Кен Киси
Полет над кукувиче гнездо (4)

По време на закуската Макмърфи приказва и се смее без прекъсване. След тая сутрин той си мисли, че на бърза ръка ще се справи със Старшата. Не знае, че просто я е сварил неподготвена и ако не друго, поне я е накарал да се мобилизира.

Прави се на шут, като се опитва да разсмее и другите. Хич не му е приятно, като вижда, че те най-много то да се усмихнат слабо или пък от време на време да се изкикотят. Насреща му е седнал Били Бибит и изведнъж той му подмята с поверителен глас:

— Хей, Били, момчето ми, помниш ли като свалихме двамата с тебе ония мацки в Сиатъл? Голяма работа беше, а?

Били вдига стреснато очи от чинията. Отваря уста, но не може да каже нищо. Макмърфи се обръща към Хардинг.

— И кога нямаше да успеем да ги свалим, ей тъй, за нула време, ако вече не бяха чували за Били Бибит. Били Бибит Паламарката — така го знаеха по онова време. Тия двете момичета тъкмо щяха да си тръгват, когато едната го погледна и попита: „Ти да не си знаменитият Били Бибит Паламарката? С прочутия трийсет и пет сантиметров?“ Били наведе глава и почервеня — също както сега, казахме им, че е той. Спомням си, когато ги заведохме в хотела, от леглото на Били се чу женски глас: „Мистър Бибит, ти ме разочароваш; разбрах, че е трийсет и… о, Господи!“

И кряка, и се пляска по бедрото, и ръга Били с пръст, а Били се киска и така се е изчервил, че ме е страх да не вземе да припадне.

Макмърфи казва, че всъщност единственото, което и липсва на тая болница, са две такива готини мацки. Какви са само леглата, в по-удобно не е спал, а и каква вкусна лапачка дават! Просто не може да разбере защо всички толкова се чумерят, че са затворени тук.

— Ето, например вземете ме мене — казва той на момчетата и вдига една стъклена чаша срещу светлината, — за първи път от шест месеца пия портокалов сок. О-ох, екстра! А знаете ли какво получавах за закуска в трудовия лагер? Какво ми сервираха? Мога само да ви го опиша на какво приличаше, но име не мога да му дам: сутрин, обед и вечер все едно и също — нещо от картофи, черно-загоряло, клеясало като туткал. Във всеки случай не беше портокалов сок. А я вижте сега: шунка, препечен хляб, масло, яйца, кафе — оная малка сладурана в кухнята даже ме попита как ще го искам кафето, със или без мляко, много й благодаря и една голяма! огромна! чаша студен портокалов сок. О, пари да ми давате, не се махам оттука!

Взима си допълнително от всичко, уговаря си среща с момичето от кухнята, дето налива кафето, за след като го изпишат от болницата, уверява готвачката-негърка, че по-добре сварени яйца не е ял Има корнфлейкс с банани, гой си взима няколко банана и предлага един на черното момче, защото му се виждало измършавяло; момчето извърта очи към Сестринската стая, където седи Старшата, и казва, че на санитарите не е разрешено да идат с пациентите.

— Противоречи на реда в отделението ни?

— Да.

— Жалко Обелва три банана под носа му, изяжда ги един след друг и добавя Сам, щом ти се доще нещичко за гризкане, свиркай.

След като излапва и последния си банан, Макмърфи се потупва по корема, става и тръгва към вратата; тогава високото санитарче му препречва пътя и му казва, че според правилото пациентите трябвало да седят в трапезарията до седем и половина и чак тогава да станат всички заедно. Макмърфи го поглежда така, сякаш му се струва, че не е чул добре, после се обръща към Хардинг. Хардинг кимва, Макмърфи свива рамене и се връща обратно на мястото си.

— В никакъв случай не искам да преча на реда в отделението.

Часовникът в дъното на трапезарията показва седем и петнайсет — лъже, че сме седели тук само петнайсет минути, след като явно е минал повече от час, Всички са свършили със закуската и, облегнати на столовете си, наблюдават как голямата стрелка се придвижва към седем и половина. Черните момчета отнасят оплесканите подноси на Безмозъчните и откарват двамата старци с инвалидните столове, за да ги измият с маркуча. Поне половината от пациентите подпират глави на ръцете си с намерението да подремнат, докато се върнат санитарчетата. Какво друго да правят, няма карти, нито списания, нито мозайки-ребуси. Остава им само да спят или да наблюдават часовника.

Макмърфи обаче не може да седи кротко; все трябва да прави нещо. След като около две минути побутва трохичките около чинията си с лъжицата, той вече е готов за нови подвизи. Пъхва палци в джобовете си, обляга се назад и поглежда с едно око часовника на стената. После си потърква носа.

— Знаете ли, тоя стар часовник ми напомня за мишените на стрелбището във форт Райли. Там спечелих първия си медал за точна стрелба, Макмърфи, Вярното Око. Кой иска да се хванем на бас за някакво си жалко доларче, че ще пратя тая бучица масло в центъра на циферблата, или поне върху циферблата?

Трима души залагат; той взема маслото на върха на ножа си и го мята. Бучката се залепя на петнайсетина сантиметра вляво от часовника и докато Макмърфи си изплаща баса, всички му се присмиват. Все още го кодошат, питат го какво точно е искал да каже, Вярното Око или Невярното Око, когато ниското черно момче се връща, след като е измило с маркуча Безмозъчните; всички вперват погледи в чиниите си и мълчат. Момчето усеща, че има нещо, но не може да разбере какво. И сигурно така и нямаше да узнае, ако старият полковник Матърсън, зяпайки разсеяно, не беше зърнал лепнатото на стената масло. Полковникът го посочва и се впуска в една от своите речи, заема се да ни обяснява нещо със своя търпелив, гъгнещ глас, при това така, сякаш то има някакъв смисъл.

— Маслото… е републиканската партия.

Черното момче поглежда натам, накъдето сочи полковникът, и ето ти го маслото, плъзнало надолу по стената като жълт охлюв. Премигва, но не казва нищо, а даже и не се оглежда, за да разбере кой го е метнал.

Макмърфи прошепва нещо на Острите, седнали около него, и ги сръгва с лакът; миг по-късно те кимват, той поставя три долара върху масата и се обляга назад. Всички се размърдват в столовете си и наблюдават как маслото пълзи по стената — тръгва, спира се, пак поема надолу и оставя лъскава диря по мазилката. Никой не продумва. Поглеждат маслото, после часовника, после пак маслото. Сега вече часовникът върви.

Около половин минута преди седем и половина маслото стига до пода и Макмърфи си възвръща всичките пари, които беше загубил.

Черното момче се опомня, откъсва очи от мазната ивица по стената, обръща се към нас и казва, че можем да ставаме; Макмърфи прибира парите в джоба си и излиза от трапезарията. Той обгръща черното момче през раменете и полу го повежда, полу го понася по коридора към дневната.

— Сам, братле, денят преполови, а аз сам още на нулата. Трябва бързо да си наваксам Дай да хвърлим едни карти — ей ония, дето си ги заключил на сигурно място и шкафа, а пък аз ще се опитам да надвикам високоговорителя.

Почти през цялата сутрин той си наваксва — играе на двайсет и едно, само че вече за пари, не за цигари. Два-три пъти мести масата, на която играят, за да се спаси от високоговорителя. Явно е, че му лази по нервите. На края отива до Сестринската стая и почуква по стъклото. Старшата се завърта на стола си и отваря вратата, а той пита, дали не може за малко да спре тоя адски шум Сега седнала на стола си зад големия прозорец, тя е по-спокойна от всякога; тук няма разни диваци, които да търчат полуголи и да я изкарват от равновесие На лицето й е лепната неизменната усмивка Тя затваря очи и поклаща глава, при което най-любезно казва на Макмърфи — „Не!“

— Не може ли поне да намалите звука? Едва ли целият щат Орегон има нужда да слуша цял ден как Лорънс Уелк свири „Чай за двама“ по три пъти в час! Ако музиката беше достатъчно тиха, за да се чува какви ставки обявя ваш, можех да направя и някое покерче.

— Мистър Макмърфи, вече ви казахме, че редът и от делението не позволява да се играе на пари.

— Добре, тогава намалете музиката и ще играем на кибритени клечки, на копчета — само го намалете това чудо!

— Мистър Макмърфи — тя спира и изчаква спокойният й наставнически тон да проникне в съзнанието им знае, че всички Остри я слушат. — искате ли да ви кажа какво мисля? Мисля, че вие сте един голям егоист Не забелязвате ли, че в гази болница освен вас има и други кора? Има възрастни пациенти, които не биха чували радиото, ако свиреше тихо, старци, които просто не са и състояние да четат, нито да решават ребуси, нито да играят на карти и да обират цигарите на другите. За такива възрастни кора като Матърсън и Китлинг музиката е единственото развлечение, което имат А вие искате да им го отнемете Ние обичаме, когато ни е възможно, да изслушваме различни предложения и молби, но, струва ми се, трябва поне малко да се замислите за другите, преди да предложите нещо.

Той се обръща и поглежда към половината на Хрониците, вижда, че в думите й има нещо вярно. Сваля шапката си и прокарва ръка през косата си, накрая се обръща пак към Старшата. И той като нея знае, че всички Остри слушат разговора им.

— Добре. Не помислих за това.

— И аз така предполагах.

Той подръпва червеникавите снопчета, дето стърчат от деколтето на горнището му, и казва:

— Добре де, тогава нека отидем да играем другаде? В някоя друга стая? Да речем, в оная стая, в която пренасяте масите по време на заниманията. През останалата част от деня в нея няма нищо Отключете я и ни пуснете да играем карти там. А пък старците нека си останат тука при радиото — така всички ще бъдат доволни.

Тя се усмихва, затваря пак очи и поклаща леко глава:

— Вие естествено можете да повторите предложението си и пред останалата част от медицинския персонал, но предполагам, всички ще споделят моето мнение: ние не сме в състояние да поддържаме две дневни помещения Нямаме достатъчно работна ръка И ви моля, не се облягайте на прозореца; ръцете ви са мазни и цапат стъкло то. Това означава допълнителен труд за някои хора.

Той дръпва рязко ръката си и понечва да каже нещо, но спира, всъщност какво друго му е останало да й каже освен да я изпсува. Поема си дълбоко дъх и се опитва да събере цялата си воля, така както направи тя тая сутрин, извинява й се, задето я е обезпокоил, и се връща на масата с картите.

Всички пациенти усещат, че се започва.

В единайсет часа докторът надниква през вратата на дневната и извиква на Макмърфи, че ще го чака в кабинета си за кратък разговор.

— Винаги разговарям с новите пациенти на втория им ден.

Макмърфи оставя картите на масата, става и тръгва към доктора. Докторът го пита как е спал, но Макмърфи само измърморва нещо в отговор.

— Изглеждате много замислен днес, мистър Макмърфи.

— О, да, аз съм голям мислител — казва Макмърфи и двамата потеглят по коридора.

Когато се връщат — на мен ми се струва, че са минали цели дни, — те се кискат и си приказват, много доволни от нещо си. Докторът бърше сълзите от очилата си, явно се е смял здравата, а Макмърфи отново е предишният гръмогласен, дързък самохвалко. Такъв остава и по време на обеда, а в един часа пръв сяда на стола си за заниманието; ленивите му очи се синеят в ъгъла.

Старшата влиза в дневната със своето ято от сестри-стажантки и с кошницата с бележките. Тя взима дневника от масата и го прелиства начумерено (цял ден никой не е докладвал за никого), след това си сяда на мястото до вратата. Изважда няколко папки от кошницата в скута си и ги прехвърля, додето стига до Хардинговата.

— Доколкото си спомням, вчера понапреднахме доста по въпроса с мистър Хардинг…

— Ъ-ъ… преди това бих искал, ако е възможно, да ви прекъсна за момент — казва докторът. — Във връзка с един разговор, който проведох сутринта в кабинета си с мистър Макмърфи. Всъщност ние просто си спомнихме някои неща. Говорихме за едно време. Открихме, че двамата имаме нещо общо — учили сме в една и съща гимназия.

Сестрите се споглеждат и се чудят какво ли му е станало на тоя човек. Пациентите мятат по едно ока към Макмърфи, който се хили в ъгъла си, и чакат да чуят какво още ще каже докторът. Той кима.

— Да, да, в една и съща гимназия. И както си приказвахме за миналото, ние си спомнихме за карнавалите, които се устройваха в училище — великолепни, шумни тържества. Гирлянди, серпантини от крепирана хартия, павилиони с разни лакомства, забавни игри — това бяха едни от най-важните събития през годината. Както споменах на Макмърфи, аз и в по-долните, и в по-горните класове все бях организаторът на училищните карнавали. Ах, какви прекрасни, безгрижни години…

В дневната настъпва пълна тишина. Докторът вдига глава и се оглежда, за да види да не би да е станал за смях. Старшата му хвърля такъв поглед, който не оставя никакви съмнения по този въпрос, но той е без очила и погледът й му убягва.

— Както и да е, нека не прекаляваме със сълзливата носталгия — в хода на нашия разговор двамата с Макмърфи се запитахме как ли биха погледнали някои хора, ако уредим един карнавал тук, в отделението?

Той си слага очилата и пак се оглежда. Никой не подскача от възторг при тази идея. Някои от нас още помнят как преди години Тейбър се опита да устрои карнавал и какво излезе от тая работа. Докато докторът чака отговора, откъм сестрата се надига някакво яростно мълчание, което надвисва над всички нас и ни предизвиква да го нарушим. Знам, че Макмърфи не може, тъй като е участвал в замислянето на карнавала; тъкмо вече си казвам, че няма да се намери такъв глупак, който да наруши мълчанието, когато седналият точно до Макмърфи Чезуик изсумтява и преди да разбере какво става, се изправя на крака, търкайки ребрата си.

— Ъ-ъ… лично аз смятам, нали разбирате… — той поглежда надолу към юмрука на Макмърфи върху дръжката на съседния стол и към щръкналия като остен голям загрубял палец. — че идеята е чудесна. Карнавалът ще ни разнообрази.

— Точно така, Чарли — казва докторът, доволен от подкрепата на Чезуик, — при това не е без терапевтична стойност.

— Разбира се — обажда се пак Чезуик, вече по-весело.

— Ами да. Един карнавал може да има голяма терапевтична стойност. Не ще и дума.

— Ще бъде в-в-весело — намесва се Били Бибит.

— Да, това също — съгласява се Чезуик — Ще го организираме, докторе, защо да не го организираме. Сканлън ще направи номера си с бомбата, а аз може да устроя състезание по хвърляне на ринг в кабинета по трудотерапия.

— Аз пък ще гадая бъдещето — казва Мартини и поглежда с присвити очи някъде над главата си.

— А аз мога с доста голяма точност да определям патологичните смущения, като гледам на ръка — обажда се Хардинг.

— Много добре изръкоплясква Чезуик Досега никой не е подкрепял неговите предложения.

— За мен пък ще е чест да бъда крупие на скило — провлачва Макмърфи. — Имам малко опит…

— О, възможностите са толкова много — казва докторът, седнал с изправен гръбнак, действително запален от проекта. — Ами да, лично аз имам милион идеи.

В продължение на още пет минути той говори разгорещено. Очевидно повечето от тия идеи вече е обсъждал с Макмърфи. Описва игри, павилиони с лакомства, предлага да се продават билети; и изведнъж млъква, сякаш погледът на Старшата го е пронизал точно между очите Премигва и я запитва:

— А вие какво мислите за тази идея, мис Рачид? За един карнавал? Тук, в отделението?

— Съгласна съм, че може да окаже терапевтичен ефект — казва тя и млъква. Чака. И пак насочва към другите същото онова мълчание. Когато разбира, че никой няма да го наруши, продължава. — Но освен това смятам, че преди да се стигне до някакво решение, една такава идея трябва да се обсъди на колегиума Предполагам, че и вие мислите така, докторе?

— Разбира се. Просто исках, нали разбирате, да сондирам хората Но естествено най-напред ще говорим за това на колегиума. После ще продължим е плановете си.

На всички им става ясно, че това ще е карнавалът.

Старшата отново поема нещата в ръцете си, като изшумолява с папката, която държи.

— Чудесно. Ако няма нещо друго — и ако мистър Чезуик си седне на мястото, — мисля, че можем да продължим дискусията Остават ни още… — тя изважда часовника си от кошницата и го поглежда — още четирийсет и осем минути И така, както…

— Ах, да! Спомних си още нещо. — Макмърфи е вдигнал ръка и щрака с пръсти. Тя се взира продължително в ръката му и чак тогава казва:

— Кажете, мистър Макмърфи?

— Всъщност идеята е на доктор Спийви. Докторе, я им кажи какво намисли по въпроса с глухите и радиото. Сестрата трепва, съвсем леко, едва забележимо, но сърцето ми подскача от радост. Тя мушва папката обратно в кошницата и се обръща към доктора.

— Вярно започва той. За малко да забравя. — Обляга се назад, кръстосва крака и допира ръце с връхчетата на пръстите си; виждам, че все още е в добро настроение заради своя карнавал С Макмърфи говорихме за прастария проблем на нашето отделение: разнородните обитатели, съжителстването на млади и стари. Условията не са най-идеалните за нашия Терапевтичен колектив, но Управлението все заявява, че друг изход няма, тъй като сградата на Гериатрията е пренаселена. Пръв аз ще се съглася, че това положение е крайно неприятно за всички нас С Макмърфи обаче стигнахме до една идея, която може да облекчи нещата и за двете възрастови групи. Както спомена Макмърфи, той е забелязал, че някои от по-старите хора трудно чуват радиото. И предложи звукът да се усили още повече, та да го чуват и ония Хроници, които имат смущения в слуховия апарат. Според мен това е едно твърде хуманно предложение.

Макмърфи скромно махва с ръка, докторът кима към него и продължава:

— Аз обаче му обясних, че според някои от по-младите пациенти радиото и без това свирело прекалено силно и им пречело да разговарят или да четат. Макмърфи каза, че не е помислил за това, но че е жалко, дето тези, които искат да четат, не могат да се усамотят някъде на тишина и да оставят радиото на онези, които искат да го слушат. Съгласих се, че е жалко, и вече бях готов да приключа е този въпрос, когато си спомних за старата баня, където сега складираме масите по време на нашите занимания. И без това тази стая за нищо не я използваме; при наличието на новите лекарства вече не прибягваме до хидротерапията, която провеждахме там. Та какво ще каже колективът, ако обърнем тази стая в нещо като втора дневна, или нека я наречем стая за игри!

Колективът не казва нищо. Всички знаят чий ред е сега. Тя изважда пак Хардинговата папка, поставя я на коленете си и скръства ръце над нея; оглежда стаята така, сякаш очаква, че някой би се осмелил да каже нещо. След като става ясно, че никой няма да вземе думата преди нея, извръща глава към доктора.

— Като план звучи чудесно, доктор Спийви, а оценявам и загрижеността на мистър Макмърфи за другите пациенти, но се опасявам сериозно, че няма да имаме персонал за още една дневна.

Уверена, че с това е сложила край, Старшата отново понечва да разтвори папката. Докторът обаче е обмислил всичко по-добре, отколкото смята тя.

— Взех предвид това, мис Рачид. Но тъй като тук, в дневната с високоговорителя, ще останат главно Хронически пациенти, повечето от които са приковани на столове или колички, не ви ли се струва, че един санитар и една сестра съвсем спокойно ще могат да усмиряват бунтовете и безредиците, в случай че възникнат?

Тя не отговаря, нито пък обръща внимание на шегата му за бунтовете и безредиците. Лицето й остава непроменено, с неизменната усмивка.

— А другите двама санитари и сестрите ще имат възможност да се грижат за пациентите в банята може би дори още по-добре, отколкото тук. Вие какво ще кажете, приятели? Бива ли я идеята? Самият аз я смятам за доста добра и предлагам да я опитаме, поне за няколко дни, Ако работата не потръгне, имаме си ключа, ще заключим стаята отново, не е ли така?

— Правилно! — извиква Чезуик и удря с юмрук в дланта си. Той все още стои прав, сякаш се страхува да се доближи пак до палеца на Макмърфи. — Правилно, доктор Спийви, ако работата не потръгне, имаме си ключа и ще заключим стаята отново Не ще и дума.

Докторът се оглежда; като вижда, че всички Остри му кимат, ухилени до уши, решава, че те са много възхитени от него и от неговата идея, затова се изчервява като Били Бибит и трябва един-два пъти да избърше очилата си, преди да продължи. Става ми забавно, като гледам колко е доволен от себе си дребният човечец. Понеже момчетата му кимат, той също им кима и казва:

— Много добре и отпуска ръце на коленете си. — И така, Ако това вече е решено аз като че ли забравих за какво трябваше да говорим тази сутрин?

Старшата пак трепва леко, навежда се над кошницата и измъква една папка. Взема да рови из нея, а ръцете и май треперят. Изважда лист хартия, но преди да започне да чете от него, Макмърфи се изправя отново с протегната ръка и пристъпвайки от крак на крак, проточва замислено: „Знаеш ли, докторе.“ Ръцете й престават да ровят, замръзват, сякаш звукът на гласа му я вцепенява, също както нейният глас вцепени черното момче тая сутрин Чак ми се завива свят, като я гледам такава вцепенена Докато Макмърфи говори, я наблюдавам внимателно.

— Знаеш ли, докторе, умирам да разбера какво означава сънят, дето го сънувах тая нощ. Гледай сега, уж бях аз, в съня де, пък в същото време като че ли не бях съвсем аз, а някой, който приличаше на мене — някой като… баща ми! Да, да, точно той беше. Баща ми беше, защото понякога, когато се погледнех, когато го погледнех него де, виждах железния болт, който баща ми имаше в челюстта си…

— Баща ви има железен болт в челюстта си?

— Е, вече не, имаше го някога, когато бях дете. Около десет месеца той се разхожда с тоя голям метален болт, който влизаше оттук и излизаше оттук! Господи, ама същински Франкенщайн беше! Разцепиха му челюстта с брадва, когато се сби с оня от дъскорезницата… Ей, чакайте да ви разкажа как стана всичко…

Лицето й е все още спокойно, сякаш си е сложила някаква маска, върху която е изрисуван желания от нея израз. Сигурен, търпелив, невъзмутим. Повече никакви трепвания, само това ужасно студено лице с неговата спокойна усмивка, усмивка от пресована червена пластмаса, чисто, гладко чело без нито една бръчица, която да подскаже слабост или тревога; безизразни, широко разтворени, боядисани в зелено очи, чийто нарисуван израз казва: аз мога да чакам, възможно е от време на време да губя по някой метър, но ще чакам, ще бъда търпелива, спокойна и уверена, защото знам, че за мен истинска загуба няма.

За момент си бях помислил, че е победена. Така ми се бе сторило. Сега обаче разбирам, че няма такова нещо. Пациентите един по един мятат крадливи погледи към нея, за да видят как й се отразява това, дето Макмърфи е поел заниманието в ръцете си, и виждат все едно и също. Тя е твърде голяма, за да бъде победена. Заема половината стая — като някаква японска статуя. Нищо не може да я помръдне, няма спасение от нея. Днес изгуби една малка битка, но тя е без значение за голямата война, която тя печели и ще продължи да печели. Не бива да позволяваме на Макмърфи много-много да ни вдига акциите, да ни увлича в някаква безсмислена игра. Тя ще продължи да печели така, както печели Системата, тъй като има зад гърба си цялата нейна мощ. Старшата не губи поради своите загуби, а печели поради нашите. За да я надвиеш, трябва да я побеждаваш всеки път, когато се сблъскаш с нея, а не два от три или три от пет пъти. Само да отслабиш бдителността си, само да изгубиш веднъж, и тя печели завинаги. В крайна сметка всички ние ще загубим. Няма спасение.

Тъкмо в тоя момент тя включва машината за мъгла и мъглата нахлува толкова бързо, че вече не виждам нищо друго освен лицето й. Нахлува и се сгъстява, сгъстява; колкото бях щастлив преди минута, когато я видях да трепва леко, толкова сега съм унил и апатичен — даже никога не съм се чувствал чак толкова унил, тъй като сега знам, че няма спасение нито от нея, нито от Системата. И никой не може да ни спаси, нито дори Макмърфи. Никой. Колкото повече си мисля за това, толкова по-бързо нахлува мъглата.

Добре, че е толкова гъста — сега мога да се шмугна в нея, да се отпусна, отново да съм си на сигурно място.

В дневната се играе монопол. Играят го от три дни, с къщите, с хотелите и прочие; съединили са две маси, за да следят всички ходове и купчините със заложените „пари“. Макмърфи ги убеди, че ще им е по-интересно, ако за всеки „долар“, заеман от банката, плащат по един цент: кутията е пълна с монети.

— Твой ред е, Чезуик.

— Не, чакай, не играй още. Обяснете ми преди това какво трябва да има човек, за да си купи хотел?

— Виж какво, Мартини, трябва на всяка улица от твой квартал да имаш по четири къщи. А сега давай да играем, за Бога.

— Не, чакайте.

Откъм неговата страна на масата се разхвърчават „пари“; във всички посоки политат червени, зелени и жълти „банкноти“.

— Ти какво, за Бога, хотел ли ще купуваш, или ще играеш на Честита нова година?

— Дяволите да те вземат бе, Чезуик, твой ред е.

— Три по едно? О-хо, Чезуикче, и сега къде отиваш? Да не би случайно в моя парк „Марвин“? Да не би това да означава, че ми дължиш, чакай да помисля, триста и петдесет долара, а?

— По дяволите.

— Абе к’ви са тия неща? Я чакайте, к’ви са тия другите неща по цялата маса, а?

Мартини, тия неща по масата ги гледаш от два дни. Нищо чудно, че губя като последния глупак. Макмърфи, как може да внимава човек, след като Мартини седи тука и непрекъснато халюцинира?

— Остави го ти Мартини, Чезуик. От него имаме само полза. Побързай сега с тия триста и петдесет долара, а Мартини си знае работата: нали ни плаща наем, щом някое от неговите „неща“ попадне в наша собственост?

— Почакайте. Толкова са много.

— Стига, Март. Ти само ни съобщавай в чия собственост попадат. Чезуик, зарът все още е твой. Имаш право да хвърляш втори път; Браво, юнак. О-хо, шестица.

— И сега къде отивам… на Шанс: „Избран сте за председател на Управителното тяло: платете на всеки играч“. По дяволите и пак по дяволите!

— Хей, чий е тоя хотел тук, на тази железопътна линия?

— Приятелю, това, както всеки може да види, не е хотел, а депо.

— Не, почакайте…

Макмърфи се е надвесил над своя ъгъл от масата, като мести карти, пренарежда пари, подравнява хотелите си. Една стодоларова „банкнота“ стърчи от шапката му като журналистическа карта: бели пари за черни дни, както ги нарича той.

— Сканлън? Май е твой ред, братле.

— Дайте ми заровете. Сега ще видите вие. Раз, два. Мартини, я ми премести пионката единайсет пъти.

— Добре.

— Не това бе, простак; това не е пионката ми, а къщата ми.

— Ама тя е от същия цвят.

— Какво прави тая малка къщичка в Електрическата компания?

— Това е електроцентрала.

— Мартини, ама ти не разклащаш заровете…

— Нищо де, остави го! Какво от това?

— Но това са две къщи!

— О-хо. И Мартини хвърля, я да видя… Много добре, Март; това значи, че отиваш… Къде ти е пионката, братле?

— А? Ами ето я.

— Той я е бил лапнал, Макмърфи. Нищо де, Мартини, преметнал си я през два кътника, а сега имаш четири хода по картата и отиваш на… на Болтик авеню. Твоята лична и единствена собственост. Има късметлии на тоя свят, приятели. Мартини играе от три дни и почти всеки път попада на своя собственост.

— Хардинг, млъквай и играй. Твой ред е.

Хардинг събира заровете с дългите си пръсти и опипва гладките им повърхности с палец, сякаш е сляп. Пръстите са същият цвят като заровете и създават впечатлението, че ги е издялал с другата си ръка. Той разтърсва ръка и заровете изтракват в шепата му. Претъркулват се и спират пред Макмърфи.

— О-хо. Четири, пет, шест. Лош ти е късметът, братле. Попадаш в една от големите ми собствености. Значи, ми дължиш, ъ-ъ, горе-долу двеста долара.

— Жалко.

Играта продължава в същия дух, заровете тракат, разменят се шумолящи „банкноти“.