Джеймс Хадли Чейс
Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка (11)

Глава единадесета

Портиерът пред входа на „Рикордър“ се смути, когато ме видя.

— Здравей, Мърфи — поздравих го аз, като се чудех какво го прихваща. — Радвам се да видя отново грозната ти мутра. Как вървят нещата? Не съм те виждал от месеци.

— Така е — съгласи се той, пристъпвайки от крак на крак, сякаш беше стъпил върху горещата палуба на прегрял влекач. — Не се каните да влизате, нали мистър Милън?

— Да, точно това мисля да направя — рекох безгрижно. — Аз съм от амбициозните типове и не се страхувам, че ще прихвана нещо в този бардак, макар че той трябва да е дезинфектиран от цигарения дим преди много години.

Той се засмя със смеха на много тъжен човек.

— Е, мистър Милън, знаете как стават тези работи — и запристъпва още по-усилено.

Изведнъж разбрах, че той има намерение да не ме пусне да вляза.

— Какво става, Мърфи? — попитах го рязко. — Да не е умрял някой вътре или нещо подобно?

— Не, мистър Милън, но мистър Медокс издаде заповед да не ви допускат в редакцията. Всички бяхме много огорчени, но това е положението.

— Медокс! На какво прилича това?

Килнах шапката си назад и погледнах към Мърфи по-скоро ядосан, отколкото натъжен.

— Не се притеснявай. Ти само си вършиш работата. Слушай, искам да разменя няколко думи с Доуди. Ще му предадеш ли, че ще го чакам при Джое.

— Дадено мистър Милън — отговори той с разведрено лице. — Ще му се обадя. Ще му предам веднага.

— Отправих се към билярдната на Джое, която се намираше зад редакцията на „Рикордър“. Бях тъжен. След почти десетгодишна работа в този вестник, чувствах това място като втори дом. Все едно, че бях сирак по време на буря.

Единственият посетител при Джое беше Маккю от „Телеграм“. Когато влязох, той седеше на един от високите столове пред бара и прелистваше телефонния указател. И двамата с бармана ме изгледаха, сякаш бях животно избягало от зоологическата градина.

— Хей, Мак, не трябваше ли да си още в леглото — извиках ухилен.

Той извъртя едрото си, сякаш изтрито с гума лице и протегна вяло ръка.

— Рос Милън — рече, сякаш не можеше да повярва на очите си. — Мислех, че си си направил харакири в пустинята.

— Добро утро, Уили — поздравих бармана аз. — Какво ще кажеш за едно кафе?

— Радвам се да ви видя отново, мистър Милън. Липсват ни момчета като вас.

— Само защото си плащаме — казах аз и издърпах един стол. — Тези кабинетни вестникарски хрътки искат всичко наготово.

Маккю извади един долар и го постави на бара.

— Уили, аз плащам кафето. Смятам за чест да платя всяко нещо, което ще подкрепи човек, струвал двадесет и пет хилядарки на Медокс.

Ухилих се, но се чувствах зле.

— Престани да ме четкаш и си прибери долара — казах аз. — Знаеш, че това е първата банкнота, която някога си спечелил.

— Бях забравил — отговори той. — Както и да е, приятно е като да гледаш квартален пожар, да те види отново човек. Чу ли, че си вън?

— Изхвърлили са ме от „Рикордър“ искаш да кажеш — запалих си цигара и продължих: — Но имам големи възможности пред себе си.

— Така казват всички, когато им припари на стола, а после се оказва, че не е било истина — отбеляза сухо Маккю. — Що за банална история бяхте замислили двамата с Медокс?

— Няма значение — отговорих аз, отпивайки от кафето си. — Остави миналото да почива в мир. Какво ново има?

Маккю се върна към указателя.

— Попаднахме на нова следа във връзка с убийството на Уилсън. Трябва да се обадя на една мадама.

Той намери номера и придърпа омазнения телефон на бара към себе си. Апаратът нямаше поставка и шнурът висеше оръфан и усукан.

— Кога се върна от Мексико?

— Преди няколко дни — отговорих аз, като го гледах, докато набираше номера. — Трябва да отидеш до Мексико някой път, страхотно място е.

— Можеш да си го запазиш. Няма да знам какво да правя с пясъка и конете.

От другата страна вдигнаха слушалката и аз дочух неясен, тенекиен глас да избърборва нещо в ухото на Маккю. Той придърпа стола си напред и попита:

— Домът на мис Глория Хоуп-Даун ли е?

— Като те чувам как крещиш, да не би да е някоя мацка чак в Холивуд? — попитах удивен.

— Не, само малко поувехнала чаровница от Източните щати — отговори ухилен той и отново насочи вниманието си към телефона.

— Ало, мис Глория Хоуп-Даун ли е? Обажда се мистър Маккю от „Телеграм“. Да. Истина ли е, ле Хари Уилсън ви е подарил палто от норка миналата година?

Изглежда, че тя имаше много за казване по въпроса, защото Маккю затвори очи и като долепи ухо до слушалката, се заслуша.

— Добре, добре, аз трябва да задавам въпроси, това ми е работата — каза той накрая.

След това я послуша още малко и внезапно изтърси:

— Листеринът е почти най-добрата вода за изплакване на уста. Трябва да го пробвате някой път.

После прекъсна разговора и избърса лицето си с мръсна носна кърпа.

— Чудя се откъде научават такива изрази тези мадами — рече той мрачно. — Ще трябва лично да отида там и да я видя. Уилсън не може да е купил това кожено палто, за да й топли. Беше като доменна пещ.

Помислих си, че работата в „Рикордър“ ще ми липсва. Трябваше ми малко да помириша вестникарската атмосфера, за да разбера колко много означава всичко това за мен. В Мексико беше по-различно, но тук, в Ню Йорк, играта беше вълнуваща.

Маккю се изхлузи от стола си.

— Трябва да вървя — каза той. — Ще се навърташ наоколо, нали? Имаш ли някакви планове?

— Не се тревожи за мен. Имам достатъчно идеи в главата си. Ще ми трябва цял батальон дръвници като Медокс, за да се развълнувам.

— Да, предполагам, че е така — каза той, като ме изгледа замислено.

После ми махна с ръка и се отправи към вратата. Там почти се сблъска с Доуди, който влизаше забързан, с тревожен израз на слабото си лице.

— Трябва да внимаваш за касата си, Уили. Идва още един приятел от „Рикордър“ — рече Маккю и излезе на улицата.

Доуди отказа кафето и седна на стола с нещастен израз и очи, приковани във вратата. Виждах, че няма да получа особена помощ от него и колкото по-бързо го оставех да се върне в редакцията, толкова по-доволен щеше да се чувства.

— Къде е Шамуей? — попитах рязко.

Той премигна.

— Шамуей? Откъде бих могъл да зная?

— Виж какво — започнах търпеливо аз, — ако трябва да ми изреждаш всичко, което не знаеш, ще остареем докато свършиш. Не зная откъде би могло да ти е известно къде е Шамуей, но няма да навреди да попитам, нали?

— Не се обиждай, Рос — каза смутено той. — Медокс ни е наредил да те оставим. Ако чуе, че двамата сме разговаряли, няма да се отърва от неприятности.

— Не се плаши. Вие, доверените лица, се боите прекалено много от дръвници като Медокс. Трябва да открия Шамуей, важно е.

— Съжалявам, не зная къде е. Той и дъщеря му взеха наградата и изчезнаха. Не сме записали адресите им — отговори Доуди, като клатеше глава и поглеждаше с копнеж към вратата.

— Този тип, Кели, какво знаеш за него? — попитах бързо, като виждах, че няма да мога да го задържа дълго.

— Много малко. Това бе човекът, намерил момичето. Според правилата, той трябваше да получи наградата, но те са се споразумели помежду си да я поделят. Виждал съм го само веднъж, след като Шамуей и момичето бяха взели парите.

— Какво искаше? — попитах аз, усещайки, че се доближавам до нещо.

— Искаше да се свърже с Кругър — отговори Доуди.

Погледнах го втренчено.

— Пепи Кругър? — попитах стреснато.

— Да, Пепи е важна клечка сега, Милън. Той е президент на Бруклинската автокомпания и важна политическа фигура в управлението на Долната източна област. Преди около шест месеца завладя контрола над профсъюза на таксиметровите шофьори. Знаеш какво е това рекет. Той вся страх в компаниите за таксиметрови превози и натрупа купища пари. Всяка компания, която откажеше да плати, си навличаше неприятности. В момента ги е дресирал напълно, но нещо ми подсказва, че прокурорът скоро ще се заеме с него. Във всеки случай вече е направил достатъчно пари, за да се оттегли.

Аз подсвирнах.

— Тип като този — казах с отвращение. — Когато го познавах, той въртеше търговия със спиртни напитки. Какво иска Кели от него?

Доуди се плъзна от стола.

— Не зная. Нямах нищо общо с него, но предполагам, че лесно би могъл да намери Кругър.

Той погледна с нетърпение към вратата.

— Трябва да се връщам обратно. Медокс може да ме потърси.

— О’кей, Доуди. Ти ме насочи по следа.

Той ме изгледа подозрително.

— Каква е целта ти? Защо се интересуваш от Шамуей?

— Нямаше ли и теб да те интересува тип, заради когото си останал без работа? — попитах аз, като издържах погледа му.

Той изглеждаше малко уплашен.

— Няма да създаваш неприятности, нали Милън? — попита неспокойно той. — На Медокс няма да му хареса.

— Мислиш ли, че ми пука какво харесва Медокс? И джудже няма да се уплаши от плъх като него.

Той ми хвърли още един разтревожен поглед и след като си подадохме ръце, пресече улицата и се отправи към редакцията на „Рикордър“.

Изпих си кафето, запалих нова цигара и се пресегнах към телефонния указател. Къщата на Кругер беше на източната Седемдесет и осма улица. Това ме накара да се замисля. Да имаш къща в тесния район, граничещ с Лексингтън на изток и Пето Авеню на запад, значеше нещо. Дори повече от нещо. Това означаваше пари, купища пари.

— Помниш ли Пепи? — попитах Уили, който току-що беше привършил с приготовлението на безплатните обедни сандвичи.

— Да, случваше се този негодник да ме безпокои. Не идваше тук често, но когато дойдеше, можех да съм сигурен, че ще имам неприятности с парите. Предполагам, че е направил успешна кариера, но не е било по честен път. Не му завиждам.

Поклатих глава и се ухилих.

— И да му завиждаш, нямаше да има голяма разлика. На Пепи му е все едно.

Уили се усмихна в отговор.

— Мисля, че сте прав. Няма да се интересувате от него, нали мистър Милън?

Не зная. Настъпил е момент да се интересувам от всякакви.

— Без работа ли сте?

Едрото лице на бармана изразяваше съчувствие.

— Почивам си — отговорих аз, като се прозях. — Когато поискам да работя, ще намеря къде. Довиждане, Уили. Ще намина отново.

— Довиждане, мистър Милън — Уили все още изглеждаше разтревожен. — Надявам се да успеете.

И аз се надявах на същото, докато вървях надолу по улицата. Във всеки случай, сутринта не беше загубена. Имах върху какво да мисля. Защо Кели беше поискал да се свърже с Пепи? Това бе интересно. Дали Шамуей и момичето го бяха измамили? Може би беше работил някога за Пепи и сега го търсеше, за да окаже натиск върху Шамуей и да го склони да делят парите?

Спомнях си добре Пепи. Не беше лесно да го забравиш. Видях го за последен път преди две години. Съдеха го по обвинение в убийство. Спомням си как седеше до своя адвокат, слушайки обвинителната реч на прокурора. Окото му не мигна през двата дена, докато траеше процесът. Измъкна се, без да става нужда съдебните заседатели да напускат местата си. Доколкото зная, беше заставал пред съда четири пъти по обвинение в убийство и четирите пъти беше оправдан. Сега, естествено, можеше да плати на някой друг да убива вместо него.

Пепи беше дребен мъж, с големи, изпъкнали очи. Когато бил дете, боледувал от някаква кожна болест, от която му окапала косата. Оттогава главата му е гола като яйце. Освен че приличаше на втори братовчед на Лугоси, той имаше и много зъл характер.

Така че стигаме отново до проблема, какво искаше Кели от него? Единственото нещо, което можех да направя, беше да се обадя на Пепи и да разбера. Ако успеех да съчиня достатъчно добра история за пред него, можеше и да се добера до нещо. Посещението не ме привличаше особено, но си повтарях, че ако един човек има къща на източната Седемдесет и осма улица, малко е вероятно да ти пререже гърлото. Или не беше така?

Във всеки случай, мисленето в тази насока нямаше да ме доведе доникъде. Спрях едно такси и казах адреса на Пепи. Шофьорът го познаваше добре.

— Приятел ли ти е? — попита той, засилвайки таксито между движещите се коли, сякаш бързаше да се отърве от мен.

— Попитай го. Ще ти каже, ако поиска да знаеш.

— Умник, а? — изсумтя шофьорът. — Такива с лопата да ги ринеш. С лопата да ги ринеш.

— Чух те още първия път — казах му аз.

Изминахме няколко пресечки в мълчание и той се реши да заговори отново:

— Този тип Кругър създава само неприятности в бизнеса с такситата. Някой трябва да го спре.

— Ела с мен и го спри — казах аз и вдигнах крак на меката седалка срещу мен.

— Той ли? Харесвам такива съвети. Все едно да кажеш, защо не фраснеш Джо Луис по мутрата.

— Само карай — помолих го аз. — Искам да е тихо. Това го възпря и не се обади повече, докато стигнахме пред къщата на Пепи. Дадох му един долар.

— Задръж рестото. Приличаш на човек, който има нужда от утеха.

Шофьорът прибра бавно долара.

— Някои от вас, остроумните типове, сте просто влюбени в себе си — рече той и се изплю на алеята. — Басирам се, че ще си сцепиш устната, докато целуваш огледалото.

Изчезна, преди да успея да измисля отговор.

Концентрирах се върху къщата на Пепи. Беше хубава бърлога и приличаше на собственост на Винсънт Астор, Джей Пи Морган или някой друг подобен влиятелен магнат. Постройката беше солидна, голяма и изглеждаше студена, с червени тухлени стени, покрив от теракотени керемиди и еркерни прозорци от бял камък.

Изкачих трите широки стъпала до масивната дъбова врата, обкована с железни гвоздеи, и позвъних. Възрастен мъж, облечен с дрехи на иконом, отвори вратата. Без дори да ме попита какво искам, той ме покани: „Влезте, сър.“ Последвах го в обширна приемна, обзаведена в най-модерния стил, който бях виждал от тази страна на Лексингтън. Не мога да кажа, че ми харесваше много, но смърдеше на пари, а това беше единственото нещо, което интересуваше Пепи.

Икономът ме погледна въпросително. Беше едър, с бяла коса и избелели сини очи. Едната страна на лицето му беше изкривена, сякаш от прекаран преди време удар. Това му придаваше неприятен израз.

— Искате ли да видите някого по-специално, сър? — попита той.

— Да. Искам да говоря с мистър Кругър.

— Мистър Кругър?

Икономът вдигна вежди, сякаш бях поискал да говоря с президента.

— Точно така — отговорих аз, като му се усмихнах.

— Страхувам се сър, че мистър Кругер не вижда никого без предварително уговорена среща. Може би ще се видите със секретарката му? — произнесе с достойнство той.

— Слушай, съжалявам по въпроса за срещата и не ме е интересува секретарката. Искам да видя Кругър. Иди да му кажеш, че Рос Милън от „Ню Йорк Рикордър“ иска да го види. Кажи му, че е важно.

За секунда икономът ме погледна внимателно.

— Разбрано, сър — каза той и се понесе нагоре по стълбите, като ме остави прав в приемната.

След малко започнах да си мисля, че е получил нов удар и лежи горе, стенейки за помощ. Стрелките на големия, старинен стенен часовник се движеха напред с леки, подскачащи движения и аз все повече се уморявах да стоя прав.

После дочух да идва някой. Не беше икономът. Който и да се движеше по коридора, вървеше бързо и леко. След това по широкото стълбище заслиза някакво момиче. Беше слабо, деликатно и тъмнокосо. Имаше необикновено прави вежди, а очите му бяха огромни, кобалтовосини, с големи ириси и неопределен израз. Носеше светлокафяви спортни панталони, тъмночервен пуловер и светлокафява кърпа около врата. Изглеждаше съвсем добре, докато човек не видеше устата й. Тя я издаваше. Представляваше тънък, почти лишен от устни червен прорез. Представях си я в полутъмна стая да къса краката на паяци за забавление. Отзад и отпред фигурата й изглеждаше така, сякаш я бяха прекарали през преса за гладене.

— Аз съм секретарката на мистър Кругър — представи се тя.

Гласът й беше дълбок и мелодичен.

— Да, да, да — казах аз, — да, да, да.

Тя вдигна едната си вежда и опита отново.

— Искали сте да видите мистър Кругър?

— Така беше, но промених решението си. Моят лекар ми разрешава само по едно ядене на ден — отговорих аз, като оправих вратовръзката си. — Какво правите вечер?

— Вие сте Милън, от „Ню Йорк Рикордър“, нали? — попита тя.

Кобалтовосините й очи потъмняха.

— Да, Рос Милън. Просто Рос за вас. Какво ще кажете да се срещнем? Поканата ми е малко бърза, но ще успея да уредя нещо за тази вечер.

— По какъв въпрос искате да видите мистър Кругър?

Усещах, че не напредвам особено, но не се отчайвах.

— Аз ще му кажа — отговорих любезно. — Не искам да ви обиждам, но става дума за нещо дребно, между мъже. И жените си имат тайни, нали знаете?

— Тогава ще е по-добре да се качите горе — рече тя и като се обърна, се насочи обратно по пътя, по който беше дошла.

Когато изкачихме стълбите, аз се изравних с нея и тръгнах от едната й страна.

— Само се шегувах — обадих се ненадейно, — не обръщайте внимание на това.

Тя не отговори.

— Бихте ли ми казали името си? Искам да зная как да ви представя на приятелите си.

— Лидия Бранд — отговори тя, без да обръща глава. — И нямам намерение да се срещам с приятелите ви.

— Човек никога не знае. Понякога се случват странни неща.

Тя отвори вратата, която се намираше в края на коридора, и се отдръпна встрани.

— Мистър Кругър ще дойде всеки момент.

— Но вие няма да ме оставите? — казах аз, като се вмъквах в стаята.

Кобалтовосините очи гледаха страстно, но тя не каза нищо. Затвори вратата след себе си и ме остави сам.

Помещението беше голямо, а стените му бяха покрити с книги. Огледах се наоколо с интерес. Библиотеката съдържаше най-богатата колекция от книги за престъпления, която някога бях виждал. Даже главното полицейско управление не можеше да се мери с нея. Книгите обхващаха обширен материал: от престъпления, извършени през шестнадесети век, до най-съвременни случаи. Имаше книги за отравяния, съдебна медицина, убийства, изнудвания, отвличания, изнасилвания. На практика, от всичко по нещо. Точно се бях загледал във втория том на Хейвълок Елис, когато вратата се отвори и в стаята влезе Пепи.

Да, признавам си, че ме стресна. Не бях го виждал от години. Освен това, както вече ви казах, тогава той се занимаваше с алкохол. Сега, естествено, беше влязъл в обществото и аз очаквах промяна, но чак пък толкова…

Беше облечен в сив копринен халат с яркочервен пояс. Под него изглежда носеше бяла копринена пижама. Лицето му беше гладко, без никакви бръчки, сякаш всички съществуващи на света електрически масажи бяха прилагани върху него. Малките му бели ръце бяха меки и добре поддържани, а ноктите имаха маникюр. Но очите му си бяха същите, старите малки стъклени сини камъчета. Същата си беше и голямата му плешива глава, само дето блестеше като полирана с восък.

Погледнахме се, после той затвори вратата и се приближи.

— Имаш страхотна библиотека, Пепи — казах аз, произнасяйки първото нещо, което ми дойде в главата. — Кой ти я събра?

Той почеса с палец носа си отстрани. Това беше нещо ново. В онези времена нямаше време да позира.

— Какво искаш?

Гласът му беше висок и мек. Много напомняше интонацията на японец и звукът му събуди в мен бездна от спомени. Бях забравил този висок, съскащ глас.

— Какъв успех — казах с възхищение. — Спомням си, как изглеждаше преди години, а погледни сега!

— Какво искаш? — повтори той.

Аз млъкнах и го погледнах. Безжизненият, стъклен поглед ми казваше, че това няма да е празник на любовта, затова реших да бъда по-конкретен.

— Къде е Кели?

— Кели? — повтори той и се намръщи. — Кой Кели? За какво говориш?

В гласа му се долавяха гневни нотки.

— Има един приятел на име Кели, с когото искам да се свържа — отговорих аз, като почти седнах на голямата дъбова маса за четене. — Чух, че те търсил. Помислих си, че ако двамата сте се видели, няма да имаш нищо против, да ме свържеш с него.

Той ме изгледа внимателно.

— Не познавам никакъв Кели — каза накрая.

Аз вдигнах рамене.

— Много жалко. Добре, тогава ще си вървя. Бях останал с впечатление, че го познаваш.

— Защо ти е?

Въпросът излетя внезапно, като раздвоения език на змия.

— Няма да ти губя времето — отговорих, като се отблъснах от масата. — Не е нещо, което би те интересувало.

Той рече:

— Не си тръгвай. Седни.

Това не беше покана, а заповед. Нямаше какво да губя, затова седнах в един голям фотьойл и се отпуснах.

— Напуснал си „Рикордър“? — каза той рязко.

Аз наклоних глава.

— Да. Медокс ме изхвърли. Това е благодарността му след всичко…

— С какво се занимаваш сега? — прекъсна ме той.

— Живея от ума и спестяванията си — отвърнах безгрижно. — Ще се оправя. Защо е този интерес?

— Мога да ти предложа нещо.

Погледнах го. Нито жабешкото му лице, нито сините му, студени очи и голата, блестяща глава ми говореха нещо. Въпреки това не ми харесваше. Знаех с какво се занимава Пепи. Не беше по вкуса ми, но трябваше да внимавам как да му го кажа.

— В момента не търся нищо — казах бавно.

— Работата е добра — рече той направо и се настани в един фотьойл срещу мен. — Няма нищо, което да не ти хареса.

Изсумтях и попитах:

— Какво по-точно?

— Лу Андаса се кандидатира в изборите. Иска някой да се заеме с рекламата. Подходящият човек ще получава двеста и петдесет долара на седмица. Мисля, че ти можеш да се справиш.

Бях изненадан.

— Лу Андаса? — попитах аз. — Не го познавам.

— Подходящ е — каза Пепи, разглеждайки поддържаните си нокти. — Много е добър.

— Защо мислиш, че мога да се справя? — попитах аз, за да спечеля време.

— Можеш — повтори той. — Двеста и петдесет долара не е лошо, нали?

— Прекрасно е — отвърнах аз, — но в момента имам едно-две неща…

— Не се безпокой за тях — каза внимателно Пепи.

Погледнахме се.

— В края на краищата, какво значение могат да имат? — продължи той. — Шамуей няма да те интересува. Той е един стар човек и е свършил вече. Кели също, той е нищожество. Остави момичето намира. На теб не ти трябват момичета. Те само объркват нещата.

Беше многозначително, не знаех какво да кажа. Той се облегна назад и погледна към тавана.

— Ако Андаса бъде избран, ще се отвори много работа. Аз съм заинтересуван лично.

Погледнах крадешком часовника си. Беше почти време за обяд.

— Определил съм си среща на обед — казах. — Ще ме оставиш ли да помисля?

— До обед има много време, ще накарам шофьора си да те откара. Къде ще обядвате?

— В Манета — отговорих аз, без да се замислям.

— Разбирам. Намираш ли, че тя изглежда добре?

Погледнах го втренчено.

— Тя? Какво?…

— Мира Шамуей. С нея е срещата ти, нали?

— Какво знаеш за Мира Шамуей? Какво си намислил, Пепи? — изправих се аз.

Говореше прекалено загадъчно.

— Извини ме за минута — отговори той, стана и излезе.

Стоях и се чудех за какъв дявол е всичко това. След минута той се върна и се усмихна за първи път.

— Значи искаш да го обмислиш? — попита той.

— Слушай, Пепи, какво знаеш за Мира Шамуей? Кажи го направо.

— Чета вестници — каза той равнодушно. — Чувам различни неща. Винаги чувам разни неща. Андаса е най-важен за мен. Можеш ли да отговориш, да или не?

Изправих се.

— Нека да помисля до утре. Къде мога да се срещна с човека?

— До утре тогава. Позвъни ми, ще уредя среща. Искаш ли колата ми?

Поклатих отрицателно глава.

— Не, ще взема такси.

Изведнъж като че ли му омръзнах и му се искаше да си тръгна по-бързо.

— Значи ще се обадиш. За двеста и петдесет си струва да помисли човек.

Пепи излезе от стаята. Не минаха и три секунди и вътре влезе икономът.

— Оттук, сър — каза той и ме поведе надолу по стълбите към входната врата.

Едва на улицата, след като вратата хлопна зад мен, успях да подредя обърканите си мисли. Стоях и гледах голямата къща. Усещах, че някой ме наблюдава. Спрях едно такси и казах на шофьора да ме закара при Манета.