Кристофър Сташеф
Странстващият магьосник (5)

Четвърта глава

— Това съм само аз — отвърна лицето, като се отдръпваше все повече и повече, а контурите му се размиваха. Косата постепенно преставаше да се развява, брадата избледняваше, носът се свиваше, а очите ставаха по-големи. От бяла косата постепенно се превърна в светлокестенява, пристегната от пъстра лента и трептяща на вятъра. Очите сега бяха кафяви, а лицето — младо, женствено, с високи скули и пълни, червени устни, които се раздвижиха и казаха:

— Аз съм Медалия, една циганка, която върви малко по-напред от своето племе.

Джиани гледаше втренчено това нежно видение и не вярваше на ярката гледка, появила се насред мрака, който беше обхванал живота му.

— Какво… къде…

— Лежи, лежи — посъветва го тя. — Облегни главата си на скута ми. Трябва да бинтовам тази грозна рана на черепа ти.

Значи ето защо главата го болеше толкова ужасно. Джиани остави момичето да повдигне главата му, макар че болката го прониза от едното слепоочие до другото, и се отпусна от мекия допир на кожата й. Сега той можа да види Гар, който примигваше срещу жената — Медалия — нали така се бе нарекла сама? Очевидно Гар вече се бе възползвал от помощта й, защото имаше един бинт около гърдите си, а друг бе превързал челото му като панделка.

Болката прониза отново Джиани и той стисна очи. Когато спазъмът премина, той можа да почувства меките ръце да увиват бинта около главата му и изпита усещането за нежна грижа, толкова успокояваща, толкова ласкава. Не искаше да се отпуска. Отвори очи и попита:

— Как ни намери?

— Вървях сама по пътя — обясни Медалия, — и ви видях да лежите в рова. Знаех, че войниците са минали и си помислих, че може да са ви ограбили.

— Е, преди тях една друга банда ни ограби — рече Джиани, — но ти си права, тези ни биха много по-лошо.

— Как разбра, че оттук са минали войници? — попита Гар с толкова любезен тон, че на Джиани му се стори фалшиво. В какво ли се съмняваше той?

— Войниците са опасни за сама жена — отвърна Медалия. — Когато ги чух да идват, аз се отбих от пътя и изчаках да отминат. Чаках дълго, можете да сте сигурни.

— Мъдро — рече Джиани. Покрай нежността на допира й и красотата на очите й, той започна да чувства, че би похвалил всичко, което тя кажеше. Щеше ли да се чувства така, ако не беше дошъл на себе си в момента, в който Медалия бинтоваше раните му.

Гар със сигурност възприемаше нещата по друг начин.

— Отбила си се? — попита той и се огледа внимателно наоколо.

Джиани се намръщи, като обърна главата си едва-едва, за да види какво гледаше Гар. Болката го прониза отново. Той видя онова, което бе очаквал — жълт цигански фургон с покривало и високи колела, теглен от две магарета. Покривът му бе извит и имаше по две прозорчета от всяка страна. От задната част на покрива се издигаше малко коминче. Беше доста необичайно за една циганка да пътува сама, но защо Гар се впечатляваше чак толкова?

— Никога ли не си виждал цигански дом? — попита го Джиани.

— Циганите в моята страна нямат такива неща — отвърна бавно Гар.

Медалия ги погледна изненадано. За миг тя се замисли и се намръщи, но отклони погледа си преди Гар да се обърне отново към нея. Тя затегна бинта на Джиани и попита:

— Вие сте търговци, нали?

— Бяхме — отвърна Джиани горчиво, — докато не ни ограбиха. Сега сме просяци и на моя приятел му хрумна за по-умно да се престорим на луди.

— И номерът почти щеше да мине — рече Гар огорчен.

— Помогнало ви е все пак — възрази Медалия. — Щом още сте живи.

Джиани реши, че вече трябва да й благодари за бинтовете.

— Много мило от твоя страна, че спря да ни помогнеш. Малко пътници биха постъпили така.

— Ние, които живеем по пътищата, сме свикнали с мисълта, че трябва да си помагаме един на друг — отвърна му Медалия. — С радост ще ви помогна с каквото мога. Сигурно ви е студено. Мога да ви намеря дрехи.

— О, ние си имаме собствени. — Джиани тръгна към купчината с дрехи, после спря и се огледа ужасено.

— Да — каза Гар, като проследи погледа му, — когато се нахвърлиха да ни бият, изпотъпкаха с конете си всичко наоколо.

— Останало ли е все пак нещо?

Медалия отиде и взе да тършува из купчината изпокъсани дрехи.

— Парцали за миене на прозорците и нищо повече.

Джиани усети някаква празнота в себе си.

— Аз ще ви донеса дрехи.

Младежът искаше да протестира, но Медалия вече се бе запътила към фургона.

— Чудна жена — рече Гар и проследи с очи поклащащия се силует.

— Много чудна, наистина. — Джиани се чудеше как изглежда фигурата й, но полите й бяха широки и тя носеше шал, преметнат през раменете, който се спускаше чак до бедрата. Момъкът беше сигурен, че фигурата й е безупречна, защото как иначе би се движила тъй чувствено? Особено когато не го правеше нарочно. Джиани я чу да се качва на капрата на кочияша, носле да отваря вратата, чу стъпките й отвътре…

— Тя не се страхува от нас, забеляза ли?

Джиани погледна ужасено Гар.

— Надявам се, не искаш да кажеш, че бихме могли да й навредим?

— Не, никога — отвърна Гар решително. — Но тя не би могла да го знае.

— Така е, не би могла.

Тъмен и глух гняв започна да се надига у Джиани към всеки мъж, който би се възползвал от ангела, който им помагаше. Той познаваше достатъчно света, знаеше, че такива мъже съществуват и подозираше, че Гар го знае по-добре от него.

Вратичката в задната част на фургона се отвори и стъпките тръгнаха надолу. Медалия слезе с дрехи в ръце и се приближи до мъжете. После коленичи до Джиани и му показа една риза.

— Дали това ще ти стане?

Младежът направи усилие да вдигне ръка. Успя наполовина. Направи гримаса от болка, но се насили да вдигне ръцете си още по-високо.

— Недей. — Гласът й беше нежен. — Костта може би е контузена, също както и мускулът. Ето така. — Тя вдигна дрехата над главата му и я спусна надолу. Той трябваше да направи усилие да провре ръцете си през ръкавите, после ги прокара по предницата на ризата, изненадан от тъканта й. Отначало Джиани си помисли, че е коприна, после разбра, че бе от фино изпреден памук. Но как тя й беше придала такъв блясък? Въобще не му хрумна да се зачуди защо девойката донесе мъжки дрехи.

Медалия го огледа от горе до долу и кимна:

— Може би ти е малко голяма, но никой няма да забележи. Пробвай панталоните, докато дам дрехи на приятеля ти. — Тя стана и се отдалечи.

„Тактично от нейна страна — помисли си Джиани. — Би било твърде смущаващо за него да му помага да си обуе панталоните.“ Той се опита да свие вцепенените си крака, за да може да ги пъхне в черните крачоли, после погледна надолу, заинтригуван от модела им. Усещаше ги много по-удобни от неговите собствени тесни панталони, но, от друга страна, не очертаваха краката, които бе се стремил да направи съвършени чрез усилени упражнения.

Джиани погледна нагоре и видя, че Медалия имаше повече проблеми с Гар. Ризата прилепваше плътно към тялото му. Гръдните му мускули изглеждаха дори по-големи, отколкото бяха, а ръкавите в горната част бяха опънати по шевовете. Те бяха твърде къси, но Медалия се справи с положението като ги нави малко, сякаш бяха скъсени нарочно. Ризата не му стигаше и до пояса, но циганката обви с широк колан горната част от корема му. Джиани не беше сигурен, че харесва начина, по който ръцете й грижливо увиваха плата около изпъкналите мускули на Гар. Панталоните бяха много къси, но тя каза:

— Ще трябва да ти намеря едни високи ботуши за езда.

Медалия пак отиде до фургона и се върна с ботушите.

— Ето такива имам.

Гар ги нахлузи, а девойката се изправи и ги изгледа критично, после отбеляза:

— Достатъчно високи са. Ще ти свършат работа, за да стигнеш до вкъщи, ако кондотиерите не те забележат. Но за всеки случай ще бъде по-добре да стоиш някъде, където никой не може да те види. И ще бъде по-добре да пътувате с кола, отколкото да ходите пеша. Мога да ви закарам с каруцата.

Кръвта започна да пулсира в главата на Джиани само при мисълта за такова пътуване, макар да разбираше, че поканата е безлична. Той овладя емоциите си и каза:

— Много си любезна, наистина. При всички случаи ще се радваме да пътуваме с теб.

— Елате тогава. — Медалия му помогна да се изправи.

Джиани изпъшка от болка и усети, че краката му се подкосяват, но рамото на Медалия бе опора и той закуцука с нея към покритата с чергило каруца.

— Бавно, бавно — напевно говореше тя. — Съвсем скоро ще стигнем.

И наистина жълтите дъски вече бяха точно пред него. После тя положи ръката му върху ритлата и рече:

— Дръж се здраво, докато доведа приятеля ти, защото си мисля, че шест слаби ръце ще се справят по-добре от две силни, за да те вдигнем. — Тя се върна за Гар.

Но високият човек вече се беше изправил на крака и стоеше подпрян на някакъв прът, чийто край изглеждаше пречупен. Джиани осъзна, че гигантът бе счупил пика, а собственикът й бе отнесъл острието със себе си, защото стоманата беше ценна.

Медалия взе ръката на Гар и я преметна през рамото си. Джиани бе изненадан от ревността, която усети. Гар я последва, но Джиани можа да види, че той не се облягаше на рамото й, а само се държеше, за да следва посоката.

Медалия го остави в края на фургона, после се върна, за да заведе там и Джиани, на когото помогна да се качи и да седне на една тапицирана пейка. После отиде при Гар.

Джиани се огледа удивен. Досега той никога не бе попадал в цигански фургон и не очакваше там да е толкова чисто, спретнато и приветливо. Стените бяха боядисани в цвят слонова кост и по тях имаше стилизирани шарки на цветя. Под всеки от прозорците имаше стилизирана пейка, покрита с плат. Предните прозорци бяха направени от дъна на бутилки, споени после заедно. Те оцветяваха светлината в жълто, зелено и кафяво. От двете страни на левия прозорец бяха разположени един срещу друг два стола — те изглеждаха като заковани, както и всичко друго в тази каруца, което не висеше, от тавана. Между столовете имаше сгъваема масичка, прибрана до стената. В задната част на стаята имаше печка от гледжосани тухли, която сякаш пазеше входа. На стените висяха картини в рамки — едната представляваше градска сцена, другата — хижа в гората, третата изобразяваше семейство на стари селяни, седнали до огнището. Възможно ли беше тази млада циганка да иска да живее в къща, така, както други девойки искаха да пътуват — чудеше се Джиани.

Гар успя да мине наведен през вратата, без да събори нещо, но се наложи да мине с едното рамо напред, за да не събори комина. Като се справи с това, той се отпусна на пейката срещу Джиани, затвори очи и задиша тежко. Джиани се учуди, като откри, че силата на гиганта все пак има предел.

— Почивайте — посъветва ги Медалия и сложи мяха с вода до ръката на Джиани. — Пейките имат облегалки за ръцете. Подпрете се на тях, защото фургонът малко се клати. — И тя излезе през малката вратичка отпред, за да подвикне на магаретата, шумолейки с пъстроцветната си дреха. Колата потегли и Джиани откри, че дръжките на пейката бяха наистина полезни.

— Накъде ни води?

— Накъдето води пътят! — отвърна Гар. — Към Пирогия, освен ако не свие към някой друг град.

— Тогава най-вероятно ни кара у дома — рече Джиани.

— Аз й казах, че сме от Пирогия, докато ме бинтоваше и че съм обещал да те откарам жив и здрав вкъщи.

— Благодаря ти за това — тихо рече Джиани. — И изглежда, че ще успееш да го сториш, макар и не по начина, по който възнамеряваше. — Той хвърли поглед през прозореца и каза: — Тя е много добра.

— Много — съгласи се Гар. — Но не прилича на циганка.

Джиани го погледна изненадано:

— Как изглеждат циганите? Тя носи шал около главата си, пъстри дрехи и месингови обеци, като всяка циганска жена, която съм виждал.

Гар го изгледа особено и рече:

— Ако дрехите са всичко, което прави циганката, тогава да речем, че тя изглежда като такава.

— Защо, как мислиш, че изглеждат циганите?

— Имат мургава кожа, черни коси и големи носове.

Джиани поклати глава:

— Никога не съм виждал циганин, който изглежда така.

— Значи — каза Гар повече на себе си, отколкото на Джиани, — романите не са влизали истински в този план на… Петрарк.

Джиани се намръщи.

— За какъв план говориш? И кои са романите?

Гар го погледна втренчено за миг и се усмихна:

— Те са народът, който е измислил каруци, подобни на тези, но вътрешната им уредба е доста по-различна.

— Планът на декорацията?

— Да, по-скоро бих казал на устройството. Медалия е хубаво име, нали?

— Много — съгласи се Джиани, но всъщност би проклел Гар за това, че е събудил подозренията му. Той дори трябваше да се съгласи, че „Медалия“ не звучи съвсем като циганските имена, които му бяха известни.

Но Гар го откъсна от този ред на мисли.

— Съжалявам, че не те опазих достатъчно добре.

— Кой би могъл срещу такава армия? — Джиани се улови, че повтаря думите на лицето от видението си. Той се опита да превъзмогне това и рече: — Видях доста тела на бандити, натръшкани край пътя. Ти се справи с много от тях, приятелю.

Гар трепна:

— Трябваше да го направя. Кой би повярвал, че такъв голям глупак може да бъде победен толкова лесно? Освен ако не е пълен страхливец, какъвто Лени не е.

— Трябва да предупредим Пирогия — рече Джиани.

— Да — кимна Гар с блестящи очи, — и ти долови онзи разговор, нали?

— Бих искал да съм чул малко повече! Но кои други търговци може още да не са наказали? Те унищожиха Лудовико, а нас — разориха. Поне така си мислят.

— Да, това е едно обстоятелство в наша полза — съгласи се Гар, — че ни смятат за мъртви. Но аз забелязах, че бандитите, които ни разбиха втория път, бяха също от бандата на Стилето. И когато разказват как са атакували кервана ни, сигурно ще споменат за един много висок мъж.

— Едва ли ще пропуснат — кимна Джиани. — И все пак начинът, но който ти се бори, не говореше за особен тренинг.

Гар се усмихна широко.

— Просто взех участие в разправията. Познавам аматьорството.

— И аз също — рече тъжно Джиани. — Практикувал съм го.

Гар поклати глава.

— Ти се би като професионален боец.

— Ами няма да легнем и да умираме — рече тъжно Джиани и усети пристъп на угризение, като си спомни за съня. — Ще трябва да бъдем много внимателни на път за вкъщи.

— Благодарение на Медалия всичко, което е трябва да правим, е да си седим вътре, макар че ако я нападнат, ще трябва да намерим сили и да преодолеем болката.

Джиани усети пристъп на гняв само при мисълта за това, но рече меко:

— О, да. Със сигурност ще можем.

Това беше храбро решение. За щастие не се наложи да го прилагат на практика.

Когато спряха да нощуват, Медалия свари вкусна супа от сушено месо и боб, нахрани ги и им направи сламеници под фургона. Стойката и изражението й бяха твърди и никой от мъжете не я попита нещо за решението й, нито възрази дори най-слабо, макар че все пак се чу мърморене, докато слизаха по стъпалата. Медалия прибра стълбата вътре и рече:

— Ще се видим на сутринта, господа — и затвори вратата си.

Джиани погледна за момент след нея, мъчейки се да си представи какво прави тя вътре, но усети, че тялото му е твърде изморено, за да продължи заниманието с ентусиазъм и се извърна настрана с въздишка на съжаление.

Болката в мускулите издаде протеста им, когато той бавно коленичи и се опря с една ръка на фургона, а с другата на Гар. После гигантът се опря на рамото на Джиани, докато сам се смъкваше на земята и изтика младежа към фургона. Джиани легна много внимателно, пропълзя отдолу през по-близкия сламеник и отиде при втория. Гар се търкулна след него, пъшкайки от болка и легна на постелята си, вперил очи в дъното на каруцата, като си поемаше учестено дъх.

— Има ли ти нещо друго, освен раните? — попита Джиани загрижено.

— Мисля, че имам пукнато ребро — отвърна Гар. — Ще мине.

— Ходи внимателно — предупреди го Джиани.

Гар кимна.

— Със сигурност имам ребра, спукани от преди — и счупени също. Но благодаря ти за грижата, Джиани.

— А аз ти благодаря за плана, който ни спаси — отвърна Джиани. — Лека нощ, Гар. — Счу му се, че едрият мъж нещо му отговаря, но можеше и да му се беше присънило, тъй като вече заспиваше.

Заспа без да сънува, докато един малък, въртящ се обект не започна да се появява.

„Отново — не!“ — помисли си Джиани и се напрегна да се събуди, но преди да успее, обектът порасна и младежът осъзна, че сега не вижда коса и брада да се развяват около нечие лице. Това бяха воали, виещи се около гъвкаво женско тяло. Тя идваше все по-близо и по-близо, въртейки се и извивайки се в бавен танц. И каква беше тази музика, която акомпанираше на движенията й и не беше ли самата тя въплъщение на музиката? Ако това беше звук, той бе едва доловим, и Джиани си помисли, че го чувства, а не го чува, така както му се струваше, че усеща и всяка извивка, всеки жест. Светлината около нея стана по-ярка, но лицето й все пак оставаше в сянка. Младежът искаше да разпознае образа й, но многото воали само загатваха за пищната и сладострастна фигура, без да я разкриват.

„Джиани — гласът й звучеше в главата му, но, разбира се, той осъзнаваше, че това беше сън. — Джиани, чуй моите думи!“

— Слушам всяка сричка — въздъхна той, после внезапна идея го накара да се замисли. — Имаш ли баща?

„Баща? — Тонът й беше изненадан. — Да, но той е много далече. Защо ме питаш?“ Със сигурност тя не бе очаквала това.

— Защото видях един стар човек, който имаше твоите движения. — Може би баща й не беше толкова далече, колкото тя си мислеше.

„Наистина ли? — Тонът й беше заплашителен. — Да се надяваме, че никога повече няма да се срещнем!“

— О, но аз толкова се радвам, че се срещнахме! — Джиани протегна към нея ръка, но откри, че какъвто и да беше този сън, в него тя нямаше тяло.

„Не. Не с теб. — Тонът й удивително се смекчи, после стана приканящ и изкусителен, когато тя каза: — Аз също много се радвам, че срещнах един храбър и красив мъж от Пирогия! Но знай, че контактът между царството на сънищата и реалния свят е забранен, за да се предпазят тези човешки души, които са научили изкуството да съживяват сънищата си. Аз нямаше да наруша това правило, ако нямах нещо твърде важно да ти кажа.“

— Каквато и да е причината, аз ще я оценя! Какво имаш да ми казваш? — Джиани се усети, че очаква с трескаво нетърпение.

„Любовта — рече тя и надеждите на Джиани бяха попарени и разбити. — Трябва да я избягваш. Обърни се настрана и бягай — не се влюбвай в циганката Медалия! Недей!“

— Твърде малък е шансът за това! — заяви Джиани с цялата жар на безумно влюбен. — Защото вече съм влюбен в теб!

Танцьорката спря и остана като замръзнала, а Джиани я поглъщаше с очи, като си мислеше, че тя не го подозира. Не можеше ли изненадващо да я улови тогава?

Но танцьорката започна да се движи отново, а воалите й се вдигаха и спускаха, докато тя се въртеше.

„Недей — съветваше го тя, — защото аз съм невярна и капризна, склонна да се обърна към друг мъж в момента, в който трябва да се върна при теб. Не, по всяка вероятност ти никога няма да ме видиш отново.“

— Не можеш да бъдеш толкова жестока! — протестира Джиани.

Тя отметна назад глава и се засмя с гласа на сребърни звънчета.

„О, за сърдечните работи аз наистина съм безмилостна жена. Да, ти ще бъдеш глупак, ако се влюбиш в Медалия, но още по-голям глупак би бил, ако се влюбиш в мен!“

— Тогава ще се проявя като тъпчо, каквото и да правя — рече Джиани убедено. Той откри, че тази констатация не го впечатли особено.

„Не, съвсем не — ти просто не трябва да се влюбваш в никого!“ — Видението избледня и се отдръпна с жест за приключен разговор — и Джиани се събуди.

Той откри, че гледа в дъното на фургона над главата си и напрегна всички сили, за да се върне обратно в реалния свят. Трябваше ли да прекара живота си, загубен в сънища? Ако такива божествени създания населяваха царството на сънищата — да. Отвращението му от действителността забележимо нарастваше. Той лежеше буден и размишляваше колко неверен и променлив беше. А винаги бе смятал себе си за постоянен и добродетелен.

Но дотогава той не се бе влюбвал истински, поне никога не така силно, както сега.