Кристофър Сташеф
Странстващият магьосник (15)

Четиринадесета глава

Съществуваше поне един аспект на войната, на който Гар не трябваше да учи хората на Пирогия. Търговците и особено Съветът винаги бяха имали много стабилни интереси към събитията, които се случваха в и около другите градове: — кой какво купуваше и продаваше, кой с кого беше в съюз или вражда — така че рибарите и селяните знаеха всичко, понеже в продължение на много години съветът на Пирогия, както и някои отделни търговци, плащаха добре за подобна информация. Не бе нужно Гар да изтъква, че сведенията за придвижването на вражеските войски са много по-ценни от ежедневните новини, тъй като бе много по-рисковано да се получат. Съветът по своя собствена инициатива одобри, после утрои цената на информацията и няколко селски семейства, които бяха разорени и ограбени от войниците, възстановиха цялата стойност на фермите си и добитъка само чрез донесения за офицерите.

И наистина, новините, които пристигаха, бяха така изплашили търговците, че те веднага си поставиха за първостепенна задача набирането на армия.

При това положение за Джиани беше трудно да повярва, че селяните, които бяха доста ловки при изпълнението на задачата си, успяваха да донесат някакви ценни съобщения — след като гигантът вече знаеше всичко или в най-добрия случай, заедно с пристигането на донесенията. Джиани забеляза също, че на гърдите на Гар виси нов медальон, но си помисли, че е трофей от някоя от последните му победи.

В този напрегнат момент Гар каза на офицерите си и на Съвета, че другите търговски градове вече са укрепили стените си и тренират собствени армии. Това не изненада никого, но как той беше успял да го научи толкова бързо? Как беше разбрал, че мнозина аристократи бяха свикали мъжкото население от родните им градове, за да го отправят на поход срещу нахалните парвенюта?

Отгоре на всичко, как гигантът беше успял да узнае това ден или два преди шпионите да дойдат и да го потвърдят? При все това информацията очевидно бе достоверна — и когато броят на селяните, бягащи към Пирогия, изведнъж се увеличи чувствително, Гар каза, че армията на благородниците е близко.

И щом на следващия следобед войската се появи в покрайнините на града, Гар увери всички, че това е само две трети от целия й състав.

Независимо от големината и силата на войската му, принц Реджиналди знаеше какъв бе единственият шанс за победа — и затова бе изпратил кавалерията си по склоновете на близките планини, както и през равнината край морето, за да застига и лови бягащите селяни и да постави под контрол моста към сушата и шосето.

Но Гар също отчиташе възможностите на тази диспозиция на вражеските войски и беше изпратил войниците си още от сутринта да подканят мързеливите и да ги предупредят, че градът няма да ги чака. Тогава дори и най-коравите изоставиха каруците и стоките си и хукнаха към града, яздейки зад пирогийските кавалеристи. Последните от тях едва успяха да минат през градските порти само на четвърт миля пред армията на принца. Двама бързоноги доброволци следваха бежанците по шосето, като палеха сигнални ракети, откъдето минеха и когато прекрачиха през вътрешната порта, първата експлозия разтърси острова. Обръщайки се назад, те гледаха смаяни как гигантски гейзер изригна от лагуната и разпръсна отломки от шосето във всички посоки. Тогава изригнаха втори и трети гейзер и огромни струи вода се насочиха право към вътрешната порта, като земята отдолу се тресеше.

— Назад! Отдръпнете се! — извика Гар и армията подхвана вика и подбра хората, изблъсквайки ги от портата.

Като протестираха и се опъваха, те все пак се отдръпнаха, обезпокоени от загрижеността на войниците, но разбраха причината й, когато парчета и отломки от камъни и дърво засипаха площада, помитайки самата входна порта.

Накрая и последната от експлозиите престана, последният смъртоносен дъжд от камъни и отломки падна — и целият град наблюдаваше — мъртвешки притихнал — как мътни вълни заливаха бившия главен път, а конниците на половин миля размахваха юмруци и викаха от отчаяние. Всички пирогийци гледаха втренчено и си даваха сметка колко откъснати са от главната суша и че обсадата на Пирогия бе започнала.

Това наистина бе обсада, а аристократите от вътрешността на острова нямаха и представа как се управляват плавателни съдове. Те събраха всички рибарски лодки, до които можеха да се доберат и докараха в морето речните корабчета — докато гражданите седяха, наблюдаваха ги и се смееха. Накрая благородниците натовариха стотината войника, които успяха да съберат в няколко малки корабчета и се оттласнаха от брега.

Те бяха вече в открито море, а войниците с готови копия нервно преглеждаха алебардите си, когато шест каравели от Пирогия излязоха от двете страни на острова, плавайки по бриза. Свиканите насила при лордовете рибари ги видяха и започнаха да гребат лудешки, опитвайки се да изпреварят корабите, които вече се движеха почти толкова бързо, колкото техните, тъй като вятърът издуваше платната им. Но капитаните извикаха и каравелите забавиха ход, като се насочиха към злополучната флота бегълци, подобно на соколи върху ято гълъби. Няколко от войниците на лордовете извикаха предизвикателно, издигайки тромавите си мускети, за да ги разположат на нивото на водата, после стреляха, вдигайки голям шум и пушек. Ефектът от това беше, че конете и рибарите се подплашиха и на кораба им настъпи неразбория.

Една от пирогийските каравели се вряза в техния кораб и войниците закрещяха в паника, тъй като не знаеха да плуват. Рибарите поне успяха да доплуват и да се заловят за преобърнатия си кораб, а моряците на Пирогия, смеейки се шумно, спуснаха въжета долу към войниците, които се вкопчиха в тях и се оставиха да бъдат извадени на сушата като нещастни мокри псета.

Други кораби, с по-досетливи рибари за капитани, свиха платната си и се опитаха да избягат от каравелите, като наблегнаха на веслата и направиха рязък завой. Но войниците им, несвикнали на такова въртене, извикаха и губейки равновесие паднаха, като се събаряха един друг през борда. На една лодка рибарите откриха в това своя шанс и забутаха с веслата си във водата и останалите няколко войника, удряйки ги и прекатурвайки ги във водата — и после започнаха да гребат с всички сили към Пирогия и свободата.

Други пък, не толкова досетливи, по-милостиви или по-лоялни към тези, които им плащаха, обръщаха лодките си, за да изтеглят войниците на борда — но самите те бяха закачвани от абордажните куки на каравелите. Моряците на Гар скочиха на по-малките корабчета и лодки и битката между тях и оклюмалите войници бе кратка. Все пак моряците на Гар дадоха няколко жертви, но каравелите откараха десетки пленени войници. Така те се завърнаха в Пирогия, оставяйки разпръснати в морето отломки и руини от плавателни съдове. По-голямата част от корабчетата и лодките бяха пленени невредими — те се влачеха след каравелите, навързани в редици като трофеи. Телата на няколко войника бяха изхвърлени на брега тази вечер, но в същото време деветдесет и шест техни оцелели събратя мърмореха около огньовете в подземието на Съвета, набързо снабдено с решетки и превърнато в импровизиран затвор.

Гар изгледа сцената на всеобщия триумф и поклати глава:

— Принцът казва: „Няма значение — те ще трябва да хранят още сто души в повече и Господ знае колко селяни избягаха при тях през последните няколко дни. Храната им няма да стигне за дълго.“

— Той не знае, че бежанците попълват редиците на твоята армия — забеляза Джиани.

— Да, но не и техните съпруги, деца и възрастни родители — напомни му Гар, — освен това нашите войници също трябва да ядат. Прав ли е принцът, Джиани? Ще се стопят ли провизиите ни като утринен скреж?

— Видях скреж, когато бродехме из планините — замислено рече Джиани, — но дъжд съм виждал много пъти преди това през живота си. — И той посочи към приближаващите съдове. — Ето отговорът на въпроса ти, Гар.

Гигантът погледна към морето и видя една каравела, съпротивляваща се срещу бриза откъм сушата.

— Вино от южните краища, зърно от северната провинция на Централното море — посочи Джиани. — Свинско месо от западните брегове, говеждо от източните… Не, Гар, няма да умрем от глад. Далеч сме от подобна участ. Онзи кораб докарва вълна, същото доставят и много други, тъй че всяка работна домакиня, която е избягала при нас ще може да преде и да тъче. Нашите кораби ще превозват превъзходни здрави платове от Пирогия и ще ги разменят за храна. На островите ни има хубава глина и пясък, от които могат да се правят чудесни съдове и чаши, които също имат търговска стойност. Не, ние няма да умрем от глад…

Откъм главната суша отекна експлозия и приятелите видяха огромно гюле да лети във въздуха, направо към един от корабите. Те притаиха дъх в мъчително очакване, но гюлето падна с плясък в морето, предизвиквайки гейзер и разклащайки кораба, без обаче да му нанесе повреди. Джиани си пое дъх с облекчение.

— Не знаех, че аристократите имат оръдие, което се прицелва толкова точно.

— Нито пък аз — забеляза Гар. — Някой от лордовете купувал ли е той от вашите оръжейници?

Джиани стана сериозен:

— Доколкото знам — не. И със сигурност никой не е бил достатъчно глупав, за да продаде оръдие, направено чрез тайните на твоите нови идеи.

Гар направи гримаса.

— Не ми харесва идеята да пазим знанието само за нас, Джиани. Но в случая трябва да призная, че да се пази тайната е умно, поне докато спечелим тази…

Оръдието гръмна и друго гюле прекоси небето. Те отново притаиха дъх, но когато то достигна най-високото си положение, Гар си отдъхна:

— Твърде високо.

Така се оказа, защото гюлето мина над обстрелвания кораб и вдигна малък гейзер откъм предната му страна. Те можаха да чуят радостните викове на моряците, макар и слабо в далечината.

— Невредими са — успокои се Джиани. — Никой артилерист не би могъл да улучи кораба от такова разстояние. Но за миг си помислих, че щеше да се случи.

— Може и да го стори — тъжно рече Гар. — Той е изчислил обхвата и сега със следващото гюле ще улучи. Не можем ли да дадем сигнал на мъжете на кораба?

Джиани го погледна разтревожено — но преди да изтича и да размаха флаговете, излетя друго гюле. Те с Гар гледаха как гюлето се издига и набира скорост към кораба, а моряците се мъчеха да разпънат още платна, надявайки се, че ще могат да изпреварят удара.

Гюлето се вряза в кораба точно там, където той се допираше до водата. Каравелата се разклати, вода нахлу вътре и съдът се наклони към десния борд. Гар и Джиани дочуваха слабо как капитанът вика нещо и екипажът се втурна към спасителната лодка. Тогава корабът се разтърси, олюля се така, че палубата се изправи под прав ъгъл, моряците се подхлъзнаха и паднаха в морето.

— Тази единствена лодка няма да побере всичките — забеляза Гар, но Джиани вече тичаше да изпрати още лодки от брега.

Въпреки усърдието си, момъкът пристигна твърде късно — няколко малки корабчета вече се бяха отделили от залива. Той наблюдаваше как те прихващат борещите се хора от водата — но в този момент изгърмя далечен топ и гюлето се насочи право към спасителните кораби.

Джиани крещеше, но другите моряци също си извикаха един на друг и всички се отдалечиха колкото се може по бързо от потъващата каравела. Гюлето цопна в морето, покривайки ги с пръски солена пяна и преобърна две лодки. Съседите им бързо загребаха към тях, изтегляха хората и ги качваха на палубите си — но все пак две мъртви тела останаха да се носят по водата. Тогава спасителните кораби и лодки се насочиха към брега под непрекъснатия обстрел на топа. Друго гюле падна недалеч от тях, близо до потъващата каравела.

Джиани се обърна към идващия Гар с пламнало от гняв лице:

— Те не трябваше да правят това, Гар! Да обстрелваш кораб, разбирам, война е в края на краищата. Но да стреляш по спасителни лодки е гнусотия!

— Да, но тъкмо такова нещо може да хрумне на лордовете — отбеляза Гар. — Те целят да ви накажат, а също искат да бъдат сигурни, че няма да се опитате да спасите товара от каравелата. Мисля, че показаха намеренията си достатъчно ясно.

— Съвсем ясно — и това слага край на нашата увереност, че няма да умрем от глад. — Джиани погледна потъващия кораб и почувства как сърцето му се свива от мъка.

— Какво можем да направим, Гар?

— Където има едно такова оръдие, там може да има и още — каза замислено гигантът, — но ако нападателите ви имаха повече, те щяха да ги използват. И ако повече от един артилерист имаше умението да стреля толкова точно и други също щяха да се научат.

Джиани го погледна с блясък на надежда в очите си.

— Да не искаш да кажеш, че ако извадим от строя това единствено оръдие, ще престанем да се притесняваме?

— И ако пленим стрелеца — допълни Гар. — Имай предвид, че не е съвсем сигурно, но все пак има голям шанс.

— Тогава си струва да пробваме! Но защо го пленяваме? По-лесно е да го убием и е по-малко рисковано — след тази стрелба по спасителните лодки, не виждам нищо нередно в това. Е, бихме могли и да го хванем, но…

Гар го прекъсна:

— Аз искам да говоря с него, Джиани. Нужно е да разбера откъде той се е научил да стреля толкова добре.

— Но за да го заловиш, трябва да излезем на брега!

— Разбира се — съгласи се Гар. — Как иначе мислиш, че можем да извадим онова оръдие от строя?

На Джиани никога не му беше хрумвало да си боядиса лицето черно. Да носи черни дрехи — да, както и черен шал на главата тъй, че той и хората му да не бъдат различавани в тъмното. Но да има боядисано лице — никога! Не помогна и това, че Гар направи чудесна смес от сажди и лой. Момъкът смяташе, че тайният набег не е признак на особено добър вкус.

Те се плъзнаха леко към брега в три малки лодки със заглушени весла, като един гребец наблягаше само на едното за по-голяма бързина. Гар изскочи навън още щом достигнаха сушата и издърпа първата лодка на брега, като вдигаше високо носа й, за да прави колкото се може по-малко шум. Кормчиите на другите лодки последваха примера му. Неговите хора изскочиха тихо на брега, стъпките им бяха заглушени от меките кожени мокасини с плътни и гъвкави подметки. Обущарите бяха работили ден и нощ под указанията на Гар, за да направят достатъчно.

Гар поведе своите нападатели напред. С ножове в зъбите те се прокрадваха в непрогледния мрак, където короните на дърветата прикриваха луната.

В тъмнината отдясно се очерта фигурата на часовой — уморен и скучаещ, но отегчението му веднага изчезна, като видя нападателите на не повече от две стъпки от себе си. Той вдигна пика и отвори уста, за да извика за тревога — но Джиани, настръхнал от страх, го сграбчи за гърлото и заглуши звука. Войникът се бореше, като се мъчеше да издърпа пиката от ръцете на Джиани, но друг пирогиец се промъкна зад него и го удари по главата с кожена торба, пълна с пясък — изобретение на Гар. Часовоят обърна очи и се свлече на земята. Джиани погледна с благодарност към Волио и се обърна да последва Гар, който мълчаливо им кимна в знак на одобрение, после отново ги поведе в тъмнината.

Те излязоха на сушата, колкото бе възможно по-близо до оръдието, което лордовете бяха имали неблагоразумието да разположат твърде близо до брега. Гар ги поведе по някаква пътечка, която криволичеше между групи едноместни палатки. Групичката се стараеше да избягва доближаването до палатките и все още тлеещите огньове, като се промъкваше тихо през мрака. Изведнъж нечие мърморене ги накара да замръзнат. Джиани стрелна поглед по посока на звука и видя един посивял войник със зачервени очи, вонящ на прокиснала бира, който ломотеше:

— Кой, по дяволите, ходи наоколо? — После очите му се разшириха от ужас и устата му се отвори, за да извика — но пясъчната торба го прасна по главата. Очите му се затвориха и той се смъкна на земята.

Джиани щеше да си ги спомни просто като сцени от пиянски кошмари и нищо повече. Младежът вдигна поглед към изсъскването отпред — Гар им махна с ръка да продължат.

Те се прокрадваха тихо след него в тъмнината, като внимаваха да не сритат без да искат някой от спящите войници. В този момент съзряха очертанията на топа, черни в тъмнината.

Гар вдигна ръка и всички се заковаха, тъй като имаше часовои — по един от всяка страна на топа. Джиани не можеше да откъсне поглед от него — той бе по-голям от всяко друго оръдие, което беше виждал. Само постаментът му бе на височината на очите. Но Гар отново им махна — той предварително бе разработил за тях език на жестовете и неговият отряд се запромъква с котешка стъпка покрай огромното дуло, като избягваше обхвата на светлината, която идеше от огньовете на постовите.

Какво ги издаде — Джиани не разбра — може би някой пристъпи твърде тежко или друг много близо до огъня и светлината се отрази в очите му. Каквато и да бе причината, часовоят отдясно извика:

— Враг! — и вдигна алебардата си.

Един от групата на Джиани изкрещя от болка, но бързо сподави вика си. Ала звукът бе достатъчен, за да събуди войниците, обслужващи оръдието. После и двамата часовои се развикаха, докато се мъчеха да отблъснат нашествениците с алебардите си.

Джиани се наведе да избегне удара и пусна в действие пясъчната си торба. Алебардата падна от безсилните пръсти на часовоя и младежът го взе и се обърна да посрещне залитащата атака на неизтрезнялите още от пиене войници. Острието на меча му срещна нечия плът, човекът изрева от болка и спътниците му отстъпиха, внезапно изплашени от облечените в черно демони, които бяха изскочили от нощта. Половин минута бе достатъчна на групата на Гар да се справи с екипа войници около оръдието. Джиани подаде алебардата си на Волио и се обърна, за да отбие атаката на един стрелец, който бе облечен по-изискано от другите и викаше за помощ, докато се биеше с меч и кама. Джиани извади меча си и отскачайки, започна да отбива ударите и да напада. Около него войниците изпаднаха в паника, викаха и отблъскваха отчаяно атаката на нападателите, а Гар през това време мушна някаква кутийка в дулото на оръдието — Винченцо се промъкна зад стрелеца, който се отбраняваше отчаяно срещу Джиани, все още викайки за помощ. Виченцо замахна с торбата с пясък и мъжът се вцепени с широко отворени очи, после се огъна и момъкът пристъпи към него и го хвана за рамото.

Гар стоеше наблизо и Джиани видя пламък да проблясва в ръцете му, а после някаква дълга връв се проточи покрай тях и изчезна в гърлото на оръдието. Гигантът разтърси Борачио за рамото и изкомандва:

— Отнасяй ранените и оставяй мъртвите. И тичай, сякаш дяволът е по петите ти! — Гар се обърна и се вряза в редицата на войниците, които налитаха към него, ревейки като бик. Останалите от нападателите също извикаха и се втурнаха след него, отнасяйки междувременно и трима ранени, но все пак четирима от другарите им паднаха мъртви.

Часовоите се опомниха и нададоха боен вик, хвърляха се срещу нападателите, но скоро започнаха да отстъпват, уплашени от дивите мъже, излезли от тъмнината.

Тогава огромна експлозия избухна в нощта. Ударната вълна повали и нападатели и войници.

— Покрийте главите си! — извика Гар, неговите хора бяха вече далеч напред. Дъжд от железни частици застигна хората. Войниците изреваха от болка и ужас, но преди да могат да се опомнят, групата на Гар бе на крак и тичаше напред.

Гигантът ги поведе в тъмнината към крайбрежната ивица. Стремежът за безшумно придвижване бе изоставен. Те поваляха всеки войник, който им се изпречеше на пътя и се опитваше да ги задържи — и накрая успяха да скочат на борда на лодките си и да отплават с останалите им само две.

Когато бяха вече на около стотина ярда в морето, Гар обяви почивка. Мъжете се облегнаха на веслата, поемайки си дъх и не откъсваха удивени погледи от пожара на брега.

— Голямо оръдие — отбеляза Гар. После той погледна към човека, който лежеше в краката му в безсъзнание. — Сега да видим стрелеца.

Джиани седеше на пост, взираше се в морето, когато Гар се приближи до него.

— Ти се би добре тази нощ, Джиани.

— Благодаря ти — отвърна младежът, поласкан от похвалата. — Какво става с артилериста? Отговори ли на въпросите ти?

— Да и дори без ни най-малко колебание — рече Гар. — Може би защото си мислеше, че отговорите му ще ни уплашат така страшно, както и оръдието му.

Джиани се намръщи:

— Така ли?

— Обясненията му бяха просто онова, което очаквах да бъдат. Стрелецът е млад и напредничав рицар, който предполага, че единствено аристократите имат такова оръдие. Сред благородниците само той е проявил желание да се научи как да се прицелва и то от мрачните и старомодни търговци — групата на Лурган. Те не само са го научили да се цели, но и са дали указания на оръжейните майстори как да направят този топ, който може да стреля толкова точно. На техните ковачи отнело три месеца, за да го изработят, и двама от тях загинали, докато изпробвали по-ранните модели, така че не смятам, че трябва да се страхуваме от направата на повече.

— И като се има предвид това, колко бързо го извадихме от строя — съгласи се Джиани, — макар че аз се съмнявам дали бихме могли да направим подобно нещо отново.

* * *

— Ти можеш да се съмняваш, но не и лордовете. Мисля, че нашето нападение ги е обезсърчило да правят повече такива оръдия. И все пак, ако отлеят нови, сигурно ще ги охраняват по-добре.

Момъкът го изгледа с ъгълчето на очите си.

— И ти ще измислиш още по-добри начини, за да обезвредиш тяхната охрана?

Дяволита усмивка се плъзна по устните на Гар.

— Разбира се.

Джиани си отдъхна, усещайки как доверието му се възвръща. Той се обърна, видя един от корабите им да се приближава и изпита удовлетворение от това, че не чу изстрел от оръдие.

— Изглежда, че все пак няма да умрем от глад.

— Не — съгласи се Гар, — но благородниците може и да умрат.

Но и те нямаше да умрат, разбира се. Всеки лорд се беше запасил със зърно и добитък, които войниците бяха откраднали от тъдявашните селяни — и по-голямата част от тези запаси стояха непокътнати в Пирогия. Но с всеки изминат ден слугите на аристократите трябваше да навлизат все по-навътре и по-навътре в полята и мързеливите войници, които предпочитаха да стоят в лагера, започнаха да се карат помежду си. Принцът им нареди да строят нови кораби, но майсторите му знаеха да правят само речни лодки и новите плавателни съдове едва бяха пуснати по вода, когато пирогийските каравели връхлетяха върху тях, потопиха ги или ги плениха заедно с екипажите им. И все пак принцът заставяше войниците да строят, но те все повече и повече осъзнаваха безполезността на работата си, мърмореха и се оплакваха все по-високо и по-високо. Скоро се стигна дотам, че ги биеха всекидневно с камшик и ропотът намаля, но стана по-горчив. Накрая моралът в лагера на обсадителите рухна дотолкова, че всеки опит за нахлуване им се струваше почти безсмислен.

И защитниците на Пирогия започнаха да се отпускат. Напразно Гар ги предупреждаваше, че старата луна се разсипва и че скоро лагерът им ще потъне в пълен мрак и те трябва да бъдат изключително бдителни, когато нощите са толкова тъмни.

Всичко бе напразно, защото часовоите знаеха, че ако самите те не могат да съзрат врага и нападателите няма да виждат достатъчно добре, за да атакуват. И въпреки че все пак се стараеха да стоят нащрек, тази малка тръпка си бе отишла — трепетът, каращ човека да се стряска от сенките и да открива заплаха във всеки крясък на нощна птица, но и който го подтиква да се взира по-внимателно във всяко по-тъмно очертание в мрака. Часовоите си отдъхваха до момента, когато долетя вик откъм крепостната стена през една нощ и бе вдигната тревога.

Гар и Джиани скочиха от леглата си — сега лейтенантът бе на пост, и извикаха за светлина, докато си вземат щитовете и мечовете и изтичат към кея.

Облечени в черно мъже бяха нахлули откъм морето. Дори върховете на копията и алебардите им бяха боядисани в черно, да не говорим за лицата. Докато Джиани и неговите хора дотичат до тях, те бяха стигнали до площада и бяха помели пирогийските часовои.

Но с виковете си охраната бе изпълнила дълга си, преди да умре. Джиани крещеше:

— Отмъщение! Отмъщение за нашите часовои! — и се нахвърли насред напиращата шайка бандити, като замахваше и пронизваше с меча си. Накрая нападателите нададоха тревожни и ядосани викове и свалиха алебарди и секири, но Джиани бе твърде близо до тях, за да престане да се бие. Той се хвърляше напред и отскачаше назад, викайки от ярост и пронизвайки с меча си така, както го бе учил Гар. Зад гърба му неговите хора нададоха боен вик и се хвърлиха върху нападателите, комбинирайки стрелбата на алебардите с удари с копия — отново според инструкциите на Гар.

Мъжете викаха и умираха и от двете страни, но все пак нападателите напредваха.

Битката изглежда нямаше край. Облечените в черно мъже продължаваха да нахлуват и напредват и ръцете на Джиани натежаха от атаки и отбиване на ударите. Но пирогийските войници не се предаваха — те се бореха за своите домове и хората, които обичаха, а не за пари или от страх от офицерите.

Избухна пламък и се чу приглушена експлозия. Нападателите замръзнаха за момент, всички обърнали очи към източника й и видяха пламъците да се издигат високо в нощта.

— Каравелата! — извика Джиани. — Анселмовият „Кестрел“, който бе вързан на пристанището! Те са запалили нашите провизии, ще ни изморят от глад! Към тях! Да ги натикаме в собствения им огън!

Неговите хора му отвърнаха с яростен вик и се втурнаха напред. Джиани летеше пред тях, понесен от вълната им и мушкаше и косеше около себе си с възобновена енергия, изтласквайки нападателите все по-назад и назад, първо от площада, а после ги притисна към кея и по-нататък, докато накрая ги натика във водата.

Войниците на аристократите нададоха уплашени викове и се втурнаха да бягат по пристанището. Втренчен в морето, Джиани се вцепени, едва можеше да повярва на очите си. Нападателите стояха във водата близо до корабите си и помагаха на плуващите да се изправят. Още по-удивително бе, че те се придвижваха сякаш без да мърдат краката си, просто се носеха по повърхността на водата!

Носеха ли се! Сега, при пламъците от горящия кораб, Джиани видя дебелите греди под краката на войниците. Те бяха дошли на салове, просто направени, но големи и също боядисани в черно. Нападателите се бяха слели с чернотата на водата и се бяха насочили към града, водени от звездите, докато накрая бяха видели светлината на стражевите огньове.

— Стрелци! — извика Джиани. — Бъдете готови, ако нападателите решат да се върнат!

Но стрелците не чакаха. Те изпращаха изстрели след изстрели по хората на саловете, които падаха по гредите с викове на страх и болка. Някои коленичиха и започнаха лудо да гребат. Бавно тромавият сал се отдалечи от кея.

Гар пристигна, дишайки често, от порязаната му буза и чело течеше кръв и обагряше плата на ръкавиците и якето.

— Къде беше? — изкрещя му Джиани, после, като видя раните му, мигновено изпита съжаление. — Извинявай!…

— Извинен си — въздъхна Гар, — и то с удоволствие. Бандитите са излезли на брега не само тук, но и при всеки кей около острова. Заподозрях това в момента, когато чух тревогата, затова пратих войска по всички тези места. Водих моряците от едно избухване на врява към друго. Потичахме доста, Джиани, но отблъснахме наемниците обратно към морето.

— Всичко това е много добре — рече Джиани с широко отворени очи, — но ти си ранен, Гар!

— Нищо особено, драскотина — отвърна му гигантът. — И ти самият ги имаш.

— Наистина ли? — Джиани докосна бузата си и бе удивен да види, че ръката му се обагря в кръв.

Гар го прегледа бегло и рече:

— Няма нищо опасно, но все пак трябва да те види лекар, за да бъдем сигурни. Страхувам се, че много от нашите хора пострадаха далеч по-зле от враговете.

— Да… — Джиани погледна към купчината облечени в черно тела до тях. — Бедните роби… Бедните роби… Как са могли да си помислят, че такава проста уловка може да ни подведе.

— Не са го измислили те — рече Гар с присвити устни. — Това не е нещо, което може да хрумне на талипонските благородници, възпитани с разкази за кавалерство и бляскави битки. Пипни дрехите на този човек, Джиани. Опитай се да ги разкъсаш.

Объркан, Джиани коленичи до трупа и дръпна плата. Той не се поддаде.

— Коприна ли е? — попита младежът удивен. — Срежи го.

Джиани се опита, после се помъчи още по-усилено, дори взе да го търка като с трион. Накрая погледна изумено Гар.

— Каква е тази материя?

— Марката е на търговците от Лурган — отвърна гигантът. — И ако докоснеш черната боя, с която той е намазал лицето си, ще откриеш, че това не са просто сажди и лой, а нещо много по-екзотично. Групата на Лурган е казала на лордовете как да планират този рейд и ги е снабдила с материалите, с които да си послужат.

Джиани гледаше ужасен.

— Те и военни съветници ли са им сега?

— Очевидно — отвърна мрачно Гар. — Ние знаехме, че те считат Пирогия за заплаха, нали?

„Както и теб самият“, помисли си момъкът, гледайки мрачното изсечено лице, но реши, че е по-добре да не го казва.

От този момент часовоите отново застанаха нащрек, взирайки се по два пъти във всяка сянка, но както се оказа, не бе нужно. Нямаше повече нощни нападения, защото пирогийските каравели патрулираха по канала между града и главната суша.

Ропотът в лагера на аристократите се засили още повече, а моралът бе в явен упадък — според донесенията на шпионите оттам.

Пирогийците приветстваха всяка нова каравела, която им донасяше храна и вдигаха наздравици с виното от бъчвите, които пристигаха.

Гар ставаше все по-напрегнат, очите му хлътваха все повече и той обикаляше назъбените крепостни стени, мърморейки сам на себе си. Накрая, когато Джиани го попита защо, той отвърна:

— Нещата се развиват твърде добре.

Много добре, наистина — за хората от Пирогия. Дори по-хубаво от очакваното. Куриерски лодки донасяха новини от другите градове, а каравелите им доставяха обратно оръжие. Всичките градове бяха пристанищни и храна никъде не липсваше. Другите селища имаха повече затруднения със защитата на крепостните си стени, тъй като Пирогия притежаваше естествен ров, който да я пази. Но тъй като никой от лордовете нямаше сам голяма армия, а съюзниците му стояха и се гневяха извън стените на собствените си търговски градове или заедно с принца край Пирогия, пробив никъде не беше направен. Гар изпращаше в другите селища оръдия, арбалети и съвети, а сам наблюдаваше с усмивка как расте паниката в лагера на принца.

На войниците от вътрешността на сушата явно им липсваха и санитарни познания, защото те никога не бяха живели на групи повече от стотина и то на разстояние не по-малко от миля между лагерите. Не след дълго вятърът откъм сушата донесе неприятна миризма от техния пристан, а няколко пленени войника от непрекъснато потъващите им кораби разказаха, че били сполетени от холера и дизентерия.

— Те отслабват с бързи темпове — каза Гар на Джиани, — но има опасност благородниците да научат по-добре техниката на обсадата и аз съм сигурен, че съветници няма да липсват.

Джиани си помисли за фалшивите цигани и старомодните търговци на Лурган и кимна:

— Те наистина ли знаят толкова много за войната?

— Не — предположи Гар, — но имат книги, от които да се научат.

Младежът се ококори — не можеше да си представи, че би имало достатъчно място за книги във фургоните, но не се съмняваше в думите на гиганта.

Магьосникът се появи тази нощ в съня на Джиани и каза:

„Вие постъпихте добре — ти и твоят приятел варварин. Отблъснахте лордовете от залива, както и от цялата крайбрежна ивица наоколо — но това не е достатъчно.“

— Какво още? — попита Джиани удивен.

„Вие трябва да им дадете причина да се оттеглят и — което е още по-важно — достойна причина.“

Момъкът се намръщи.

— Каква особена причина може да има тук — разбити са позорно и си отиват вкъщи!

„Отвлечете им вниманието“ — рече Магьосникът и обясни какво имаше предвид.

Гар оцени идеята като много ценна, когато Джиани му повтори обяснението.

— Чудесно! — извика той, пляскайки се по коляното. — Какво мислиш за това, Джиани?

— Наистина нямам и най-малка представа за всичко. — Младежът бе доволен, че ударът падна върху коляното на Гар, а не върху неговото собствено.

Тази нощ, когато кейовете бяха тъмни и безлюдни и по тях стояха само часовоите, поставени от Гар, стотина моряци с петнадесет стрелци, десет коня и пет оръдия — бяха натоварени в два продълговати и тесни кораба, боядисани в черно. Това бяха пленените галери, които, снабдени с необходимите платна, отплаваха в нощта и щяха да отсъстват от Пирогия за около седмица. Гар и Джиани също потеглиха с тях, като поставиха за капитан на първата началника на градската охрана, а на втората — Винченцо. Ученият бе изявил забележителен талант на пълководец и командир. Джиани си мислеше, че той бе придобил тези умения през дългите години, в които бе придумвал хората да му дават пари и да му помагат да се придвижва от град на град, за да спести достатъчно, така че да може да продължи обучението си в университета.

По мръкнало на другия ден те вече бяха достигнали до бойната линия на принца и им беше нужен само един нощен поход, за да стигнат до Туманола, до замъка на Реджиналди. Галерите акостираха в малкото заливче. Тогава големите им лодки започнаха досадния процес по прекарването на хората и оръжията на брега. Когато всичко бе стоварено, галерите се отдалечиха малко в морето, така че да останат в сянката на високия нос, който се издаваше до малкото пристанище. Моряците вдигнаха раниците с амунициите и потеглиха на поход, а стрелците се придвижваха на коне зад тях.

Преходът беше дълъг и мъжете с облекчение впериха погледи напред, когато изкачиха и последния връх, по чийто склон щяха да се спуснат в Туманола. Гар нямаше да ги остави да почиват, докато не се придвижеха до определените им позиции и не се маскираха. Тогава той постави часовои и разреши на моряците да се поотпуснат зад прикритията. Джиани също си отдъхна и даже малко поспа, докато Гар не го събуди, за да поеме поста. През следващите четири часа момъкът обикаляше от един караулен пост на друг, но навсякъде намираше хората си будни, дори някак прекалено нащрек. Той сияеше от радост, но съвсем не бе сигурен, че сам би могъл да остане така бодър като тях, при толкова малко сън — но при все това успяваше.

Гар събуди всички призори и те закусиха така, както бяха и вечеряли — на крак, със студен пътнически хляб и вода. Тогава, с появата на първите слънчеви лъчи, Гар даде сигнал обстрелът да започне.

Оръдията забумтяха към източната и западната посока на града, запращайки камъни към стените. В града бе дадена тревога и охраната дойде, тичайки до укрепленията. Жителите не можеха да знаят, че стрелбата идва от оръдия без амуниции и че това бяха само халосни снаряди. Хората само допускаха, че артилеристите са много неточни стрелци.

Но трите оръдия пред централните порти имаха гюлета и стреляха през интервал от пет минути и всеки изстрел улучваше градските врати. Колко ли време щяха да удържат? Учудващо беше, че издържаха цял час, но накрая започнаха да скърцат и да се огъват при всеки изстрел и градската охрана се събра наоколо с приготвени арбалети и пики. И когато гюлетата разцепиха огромните дъски, войниците не чуха тревожните викове на часовоите, които стояха покрай стените — че се инсталират обсадни стълби и абордажни куки се забиват в пролуките между камъните. Часовоите се опитаха да отблъснат стълбите назад, като крещяха с всичка сила, но защитниците бяха твърде малобройни, а моряците, изкачващи се по стената, бяха няколко пъти повече от тях.

За пет минути моряците овладяха укрепленията, а Гар ръководеше атаката откъм западната порта, докато Джиани предвождаше бойците откъм изток. Защитниците най-накрая ги чуха да нахлуват. Те се бяха поуспокоили временно при безцелната стрелба и сега се извърнаха тъкмо навреме, за да бъдат повалени от стрели и копия. Някои от тях успяха да пуснат по една-две стрели или да запратят копия и няколко моряка паднаха убити. После настъпи такава сеч, че не след дълго войниците захвърлиха оръжията, молейки за милост.

— Стой! — извика Гар и бойците му се заковаха в крачка. — Сержанти, определете хора, които да охраняват затворниците! Войници от Туманола! Вие се бихте храбро, но бяхте надхитрени. Свалете оръжия и ще бъдете помилвани!

Войниците внимателно свалиха пики и алебарди, а моряците се приближиха до тях и вързаха ръцете им зад гърбовете. Тогава, след като остави пленените войници покрай стената с двадесетина моряка, които да ги пазят — останалата част от отряда продължи да напредва към замъка.

— Ужасен изглежда, наистина — потрепери Джиани, като си припомни миналата случка тука.

— Да, така изглежда — съгласи се Гар, — но ние знаем как е всъщност, нали Джиани? В края на краищата ние сме били вътре и знаем, че там не може да има повече от няколко десетки войници, оставени да го пазят, тъй като повечето от тях са с принца край Пирогия.

Джиани го погледна удивен, но щом забеляза широката усмивка на гиганта, започна да се усмихва и той.

Най-трудната част от обсадата на замъка беше придвижването на оръдието нагоре по склона, така че да бъде поставено в най-удобна позиция за стрелба срещу подвижния мост. Защитниците ги засипаха със залпове от стрели, дори още преди стрелците и техните коне да се появят в обхвата им. Моряците имаха достатъчен запас от амуниции и докато изкачваха склона пред оръдието, поддържаха такава непрекъсната стрелба, че защитниците едва можеха да си подадат главите над стените. Подвижният мост се срина, когато гюлетата прекъснаха веригите му и по брега ехтеше такава канонада, сякаш имаше цяла артилерия. Тогава артилеристите запратиха кофи с пирони по зъберите на крепостта, за да държат защитниците долу. Няколко по-храбри загинаха, пронизани от стрели. И сред моряците им имаше убити, но другарите им настъпваха и се счепкаха със защитниците в ръкопашен бой, като ги поваляха. После на групи от по десет-дванадесет те наобиколиха целия замък и доволни установиха, че вече не ги заплашваше никаква опасност.

— Цял град и неговият замък, превзети само със стотина души! — Джиани беше замаян при тази мисъл.

— Да, но само триста души го защищаваха — напомни му Гар. — Ние също загубихме двадесет и трима души. — При този спомен лицето му стана мрачно.

— Моят съпруг ще ви отмъсти! — беснееше принцесата. — Вие, парвенюта, плебеи, ще научите какво е кралски гняв! Ще бъдете обесени, но преди да умрете ще ви изкарат червата пред още живите ви очи! Краят ви ще настъпи, когато телата ви бъдат разкъсани на четири парчета и окачени за предупреждение в четирите части на града!

— Възможно е, Ваше Височество! — рече Гар със сериозна вежливост. — Но докато пристигне Вашият кралски съпруг, Вие ще стоите затворена във вашите апартаменти, заедно с придворните си дами. Пазачи, придружете ги! — Все пак той лично тръгна след нея и един поглед към решителността в очите му не остави и капка съмнение, че той би я вдигнал и пренесъл на ръце, ако се наложи.

Принцесата трепна и се извърна, гордо вирнала брадичка, и се упъти към покоите си.

След като тя бе затворена и добре пазена, а всички слуги и защитници на замъка — заключени в тъмницата, Джиани попита:

— Кога ще научи принцът, че замъкът му е превзет?

— Той вече знае. — Гар посочи с поглед към най-високата кула. — Помниш ли каменното яйце? Сигурен съм, го е използвала, преди да слезе долу да ни мъмри. Всъщност, нека да отидем да чуем.

Объркан, Джиани последва гиганта към високата кула. Както и се очакваше, намериха яйцето да си говори самичко. Силният акцент на Лурган се сменяше с този на принца.

— Оставете поне част от военните сили да държат Пирогия в подчинение! — умоляваше гласът на Лурган.

— Защо? — парира го принцът с неговия културен, но вбесен тон. — Те идват и си заминават с техните проклети каравели! Превземете Пирогия сами, ако ви е нужна! Аз и моите съюзници искаме да си върнем града и замъка на нашите прадеди!

Джиани извика от радост, както и моряците, които слушаха с него. Веселият възглас се предаде надолу по стълбите и стигна до гарнизона, но Гар само стоеше и гледаше камъка с пламтящи очи…

Гигантът влизаше и излизаше често в стаята с яйцето през следващите няколко дни, докато всички очакваха принца начело на войската си.

Морските куриери сновяха по-бързо на пленените галери, а армията на Пирогия също ги използваше при своето придвижване. Тя пристигна, марширувайки през големите порти на Туманола, един ден преди принцът и неговите войници да се появят.

Пирогийците разпънаха палатките си през нощта и хиляди лагерни огньове осветиха отвън стените на града. Гар обикаляше укрепленията си и ободряваше хората, а Джиани разнасяше съобщението: „Предупреждаваме ви, че утре огромни метални риби ще се спуснат от небето и ще ви обстрелват със запалени стрели. Не се плашете, защото един златен диск ще се бори с тях във въздуха!“

Младежът сам не вярваше на това съобщение, затова по-късно попита Гар:

— Откъде ще дойдат тези метални риби и как ще летят?

— Чрез магия — отвърна Гар с лека усмивка и Джиани само въздъхна, борейки се вътрешно да запази търпение. — Рибите ще бъдат изпратени от групата на Лурган, а златният диск ще бъде Хъркимър.

Момъкът се намръщи:

— Искаш да кажеш, този магьосник Хъркимър, нали?

— Не — отвърна Гар, но не поиска да обяснява нищо по-нататък.

Пирогийците започнаха да строят укрепленията още призори, но повечето от гюлетата на аристократите падаха на късо разстояние, тъй като топовете на принца не бяха тъй мощни, както пирогийските, които леярите изработиха според указанията на Гар. Артилеристите на гиганта успяваха да обстрелват и повалят противниците си методично, един по един, а принцът в раздразнението си заповядваше на армията си да атакува непрекъснато.

На сто ярда разстояние от стрелците на Гар, за войниците на принца беше още по-убийствено, тъй като оръдията започнаха да бълват срещу тях кофи с нажежени пирони. Войниците умираха тъй, както тичаха и притиснати от обстрела на топовете, усещаха, че краят им наближава. Те залитаха разколебани, разбирайки, че са били предадени на сигурна смърт и точно тогава металните риби връхлетяха от небето.

— Бягайте надалеч от оръдията! — извика Гар и неговите артилеристи отскочиха назад и побягнаха с всички сили, точно преди изстрелите да полетят надолу от издутите сиви метални риби. Две оръдия изчезнаха сред гръм и пламък. Пирогийските войници стенеха от страх и пълзяха под прикритието на щитовете си, за да се прислонят до зъберите на укреплението — а долу, в равнината, армията на принца нададе вик на триумф и потегли напред в атака.

Точно тогава огромният златист диск се спусна от небето върху рибите.