Пол Ливайн
Зелено дайкири (10)

9.
Минимални съпружески стандарти

„Какво още може да се обърка?“, чудеше се Виктория.

За един скапан ден беше арестувана, уволнена, оакана… и си загуби обувките.

Сега, два дни по-късно, от химическото чистене казаха, че ще трябва атомно оръжие, за да се изчисти птичата гадост от туидения й жакет „Ралф Лорън“; не можеше да си разпечата автобиографията и онзи ненормалник Соломон искаше откуп за обувките й от змийска кожа „Гучи“. И това не беше всичко — беше ядосана на Брус.

„Можеше да прояви повече разбиране.“

Можеше да каже: „Ти си страхотен адвокат, изключително талантлив. Ще се справиш.“

Но не го каза.

Или можеше да каже: „Пинчър е кретен и някой ден ще му нариташ задника в съда. На Соломон също.“

Но и това не каза.

Брус, нейният възлюбен, каза: „Може би е добре, че са те уволнили. Сега ще се присъединиш към КСБ с чиста съвест и ще започнеш отначало.“

КСБ означаваше „Курортни селища Бигбай“. Да попълва документи за недвижима собственост. Актове и ипотеки, запрещения и клетвени декларации. Скука, скука, скука… и отврат.

Той просто не разбира, мислеше си тя. И как би могъл? Неговият баща му е завещал хиляди акри земя и няколко процъфтяващи бизнеса. Брус не знаеше какво е да стоиш сам насред Колизеума, заобиколен от лъвове и въоръжен само с акъла си.

Мислеше си всичко това, докато се взираше в отворената паст на принтера, който бе сдъвкал автобиографиите й и ги беше изплюл на конфети. Беше облечена с овехтели джинси и стара ватирана фланела на Брус от Оксфорд и седеше на леглото на спалнята, която й служеше и за кабинет. Затвори капака на принтера и го рестартира.

Пак същото съобщение: грешка 31, каквото, по дяволите, да означаваше това.

Тя погледна през прозореца надолу към колите, които пресичаха Рикенбейкър Козуей и се отправяха към плажовете на Кий Бискейн. В залива можеше да се видят дузина бели платна, заформяше се регата. Представи си как хората на борда се наслаждават на бриза, на слънцето, на компанията. Радваха се на живота, докато тя седеше тук, проклинаше компютъра си и оплакваше опропастената си кариера.

Нямаше ли да е много по-лесно, ако отидеше да работи за Брус? Щеше да има време да плава, да научи френската кухня и да играе тенис в клуба… като Катрина Барксдейл. Може би трябваше да се обади на Катрина, да я попита дали си е намерила адвокат и да й предложи услугите си. Не, това беше недопустимо, все едно да се самопоканиш на парти.

Умът й се върна към снощи. Брус не беше гаден. Просто се опитваше да я развесели. Първо, личният му готвач беше сготвил поредната блудкава вегетарианска вечеря — някакви зеленилки, които цвърчаха в един вок^[1] с тофу^[2], което приличаше на сопол. Копнееше за филе миньон, полусурово, пържени картофи… и още един шанс в съдебната зала.

По време на билковия чай и оризовия пудинг без захар Брус каза: „Главен юрисконсулт и вицепрезидент на КСБ. Как ти звучи, съкровище?“

„Като покупко-продажба, ето как.“

Може би Брус се опитваше да й каже нещо по заобиколен начин. Може би си мислеше, че няма качества за съдебен защитник. Ами ако беше прав? Може би щеше да се осира на всяко дело, по един или друг начин. Може би трябваше да постъпи така, както искаше Брус. Което означаваше да разчита на него, да бъде изцяло зависима, емоционално и финансово. А това означаваше, даде си сметка тя, да наруши обещанието, което си бе дала на дванайсет години, малко след като баща й умря.

„Никога няма да разчитам на мъж. Заклевам се, че няма.“

Спомни си първия списък със задачи, който написа в първия си бележник.

1. Да уча здраво.

2. Да не се занимавам с момчета.

3. Да изкарам много пари.

Беше изпълнила само едно от трите. Имаше в джоба си грамота за отличен успех. Що се отнася до момчетата, едно момиче трябваше да се забавлява, нали? Що се отнася до нетната й стойност, ами… тя беше написана с червено мастило.

Е, все още имаше членска карта в адвокатската колегия на Флорида. Щеше да се съвземе след уволнението. Нямаше да бъде като майка си, която изцяло беше разчитала на бащата на Виктория и беше загубила всичко. Мъж, който харчеше щедро за жена си и единственото си дете. Мъж, който можеше просто ей така да отведе семейството на неочаквано пътешествие. Прислужникът тичаше към палубата с куфарите, докато свирката на кораба подканваше изпращачите да слязат на брега.

Виктория си го спомняше като широкоплещест мъж с развяваща се прошарена грива и жизнерадостен смях, който ромолеше като поток върху камъните. Дори и сега можеше да усети силната миризма на кожа от ръчно направените му италиански обувки, острия мирис на одеколона му, първокачествените вълнени платове на шитите по поръчка костюми, пропити с дим от пури.

— Какво иска малкото момиченце на татко за рождения си ден? — беше попитал той веднъж.

— Кон — отвърна тя.

Хоп! Като магия. Едно шотландско пони с копринена бяла грива.

Къща за кукли? Хоп! Голяма колкото бунгало, достойна за принцеса, за кралска дъщеря.

Фойерверки? Хоп! Ракети се понасят нагоре от моравата пред къщата и обръщат квартала на карнавал.

Докато всичко не отиде по дяволите, ако трябваше да използва думите на майка си.

Как можа да се случи? Строителна компания „Лорд-Грифин“ процъфтяваше. Баща й и съдружникът му Харолд Грифин строяха небостъргачи с апартаменти и на двата бряга на Флорида, изкарваха тонове пари и живееха в света на гъшия пастет и бялото вино. Двете двойки — Харолд и Филис Грифин, Нелсън и Ирен Лорд — бяха първи приятели. Двете им деца Хал-младши и Виктория бяха неразделни от малки. Бъдещето изглеждаше предопределено. Частни яхти, вили на Карибите, живот, изпълнен с привилегии и комфорт.

„Докато баща ти не се срина.“

Още един израз на майка й.

Беше имало съдебно разследване. Скандал в общината и градоустройствената комисия. Обвинения за закононарушения и рушвети, подкупи и изнудване. Нелсън беше призован да свидетелства.

През една ужасна нощ дойде обаждането в пансиона на Виктория. Гласът на майка й:

— Баща ти си отиде.

Отиде къде? За колко дълго?

Отиде си завинаги.

Падането беше двайсет и два етажа от покрива на недостроена сграда в Лодърдейл.

Сега като се връщаше назад, Виктория осъзна как преживяното я беше тласнало към един не особено чувствителен мъж. Трезвомислещ мъж, дори и да беше малко скучноват, това беше цената. Човек не можеше да си избере бащата, но можеше да се поучи от него как да си избере съпруг, беше убедена в това. Едно от нещата, в които беше сигурна: Брус никога нямаше да изостави нея или себе си. Беше толкова надежден и удобен като хавлиен халат. Нямаше нужда от фойерверки на поляната, а колкото до фойерверките в спалнята, те и без това не траят дълго, нали?

В лицето на Брус имаше напълно нормален мъж. Праволинеен мъж, който я обожаваше. Така че дори и да не разбираше, че уволнението е накърнило самоувереността й и наранило гордостта й, дори и да не казваше каквото трябва, тя му прощаваше.

 

 

Виктория удари принтера с длан отстрани. Не каза „Ох!“ и зелената светлина не светна. По дяволите, трябваше да си разпечата автобиографията! Колко време можеше да изкара без заплата? Страх я беше да погледне банковото извлечение този месец.

„Няма проблем. Винаги мога да намеря скритите диаманти.“

Мисълта предизвика тъжна усмивка на лицето й. Майка й все това повтаряше, когато закъсаха с парите. „Скритите диаманти“ отразяваха мечтателния характер на Кралицата, помисли си Виктория. Апартаментът й — сега беше на Виктория — се намираше на най-горния етаж на първия небостъргач, построен на Брикел Авеню, и гледаше към Бискайския залив. Виктория си спомни как Кралицата й разказваше истории за първия наемател на апартамента, много преди сградата да стане жилищна кооперация, а улицата да се превърне в гора от лъскави небостъргачи.

— Тук живеел Мърф Сърфа — казваше майка й с тон на възхищение.

Обясняваше й, че Джак Мърфи бил сърфист, виолончелист, професионален тенисист… и крадец на бижута аматьор. Виктория слушаше с широко отворени очи историята за Мърф, който извършил голям обир — проникнал в нюйоркския музей и откраднал Звездата на Индия, най-големият сапфир на света, плюс цяла торба диаманти.

— Хванали Мърф, върнали Звездата на Индия и повечето от откраднатите бижута — продължаваше майка й. — Повечето, но не всичките. — Точно тук Кралицата снишаваше гласа си, сякаш хората от съседния апартамент подслушваха през стената. — Скрил останалите диаманти тук, в тази сграда. Ако нещата се закучат, няма проблем. Винаги мога да открия скритите диаманти.

От време на време, обикновено след малко шери, Кралицата издялкваше дупки в мазилката на стените, пробиваше окачените тавани и проверяваше под капаците на старите осветителни тела. Но диамантите, ако изобщо съществуваха, явно бяха обречени да останат скрити по-дълго от съкровищата на Тутанкамон.

Напоследък диамантите на Ирен Лорд идваха от поредица богати застаряващи ухажори. Тя реши да не се омъжва за никого от тях, задоволяваше се да я придружават до различни лъскави точки по света. Последния път, когато се обади, Кралицата щастливо отдъхваше в луксозен център с минерални бани в Йоханесбург и се възстановяваше от последните вноски на пластичната хирургия. Уведоми Виктория, че ще се прибере у дома за Коледа, и спомена, че ще се отбие до Цюрих за инжекции с овчи хормони.

Виктория вярваше, че е по-практично настроена от майка си. Поне това си каза, когато лампичката на принтера започна да мига червено.

„Да вървят по дяволите и принтерът, и адвокатството, и проклетият Стив Соломон!“

Да, споменът за Мърф Сърфа се беше преобразил в мисли за гадняра Стив. Заради него я уволниха.

Не. Стига толкова. Соломон не беше виновен. Той я беше предупредил, дори и когато я упрекна за неспособността й да реагира спонтанно.

„Понякога се налага да импровизираш.“

Беше прав гадината. Ако имаше още един шанс, щеше да се справи. Щеше да отбива номерата му с търпелива усмивка и саркастична забележка. Съдията щеше да остане възхитен от самоувереността й. Съдебните заседатели щяха да й съчувстват — горкото момиче трябва да се оправя с такъв нахален кретен. Но нямаше да има втори шанс. С какво толкова я предизвикваше Соломон?

Звънецът прекъсна мислите й.

— Кой е?

— Джордж Клуни! — извика женски глас. — Чисто гол и с подаръци.

Виктория отключи вратата.

— С тридневна брада?

— Колкото да те погъделичка между краката. — Жаклин Тътъл се разсмя и влетя вътре с картонена кутия от „Старбъкс“. — Което ми напомни… имаш ли „Монистат“^[3] в аптечката?

— Май не.

— По дяволите! Повече няма да седя в джакузито по три часа. — Жаклин постави кутията на кухненската маса. — Фрапучино с допълнително бита сметана и торта от моркови с двойна глазура.

— Господ те праща, Джаки. Умирам от глад.

— Бях наблизо. Спечелих надпреварата за един мезонет на Санта Мария. Два милиона и половина.

— Супер!

— Плюс това, ще показвам един апартамент с три спални в Бристол Тауър на обяд и ще проверя една къща, обявена за продан на Еспирито Санто в един. Забелязвала ли си, че отгоре „Бристол Тауър“ изглежда като четирийсететажен пенис?

— Не, но сега като го казваш…

— Обрязан, разбира се — Смехът на Джаки избухна като подпалка в огъня. Тя се огледа наоколо, беше необичайно тъмно за апартамент с изглед към морето. — Не си ли мислила да освежиш това място?

— Не мога да си освежа дори маникюра, а ако не си разпечатам автобиографията…

— Точно за това идвам да поговорим. Искам да ти дам един съвет.

Охо, Джаки можела й да мисли! Джаки Тътъл може и да беше най-добрата й приятелка, но понякога Виктория се питаше какво общо имат двете помежду си. Джаки беше неудържима и цинична, смееше се силно и често. Виктория никога не я беше виждала депресирана, нито дори когато онзи мазняр бившето й гадже Карлос помля беемвето й кабриолет на магистралата, докато някаква проститутка, която забърсал в бара на летището, му правела свирка.

— Голяма работа! — каза Джаки на Виктория. — С парите от застраховката ще си купя нова кола. Ченгето, което разследва катастрофата, ме покани на среща. А на Карлос не са могли да му пришият оная работа.

Такава си беше Джаки, изкарваше чанта „Прада“ от свинско ухо.

Беше висока метър седемдесет и пет и боядисаната й червена коса приличаше на рошава грива. Притежаваше колекция от огромни висящи обици, които стигаха до раменете й и достатъчно обувки с марките „Бланик“, „Шус“ и „Шанел“ — с токче, без токче, с връзки, без връзки, боти, сандали, чехли, мокасини, — за да накара Сара Джесика Паркър да завижда.

Днес беше облечена с кожена минипола, впита блуза с огромно деколте и ботуши до коленете „Стефани Келиан“ от мек маслен велур. Повечето жени с формите на Джаки биха се срамували да се облекат така. Но на Джаки изобщо не й пукаше. Тя беше пищна с естествени гърди, които наричаше своите „бомби“ и които се полюшваха, когато се смееше, и изскачаха от банския й, когато караше водни ски. Точно над лявата си гърда имаше малка татуировка на Купидон, който изстрелваше стрелите си към който се случеше най-близо.

Джаки бе брокер на недвижими имоти. Според собствените й думи се беше специализирала в „пазара на краля на джунглата“ — ултраскъпи апартаменти с изглед към морето, които се търсеха от богати неженени мъже. Разрешението да продава недвижими имоти й позволяваше да провери кредитната карта на всеки потенциален купувач или потенциален съпруг в рамките на трийсет секунди. Това беше удобно и разобличаваше всички позьори, измамници и откровени мошеници, които се маскираха като легитимни кандидати за бракосъчетание. Беше казала на Виктория, че нямала представа колко много нещастници взимали поршета под наем, докато не се включила към кредитната база с данни. Кредитните извлечения на Джаки щяха да покажат, че тя изкарва много пари и харчи двойно повече.

Какъв щур съвет щеше да й даде сега?

— Не си пращай автобиографията — каза Джаки, докато сърбаше фрапучиното от сламката си. — Давай сама. Отвори си собствена кантора.

— И откъде ще си намеря клиенти?

— Катрина Барксдейл ще ти е първата. Тя те харесва.

— Харесва да играе тенис с мен. Дори не е ставало дума, че съм адвокат.

Джаки отхапа голямо парче от морковената торта.

— Виж, ако аз убия съпруга си — ако извадя късмет и се сдобия с такъв, — бих те наела начаса.

— Трябва да наема офис, да си отпечатам визитки и бланки, да си наема секретарка…

— Щом трябва — отвърна Джаки. — Колко имаш в банката?

— Кръгло ли?

— Да.

— Превишила съм кредита си.

— Мога да ти дам малко пари назаем.

— Ти? Ти имаш пари?!

Джаки облиза глазурата, полепила се по горната й устна.

— Ако пусна всичките си „Джими Шус“^[4] в интернетския пазар. — Разсмя се. И после, както понякога става с истинските приятели, сякаш прочете мислите на Виктория. — Винаги можеш да работиш за Брус.

— Мислих за това.

— И?

— Няма ли да е страхливо от моя страна? Разбиват ме в съда и се скривам в някой офис?

— Стига, Вик. Няма какво да доказваш. Жениш се за господин Съвършен. Остави го да плати товара.

Естествено, би било толкова лесно, помисли си Виктория. Напрежението ще спадне, ще хвърля документите от входящата кутия в изходящата. Какъв щеше да е най-големият стрес?

„Има проблем, госпожо Лорд. Извлечението от банката не е заверено нотариално.“

Може би трябваше да приеме. Кой би я обвинил?

Но тя каза: „Не мога да го направя.“

— Добре, но ако аз се омъжвах за човек като Брус, не бих работила нито ден повече. Естествено, нямаш ни най-малка представа какво значи да си търсиш съпруг в днешно време.

— Ще си намериш някого.

— Лесно ти е да го кажеш. Ти прибра голямата награда. Няма нищо освен Питър-Пановци, бракофоби, мамини синчета и лекета. Понякога всичко това накуп в една опаковка.

— Изчакай малко — отвърна Виктория.

— Споменах ли мъжете, които не знаят, че са обратни?

— Това възможно ли е?

— Или тези, които очакват да им духаш само защото са се изръсили за някой омар.

— Стига де!

— Вярно е. Точно след лимоновия пай.

— Извадих късмет с Брус — заяви Виктория. — Знам това.

— Късмет? От завист чак контактните ми лещи позеленяха.

Според Виктория всяка връзка се дължеше на добър или лош късмет. Каква е вероятността да се пресегнеш към най-горната лавица за най-новия съдебен трилър на Лиза Скотолайн точно когато покрай нея минава висок рус мъж? Брус беше издърпал „Убийствена усмивка“ и беше настоял да я плати. После я покани на кафе. Книжарница „Букс енд Букс“ беше по-добро място за срещи, отколкото „Саут Бийч Клуб“.

Джаки беше права. Брус беше награда. Красив и стабилен, мил и всеотдаен. И начетен, нищо че литературните му навици се въртяха най-вече около „Как да спестим данъци чрез офшорни дружества“.

— Обзалагам се, че нямаш дори списък с неща за преправяне у Брус — продължи Джаки.

— Какво искаш да кажеш?

— Вредни навици. За всеки мъж, с когото излизам, си записвам всички промени, от които има нужда, за да покрие Минималните съпружески стандарти. Например любимата му музика от футболното шоу в понеделник.

— Много вдигаш летвата.

— Миналия петък. Сляпа среща в „Блу Доор“. Мина толкова зле, че ще си стоя у дома и ще си галя котенцето.

— Давам ти най-много седмица.

— Сериозно, Вик. Никакви срещи. Само аз и моят… — тя издаде жужащ звук — … малък приятел.

На вратата пак се позвъни и Виктория се запъти към фоайето.

— Може това да е Джордж Клуни.

Оказа се куриер с подаръци: тропически букет, бутилка „Кристал“ и тайнствена кутия, опакована в сребристо фолио. Виктория ги занесе на масата в трапезарията.

— Брус е най-грижовният мъж на света — каза Джаки.

— Вярно е — отвърна Виктория, докато вадеше найлоновата панделка от цветята и разглеждаше плика с картичката. — Но не е от него.

— Тогава от кого е? Отвори го, отвори го!

Виктория скъса плика и извади картичката.

— От най-нахалния мъж на света.

— Соломон? Онзи адвокат ли?

— Оставя ми съобщения, кани ме на обяд. Казва, че щял да ми помогне да си намеря работа, но всъщност иска да му помогна да се добере до делото „Барксдейл“.

— Ето още една причина да го поемеш ти самата.

Можеше ли да го направи? Виктория се чудеше. Да грабне телефона и да си изпроси делото? Щеше да е толкова нетипично за нея…

— Какво има в кутията? — настоя Джаки.

Виктория махна фолиото, отвори кутията и извади едната обувка Гучи от змийска кожа.

— Лявата ми обувка — каза тя.

— Ако дясната е под леглото на това лошо момче, ще кажа на Брус.

— Забравих ги в съда. Соломон няма да ми даде другата, ако не му се обадя по телефона.

— Да няма фетишизъм към обувки? — Джаки разгледа шестсантиметровия ток с критичен поглед. — И което е по-важно, готин ли е?

— Предполагам, ако си падаш по такъв тип мъже.

— Какъв?

— Като лисица. Опасна лисица с огромна опашка…

— Ох!

— Гледа те така, сякаш върти някакъв номер на целия свят.

— Звучи божествено. Може би трябва да ни запознаеш.

— Нали щеше да си стоиш вкъщи и да си галиш котето?

— Свършиха ми батериите.

— Повярвай ми, не ти трябва да се забъркваш със Соломон.

— Не ти говоря за вечно. А за секси вторник вечер.

— Джаки! — скара й се Виктория с тон, който напомняше на Кралицата. — Заслужаваш много повече от Стив Соломон.

— За себе си ли пазиш това лошо момче?

— Да не си луда! Ще се омъжвам за Брус след един месец.

— Последна забивка с напълно неподходящ мъж. Абсолютно наложително е.

— Кой казва?

— „Космополитън“. — Джаки загреба остатъка от морковената торта и с пълна с крем уста каза: — Няма ли да се радваш да видиш физиономията на Соломон, ако Катрина ти стане клиентка?

Мисълта беше съблазнителна, но можеше ли да го направи?

— Никога не съм водила дело за убийство.

— Хайде! Направи го.

Може би Джаки беше права. Може би трябваше да е по-агресивна, да не се тревожи за съда. Докато си мислеше за това, започна да проумява. Нямаше скрити диаманти. Поне не скрити в мазилката или заврени зад абажурите на лампите.

„Единствените диаманти, които някога ще открием, са тези, които сами създаваме.“

Трябваше да помисли какво ще каже, да си нахвърля бележки… майната им на бележките! Щеше да направи като Соломон.

Много бързо, за да не размисли, Виктория вдигна капачето на мобилния си телефон.

— Какво правиш? — попита Джесика.

— Импровизирам — отвърна Виктория.