Кристофър Сташеф
Странстващият магьосник (17)

Шестнадесета глава

Джиани го гледаше втренчено. После в изражението му се появи някакво недоверие и той се усмихна дяволито:

— Много добре, Гар. Почти ме накара да ти повярвам.

— Уверявам те, че е истина — рече невъзмутимо Гар.

— Добре тогава — подигра му се младежът. — Ако наистина си Магьосникът, напъхай твоите мисли в главата ми още сега. — Той затвори очи. — Хайде де, сложи картината на тъмнината зад клепачите ми.

— Както желаеш — отвърна Гар и изведнъж Магьосникът се появи в ума на Джиани и му каза: „Сега вярваш ли ми?“

Джиани се вцепени и взе да мига с широко отворени очи, а Магьосникът изчезна. Младежът погледна недоверчиво Гар, но гигантът само кимна сериозно и повече не се усмихна.

Догадки и открития осениха ума на Джиани като веригата от експлозии по шосето, която бяха видели.

— Но след като ти можа да сложиш образа на Магьосника в ума ми — тогава сигурно можеш да четеш и мисли. Ето как си разбрал, че хората на Стилето идват. Ето защо войниците не ни видяха, когато ни търсеха. Ето защо циганите заспаха, както и часовите в замъка! — Той спря, за да си поеме дъх. — Сигурно затова нямахме повече проблеми на връщане от замъка на Реджиналди до Пирогия!

Гар кимаше сериозно.

— Но, Боже мой, каква сила притежаваш! — Джиани побледня, като си спомни за тайните си мисли.

Гар се намръщи.

— Не чета мислите на хората без някаква сериозна причина, Джиани. Аз също си имам критерии за добро и зло. Но когато другата страна притежава смазващо превъзходство, тогава… не изпитвам никакво колебание да използвам моята сила.

— Значи това си имал предвид, когато каза, че времето на честната игра свърши.

— Да, наистина — отвърна Гар меко.

— А как запали огъня?

Гар го погледна изненадано.

— Не си спомням да съм правил такова нещо.

— Прав си. Ти наистина не бе с ума си тогава, когато се възстановяваше от удара по главата. — Джиани се намръщи. — Но същата нощ аз видях Магьосника!

— Наистина ли? — учуди се Гар. — Спомням си, че планирах такова нещо преди битката. Умът ми трябва да го е направил отделно от паметта ми.

— А ключалките? Ти не ги отвори с груба сила, нали?

— Не. — Гар притвори очи. — Те бяха съвсем прости ключалки, Джиани. Можех да ги отворя само с мисъл.

Ужасна догадка мина през ума на Джиани.

— Как научиха циганите за твоя план за обединяването на търговците? И как стана така, че обвиниха за това баща ми?

— Не се е случило чрез мен — увери го Гар. — Те са имали такива шпиони и във всички търговски градове, както и в някои от селищата на сушата. Не, не съм бил аз този, който им е внушил идеите.

— А подаръците ти за моите родители?

— Е, не съм чак такъв магьосник! Не, Хъркимър напечата всички тези книги — по магически начин Е, би ти отнело година, за да разбереш как става тази работа. И после Хъркимър ми спусна меко книгите в двора на баща ти през нощта.

— Как може да се спусне нещо леко? Не, не ми казвай, аз знам! Магия!

— Не, наука — отвърна Гар.

— Пак магия, казано с други думи — рече Джиани с отвращение. — И ето как ти научи какво мислят лордовете, нали? Ето защо на теб ти беше нужно само да ни докажеш, че имат вземане-даване с групата на Лурган!

Гар кимна.

— По тази причина аз оставих да ни заловят и да ни отведат в замъка на Реджиналди. Да.

— Но когато гюлетата бяха изстреляни точно и се отклоняваха, както и метнатите копия! Какво правеше тогава?

— Много добре, сеньор Бракалезе. — Тонът на гласа на Гар бе нещо повече от одобрение. — Да, аз също така мога да местя предмети с мисълта си.

— Но — другото присъствие в ума ми? — Ужасни мисли бушуваха у Джиани и той почервеня като репичка. — А Танцьорката от Сънищата, жената-мечта? Нима ти…? — Той се прекъсна, неспособен да продължи мисълта си.

— Не. — Гар, на когото стана забавно, се обърна към него. — Аз долавях само слабо ехо от нея в твоя ум — но това бе достатъчно, за да разбера, че не бях единственият, който може да чете мисли на тази планета.

— Не си бил единственият? — опули очи Джиани. — Че колко сте тогава?

— Има само още една жена — Медалия — рече Гар. — И тя е от рядката порода хора, които се появяват с тази дарба ненадейно, без да са я наследили от някой родител. Тя си мисли, че е единствената с такава способност тук, тъй че аз внимавах да не й разкрия, че знам. Ето защо Медалия научи много повече неща за твоите хора, отколкото другите от групата й. Затова и ги напусна, за да насърчи теб и съгражданите ти да воювате с лордовете.

— Тя? — Джиани бе страшно изненадан. Само успя да каже: — Не, не може да бъде… Не може да бъде тя…

— Защо си мислиш, че си бил влюбен в две жени едновременно? — попита Гар. И още преди Джиани да успее да отговори, като остави идеята да проникне в съзнанието му, гигантът рече: — И ти си рядък случай сред себеподобните си, Джиани. И ти си своего рода читател на мисли. Аз бих могъл да вмъкна Магьосника в ума на всеки друг човек, но малцина ще могат да го видят така ясно като теб, и още по-малко ще са тези, които ще могат да говорят с него така, както ти го направи.

— Аз, рядък? — Тогава друга идея осени младежа. — Но след като си могъл да сложиш Магьосника в ума ми толкова ясно, тогава Медалия…

— Да — кимна Гар. — Може би това е истинската причина тя да се заинтересува от теб, Джиани Бракалезе — като мъж, а не само като пионка в нейната игра.

— Заинтересувала се е от мене? Да не искаш да кажеш… че тя би могла да се влюби…

— О, да, би могла — отвърна Гар. — Аз не подслушвам такива неща в умовете на хората, Джиани, но когато един мъж или една жена наистина се влюбят — това се чува толкова силно, че не мога да се удържа да не се заслушам. Отиди при нея сега, защото тя напуска града.

— Ще отида! Благодаря ти, Гар! О, благодаря ти! — Джиани се протегна, за да прегърне гиганта, така както си беше на седлото и това едва не стана причина да се прекатурят на земята — после се обърна назад към Пирогия, пришпорвайки коня си в галоп.

Гар го наблюдаваше как се отдалечава, с горчива усмивка на устните си. Изведнъж Джиани дръпна поводите на коня си, обърна се и му помаха. Гар също му помаха в отговор, после погледа как момъкът препусна лудо към главната порта. Когато конникът измина пътя и изчезна в града, Гар се обърна и продължи пътя си до върха на хълма, после слезе и освободи животното, като го потупа по задницата, за да го отправи обратно вкъщи. Като направи това, той поднесе медальона към устните си и каза:

— Сега, Хъркимър. — Гигантът пусна медальона и постоя, гледайки в небето как първите слънчеви лъчи осветяват големия златист диск, докато той се спускаше на земята.

* * *

Джиани се носеше стремително по улиците, които току-що се събуждаха, а работниците тръгваха на работа. Младежът дръпна поводите на коня, когато стигна Пиаца дел Сол и, разбира се, фургонът беше там, макар че Медалия го беше скрила на друго място миналата нощ. Джиани остави бедното, потънало в пот животно да се охлади, а той изтича до фургона, изкачи стълбите му и почука на вратата.

— Медалия! Отвори! Ти не трябва да си отиваш! Отвори ми, моля те!

Вратата се отвори и на прага застана девойката, с уголемени от учудване очи. Както Гар го беше предупредил, тя бе облечена като за път.

— Джиани Бракалезе! Какви непредвидени обстоятелства са могли да те хвърлят в такава паника?

— Разбрах, че ти си моята жена от сънищата — задъхано промълви Джиани.

Тя побледня.

— Кой ти го каза?

— Магьосникът в ума ми — отвърна Джиани.

От бледо, лицето на Медалия стана пурпурно червено.

— Този отвратителен безделник! — разбесня се тя. — Как е посмял… — Но Медалия се прекъсна и очите й се уголемиха още повече.

Джиани съзнаваше, че сега вече всичко бе истинско. Любовта му сигурно бе изкрещяла толкова силно в неговия ум, че Медалия стоеше трепереща и не се помръдна, когато той пристъпи във фургона, прегърна я и я целуна. Девойката бе вцепенена от учудване — после постепенно започна да се отпуска. Джиани престана да я целува, само за да притвори вратата на фургона и да се увери, че резето е спуснато. После пошепна:

— Тайнствена девойко, обичам те! — после я зацелува отново, затваряйки очи, за да види Танцьорката от Сънищата — лицето й най-накрая бе открито и бе огряно от сиянието на любовта. Това бе лицето на Медалия и целувките й ставаха все по-дълбоки с всяко негово докосване и милувка — и всичко бе далеч по-прекрасно, отколкото в сънищата.

* * *

От върха на хълма Гар наблюдаваше спускането на златистия кораб. Мостчето докосна тревата и гигантът се изкачи.

— Пътуването ти приключи успешно, Магнус — чу се мек глас от кораба.

— Да, но благополучният изход висеше на косъм. — Гар смъкна средновековните си дрехи и застана под звучния душ. — Издигай се, Хъркимър. Обади ли се в Централната полиция?

— Да, Магнус, и им предложих записите от наблюденията ми. Те бяха във възторг и изглеждаха доста нетърпеливи. Споменаха нещо, че ще дадат най-накрая заслуженото на групата на Лурган.

— Това е добра новина. — Магнус затвори очи, наслаждавайки се на усещането си за чиста кожа, след като бе отмил калта и мръсотията. Хората от Петрарк ще започнат на чисто сега. Желая им късмет.

Хъркимър рече:

— Долавям обертонове на тъга в гласа ти, Магнус. Каква е причината?

— Защото не мога да остана и да се наслаждавам на щастието, което по право си е тяхно — отвърна Магнус. — Имам предвид моя приятел Джиани и неговата Тайнствена Жена — Медалия. — И той отново се мушна под душа, който го обгърна за тридесет секунди със спрей от сапунена вода, после за тридесет — с чиста.

Докато сешоарът галеше тялото на Гар с топъл въздух, Хъркимър попита:

— Ако не можеш ти да останеш, как би могла Медалия? Тя също е от много далечна планета, нали?

— Да — отвърна Магнус, — но тя си има основателна причина — ще се жени за местен човек. — Той се усмихна саркастично. — Медалия никога няма да ми прости за това, че казах на Джиани каква е, макар че тя самата допусна информацията да изтече към моя ум, без да подслушвам специално. — Гигантът излезе изпод душа и се загърна в модерен халат от нежна, мъхеста материя.

— Но умствените внушения, с които ти държеше скитниците в покорство и вярност, си бяха твое дело — отбеляза Хъркимър.

— Да, както и усърдието в боя и храбростта, които аз внуших на моите войски — не помогна само силата на реториката — призна си Магнус. Той взе една висока чаша с разхладителна напитка от хладилника и седна на тапицираното си кресло, за първи път от месеци насам.

— Ти можеше да останеш, ако искаше, Магнус.

Но гигантът поклати глава:

— Не и без такава причина, каквато си е намерила Медалия, Хъркимър. Още не съм открил своя дом.

— Накъде ще се насочим тогава оттук нататък? — попита компютърът.

— Покажи ми твоя списък на забравени колонии с потиснически режими — рече Магнус.

Списъкът се появи на екрана и Магнус се облегна назад, докато го гледаше, размишлявайки кой свят трябва да бъде следващият му шанс да намери любов и дом — или внезапна и благословена смърт.