Пол Ливайн
Зелено дайкири (50)

49.
Моята голяма, дебела, глупава грешка

— Мисля, че оправихме нещата накрая — каза Стив. Опитваше се да изглежда самоуверен, защото знаеше, че Виктория му е бясна.

Тя поклати глава.

— Боби те обича. И ти го обичаш. Но това не е достатъчно, за да спечелим.

— Не казваш всичко. Той обича и теб.

— Стига, Стив. Престани. Ти ми обеща. Нищо лично повече.

— Ти си тази, която се разплака.

— И сълзите не стигат, за да спечелим.

Бяха излезли от кабинета на съдията и имаха трийсет минути обедна почивка. От близкия ресторант бяха донесли пържени сладки банани, сочни пържоли, черен боб с ориз и толкова еспресо, че можеше да ги държи будни цяла седмица. Боби беше в кабинета на съдията, обядваше със съдия Рол. Цинкавич тъпчеше бузи в преддверието, а Стив и Виктория, изгладнели, но прекалено притеснени, за да ядат, дъвчеха в коридора.

— Трябваше да послушам моята интуиция, а не твоята — каза тя.

— Добре.

— Независимо колко те обича, Боби те изкара напълно безотговорен.

— Добре.

— Недисциплиниран.

— Разбрах.

— Незрял.

— Признавам. Издъних се.

— Сякаш ти си този, който се нуждае от грижи.

Защо не престанеше? Чувстваше се като риба меч, нападната от акула. Първо жестоко захапване, после откъсва месото от кокала и накрая бързо го глътва. И пак — хапе, къса, гълта.

— Стига вече — каза той. — От тук нататък ти поемаш делото. Няма да ти се мешам.

Това я сепна за миг.

— Добре. Става.

Слава Богу, помисли си той, най-сетне намери начин да я накара да млъкне.

— Супер. Да поговорим за моите показания.

Тя се намръщи.

— Няма да те призовавам за свидетел.

— Какво!

— Не мога да те подлагам на кръстосан разпит за нощта, в която си отвлякъл Боби.

— Ще се справя.

— Само ако признаеш един куп престъпления.

— Ще се позова на Петата поправка.

— Това много ще впечатли съдията.

— А кой ще свидетелства вместо мен?

— На вашите услуги — обяви възрастният мъж с бронзов тен и се приближи към тях. Беше облечен с бежов ленен костюм и бялата коса се виеше надолу по врата му. В едната си ръка държеше панамена шапка, а в другата незапалена пура. — Как си, синко? — попита Хърбърт Соломон.

— Татко? — Стив беше толкова шокиран, че за миг забрави къде се намира. Баща му се разхождаше по коридора на съда? Сякаш все още беше съдия и отиваше на заседание. — Какво правиш тук?

— Виктория не ти ли каза? — попита Хърбърт Соломон. — Аз съм главният ти свидетел.

Шокът на Стив се превърна в гняв. Каква наглост! Да вика баща му, без дори да го попита!

— Сигурно е искала да ме изненада — каза Стив, сдъвквайки думите.

— Е, дошъл съм да помогна.

— Много е късно за това.

— Стига, синко. Докато всички зрънца не са изпадали от яслата, има още време.

— Благодаря ти, но нямам нужда от твоята помощ.

— Напротив, имаш — намеси се Виктория. — За разлика от теб, баща ти няма за какво да бъде подлаган на кръстосан разпит.

— Така ли? Ами позорното му оттегляне от съдийството?

— Съдия Рол вече знае за това. Не чу ли какво каза вчера? Баща ти е идол за нея.

— Спомням си Алтия, когато беше още съвсем млада — взе да разказва Хърбърт, — двамата адвокати я нападаха и аз…

— Да, да, чухме — прекъсна го Стив. — Ти си бил големият бял баща.

— След всяко дело Алтия идваше в кабинета ми и ме питаше защо направи това, защо направи онова, защо отсъди така, а не иначе. Все искаше да се учи това малко момиченце. Смятам я за едно от своите протежета.

— Винаги си бил толкова мил с другите — думите на Стив бяха твърди като мрамор.

— Не говори така на баща си.

— Кой ти даде право да ми се бъркаш?

— Ти.

— Сгрешил съм.

— И двамата направихме доста грешки напоследък, нали?

— Ако мислиш така, значи лъжеш себе си.

— Не, най-после нещата ми се изясниха.

— Любовта ни не беше грешка.

— Къде, по дяволите, се набърках? — възкликна Хърбърт.

— За мен беше — каза Виктория на Стив. — Голяма, дебела, глупава грешка.

— Бигбай, сватбата, недвижимите имоти. Това са ти грешките.

— Прекалено много се разголвате — опита да се намеси Хърбърт. — Когато се къпете голи, трябва да сте близо до върбите, като тръгнете да излизате.

— Обичам Брус! Нямам търпение да се омъжа за него. И умирам да се измъкна от съдебната зала.

— Аз мисля да вляза в съдебната зала — каза Хърбърт и се отдалечи.

— Може би ти се иска да го обичаш — каза Стив на Виктория. — Може би ти се иска да си го обичала. Но ти не го обичаш!

— Обичам го!

— Тогава какво правеше онази вечер с мен?

— Не знам!

— Може би е по-добре да разбереш. И то за предпочитане преди медения си месец.

Стив последва баща си и влезе в залата.

 

 

Виктория крачеше сама по коридора, беше ужасно объркана. Мислеше си, че вече е приключила с всичко това.

„Използвах логиката и разума и избрах Брус.“

Имаше смисъл. С Брус беше лесно. Удобно. Така както трябваше да бъде. Съпругът не беше спаринг партньор, нали? Със Соломон беше невъзможно да се оправиш. Постоянна борба. Но защо все още можеше да я обърква?

— Ето те и теб!

Виктория се обърна и видя Брус да се приближава към нея, в едната си ръка носеше куфарче, а в другата — кошница за пикник. Носеше светлокафяво спортно сако и тъмнокафяви вълнени панталони и приличаше на сладко плюшено мече.

— Реших, че сигурно си гладна, съкровище.

— Скъпи! Много мило от твоя страна.

Той я целуна леко по бузата и отвори кошницата.

— Господи! Радвам се да те видя — тя прокара ръка по скъпата материя на сакото му. Това беше знак, реши тя — Брус да се появи точно в този момент. Потвърждение, че беше направила правилния избор.

— Пак ли се скарахте със Соломон? — попита той.

— Този човек е непоносим.

— Знам, съкровище, знам. — Той вадеше пластмасови кутии от кошницата. — Супа от краставици и авокадо, сандвич с бял хляб, домат и авокадо и шербет от авокадо. Ще се почувстваш по-добре, след като се нахраниш.

Виктория чувстваше, че стомахът й къркори, но щеше да повърне, ако хапнеше и една хапка.

— Благодаря, скъпи, но наистина трябва да се връщам в съда. Много мило от твоя страна, че си бил целия път чак дотук.

— Това е най-малкото, което мога да направя.

Тя се замисли за Соломон, мъжът със сандвичите. Може би той щеше да й донесе панини с прошуто и рикота, от което да ти потекат слюнките, но сандвичът щеше да изстине, докато се караха. Не беше ли това основата на тяхната връзка?

— Изглеждаш толкова уморена, съкровище — каза Брус.

Виктория се сепна и сложи ръка на лицето си.

— Подути ли са ми очите?

— Трябва просто да се наспиш.

— О! — толкова ценеше откровеността му.

— Надявам се, че ще можеш да си починеш преди сватбата. Нали не искаш да изглеждаш толкова смачкана във фотоалбума.

„Смачкана? От друга страна, честността понякога се надценява като качество.“

— Нищо чудно, че си толкова смазана, след като трябва да се справяш със Соломон ден и нощ.

— Сигурно си прав.

— Е, повече няма да те тормози, съкровище. — Бигбай извади една папка от чантата си и й я подаде.

— Какво е това, Брус?

— Беше толкова заета, че трябваше аз да се нагърбя с всичко. Менюта, разпределение на местата, подбор на музиката, маршрут за медения месец. Плюс някои документи, които адвокатите искат да подпишеш.

Думите „документи“ и „адвокати“ са в съвсем различна тоналност от „меню“ и „меден месец“, помисли си тя.

— Какви документи?

— Ами предбрачно споразумение, разбира се — каза Брус Бигбай.

 

 

— Очите ли ме лъжат, или това е уважаемият Хърбърт Т. Соломон? — каза съдия Алтия Рол. — Още по-достопочтен и представителен, отколкото си го спомням.

— Много мило от ваша страна да го кажете — каза провлечено Хърбърт и лекичко се поклони. — Радвам се, че съм тук, Ваша милост.

— Къде изчезнахте, съдия?

Цинкавич се изкашля сякаш куче се беше задавило.

— Ваша милост, против съм да наричате свидетеля „съдия“.

— Така ли? — попита съдия Рол.

— Титлата не е подходяща за юрист, свален от съдийското място. Освен това за мен е под въпрос доколко е уместно госпожица Лорд да призовава господин Соломон като свидетел.

— Нима?

— Това е явен опит да ви се подмаже. Има два вида адвокати: такива, които познават закона, и такива, които познават съдията.

— Не, Цинкавич, има и трети вид. Такива, които не различават лайното, дори когато го настъпят. Съдия Соломон е най-почтеният човек, който някога е заемал съдийско място в Единайсети съдебен окръг, ще го наричам така, както сметна за добре, и ще изслушам онова, което има да ми каже.

— Да, госпожо — отвърна Цинкавич смирено.

— И дори да сляза от банката, за да го прегърна и целуна, ще си държиш голямата уста затворена. Ясно ли е?

— Кристално, госпожо — отвърна Цинкавич.

Съдия Рол се обърна с мила усмивка към свидетеля.

— А, сега, съдия Соломон, с какво се занимавате?

— Ходя малко на риба, малко чета, доста размишлявам — каза Хърбърт.

— Е, отива ви. Ще ми достави огромно удоволствие лично да ви накарам да положите клетва.

Докато Хърбърт Соломон се кълнеше да казва истината и така нататък, Виктория се чудеше кой е по-разстроен от присъствието му — Цинкавич или начупеният й партньор. Стив се беше обърнал с гръб към нея, целият се беше усукал на стола си и се въсеше. Голямо бебе.

Беше твърдо решила да призове Хърбърт Соломон за свидетел. Честно казано, бившият съдия не знаеше кой знае какво по същество. Но когато му се обади по телефона, той сподели огромното си уважение към Стив и начина, по който се грижеше за Боби. Заслужаваше си да го сподели и пред съдията.

„Хей, Соломон, просто следвам насоките ти: опознай публиката си.“

Докато си мислеше всичко това, тя се насили да отдели нещата едно от друго. Дори не беше погледнала схемата с разпределението на местата на Брус, подбора на музиката… или предбрачното споразумение. Каква приятна малка изненада! Като се замислеше, би предпочела колие с форма на сърце, украсено с диаманти.

— Госпожице Лорд — каза съдията.

— Да, Ваша милост? — отвърна Виктория.

— Обикновено на този етап от процеса, когато адвокат призове свидетел, е прието да му зададе един-два въпроса.

— Извинете, Ваша милост! — Виктория стана на крака. — Моля кажете името си и професията си за протокола, сър.

— Хърбърт Соломон. Пенсиониран юрист.

Това предизвика смях от страна на съдията, намръщване от Стив и тихо сумтене от Цинкавич.

Виктория искаше бащата да нарисува портрет на сина си.

Кой е този човек? Така че зададе въпросите си и Хърбърт разказа своята история с напевния ритъм на провлечения си говор от Савана, приятен като бълбукане на поток.

Хърбърт говори за това как Стив и малката Джанис отрасли в старата просторна къща на Пайнтри Драйв в Маями Бийч. Той отдаде заслуженото на майка им Елинор, „Бог да я прости“, че се грижела за семейството, докато той си скъсвал задника от работа като адвокат, създавайки си име с работа pro bono, после като съдия, и накрая като главен окръжен съдия и пръв кандидат в списъка на губернатора за Върховния съд на Флорида.

— Тогава започнаха проблемите ми — каза Хърбърт, — но не сме тук, за да говорим за мен, освен ако не е нещо свързано със Стивън.

Каза, че съжалява за всички пропуснати възможности да прекарва време с двете си деца, когато са били малки. Джанис рано кривнала от правия път, събрала се с лоша компания, взимала наркотици, докато Стивън бил голям спортист в гимназията.

— Бях се отдал прекалено на собствените си амбиции и не обръщах много внимание на децата си — каза Хърбърт. — Елинор беше зле с години, а можеше да постигне толкова много. Децата се гледаха сами. Спомням си веднъж как бързах от съда към Тропикал Парк за щатското състезание по лека атлетика. Закъснях и пропуснах победата на Стив на сто метра. Бързах към трибуните и един от съдебните пристави ме спря и ми каза: „Съдия, сигурно освен еврейска имате и негърска кръв, защото белите момчета не тичат така.“ После казах на Стив, че съм гледал как побеждава, но той знаеше, че лъжа.

— Ваша милост — Цинкавич беше станал прав, — това ми стопли сърцето, но не виждам каква връзка има с делото.

— Сядай! — нареди му съдия Рол.

— Когато Стивън беше в колежа, започна да ми задава въпроси за адвокатската професия — продължи Хърбърт. — Подпитваше оттук-оттам, не казваше какво има предвид. Елинор умираше, а аз щях да бъда обвинен за лъжесвидетелстване. Нямах смелостта да се боря и затова се отказах от съдийството и напуснах колегията, като в резултат разследването беше спряно. Стивън беше съкрушен дори повече и от мен. Момчето никога не ми го е казвало направо, но аз знам, че записа право, за да изчисти името ми. Искаше да влезе в съда на бял кон и да докаже, че съм невинен. Когато не му позволих да го направи, той ми се ядоса.

Стив се размърда на стола си и Виктория го погледна крадешком. Болезнените спомени бяха издълбани върху лицето му.

— Стивън дълбоко намрази несправедливостта. Може не винаги да следва всяко малко правило, измислено от дебелите котки, но за важните неща синът ми е напълно почтен. Държи на принципите си повече, отколкото на парите. И е чудесен пример за подражание за моя внук. — Нещо задра на гърлото му, когато продължи: — Човек неволно се сравнява със сина си. Аз? Аз бях обсебен от чувството за собствената си значимост. Адвокат на годината? Все едно да си най-добрата гърмяща змия в Окифеноки.

— Не бъдете толкова строг към себе си — каза съдия Рол. — Всички ви се възхищаваха. И още ви се възхищават в моите среди.

— Загубих пътя си, Алтия — призна Хърбърт, като остави настрана етикета. — Никога не съм пропускал заседание на колегията или обяд на камарата и висях на приемите на юристите, докато и последната скарида не изчезнеше от чиниите. Боже, колко обичах овациите, потупванията по гърба, дори и онези проклети глупави табелки с чукчето отгоре! Стивън не дава пукната пара за всичко това. Предпочита да прекарва времето си с момче, което има нужда от него. — Хърбърт Соломон се извърна от свидетелската скамейка и погледна право към Стив. — Искам да кажа следното: Много се възхищавам на Стив за това, че е станал такъв мъж. Той поставя Боби на първо място. Преди обществения си живот, преди кариерата си, преди всичко. Може би аз бях по-добрият юрист, но Стивън е по-добрият човек.

Това, което Виктория направи в този момент, беше съвсем несъзнателно. Тя сложи ръка върху ръката на Стивън и преплете пръсти с неговите. Той стисна ръката си в юмрук, заклещвайки пръстите й здраво между своите и останаха така дълго, неговата топла и силна ръка под нейната, двете ръце, сплетени толкова здраво една в друга, че все едно бяха една.