Кристофър Сташеф
Странстващият магьосник (7)

Шеста глава

— Да, има и други такива градове — рече бавно Олдо, — но Пирогия е единственият, където търговците управляват не само на думи, но и наистина. Другите все още имат дож или граф. Макар че търговците са истинската сила, там те не се осмеляват да предприемат нищо без позволението на благородниците. Но да се съюзим с тези, които са ни съперници? Немислимо!

— Какво би се случило, ако войната избухне? — настояваше Грепоти. — Как ще разпределим загубите? Защото сигурно е, че при една война, започната от градовете-държави, всички аристократи ще се обединят против нас и единственият начин да ги победим, е да ги завладеем!

— Ние не можем да победим! — извика Пиетро Сан Дузе. — Дузина търговски градове срещу петдесет, управлявани от благородници. Невъзможно е!

— Дори и да успеем — рече Ди Силва, — войната никога няма да свърши! И никой град няма да посмее да разпусне армията и флотата си от страх да не би другите да се обединят срещу него. Не, аз не мога да одобря такава коалиция.

Гар стоеше като статуя с каменно лице.

— Това е може би единственият ви шанс да останете свободни и независими.

Олдо поклати глава.

— Ще намерим и друг начин — все трябва да има някакъв. Въоръжение да, но коалиция? Не! — Той се огледа наоколо към съветниците и ги видя всички уплашени и притихнали, само при мисълта за обединение с техните търговски съперници. — Ще трябва да премислим онова, което чухме, братя търговци, и да обсъдим въпроса отново. — Той удари цимбала и обяви: — Ще се срещнем утре по същото време. За днес стига — приятен следобед на всички.

На следващия ден те отново се събраха, но Джиани и Гар не бяха поканени.

Татко Бракалезе отиде, но се прибра раздразнен, разтърси глава и викна:

— Спориха три часа и не можаха да решат нищо.

— Дори отхвърлиха идеята ми за търсене на съюзници? — попита Гар.

— О, по този въпрос се споразумяха бързо. Старият Олдо откри събранието с думите: „Мисля, че можем спокойно да отхвърлим идеята за съюз с нашите съперници. Нали?“ и всеки извика: „Да!“, а Грепоти рече: „Особено с Венога“ — и с това въпросът приключи.

Гар въздъхна, поклати глава и каза:

— Може да са добри търговци, но са лоши стратези.

— Какво да правим тогава? — попита объркано Джиани.

— Каквото можем да направим! — Бащата разтвори широко ръце. — Търговия, както винаги! Какво друго? Но, ако ще е търговия, нека да си изберем купувачи и източници, колкото е възможно по-сигурни. Ти, Джиани, ще поведеш друг обоз със стоки, но този път ще тръгнеш на север към Наворика, през планините, където единствените бандити са тези, които са отраснали там — иначе условията в страната, са твърде сурови за армия!

Гар тръгваше също — татко Бракалезе не искаше да пусне сина си без защита, щом имаха професионален войник на разположение. Гар отказваше да приеме заплащането за последния си ангажимент, под предлог, че не е успял да доведе невредим търговския обоз у дома.

„Поне не се опита да поеме вината и за това, че е допуснал бандата на Стилето да запали склада на Лудовико“ — помисли си Джиани.

Младежът бе развълнуван от възможността за новото пътуване и се радваше да докаже себе си отново. Той беше учуден от доверието на баща си, след като вече беше прахосал един търговски обоз, но беше твърдо решен да докаже, че е достоен за доверието.

„Джиани“ — чу той гласа й през дрямката, още преди да я види. После му се стори, че се обръща в съня си. И ето — тя беше там, танцуваща замечтано в мрака. Развяващите се воали скриваха лицето й и размиваха формите й. Тя бе въплъщение на самото желание, на красотата и грацията. Беше всичко, за което един мъж можеше да мечтае.

„Джиани — рече тя. — Предупредих те за Стилето. Защо не ми обърна внимание?“

— Обърнах внимание, девойко! — Джиани се почувства засегнат. — Но Съветът не искаше да чуе.

„Както не чу и баща ти, след като отново те изпраща на път. Ти трябва да се страхуваш да тръгнеш не само на запад, но и на север, на юг, а бих казала и на изток също, ако там не беше морето!“

Джиани се ужаси.

— Защо мислиш, че отвсякъде дебне опасност?

„Защото благородниците се обединяват, както ви каза гигантът да направите и вие — търговците! Враговете ви се сплотяват и водят наемни армии, за да отмъстят на нахалните плебеи, които се осмеляват да строят и управляват свой собствен град! О, не прави тази грешка, Джиани! Ако не можеш да убедиш възрастните да се съюзят с другите търговски градове, то поне не предизвиквай съдбата си!“ Нейният силует започна да се огъва, докато тя се извръщаше, после се сви и се изгуби от погледа му. „Не тръгвай, Джиани… О, недей…“

— Не тръгвай! — извика той, като повтори несъзнателно думите й. — Не тръгвай! Остани още малко, защото копнея да те опозная по-добре! Остани, красива девойко, остани!

Но тя изчезна съвсем, като повтаряше: „Не тръгвай… не тръгвай… не тръгвай…“

Тогава блесна светлина, Джиани се изправи в леглото си и видя изгрева. Той стисна очи и се извърна настрани, но не можа да потисне чувството на униние, което породи сънят. Все пак това беше само сън и след една хубава закуска, с избръснати бузи и чисти дрехи, Джиани успя да прогони натрапчивия кошмар и реши да поведе търговския обоз.

Първо изпратиха Медалия — тя не искаше да остане за повече от няколко дни. Конярят докара фургона до вратата и тя се обърна, за да се сбогува със семейство Бракалезе.

— Благодаря ви за гостоприемството. Рядко съм срещала толкова сърдечни хора.

— Тогава трябва да ни погостуваш още, бедно дете! — Мама Бракалезе я прегърна и целуна по бузата. — Но след като не искаш, поне наминавай насам по-често, да се виждаме.

Джиани бе разтревожен как бе оцеляла толкова дълго сама жена в тази беззаконна страна. Все пак той й каза довиждане, като държеше ръцете й и я гледаше в очите, докато говореше. За миг младежът си помисли, че може да я целуне — толкова прекрасна изглеждаше тя. Но изведнъж нещо в нея сякаш му каза: „Не ме докосвай!“, макар че Медалия все още се усмихваше.

След миг той я видя да се качва на капрата на покритата си каруца, да хваща поводите и да подвиква на магаретата си. После Медалия излезе от двора и цялото семейство й помаха за сбогом.

Три дни по-късно само бащата и майката изпратиха Джиани и Гар с десет мулета и петима водачи през голямата порта. Момъкът се чувстваше неспокоен и нервен. Старият Антонио му липсваше осезателно, но внушителното присъствие на Гар му вдъхваше увереност, още повече, че гигантът носеше нови шпага и кама, плюс арбалет и много други оръжия, които, както той уверяваше, бяха там, макар че на пръв поглед не се виждаха.

Те минаха по главното шосе през градските порти, после през изхода за към сушата, но чувството на униние у Джиани се задълбочи, макар че той се заставяше да се смее на шегите и забележките на Гар.

След още два дни те следваха една пътечка през дълбока долина, със стръмни и залесени хълмове от всяка страна. Джиани извади наметалото си, за да го предпазва от утринния хлад. Гар направи същото.

— Мислех си, че вашата Талипонска земя е по-топла!

— Ти и сам видя, че действително е такава — отвърна Джиани, — но дори и най-топлата страна е студена сутрин, особено високо в планината, нали?

Гар седна за момент, после кимна вдървено.

— Прав си. Поне така е било във всяка страна, която съм посещавал, макар че не съм бил навсякъде високо в планините. За някои места знам само онова, което съм чувал от планинците, които съм срещал.

Джиани го изгледа с любопитство.

— Колко държави си посещавал?

— Само седем — отвърна Гар. — Млад съм още.

Седем! Джиани почувства зашеметяване при мисълта, че може да се посетят седем страни. Той самият бе виждал само Талипон и малко от града Бориел, който се намираше на главната суша. И момъкът отново пожела баща му да го праща на повече пътувания.

— Планините са места, които радват душата — рече Гар, — но в тях трябва да бъдем нащрек. Планинците имат обичай да ограбват обози със стоки.

Джиани кимна в знак на съгласие.

— Няма страшно. Пирогия плаща такса на народа, който живее тук, за да се гарантира безопасно преминаване на нашите търговци.

— Умно — съгласи се Гар, — щом го наричаш такса, а не подкуп. Но нека да допуснем, че бандитите на Стилето са научили това и са решили да разгромят планинците и да поставят засада тук като начало на преследването на търговците от Пирогия.

— Това бе само разговор, който чухме, докато пътувахме — рече Джиани колебливо.

— Ще позволиш на Грепоти да те убеди толкова лесно? Вярвай на собствените си уши, Джиани! Ти го чу толкова ясно, колкото и аз!

По-важното беше, че Джиани бе чул същото и от Танцьорката от Сънищата. С внезапна тревога той се огледа наоколо.

— Ако наистина са го замислили, това не е ли идеално място за засада?

— Да, но краят на тази долина е още по-удобен за целта. — Гар разхлаби меча в ножницата му. — Ние сме много подходящи за засада сега. Щом наближим края на прохода, ще започнем да се успокояваме и ще намалим бдителността си. Тогава ще бъде идеалният момент, за да ни нападнат.

— Но нашите хора вече са намалили бдителността, защото вярват в честността на планинците.

Гар го погледна разтревожено, после се обърна към водачите и отвори уста да извика, но внезапният призив: „На целта!“ отекна около тях и измина секунда, докато Джиани осъзнае, че не гигантът е издал командата, а някакви мъже наблизо.

Той се огледа диво наоколо и видя кондотиерите да се спускат по склоновете от двете им страни. Вървяха пеша, тъй като наклонът на стръмнината беше твърде голям, за да яздят коне в галоп. Водачите на Джиани едва имаха време да осъзнаят, че са обсадени и докато се опомнят и реагират — бандитите ги нападнаха с пиките, които държаха с левите си ръце. Трима паднаха като заклани волове, другите двама се изплъзнаха и извадиха мечове, но кондотиерите, които ги превъзхождаха по численост, се нахвърлиха срещу тях, изтръгнаха оръжията от ръцете им, в момента, в който ги бяха издигнали, за да се бият и ги проснаха на земята с юмрук в корема или пика зад ухото.

Джиани ревеше от ужас, виждайки бъдещето им като роби на галерите, но беше твърде късно да им се притече на помощ, защото кондотиерите бяха обкръжили и тях с Гар — с гора от стоманени звънтящи мечове и размахани пики. Войниците бяха на крака, докато Джиани и Гар яздеха и имаха по-голяма сила на удара, както и възможността да се отбраняват.

Гар ревеше от ярост, посрещайки мечовете с камата си и размахвайки шпагата си. Бандитите падаха, задавени с кръвта си, други отскачаха назад, така че да не може да ги достигне, после се хвърляха напред, за да го атакуват, но гигантът бе по-бърз от тях — улавяше ударите с камата си и се възползваше ловко от пропуснатите възможности да го пронижат.

Джиани го гледаше как се обръща ту на едната, ту на другата страна и имаше смътното впечатление, че повечето от мечовете, насочени към Гар, някак си не улучваха, а се хлъзгаха покрай него. Един от кондотиерите сграбчи коня за юздата и го дръпна напред точно толкова, колкото бе нужно на друг бандит да се метне на седлото зад него, размахвайки огромен арбалет. Джиани извика, опитвайки се да се обърне и да прониже нападателя, но изгуби равновесие и залитна в очакващите го ръце. Той чу как прикладът на арбалета се удари в главата на Гар с ужасен трясък, последван от друго хлопване, но вече върху собствения му череп и в мига, когато познатата тъмнина го обгърна, той осъзна, че Танцьорката от сънищата беше права.

Но този път не жената беше тази, която премахна мрака, а старият мъж с развяващата се коса и брада и този път нямаше убеждаване, спор или предупреждение, а само остра команда:

„Стани, Джиани Бракалезе! Ти пренебрегна разумните съвети и сам си навлече тази беда! Стани, за да изстрадаш плодовете на глупостта си! Стани да се трудиш и да се мъчиш в бедността, която заслужаваш и ще заслужаваш, докато не започнеш да се бориш с ума си, вместо да позволяваш на враговете си да те смазват с оръжията си.“

— Но аз направих само онова, което ми бе наредено — протестира Джиани.

„Ставай!“ — отекна гласът на лицето. — „Ставай и се захващай за битката или аз ще превърна това убежище в място за мъчения, а не за лекуване. На крака и напред, Джиани Бракалезе, за честта на твоето име и заради спасението на града ти! Горе!“

Последните думи върнаха младежа в съзнание. Очите му се отвориха, той залитна и падна на някаква хладна и хлъзгава повърхност, главата му бе размътена от болка, а очите му се присвиха до два процепа от блясъка на небето — нямаше нежно лице, което да плува над него този път, нито дори познатите, сякаш издялани от камък черти на Гар.

Гар! Къде беше този човек? Мъртъв ли беше? Или откаран в робство? Къде се намираше самият Джиани? Той се обърна с мъка на лакът, примигвайки от болка и изпълзя от калната локва под ръмящия дъжд. Младежът потрепери, целият подгизнал и не виждаше нищо около себе си, само…

Едно огромно неподвижно тяло, лежащо сгърчено с лице към земята, почти потънало в калта, с рошава и разкървавена глава — Гар без яке и панталони, дори без ботуши, бяха го помислили за мъртъв.

Страх обхвана Джиани и той с мъка се запридвижва из калта към своя приятел. Главата му бучеше болезнено и това почти го накара да спре, но той продължаваше, насилваше се да пълзи напред, защото разстоянието беше всъщност само няколко ярда. Той потрепери от вледеняващия студ, усещайки как дъждът барабани по кожата му…

Кожа! Той се огледа от глава до пети и видя, че кондотиерите бяха отмъкнали всичко по него, тъй както и по Гар. Не му бяха оставили нищо друго, освен ленените превръзки, с които запретваше ръкавите си по време на пътуването. Явно и него го бяха взели за мъртъв, но защо?

Ужасно подозрение мина през ума му и Джиани, като се подпираше на единия си лакът, вдигна другата ръка към главата си, опипвайки я внимателно отзад… Извика от болка, когато пръстите му докоснаха кожата и той ги отдръпна, потрепервайки. Разбра причината — бе ранен почти толкова лошо, колкото и наемникът — беше повален от твърде силен удар с пика.

Прекалено силен, наистина. Той се упъти към Гар с възобновена енергия, подхранвана от страха. Ами ако наемникът бе мъртъв и Джиани останеше сам в този див свят…

Пръстите му докоснаха гърлото на Гар, той почака доста дълго — една цяла ужасяваща минута — тогава усети пулсирането на кръвта по голямата артерия. Джиани си отдъхна с облекчение — Гар щеше да се възстанови, щеше да се събуди и той нямаше да остане сам под дъжда.

Но дъждът беше хладен и сигурно гигантът можеше да умре от студ, ако Джиани не го покриеше някак. Той се огледа наоколо в отчаяние — кондотиерите не им бяха оставили нищо, съвсем нищо — нито дори едно парцалче.

Но край пътя имаше изсъхнала трева.

Като се напрягаше и дишаше тежко, Джиани направи още няколко мъчителни крачки до купчината сено и тогава разбра, че ще бъде безполезно да се връща само с един наръч. Младежът се опита да не обръща внимание на болката в главата си и на натъртванията в ребрата — и като коленичи, награби сено, колкото побираха ръцете му, после се върна, пълзейки на колене, протегнал едната си ръка напред, за да се подпре, ако падне. Като стигна до Гар, той натрупа сухата трева върху раменете и гърдите на едрия мъж, макар че тя беше твърде недостатъчна за огромната планина от мускули. Джиани се облегна на рамото на Гар, докато се опитваше да подпъхне снопчета слама около него…

И очите трепнаха, после се отвориха и с болка се огледаха наоколо. Джиани замръзна, втренчен в него, почти изплашен да повярва, че Гар се е събудил. Но гигантът размърда трепереща ръка към главата си и извика от болка при допира с отворената рана. Момъкът улови ръката му и каза успокоително:

— Полека, полека! Остави я да зарасне. Ще бъдеш жив и здрав отново, но ще мине време.

Гар започна да трепери.

— Ела — подкани го Джиани, като го теглеше за рамото.

Бавно, Гар се изправи и седна, като мигаше пред него.

— Ударили са те по главата — рече Джиани, — и са те помислили за мъртъв. Мен също. Те и двама ни са взели за умрели.

— Нас? — Гигантът го изгледа с пълно неразбиране.

У Джиани пропълзя ужасно подозрение, но той се опита да го отхвърли и рече:

— Нас. Мен — Джиани Бракалезе и теб — Гар.

— Брок? — намръщи се гигантът, хващайки се за една дума. — Какъв… Брок?

Момъкът се вгледа в него за миг, а мислите му се рееха. Не искайки да повярва в онова, от което се страхуваше, той рече:

— Не Брок. Джиани. — Той посочи към себе си, после рече: — Гар — и потупа едрия мъж по гърдите.

— Гар. — Гигантът се намръщи и посочи с показалец към себе си, като едва-едва докосваше гръдния си кош. — Гар. — После протегна пръст към младежа. — Кой?

— Дж — Джиани се усети навреме, напрягайки се да разбере какво се бе случило с Гар. Явно ударът беше размътил разсъдъка му, може би съвсем го бе лишил от разум. От това следваше заключението, че на едрия мъж повече не можеше да се разчита да е в състояние да пази тайна, а младежът не искаше някой от преминаващите покрай тях хора на Стилето да разбере истинското му име. И той довърши думата като Джиорджио. Беше твърде късно да нарича Гар — Лени, защото бедният малоумен щеше да има достатъчно проблеми да си спомни истинското си име, да не говорим да го отличи от фалшивото.

— А ти си Гар.

— Гар. — Гигантът се намръщи, като се опитваше да преодолее болката и да се концентрира. Той докосна гърдите си, после посочи Джиани. — Джиорджио.

— Да. — Младежът кимна, но пронизващата болка го накара да съжали. — Точно така.

Тогава Джиани се протегна, подпря се на рамото на Гар и се помъчи да се изправи на краката си. Въздъхна от спазъм и щеше да падне, ако една огромна ръка не го беше сграбчила за прасеца и не го беше задържала прав. Когато замаяността премина, младежът се протегна и се задържа за Гар.

— Ела. Не можем да останем тук. Войниците могат да дойдат.

— Войниците? — Гар направи усилие да се изправи на крака, макар че трябваше Джиани да го подкрепи, тъй като той залиташе.

Гигантът пое дълбоко дъх и се обърна към младежа:

— Воци?

Джиани усети как сърцето му се свива, но обясни:

— Лоши хора. Раниха Гар. — „По дяволите — помисли си той. — Звучи, сякаш говоря на петгодишно дете!“

Но за момента гигантът имаше точно толкова ум — колкото на дете. Дано Господ помогне това да не продължи дълго.

— Ела. — Джиани го хвана за ръката и го затегли. И Гар го последва, послушен като петгодишно момче…

Не. Всъщност дори нещо повече от послушен — като покорен вол, който не си дава сметка къде отива, стига да го хранят.

Трябваше да намери храна, Джиани разбираше това, но първо реши да се нахранят с Гар от проклетото място. Тук бе открито и кондотиерите можеха да се върнат, за да устроят засада на друг търговски обоз или пък планинците да дойдат за онова, което войниците са оставили.

Джиани водеше Гар, но му се искаше гигантът да се дърпа, да му противоречи, да покаже, че все още има разум. Но нищо такова не ставаше.