Кристофър Сташеф
Странстващият магьосник (1)

Пролог

Един шпионин не може да изостави работата си и да остане здрав — това всеки го знае. Всъщност, един шпионин не може току-така да се измъкне и да остане жив. Но Магнус д’Арманд все още живееше, макар че се беше оттеглил преди повече от шест месеца от Организацията за Обсъждане на Зараждащия се Тоталитаризъм при Извънземните. Той все още беше жив и изглежда не се притесняваше особено за каквото и да е.

Разбира се, ООЗТИ беше секретна служба със скандална мисия. Официално тя беше частна организация, предназначена да унищожава диктатурите, веднага след стадия на Средновековието, като насочва планетите към демокрация.

Магнус не беше истински шпионин, макар че беше таен агент. Всъщност, той беше и таен магьосник. Това понякога помагаше — и то доста.

В момента Магнус седеше в контролната зала на космическия си кораб и разговаряше с кибернетичния му мозък:

— Е, Хъркимър, коя планета ще подложим на въздействие сега?

— Има богат избор. — Театралната въздишка на Хъркимър бе последвана от прошумоляването на индекс-картите. — Не предполагам, че можеш да се захванеш с планета, за която демокрацията очевидно е идеалната форма на управление.

— Ти можеш да ме убедиш да направя експеримент с планетата, но не и с демокрацията — поне докато не събера огромно количество данни. В края на краищата, точно затова напуснах ООЗТИ — защото нямах желание да налагам демокрация на общество, което не е готово за нея.

— Да, знам, че ти не одобряваше някои от методите на ООЗТИ. — Хъркимър не спомена другата причина за нежеланието на Магнус да „налага“ демокрацията. Бащата на младия човек, Род Галоуглас, който беше един от най-известните агенти на ООЗТИ (макар че сам не го знаеше), бе прекарал по-голямата част от живота си да полага основите на демократичното управление в родната планета на Магнус — Грамари. Младежът изпитваше нужда да се отдели от баща си и да създаде своя собствена репутация. Това без съмнение допринесе много за оттеглянето му от ООЗТИ, както и за нежеланието му да установява демокрации.

— Не мога да се съглася с това да се жертват добри хора, само за да се проправи пътят на твоята любима форма на управление — каза Магнус. — Обществата възникват в голям брой различни форми, Хъркимър, така че е разумно те да се нуждаят и от различен вид управление. Ако открия планета, която изисква диктатура, аз ще работя за налагането именно на диктатура!

— Разбира се, Магнус — но само ако намериш такова общество.

Хъркимър вече беше прегледал пълната база данни на ООЗТИ, както и фамилните архиви на д’Арманд, които беше получил от фес — семейния робот. Имайки предвид цялата документация, Хъркимър можеше лесно да схване, че макар диктатурата да би могла да бъде и добра за обществото, не би била добра за хората, освен ако нямаше никакъв начин за гарантиране на техните граждански права. Но в този случай тя би престанала да бъде типична диктатура, а би се превърнала в нещо друго.

— Планетата Канарк е вероятно от типа, който те интересува. — Хъркимър сложи една снимка на екрана.

Магнус се намръщи, като наблюдаваше селяните с техните филцови шапки и избелели сини туники да газят през някакво жълто поле с коси в ръце и да си пеят от време на време, докато замахват и повалят снопите.

— Диаметърът на планетата е с осем процента по-голям от Терра — информира го Хъркимър. — Но гравитацията й е деветдесет и осем процента от тази на Терра и това вероятно свидетелства за наличие на по-малко тежки метали в ядрото. Завърта се около оста си за двадесет и два часа и четиридесет минути, както и Терра, а разстоянието от слънцето е едно цяло нула пет светлинни години.

— Значи тя е малко по-студена от Терра?

— Да. И ледените шапки са по-големи, както и почвените масиви. Но там няма недостиг на питейна вода, а царевицата, просото, ечемикът и житото растат добре.

— Вероятно са донесени от по-ранни колонисти?

— Да, дневниците на пионерите показват точно това — потвърди Хъркимър. — Икономиката е все още селскостопанска, макар че има увеличение на индустриалната база.

— Да, йомени. Осемдесет процента от тях притежават по хектар-два. Останалите двадесет процента вероятно са разделени между търговците и селскостопанските работници, наемани от най-големите земевладелци.

— Които, разбира се, и управляват.

— Да. Управлението е пирамидално. По-дребните земевладелци са управлявани от по-едрите. И най-богатата дузина хора от всяка суверенна държава съставя най-висшата власт. Те постигат съгласие за едно общо законодателство, но всяка групичка упражнява законодателната и изпълнителната власт в собствената си държава. Класовото съсловие, както и притежаването на земята, се наследяват.

— Аристокрация, при това доста авторитарна — намръщи се Магнус. — Нека видим как живеят благородниците.

Снимката на полските работници бе заместена от интериора на просторна кръгла стая, облицована с дървена ламперия, но гредите на тавана изпъкваха неприкрити. На стените висяха гоблени. Големи прозорци пропускаха вътре слънчевата светлина, а в огромната камина гореше огън. Половин дузина хора се движеха наоколо.

Магнус гледаше внимателно.

— Те всички са облечени прилично, но не и богато. Къде са управниците?

— Херцогът е застанал близо до огнището. Останалите са членове на семейството му.

Магнус се втренчи.

— Едва ли бих казал, че са облечени луксозно. И стаята със сигурност не е мебелирана богато. Всъщност, дори бих я нарекъл доста спартанска. Нека да видя една къща на йомен.

На снимката се появи изглед на подобно жилище, с единствената разлика, че покривът беше стъпка-две над главите на осемте човека, които живееха там. Трима от тях очевидно бяха младежи, двама — на средна възраст, имаше и три деца. Прозорците бяха по-малки от тези в къщата на херцога, а стените бяха украсени вместо с гоблени с клонки от вечнозелени растения.

Магнус се замисли:

— Изглежда че богатството е разпределено сравнително поравно. Има ли някакви доказателства за насилие?

— Само при наказването на престъпниците, което включва и политическите противници. Това не е богата планета.

— Но повечето хора са доволни — поклати глава Магнус. — Едва ли мога да направя много, за да станат по-богати. Във всеки случай, изглеждат доста щастливи. Мога само да влоша живота им. Искам да видя население, което се бъхти под потиснически режим.

Екранът се изчисти и отново се чу прошумоляването на индекс-картите, което показваше, че Хъркимър търси нещо в своята база данни. Магнус чакаше, чувствайки се странно обезпокоен. Без съмнение аристократите действаха в техен собствен интерес, но изглежда осъзнаваха, че благополучието им зависи от това на поданиците им и че властта им се крепи на удовлетворението от живота на йомените. Наистина нямаше смисъл Магнус да се намесва. Той не се съмняваше, че всяко управление, извършвано от хора, трябва да бъде в полза на целия народ, само дето не беше сигурен кой трябва да го упражнява. В този случай изглежда, че аристократите действаха еднакво в полза на всички — ето кой пункт му се струваше ненормален.

— Андория — каза Хъркимър и на екрана светна снимка на редица от хора, носещи само препаски около бедрата, наведени със сърповете си над снопове жито.

— Запознай ме с геофизическите данни — Магнус се наведе напред и почувства радостно трепване в сърцето си. Тук обстоятелствата като че ли повече създаваха условия за потисничество, макар че като се вгледа по-внимателно, забеляза, че селяните нямаха измъчен вид. Докато работеха, те си пееха и песента им беше весела.

— Започни с формата на управление! — Магнус вече чувстваше нетърпение.

— Абсолютна монархия — рече Хъркимър. — С елементи на теокрация, където монархът е бог и крал едновременно.

— Бог-крал? — намръщи се Магнус. — Това не е ли характерно за Неолита?

— За Бронзовата епоха, но с някои изненадващо изтънчени елементи — без съмнение привнесени от първите колонисти. Културата им е в стил Терра, но се е разпаднала поради липсата на висока технология, която да предпазва инфраструктурата. Цялата земя принадлежи на краля и се администрира от неговите управители, всеки от които надзирава над сто подуправители. Кандидатите се определят чрез изпит, но последната дума има кралят.

— Значи службата е държавна?

— Да, но същевременно тя се наследява. Кралят е склонен да назначава синовете на някои фамилии поколение след поколение, век след век. В тези държавни служби се разрешава достъп на нови членове само ако в някои от приближените семейства не се роди момче-наследник или пък той предпочете друга професия, например духовен сан или армейски чин.

— Това означава ли, че има постоянна армия?

— Да, но тя принадлежи единствено на краля. Офицерите произхождат от стари фамилии, но мъже от другите слоеве също могат да получат чин. И при чиновниците, и в армията — новите назначения съставляват приблизително дванадесет процента.

— Значи се наблюдава някаква вертикална мобилност? — сви устни Магнус. — От факта, че кралят се нуждае от поддържана армия разбирам, че основната функция на администрацията му е да осигурява добър приход за него и приближените му.

— Не, макар че, както се вижда, тази цел се постига задоволително.

Хъркимър замени снимката на полето с интериора на каменен дворец, претрупан с декорация. Мраморният под бе полиран като огледало, а една двойна редица от съблечени до кръста войници с пики в ръце водеше до златен трон, разположен на висок подиум. На него седеше снажен мъж, облечен с мантия, богато украсена с мъниста, сред които блестяха и скъпоценни камъни.

— Богът-крал е натоварил управителите си да се грижат за благосъстоянието на поданиците. Те събират излишното за двореца зърно в кралски зърнохранилища и хората се изхранват именно от него. Обличат се с памучни и ленени дрехи, произвеждани от кралските тъкачи.

— Излиза, че всеки аспект от живота е направляван и че всичко е отнето от хората, но същевременно всичко им е осигурено — поне онова, от което се нуждаят — размишляваше Магнус.

— Така е. Накратко казано, само петнадесет процента от богатството отива за поддръжка на лукса на краля и неговата администрация.

— Струва ми се, че не е прекалено много. — Магнус беше раздразнен.

— Трудно бих могъл да нарека режима потиснически. Няма ли нещо по-обещаващо?

— Нека потърсим — кимна Хъркимър.

Шумът от пърхащи карти се чу отново и екранът се изпълни с танцуващи снопчета светлина.

Магнус се облегна назад, чувствайки се нервен и раздразнителен. Същевременно се учуди на себе си, че бе толкова обезсърчен след като откри две общества, които не се нуждаеха от неговата помощ. Но той нямаше никаква друга цел в живота си — членовете на семейството му можеха и без него доста добре да се грижат за себе си и за тяхната планета Грамари. Магнус вече беше престанал да се влюбва, не искаше и да посвети живота си на жена и деца. Той бе само на двадесет и една година, но вече бе натрупал известен неприятен опит с жените. Имаше само лоши и никакви хубави преживявания. Какво друго се очакваше да прави един богат младеж през свободното си време? Е, не бе съвсем богат, но Магнус имаше космическия си кораб (подарък, с който наистина богатите роднини измиваха вината си) и можеше и сам да натрупа повече пари, отколкото му трябваха. Можеше да постигне всичко това, действайки като магьосник. Е, не като истински магьосник, разбира се — той не би могъл да направи истинска магия. Но Магнус бе изключително надарен в областта на телепатията, телекинезата и притежаваше и други екстрасензорни качества. Разбира се, той спокойно би могъл да подчини живота си на целта да натрупа огромно състояние, така както бяха направили неговите роднини, но това му изглеждаше някак безсмислено. Нямаше кой да го харчи, пък и му се струваше доста нечестно така да използва талантите си. Краткият му опит в ООЗТИ, както и бунтът срещу него, му бяха доставили радостта, че помага на потиснатата крепостническа класа, която наистина се нуждаеше от освобождаване. Сега Магнус отново търсеше познатото чувство на въодушевление, стремеше се към битката и дори към страданието, което тя пораждаше. Той се чудеше дали нещо дълбоко в него не заслужаваше наказание.

— Ще бъде значително по-лесно — каза Хъркимър, — ако ми разрешиш да проуча планетите, при които проектите на ООЗТИ са постоянно в действие.

Магнус поклати глава.

— Защо да се прахосват време и усилия, след като някой друг вече се е заел да ги освобождава?

Освен всичко друго, Магнус нямаше желание да противодейства на организацията на баща си. На предишната планета той се беше убедил, че агентите на ООЗТИ постъпват зле, или по-точно, че в името на някаква правилна кауза те правят много нередни неща — но това бе друга тема. Тогава у Магнус се породи желанието да направи стъпка напред и да защити добрите хора, които ООЗТИ бе склонна да изостави. Но преднамерено да кацне на планета, която вече бе в полезрението на ООЗТИ, с намерение да попречи на онова, което те правеха, беше изцяло друг въпрос.

— Не, няма смисъл да се дублират условията.

— Както желаеш — отвърна Хъркимър с примирен тон, което накара Магнус да помечтае за доброто старо време, когато роботите не можеха мимически да изразяват емоциите си.

— Следващата ти възможност е планетата Петрарк.

На екрана се появи пасторална сцена — широка, огряна от слънцето равнина, сред която се издигаха стените на средновековен град. По криволичещия към градските порти път се движеха каруци.

Магнус се намръщи, че и тук не вижда потиснати.

— Предполагам, че това е някаква назадничава колония. Дали не са всички такива?

Не съвсем, отговори си сам. Една малка част от колониите на Терра бяха толкова сполучливо и добре планирани, че там можеше да се установи индустриална база, преди Терра да им попречи — и да се отделят в един Пролетарски Еклектически Щат. Повечето колонии обаче се разпадаха скоро след като Терра оттегляше търговското и икономическото си участие и се връщаха към варварството и технологията от каменната ера.

Но по-голямата част от колониите не се върнаха по-назад от Средновековието, дори и без електронните комуникации, които да ги свързват. Обширните като континент държавици изпадаха в състояние на феодален строй под една или друга форма.

— Петрарк обикаля около Г-тип слънце на разстояние една и една трета светлинни години — започна Хъркимър, но Магнус реши да прекъсне лекцията още в началото.

— Отново ти казвам да не ме запознаваш с геофизическите данни, докато не се уверим дали има или няма някакъв политически проблем, който да заслужава нашата намеса.

— Допускам, че искаш да кажеш интервенция — директно му отвърна Хъркимър.

През главата на Магнус премина мисълта, че ще трябва да променя кода за гласа на работа, така че да придобие по-свежи, дори девически нотки.

— Има ли причини за това?

— Причини колкото искаш — увери го Хъркимър. — Когато Терра оттеглила подкрепата си от колониите, културата там буквално рухнала. Инфраструктурата не могла да бъде поддържана без електронна технология и на всеки континент резултатът бил анархия. Хората се събирали на групи по селата и се биели един срещу друг за малкото останали храна и гориво. След като едно село завладяло своите съседи, се появявали военни диктатори, които воювали един срещу друг за цялата власт.

Магнус пребледня. Той знаеше какво означава всичко това, измерено със страданията на обикновените хора.

— Но това е ставало преди петстотин години! Вероятно не че са излезли от това положение!

— Не и на два от петте континента — отвърна със съжаление Хъркимър. — Там останали разделени на дузина или повече малки кралства, които постоянно воювали едно с друго.

— Ами останалите три?

— Там варварството триумфирало. Имало общества, които се занимавали с лов и събиране на хранителни продукти. Имало скотовъдни общества с примитивно селско стопанство и номади, които пасли огромни стада. Навсякъде малките кралства били управлявани от деспоти, но империи не са се формирали.

— Да се надяваме, че никой няма да ги измисли. — През ума на Магнус прелитаха видения на стаи за мъчения, въоръжени бирници и умиращи от глад селяни. — Звучи така, сякаш там може да има работа, която си заслужава нашите усилия. Сега ми разкажи историята й.

— Петрарк първоначално е била колонизирана през двадесет и трети век — започна Хъркимър, докато екранът се изпълваше с укрепления и кули от колонията на Терра. Пред тях вървяха жени в дълги рокли от брокат и кадифе, под ръка с мъже, облечени в жакети и дълги, опънати панталони. Тук-там някой носеше шпага и тя имаше доста монолитен вид, сякаш ножницата и дръжката и бяха излети от едно парче.

— Да — замисли се Магнус, — това е бил векът, известен с ренесансовата си мода. Спомням си, като бяхме деца, фес ни учеше, че това е бил чист пример на масова глупост.

— Наистина, такива са били векът, десетилетието и модата, макар че глупостта отминала. На Петрарк обаче модата останала постоянна.

Картината се промени, но стилът на облеклото се запази. Пейзажът имаше същите ниски постройки, характерни за всяка ранна колония на Терра, с къщи от дървен материал, измазани с вар. Магнус наблюдаваше един случайно попаднал пред погледа му костюм с прекалено уголемени рамене, шапка, висока два фута, украсена с корона и флуоресциращ воал, който се влачеше след една дама в разстояние на няколко ярда.

— В хода на развитието си са достигнали до някои много пищни нововъведения — забеляза Магнус.

— Да, но само в рамките на Ренесанса. На Талипон — суша, разположена в едно малко вътрешно море — стилът на дрехите се е фосилизирал. Същото е станало и с архитектурата, рисуването и всички други аспекти на културата.

— Странно! — Магнус бе озадачен. — Имало ли е някаква причина за това или просто е масово умопомрачение?

— Причината е била в Пролетарския Еклектически Щат на Терра. Когато Пещ започнал да управлява сферата, принадлежаща на Терра, метрополията прекъснала контакта и подкрепата си за отдалечените планети. Петрарк буквално замръзнала на тогавашното си културно ниво.

— Цяло щастие било, че колонията се е развила икономически и технологично, така че да може да поддържа и тази култура — намръщи се Магнус. — Изненадан съм, че постоянните войни не са ги върнали в каменната ера, както се е случвало с толкова много от останалите планети.

— Изглежда че там са се образували обединения между богатите на ресурси щати и тези с развита манифактура — каза Хъркимър.

— Обединения или завоевания?

— Някой път едното, друг път другото. По-отдалечените райони наистина западнали, някои дори стигнали до примитива.

— Значи там има три варварски континента, два феодални и един остров с модерна култура?

— Определено не съвсем модерна. Може би късносредновековна, дори Ренесансова.

— Колко е голям този остров?

— Приблизително четиристотин и деветдесет на сто и пет километра. Състои се от група независими градове-държавици, постоянно враждуващи една с друга. Но техните войни са ограничени. Те имат общ език и постоянен обмен на хора.

Магнус се усмихна кисело:

— Звучи почти като една нация с много съперничещи си спортни отбори.

— Добро сравнение — кимна одобрително Хъркимър. — Някои от спортовете обаче са доста смъртоносни, а отделните градове са непреклонни по въпроса да не се подчиняват на ничии други закони, освен на техните собствени. Но наистина те съставляват една нация.

— Без национално управление?

— Всъщност всеки град-държава се самоуправлява, както намери за добре. Има монархии, аристократии, олигархии, дори новоизлюпени републики с повече или по-малко демократични тенденции.

— Там може да се създаде просветителски център по въпросите на човешките права — каза Магнус замислено. — Доколкото разбирам градовете-държави са със селскостопанска база?

— Няколко са в ранноиндустриална фаза, а дузина крайбрежни държавици са търговски. Две са добили голяма известност, като са формирали истински търговски империи — Венога и Пирога.

— Идеални за разпространяване на напредничави идеи. Да, мисля, че от Талипон ще стане чудесна база, от която да се действа. Ще има ли някакви пречки, ако отида? — Магнус си спомни за анархистите и тоталитаристите с футуристични идеи, които постоянно се опитваха да подкопават усилията на баща му за развитие на демокрацията.

— Никакви, с изключение на АИДИС — услужливо отвърна Хъркимър.

Лицето на Магнус помръкна.

— Никакви пречки, освен някакво общество от доброжелатели. И то не от тази планета. Само един неофициален клон от междузвездното правителство на Терра! Струва ли си главоболието да се захващам?

— О, да — каза меко Хъркимър. — АИДИС не е просто пример за добра организация.

Това не беше цялата истина, замисли се Магнус. АИДИС — Асоциацията за Издигане на Държавните Институции и Системи беше частна, неправителствена организация, която получаваше тлъсти дарения от Децентрализирания Демократически трибунал — централно управление, простиращо се върху Террианската Сфера. Дейността му подпомагаше завръщането на ретроградните планети-колонии към контакт с цивилизованите светове и ги подготвяше за членство в ДДТ. Целта на АИДИС бе да издига културното ниво на планетите, с които работи. За да постигне тази цел, тя се опитваше да сведе до минимум войните, да подобри икономиките, да прокара фундаментални идеи в културата относно гражданските и индивидуалните права. Тя се грижеше за това правата на личността да бъдат предпоставка за образованието и развитието на изкуствата. Нейните членове подхождаха към работата си с почти мисионерска жар, но често не можеха да преценят какви ще бъдат резултатите. А това обикновено бе създаването на някакъв вид преддемократично управление. АИДИС бе известна и със създаването на една или две монархии. Но в организацията не обръщаха особено внимание, след като всичко това спомагаше за развитието на човешката душа.

— Аматьори — рече Магнус презрително. — Неспособни са да предвидят резултатите от собствените си действия. С голямо самомнение, но непохватни.

— Но са с добри намерения — напомни му Хъркимър.

— Да, но всички ние прекрасно знаем кой път е постлан с добри намерения. АИДИС на цялата планета ли работи или само на Талипон?

— Главно на Талипон, но с идея влиянието на острова да се разпространи и в останалия свят чрез енергичните търговци и тяхната флота.

— Е, добре, виждам, че имат поне една правилна идея. Ще помисля как бих могъл да подпомогна тяхната работа по някакъв неофициален начин. В края на краищата АИДИС работи тук и не виждам с какво бих могъл да навредя повече от тях самите.

— Така си е — съгласи се Хъркимър. — Как възнамеряваш да процедираш?

Погледът на Магнус стана замислен.

— При тези непрестанни вражди вероятно ще бъда най-ефективен, ако се върна към предишната си маска — на наемен войник.

— Тогава вероятно ще имаш достъп до всеки град, който искаш да посетиш.

— Не смятам да приключа с достъпа…

Хъркимър не обърна внимание на забележката.

— Ще използваш ли и предишния си псевдоним?

— Гар Пайк^[1]. Да, така смятам — сви устни Магнус. — Прекалено ще бие на очи, ако изведнъж се появя в центъра на Талипон. По-добре ще бъде да кацна в едно по-малко развито кралство на сушата и да проправя пътя до острова по естествен начин.

— Това ще те прикрие от наблюдателното око на АИДИС — съгласи се Хъркимър. — Не забравяй, че доста се отличаваш от талипонците.

— Наистина ли? — намръщи се Магнус. — Защо? Надявам се, че ще ми дадеш ултрабърз курс по техния език?

— О, разбира се, но проблемът е в това, че средният талипонец е висок около пет стъпки и половина.

Магнус беше почти седем.