Метаданни
Данни
- Серия
- Соломон срещу Лорд (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Solomon Vs. Lord, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Анна Христова, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 48гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ultimat(2009)
Издание:
Пол Ливайн. Зелено дайкири
Редактор: Радка Бояджиева
Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов
ИК „Бард“, София, 2006
ISBN 954-585-700-5
История
- —Добавяне
43.
Значението на общото благо
— Чарлс открива изневярата на Катрина и затова се самоубива? — каза Виктория. — Какъв смисъл има това?
— Виктория е права — намеси се Катрина. — Ако е щял да убива някого, то това е трябвало да съм аз.
— Вие двете слушате ли ме? — попита Стив. — Това е страхотна защита.
Седяха в празната съдебна зала. Преди минути съдебните заседатели бяха положили клетва, застанали мирно с вдигнати ръце като послушни малки скаути. Обещаха да решат делото само с оглед на доказателствата и инструкциите на съдията. Стив погледна да види дали не бяха кръстосали пръстите си.
После съдия Хирам Торнбъри прочисти гърлото си и каза:
— Тъй като времето напредна, съдът се оттегля до утре сутринта.
Стив отбеляза, че часът беше само три и трийсет, но Негова милост обичаше да изпреварва задръстванията до дома и да изиграе девет дупки преди мръкване. След като съдебната зала се изпразни, Стив каза на Виктория и Катрина, че Чарлс се е самоубил. В продължение на десет минути двете жени се опитваха да разбият теорията му.
— Чарли не правеше нищо без чужда помощ — каза Катрина, — включително не се надървяше.
— Основаваш всичко на тази поема? — Виктория поклати глава.
— Чарлс е бил образован мъж — отвърна Стив. — Събирал е книги. Спонсорирал е семинари „Жените поети, изтерзаните души“.
— Много неубедителни доказателства — каза Виктория.
— Стига, Вик. Какво е първото нещо, което ми каза за Чарлс?
— Все му се искаше да докаже, че е най-умният мъж на масата.
— Точно така. Не виждаш ли как всичко си идва на мястото? Чарлс прави анаграма от стих на Силвия Плат, написан дни преди да посегне на живота си. Цитира прощалното писмо на Вирджиния Улф, след това се удушава с помощта на уред, който може сам да контролира.
Виктория беше прехапала долната си устна и мислеше.
— Няма смисъл. Чарлс е бил бесен на Катрина. Ако умре, докато още са женени, тя наследява дял от имуществото му.
— Не и ако я обвинят в убийство — каза Стив.
— Значи Чарли ме е натопил? — попита Катрина, която непрекъснато въртеше глава наляво и надясно, наблюдавайки тенис мача между двамата си адвокати.
— Това е моето предположение — каза Стив. — Някои убийци опитват да прикрият престъпленията си като самоубийства. Чарлс е обърнал нещата обратно. Самоубил се е и го е замаскирал като убийство.
— Тогава защо е написал бележка, която може да го издаде? — попита Виктория.
— Той не се издава направо. Три анаграми на начална фраза, която трябва да бъде свързана с поема. Кой би се досетил?
— Не и аз — каза Катрина и повдигна рамене.
— Един последен шанс да докаже, че е по-умен от останалите — каза Стив. — Смее се от гроба.
— Още не ми се вярва — намеси се Виктория. — Никой мъж не би сложил край на живота си, за да прекара жена си с някакви пари.
— Не го е направил за това. Това е само сиренето върху хлебчето.
— А сьомгата? Каква е?
— След като Катрина е разбила сърцето му, Чарлс не е имал за какво да живее — каза Стив. Пусна няколко пробни балона.
— Чарли не беше такъв — прекъсна го Катрина. — Щеше просто да се разведе с мен и да си намери някоя друга.
— Значи се е самоубил заради нещо друго — отказваше да се предаде Стив. — Но след като е щял да го направи, е искал да те натопи.
— Защо? — попита Виктория. — Пак се връщаме на същото място.
— Не знам! Но знам, че го е направил.
— Никога няма да го докажем, ако не намерим причина, заради която би се самоубил — каза Виктория.
— Душевно заболяване — каза Стив. — Маниакална депресия.
— Няма начин! — Катрина поклати глава, тъмната й коса се разлюля. — Не и добрият стар Чарли.
— Финансови проблеми? — предположи Стив.
— Беше ужасно богат — отвърна Катрина.
— Медицински проблеми?
— Не и откакто измислиха виаграта.
— Взимаше ли наркотици?
Ново поклащане на глава, нов плисък на коса.
— Нищо без лекарско предписание, включително и болкоуспокояващите.
— Какви болкоуспокояващи? — попита Виктория.
— „Викодин“. И две други. Не си спомням имената им.
— Защо ги взимаше?
— Няколко седмици преди да умре имаше нещо вирусно на стомаха.
— Не дават обезболяващи за стомашен вирус — каза Виктория.
Катрина сбърчи чело.
— Това донесе Чарли от доктора. Сигурна съм.
— Какъв доктор? — попита Стив.
Доктор Филип Атертън не играеше лекар по телевизията, но определено приличаше на такъв. Представителен, петдесет и една-две годишен, внимателно сресана назад прошарена коса, снежнобяла престилка с името му върху джоба и задължителният стетоскоп, който висеше на врата. В него имаше нещо характерно и смътно британско. Виктория очакваше да прозвучи като в „Мастърпийс Тиътър“[1].
— Адски мразя адвокатите! — излая доктор Атертън с твърд нюйоркски акцент. — Пиявици.
— Напълно съгласна съм с вас — каза Виктория. Беше твърдо решила да намери общ език. Нуждаеха се от помощта му, и то бързо. Тя стрелна Стив с поглед, беше се намръщил.
Седяха в първокласния лекарски кабинет на Атертън малко след Миракъл Майл в Корал Гейбълс. Кабинетът имаше чакалня с мраморен под, чуруликащ фонтан и вази със свежи лилии върху стъклени пиедестали. Седеметажната сграда беше покрита с кафеникава мазилка, а терасите бяха с оранжева теракота. Архитектът се беше опитал да придаде на сградата изглед на средиземноморска вила, вместо на свърталище на уролози, ортопеди и интернисти.
Часът беше пет без пет. След един час Стив и Виктория трябваше да се явят пред детския съд за началото на делото на Боби. Имаха най-много трийсет минути да получат това, което искат, и да потеглят натам.
— Адвокатите са по-низши и от мръсна пяна — продължи лекарят. — По-гнусни от лайно на кит.
— Удивителна липса на всякаква етика — съгласи се Виктория и се насили да се усмихне. Стив се въртеше на стола до нея. Видя, че намрази доктора.
— Има неща, които дори и една курва ще откаже да направи за пари, за разлика от адвоката…
— Нека да поговорим за Чарлс Барксдейл — измърка Виктория, усещайки, че минутите летят.
— Какво е това черно и кафяво нещо, което изглежда добре върху адвокат? — попита докторът.
— Доберман. — Виктория знаеше, че тази шега е измислена много преди тя да се запише да следва право.
— Това са глупости — каза Стив.
— Стив, остави на мен.
— Някои от нас отделят много време pro bono.
— За да успокоите гузната си съвест?
— Кога за последен път прегледахте пациент без здравна застраховка?
— Стив, моля те — каза Виктория. По дяволите! Боби се владееше повече.
— Знаете ли защо застраховката ми срещу лекарска небрежност е шестцифрена?
— Защото докторите се дънят — отвърна Стив.
— Защото адвокатите са кръвопийци — отвърна лекарят.
— Не ми се слуша повече.
— Стивън! — раздразнението й си пролича. — Имаме нужна от помощта на доктор Атертън, и то сега.
— Ще ви струва петстотин долара за петнайсет минути каза докторът. — Плаща се предварително. В брой или „Мастър Кард“. Не приемам „Америкън Експрес“.
— Не е ли малко скъпичко за консултация? — попита Виктория.
— Имате още тринайсет минути — отвърна докторът, като си погледна часовника.
Стив стрелна с поглед Виктория.
— Надхвърлил съм кредита си.
Естествено, помисли си тя, отваряйки чантата си, докато доктор Атертън позвъни на счетоводителя си.
Отне им само четири минути, но доктор Атертън не намали сметката. Каза че бил личен лекар на Чарлс Барксдейл в продължение на десетина години. Нямал сериозни проблеми. Кръвното налягане и холестерола били в нормите, играел тенис в клуба и се поддържал в сравнително добра форма. Лека операция на коляното преди две години, за да се махне някакъв плаващ хрущял. Няколко седмици преди да умре Чарли дошъл с оплаквания, че го боли коремът и му се гади. Бил повръщал цяла седмица.
— Стомашен вирус? — попита Виктория.
— Де да беше така — отвърна Атертън. — Скенерът показа удебеляване на стомашната стена. Пратих го в „Седарс“ за лапаротомия. Направиха биопсия. Злокачествен стомашен карцином с разсейки.
— Рак — каза Виктория.
— И то нелечим. Linitis Plastica. В напреднала фаза, не оперативен и фатален. Дадох му обезболяващи заедно с лошите новини.
Виктория си пое дълбоко въздух.
Интуицията на Стив се оказа вярна.
Човешкият детектор на лъжата й беше казал, че Катрина е невинна, а тя му се беше подиграла. После каза, че Чарлс се е самоубил, и тя отново му се беше подиграла. Но ето го мотивът му да посегне на живота си. Така че защо да не лиши невярната си жена от наследство, като така и така ще умира?
„Соломон наистина си го бива.“
— Какво точно казахте на господин Барксдейл? — попита тя.
— Че му остават от шест седмици до шест месеца живот и трябва да се погрижи за делата си.
— Като започне от сметката ви? — каза Стив.
— Стив, престани! — Виктория отново се обърна към лекаря, който си гледаше часовника. — Как реагира господин Барксдейл на диагнозата?
— Спокойно. Каза да не споменавам пред Катрина, ако я видя в клуба. Той щял да й каже.
— Но така и не го е направил. Излъгал я е. Казал й е, че е стомашен вирус.
— Значи напразно го е убила — развесели се докторът. — Трябвало е да изчака природата да си свърши работата.
Виктория не обърна внимание на забележката му. Нещо се въртеше в ума й като комар, който жужи с криле. Какво беше?
— Този тумор — попита тя — вижда ли се при аутопсията?
Доктор Атертън изсумтя презрително.
— Щом може да се види с ендоскоп, няма начин да не го видиш, като разрежеш човек от край до край.
— Дори ако патологът не е специалист по ракови заболявания? — настоя тя.
— Lintis plastica изглежда така, сякаш някой ти е посадил чим в стомаха. Дълги навити влакна като стръкчета трева. Дори патологът да е полусляп и тъп като адвокат, не би могъл да не ги види.
Докато чакаха за асансьора, Стив удряше по бутона за слизане. Имаха четирийсет минути, за да стигнат до съда през натовареното движение.
Тя каза:
— Защо ракът не е отбелязан…
Той довърши:
— … в доклада на доктор Янг.
— Янг е професионалист и е почтен…
Той довърши:
— … значи остава Рей Пинчър.
— Тук има нещо — казаха двамата едновременно.
Добре, помисли си той. Вече сме на едно мнение.
Добре, помисли си тя. Това означава „общо благо“.
Вратата на асансьора се отвори. Те влязоха и се отправиха към подземния гараж.
Стив каза:
— Защо Пинчър ще лъже с аутопсията?
— Все едно е дали ще убиеш болен или здрав човек — все си е убийство? — каза тя, довършвайки мисълта му.
— Де да знам — каза Стив, — но ако съм наполовина толкова добър, колкото си мисля, че съм, при воденето на кръстосан разпит доктор Янг ще ни каже.
— Един съвет: използвай рапира вместо боздуган.
— Учиш ме как се води кръстосан разпит, а, Лорд?
— Мили Боже! — възкликна тя с един от изразите на майка си. Казваш на някой мъж да включи мигачи, а той си мисли, че го кастрираш. — Не бъди толкова докачлив, Соломон. Ти си страхотен адвокат.
— Не ме покровителствай.
— Искам само да кажа, че понякога прекаляваш.
Той избухна:
— Това е стилът ми. Аз сграбчвам противника, ти го прегръщаш.
— Добре, прави каквото знаеш. Аз ще правя каквото аз знам. Може би затова сме толкова добър тандем.
— Чак сега ли го разбра, Виктория? Толкова време мина и ти го разбра чак сега?!
Вратата на асансьора се отвори и той излезе преди нея, като клатеше глава.