Кристофър Сташеф
Странстващият магьосник (9)

Осма глава

— Коалицията на търговците може да развали всичко, което ние се опитваме да постигнем — съгласи се Лойлин. — И което е най-лошо — на остров, разделен на два мощни блока, може да избухне гражданска война.

О, това би било добре. Но те не искаха гражданска война, а просто унищожение на търговците. Не съзнаваха ли тези глупаци, че това щеше да е резултатът от техните действия? Очевидно не.

— Не трябва да забравяме нашата цел — съветваше Морган, — да въдворим мир на разкъсвана от войни планета, където племенната анархия преобладава на север, а диктаторските безчинства на юг и изток. Талипон с неговата търговска флота може да разпространи идеята за централизирано управление и да спомогне за възцаряване на повсеместен мир.

— Или мир на една империя — рече мрачно Джайлз.

— Какъвто и да е мир е по-добър от никакъв — напомни му Розали.

— Истина е — рече Есмералда. — Мирът ще позволи на справедливостта да възтържествува. Образованието и изкуствата ще процъфтяват.

— Но няма да има никакъв мир, ако първо го установим на Талипон — напомни й Морган. — Законът на Малтус ще се погрижи за това.

— Да, фундаменталният принцип на прединдустриалните икономики е, че населението се увеличава в геометрична прогресия, а производството на храна — в аритметична — въздъхна един млад мъж.

— Да, Джордж, всички знаем това — кисело рече една жена на средна възраст. — Четири човека по четири прави шестнадесет човека, но четири бушела зърно плюс още четири — прави осем бушела. Без индустриална техника, винаги ще има повече хора, отколкото храна, докато…

— … чума, глад или война не унищожат толкова от тях, че да остане достатъчно храна за другите — въздъхна Розали.

Джиани слушаше ужасен и искаше да вика и да крещи, но беше още сънен.

— Тогава ще има мир и изобилие на всичко, докато хората не станат пак много повече от хранителните запаси и целият цикъл се завърти отново.

— И отново, и отново, и отново — рече Морган мрачно. — Така че всяко страдание, което произлиза от нашите планове, ще бъде по-малко, отколкото без тях.

Лесно му беше да говори така — нали нямаше да умира неговият народ, майка му и сестра му нямаше да бъдат отвлечени и продадени в робство, а къщата и стоките му — подпалени!

— Ще могат ли изостанали хора като крепостните селяни от западния континент някога да възприемат модерната техника? — чудеше се Джайлз.

— Ще могат, ако ги научим на това — отвърна остро Розали, — и ако разберат, че това е начин да станат богати. На крепостните няма да им е нужно много време за това.

— Да — рече бавно Есмералда, — това е вид знание, което търговците могат да усвоят лесно. И тогава обединението на способностите на селскостопанските работници и търговската алчност могат да дадат удивителни резултати.

— Това е валидно и за племената на север — рече Джайлз. — Ако те си говорят достатъчно дълго и високо на някое събрание, ще забравят, че алчността е лошо нещо и ще се захванат с фермерство, вместо с лов.

— Ние можем да доставим на лордовете конвертори с ядрено устройство, ограничени така, че да не могат да произвеждат скъпоценни метали — рече Морган.

Макар и в полусън, Джиани усети как косата му щръква от непознатите думи. Не бяха ли истински магьосници тези фалшиви цигани?

Последвалите разсъждения на Морган потвърдиха подозрението му:

— Когато всеки благородник притежава машината, която може да произвежда всякакви търговски стоки, той ще има значително предимство пред търговците. Тогава никой аристократ няма да устои на изкушението да влезе в търговията.

Да устои на изкушението! Те щяха да съсипят търговците! Небесата знаеха колко пари вземаха благородниците от търговците в градовете, в които управляваше аристокрацията. Данъците за официалните монополни стоки бяха неописуемо високи и търговците трябваше да плащат прекалено висок наем за услугите на хамалите и водачите. И като капак на всичко това — ако лордовете започнеха да продават стоките, които ще произвеждат от нищото, по-евтино, можеха да унищожат търговците напълно.

Но аристократите нямаше да продават по-евтино. Ако станеха търговци, нямаше да разрешат никой да се мери с тях. Търговията щеше да се извършва незаконно само чрез посредниците на лордовете. Те щяха да монополизират всичко, което не можеха да разрушат!

— Но конверторите наистина трябва да са ограничени — рече загрижено Есмералда. — Защото, ако лордовете могат да произвеждат злато и сребро само като хвърлят късове олово и камък в машината и натиснат бутона…

— Естествено — отвърна нетърпеливо Морган. — Защо ни напомняш за това всеки път, когато обсъждаме този въпрос, Еси… Ако те имаха причина да влязат в търговията!

Злато от олово! Те бяха магьосници! Или поне алхимици…

— Алчността ще накара графовете и дожовете да забравят техните малки феодални имения и да се обединят, за да премерят сили с търговците — рече Морган със задоволство. — Трябва само да разберат, че наистина имат шанс да заграбят търговията от търговците и самите те да прибират всичките пари. Но няма да успеят, разбира се, търговците са твърде ловки. Така дълбоко са се окопали, че аристократите ще се движат доста след тях в овладяването на търговската теория.

— Но те ще я научат — не отстъпваше Розали. — Ние наистина можем да превърнем лордовете в търговци.

Как можеха да бъдат толкова наивни — мислеше си Джиани. — Аристократите нямаше да действат по този начин. Веднъж сплотени, те щяха да изпратят армиите си, за да затрият търговците от лицето на земята напълно. Щяха да срутят до основи къщите в Пирогия, така че да остане само лагуната, върху която са били строени. Е, можеха и да оставят малко търговци, обвързани с данъци и заеми от благородните си патрони — да се занимават с търговия, но щяха да вземат цялата печалба за себе си или поне деветнадесет части от общо двадесет. Не, които и да бяха тези хора, техният план беше катастрофален поне за търговците, а също и за образованието и културата. Защото финансовата подкрепа за духовните дейности сега идваше от търговците, а не от аристократите. Е, художниците можеха да си живеят добре и под управлението на графовете, стига да желаеха да рисуват портрети на благородни лица и сцени на военна храброст. Поетите също биха се чувствали добре, стига да пишеха романси и да обсипваха с похвали местните графове, както Ариосто бе хвалил Лукреция Борджия в „Бесния Орландо“. Работата беше там, че малко благородници биха поддържали повече от няколко човека на изкуството, докато имаше търговци, готови да подкрепят десетки!

— Не, нашите планове трябва да бъдат грижливо обмислени — рече Морган самодоволно.

— Да — съгласи се Джайлз, — и ако Медалия се опита да ни попречи, ще трябва да намерим начин да я спрем.

Дори в съня си Джиани усети как пръстите му напираха да се стегнат около гърлото на Джайлз. Да нарани тази красива и милостива жена. Никога!

„Циганите“ изглежда, че мислеха същото. Настъпи тежко мълчание. После Есмералда рече:

— Надявам се не искате да кажете, че трябва да я убием!

— Не, разбира се — отвърна бързо Джайлз. — Само имам предвид да я хванем и да не я пуснем да избяга отново.

— Не искам и да чуя за такова нещо — рече мрачно Розали.

Морган се обади:

— Срам за вас, че въобще ви хрумва мисълта да лишите някое разумно същество от свободата му!

— Не, нямах предвид това — рече Джайлз бързо, — но все пак трябва да намерим начин да се осигурим срещу осуетяването на плановете ни.

Настъпи мълчание за минута или две. После Есмералда каза:

— Да предупреждаваме всички хора срещу изменничката циганка?

— О, не! — възрази Розали. — Тълпата може да я обвини, че е вещица и да я изгори на клада!

— Вероятно тези хора не са чак такива варвари! — протестира Есмералда.

Джиани потрепери вътрешно. Той добре знаеше, че сънародниците му ставаха ужасни варвари, когато станеше въпрос за вярване в магии. Но как можеха самите цигани да бъдат загрижени заради обвинение в магия, след като те самите бяха магьосници?

— Тя бе толкова мила и добра — рече жалостиво Есмералда. — Не мога да повярвам, че Медалия наистина може да се опита да воюва срещу нас.

— Да воюва — не — съгласи се Розали, но гласът й прозвуча някак колебливо. — Може би ще трябва да я примамим в някой отдалечен район, където има много болести, нуждаещи се от лечение.

— Тя ще се усети — рече Есмералда. — Но можем да изпратим Дел по селата, преоблечен като трубадур, който пее за положението на детските приюти. След месец всички ще заприказват за сирачетата и Медалия може да основе сиропиталище.

— Не — възрази Джайлз. — Медалия е умна, много умна. Тя ще прозре през всяка от тези хитрини. Ще трябва или да я затворим — нещо, което не можем да направим, или да вървим една стъпка напред, като маневрираме по-умно от нея.

Тонът на Морган издаде съгласие:

— Това няма да е трудно. Ние сме тридесет, тя е една.

— Тогава ще трябва да играем честно — въздъхна Розали.

— Игра? Нима за тях това бе просто една голяма игра? Но за Джиани и неговите хора тя означаваше живот или смърт!

— Достатъчно за Медалия — рече Розали, — но какво ще правим с нашите двама бездомници?

Джиани почувства, че отново го обзема хлад.

— Какво можем да направим? — въздъхна Морган. — Не трябва да ги оставим да умрат от глад — така лошо ранени и единият с размътен мозък. Сигурно е получил много лош удар по главата!

Есмералда потрепери.

— Радвай се, че не си видял отблизо раната. И все пак костта не е счупена, доколкото мога да установя без рентгенова снимка.

— Сигурно е получил вътрешен кръвоизлив — каза намръщено Розали. — Ще трябва да ги следим отблизо.

— Трябва да ги вземем с нас, докато намерим някое сигурно място, където да ги оставим — реши Морган. — Замъкът на принц Реджиналди е само на два дни път оттук и ние така или иначе мислим да спрем там.

— Вероятно ще трябва да ги оставим в замъка, тогава — съгласи се Розали, — въпреки че не ми допада идеята да изоставим някого в това състояние на средновековна медицина.

— Не е чак толкова средновековна, колкото ти се струва — възрази Морган. — Техните лекари имат доста напреднали технологии и дори начини за правене на антибиотици, които са се предавали от оригиналните заселници нататък от уста на уста.

Но Джиани изпусна последните едно-две изречения, онемял от шока. Да ги оставят тях с Гар на Реджиналди, аристократът, който нае бандата на Стилето! Те можеха и да не знаят кой е той, но веднага щяха да разпознаят Гар — и двамата щяха да бъдат убити незабавно, при условие, че Реджиналди не ги осакатеше и не ги изпратеше в Пирогия за предупреждения. Не, те с Гар трябваше да избягат колкото се може по-бързо.

След тази мисъл му хрумна друга: нямаше по-сгоден момент от сегашния. Циганите не биха очаквали от тях да изчезнат през нощта, толкова скоро след като бяха спасени. Те нямаше защо и да са подозрителни. Просто щяха да вземат Гар и Джиани за нещастни и неблагодарни окаяници или — в най-лошия случай — за двама вагабонти, които са ги надхитрили.

Все пак Джиани не вярваше в наивността на тези хора — особено след като разбра, че те явно се смятаха за много по-умни от жителите на Талипон — толкова умни, че да се намесват в техните работи и да се осмеляват да правят опити да предначертаят съдбите им! Не знаеха ли те, че никой от лордовете не би искал да се захване с търговия?

Да откраднат парите на търговците под името конфискация или глоба — на това бяха способни, но да печелят богатството си сами?

Това не. Тези хора трябваше да разберат, че ако някога благородниците престанат да воюват, то ще бъде едва когато са поробили търговците!

„Съвсем вярно“ — рече лицето. Бялата коса се завъртя около него сякаш то беше в центъра на въртоп.

Джиани осъзна разтревожен, че вече не чуваше циганите и явно бе напълно заспал.

— Ако ти знаеш това, трябва да знаеш и как мога да запазя себе си и Гар живи, докато се доберем читави и здрави до Пирогия! — рече момъкът. — Хайде, ти можеш да ни кажеш как да защитим Пирогия от благородниците и от тези злополучни натрапници с меки сърца!

„Гигантът вече го направи — отговори лицето. — Той каза пред вашия Съвет, че съгражданите ти трябва да се обединят заедно с другите търговски градове.“

Отчаяние обхвана Джиани.

— Никога няма да успея да ги убедя в това!

„Не се обезкуражавай — посъветва го лицето. — Все ще намериш някакъв начин. Може би той ще дойде чрез друг подход в действията ти“.

Надеждата отново покълна.

— Какъв подход?

„Защити Медалия — рече лицето. — Защити я и й помагай във всичко, което прави и тя може би ще успее по-добре да ги убеди от теб. Във всеки случай слушай нейните съвети, защото девойката знае толкова, колкото и тези фалшиви цигани и има по-ясен поглед и по-вярна преценка.“

Този път Джиани се опомни преди лицето да започне да изчезва.

— Кой си ти?

„Наричай ме Магьосникът — отвърна лицето. — Време е да се махате, ти знаеш това. Циганите няма да ви преследват, всъщност те ще бъдат доволни, че този товар им се е свлякъл от плещите. Но трябва да тръгнете сега.“

— Как? — извика Джиани в съня си, защото лицето се бе смалило до малък овал в тъмнината.

„Вървете си — отговори магьосникът просто. Гласът му бе станал тънък и далечен. — Вървете си.“

Джиани седна толкова рязко, че щеше да разбие главата си в дъното на фургона, ако то бе само няколко инча по-ниско. Той се опита да успокои дишането си, докато се оглеждаше диво наоколо. Последните въгленчета от огъня проблясваха слабо, а край него нямаше никой. Младите мъже се бяха натъркаляли върху одеяла под фургоните. Тук-там някой похъркваше. По-възрастните спяха вътре със съпругите си. Джиани си спомни, че не бе видял никакви деца. Преди той си мислеше, че може да са вътре, сега вече нямаше съмнение, че деца липсваха. Явно тези преоблечени цигани бяха някакви бродещи сплетници. За миг той се почуди кои бяха те и откъде бяха дошли, но преди да обмисли въпроса, един млад циганин с меч мина между него и тлеещите въглени и неотложността на момента изискваше да се съсредоточи. Часовой! Те бяха поставили часовой и вероятно двама, та ако единият бъде нападнат, другият можеше да вдигне тревога. Поне така старият Антонио учеше Джиани.

Тогава те с Гар трябваше да атакуват и двамата едновременно. Момъкът пролази на колене до едрата тъмна фигура на Гар.

— Гар! Събуди се! — изсъска той, като го разтърси за рамото, докато гигантът се събуди със сумтене и седна. Джиани едва успя да го дръпне по рамото в последния момент, предпазвайки го да не удари главата си в дъното на фургона. Гар перна ръката му с ръмжене и се втренчи гневно в него, а големият му юмрук се сви за удар, който със сигурност би убил всеки, върху когото се стовареше…

Но внезапно погледът на гиганта се успокои, той позна Джиани и изсъска:

— Джиорджио!

Е, явно не се преструваше. Но как тогава си спомни фалшивото име на Джиани — току-що събуден и стреснат при това. Младежът натисна с пръст устните си и прошепна.

— Шшшт!

— Шшшт! — Гар имитира жеста и тона му. — Защо?

— Защото трябва да се махнем оттук, без циганите да разберат.

Гар не попита защо, той просто кимна.

— Те са поставили часовой — пошепна Джиани. — Ние трябва да се промъкнем до тях и да ги обезоръжим тихо.

— Защо? — попита Гар отново.

Джиани се стараеше да бъде търпелив. Помнеше, че едрият мъж бе загубил ума си.

— Защото, ако не го направим, те ще ни видят, че си тръгваме и ще вдигнат тревога.

Гар поклати глава.

— Защо? Те скоро ще заспят.

— Може би — допусна Джиани, — но само когато други двама от тях заемат местата им.

— Не, не. — Гигантът тръсна глава, после се обърна и се взря в тъмнината.

Като се мръщеше, Джиани се извърна да види какво гледаше той — и видя единия часовой да пристъпва към огъня, да се прозява, а после да се оглежда наоколо за минута-две, преди да седне. Седнал, часовоят сгъна краката си под себе си и се взря в огъня, като се прозяваше. Другият часовой се приближи като също се прозяваше. Те сякаш не се виждаха един друг. Първият легна, подложил ръка под главата си и започна да хърка. Вторият се опъна от другата страна на огъня и след миг също хъркаше.

Гар погледна Джиани.

— Заспа.

— Да. — Момъкът се улови, че гледа с широко отворена уста. После я затвори и рече: — Да, спят. — Той почувства, как тръпка на свръхестествен ужас пропълзява по гърба, врата и главата му. Що за малоумен водеше със себе си, все пак?

Тогава Джиани си спомни за Магьосника в главата си. Той без съмнение се явяваше и в главата на Гар — и тъй като там сега имаше по-малко мисли от обикновено, Магьосникът можеше да се настанява вътре безпрепятствено. Младежът реши да бъде много внимателен с Гар за в бъдеще. Той разтърси гиганта и рече:

— Добре тогава! Нищо не може да ни спре, ако не искаме, нали?

— Не — отвърна Гар. Той изглеждаше пълен със съмнения, но последва Джиани, като изпълзя изпод вагона и се затътри след него в тъмнината.

Те изминаха доста път, влачейки се в нощта надолу по пътя, за да прикрият следите си в коловозите. После навлязоха в планината, изкачиха единия склон и слязоха по другия, за да открият долу друг коларски път. Двамата приятели продължиха на юг или поне в посоката, която Джиани смяташе, че е юг — с мисълта да се върнат отново в Пирогия. В този момент краката на Джиани отказаха да му служат. Гар не изглеждаше в кой знае колко по-добра форма, но все пак успя да вдигне Джиани, който протестираше, и да го пренесе до един навес в края на скалите, където можеше да се скрият от вятъра. Там приятелите преспаха до сутринта и за щастие този път Джиани не видя нито лицето на Магьосника, нито на танцьорката.

От съня им ги извади тропот на конски копита и силен вик. Джиани се повдигна. Раните му напомниха за себе си, но той не им обърна внимание. Младежът погледна иззад огромната скала, която ги бе приютила, чу сърцето си да бие ускорено и видя двадесетина войници, но не наемници, да се приближават към тях. Те носеха ярки дрехи в червено и жълто, а сред тях яздеше на черен кон мъж с виолетово кадифено яке и корона на челото си. Той спореше високо с един друг ездач с посивяла брада, загърнат с наметало и нахлупил мека кръгла шапка. На шията си носеше тежка златна верижка и медальон. От двете им страни вървяха по една дузина войници, които надничаха зад всеки пън и във всяко скрито кътче и цепнатина в скалите, които ограждаха пътя.

— Лоши? — попита Гар зад него.

Джиани залитна, но успя да се задържи, хващайки се за скалата.

— Вероятно лоши — принцът и неговият съветник, както изглежда. По-добре да се скрием.

Той се извърна настрани и видя Гар вече сгушен под една издатина на каменния блок. Джиани го последва, като напрягаше до крайност слуха си.

— Но Ваше Височество, те не биха могли да се отдалечат много за толкова кратко време! — протестираше съветникът. — Дори и да успеят, какво зло могат да сторят двама мъже без коне и невъоръжени?

— Не ги смяташе за толкова безвредни, когато тази сутрин ме вдигна от шатрата ми и ни накара да ги преследваме — кисело отвърна принцът. — Защото, ако те са преоблечени търговци, ние трябва да ги хванем, за да ги накажем.

— Най-вероятно е да са търговски шпиони — допусна съветникът. — Циганите казаха, че са заловили двама скитника, които ги помолили за помощ и после избягали през нощта. Веднага се сетих, че може да са от онази група търговци, които хората на Стилето причакаха в засада преди два дни.

Джиани усети прилив на ярост срещу фалшивите цигани. Страхливци! Да насъскат аристократите срещу тях, вместо сами да си вършат мръсната работа! Лицемери!

— Да, когато хората на Стилето докараха пленниците и ние открихме печата на техния Майстор върху търговските им чанти, и след мъченията на водачите, за да издадат работодателите си, те какво казаха? Джиани Бракалезе! Синът на онзи бунтовен търговец Бракалезе, който се опита да сформира коалиция от търговски градове срещу нас!

Джиани се вцепени. Нима те преследваха него?

— Капитанът на Стилето ни увери, че са го оставили мъртъв — рече тежко съветникът, — но какво са намерили, като са се върнали за тялото? Бил изчезнал! Мъртвото тяло е вдигнало и си отишло! Може ли да има някакво съмнение, че младият Бракалезе е още жив? Не ще и дума, че той и неговият телохранител са били двамата мъже, потърсили подслон при циганите!

— Изобщо няма никакво съмнение — въздъхна принцът, — като се има предвид и това, че циганите и хората на Стилето описаха спътника му като гигант. Но наистина ли тези двамата представляват заплаха?

Джиани дочу пукот и пращене, докато търсачите се приближаваха все повече и се сгуши, като съжаляваше, че циганите не му бяха оставили никакво оръжие, нито дори малка кама. Той се сви, очаквайки някой войник да го открие всеки момент. Ръката му напипа голям камък.

— Всъщност бащата е заплахата — отговори си принцът, — но ако задържим сина като заложник, той може да престане да формира коалиция срещу нас.

Съветникът рече:

— Ваше Височество Реджиналди, не разбирам защо не се противопоставите на тази заплашваща ни търговска коалиция чрез съюз с аристократите! Дори и циганите казаха същото!

„Те сигурно щяха да го направят — помисли си Джиани мрачно. — Но ако това станеше, той щеше да има сметки за уреждане с тези фалшиви цигани.“

— Не мога да понеса мисълта за такъв съюз — щракна с пръсти принцът. — Реджиналди да се обединят с Векио, да не говорим за не толкова благородните фамилии! Не ми е особено приятно да имам обща кауза със стари неприятели — но почти започвам да мисля, че търговците могат да бъдат по-голяма заплаха от моите „другари“ аристократи.

Думите му смразиха кръвта на Джиани — особено фактът, че бе използвал думата „другари“, а не „съперници“ или „врагове“.

Но нямаше време да обмисля това надълго и нашироко — свистенето на пукащи пръчки в ръцете на преследвачите се чуваше все по-наблизо и по-наблизо. Джиани можа да чуе тропота на ботушите им в храста отдолу. Той вдигна камъка, като се напрегна да го хвърли…

Една сянка падна върху него, затъмнявайки нишата, където те се криеха — сянка на мъж с шлем и ризница — войник!