Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
One Flew Over the Cuckoo’s Nest, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 99гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD(2009)

Издание:

Кен Киси. Полет над кукувиче гнездо

Редактор: Игор Шемтов

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Мария Христова

Художествено оформление: Фама

ИК „Фама“, София, 2005

ISBN 954-597-221-1

История

  1. —Добавяне

За първи път от много, много отдавна съм си легнал, без да взема червеното хапченце (ако се скрия, за да не ми го дадат, нощната сестра с рожденото петно праща негъра Джийвър да ме намери и да ме прикове на място с фенерчето си, додето тя приготвя спринцовката), затова се правя на заспал, когато черното момче минава покрай мен с батерията си.

Когато глътнеш такова червено хапче, ти не просто заспиваш; ти си като парализиран от съня и през цялата нощ не можеш да се събудиш, каквото и да става около тебе. Ето затова ми ги дават тия хапчета; в старата сграда бях почнал да се будя нощем и ги улавях да вършат какви ли не гнусотии със заспалите пациенти.

Лежа неподвижно и успокоявам дишането си, чакам да видя дали няма да се случи нещо. Господи, колко е тъмно; чувам ги как се влачат отвън с гуменките си; два пъти надникват в спалното и подред осветяват с фенер всеки от нас. Лежа със затворени очи, но не спя. Долавям как горе, при Буйните, някой вие, „уу-уу-уу“ — явно са го включили да приема кодирани сигнали.

— През тая дълга нощ май само биричката ще ни спаси — прошепва едното черно момче на другото. Гуменките заскърцват към Сестринската стая, където е хладилникът. — Искаш ли биричка, маце? Нощта е дълга.

Оня отгоре млъква. Устройствата в стените вият все по-слабо и по-слабо и накрая стихват съвсем. Звук не се чува из цялата болница, само дето някъде от глъбините на зданието се носи приглушено, смекчено боботене, което долавям за първи път — подобен шум ще чуеш, ако застанеш нощем до голяма водноелектрическа централа. Глух, неумолим, жестоко мощен.

Високото черно момче стои в коридора така, че го виждам, оглежда се и се киска. Тръгва бавно към вратата на спалното и бърше влажните си сивкави длани в тялото си. Сянката му, която светлината от Сестринската стая хвърля върху стената на спалното, е голяма като слон и постепенно се смалява, когато то се насочва към вратата на спалното и надниква през нея. Отново се изкисква, отключва таблото с бушоните до вратата и бръква в него. — Ха така, бебенца, спете дълбоко.

Застанало на прага, то завърта едно копче и целият под пред него започва да се свлича, плъзва надолу като платформата на товарен асансьор!

Нищо друго не се движи, само подът на спалното и ние заедно с леглата, нощните масички и прочие за секунда се отделяме от стените, вратата и прозорците на помещението/Машинарията — вероятно някаква дяволия от зъбчати колела и вериги, прикрепени към ъглите на шахтата — е смазана добре и мълчи като гроб. Чувам само как дишат момчетата и колкото по-надолу слизаме, толкова по-силно става боботенето. Светлината, която се процежда през вратата на спалното някъде на петстотин метра над нас и представлява само една точица, посипва стените на правоъгълната шахта със сивкав прах. Става все по-тъмно и изведнъж отдалече се понася вик: „Стойте там!“; ехото му се блъсва в стените на шахтата… и настъпва пълен мрак.

Подът стига до някакво здраво дъно, дълбоко под земята, удря се меко в него и се заковава на едно място. Тъмно е като в рог и имам чувството, че чаршафът, с който съм завързан, ми спира въздуха. Тъкмо когато се заемам да развържа чаршафа, подът леко се раздрусва и тръгва напред. Под него явно има някакви колелца, само че не ги чувам. Не чувам и дишането на момчетата наоколо ми и изведнъж разбирам, че това е така, защото боботенето постепенно се е засилило и заглушава всичко друго. Трябва да сме точно по средата. Продължавам да се боря с проклетия му чаршаф, с който съм завързан, и тъкмо да го поразхлабя, когато цяла една стена плъзва нагоре и разкрива огромна стая с безкрайно много машини в нея, чак краят им не се вижда, стаята гъмжи от запотени, голи до кръста мъже, които търчат между машините, а пламъците от стотиците пещи осветяват безизразните им унесени лица.

Всичко, което виждам, ми изглежда точно така, както си го бях представял, като слушах шума — прилича ми на вътрешността на гигантска водноелектрическа централа. Огромни месингови тръби изчезват нагоре в тъмнината. Жици водят към невидими трансформатори. Всичко е полепнало с машинно масло и пепел, съединителите, моторите и динамата са станали целите на червени и катраненочерни петна.

Работниците до един се движат с плавна, лека стъпка. Никой не бърза. От време на време някой току ще спре за миг, ще завърти ръчка, ще натисне бутон, ще щракне превключвател — едната половина на лицето му ще се белне като светкавица от искрата на превключвателя; после де си продължи по пътя, ще се качи по металните стъпала, ще закрачи по мостика от набраздена ламарина — всички се разминават толкова плавно и близко един до друг, че допирът на мокрите им тела ми напомня за плясъка на рибешка опашка във вода, — сетне пак ще спре, ще щракне друг превключвател — отново искра, и пак ще продължи. Додето ти стига погледът, виждаш да блещукат занесените кукленски лица на работниците.

Един от работниците, както се движи с пълна пара, ненадейно склопява очи и пада мъртъв на земята; двама от другарите му на минаване покрай него го грабват и го натикват в най-близката пещ. Пещта блъвва огнено кълбо; милиони тръби започват да пукат, сякаш прекосяваш поле с грахови шушулки. Този звук се смесва с бръмченето и тракането на останалите машини.

Всичко боботи в ритъм, като някакъв оглушително силен пулс.

Подът на спалното продължава да се плъзга и излизайки от шахтата, навлиза в машинното. Веднага забелязвам точно над нас едно от ония съоръжения, дето ги използват в кланиците — колички на релси, с които се придвижват закланите животни от хладилника до касапина. Двама здравеняци по дочени панталони, бели ризи с навити ръкави и тесни черни връзки са се надвесили на мостика над леглата ни и си приказват, като жестикулират усилено, а цигарите им в дългите цигарета чертаят линии от червена светлина. Те приказват, но ритмичният рев, който се носи от всички страни, заглушава думите им. Единият щраква с пръсти, най-близкият работник прави рязък завой и хуква към него. Здравенякът посочва с цигарето си едното от леглата; работникът припва към металната стълба, слиза по стъпалата и се изравнява с нас, след което изчезва между два огромни като товарни сандъци трансформатора.

Когато работникът се появява отново, той дърпа някаква кука, която виси на синджир от съоръжението над нас, и крачи с гигантски крачки. Тъкмо минава покрай леглото ми, и някъде изригва пещ, лицето му, съвсем близо до моето, се осветява за миг — красиво, жестоко, восъчнобяло лице, подобно на маска, лице, което не иска нищо. Виждал съм милиони такива.

Отива до леглото, е една ръка сграбчва за петата стария Безмозъчен Бластик и го вдига отведнъж, сякаш Бластик тежи не повече от две-три кила, с другата си ръка работникът прокарва куката през сухожилието над петата му и старецът увисва с главата надолу, уплашеното му зеленикаво лице изглежда по-голямо, очите му са помътнели от ням ужас. Той размахва ръце и свободния си крак, додето горнището на пижамата му се смъква и се омотава около главата му. Работникът грабва горнището, смачква го и го усуква като чувал, дръпва синджира и го придвижва към мостика; после поглежда нагоре, където стоят двамата здравеняци по белите ризи. Единият измъква скалпел от прикрепения към колана му кобур Скалпелът виси на верижка. Здравенякът го подава на работника, но закача другия край на верижката за парапета, за да не би работникът да избяга с оръжие.

Работникът взема скалпела и с отмерени движения разрязва челото на стария Бластик, след което старецът престава да се мята. Мисля си, че ще ми се доповръща, но въпреки очакванията ми нито шурва кръв, нито се изръсват разни карантии — само дето се посипва дъжд от ръжда и пепел и от време на време по някое парче жица или стъкло. Работникът е потънал до колене в нещо, което наподобява лава.

Една от пещите раззива уста и близва някого.

Иска ми се да скоча и да се разтичам, да събудя Макмърфи, Хардинг и когото друг мога, но не би имало никакъв смисъл. Ако раздрусам някого и го събудя, той ще рече: „Какво има пък сега, идиот такъв, какво те тормози?“ А после, току-виж, помогнал на някой от работниците да ме закачи на кука с думите: „Я да видим как изглеждат индианските карантии“

Чувам пискливия, студен, пронизващо влажен шепот на машината за мъгла, виждам как изпод леглото на Макмърфи вече плъзват първите клъбца. Надявам се, той те се сети, че трябва да се скрие в мъглата.

Чувам някакво глупаво дърдорене, което ми напомня за някого, и се извъртам да погледна на другата страна Виждам плешивата глава на Рекламата с подпухналото лице, за което пациентите все спорят от какво е така подпухнало. „Според мен, носи“, ще каже един. „А аз мисля, че не носи; ти въобще чувал ли си мъж да носи такова нещо?“ „Да, ама ти пък, преди да дойдеш тук, въобще беше ли чувал за такъв като него, а?“ Първият пациент свива рамене и кима: „Интересна забележка.“

Той е само по дълга долна риза със завъртени монограми, избродирани в червено отпред и отзад. И веднъж завинаги виждам (когато минава покрай мене, ризата се заголва откъм гърба му, та успявам да зърна), че той съвсем определено носи корсет, при това така здраво го е стегнал, че може всеки момент да го спраска.

А от корсета му се мандахерцат пет-шестина изсушени, вързани за косите скалпове.

Държи малко шишенце, от което си посръбва, за да не му пресъхне гърлото от говоренето, както и една напоена с камфор кърпичка, която от време на време тика под носа си, за да спре вонята. След него бърза групичка учителки, ученички и разни такива. Облечени са в сини престилки, а косите им са накъдрени на ролки. Всички слушат неговата кратка разяснителна лекция.

Той си спомня нещо смешно, та се налага да прекъсне лекцията си и да сръбне от шишенцето, за да укроти кикота. По време на паузата една от ученичките се зазяпва наоколо си и зърва разпорения Хроник, увиснал на петата си. Тя ахва и отскача назад. Рекламата се обръща, забелязва и той трупа и се втурва към него, хваща едната от безжизнените ръце и я разтърсва. Ученичката предпазливо проточва врат, за да погледне по-добре, лицето й е в транс.

— Виждате ли? Виждате ли? — Той квичи, върти очи и от устата му хвърчат пръски от онуй нещо в шишето — толкова силно се смее. Струва ми се, че чак ще се пръсне от смях.

След като накрая сподавя смеха си, тръгва пак между машините и подновява лекцията си. Изведнъж спира и се плясва по челото: „Ама че съм заплес!“ Втурва се обратно към провисналия Хроник, за да си одере още един трофей и да го завърже към пояса си.

Отдясно и отляво се вършат разни други, също такива ужасни неща — откачани, отвратителни неща, прекалено глупави и чудати, за да ти се доще да викаш, но и прекалено верни, за да ти е до смях — ала мъглата така се е сгъстила, че вече няма защо да гледам. Някой ме дърпа за ръката. Знам какво ще се случи: сега ще ме измъкнат от мъглата, ще ме върнат в отделението и няма да има и следа от това, което ставаше тази нощ. Ако сглупя и се опитам да разправя на някого за това, той ще ми каже: „Абе идиот такъв, ти просто си имал кошмари; няма такива шантави неща като огромно машинно отделение долу в недрата на някаква водноелектрическа централа, нито работници-роботи, които хълцат хората.“

Е да, ама тогава как съм ги видял!

 

 

От мъглата ме измъква мистър Търкъл, дърпа ме за ръката, разтърсва ме и се хили. Казва:

— Мистър Бромдън, ти май сънуваш лош сън.

Той е санитарят, дето работи в дългата самотна смяна от единайсет до седем — стар негър с широка, сънлива усмивка в края на източената си, клатушкаща се шия. По миризмата го усещам, че е пийнал.

— Айде, мистър Бромдън, опитай се пак да заспиш.

Някоя нощ, ако чаршафът ми е прекалено стегнат и се въртя, той идва и го развързва. Не би го направил, ако смяташе, че ще го хванат, защото можеше да го уволнят, но, според него, те щяха да си помислят, че аз съм се развързал. Всъщност сигурен съм, че го правеше, защото беше добър, защото искаше да помогне — но най-напред гледаше да се подсигури.

Този път не ми развързва чаршафа, а продължава по-нататък, за да помогне на двама санитари, които не съм виждал досега, и на един специализант да прехвърлят стария Бластик на носилка и да го изнесат от спалното, покрит с чаршаф — никой не се е отнасял така внимателно с него, докато беше жив.

На сутринта Макмърфи става преди мене, за първи път, откак го няма чичо Джул Сомнамбула, някой да стане преди мене. Джул беше хитър стар побелял негър, който развиваше теорията, че нощем черните момчета катурвали света на една страна, затова сутрин се измъкваше рано-рано от кревата, та да ги пипне на местопрестъплението. Също както Джул, и аз ставам рано, за да видя що за машини вмъкват в отделението, или инсталират в бръснарницата, тъй че обикновено петнайсетина минути, преди да се появи следващият пациент, в коридора сме само аз и черните момчета. Но тази сутрин, докато се измъквам от завивките, вече чувам Макмърфи в клозета. Чувам го, че пее! Ама така пее, че, ще речеш, никаква грижа си няма на тоя свят. Неговият чист и силен глас се удря в цимента и стоманата.

„Конете ти са гладни, каза тя На него му е приятно да слуша как ехти гласът му в клозета Седни до мен и дай им от зобта. — Поема си дъх и гласът му подскача с няколко тона по-високо, става по-силен и по-мощен, така че чак жиците в стените потреперват. — Конете нямат нужда от зобта-а-а. Той задържа последния тон, поиграва си с него и накрая го заглушава с останалата част от стиха. — Та сбогом, мила, тръгвам си в нощта.“

Песен! Всички са като гръмнати. С години не са чували такова нещо, във всеки случай не тук, в отделението. Повечето от Острите в спалното са се събудили, подпрели са се на лакти, мигат и слушат Споглеждат се и повдигат вежди. Как така черните момчета още не са го накарали да млъкне? Досега никога не са позволявали да се вдига такава врява. Защо се държат по-различно с тоя новия? И той е от плът и кръв, и той ще излинее и ще умре като всички нас. И той живее по същите закони, яде, сблъсква се със същите грижи, не може да не е уязвим към Системата като всички други!

Но не, новият е по-различен, това Острите го виждат, по-различен е от всички, дето са минали през отделението за последните десет години, по-различен е и от познатите им от Външния свят. Може и той да е уязвим, ама Системата някак си не е успяла да го приклещи.

„Товарът е в каруците пее той, — камшик държи ръката ми…“

Как е съумял да й се измъкне? Може би също както стария Пийт, Системата и него е пропуснала да пипне навреме и да го тури под контрол. Може би е такъв недисциплиниран заради това, дето се е скитал из цялата страна, дето се е люшкал от едно място на друго — никое училище не е могло да го обуздае достатъчно, защото като дете никога не е прекарвал в един и същи град повече от няколко месеца; сякъл е дърва, играл е комар, бил е крупие по панаири, толкова бързо си е сменял местожителството, че не е дал възможност на Системата да монтира нещо в него. Да, сигурно е така, просто не е дал възможност на Системата, както вчера не даде възможност на черното момче да го стигне с термометъра — много е трудно да уцелиш движеща се мишена.

Нямал е ни жена, да го врънка за нов линолеум, ни роднини, да го дърпат на различни страни и да го гледат със сълзящи старчески очи. За никого е нямал да се грижи, свободно е разполагал с времето си и затова е станал такъв майстор на комара. И вероятно черните момчета не хукват сега към клозета, за да го накарат да млъкне, именно защото знаят, че не е свързан с контролната инсталация, а те си спомнят как беше със стария Пийт и какво може да стори един такъв човек. Пък освен това виждат, че Макмърфи е доста по-едричък от стария Пийт; ако все пак рекат да се преборят с него, ще трябва да го дебнат със спринцовката и тримата, плюс Старшата. Острите клатят глави; да, да, тази ще да е причината, дето санитарчетата го оставят да си пее, след като всеки друг на негово място биха накарали да млъкне.

Излизам от спалното в коридора в секундата, когато Макмърфи се измъква от клозета. Освен шапката и пешкира, който придържа около хълбоците си с една ръка, няма нищо друго по себе си. В другата си ръка държи четка за зъби. Стои в коридора и се оглежда, повдигнал се е на пръсти, та колкото може по-малко да се допира до студения под. Избира си едното от черните момчета, най-ниското, запътва се към него и го плясва по рамото, сякаш цял живот са били първи приятели.

— Хей, мой човек, ще може ли да получа малко паста, за да си измия зъбките, а?

Момчето извърта уродливата си глава, така че носът му се опира в ръката на Макмърфи. Намръщва се и бързо се оглежда за другите двама, просто за всеки случай; после казва на Макмърфи, че шкафчето се отваря в седем без петнайсет.

— Такъв ни е редът — обяснява то.

— Така ли? Ама там ли наистина държат пастата? В шкафчето?

— Точно така, заключена в шкафчето.

Момчето иска да си продължи да лъска первазите, но ръката не пуска рамото му, вкопчила се е в него като някаква голяма червена скоба.

— Заключена в шкафчето, така ли? А защо, според теб, заключват пастата? Та тя въобще не е опасна. Нито можеш да отровиш някого с нея, нито пък да му пръснеш черепа с тубата. Кажи де, за какъв дявол трябва да се държи под ключ нещо толкова безобидно като някаква си тубичка паста за зъби, а?

— Такъв е редът в отделението, мистър Макмърфи, затова. — И като вижда, че тая причина не минава пред Макмърфи, поглежда намусено към ръката на рамото си и добавя: — Какво ще стане, ако всеки вземе да си мие зъбите, когато му падне?

Макмърфи освобождава рамото му и се замисля, като захваща да скубе червеникавата вълна отзад на врата си.

— Ъ-хъ, ъ-хъ, май почвам да разбирам накъде биеш: редът в отделението е за тези, които не могат да си мият зъбите след всяко ядене.

Господи, ама толкова ли не разбираш?

— Да, да, сега разбирам. Казваш, че хората ще вземат да си мият зъбите, когато им падне.

— Ами да, точно затова…

— Прав си, само като си представи човек! Току гледаш, някой си мие зъбите в шест и трийсет, друг в шест и двайсет, а трети, кой знае, може и в шест часа. Да, сега те разбирам.

И ми намига — аз стоя зад санитарчето до стената.

— Мистър Макмърфи, трябва да измия този перваз.

— О, не исках да ти преча на работата. — Поотдръпва се, а момчето се навежда отново над пода. Но изведнъж Макмърфи пристъпва пак напред и се надвесва над кофата до санитарчето. — Я, а това тука какво е?

Черното момче надниква и то.

— Къде тука?

— Тука, в кофата бе, Сам. Какво е това в кофата?

— Ами… прах за миене.

— Е, аз обикновено използвам паста, но… — Макмърфи бръква с четката си в праха, завърта я, после я изважда и я изтръсква на ръба на кофата, — но и това ще ми свърши работа. Благодаря ти. После ще го видим тоя ред на отделението.

И се упътва към клозета, откъдето отново еква песента му, изопачена от равномерния мах на четката за зъби.

Черното момче стои и гледа след него с увиснал в сивкавата му ръка парцел. После премигва, озърта се и вижда, че аз съм наблюдавал всичко; идва до мене, повлича ме по коридора за ластика на пижамата ми и ме блъсва на пода там, където вчера чистих.

Тука! Дяволите да те вземат, търкай тука! Искам да работиш, а не да зяпащ тъпо като някаква дебела глупава крава! Айде! Тука!

Залавям се да мия е гръб към него, за да не ме види, че се хиля, Много ми е кеф, че Макмърфи вбеси черното момче — малцина могат така. Някога същото го можеше Татко — когато ония от правителството дойдоха за първи път да преговарят, за да откупят договора, той стоеше пред тях широко разкрачен, с безизразно лице и гледаше с присвити очи към небето. „Я-а-а, диви гъски“ — казваше Татко и присвиваше очи. Шумолейки с книжата, хората от правителството погледнаха нагоре. — „К’во казвате…? През юли? По това време на годината… ъ-ъ, няма гъски.“

Те му говореха като туристи от източните щати, кои то смятат, че с индианците трябва да се говори като с хора, които разбират трудно. Татко се правеше, че не забелязва как му говорят. Той все гледаше към небето. „Ей ги там горе гъските, бели човече. Нали знаеш. И тази година. И миналата година И по-миналата, и още по-миналата.“

Мъжете се спогледаха и се изкашляха „Да. Сигурно е така, вожде Бромдън. Сега остави гъските Обърни внимание на договора Ние ги предлагаме нещо много изгодно и за теб, и за твоя народ — ще се промени животът на червенокожите.“

Татко продължаваше: „… и по-по-миналата година, и по-по-по-миналата година…“

Докато хората от правителството разберат, че са ги взели на подбив, старей шините, които седяха пред входа на колибата ни, хилеха се, пъхаха лулите си в джобовете на червено-черните си плетени вълнени ризи и пак ги изваждаха, се разкискаха като луди. Чичо Тичащият и Скачащ Вълк се търкаляше по земята и полузадушен от смях казваше: „Нали знаеш, бели човече.“

И естествено си постигнахме целта, ония се обърнаха без нито дума повече и тръгнаха към шосето със зачервени вратове, а ние се смеехме след тях. Понякога забравям какво може да направи смехът.

 

 

Ключът на Старшата щраква в ключалката; черното момче рипва да я посрещне още на вратата и запристъпва от крак на крак като дете, на което му се пишка. Тъй като съм наблизо, аз го чувам на няколко пъти да споменава името на Макмърфи, от което разбирам, че й разказва как си е измил зъбите Макмърфи, напълно забравяйки да спомене за стария Безмозъчен, дето умря през нощта Размахва ръце и се опитва да й обясни какви ги е измислил тоя червенокос глупак още рано сутринта — всичко изопачава, противи се на реда на отделението, не може ли тя да направи нещо?

Старшата наблюдава момчето втренчено и когато то спира да се гърчи, поглежда към вратата на клозета в другия край на коридора, откъдето гласът на Макмърфи гърми още по-силно от преди.

„О, твоите не ме харесват, бил съм бе-е-еден; през прага ти ще мина май после-е-еден.“

Отначало изглежда озадачена: и тя като всички нас толкова дълго време не е чувала да се пее, че й трябват няколко секунди, додето разбере какво става.

„Разкош голям не искам — мангизи само в джо-о-оба, а кой не ме харесва, да си намери гро-о-оба.“

Слуша още минута-две, за да се увери, че не й се счуват разни неща; и тогава се наежва. Ноздрите й се раз ширя ват от ярост, с всяко вдишване и издишване тя става все по-голяма и по-голяма; откак го няма Тейбър, не съм я виждал толкова вбесена от пациент. Размърдва ставите на лактите и пръстите си. Чувам леко скръцване. Тя тръгва и аз се прилепвам към стената, когато изтрополява покрай мене, вече е голяма колкото камион и влачи камъшитената чанта зад ауспуха си като някакво ремарке. Устните й са разтегнати и усмивката й върви пред нея като решетката на радиатор. Когато минава покрай мен, ми замирисва на нагорещено масло и на искри от индуктор. С всяка своя крачка става все по-голяма и по-голяма, подува се и се накокошинва, стъпква всичко отпреде си! Страх ме е дори да си помисля какво ще направи.

И изведнъж, точно когато се носи най-внушително и най-злобно, от вратата на клозета изскача насреща й Макмърфи, придържайки с ръка около хълбоците си пешкира — Старшата се заковава на мястото си! Тя се смалява и стига до височината на пешкира, а Макмърфи й се хили отгоре. Нейната собствена усмивка се изпарява, ъгълчетата на устните й се отпускат.

— Добро утро, мис Рачид. Как е навън?

— Не можете да се разхождате така — по пешкир!

— Тъй ли? — Той поглежда надолу към онзи край на пешкира, който е на нивото на очите й, и забелязва, че е влажен и плътно прилепнал до тялото му. — И пешкирите ли пречат на реда в отделението? Добре де, тогава какво да направя, ще…

— Не! Да не сте посмели! Веднага се върнете в спалното и си облечете дрехите!

Гласът й е като на учителка, която хока ученик, затова Макмърфи увесва нос като ученик и занарежда така, сякаш всеки момент ще заплаче:

— Не мога, мадам. Боя се, че тая нощ, докато съм спал, някой ми е чопнал дрехите. Страшно дълбоко се спи на тия ваши легла.

— Чопнал…?

— Задигнал. Отмъкнал. Гепил. Откраднал — изрежда той усмихнато. — Нали разбирате, някой ми е свил парцалките. — Това така го развеселява, че се впуска да танцува на бос крак пред нея.

— Някой ви е откраднал дрехите?

— Така изглежда.

— Ама как, затворническите дрехи? Защо?

Той спира да се кълчи и отново увесва нос.

— Знам само, че когато си легнах, те си бяха там, а когато станах, вече ги нямаше. Изчезнали са яко дим. Знам, мадам, че бяха най-обикновени затворнически дрехи, груби, избелели, долнокачествени, знам това — за ония, които имат повече дрехи, затворническите може и да са нищо. Но за един гол човек…

Тя изведнъж се досеща:

— Това ваше облекло трябваше да бъде взето. Тази сутрин са ви дали болнични дрехи.

Той поклаща глава и въздъхва, но все още гледа надолу.

— О, не, боя се, че не са ми дали. Тая сутрин нямам нищо друго освен шапката на главата си и…

— Уилямс — виква тя към черното момче, което все още стои до входната врата, сякаш се готви всеки момент да духне през нея. — Уилямс, можете ли да дойдете при мен за момент?

Той пропълзява до нея като куче, което очаква камшик.

— Уилямс, защо пациентът не е получил болнични дрехи?

Момчето си отдъхва. Поизправя се и се ухилва, вдига сивкавата си ръка и посочва едното от високите санитарчета в другия край на коридора. — Мистър Уошингтън отговаря днеска за прането. Не аз.

— Мистър Уошингтън! — Гласът й го заковава, както е провесил парцал над кофата, смръзва го на място. — Бихте ли дошли за момент!

Парцалът се плъзва беззвучно в кофата и с бавни, внимателни движения момчето подпира дръжката на подомиячката до стената. Обръща се и поглежда Макмърфи, ниското санитарче и сестрата. После се озърта наляво и надясно, сякаш тя може да вика някой друг.

— Веднага елате тук!

Тя пъхва ръце в джобовете и се затътря по коридора към нея. Върви бавно, но на мен ми е ясно, че ако не направи крачка, тя само с погледа си ще го вледени, ще го разпердушини; цялата й омраза, гняв и яростно безсилие, които смяташе да използва срещу Макмърфи, сега струят към черното момче и го зашеметяват като фъртуна, още повече го забавят. То трябва да се наведе напред, да си помага с ръце По косата и веждите му се образува скреж. Още повече се навежда, но стъпките му се забавят; няма да може да стигне.

Макмърфи започва да си подсвирква „Милата Джорджия“. Брауни и сестрата тъкмо навреме отклонява поглед от черното момче. Сега тя е още по-вбесена, още по-обезсилена от ярост; толкова бясна не съм я виждал никога. Няма я кукленската й усмивка, здраво стиснатите й тънки устни приличат на нажежена до червено жица. Ако сега я видеха и други пациенти, Макмърфи можеше да почне да си събира парите от баса.

Накрая черното момче стига до нея за тая цел му бяха необходими два часа Тя си поема дълбоко дъх.

— Уошингтън, защо този човек не е получил дрехи днес? Не видяхте ли, че има само един пешкир на себе си?

— И шапка — прошепва Макмърфи и почуква крайчеца й с пръст.

— Мистър Уошингтън?

Високото черно момче поглежда ниското, което го издаде, и то започва пак да се суче неспокойно. Високото момче го гледа доста продължително с тия свои очи като радиолампи; един вил, после ще се, оправи с него. Сетне извръща глава и очите му измерват Макмърфи отгоре додолу — силните широки рамене, кривата усмивка, белега на носа, ръката, прищипнала пешкира, след което поглежда сестрата.

— Мисля… — започва го.

— Мислите! Не е достатъчно да мислите! На секундата донесете дрехите, мистър Уошингтън, или следващите две седмици ще работите в Гериатрията! Да Трябва един месец да се занимавате е подлоги и кални бани, за да оцените колко малко работа имате вие санитарите в нашето отделение. В другите отделения кой, мислите, търка коридора цял ден? Мистър Бромдън ли? О не, много добре знаете кой. Ние до голяма степен сме ви освободили от чистенето, за да можете да се занимавате с пациентите. А това значи да се погрижите да не се разхождат нагоре-надолу голи. Какво щеше да стане, според вас, ако някоя от младите сестри беше дошла рано и завареше един пациент, който тича по коридора без дрехи? Какво?

Високото черно момче не е много сигурно какво е щяло да стане, но я разбира накъде бие и се потътря към стаята с бельото, за да донесе на Макмърфи чифт дрехи — вероятно с десет размера по-малки; после се дотътря обратно и му ги подава с най-искрена омраза в очите. Макмърфи изглежда объркан, как да поеме дрехите, дето му ги подава санитарчето — нали в едната си ръка държи четката за зъби, а с другата прикрепя пешкира? Накрая намига на сестрата, свива рамене и отвива пешкира, за да го метне на нейното рамо, сякаш тя е някаква дървена закачалка. Виждам, че под пешкира е обут в гащетата си Бас държа, че Старшата би предпочела да е чисто гол под пешкира, отколкото да е с тия гащета. Онемяла от ярост, тя приковава очи в ония ми ти големи бели китове, дето скачат по гащетата. Това вече й идва много. Минава цяла минута, докато се съвземе, и чак тогава се обръща към ниското черно момче; гласът й трепери, толкова е ядосана, че не може да се овладее.

— Уилямс… струва ми се… трябваше, като дойда тази сутрин, да сте измили прозорците в Сестринската стая.

То се затъртузва като някаква черно-бяла буболечка. — Вие също, Уошингтън… — Уошингтън почти припва към кофата си. Тя се оглежда, чуди се за кого още да се захване. Вижда ме мене, но точно в този момент от спалното излизат още няколко пациенти и се дивят защо сме се струпали в коридора. Тя затваря очи и се съсредоточава в себе си. Не може да си позволи да видят лицето й такова — бяло и изкривено от бяс. Напряга цялата си способност да се контролира. Постепенно устните отново се събират под бялото носле, сливат се, сякаш нажежената жица вече така се е сгорещила, че започва да се топи, трепват за миг и накрая, когато стопеният метал изстива и странно посивял се втвърдява, замръзват неподвижно. После се разтеглят в усмивка, езикът се мярва помежду им като къс сгурия. Очите й отново се отварят; и те са някакви такива странно сивкави, студени и безжизнени като устните, но тя подхваща обичайните си утринни поздрави така, сякаш нищо не се е случило; предполага, че пациентите все още са твърде сънени, за да забележат.

— Добро утро, мистър Сифелт, по-добре ли сте със зъбите? Добро утро, мистър Фредриксън, добре ли спахте, а вие, мистър Сифелт? Леглата ви са едно до друго, нали? Впрочем, докладваха ми, че вие двамата нещо сте се били споразумели за лекарствата си — че вие, мистър Сифелт, давате своите хапчета на Брус, тъй ли е? По-после ще говорим за това. Добро утро, Били; когато идвах, видях майка ти, тя ме помоли да ти кажа, че мисли за теб непрекъснато, убедена е, че ти няма да я разочароваш. Добро утро, мистър Хардинг — о, я погледнете, връхчетата на пръстите ви са целите зачервени и разръфани. Пак ли сте си гризали ноктите?

Преди те да могат да й отговорят, дори и да са имали какво да й отговорят, тя се обръща към Макмърфи, който все още стои по гащета. Хардинг поглежда гащетата и подсвирва.

— А вие, мистър Макмърфи — казва тя усмихната, сладка като мед, — ако сте свършили с демонстрацията на мъжката си физика и на екстравагантните си долни гащи, можете да се върнете в спалното и да си облечете болничните дрехи.

Той козирува на всички — на нея и на пациентите, които го зяпат ухилени в гащетата на белите китове, и без да каже дума, тръгва към спалното. Старшата се обръща и потегля в обратната посока, предхождана от своята безизразна червена усмивка; преди тя да затвори вратата на остъклената стая, неговата песен отново нахълтва в коридора откъм спалното.

„Навря ме в гостната, с ветрило повя ми с доста глезотия“ — чувах го как се пляска по голия корем — „на майка си прошепна тихо: обичам го този комарджия.“

 

 

Щом спалното се опразва, аз се захващам да го чистя и когато бръквам под леглото му, за да обера прахоляка, изведнъж ми замирисва на нещо, което за първи път, откак съм в болницата, ме кара да осъзная, че това огромно помещение, пълно с легла, на които спят четирийсет възрастни мъже, винаги смърди на хиляди други миризми — на бактерицидни средства, на цинков мехлем, на пудра за крака, на пикня и вкиснали дъртешки лайна, на Паблъм[1] и на борова вода, на клеясали мръсни долни гащи и чорапи, които вонят дори и когато се върнат от пране, долавя се тежкият мирис на колосани чаршафи, киселият дъх на неизмити усти, острата миризма на машинно масло, а понякога и смраднята на опърлена коса, — но никога досега, допреди да дойде този човек, не е миришело на прах и мръсотия от полето, на пот и на труд.

Бележки

[1] Марка детска храна. — Б.пр.