Кристофър Сташеф
Странстващият магьосник (10)

Девета глава

Изтрака оръжие, изпука пръчка и тежките ботуши спряха, защото се чу вик от другата страна на пътя.

— Какво? — гласът на войника прозвуча сякаш до самото ухо на Джиани. — Какво беше това?

— Един заек — долетяха пълни с разочарование думите на другия войник. — За момент се надявах…

Надявал се? На какво? И той също не беше от благороден произход, както и Джиани… Защо тогава?

Тропотът на ботушите започна да се отдалечава — невероятно!

— Сигурен ли си, че си претърсил всяка цепнатина? — чу се по-дълбок и повелителен глас.

— Да, сержант — отвърна войникът, чийто глас се отдалечаваше все повече и повече. — Тук няма никакви процепи в скалите.

Джиани седеше замръзнал и не можеше да повярва на ушите си и на късмета. Наистина ли човекът не го беше забелязал? Невъзможно беше!

Заек. Трябва да е било заек! Бяха спасени от един заек!

Там имаше един войник — един-единствен откъм тяхната страна на пътя. Джиани отново стисна камъка, като събираше сили и се приготвяше за борба. Войникът можеше да погледне към нишата между големия камък и скалата…

Но нищо такова не се случи. Един по един те отминаваха, като си подвикваха закачки и обиди, а сержантът им крещеше да гледат, а не да се смеят така шумно. Може би защото това не ги интересуваше, или по някаква друга свръхестествена причина — те отминаваха. Отдалечаваха се, а копитата на конете потропваха покрай бегълците. Гласовете на принца и съветника му заглъхваха в далечината. Джиани все още седеше приведен, стиснал камъка, но вече не така силно, като все още не вярваше, че са се спасили.

Накрая Гар се размърда, изпълзя на ръце и колене, надникна иззад големия камък и накрая се изправи, като гледаше втренчено с широко отворени очи след войниците с безизразно лице.

— Отидоха ли си? — изправи се Джиани.

— Отидоха — потвърди с кимване Гар. — Всички си отидоха.

Бавно Джиани започна да разглежда наоколо. Невероятно, но беше истина — войниците бяха минали покрай тях и бяха изчезнали сред дърветата, прикриващи пътя, и прахът от отминаването им бе започнал да се разсейва.

— Да вървим ли сега? — погледна го въпросително Гар.

— Да! — окопити се младежът. Не трябваше да губят тази възможност! — Но нека да вървим не надолу по пътя, Гар, а горе по билото на планината, после да изкачим следващото било и по-следващото, докато се избавим от опасността да се натъкнем отново на принц Реджиналди и неговите хора!

Те откриха друг път, но той бе в посока изток-запад. Все пак шосето от Пирогия ги бе водило на запад към планините, а също и на север, така че Джиани поведе Гар на изток. В най-лошия случай, предполагаше младежът, щяха да следват посоката на морския бряг, където можеха да си направят сал и с него да доплуват до вкъщи, ако се наложеше.

Когато се смрачи, Гар дръпна спътника си за ръкава, като посочи към залесения склон от дясната им страна и се зае да го изследва. Джиани го последва учуден, когато изведнъж гигантът посочи към едно повалено вечнозелено дърво. Трябва да бе паднало съвсем наскоро, защото много малко от игличките му бяха станали кафяви. Младежът веднага разбра причината: стволът бе пречупен под линията на клоните, но не напълно. Той сочеше надолу, като даваше достатъчно място за сядане. Приятелите се захванаха за работа и като отчупиха и почистиха долните клони, можеше вече да се лежи под дървото. Те си направиха палатка, а окастрените клони им послужиха за дюшеци.

Тогава Гар отново го изненада, като се появи с наръч корени и някакви треви, така, че те все пак не си легнаха гладни. Докато се хранеха, една мисъл изскочи в ума на Джиани и той погледна към Гар, пресмятайки риска да я каже. Накрая любопитството му надделя и той попита много внимателно:

— Започна ли да се възвръща разумът ти?

— Разумът? — Гар го изгледа изненадано, после се намръщи и се замисли над въпроса. Накрая рече: — Да.

Вълна на облекчение премина през Джиани, но след нея се прокрадна съмнение. Колко бързо щеше да си възвърне целия разум?

И, разбира се, съществуваше възможността Гар да се преструва.

На следващата сутрин те поеха отново надолу по пътя, като Гар спираше от време на време, за да бере горски плодове от храсталаците и ги разделяше с Джиани. Младежът заключи, че гигантът бе живял в планината през детството си и старите знания сега изплуваха несъзнателно на повърхността, подтикнати от глада. Самият Джиани, роден и израснал в града, би събрал както полезни, така и отровни плодове.

Те отбиха от пътеката през една хълмиста местност, в средата на която имаше обширна долина. Джиани се спря удивен — досега той не бе обръщал особено внимание на гледката наоколо, тъй като бе твърде загрижен за водачите, мулетата и товарите. Сега обаче, без стоки, които да пази, той стоеше с лице към панорамата и макар че бе вцепенен от студ, пейзажът спря дъха му.

— Хубаво, нали? — измърмори Гар до него.

— Да — съгласи се Джиани, после го изгледа остро. — Колко си спомняш сега?

— Повече. — Гар притисна ръка до главата си. — Помня дома си, помня идването ми на Талипон, срещата ми с теб. — Той тръсна глава. — Трябва да направя усилие. Ще мога да говоря отново правилно, ако поработя върху това.

— Помниш ли срещата ни с циганите?

— Не, но все пак трябва да сме се срещали с тях, нали? — Гар погледна към ярките си дрехи. — Аз… си спомням войниците, които ни търсеха.

Джиани кимна.

— Циганите са им казали за нас.

— Тогава ще направим по-добре да вървим голи, отколкото в дрехите, които те ни дадоха. — Гар започна да се мъчи да си свали ризата, но Джиани го спря.

— Планинският въздух е студен. Можем да кажем, че сме откраднали дрехите, докато циганите са спели.

Гар се спря и го изгледа втренчено:

— Да откраднем от цигани? И си мислиш, че само моят мозък е размътен.

Подозрението се възроди отново в Джиани.

— Преструваше ли се тогава?

— Да се преструвам? — Гар огледа долината. — И да, и не. Бях ужасно объркан, когато се събудих и открих, че съм се озовал заедно с теб в някакво блато и не можех да си спомня нищо — нито миналото си, нито дори името си, нито как съм дошъл дотука. Ти ми изглеждаше като приятел, затова тръгнах с теб. По-нататък? — Той тръсна глава. — Всичко ми се появява и изчезва. Помня, че спах под някакъв фургон, помня войниците, които минаваха и помня всичко, откакто се събудих тази сутрин. — Той трепна. — Сигурен съм, че празнините ще се запълнят постепенно, с течение на времето. Дори и само като говоря с теб сега, започвам да си възвръщам навика за правилна реч.

— Слава Богу, че умът ти не е изчезнал съвсем — рече Джиани с дълбоко облекчение. Но все пак подозрението остана — Гар можеше и да лъже. Той се опита да отхвърли тази мисъл като незаслужаваща внимание, но тя остана в главата му.

Гар посочи надолу по склона.

— Там има едно разклонение на пътя, откъдето ти каза, че можем да тръгнем на североизток към брега или на северозапад към Наворика. Изглежда, че и ние като Шредингерската котка сме вървели и по двата пътя.

— Шредингер? — опули се Джиани, като се намръщи. — Кой беше той?

— Ами човекът, който е притежавал котката — усмихна се широко Гар. — Никога не знае накъде отива, докато не пристигне там, защото е била на две места едновременно и идва момент, в който трябва да реши и избере — нещо като мен през тези последни дни. Хайде, нека поемем на юг от разклона и тогава двете ми части могат да се съединят отново.

Той потегли надолу по склона и Джиани го последва, като се чудеше дали не предпочита едрият мъж да бъде без ума си.

Когато стигнаха до разклона, видяха други двама пътника да се задават по другия път. И двете двойки спряха и се изгледаха внимателно.

— Добро утро — рече накрая Гар. — Ще бъдем ли спътници по пътя?

— Никога не съм виждал цигани без племето и фургоните си — отвърна непознатият.

— О, ние не сме цигани — обясни Джиани. — Ние само откраднахме тези дрехи от тях.

Човекът се ококори:

— Откраднали сте дрехи от циганите? Винаги съм си мислил, че обикновено става обратното.

— Циганите винаги са обвинявани за много кражби, които не са извършили в действителност — обясни Гар. — Много е лесно да прехвърлиш някоя загуба върху тях, защото те са винаги на път и не могат нито да го отрекат, нито да го потвърдят. Във всеки случай, изглежда, че не пазят въжетата си с пране по-добре от другите. — Гигантът подаде ръка. — Аз съм Гар.

Другият мъж я пое внимателно.

— Аз съм Клаудис. — Той кимна към другаря си. — Той е Бенволио.

— Приятно ми е — рече Гар и погледна към Джиани.

Младежът се усмихна, като разпозна сигнала и пристъпи напред с отворена ръка.

— Аз съм Джиани. Ние загубихме нашите дрехи, когато имахме лошия късмет да срещнем шайката на Стилето.

— И вие ли? — Бенволио се втренчи в Джиани, докато държеше ръката му. — Мислех си, че ние сме единствените с този лош късмет.

— О, наистина ли? — Младежът го огледа от главата до петите. — Вие сте се отървали малко по-леко от нас — оставили са ви поне дрехите.

— Е, поне това. — Бенволио отпусна ръка с кисела гримаса. — Взеха ни каруцата и магарето и всичките ни стоки, но поне ни оставиха дрехите.

— А на нас заграбиха целия обоз със стоки, заедно с водачите, за да ги продадат на галерите — рече Джиани с тъжно лице. — Те и нас щяха да откарат, ако не бяха си помислили, че сме мъртви.

Клаудио съчувствено кимна.

— Сигурен съм, че и ние сега щяхме да се бъхтим на веслата на път за Венога, ако не бяхме избягали още щом ги чухме да идват и ако горите не бяха толкова гъсти, че да не могат да ни преследват с конете. Изглежда, че бандата на Стилето по-скоро би се лишила от плячката си, отколкото да преследва някого пеша.

— Не е глупаво от тяхна страна — отбеляза кисело Гар. — Защото те знаят, че вие, планинците, можете да имате малка армия, която да ги нападне.

Клаудио го изгледа учуден.

— Добра идея. Може би наистина трябва да имаме.

— Да, но ако бяхме планинци — рече Бенволио със саркастична усмивка. — Но тъй като не сме, каручката и магаренцето щяха да ни ги вземат още преди хората на Стилето да имат този шанс.

— Вярно, вярно — кимаше Гар. — Но още по-вярно е планинците да не са склонни да ни продадат на стилетовци, ако ни намерят. Може би ще трябва да пътуваме заедно.

Клаудио и Бенволио хвърлиха поглед върху огромния ръст на Гар и бързо се съгласиха.

Те вървяха по пътя близо час, преди да срещнат още двама спътника. Единият от тях се бе облегнал на другия и куцаше лошо — толкова лошо, че на моменти подскачаше, а лицето му се изкривяваше от болка. И двамата бяха облечени в парцали, а този, който не куцаше, имаше бледо лице и бе изпосталял от глад. Той изгледа Джиани и компанията му с гладни очи, сякаш щеше да ги изгълта. Вероятно това, което го задържаше, беше куцият му приятел.

— Добър ден — извика Джиани, като предложи отворената си длан. — Ние сме бедни пътници, които са загубили всичките си стоки заради бандата на Стилето, но все пак не успяха да ни направят роби. А вие кои сте.

— Крадец и просяк — щракна с пръсти куцият мъж, — току-що освободени от затвора на принц Реджиналди.

— Освободени? — ококори се Джиани. — Съдбата ви закриля и всички светии също! А аз си мислех, че ако човек веднъж хлътне в такава тъмна и зловонна яма като замъка — той изчезва завинаги.

— И ние така мислехме. — Крадецът все още изглеждаше замаян и неспособен да разбере добрата си съдба. — Но пазачите ни изхвърлиха, наругаха ни и ни изгониха. Рекоха, че вече сами трябва да си търсим препитанието, тъй като принцът се нуждае от тъмницата за по-важни затворници от нас.

— По-важни? — Тревогата взе да се усилва у Джиани. — Какви затворници?

— Не казаха — отвърна крадецът, — споменаха само, че щели да бъдат много.

— И всички затворници ли освободиха? — попита Гар.

— Почти всички — рече просякът. — Оставиха само един-двама убийци, а останалите ни пуснаха да се скитаме. Някои се придвижиха по-бързо от нас.

— Почти всички вървят по-бързо от нас — забеляза крадецът със саркастичен тон.

Просякът го погледна намръщено.

— Ако мислиш, че аз те забавям, Естрагон…

— Да ме задържаш? — изсумтя крадецът. — Та ти ме подкрепяш! Не виждаш ли колко здраво се облягам на теб, Владимир? Аз съм крадец, а не борец — и ние с теб винаги последни сме пристигали при останките от храната, която пазачите ни изсипваха в килията.

Пред очите на Джиани мина кошмарна картина на дузина мъже, струпани и биещи се над една купа с отпадъци от храна.

— Трябва да си починете — рече младежът, — и да се нахраните веднага щом намерим храна.

— Храна? — Крадецът се огледа и се усмихна недоверчиво. — Намерете, ако можете. Един ден и една нощ, откакто сме пуснати, не сме яли нищо друго, освен няколко шепи горски плодове, които намерихме край пътя — изсъхнали и горчиви, както и няколко стебълца от диво жито.

— Не можем ли да намерим нещо по-добро от това? — обърна се Джиани към Гар.

Едрият мъж се намръщи, но не отговори. Вместо това събра няколко плоски камъчета и започна да ги хвърля към полето край пътя. После се упъти нататък и след десет минути се върна с една примка, в която имаше няколко заека. Джиани реши, че харесва Гар, когато е с всичкия си.

Докато се хранеха, две още по-мръсни същества се приближиха до тях, куцайки. Единият мъж бе облечен в изцапани и изпокъсани шутовски дрехи и се подпираше на рамото на друг, който носеше дълга черна дреха с широки ръкави, по която имаше спечена кал. Старинната университетска шапка, която си бе нахлупил, също бе опръскана с кал.

От пръв поглед Джиани можа да види, че ръкавите имаха джобове за мастило и хартия и разбра, че мъжът беше учен, а другарят му — смешник.

— Ей, Владимир! — рече шутът с кух глас. — Намери ли храна?

— Да, защото срещнахме милостиви спътници — отговори просякът. Той се обърна към Джиани: — Ще направим ли грешка, ако поделим храната си с Винченцо и Фесте?

— Разбира се, че не — отвърна момъкът.

Гар допълни:

— Ако знаехме, че и те ще се присъединят към нас, щях да донеса повече зайци.

— О, не ни засипвайте със зайци. — Шутът седна сковано, като сгъна крака под себе си и вдигна ръка, за да поздрави — Аз съм Фесте.

— Аз съм… Джиорджио. — Някаква вътрешна предпазливост накара Джиани да използва псевдонима си. — Това е Гар.

Гигантът кимна.

— Аз съм Винченцо. — Ученият също протегна ръка.

— Трябва ли да те наричаме Доктор? — попита Гар.

— О, не — отвърна Винченцо с тъжен смях. — Аз съм само беден бакалавър по хуманитарните науки. Дори не продължих учението си, за да стана магистър. Свърших парите и се наложи да се скитам от град на град, продавайки знанието си на онзи, който се нуждае от него. Хората на принца предположиха, че съм скитник и крадец и ме оковаха във вериги.

„Разбираемо“ — помисли си Джиани. Той бе чувал за много бродещи учени, които бяха същевременно и скитници, и крадци, както спомена Винченцо, но нямаше причини да се съмнява в почтеността на човека.

— Няма ли някоя по-сериозна причина?

— Ами — рече Винченцо, — имах няколко разговора с възрастните мъже от едно село относно възгледите на древните атиняни за това, че във всички човешки същества виреят семената на величието и че всички те заслужават да се отнасят с уважение към тях, независимо от контрола над съдбата им…

— Което означава управлението над тях — рече Гар със саркастична усмивка. — Да, сега разбирам защо войниците са те оковали във вериги. Те ти запушиха и устата, нали?

— При това с много мръсен парцал! — Винченцо направи гримаса. — Аз си помислих, че отново ще ни върнат в тъмницата, когато хората на Стилето ни спряха отново преди половин час.

— Стилетовци? — Джиани го изгледа остро. — Какво ви направиха те?

— Само ни претърсиха. Явно смятаха, че могат да открият в дрехите ни скрито откраднато злато — отвърна Фесте с отвращение.

— Биха ли ви? — Просякът го изгледа с широко отворени очи, явно уплашен.

— Не, те изглеждаха твърде обезпокоени, за да го направят — обясни Винченцо. — Изгониха ни набързо и ние благословихме добрата си съдба и избягахме, като благодаряхме на светците. — Той намръщено погледна към другите. — Изненадан съм, че не сте се натъкнали отново на тях. Те бяха завардили пътя, така че да могат да претърсват всеки минаващ пътник.

— Ние ги видяхме от завоя на пътя, ей там, горе — призна Владимир, — и си помислихме, че ще бъде по-мъдро да рискуваме с едно спускане надолу по склона, отколкото да се сблъскаме с наемниците.

— Почти си счупих глезена — промърмори Естрагон, търкайки сухожилието си. — Изглежда съм избрал по-лошото, както обикновено.

— Те казаха ли какво търсят? — попита Гар.

— Нито дума — отвърна Фесте, — пък и ние не стояхме да разпитваме.

— Сигурно не сте — усмихна се Джиани.

— Те са били толкова разтревожени, че дори не са ви набили за собствено забавление? — попита крадецът с широко отворени очи.

— Точно така — увери го Винченцо. — Нали ви казах, че благословихме всички светии?

— Нека да ги благословим отново. — Гар плю в огъня. — Време е за вечеря. Има ли някой нож?

Никой нямаше, така че трябваше да почакат месото да изстине, преди Гар да го раздели на порции.

На следващия ден групичката внимателно наблюдаваше пътя и при най-малкия знак за наближаващи войници, се шмугваше в храстите. Постепенно те допълзяха до две барикади на шосето и успяха да чуят войниците да мърморят и се оплакват от безсмислената си повинност, но в интонацията им имаше някакъв оттенък на нервност, дори и на страх. След секунди групата на Джиани се върна обратно и по пътя се натъкна на трима селяни, облечени в туники, по-мръсни и от тези на затворниците. Селяните ги погледнаха уплашено, когато Джиани ги поздрави. След това видяха ръста на Гар и побягнаха настрани, после отново се втренчиха в тях.

— Успокойте се! — извика Джиани. — Ние сме само бедни пътници като вас.

— Съвсем като нас! — рече най-старият селянин. — Винченцо! Фесте! Защо вървите толкова бавно? Разбирам защо Владимир и Естрагон го правят — единият е куц, а другият — много слаб, но вие защо?

— Ние се придвижваме бавно, Джузепе, защото се пазим от бандата на Стилето — отвърна Винченцо.

— Умно от ваша страна — отбеляза тъжно Джузепе. — При всяка среща с техен отряд си мислим, че ще ни бъде последна. Трима от тях ни претърсиха и то толкова внимателно, че си помислихме, че искат да ни изкормят вътрешностите. Слава Богу, че ни пуснаха да си вървим по пътя, без да ни бият.

— Изглеждаха разтревожени — съгласи се Винченцо. — И като те слушам, Джузепе, мисля, че ще продължа да вървя бавно и да отбивам от пътя, ако забележа и най-малък знак от тях!

— Май че и ние ще те придружим — рече Джузепе. — Кои са тези?

— Джиорджио и Гар — представи ги Винченцо.

И двамата си подадоха ръце в знак на поздрав.

— Няма да умрем от глад, докато те са с нас — обясни Естрагон, — и докато могат да се открият зайци в горите.

— Ще посрещнем заека с разтворени обятия — рече Джузепе и Гар тръгна на друга ловна експедиция. Този път той донесе яребици и яйца от пъдпъдък и след като си похапнаха, бяха вече най-приятелски разположени един към друг.

В късния следобед видяха един самотен човек да върви към тях, като се оглеждаше внимателно. Гар му извика с приятелски тон, но мъжът го погледна и изведнъж се втурна като луд към гората. Гар се намръщи и даде знак на малката групичка да спре.

— Излез, приятелю! — пак извика той. — Няма да ти сторим нищо лошо, независимо от това колко груби ти изглеждаме! Тъй като има кондотиери по пътищата, може би ще бъде по-добре да пътуваме заедно, отколкото сами!

— Правдиво говориш! — каза треперещ глас и пътникът се появи отново, като държеше тоягата си в готовност. — Как мога да бъда сигурен, че вие самите не сте бандити?

„Явно има сериозни причини да се страхува от разбойници“ — помисли си Джиани като забеляза по дрехите му, че беше търговец, при това преуспяващ.

— Можем само да ти кажем, че и самите ние се страхуваме от хората на Стилето, защото повечето от нас са търсени от тях, а всички ние сме си изпатили от ръцете им — отвърна Гар и протегна широко длан. — Аз съм Гар.

— А аз Рубио — и Небесата ме предпазиха от боя поне. — Мъжът все още държеше тоягата си в готовност. — Щом стана дума за това, че ви търсят, сигурно е така. А те не пускат току-тъй това, което са намерили.

— Намерили? — Гар беше напрегнат като ловджийско куче. — Какво ти откраднаха?

— Бижутата! Всичките ми бижута! — човекът показа наметалото си, за да видят къде подгъвите са били разрязани. — Цялото богатство, което пренасях от Венога към Пирогия, за да мога да започна търговията си отново, далече от графа и неговите кучета! Но не ме пуснаха, преди да ме ограбят напълно — ей там — на големия път.

— Бедният човек! — Джиани усети прилив на съчувствие. — Защо не си взе поне един телохранител?

— Къде мога да намеря някой, на когото да се вярва?

— Тук. — Джиани посочи към Гар. — Но, разбира се, ти не си имал добрия късмет да го срещнеш.

Търговецът го изгледа мрачно.

— Истина ли е това? Ти пазач, на когото може да се има доверие ли си?

— Да. — Гар потърка ръка о челото си. — Поне, докато… докато умът ми е в мен…

Другите пътници изпаднаха в паника, но търговецът рече:

— Какво те измъчва?

— Твърде много удари по главата — обясни Гар. — Моят ум идва и си отива… моят ум…

Джиани погледна тревожно към него, а другите мъже леко се отдръпнаха, но Гар отвори широко очи, примига срещу тях и се усмихна. Джиани въздъхна с облекчение и се обърна към търговеца:

— Значи хората на Стилето продължават тяхната стара игра на крадци, но защо сега толкова са се разбързали?

Напред се чу изсвирване.

Всички погледнаха натам, изненадани, че някой може да си свирука така весело в страна, пълна с бандити.

— Признавам, че ми е малко любопитно — рече Гар.

— И на мен също. — Джиани ускори стъпка. — Кой може да е толкова весел, когато всичко предвещава война, че и по-лоши неща.

Те двамата с Гар избързаха малко по-напред от групата и видяха един пътник с рубашка и гамаши да крачи надолу по пътя — с изправена глава и пръсти, мушнати под ремъците на вързопа му. Човекът си подсвиркваше безгрижно, а от инструментите, които се подаваха от раницата му, личеше, че бе някакъв занаятчия.

— Добър ти ден, калфа! — извика Джиани, когато наближиха.

Занаятчията ги погледна изненадано, после се ухили и протегна ръка.

— Добър ден и на теб, пътнико и на… — Очите му се разшириха при вида на Гар.

— Боже мой! Колко си грамаден!

— Не толкова, колкото бях — отвърна Гар с усмивка. — От известно време не се храня добре.

— Че кой се храни? — подкрепи го занаятчията. — Аз самият, ако имам хляб и сирене, се смятам за щастливец. Казвам се Бернардино, беден скитащ дърводелец и стъклар.

— Стъклар! — Джиани бе впечатлен. — Това наистина е рядък занаят. Аз съм Джиа — Джиорджио, а това е Гар. Ние сме пътници, нападнати и ограбени от бандата на Стилето. Трябваше да откраднем нови дрехи.

— Смъкнаха дрехите от гърба ви, нали? — изсмя се Бернардино. — Е, поне са ви оставили ботушите. Аз самият имах предвидливостта да поискам да ми бъде платено в храна и те си помислиха, че това не си струва да се краде, когато ме претърсваха.

— Това е било истинско чудо — забеляза Гар, — но все пак говори добре за ума ти. Кажи ми как намираш работа за стъклар?

— Рядко се случва, ето защо съм и дърводелец, но когато намеря — ми плащат добре.

— С една цяла буца сирене — рече Гар, като се усмихваше широко.

— Да и с няколко самуна хляб. — Бернардино му махна да се приближи. — И с няколко сребърни петака, скрити така, че дори стилетовци не биха ги намерили.

— Занаятчиите винаги са били много изобретателни — въздъхна Джиани и се въздържа да попита в коя част на сиренето Бернардино бе скрил богатството си. — Значи си имал работа като стъклар все пак?

— Да, в замъка на принц Реджиналди, закрепвах металните рамки на прозорците, там, където се бяха разхлабили. — Бернардино тръсна учудено глава. — Странно е какво доверие имат хората на стъклото, дори и когато знаят, че има процепи между него и рамката. И знаете ли, когато веднъж принцът се пазареше, макар че бях отвън на прозореца, върху моето скеле, успях да чуя всяка дума.

— Да се пазари ли? — удиви се Джиани. — Това не е ли под достойнството на един принц?

— Изглежда, че не — сви рамене Бернардино, — макар че тогава предположих, че човекът, с когото се пазареше, е толкова важен, че само принцът можеше да си позволи това с него. Въпреки че — прибави той замислено, — събеседникът на принца въобще не изглеждаше кой знае колко добре на външен вид. Всъщност бе много старомоден. Беше облечен много семпло — само с една дълга дреха и кръгла черна шапка. И говореше с такъв ужасен акцент, да не кажа направо чудат, че — кълна се — не съм го чувал никога преди и едва успях да го разбера! Принцът също не можеше, защото много пъти трябваше да моли човека да повтаря онова, което бе казал.

— За какво спореха те?

Джиани погледна Гар, изненадан от внезапната напрегнатост на тона му. Бернардино също бе стреснат, но отговори веднага и с готовност.

— За купуване на орсани.

— Орсани? — Гар се обърна намръщено към Джиани. — За тези наситено оранжеви камъчета? Разкажи ми повече за тях.

— Те могат да бъдат открити само в дълбините на варовиковите пещери — обясни младежът, — и човек може да види как новите израстват върху сталактитите и сталагмитите. Но те няма да бъдат истински орсани още стотици години. Новите са все още замъглени и много меки. Истинският орсан; който е лежал под огромната тежест на скалите в продължение на стотици години — е чист и ясен като слънцето, на което прилича и е доста твърд, за да среже всичко, освен диаманта. — Джиани погледна изпитателно Гар. — Все още ли не ги разпознаваш?

— Разпознавам ги — бавно отвърна гигантът. — Видях няколко изложени за продажба на един отдалечен оттук пазар, но там им казваха другояче.

— Орсани или портокалчета, какво значение има? — сви рамене Бернардино. — Камъкът не го е грижа.

— Те не могат да бъдат издирвани чрез копане — обясни Джиани, — защото кирката, която разчупва скалата, може да повреди бижутата, ако са наблизо. Не, събирачите могат само да обикалят около пещерата всеки ден, като изчаква нов сегмент от стената да се отчупи и да открие орсан — или да не го открие.

— А в кариерите за варовик?

— Там са намерени няколко орсана — кимна Бернардино, — макар че не са съвсем цели, а с малко отчупени краища. Все пак, дори и отломките от тях имат цена, за която си струва да се копае.

— И този чужденец е предложил на принца висока цена за орсаните? — попита Гар.

— Много висока цена, наистина, което е странно, защото не са чак толкова редки.

Джиани го гледаше изпитателно.

— Това са полускъпоценни камъни, в най-добрия случай.

— Но цената, която странният търговец предлагаше за един камък, би могла да ме изхрани в продължение на една година. Да не кажа, че и цялото ми семейство.

— Висока цена, наистина — рече Гар със странен сарказъм.

— О, Негово Величество предложи на човека разнообразни бижута. Той ги положи пред него на черно кадифе и разнообразието от цветове ме накара да потръпна от мисълта за тяхната стойност — увери го Бернардино. — Но чужденецът искаше само орсаните.

— Сигурен съм, че е така — отвърна Гар меко.

— От толкова дълго време искахме да се присъединим към вас — каза Винченцо. Джиани вдигна поглед и видя, че новите им спътници се събират около тях на пътя. Но Гар рязко се обърна към търговеца и попита:

— Бижутата, които Стилето взе от тебе — сред тях имаше ли орсани?

— Имаше два или три — стреснато отвърна Рубио. — Наистина, те взеха първо тях и сержантът им бе на път да ме изгони с останалите бижута. Аз тъкмо щях да благодаря на щастливата си звезда, когато той размисли отново и ми задигна и останалите, свинята!

— Без съмнение — рече Гар на себе си. — Сигурен съм, че те са му били заплатата.

Рубио се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

Гар понечи да отговори, но се прекъсна и се загледа напред.

Джузепе внезапно вдигна глава и като посочи напред, извика. Всички проследиха погледа му и видяха облак прах, който идваше от извивката на пътя пред тях.

— Войници! — изкрещя Рубио. — Крийте се всички!

Те хукнаха към храсталаците и се скриха, когато от облака прах излезе конник. Точно това им трябваше на бившите затворници — те си плюха на петите, а Джиани тичаше след тях.

Внезапно младежът чу силен, дрезгав рев и се обърна. Той видя Гар да налита срещу конниците, които бяха с размахани оръжия — като с криле на вятърна мелница. Гигантът виеше от ярост и явно бе извън контрол. Той атакува една цяла група от кавалеристи, така както си беше — без кон и с голи ръце. Стомахът на Джиани се сви, когато осъзна, че приятелят му отново е загубил ума си.