Кристофър Сташеф
Странстващият магьосник (11)

Десета глава

Гар вършееше наоколо с пълна липса на умения, но с опустошителна сила. Огромните му юмруци събориха двама от хората на Стилето от конете им, после той сграбчи един кон за крака и го вдигна, като запрати животното на една страна, а ездача — на друга. Но в момента, в който се изправяше, един конник стовари с все сила пиката си върху него.

Джиани изскочи на пътя с чувство на отчаяние и се затича, размахвайки тоягата си, като съзнаваше собствената си глупост, но също така разбираше, че не може да остави Гар да се бори сам. Младежът бе изумен да види как един от хората на Стилето се претърколи от седлото си, а пиката му отхвръкна настрана, но не бе чак толкова изумен, за да не се сети да удари мъжа със собственото му оръжие, когато той падна на земята. Ездачът не стана и един негов приятел му се притече на помощ с друга пика в ръце, но Джиани препречи пътя му със сопата си, после замахна с две ръце да удари нападателя си по главата. В този момент внезапен удар отзад накара света да се завърти около Джиани. Младежът почувства как тоягата се изплъзва от пръстите му, а самият той пада върху нещо топло и космато. Нечии огромни ръце се стегнаха около китките му с груби възклицания.

Когато светът престана да се върти около него, Джиани видя Гар на колене, с вързани зад гърба ръце и забеляза цялата група бегълци да се събира в кръг, мърмореща и оплакваща се, заобиколена от конници.

— Какво да правим с тези тук, сега? — попита един стилетовец с отвращение. — Капитанът каза, че не трябва да губим време да събираме хора за галерите и да претърсваме всеки пътник, докато акцията не приключи.

— Да — отвърна един млад мъж с по-фино изработена броня и властно изражение, — но той не е имал предвид хора, които са толкова глупави, че да се бият с нас. Тези, мисля, можем да изпратим на галерите или поне да затворим в замъка на принц Реджиналди, докато Негово Височество не издаде присъди. Елате всички! Сержант, откарайте ги!

И пленниците се отправиха към замъка, като войниците ги принуждаваха да тичат. Стилетовците не забавиха стъпката си, докато няколко от скитниците не изпопадаха. Тогава войниците намалиха ход, но хората пак трябваше да подтичват. Спътниците на Джиани не можеха да промълвят и думичка, а и младежът си даде сметка, че не би искал да чуе как го проклинат — него и Гар за това, че отново ги връщат в затвора, откъдето едва се бяха измъкнали.

Когато пристигнаха в замъка на Реджиналди, Гар погледна нагоре. Джиани беше толкова измъчен от този принудителен поход и подтикванията на копията, че му бе все едно накъде отива, но все пак проследи погледа на гиганта. Едрият мъж гледаше към кулите на замъка и там — около последната — имаше нещо странно. Като присви очи, младежът едва успя да различи контурите на някакъв уред — нещо като три кръста, монтирани върху тънък пилон. Той се намръщи, като се опитваше да си спомни кой светец имаше три кръста за символ, но не можа да се сети за никой. Защо бе нужно това нещо на принца, на върха на замъка му?

Може би бе някакъв нов вид оръжие? Да, това имаше смисъл. Джиани реши да го разгледа по-отблизо, за да разбере как се използва. Тогава острие на копие го бодна в рамото и като залиташе, той ускори ход.

Групата мина по подвижния мост и конниците трябваше да забавят стъпка, защото мястото бе много тясно — за щастие на пленниците, тъй като те вече се препъваха от умора. Хората на Стилето продължиха все така бавно и навлязоха в огромния вътрешен двор, където войниците се тренираха за битки с тъпи мечове и стреляха с лъкове и стрели по мишени. Недалеч от стената на замъка се чуваше ковашки звън върху желязо, а централната кула се извисяваше над всичко, хвърляйки наоколо някаква зловеща сянка.

Групичката навлезе по-дълбоко в сянката и стигна до стената на кулата, където имаше огромна клетка. Железните й пръти, здраво вкопани в твърдата земя на двора, бяха високи шест стъпки и от едната си страна опираха до камъните на стената. Отгоре покривът бе от слама, но страните й бяха открити за вятъра, дъжда и изгарящото слънце. Вратата й беше отворена и хората на Стилето ги вкараха вътре с ръмжене и ругатни. Новите затворници залитнаха и се строполиха на земята, като си отдъхнаха облекчено — поне нямаше да трябва повече да тичат, подтиквани от върховете на копията. Вратата се затвори с трясък след тях и сержантът окачи отвън огромен катинар, сякаш щяха да престоят там до Деня на Страшния съд.

Джиани се просна върху един огрян от слънчева светлина квадрат и като си отдъхна, се огледа наоколо. Мястото беше разхвърляно, но не мръсно — очевидно някой го бе почистил и бе натрупал нова слама до стената на замъка. Явно клетката бе приютявала доста хора преди тях. Тъй като площта й не бе достатъчно голяма, за да побере повече от двадесетина души, Джиани заключи, че трябваше да е временен затвор за бъдещи роби. Стори му се странно, че нямаше отделно помещение за жени, но си спомни, че липсваше особено голям пазар за робини, освен за млади и красиви, които обикновено биваха грижливо пазени у дома. Всъщност изобщо нямаше да има голямо търсене на роби, ако не бяха нуждите на галерите. При всички случаи селяните бяха по-евтини, тъй като можеха да ги наемат за някоя работа безплатно и бяха винаги на разположение на лордовете.

Джиани се измъчваше при мисълта, че хората можеха да бъдат използвани като стока, но знаеше, че благородниците и хората на Стилето гледаха на тях точно по този начин.

Една сянка падна върху него. Като погледна нагоре, Джиани видя Гар да се намества с кръстосани крака в ъгъла. С негодувание младежът забеляза, че гигантът дори не се беше задъхал, нито пък изпотил. Бързото ходене, което така бе изтощило другите пленници, изглежда е било играчка за него!

— Лесно ти е на теб! — измърмори Джиани. — Но в края на краищата, ти си този, който ни въвлече в тази каша!

— Няма да останем в нея дълго — отвърна меко Гар, а очите му обходиха двора.

Джиани го погледна недоверчиво, малоумният, който си беше навлякъл гнева на стилетовци, бе изчезнал отново.

— Нима умът ти се върна толкова скоро? — попита младежът. — Или се преструваше?

— Този път се преструвах — отвърна Гар, все така с нисък глас, — преструвах се, така че да можем да проникнем в замъка на Реджиналди и да видим какво става вътре.

— Да видиш сам! — рече Джиани горчиво. — Нашите спътници вече са видели повече от достатъчно. О, ти толкова лесно ни вкара тук, но как ще ни изкараш навън?

— Няма да е толкова лесно, но с малко повече ловкост… — отвърна Гар. — Първо искам да разгледам тази кула. — Той посочи към пилона с тройния кръст.

Джиани се опули.

— Значи така, изложи ни на опасност да ни продадат като роби на галерите, само за да разгледаш кулата, която можеше да си зяпаш и от билото на планината.

— Да, но нямаше да успея да видя какво има вътре — търпеливо обясни Гар. — Освен това ти няма да отидеш на галерите — никой от вас няма да бъде изпратен там.

— Откъде си толкова сигурен?

— Защото — рече Гар, — времето на честната игра отмина. — Но гигантът не искаше да даде повече обяснения по този въпрос. Просто отблъсна въпросите на Джиани, като бързо смени темата с кратки забележки и това вбеси младежа.

Когато падна нощта, Гар стана по-разговорлив. Той събра затворниците около себе си и рече с нисък глас:

— Ще напуснем замъка, но преди това трябва да видя каква тайна крие принцът в своята кула.

— Какво ни засяга твоето любопитство? — забеляза с горчивина Джузепе.

— Засяга ви и то твърде много, защото аз вече подозирам защо благородниците са платили на бандата на Стилето да краде — нещо, което не са правили преди — и защо те така притискат и мачкат търговците, сякаш са прах под краката им.

Джиани отвори широко очи. Какво имаше предвид Гар? Те знаеха защо лордовете се бяха съюзили срещу търговците — заради плановете на тези фалшиви цигани! Макар че сега, когато размишляваше за това, те му се сториха ужасно неефективна група — бяха мобилизирали лордовете за борба срещу търговците, а те самите само си седяха и горещо спореха, без да предприемат нищо.

Джузепе се намръщи.

— Каква причина могат да имат, освен алчността?

— Те имат и нея — обясни Гар, — макар да ми се струва, че се е увеличила ужасно много през последните години. Но аз трябва да знам, разбирате ли, иначе не бих могъл да се боря с тях, без някакви изгледи за успех.

Колкото и неясни да бяха думите му, те изглежда имаха някакъв смисъл за останалите. Всички млъкнаха, като си мърмореха тихо. Само Джиани не схващаше смисъла и се улови, че се чуди защо другите се оставят да бъдат убедени толкова лесно.

Тогава младежът погледна в горящите очи на Гар и разбра защо.

— Елате! — Гигантът се изправи, леко приведен заради покрива. — Следвайте ме и правете каквото ви казвам и ще бъдете вън от този замък още преди разсъмване!

Те помърмориха още малко, докато го следваха, после притихнаха, когато гигантът застана до вратата и протегна и двете си ръце към големия катинар, като го гледаше така, сякаш само със силата на волята си би могъл да го отвори. Бавно Гар обви пръстите на едната си ръка върху извития горен край на катинара, а с другата стисна ключалката и започна да извива…

Катинарът изскърца, издаде остър звук и извитият му край започна да се изважда. Връхчетата му се отделиха.

Затворниците го гледаха безмълвни.

Внимателно и тихо, Гар извади катинара от халките, остави го на земята, после отвори вратата и пропълзя навън в нощта. Без да кажат и дума, всички последваха Гар, дори и когато той тръгна към главната кула, но Джиани го дръпна за рамото.

— Вървим по погрешен път! — изсъска му той. — Изходната порта е ей там! — И младежът настойчиво посочи в другата посока.

— Да, но аз не съм дошъл да гледам изходната порта — пошепна му в отговор Гар с мек тон. И гигантът отново се упъти към кулата.

Около минута Джиани втренчено гледа след него, после махна раздразнено с ръка и го последва. Както и да пресмяташе, бе по-сигурно с Гар, отколкото без него, ако умът му си беше на място. Макар че, мислеше си Джиани, ако разсъдъкът му бе здрав, щеше ли да дойде въобще на това място? Но тъй като нямаше задоволителен отговор на този въпрос, Джиани безропотно следваше останалите.

Сянката на Гар се промъкна до вратата на кулата, сякаш уголемена до гигантски размери от тайнствена свещ. Само че тази сянка притисна огромната си лява ръка до устата на часовоя, а пръстите на дясната — около гърлото. Човекът се строполи беззвучно, Гар го тикна в ръцете на Джиани и премина през входната врата тъкмо когато другият часовой се обърна, за да погледне. Той се втренчи, безмълвен от изненада, в първия момент, а във втория — защото дланта на Гар покри устата му, притискайки го към стената, докато с другата стискаше врата му. След минути и той също се повали на земята в безсъзнание. Гар го предаде в ръцете на Джузепе и пошепна:

— Кажи на Клаудио и на Бенволио да им облекат униформите.

Клаудио се ухили, когато преоблече изпадналия в безсъзнание войник в своите парцаливи дрехи.

— Бъди сигурен, че дълго ще останат в безсъзнание — пошепна Гар на Владимир, който кимна и изтегли телата към сянката, после седна край тях с една от техните палки в ръце.

— Пазете тук! — изсъска Гар на Клаудио и Бенволио и те кимнаха, вдигнаха алебарди, насочени навън, и застанаха бдително на входа.

Гигантът махна на малката групичка да върви напред и те тръгнаха да разузнават из замъка на Реджиналди.

Стълбите се извиваха нагоре към входа на залата и Гар се насочи натам. Точно когато щеше да влезе, се чуха тежки стъпки и един от капитаните на Стилето се появи. Той видя Гар, посегна за меча си и успя да нададе само яростен вик, преди една огромна ръка да запуши устата му, а другата да го удари със собствената му палка. Очите на капитана бяха станали кръгли от страх, когато той се строполи долу. Гар го подаде на Фесте и каза:

— Повишен си. Сменете си дрехите! Бернардино, Естрагон! Вържете го, запушете му устата и го скрийте!

— С удоволствие — отвърна Бернардино, като се усмихваше, докато Фесте се наведе и започна да разсъблича капитана. Той помърмори малко, когато изхлузваше шутовския си костюм, който беше твърде мръсен, и забеляза, че чистата ливрея му стои много по-добре.

Джиани се учуди, че бившите затворници с такава готовност следват Гар и така сляпо му се подчиняват. Но и той самият не се различаваше особено от тях. Пулсът му се ускори от вълнение, съзнавайки смелите действия, и от надеждата, че могат да разбият аристократите и техните наемници — кондотиерите. Групичката се изкачваше нагоре по стълбите, начело с Фесте, който се перчеше, сложил ръка на новия си меч. Никой не ги спря, докато стигнаха догоре, където стояха още двама пазачи — от двете страни на обкованата с месинг врата. Те веднага насочиха алебардите си, когато се появи Фесте. Но се успокоиха при вида на дрехите му.

— О, това си ти, капитане! — рече единият часовой, после се вгледа по-внимателно. — Стой! Ти не си капитанът! А кое е това чудовище зад теб…

Гар пристъпи до Фесте и удари главите на пазачите една о друга, но шлемовете поеха голяма част от силата на удара. Единият се смъкна надолу с омекнали колене, но все пак успя да нададе вик за тревога, преди друг удар под брадичката да го свали.

Другият тресеше глава и примигваше свирепо, като се опитваше да се отбранява с алебардата си. Тогава Фесте го удари по главата с дръжката на меча си. Човекът се строполи.

— Не беше съвсем по начина, по който трябва да се използват мечовете — забеляза Гар. — Но върши работа. Чудесна импровизация, Фесте! Хей, вие, останалите! Бързо! В стаята! Сменете си дрехите с тях и ги вържете!

— Как да влезем? — Джиани почука по вратата. — Заключено е!

— Да, но не толкова здраво. — Гар сграбчи дръжката, втренчи се в нея и я дръпна. Ключалката проскърца и вратата се отвори. В първия момент бегълците се втрещиха, после се опомниха и повлякоха пленниците си в стаята, Фесте се обърна назад, с ръка върху дръжката на меча си, досущ като капитана на охраната. Джиани затвори вратата и машинално погледна към ключалката. И трепна от изненада — катинарът си стоеше като непокътнат в скобите! По някакъв начин Гар бе отворил ключалката така спокойно, сякаш бе използвал ключ.

Нямаше време да размишлява над това сега — те стояха в мрака и само лъчът светлина, който се прокрадваше през малкия прозорец, им помагаше да се ориентират и да забележат една свещ с кутийка за прахан до нея. Сянката на Гар затъмни прозореца и свещта за момент. После се чу драсване на кремък о стената и проблесна мека искра, която се превърна в малко пламъче. Гар го поднесе към фитила и пламъкът стана по-голям. Тогава той затвори кутията с праханта и пламъкът се смали, но вече бе постоянен. Светлината даде възможност на бегълците да видят една кръгла стая, с диаметър около дванадесет стъпки, с каменни стени, измазани с хоросан, по който се процеждаше вода от едно пробито място на покрива. Имаше маса и стол до прозореца, където бе поставена свещта.

Върху масата стоеше нисък заоблен предмет, който Джиани в първия момент взе за гигантско яйце. Тогава забеляза, че има извита дръжка отгоре и реши, че трябва да е объл камък за игра върху лед, каквито по-възрастните мъже използваха в техните безконечни игри на замръзналите селски пасбища.

Тогава младежът забеляза, че от предната част на камъка излиза дълга и тънка ивица светлина, а под нея имаше написани някакви числа.

Под цифрите имаше пет кръгчета, всяко с различен цвят и сега Джиани видя, че върху дръжката на яйцето бе прикрепена малка жица, която я опасваше и се издигаше до стената, за да изчезне в покрива. Младежът забеляза, че Гар също проследява пътя й и попита:

— Тройният кръст?

— Да и мисля, че там има нещо повече от троен кръст.

— Какво е това? — поинтересува се Винченцо. — Алхимическа лаборатория?

— Нещо подобно. Нека това не те притеснява. Няма да останем тук дълго. — Гар седна и се втренчи в ивицата светлина. — Да опитам да върна паметта си, Джиани — май е станала негодна вече. Осемдесет и девет нула едно, ем, ейч.

— Осемдесет и девет нула едно, ем, ейч — повтори Джиани услужливо. — Какво означава това, Гар?

— То означава, че нашите фалшиви цигани имат съперници, за които те не подозират — рече Гар.

— Орсани!

Джиани се обърна, за да погледне, и видя Рубио да се навежда над един отворен чувал със скъпоценни камъни, които изтичаха между пръстите му.

— Орсани! При това стотици! И тук има още четири чувала като тези!

Гар кимна с тъжна гримаса.

— Предполагах го. Изобщо не е чудно, че тази стая е така здраво охранявана. — Той се върна до облия камък и докосна зеленото кръгче.

Джиани понечи да го спре, загубил ума и дума, и замръзна, когато чу камъкът да казва със странен и много силен акцент:

— Принц Реджиналди, моля Ви, отговорете!

— Какво е това? — извика притичалият Рубио.

— Шът! — изсъска Гар. — Това е само магическа памет и нищо повече.

Камъкът проговори отново:

— Тъй като явно не сте наблизо до микрофона, ще Ви помоля, Ваше Височество, да извикате Зампар или групата на Лурган, когато Ви е удобно. Благодаря! — Чу се звън, после настъпи мълчание.

Мъжете се спогледаха с широко разтворени уплашени очи.

— Магия! — изсъска Рубио.

— Не, просто голямо умение — увери ги Гар. После той докосна още няколко цветни кръгчета и рече:

— Гар до Хъркимър. Чуваш ли ме?

— Да, Гар. — Отговорът бе мигновен. Гласът бе добре модулиран — вежлив и внимателен. — Радвам се да чуя, че си жив и си добре.

— Съвсем добре — отвърна Гар. — Хъркимър, моля те, започни да подслушваш — осемдесет и седем, нула две, така ли беше, Джиани?

Младежът почувства студени тръпки. Толкова скоро?

— Осемдесет и девет нула едно, ем, ейч, Гар.

— Осемдесет и девет нула едно, ем, ейч — повтори Гар. — Е, не съм чак толкова добре, колкото би трябвало да бъда, Хъркимър. Мозъкът ми се нуждае от щателен преглед, след тази малка екскурзия. Провери кой използва тази честота, моля те.

— Групата на Лурган, Гар. Откакто ти замина, следя техните действия чрез предавателите им.

— Групата на Лурган? — Устните на Гар отново изтъняха. — Какво представлява тя?

— Полулегален синдикат, който е известен с това, че нарушава законите, предназначени да защищават изостаналите планети, Гар.

— Как тогава изобщо биха могли да бъдат легални? — промърмори Гар.

— Те действат чрез установяване на щабове на планети, които не са се включили още към Ай Ди Ии код — каза му гласът. — Когато планетата — домакин се съгласи да възприеме този код, групата на Лурган се мести на друга планета.

— Това може да е полулегално, но в никакъв случай не е етично — измърмори Гар. — Каква информация имаш за орсаните, Хъркимър?

Този път настъпи пауза за няколко секунди, преди гласът да отговори:

— Това са изключително редки, огнени на цвят камъни, които се намират само на Петрарк. Те се зараждат като кристали от допира на водата от пещерните течове с нечистия варовик, при което се разтварят другите съставки и остават само орсаните. Тези, които са престояли под скалата в продължение на няколко столетия, придобиват яснота и блясък, които ги правят особено ценни като украшения.

Гар погледна скъпоценните камъни в големия чувал и изсъска:

— Върни ги обратно, Рубио. — После се обърна към камъка: — Пазарната им стойност в момента?

— Пълноценният образец без никакви дефекти би могъл да плати годишните разходи на един малък град — отвърна гласът. — Понастоящем действащи пазари има на Терра, както и на по-старите, много богати колонии, като Нол IV и Отранто.

— Терени на богаташите — измърмори Гар. — Стори ми се, че орсаните са ми познати отнякъде.

— Пралеля ти има един такъв медальон, Гар.

Джиани почувства, че космите на главата му щръкват. Терра? Нол IV? Отранто? Това бяха имена от легенда, имена от някакво приказно царство!

— Всичко е, както си мислех — каза гигантът. — Благодаря ти, Хъркимър. Моля те, продължавай да следиш тази честота!

— Добре, Гар. И внимавай!

— Какво беше това? — пошепна Джиани. — Твоят питомен магьосник?

— А? — Гар го погледна стреснато. — Да, предполагам, че може да се каже така. Аналогията не е лоша всъщност. — После той се скара на младия търговец. — Остави чантата тук, Рубио!

— Това е цяло състояние, Гар — протестира Рубио, — шанс, който се случва един път в живота!

— Шанс да бъдеш обесен, искаш да кажеш! Открадни чувала и принц Реджиналди няма да миряса, докато не го открие отново и когато това стане, той ще ти одере кожата, за да е сигурен, че не си скрил нищо под нея! Остави го и той ще забрави за нас! — Гар се обърна и докосна цветните петънца, като мърмореше: — Осемдесет и шест…

— Осемдесет и девет нула едно, ем, ейч — бързо рече Джиани.

— Слава Богу, че поне един от нас има памет! — изломоти гигантът. После дръпна пръстите си, обърна се към вратата и без дори да го погледне, рече: — Всичките, Рубио!

— Само толкова, колкото ми взеха на мен самия, Гар! — рече упорито младият търговец.

— Допускам, че това е справедливо — въздъхна Гар. — Но нито камък повече, имай предвид! Сега всички навън и тихо!

Те се измъкнаха и Гар внимателно затвори вратата. Джиани бе сигурен, че чува как ключалката се превърта, но с питомен магьосник, защо пък не?

— Не е питомен магьосник — пошепна Гар, докато слизаха надолу по стълбите и Джиани подскочи, сякаш гигантът бе прочел мислите му. — Дори е нещо повече от приятел, всъщност — съмишленик.

— Но все пак е магьосник — намръщи се срещу него младежът. — Той появява ли се в твоите сънища?

— Не — отвърна Гар, — но казва, че аз се появявам в неговите.

Джиани размишляваше над загадката, докато се смъкваха по стълбите. После попита:

— Какъв беше този предмет?

— Магия — отвърна Гар.

— Разбира се — сухо кимна Джиани.