Кристофър Сташеф
Странстващият магьосник (8)

Седма глава

Беше безкраен, изпълнен с болка следобед. Всяко мускулче и всеки нерв у него крещяха да легне на земята и повече да не става, но Джиани не можеше да си го позволи. Младежът изпитваше смъртен страх от това ужасно, кално блато, където едва не се прости с живота си, а приятелят му едва не бе убит — приятелят, който сега залиташе напред, воден за ръка, и се тътреше като някаква голяма, полубудна мечка. Чувство на униние обхвана Джиани и колкото и да се опитваше, не можеше да преодолее мисълта, че те с Гар ще умрат тук, в тази планинска пустош, измръзнали и сами. Е, имаше и някакъв шанс да успеят да намерят помощ, но това беше доста малък шанс.

Накрая, треперещ от изтощение, Джиани разбра, че не може да продължи нататък. Той се огледа наоколо с усещането, че паниката го обхваща все повече и повече, като се опитваше да открие и най-малката следа от някакво убежище. Тогава видя едно огромно старо дърво, доста по-голямо и високо от обикновените, повалено на едната си страна. Сигурно бе изтръгнато от някоя зимна буря. Корените му стърчаха от всички страни и образуваха естествена пещера. Момъкът поведе Гар натам.

Когато се мушнаха под тавана от надвиснали клони, Джиани разбра, че това беше по-добра пещера, отколкото бе очаквал, тъй като вътрешността на ствола беше куха. Той влезе колкото се можеше по-навътре, така че и двамата да бъдат скрити от човешки поглед — и се отпусна върху дървената сърцевина с въздишка на облекчение. Задоволството му се увеличи, когато разбра, че повърхността под краката му бе покрита с меки стърготини, които ставаха и за легло. Младежът се изтегна върху тях в цял ръст, все още изстинал и мокър, но подслонен. Там имаше и вода, която бе образувала малка локвичка през процепите на дънера. Джиани се наведе и пи жадно, после се сети за Гар и се обърна да му предложи и на него, но гигантът си бе намерил друго малко водохранилище и проточил шия, улавяше с език всяка капчица от стичащата се вода. Главата му почти опираше в тавана на убежището им. Радостен от оздравяването му, Джиани се върна, за да си легне. Измръзнал, той очакваше смъртта или сънят да го отнесат и чувстваше, че му е почти все едно кое ще дойде първо.

Тогава изведнъж замириса на пушек.

Дим! В тази дървена хралупа? Страхът му вля сили, той седна и видя проблясък в мрака — трепкането на малък огън върху широк, плосък камък, а пламъците осветяваха познатите черти на Гар. Дървото трябва да беше много сухо, защото имаше съвсем малко дим, който се виеше покрай Гар и се устремяваше през дупката, от която се бе стекла водата.

Джиани почувства, че космите щръкват на главата му. Как гигантът беше направил това? Как се беше сдобил с огън? Той нямаше нито кремък, нито стомана, нито жив въглен, носен в теракотена кутия.

— Как го направи, Гар?

— Направи? — Гигантът примигваше срещу него, сякаш въпросът нямаше значение.

— Как запали огъня? — поясни Джиани. — Как го постигна?

— Постигна? — Гар гледаше надолу към пламъците, челото му се сбърчи, сякаш размишляваше над въпроса. Накрая той вдигна поглед и поклати глава:

— Не знам.

Суеверна тръпка пропълзя по гърба на Джиани, но той се самоуспокои, че какъвто и да беше Гар, той бе негов приятел. Поне така си мислеше.

Ами ако не беше така?

Джиани се укори. В момента му беше безразлично дали смъртта ще дойде или не. И ако дойдеше, какво значение имаше дали ще бъде от студ или от ръцете на един луд.

Междувременно те се стоплиха. Момъкът вече чувстваше как топлината достига до него и му дарява приятното усещане за покой. Мисълта за храна мина през ума му, но той почувства, че стомахът му се съпротивлява. Болката в главата му бе прекалено силна, за да допусне такива размисли. Но топлината го приспиваше. Джиани усети как клепачите му натежават, но той се бореше със съня, защото забеляза как Гар поддържаше огъня с подпалките — парчета отчупена дървесина и корени, които беше натрошил и натрупал на купчина. Ами ако подслонът им се запалеше? О, младежът не се страхуваше толкова за своя живот, но му беше жал за Гар. Той си го представи нещастен, полугол, лишен от разум и залитащ да крещи сред пламъците. От тези мисли Джиани получи нов пристъп на болки в главата си. Не, трябваше да остане буден, защото те се нуждаеха от огъня. Хвърли поглед към профила на Гар — безизразен, но все още силен. Трябваше да остане буден и да пази… Но огънят беше толкова топъл и приспиващ, а дървото толкова меко…

„Не е нужно да стоиш буден“ — рече старият човек с развяваща се коса и брада.

Джиани се втренчи в него.

— Какво правиш тук, щом аз съм буден?

„Хубав въпрос — забеляза лицето. — Я да го преобърнем — щом ме виждаш, можеш ли да си буден?“

Джиани се огледа наоколо и не видя нищо. Старото лице сякаш плуваше в някаква празна тъмнина. Шокиран, той осъзна, че наистина е заспал. Заля го вълна на самопрезрение, че не можа да остане буден поне няколко минути, както бе решил. Тогава го обхвана тревогата — какво правеше Гар, докато той спеше? Какво ставаше с огъня?

— Но ако Гар заспи…

„Няма. Огънят го държи в унес и той броди в спомените си, докато гледа езиците на пламъците. Трансът ще го ободри толкова, колкото и сънят, но тялото му може да действа в случай на нужда.“

Джиани си отдъхна малко. Но сега, когато най-неотложното мина, друг въпрос се появи в ума му:

— Защо те виждам сега? Аз не търся отново смъртта!

„Наистина ли?“ Развяващата се коса откри очите и погледът им сякаш прониза Джиани до дъното на душата му.

Младежът потрепери, но се втренчи упорито в него.

— И така да е, какво от това? Но не мога да си го позволя сега, когато имам приятел, който зависи от малкото ум, който ми е останал. Ако си толкова загрижен за мен, защо не ме оставиш на мира или ми позволи аз да те оставя!

„Това е най-малката ми грижа за момента — каза лицето. — Не е достатъчно само да преживееш нощта, но трябва да останеш жив и след това.“

Джиани се намръщи.

— Теб това какво те засяга?

„Това е моя работа — каза лицето кратко. — Достатъчно е да кажа, че ти трябва да изиграеш твоята роля в тази работа — роля, която в е твой интерес и в интерес на твоя град, дотогава, докато ми е изгодно.“

Изведнъж косата се отвя от лицето, очите проблеснаха и болка прониза главата на младежа. Тя го парализира за миг, един дълъг миг, в който секундата сякаш се разтегна в час.

Накрая очите се затвориха, развятата коса ги покри и болката си отиде така внезапно, както бе дошла, оставяйки Джиани да гледа упорито втренчен, но вътрешно треперещ.

„Слушай! — повелително рече гласът. — Група цигани ще ти се изпречи на пътя! Ще минат оттук утре сутрин! Остави се на тяхната милост, присъедини се към тях, за да останеш жив и да се добереш до по-сигурно убежище!“

Внезапно Джиани бе обхванат от някакво упорство.

— Ами ако не го направя?

„Тогава ще умреш — рече лицето просто и строго, — от ръцете на кондотиерите или от студ и глад, но бъди сигурен, че ще умреш.“

И лицето започна да се смалява, косата и брадата се развяха и го закриха, а гласът също заглъхна, повтаряйки: „Бъди сигурен… бъди сигурен…“

— Почакай! — извика Джиани в съня си. — Кой си ти, който ме командваш така?

Но лицето стана колкото малка топчица и продължаваше да го уговаря: „Бъди сигурен… бъди сигурен… внимавай…“ и изчезна.

Джиани заплака от яд и безсилие и видя не развяващата се коса, а малък огън и полуумния гигант, който гледаше разтревожено към него.

Младежът осъзна, че собственият му вик го бе събудил и се опита да прикрие слабостта си, като каза:

— Мой ред е сега. Върви да спи, Гар.

— Да спя? — гигантът се намръщи. Изглеждаше объркан.

— Да спиш — потвърди Джиани и се изправи на колене. Раните по тялото му протестираха, а главата му отново започна да бучи, но той пропълзя по-близко до огъня, взе наръч подпалки от купчината на Гар и каза: — Спи, аз ще поддържам огъня.

Гар го изгледа втренчено за момент, после легна направо там, където си беше, и затвори очи. После ги отвори и отново попита:

— Джиорджио не спи?

Полуумен или не, той още имаше своето изключително чувство за отговорност.

— Джиорджио не спи — потвърди Джиани. Той се съмняваше дали би могъл, дори и да искаше, след онзи сън.

Повярвал, Гар мигновено затвори очи. Пет секунди по-късно той дишаше равномерно и Джиани знаеше, че наистина спи.

Сега беше сам с мислите си и те отново го връщаха към страховитото лице от кошмара му. Но по някаква причина и лицето на Медалия се преливаше с него, наслояваше се отгоре му и го изместваше. За миг Джиани се зачуди защо. После се предаде — с чувство на облекчение започна да съзерцава спомена за това красиво лице, усещайки се отпуснат, внезапно успокоен…

Но не му се спеше. Беше сигурен в това.

Стана точно както лицето беше предсказало. Циганският керван се появи на сутринта и Джиани бе потресен като осъзна, че сънят не бе просто паяжина от фантастичната прежда на Сънчо. По необясним начин някакъв човек с мистична сила се бе прокраднал в сънищата му — мъж, а може би също и някаква жена…

Самата мисъл за това накара сърцето му да забие по-силно и бързо.

Имаше ли наистина такава танцьорка като тази, която беше сънувал — истинска и жива — и в действителност? Би ли могъл да я намери, да я докосне, да я целуне? Щеше ли да му позволи?

Младежът насочи вниманието си върху циганите и започна да им маха и да вика:

— Ей, хей! Добри хора, помогнете ни! Спасете ни! — Той закуца напред, като се облягаше на ръката на Гар и заедно с това го теглеше. После изведнъж спря, като си даде сметка как ли изглеждаха в очите на циганите — двама мръсни, разчорлени, полуголи и парцаливи мъже, от които единият грамаден и мургав.

Циганите бяха спрели и ги наблюдаваха с недоверие. Джиани си помисли, че трябва да намери някакъв начин да ги успокои, затова не се приближи повече, а извика отново:

— Помогнете ни, добри хора! Ние сме пътници като вас, нападнати и ограбени от кондотиерите. Бандитите ни пребиха така жестоко, че моят спътник изгуби ума си и сега е безпомощен като дете! Моля ви, помогнете ни!

Една жена с ярка забрадка се подаде през малката врата на първия фургон и извика на мъжете наоколо. Те я погледнаха, после си казаха нещо и махнаха на Гар и Джиани да се приближат. Сърцето на момъка трепна с надежда и той закуцука към тях толкова бързо, колкото можеше с ранените си крака, като влачеше и Гар след себе си.

Когато се приближиха, циганите отстъпиха няколко крачки и внимателно се вгледаха в Гар. Чак сега Джиани забеляза, че те носеха мечове — видя ръцете им върху дръжките на дългите и прави оръжия. Циганите имаха и ками, закачени на поясите си. Момъкът спря и рече:

— Не се безпокойте, той е напълно безопасен.

— Докато не му кажеш да стане опасен — рече най-старият циганин. Дългият му мустак се спускаше под брадичката, а сивите, надвиснали вежди, засенчваха очите, които блестяха предизвикателно срещу Джиани.

Младежът не бе в състояние да се впуска в дълги обяснения, които да успокоят циганите, но все пак направи известно усилие.

Гар улучи точно този момент, за да каже:

— Разкажи ми за зайчетата, Джиорджио.

Циганите ококориха очи, а Джиани весело потупа спътника си по главата и с ъгълчетата на устните си пошепна:

— Тихо, Гар! — Той без малко щеше да каже „Лени“, но си спомни, че полуумният му приятел не помнеше фалшивото си име.

Циганите изглеждаха заинтригувани.

— Зайчета? — рече единият от тях. — Защо той пита за зайчета?

Споменът за последното им превъплъщение явно бе изплувал в ума на Гар или пък гигантът и сега се преструваше, но Джиани се съмняваше в това.

— Защото, когато е уплашен или разтревожен, аз го залъгвам, като му обещавам, че един ден ще имаме собствена ферма, с градина, от която да изхранваме и малки, пухкави създания, с които той да си играе и да им се радва.

Циганите си размениха съчувствени погледи, толкова красноречиви, сякаш бяха произнесли на глас: „Глупак“.

Тогава възрастният се обърна към тях:

— Хубава приказка си му измислил, за да го успокояваш. Често ли става тревожен?

— Не толкова често — съчиняваше си Джиани, — но ние се натъкнахме на шайка бандити преди миля и нещо и те ни пребиха жестоко и взеха всичко, което имахме, дори и дрехите ни, така че той много внимава с непознати.

— Бедният момък — рече жената, като надникна през малката врата.

Старият циганин тръгна към Гар и гигантът отстъпи разтревожено.

— Няма да ти причиним зло, младежо. Всъщност и ние сме пътници като теб и сме се научили да се пазим от бандитите, много да се пазим. Ние не само, че няма да ти причиним болка, но и ще превържем раните ти и ще ти дадем топла храна — супа, както и други дрехи. Ще ги приемеш ли?

Гар изглежда се успокои малко.

Циганинът ги покани с жест и гигантът тръгна полека. Джиани го хвана за ръката, за да го побутва леко напред.

— Хайде, приятелю. Те няма да ти сторят зло. Ще ни подслонят за малко.

— Подслон — да — кимаха циганите. — Под фургона, наистина, но все пак е по-добре, отколкото изобщо без покрив.

— Под? — рече Гар обнадеждено и направи стъпка напред. Сърцето на Джиани трепна при този знак за някаква памет. И той обясни на възрастния човек:

— Веднъж ние получихме подслон при една циганка по пътя. Не бе много отдавна и той си спомня.

— Циганска жена? — Всички цигани се спогледаха, внезапно застанали нащрек. — Която е пътувала сама?

— Да, сама. — Джиани си спомни, че и на него това му се бе сторило странно тогава. — Казва се Медалия.

Циганите си размениха тайнствени погледи.

— Да, ние познаваме Медалия. Е, щом тя ви е подслонила и нищо лошо не се е случило, и ние ще го направим. Елате с нас.

— Благодарим ви от сърце! — Джиани тръгна напред, като влачеше Гар със себе си. Гигантът вървеше, макар и предпазливо.

Като наближиха, младежът разгледа циганите по-внимателно. Косите им бяха прикрити от пъстри кърпи, а брадите им имаха най-различни цветове — жълти, кафяви, черни, червени… Очите им също бяха различни — сини, кафяви, зелени, лешникови, сиви… Момъкът си помисли, че те много приличаха на всички други хора, които бе виждал у дома в Пирогия. Ако си сменяха дрехите, никога не би ги отличил. Облеклата им бяха ярки — в крещящо зелено, синьо, червено и жълто. Тук-там имаха едри кръпки. Ризите и панталоните им бяха много свободни, дори широки. Разтворените яки разкриваха яки шии и гърди, а панталоните им бяха напъхани в ботушите. Те носеха колани в контрастни цветове, а мъжете и жените имаха еднакви обеци и гривни. Търговецът в Джиани се учуди дали бяха от истинско злато.

Сега, когато керванът беше спрял, около новодошлите се натрупаха още цигани и приятелите видяха жените им. Една от тях хвана Гар и Джиани за ръка, поведе ги напред и рече:

— Елате, бедни момчета, сигурно сте полумъртви от студ и глад.

Отначало Гар се дърпаше уплашено и Джиани трябваше да го увещава:

— Госпожите са добри, Гар! Виж! Добри! — Той се здрависа с една млада жена и се удиви колко беше хубава. Пожела да може да направи нещо повече. Пода напора на внезапното желание той протегна ръка и докосна кестенявата й коса, без забрадка, която да я скрива.

— Мога ли?

В първия момент жената се стресна и се отдръпна, после му се усмихна кокетно и отново пристъпи напред. Джиани помилва косата й, после се обърна към Гар и каза:

— Мека. Топла.

Жената се стресна и се отдръпна бързо, когато Гар вдигна ръката си.

— Той няма да ти направи нищо лошо — обеща Джиани.

Предпазливо жената пристъпи отново напред и рече:

— Само веднъж.

Ръката на Гар се отпусна — той погали косата й, после устните му се разтегнаха в блажена усмивка:

— Малка, топла. Зайче!

Цялата група цигани се затресе от смях, „зайчето“ най-напред, после тя улови Гар за китката и задържа ръката му.

— Ей, зайче! — извика един от младите мъже.

Друг рече:

— Зайче, мога ли да те помилвам и аз?

Но едно от момичетата щракна с пръсти:

— Зайче, наистина! Кажи му, че е просто един воден плъх, Есмералда!

— Ай! — извика по-старата жена. — И не му позволявай да те закача!

И така, смеейки се и бъбрейки, те хванаха замаяния Гар под ръка и го поведоха към близкото поточе, където го измиха, избърсаха и му облякоха цигански дрехи на гърба — макар че, както по-рано и Медалия, трябваше дълго да импровизират заради ръста му. Гар беше много разтревожен през цялото време. Бялото на очите му проблясваше и той отправяше странни погледи към Джиани. Ободрителните думи на младежа, както и грижите, полагани за него, явно донякъде успокоиха Гар, защото той не изпадна в истерия.

Накрая, с пълен стомах и превързани рани, те тръгнаха покрай каруците, като следваха циганите и Джиани се шегуваше с младите жени, които си бъбреха с него, подали глави от прозорците на фургоните.

Беше досадно да го наричат „Джиорджио“, вместо Джиани, но ако това помогнеше на горкия малоумен гигант да остане спокоен, Джиани реши, че ще си остане „Джиорджио“, докато умът на приятеля му се върне.

През нощта те спаха под фургона, но получиха и по едно одеяло, което да ги предпазва от студа. Събитията от деня прелитаха през съзнанието на Джиани — смях, приказки, шеги за храната и танците след нея. Младежът дълбоко съжаляваше, че бе така ранен и уморен, за да участва в тях, защото момичетата наистина изглеждаха така красиви като се въртяха и полюляваха плавно. Сега фургоните бяха наредени в кръг и цялото племе насяда, като си бърбореше край огъня, но той и Гар, уморени като кучета, пропълзяха отдолу да спят, още повече, че циганите започнаха да говорят на своя език, който Джиани не разбираше. Но звукът на тихите гласове и музикалността на женските думи го унасяха и той усети как сънят идва. Още когато затвори очите си, почувства, че топлата тъмнина го обгръща отново. Тогава умореният му мозък намери енергия за една последна мисъл, за последно избухване на любопитството — за какво ли си говореха циганите…

„Искаш ли да знаеш, наистина?“ — попита един глас, който той познаваше твърде добре — и от тъмнината се протегна една ръка, която държеше нещо като жезъл — дълга и тънка пръчка с топка от единия край. Топката докосна полузадрямалата му глава и Джиани изведнъж откри, че може да разбира думите на циганите.

— Да, Медалия — говореше един от тях. — Сигурно е съвпадение на имената. Тя не би могла да изпрати шпиони при нас, нали?

— За какво й е, Джайлз? — отвърна жената. — Тя вече знае нашите планове.

— Така е, Пати — рече Джайлз, — но тя може да се страхува, че ще се опитаме да я арестуваме или дори да…

— Глупави брътвежи! — каза Пати. — Агентите на АИДИС да се опълчат срещу някой от нас, само защото тя не е съгласна с нас? Изключено.

— Не само, че не е съгласна — забеляза мрачно друг мъж. — Винаги има вероятност да се опита да подкопае нашите усилия.

— Не си нрав, Морган! — рече една по-възрастна жена. — Тя ни напусна, защото не можеше повече да бъде партньор в нашите усилия — както каза тя, а не за да се бори срещу тях.

— Как можем да сме сигурни? — отвърна Морган. — Поточно, как тя може да е сигурна, че ние няма да се опитаме да я спрем в опита й да спре нас? Не, Розали, ако аз бях на нейно място, сигурно бих се опитал да внедря шпионин сред нас.

— Да, но ти винаги си бил малко параноичен, Морган — отвърна Розали. — Важното е, че Медалия не е.

Джиани се зачуди какво ли означава „параноичен“.

— О, Медалия също си има своите пристъпи на параноя — каза трета жена, — иначе как би виждала заплаха в нашите планове, когато ние само се опитваме да помогнем на тези бедни невежи туземци.

Бедни невежи туземци! Джиани почувства прилив на възмущение и се надяваше, че тя не говори за него и за съгражданите му от Пирогия. Освен това, как бе възможно най-обикновени цигани да наричат градските хора „невежи“?

— Циганските маскарадни одежди ни вършат доста добра работа — отбеляза Морган. — Те ни позволяват да отидем където искаме в Талипон. При това винаги можем да изпратим агент да се сдобие с костюм от някой град, в който искаме да проникнем. Да пуснем някого, който да се опита да промени плановете им. Защо да не може да направи същото и Медалия?

Маскарадни одежди?

Значи тогава те не бяха истински цигани? Изведнъж Джиани си спомни, че не бе чувал за цигани от единадесетата си година нататък. Беше преди десетина години. Имаше ли въобще истински цигани? Или те всички бяха фалшиви?

— Медалия само се съмняваше дали сме прави, като се опитваме да извадим цялата планета от тъмните векове — рече Пати упорито. — Тя разбираше ползата от ренесанса, който е в началото си тук, на Талипон, но изпитваше големи съмнения относно опитите да се вкарат тези хора в модерния свят, с неговата висока технология и светски идеологии.

Есмералда кимна:

— В края на краищата техните предшественици са дошли тук, за да избягат от всичко това.

— Не — рече Морган, — тя си мислеше, че ние грешим, като се опитваме да убедим благородниците да се обединят, но как иначе бихме могли да им повлияем, за да спрат тези непрестанни междуособни войни?

— Целта ни е добра — възрази Розали, — но няма ли това да стане причина за още по-големи кръвопролития, ако повярват, че имат един общ враг?

— Как иначе ще успеем да ги накараме да се обединят? — не отстъпваше Морган. — Да, знам, Лойлин, ти все още мислиш, че ние трябва да ги успокоим с едно религиозно възраждане. Но аристократите виждат религията и живота като две отделни неща, а не като едно цяло.

— Знаете ли? Ние дори помежду си не можем да постигнем съгласие — въздъхна Розали. — Искам да кажа — бихме могли, но ние продължаваме да развиваме страховете си. Тогава за чудене ли е, че на Медалия просто й е дошло до гуша от нас и е тръгнала по свой път?

— Не „просто“ — рече Пати мрачно. — Тя мисли, че ние грешим, като караме благородниците да гледат на търговците като техен общ враг.

Студен страх парализира Джиани. Да кажат на лордовете, че търговците са техен общ враг, за да се съюзят срещу търговските градове? Но от това щеше да стане кървава баня! Не е чудно тогава, че те бяха наели бандата на Стилето да „накаже“ Пирогия!

— Но ти каза, че ако ние направим това, би трябвало да предупредим навреме търговците, за да се разпръснат и скрият — продължи Морган. — Или, което е по-лошото — да се съпротивляват! Казвам ви, виждам нейния пръст в постъпката на този търговец от Пирогия — Бракалезе, който даде идеята да се убедят търговските градове да се съюзят!

Изведнъж Джиани почувства прилив на радост от това, че те го познаваха само като „Джиорджио“. Но как бяха научили за идеята на Гар? И как си бяха помислили, че тя произлиза от татко Бракалезе? И което бе още по-лошо — какво ли щяха да направят на баща му, за да го спрат! Изведнъж Джиани се заинтригува страшно от продължението на разговора.