Кен Киси
Полет над кукувиче гнездо (19)

Горе при Буйните непрекъснато се чува някакво остро тракане като в машинно отделение, все едно, че се изчукват табелки с автомобилни номера. А времето се отчита със звука „туп-туп, туп-туп“ по пингпонговата маса. Мъже, проправяйки си собствени коловози, стигат до някоя стена и накланят рамо към нея, обръщат се и закрачват към друга стена, накланят рамо, обръщат се и хайде обратно, с бързи ситни крачки дълбаят пресичащи се бразди по линолеума и гледат с жадния си поглед на животни в клетка. От тия безумно, необуздаемо изплашени хора мирише на опърлено, а в ъглите на пингпонговата маса и под нея са се свили и скърцат със зъби едни неща, които докторите и сестрите не могат да видят и санитарите не могат да унищожат с дезинфекциращи средства. Щом вратата на отделението се отвори, усетих миризмата на опърлено и чух скърцането на зъби.

Когато санитарите ни въведоха в отделението, бяхме посрещнати от един висок, кокалест дядка, който влачеше след себе си някаква жица, прикрепена между плешките му. Той ни огледа отгоре додолу с жълтите си мътни очи и поклати глава. „Аз си измивам ръцете от тая работа“, каза на един от цветнокожите санитари и жицата го повлече по коридора.

Ние го последвахме до вратата на дневната, където Макмърфи спря, разкрачи се и отметна назад глава, за да огледа обстановката; опита се да пъхне палци в джобовете си, но ремъците бяха стегнати твърде силно.

— Ей че гледка! — процеди той през крайчеца на устата си.

Аз кимнах. Всичко това вече го бях виждал.

Двама от тия, дето крачеха, спряха, за да ни погледнат, кокалестият дядка отново се провлачи покрай нас, измивайки си ръцете от тая работа. Отначало не ни обърнаха особено внимание. Санитарите отидоха в Сестринската стая и ни оставиха да стърчим на прага на дневната. Макмърфи сякаш си беше нагласил окото така, че да намига непрекъснато, и можех да се хвана на бас, че устните го боляха от хилене. Той вдигна ръцете си в ремъците, огледа цялата тая бъркотия и си пое дълбоко дъх.

— Казвам се Макмърфи, момчета — провлече той глас като изпълнител на каубойска роля, — и искам да знам кой ви е тука майсторът на покера?

Пингпонговият часовник затиктака бързо-бързо по пода и заглъхна.

— Както са ме вързали така, май няма да мога да раздавам за двайсет и едно, ама на покера няма да имам грешка.

Макмърфи се прозя, разкърши рамо, наведе се напред и се изкашля, после изплю нещо в една кофа за отпадъци на около метър и половина от него; то издрънча и той пак се изпъна, ухили се и облиза с език кървавата дупка между зъбите си.

— Долу имахме малка схватка. Ние с Вожда кръстосахме шпагите с две черни маймуни.

Глъчката вече беше стихнала и всички бяха обърнали очи към нас двамата. Макмърфи викаше като панаирджия и привличаше погледите. Тъй като бях до него, мен също ме зяпаха и аз чувствах, че трябва да стоя колкото може по-изправен и по-висок. От това ме заболя гърбът там, където се бях ударил, като паднах в банята с черното момче, но не се предадох. Някакво типче с гладен вид и раздърпана черна коса се приближи към мен и протегна ръка, сякаш очакваше да му дам нещо. Направих се, че не го виждам, но накъдето и да се обърнех, той все току се изпречваше отпреде ми, с протегната шепа като малко дете.

Макмърфи поразправи още туй-онуй за боя, а мен още повече ме заболя гърбът; толкова време се бях свивал на стола си в ъгъла, че сега ми беше трудно да стоя дълго изправен. Слава Богу, че дойде една дребничка сестра-японка и ни заведе в Сестринската стая, та можах да седна и да си почина.

Тя ни попита дали сме се успокоили, за да ни свали ремъците и Макмърфи кимна. Той се беше отпуснал на стола с увиснала глава и лакти между коленете и имаше напълно изтощен вид — не ми беше минало през ума, че и на него му е било трудно да стои изправен, както на мен.

Сестрата — почти толкова голяма, колкото тънкия край на едно нищо, изострен до последен предел, както каза по-после Макмърфи — разкопча ремъците и даде цигара на Макмърфи, а на мене парче дъвка. Спомняла си, че дъвча дъвка. Аз пък нея въобще не си я спомнях. Докато Макмърфи си пушеше цигарата, тя бръкна с розовите си, подобни на свещички за рожден ден пръстчета в един буркан с мехлем и почна да му маже раните, като трепваше всеки път, когато трепнеше и той, и му се извиняваше. С две ръце взе едната му китка и намаза кокалчетата.

— С кого се бихте, с Уошингтън или с Уорън?

Макмърфи я погледна.

— С Уошингтън — ухили й се той. — За Уорън се погрижи Вожда.

Тя пусна ръката му и се обърка към мен. Костите на лицето й бяха като на птичка.

— Вие имате ли рани?

Поклатих глава.

— А Уорън и Уилямс?

Макмърфи й каза да не се учудва, ако ги види в гипс. Тя кимна и погледна в краката си.

— Не навсякъде е както в нейното отделение — каза. — На много места е така, но не навсякъде. Бивши военни медицински сестри, които се опитват да ръководят болницата повоенному. Самите те не са съвсем нормални. Понякога си мисля, че неомъжените медицински сестри трябва да се разстрелват, след като минат трийсет и петте.

— Ако не друго, то поне неомъжените военни медицински сестри — добави Макмърфи.

После я попита докога ще имаме удоволствието да се радваме на нейното гостоприемство.

— Страхувам се, че няма да е за дълго.

Страхувате се, че няма да е за дълго ли? — попита Макмърфи.

— Да. Понякога ми се иска да задържа хората тук, вместо да ги връщам долу, но тя е по-старша. Не, сигурно няма да останете тук много дълго, искам да кажа, при сегашното ви състояние.

Леглата при Буйните до едно не са както трябва, пружините им са или прекалено стегнати, или прекалено отпуснати. На нас ни дадоха две съседни легла. Не ме вързаха с чаршаф, макар че наблизо оставиха да свети малка мъждива лампичка. Посред нощ някой изкрещя:

— Хей, индианецо, започвам да се въртя! Погледни ме, погледни ме!

Отворих очи и точно пред лицето си видях две редици дълги жълти зъби. Беше оня с гладния вид.

— Започвам да се въртя! Погледни ме, моля ти се!

Двама санитари го хванаха изотзад и го извлякоха от спалното, а той се смееше и викаше:

— Хей, индианецо, започвам да се въртя! — и пак се изсмиваше.

Докато го влачеха по коридора, той все викаше това и се смееше; най-после в спалното стана отново тихо и тогава се чу онзи другият:

— Аз си измивам ръцете от тая работа.

— Вожде, преди малко май си имаше другарче, а? — прошепна Макмърфи, обърна се и заспа.

Аз почти не спах до сутринта, все виждах тия жълти зъби и гладното лице, което ме молеше: „Погледни ме! Погледни ме!“ А по-после, когато най-накрая заспах, просто само ме молеше Това лице, само някаква жълта, изгладняла нужда, изникваше пред мен от мрака и ме молеше за разни неща. Чудех му се на Макмърфи как спи, след като го измъчват сто такива лица, а може да бяха и двеста или хиляда.

При Буйните събуждат пациентите с алармен сигнал, а не както долу, само със запалване на лампите. Тоя сигнал звучи като някаква гигантска острилка за моливи, която скрибуца ужасно, Като го чухме, и двамата с Макмърфи скочихме; тъкмо се канехме пак да си легнем, когато по високоговорителя ни извикаха в Сестринската стая Станах, гърбът ми така се беше схванал, че едва можех да се наведа; а като го гледах Макмърфи как куцука, разбрах, че и той е схванат като мене.

— А сега. Вожде, какво ли ни чака по програмата? — попита гой Испански обувки? Колело за изтезания? Надявам се, че няма да е много мъчително, защото нещо страшно съм се скапал!

Казах му че няма да е много мъчително, но друго нищо не му казах, тъй като самият аз не бях съвсем сигурен, додето не отидохме в Сестринската стая. Сестрата, вече друга, ни попита „Мистър Макмърфи и мистър Бромдън, нали?“ и ни връчи по една хартиена чашчица.

Погледнах в мойта и видях три от ония червените хапчета.

И като ми писват ушите, че няма спиране.

— Стой! — извиква Макмърфи — Това да не са от ония упойващите хапчета?

Сестрата кимва и се обръща, за да провери нещо: зад нея чакат двама с щипци за лед приведени напред с допрени лакти.

Макмърфи й връща чашката и казва:

— О, не, мадам, много благодаря, но ще се въздържа. Затова пък може да си запаля цигара.

Аз също връщам мойта чашка; сестрата казва, че ще трябва да се обади по телефона, хлъзга стъклената врата помежду ни и преди да кажем гък, тя вече е на телефона.

— Вожде, извинявай, че те натапям така — обажда се Макмърфи, но аз почти не го чувам от свистенето на телефонните жици в стените. Чувствам как мислите се щурат уплашени из главата ми.

Седим в дневната, заобиколени от всички ония лица, когато през вратата влиза самата Старша, а на една крачка зад нея от двете й страни вървят двете високи черни момчета. Опитвам се да се свия в стола си, да избягам от нея, но вече е твърде късно. Твърде много хора ме гледат; неумолимите очи ме приковават на мястото ми.

— Добро утро — казва тя, отново със старата си усмивка.

Макмърфи й отвръща добро утро, но аз мълча, макар че тя каза добро утро и към мене, на висок глас. Аз наблюдавам черните момчета; единият има лейкопласт на носа си, а ръката му е в превръзка през рамото, сивкавата му длан виси от бинта като удавен паяк; другият се движи така, сякаш му е гипсиран гръдният кош. И двамата се подхилват Сигурно са можели да си останат вкъщи с тия рани, но за нищо на света не са искали да пропуснат тоя момент, И аз им се ухилвам, та да видят.

Любезно и търпеливо Старшата започва да обяснява на Макмърфи колко безотговорно, колко детински се е държал, пита го не се ли срамува, задето бил избухнал така като някой хлапак. Той отвръща, че май не се срамува, и й казва да кара по-нататък.

Тя му разправя как вчера следобед на специално групово занимание пациентите от долното отделение се били съгласили с мнението на персонала, че не би било зле да го подложат на шокова терапия — освен ако не си осъзнае грешката. Всъщност той просто трябва да си признае, че е виновен, да покаже, да демонстрира разум, и тоя път лечението ще бъде отменено. Наредените в кръг лица чакат и наблюдават. Сестрата казва, че всичко зависи от него.

— Така ли? — пита той. — Носите ли документ да го подпиша?

— Не, но ако мислите, че е необ…

— А щом си дойдохме на думата, защо не вземете да добавите и още някои неща, та да ви се махнат и те от главата — като например, че участвам в заговор за сваляне на правителството или, че според мен във вашето отделение се живее най-добре откъдето и да било другаде отсам Хавайските острови — нали се сещате, ей такива работи.

— Не мисля, че…

— А след като подпиша, ми донесете одеяло и пакет червенокръстки цигари. О-хооо, има какво да се научи от вас, уважаема!

— Рандъл, ние се опитваме да ви помогнем.

Но той вече се е изправил на крака, почесва се по корема и тръгва покрай нея и черните момчета отзаде й към масите за карти.

— Така-а-а, на коя маса играете покер, братлета?…

Сестрата гледа минута-две след него, после отива в Сестринската стая, за да използва телефона.

Двама цветнокожи и един бял санитар с къдрава руса коса ни повеждат към Централната сграда. По пътя Макмърфи се заприказва с белия санитар, сякаш въобще нищо не го тревожи.

По тревата е полепнал скреж и двамата цветнокожи санитари пред нас димят през носовете си като локомотиви. Слънцето се врязва между облаците и осветява скрежа, всичко наоколо ни се изпълва с бляскави искрички. Накокошинените от студа врабци човъркат между искрите, търсят семена. Ние сечем през проскърцващата трева, покрай дупките на лалугерите, където видях кучето. Студът искри/Вътре дупките, докъдето се виждат, са покрити със скреж.

Тоя скреж го чувствам в корема си.

Стигаме до вратата, зад нея се чува някакъв шум като жужене на пчели. Пред нас има двама души, те се олюляват от червените хапчета, единият хленчи като бебе, казва:

— Такъв е моят кръст, благодаря ти, Господи, това е всичкото, което имам, благодаря ти, Господи…

Другият казва:

— Кураж, кураж.

Това е спасителят от басейна. Той също подсмърча.

Но аз няма да плача, нито да викам. Щом съм с Макмърфи.

Техникът ни нарежда да си свалим обувките и Макмърфи го пита дали освен това ще ни разцепят гащите и ще ни обръснат главите. Техникът казва, че няма да имаме тоя късмет.

Металната врата ни гледа със своите очи-нитове.

Вратата се отваря и всмуква първия. Спасителят не се помръдва. Черното табло вътре в стаята изпуска лъч, подобен на неонов дим, който се насочва към челото му с белезите от шпайковете и го повлича навътре като куче за верижка. Преди да се затвори вратата, лъчът го завърта три пъти и лицето му се сгърчва от страх.

— Ъ, едно! Ъ, два! Ъ, три! — простенва той.

Чувам ги вътре как му разбиват челото, сякаш е капак на люк, чувам как тракат и заяждат зъбците.

Вратата се отваря от напиращия дим, отвътре излиза първият човек върху количка на колелца и ме обхваща с поглед. Ах, това лице. Количката се връща и тоя път извежда спасителя. Просто чувам как невидимите зрители скандират името му.

Техникът казва:

— Следващите.

Студеният замръзнал под пука под краката ни Над главите ни скимти светлината, неоновите лампи са дълги, бели и ледени. Мирише ми на графитна смазка, като в гараж. Мирише ми на киселината на страха. Горе, нависоко, има едно малко прозорче и през него виждам накокошинените врабци, нанизани на телеграфна жица като кафяви мъниста. Сгушили са глави в перушината си заради студа. Кокалите ми сякаш са кухи отвътре и през тях фучи вятърът, все по-силно и по-силно, въздушно нападение! Въздушно нападение!

— Вожде, стига си викал…

Въздушно нападение!

— Успокой топката. Аз ще бъда пръв. Черепът ми е прекалено твърд, за да ме заболи. А ако мен не ме заболи, и тебе няма да те заболи.

Сам се покатерва на масата и разперва ръце, наглася се според силуета, очертан от многобройните тела. Закопчалките го стисват за китките и глезените, прилепят го към силуета. Една ръка сваля часовника му, спечелен от Сканлън, и го захвърля до таблото, той се разтваря, зъбчатите колелца и дългата, трептяща спираловидна пружина изскачат навън до таблото и остават там.

Той ни най-малко не изглежда уплашен. Продължава да ми се хили.

Намазват му слепоочията с графитна смазка.

— Какво е това? — пита Макмърфи.

— Проводник — отговаря техникът.

— О, значи, ме миропомазваш с проводник? А няма ли да ми сложиш и трънен венец?

Те продължават да мажат. Той запява и ръцете им се разтреперват.

„Вземи мехлема билков, Чарли…“

Върху графитната смазка на слепоочията му слагат ония неща, дето са като слушалки за радио, същински венец от сребърни тръни. Опитват се да го накарат да млъкне, да не пее, като му дават да захапе един гумен маркуч.

„Направен от лечебен ланолин.“

Завъртат някакви дискове, машината потреперва, две механични ръце грабват два поялника и се надвесват над него. Той ми смига и започва да ми разправя нещо, доста неразбрано, казва ми нещо с маркуча в устата, точно когато поялниците се приближават съвсем до сребърните слушалки на слепоочията му — блясват дъги, Макмърфи се вдървява, извива се на мост над масата, така че на нея остават само китките и глезените му, от сплескания край на маркуча се чува някакъв звук като „Айиии!“, а той целият се посипва с искри.

Навън, оттатък прозореца, врабците цвъкат от жицата, че чак пара излиза.

Претъркулват го на количката, тялото още се тресе, лицето е снежнобяло. Корозия. Галванична киселина. Техникът се обръща към мене.

С тоя мечок трябва да се внимава. Него го знам. Дръжте го!

Това вече не е въпрос на воля.

Дръжте го! По дяволите. Ще видят тия, дето не взимат секонал!

Закопчалките захапват китките и глезените ми.

В графитната смазка има железни стърготини, които ми дращят слепоочията.

Когато ми смигна, той ми каза нещо. Каза ми нещо.

Над мен се надвесва човек, доближава два поялника към обръча на главата ми.

Машината се навежда над мене.

ВЪЗДУШНО НАПАДЕНИЕ.

С единствен скок прехвърлям склона и ни напред, и ни назад, та ти си вече в твоя а-а-а.

Изскачаме от тръстиката на железопътната линия. Аз допирам ухо до релсата и тя ми опарва бузата.

— Нищо няма, нито насам, нито натам — казвам, — поне на стотина километра…

— Хъм — изсумтява Татко.

— Спомням си, че по-рано се ослушвахме за биволи, като забивахме нож в земята, и стисвахме дръжката между зъбите, така стадото го чувахме отдалече, нали?

— Хъм — повтаря той, но му е приятно.

От другата страна на линията се вижда пояс от житни стръкове, останали от миналата година. Отдолу има мишки, казва кучето.

— Нагоре или надолу по линията да тръгнем, а момче?

— Да я пресечем, тъй казва старото куче.

— Това куче не е ловец.

— Ще свърши работа. Оттатък има птици, така казва кучето.

— А твоят стар баща ти казва, че е по-добре да тръгнем нагоре по линията.

— Не, кучето казва минем оттатък, в житото.

Оттатък — и в следващия миг виждам сумата хора по цялата линия, които гърмят по фазаните като луди. Изглежда, нашто куче е изтичало много напред и е прогонило всичките птици от житото към линията.

Кучето хвана три мишки.

…Господи, Господи, ГОСПОДИ, ГОСПОДИ… широкоплещест и голям, и мига като звезда.

О, Господи, пак мравки, и тоя път хапят здравата, тия иглоноги гадове! Помниш ли, като намерихме мравки с вкус на туршия с копър? Ха-ха! Ти каза, че не са като туршия с копър, а аз казах, че са, и майка ти щеше да ми изпие индианската кръвчица, като чу: Какво? Значи, учиш детето да яде буболечки!

Уф. Едно истинско индианско дете трябва да знае как да оцелее, като яде всичко, което е за ядене и което няма първо то да го изяде.

Ние не сме индианци. Ние сме цивилизовани хора и това го запомни добре.

Татко, ти ми каза: Като умра, забоди ме на небето.

Маминото име беше Бромдън. И все още е Бромдън. Татко каза, че е роден само с едно име, роден е направо с него, ей така, както телето се пльосва в разтвореното одеяло, когато кравата не ще да легне, а стои права. Ти А Милатуна, Борът-Който-Стърчи-Най-Високо-в-Планината, И аз съм най-големият индианец в щата Орегон, ей Богу, а може би и в Калифорния и Айдахо. Направо с него съм роден.

Ти си най-големият глупак, ей Богу, ако си мислиш, че една добра християнка може да приеме име като Ти А Милатуна. Ти си си роден с това име, много хубаво, но и аз съм си родена с име. Бромдън. Мери Луиз Бромдън.

А когато се преместим в града, казва Татко, с това име ще получим по-лесно карта за социално осигуряване.

Един човек дебне някого с тенекеджийски чук, ще го улучи, ако упорства, Пред мен пак блясват искри, многоцветни!

Китка, китка магданоз, мойта хрема в твоя нос, тя рибарка е добра на кокошки без пера, слага своя улов в кочини, шиите им са проточени… ала-бала тука спри, в ятото са гъски три… първата на изток тръгна, втората на запад свърна, третата, не знам защо, кукувичето гнездо си избра едничка тя и над него прелетя… Едно, две, три… кой излезе първи — ти.

Това го пееше старата ми баба, на тая игра играехме с часове, докато седяхме до сушилките за риба и пъдехме мухите. Играта се наричаше Китка, Китка Магданоз. Баба пееше и отброяваше един по един пръстите на разперените ми ръце, на всяка сричка по пръст.

Кит-ка, кит-ка маг-да-ноз (седем пръста), мой-та хрема в тво-я нос (четиринайсет пръста, на всяка сричка тя чукваше по един мой пръст с черната си разкривена ръка, всеки от ноктите на пръстите ми я гледаше като някакво малко личице и се молеше да бъде „ти“-то, което излизаше накрая).

Обичам тая игра, обичам и Баба, Но не обичам рибарката, която лови кокошки без пера Нея не я обичам. Обичам гъската, която прелита над кукувичето гнездо. Нея я обичам. И Баба обичам, мир на прахта й.

За последен път я виждам мъртва и студена като камък в самия Далс, заобиколена от ярки разноцветни ризи, индианци, говедари, жътвари. Откарват я на талига към градските гробища, запушват очите й с червена глина.

Спомням си горещи, притихнали като пред буря следобеди, в които въздухът е наситен с електричество и зайците се тикат право под колелата на камионите.

След сключването на договора Джоуи Риба-в-Каца има двайсет хиляди долара и три кадилака. Но не може да ги кара.

Виждам два зара.

Единия го виждам отвътре, аз съм на дъното му. Аз съм тежестта, която е сложена в зара, за да се падне числото едно, дето е отгоре ми. Фалшифицирали са зара, за да излиза едно, а тежестта съм аз, шестте бучки под мене като шест бели възглавници са обратната страна, числото шест, което винаги ще остава отдолу, когато той хвърля. А за какво ли е фалшифициран другият зар? Бас държа, че му е сложена тежест, за да се пада също числото едно. Едно и едно — змийски очи. Те го бият с тояга и аз съм тежестта.

Внимание, ще хвърлят заровете. Уви, уважаема, пушилнята за риба е празна и момичето има нужда от нови обувки с токчета. Ида, ида. Пфу.

Не мога повече.

Вода Лежа в локва.

Едно и едно. Пак му извъртяха номера. Виждам числото едно над мене: той не може да хвърли замръзналите зарове в уличката зад бакалницата — в Портланд.

Уличката е като тунел, на нея е студено, защото е привечер. Нека… отида да видя Баба, Моля ти се, Мамо.

Какво каза той, като ми смигна?

Първата на изток тръгна, втората на запад свърна.

Не ми стойте на пътя.

По дяволите, сестра, не ми стойте на пътя. Пътя, ПЪТЯ!

Мой ред е. Пфу, Пак същият номер. Едно и едно.

Синко, учителката ми каза, че имаш акъл в главата си, стани нещо…

Какъв да стана, Татко? Тъкач на черги като Чичо Тичащия-и-Скачащ-Вълк ли? Или плетач на кошници? Или просто още един впиянчен индианец?

Хей, момче, ти май си индианец, а?

Точно така.

Много добре говориш английски.

Да.

Дай ми… обикновен за три долара.

Нямаше да са толкова важни, ако знаеха какво става между мен и луната. Да не би да съм някакъв си обикновен индианец.

Този, който — как беше? — не върви в крак, чува друг барабан.

Пак едно и едно. Олеле, колко са студени тия зарове.

След погребението на Баба ние с Татко и Чичо Тичащия-и-Скачащ-Вълк я изровихме. Мама не дойде с нас; тя никога не била чувала такова нещо. Труп окачен на дърво? Просто да повърнеш.

Чичо Тичащия-и-Скачаш-Вълк и Татко стояха двайсет дни в далския затвор, в отделението за алкохолици, заради Оскверняване на мъртвец и играха на реми.

Но тя ни е майка, дявол да го вземе!

Това няма никакво значение, приятелчета. Трябваше да я оставите погребана. Не знам кога ще се научите вие, тъпите индианци. И така, къде е тя? Най-добре си кажете.

Върви на майната си, бледолики, рече Чичо Тичащия-и-Скачащ-Вълк и взе да си свива цигара. Никога няма да ги кажа.

Високо, високо, високо в планината, високо в леглото на един бор, тя сподиря вятъра с тази своя стара ръка и брои облаците в ритъма на онази стара песен:

Какво каза той като ми смигна?

Свири оркестър. Виж — небето, Четвърти юли е.

Заровете си почиват.

Пак ме почнаха с машината… Чудя се…

Какво ми каза той?

…чудя се как успя Макмърфи да ме направи пак голям.

Той каза, Кураж.

Те са там, отвън. Черните момчета в белите дрехи, пикаят отдолу под вратата към мен, а после влизат и ми се карат, че съм бил намокрил шестте възглавници, върху които лежа! Числото шест. Мислех, че стаята е зар. Числото едно, змийското око там горе, кръгът, бялото светло петно на тавана… дето го гледах в тая малка четвъртита стая… означава, че навън е тъмно. Колко ли часа съм бил аут? Има малко мъгла, но аз няма да се измъкна и да се скрия в нея. Не… никога вече…

Аз стоя, изправих се бавно, гърбът между раменете ми е изтръпнал. Белите възглавници на пода в Изолационното са мокри, защото съм ги напикал, докато съм бил аут. Все още не мога да си спомня всичко, но разтърквам очи и се мъча да си избистря главата. Сам се свестих. По-рано никога не се бях опитвал сам да се свестявам.

Дотътрих се до кръглото замрежено прозорче на вратата и почуках по него с юмрук. Видях, че по коридора се зададе един санитар с поднос за мен и разбрах, че тоя път съм ги бил.

Беше време, когато след шоково лечение в продължение на две седмици аз се движех като в мъгла, чувствах се объркан и замаян, като в просъница, тази сивкава зона между светлото и тъмното, между съня и бодърстването, между живота и смъртта, когато знаеш, че вече си в съзнание, но все още не знаеш какъв ден е, нито кой си, нито пък какъв смисъл има да идваш на себе си — в продължение на цели две седмици. Ако нямаш причини да се свестяваш, можеш да си витаеш колкото си искаш из тая сива зона, но ако много ти се ще да се опомниш, то тогава, това го разбрах, можеш сам да се пребориш с нея. Тоя път аз се преборих с нея и дойдох на себе си за не повече от ден, за първи път толкова бързо.

И когато главата ми най-после се прочисти от мъглата, на мен ми се струваше, че се измъквам от вода; в която съм се гмурнал преди много време, че излизам на повърхността й, след като сто години съм стоял отдолу. Повече такива лечения не ми приложиха.

В течение на седмицата Макмърфи го подложиха още три пъти на шокова терапия. Щом почнеше да се съвзема и окото му беше готово за намигане, мис Рачид пристигаше заедно с доктора и те двамата му казваха, че ако е осъзнал грешката си, може да се върне в отделението за лечение. А той, виждайки, че всичките тия лица при Буйните са обърнати към него и чакат, вирваше нос и отвръщаше на сестрата, че за съжаление има само един живот, който да отдаде на родината си, и че ако ще тя да му целуне задника, той пак няма да напусне кораба. И толкоз!

После ставаше и се покланяше наляво-надясно на момчетата, които му се хилеха, а сестрата повеждаше доктора към Сестринската стая, за да телефонират оттам в Централната сграда и да се разпоредят за нова терапия.

Веднъж, точно когато тя се обърна, за да си излезе, Макмърфи се присегна и я ощипа през престилката, при което лицето й стана червено като косата му. Мисля, че ако го нямаше доктора, който едва прикри усмивката си, Старшата щеше да му зашлеви един през лицето.

Опитах се да го придумам да й тръгне по гайдата, та да се отърве от тия терапии, но той се изсмя и каза, че те само му зареждали батерията, ей така, безплатно.

— Когато се измъкна оттука, първата жена, която ще си има работа с мистър Макмърфи Червенокосия, десетхилядиватовия психопат, ще блесне като игрален автомат и от нея ще се изръсят сребърни монети! Не, хич не ме е страх от нещастното им зарядно устройство.

Той твърдеше, че не го боли. Даже не си взимаше хапчетата. Но всеки път, когато високоговорителят му нареждаше да остави закуската и да се подготви да върви в Първи Корпус, мускулите на челюстите му се изпъваха, а лицето му изгубваше цвета си, изглеждаше уплашено и някак по-слабо — превръщаше се в лицето, чието отражение бях видял в предното стъкло на колата, когато се връщахме от морето.

В края на седмицата аз се прибрах в нашето отделение. Исках да му кажа много неща, преди да си тръгна, но той току-що се бе върнал от терапия и само седеше и следеше с поглед пингпонговата топка — сякаш бе завързан за нея. Цветнокожият санитар и оня белият ме заведоха долу и ме оставиха в нашето отделение, като заключиха вратата зад мене. След Буйните тук ми се струваше страшно тихо. Тръгнах към дневната и, кой знае защо, спрях на прага й; всички се извърнаха към мене и ме погледнаха по-различно от преди. Лицата им светнаха, сякаш озарени от блясъка на циркова рампа.

— Пред вас е Дивака, който счупи ръката… на черното момче! — задърдори Хардинг. — Е-хей, погледнете го, погледнете го.

Аз им се ухилих и за първи път разбрах как се е чувствал Макмърфи през всичките тия месеци, когато същите тези лица му се хилеха насреща.

Момчетата ме наобиколиха, искаха да им разкажа всичко; как се държи той там горе? Какво прави? Вярно ли е това, дето се говори във физкултурния салон, че всеки ден му фраскали електрошок и той после само се отърсвал, сякаш излизал от вода, а двамата с техника си записвали колко време след като го докоснат полюсите, можел да си държи очите отворени.

Казах им каквото можах и никой май не се замисли как така изведнъж проговорих, как така някой, когото открай време са смятали за глухоням, говори и чува като всички други хора. Казах им, че всичко, което са чули, е вярно и им изтърсих още няколко измислици от себе си. Те така се смяха на някои от нещата, дето ги беше казал на сестрата, че даже двамата Безмозъчни отсреща се захилиха под мокрите си чаршафи и засумтяха в такт със смеха си, сякаш разбираха за какво става въпрос.

Когато на груповото занимание на следващия ден самата сестра постави въпроса за пациента Макмърфи, като каза, че кой знае поради каква причина, той явно не реагира на електрошоковата терапия и че може би ще се наложи да предприемат някои по-драстични мерки, за да успеят да го наелектризират, Хардинг подхвърли:

— Възможно е, но, доколкото разбрах, на него не му е било трудно да ви наелектризира вас, мис Рачид.

Всички други в стаята се разкискаха, а тя така се обърка и изчерви, че повече не повдигна този въпрос.

Явно, докато Макмърфи е горе и момчетата не могат да видят какво прави тя с него, той ще расте в очите им и ще се превръща почти в легенда. Щом го няма човека, неговата слабост не се вижда, затова сестрата реши да го върне пак в нашето отделение. Мислеше си, така момчетата сами ще разберат, че и той е уязвим като всеки друг. Едва ли ще продължат да го смятат за герой, ако седи по цял ден в дневната в шоков унес.

Момчетата предчувстваха това, ясно им беше, че докато той се намира в отделението пред очите им, тя ще го подлага на електрошок веднага щом се опомни от предишния. Затова ние с Хардинг, Сканлън и Фредриксън взехме да разсъждаваме как да го убедим, че ще е най-добре да избяга от болницата. И когато в събота той се прибра в отделението — влезе в дневната наперено като боксьор на ринг, стисна ръце над главата си и обяви, че шампионът се е завърнал, — ние вече бяхме готови с плана си. Ще изчакаме да се стъмни, тогава ще подпалим един дюшек и когато дойдат пожарникарите, ще го избутаме през вратата. Планът ни се струваше толкова чудесен, че не виждахме как ще може да ни откаже.

Но бяхме забравили за уговорката му с Канди — същия тоя ден тя трябваше да се промъкне в отделението и да се срещне с Били.

Доведоха го при нас към десет сутринта:

— Целият съм зареден с енергия, братлета; горе ми провериха контактите и ми почистиха наконечниците, та сега светя като индукционна бобина на форд, модел Т. Нали сте ги използвали тия бобини по Халоуин? Дзин! Страхотен кеф.

И тръгна да обикаля из отделението, по-голям откогато и да било, разля кофа с мръсна вода пред вратата на Сестринската стая, лепна бучка масло върху белите велурени обувки на ниското черно момче, без то да забележи; през целия обяд едва сдържахме кикота си, когато маслото се разтопи и се получи някакъв цвят, който Хардинг нарече „многозначително жълто“ — по-голям откогато и да било, и щом само се допреше до някоя от сестрите-стажантки, тя изпискваше, опулваше очи и припваше по коридора, като си търкаше хълбока.

Ние му разказахме нашия план, но той ни рече, че имало време и ни припомни за срещата на Били.

— Не трябва да разочароваме Били, братлета, И то тъкмо когато се е решил да се прости с девствеността си. Пък и ако успеем да уредим всичко, ще се повеселим здравата; нека го кажем така, ще се повеселим за мой изпроводяк.

През този уикенд дежурна беше Старшата — не й се искаше да пропусне неговото завръщане — и тя реши, че ще е най-добре да проведем занимание, та да изясним един въпрос, По време на заниманието тя пак се опита да прокара идеята си за по-драстичните мерки, като настоя докторът да обмисли тази възможност, „преди да е станало твърде късно, за да се помогне на пациента“. Но докато сестрата говореше, Макмърфи така намигаше, така се прозяваше и оригваше, че накрая тя млъкна; тогава той шашна и доктора, и другите пациенти, като се съгласи напълно с нея.

— Докторе, сигурно е права; я гледай колко добре ми подействаха тия няколко пършиви волта. Може би ако удвоим заряда, ще хващам и осми канал, като Мартини, омръзнало ми е да лежа в кревата и да зяпам само четвърти канал, с новините и времето.

Сестрата се прокашля, опитвайки се да поеме отново заниманието в свои ръце.

— Мистър Макмърфи, аз нямах предвид допълнителна шокова терапия…

— А какво, мадам?

— Исках да предложа да обсъдим въпроса за операция. Всъщност, една съвсем проста операция Досега неведнъж сме успявали да задушим агресивните наклонности на някои враждебно настроени пациенти…

— Враждебно настроени? Но, мадам, аз съм дружелюбен като паленце. Почти две седмици не съм и лизнал от черната кръвчица на нито един санитар. Никаква причина нямате да ме режете.

Тя пусна нейната си усмивка, един вид, нека я разбере колко му съчувства.

— Рандъл, никой няма да ви реже…

— Освен това — продължи той, — няма никакъв смисъл да ми ги кръцкате; в нощното си шкафче имам друг чифт.

— Друг… чифт?

— Ами да, докторе, големи колкото бейзболни топки.

— Мистър Макмърфи! — Усмивката й се счупи като стъкло, щом осъзна, че й се подиграват.

— Е да, но все пак не са ненормално големи.

Той продължи в същия дух, додето стана време да си лягаме. В отделението вече цареше някакво празнично настроение, пациентите обсъждаха шепнешком възможността да си направят едно гуляйче, ако момичето пристигне с нещо за поркане. Всички се опитваха да уловят погледа на Били, хилеха му се, намигаха му. А когато се наредихме, за да си получим лекарствата, Макмърфи се приближи до сестрата с кръстчето и рожденото петно и я попита може ли да получи повече витамини. Тя го погледна изненадано, каза, че не вижда защо пък не и му даде няколко хапчета големи колкото птичи яйца. Той си ги пъхна в джоба.

— Няма ли да ги глътнете? — попита тя.

— Аз ли? О, Господи, не, нямам нужда аз от витамини. Поисках ги за Били Бибит. Напоследък ми се вижда нещо заслабнал — сигурно е анемичен.

— Тогава защо не ги дадете на Били?

— Ще му ги дам, миличка, ще му ги дам, само че ще почакам до полунощ, тогава ще са му най-необходими. — И тръгна към спалното, преметнал ръка около зачервената шия на Били; на минаване покрай Хардинг и мене смигна на Хардинг, а мене ме ръгна в ребрата с големия си палец, като остави сестрата да се блещи в Сестринската стая и да разлива вода по краката си.

Трябва да знаете едно нещо за Били Бибит: въпреки бръчките по лицето и сивите нишки в косите му, той все още приличаше на дете — на някое от ония босоноги хлапета с дълги заешки уши, с лунички и кривонделести зъби, които си подсвиркват от календарите, влачейки след себе си в прахта връзка риба — и въпреки това ни най-малко не беше дете. Човек винаги се изненадваше, като го видеше до някой от другите мъже, защото той си беше нормално висок и, погледнат по-отблизо, нямаше нито заешки уши, нито лунички, нито разкривени зъби и всъщност беше на трийсет и няколко години.

Само веднъж го чух да си казва годините, по-точно истината е, че подслушах един негов разговор с майка му долу във фоайето. Тя работеше като регистраторка, беше масивна, здрава на вид жена, чиято коса менеше цвета си на всеки няколко месеца — от руса на синя, на черна и пак на руса; беше съседка и, доколкото знаех, близка приятелка на Старшата. Щом тръгнехме нанякъде, Били трябваше да спре пред гишето и да й подложи алената си буза и да му лепне една целувка. Не само Били, но и всички ние останали се притеснявахме от тая работа, поради което никой не му се подиграваше, дори и Макмърфи.

Един следобед, вече не си спомням точно кога, щяха да ни водя в града, но преди да излезем, се наложи да почакаме, докато едно от черните момчета се обади по телефона на своя букмейкър Някои от нас седнаха на големите, облицовани в изкуствена кожа канапета във фоайето, а други навън, под лъчите на ранното следобедно слънце. Билиевата майка се възползва от случая — остави си работата, измъкна се от гишето, поведе момчето си за ръка навън и двамата се настаниха на тревата. Тя седна вдървено, с изправена глава, и опна напред късите си, закръглени крака, обути в найлонови чорапи с цвят на салам, и Били легна до нея и зарови глава в скута й, като й позволи да го гъделичка в ухото с едно глухарче. Били взе да разправя, че ще трябва да се ожени и че някой ден ще се запише в университета. Майка му го гъделичкаше с пухчето и се изсмя на тия глупости.

— Пиленце, ама ти имаш още толкова много време за тези неща. Целият живот е пред теб.

— Аз съм на трийсет и една години, мамо?

Тя се изсмя и го погъделичка със стръкчето.

— Пиленце, ама аз приличам ли ти на майка на мъж на средна възраст?

Сбърчи нос и му изпрати по въздуха шумна, влажна целувка, и аз трябваше да се съглася, че тя не приличаше въобще на никаква майка. Самият аз повярвах, че Били е на трийсет и една години едва по-после, когато се примъкнах по-близо до него и погледнах крадешком рождената дата на гривната му.

Към полунощ, когато Джийвър, другото черно момче, и сестрата си отидоха и на смяна застъпи оня цветнокожият, мистър Търкъл, Макмърфи и Били вече бяха станали и сигурно гълтаха витамините, предположих аз. Измъкнах се от леглото си, метнах си халата и тръгнах към дневната, където те двамата приказваха с мистър Търкъл. Дойдоха също Хардинг, Сканлън, Сифелт и още няколко момчета. Макмърфи обясняваше на мистър Търкъл какво да направи, ако пристигне момичето — всъщност по-скоро му напомняше, тъй като те, изглежда, вече бяха говорили по тоя въпрос преди две-три седмици. Макмърфи каза, че момичето трябва да влезе през прозореца, вместо да рискуват да минава през фоайето, където може да е нощната надзирателка. После трябва да се отключи Изолационното. Ама да, прекрасно убежище за медения месец на двамата влюбени. Напълно изолирано. („Ъ-ъ-ъ, Макмърфи“ — опитваше се да измучи нещо Били.) И да не се палят лампите, инак надзирателката може да забележи. И да се заключи вратата на спалното, за да не се събудят всичките олигавени Хроници, И да се пази тишина, ние не искаме да ги смущаваме.

— Ех пък и ти, М-М-Мак — обади се Били. Мистър Търкъл все кимаше и тресеше глава, но създаваше впечатлението, че всеки момент ще заспи. Когато Макмърфи каза: „Смятам, че това е всичко“, мистър Търкъл добави: „Не, не съвсем“ — и остана да се хили в белия си костюм, с голата си жълтеникава глава, дето се люшкаше на върха на шията му като балон на прът.

— Хайде, хайде, Търкъл. Няма да съжаляваш. Тя ще донесе някоя и друга бутилчица.

— Това вече е по-добре — рече мистър Търкъл.

Увисналата му глава се кандилкаше. Той се държеше така, като че едва стои буден. Бях чувал, че работи и през деня, на някакъв хиподрум. Макмърфи се обърна към Били.

— Търкъл напира за нещо повече, Били. Колко даваш, за да станеш мъж?

Преди Били да спре да пелтечи и да отговори, мистър Търкъл поклати глава.

— Тц, не е това. Не ща мангизи. Това сладурче ще ви бутне и нещичко друго, не само бутилки, нали така? За вас ще има и друго, не само бутилки, а, нали?

И той огледа ухилен лицата наоколо си.

Били за малко да избухне, опита се да изпелтечи нещо от сорта, че това е Канди, неговото момиче! Макмърфи го дръпна настрана и му каза да не се тревожи за целомъдрието на своето момиче — додето сам той свърши, Търкъл сигурно ще е толкова пиян и толкова ще му се спи, че няма да може и пръста си да мръдне.

Момичето пак закъсня. Седяхме в дневната по халати и слушахме войнишките истории, които си разправяха Макмърфи и мистър Търкъл. Двамата пушеха подред, като си подаваха една от цигарите на мистър Търкъл, и то по много особен начин, при всяко вдишване задържаха дима, додето им се изцъклят очите. По едно време Хардинг ги попита що за цигара пушат, че така дразни обонянието, а мистър Търкъл каза с хриплив глас:

— Най-обикновена цигара. Ами да. Искаш ли да си дръпнеш?

Били ставаше все по-нервен и по-нервен, страхуваше се, че момичето може да не дойде, страхуваше се, че може да дойде. През цялото време ни питаше защо не идем да си легнем, вместо да висим така в тъмното и студеното като хрътки, които чакат пред кухнята да им подхвърлят някакви остатъци, но ние само му се хилехме насреща. На никой не му се лягаше; въобще не беше студено и ни беше дори много приятно да си седим в полумрака и да слушаме историйките на Макмърфи и мистър Търкъл. На никой не му се спеше, нито пък се безпокоеше, че вече минава два часът, а момичето още не се е появило. Търкъл подхвърли, че тя може би не идва, защото отделението е много тъмно и не може да го налучка. Макмърфи се съгласи, че най-вероятно това е причината и двамата хукнаха по коридора да палят лампите; даже за малко не запалиха силните лампи в спалното, с които ни караха да ставаме сутрин, но Хардинг каза, че така само ще събудят и другите и ще трябва да делим всичко с тях. Те Склониха и решиха вместо това да запалят всичките лампи в кабинета на доктора.

Едва-що осветиха цялото отделение — стана като посред бял ден, — и на прозореца се почука. Макмърфи изтича дотам и си лепна физиономията на стъклото, като си затули очите отстрани с длани, за да вижда. После се отдръпна и ни се ухили.

— Тя върви в нощта и е толкова красива — изрече той. Хвана Били за китката и го повлече към прозореца. — Търкъл, пусни я да влезе. Пусни я при тоя побеснял жребец.

— Макм-м-м-мърфи, виж сега, чакай — взе да се дърпа Били като магаре.

— Стига си ми м-м-м-м-мърфил, Били. Много е късно да се отмяташ. Няма страшно. Знаеш ли какво: давам пет долара, че ще я оправиш тая мацка; съгласен? Отваряй прозореца, Търкъл.

Навън в тъмното чакаха две момичета: Канди и онази другата, която не беше дошла тогава на риболова.

— Бомба! — каза Търкъл, докато им помагаше да се прехвърлят. — Ще има за всички.

Ние също се заловихме да помагаме: момичетата трябваше да си повдигнат тесните поли до ханшовете, за да прекрачат през прозореца. Канди извика: „Макмърфи, проклетнико!“ — и така бясно размаха ръце, за да го прегърне през врата, че за малко не счупи бутилките, които държеше за гърлата. От прекаленото въртене и ръкомахане косата, хваната на кок на върха на главата й, се разчорли. Лично на мене ми харесваше повече с пригладена назад коса, както беше на екскурзията. Щом се прехвърли през прозореца, посочи с една от бутилките другото момиче и каза:

— И Санди дойде. Взе, че го остави оня лудия от Бийвъртън, за когото се беше омъжила; не е ли знаменито, а?

Момичето влезе през прозореца, целуна Макмърфи и каза:

— Здравей, Мак. Извинявай, че тогава не дойдох. Но с тая история вече е свършено. Стигат ми толкова бели мишки в калъфката на възглавницата и червеи в крема за лице, и жаби в супата. — Тя тръсна глава и махна с ръка, сякаш отпъждаше спомена за своя побъркан по животните съпруг. — Господи, какъв луд човек!

И двете бяха по поли и пуловери, с найлонови чорапи и без обувки, и двете си бяха начервили бузите и се кикотеха.

— Трябваше да спираме във всяко заведение по пътя, за да питаме за посоката — обясни Канди.

Санди се въртеше на всички страни и се пулеше.

— Ей-й, Канди, ама къде попаднахме, а? Наистина ли сме в болница за психари? Майчице!

Тя беше по-едра от Канди и може би по-възрастна с около пет години. Опитала се беше да прибере червеникавокестенявата си коса на нещо като кок на тила, но няколко кичура все се измъкваха и падаха покрай широките й, червендалести скули, така че приличаше по-скоро на краварка, която се мъчи да мине за дама. Раменете, гърдите и ханшът й бяха прекалено широки, а усмивката й твърде разлята, за да се нарече красавица, но беше приятна и излъчваше здраве, и беше пъхнала дългия си пръст в гърлото на една четири и половинлитрова бутилка с червено вино, която се люшкаше до бедрото й като кесия.

— Канди, как, как, как е възможно да ни се случват такива откачени неща?

Тя пак се завъртя и спря, с разкрачени боси крака, разтърсвана от кикот.

— Тия неща не се случват — обясни Хардинг на момичето с тържествен глас. — Това са ония фантасмагории, които си представяш, когато нощем лежиш буден в леглото си и после те е страх да ги разкажеш на психоаналитика си. Вие в действителност не сте тук. Това вино не е истинско; всичко това не съществува. Така, а сега дайте да се махаме оттука.

— Здравей. Били — каза Канди.

— Я ги виж к’во носят! — обади се Търкъл.

Канди протегна несръчно към Били едната от бутилките.

— Донесла съм ти подарък.

— Носят мечтата на поета — каза Хардинг.

— Леле! Ама къде се навряхме! — извика момичето на име Санди.

— Шшшт — скара се Сканлън — Не говорете толкова силно, че ще събудите ония копелета.

— Е, и к’во от това, скръндзо? — изкиска се Санди и пак взе да се върти. — Страх те е, че няма да има за всички ли?

— Санди, как можа да го донесеш тоя гаден евтин портвайн!

— Леле! — Тя спря да се върти и зяпна в мене, — Канди, в тоя видя ли го? Цял Голиат — истински канибал.

Мистър Търкъл каза „Бомба!“ и заключи мрежата на прозореца, а Санди пак възкликна „Леле!“ Всички стояхме скупчени насред дневната, все още се чувствахме неловко, престъпяхме от крак на крак, приказвахме каквото ни падне просто защото не знаехме какво друго да правим — дотогава не бяхме изпадали в такова положение, И кой знае кога щеше да спре гоя възбуден, объркан разговор, това кикотене и нервно пристъпяне, ако не бяхме чули; че вратата на отделението се отключва — всички така се стреснахме от тракането на ключа в ключалката, сякаш беше писнала алармена система срещу крадци.

— Олеле божичко — изохка мистър Търкъл и се плесна по голото теме, — това е надзирателката, сега ще ме изхвърлят като мръсна котка.

Всички се втурнахме към клозета, изгасихме лампите и останахме на тъмно; чувахме се как дишаме. Отвън надзирателката ходеше из отделението и шепнешком викаше мистър Търкъл. Гласът й беше тих и разтревожен, повикът й завършваше с извивка нагоре: „Мистър Търкъл? Мистър Тър-къл?“

— Той пък къде се е дянал? — прошепна Макмърфи. — Защо не й отговори?

— Не се безпокой — каза Сканлън. — Тя няма да надникне в клозета.

— Добре де, ама защо не й отговори? Дали пък не се е натряскал?

— Брей, к’ви ги говориш? Аз не се натрясквам, особено пък в такава дупка.

Това беше гласът на мистър Търкъл, който явно се намираше някъде в тъмния клозет заедно е нас.

— Господи, Търкъл, какво правиш тука? — Макмърфи се опитваше да говори строго, но едва се сдържаше да не се разсмее. — Измъквай се и я виж к’во иска. Какво ще си помисли, ако не те намери.

— Настъпва краят — каза Хардинг и седна. — Да бъде милостив Аллах.

Търкъл отвори вратата, изсули се през нея и се сблъска с надзирателката в коридора. Тя била дошла да види защо са запалени всички лампи. За какво било необходимо да се включва осветлението в цялото отделение? Търкъл каза, че не всички лампи са запалени; че в спалното е тъмно, както и в клозета. Тя каза, че това не е извинение за другите запалени лампи; за какво била нужна цялата тая светлина? На това Търкъл не можа да отговори и в последвалата дълга пауза чух, че бутилката минава от ръка на ръка в тъмното. Навън, в коридора, тя пак го попита същото и Търкъл й каза, че той просто се бил заел да чисти помещенията. Тя искаше да знае защо в такъв случай е тъмно в клозета, мястото, което той според задълженията си трябва да поддържа чисто? Бутилката пак тръгна да обикаля, докато чакахме неговия отговор. Стигна до мене и аз отпих малко. Чувствах, че имам нужда. В коридора Търкъл преглъщаше, сумтеше, ъкаше, чудеше се какво да отговори.

— Съвсем засече — каза Макмърфи. — Някой трябва да излезе да му помогне.

Зад мен някой пусна водата в клозета, вратата се отвори и на фона на светлината от коридора видяхме, че Хардинг излиза навън, като придърпваше нагоре пижамата си. Чух как надзирателката ахна, като го видя, а той и се извини, каза, че не я бил забелязал, понеже било тъмно.

— Не е толкова тъмно.

— Не, искам да кажа в клозета. Винаги изгарям осветлението, за да ми функционират по-добре червата. Нали разбирате, тия огледала, когато свети, огледалата ме гледат като някакви съдии, които чакат да ми наложат наказание, ако всичко не излезе както трябва.

— Но санитарят Търкъл каза, че чистел вътре…

— И при това се справяше чудесно с работата си, като се имат предвид трудностите поради тъмнината. Искате ли да видите?

Хардинг открехна вратата и ивица светлина се вряза в мозаечния под на клозета. За миг зърнах надзирателката, която отстъпи назад и каза, че ще трябва да му откаже, тъй като имала да прави още проверки. Чух, че вратата в дъното на коридора пак се отключи и тя си излезе от отделението. Хардинг извика след нея да се върне скоро и ние всички се втурнахме от клозета, за да му стиснем ръката и да го потупаме по гърба, задето спаси положението.

Стояхме в коридора и виното пак тръгна да обикаля. Сифелт каза, че като нищо ще му пийне малко водка, стига да има с какво да я разреди. И попита мистър Търкъл не се ли намира нещо в отделението, с което да я смеси, а Търкъл отвърна, нищо, освен вода. Фредриксън попита какво ще кажем за сиропа за кашлица?

— От време на време ми сипват по малко от едно двулитрово шише в стаята с лекарствата. Няма лош вкус. Имаш ли ключ от тая стая, а, Търкъл?

Търкъл кача, че през нощта единствено надзирателката имала ключ от стаята с лекарствата, но Макмърфи взе да го убеждава да отвори ключалката с нещо остро. Търкъл се ухили и кимна лениво. Докато те двамата бърникаха ключалката с кламери, ние останалите заедно с момичетата се разшетахме из Сестринската стая, разтваряхме папки, четяхме досиета.

— Я вижте — извика Сканлън, като размахваше една от тия папки. — Записали са и бележките ми от училище. Има го даже успеха ми от първо отделение. Ах това тъпо училище, тъпо.

Били и момичето му прелистваха неговата папка. Тя отстъпи назад, за да го огледа по-добре.

— Били, ама имаш ли то всичкото това? Френо не знам си какво, пато не знам си какво? Не ми изглеждаш като да ги имаш всичките тия неща.

Другото момиче беше отворило един шкаф и се чудеше за какво ли им са на сестрите всичките тия грейки, милиони грейки, а Хардинг седеше на бюрото на Старшата и клатеше глава като гледаше какво става.

Макмърфи и Търкъл отвориха вратата на стаята с лекарствата и извадиха от хладилника шише е гъста вишневочервена течност Макмърфи обърна шишето към светлината и прочете етикети на висок глас.

— Изкуствен аромат, оцветители, лимонена киселина. Седемдесет процента инертни вещества — това сигурно е вода, — двайсет процента алкохол — прекрасно — и десет процента кодеин, ВНИМАНИЕ: КЪМ НАРКОТИКА МОЖЕ ДА СЕ ПРИВИКНЕ. Той отвъртя запушалката и отпи от шишето със затворени очи. Прокара език по зъбите си и пак пийна, после пак прочете етикета. — Вижте какво — каза и потрака със зъби, сякаш току-що са ги наострили, — ако сипем мъ-ъничко от това във водката, мисля, че ще стане прилично. Как сме с леда, Търкъл, стари приятелю?

Смесен с концентрата и с портвайна в хартиените медицински чаши, сиропът имаше вкус на детска напитка, но беше силен като кактусовото вино, което пиехме в Далс — в гърлото го чувствахме студен и успокояващ, но в стомаха пареше страхотно. Изгасихме лампите в дневната, настанихме се на столовете и почнахме да го пием. Първите една-две чаши изпихме на големи глътки, сериозно и мълчаливо, сякаш си взимахме лекарството, и все се поглеждахме един друг да видим дали това питие няма да убие някого. Макмърфи и Търкъл ту отпиваха от чашите, ту пушеха от цигарите на Търкъл и пак се разкискаха, когато се впуснаха в разсъждения какво ли ще е да легнеш с оная младичката сестра с рожденото петно, дето беше вечерна смяна.

— Мен ще ме е страх да не ме зашиба с оня нейния кръст на веригата — каза Търкъл. — Бая зор ще видя.

— А мен ще ме е страх — обади се Макмърфи, — че тъкмо когато почне да ми става приятно, тя ще се присегне с термометъра и ще ми премери температурата.

Всички прихнахме. Хардинг спря да се смее тъкмо навреме, за да се включи и той в шегата.

— Или даже още по-лошо — рече той. — Просто си лежи под тебе със страхотно съсредоточен израз на лицето и ти казва — ох, Господи, слушайте, — казва ти колко ти е пулсът!

— Олеле… стига…

— Или даже, просто си лежи под тебе и ти измерва едновременно и пулса, и температурата, ей така, без инструменти!

— Ох, олеле, ще се пръсна, стига…

От смях се изпонатъркаляхме по канапетата, просълзени и полузадушени. Момичетата така се размекнаха от кикотенето, че за да се изправят, трябваше да се опитват два-три пъти.

— Ще… отида да се изпишкам — каза по-едрата и криволичейки, тръгна със смях към клозета.

Само че сбърка вратата и се набута в спалното, а ние всички си зашъткахме с пръст на устните и зачакахме; накрая я чухме как изпищя, а полковник Матърсън изрева: „Възглавницата е… кон!“ — и се втурна по петите й с инвалидния си стол.

Сифелт откара полковника обратно в спалното и лично показа на момичето къде е тоалетната. Обясни й, че обикновено я използват само мъже, но той ще стои на вратата, докато тя е вътре, за да не би някой да попречи на уединението й, ще я пази от натрапници, по дяволите. Санди му благодари тържествено и му стисна ръката, двамата си казаха довиждане, но докато тя беше вътре, ето че полковникът отново изскочи от спалното със стола си и Сифелт едва го удържа да не се вмъкне в клозета. Когато момичето се появи на вратата, той се опитваше с крак да отблъсне набезите на стола, а ние само подклаждахме свадата, като викахме ту за единия, ту за другия. Момичето помогна на Сифелт да натика полковника обратно в кревата, а след това двамата се разтанцуваха по коридорите под акомпанимента на музика, която никой не чуваше.

Хардинг пиеше, гледаше и клатеше глава.

— Не, това не се случва в действителност. Всичко това е обща работа на Кафка, Марк Твен и Мартини.

Макмърфи и Търкъл се безпокояха, че може би все още доста лампи са запалени, затова взеха, че изгасиха всичко, което светеше по коридора, дори нископоставените лампички, и настъпи пълен мрак. Търкъл извади фенерчета и ние заиграхме на гоненица из коридора с инвалидните столове от склада; голяма веселба падна, додето по едно време чухме виковете на Сифелт и го заварихме да се гърчи проснат на земята до онова едрото момиче Санди. Тя седеше на пода, четкаше си полата и наблюдаваше Сифелт.

— Такова чудо досега не ми се беше случвало — каза тя тихо, със страхопочитание.

Фредриксън коленичи до приятеля си и пъхна един портфейл между зъбите му, за да не си глътне езика, след което му помогна да си закопчее панталоните.

— Как си, Сиф? Сиф?

Сифелт не отвори очи, но вдигна отпуснатата си ръка и измъкна портфейла от устата си. После се ухили през лигите.

— Нищо ми няма — каза той. — Дайте ми лекарството и ме пуснете на воля.

— Ама наистина ли имаш нужда от лекарство, Сиф?

— Лекарство.

— Лекарство — викна през рамото си Фредриксън, все още на колене.

— Лекарство — повтори Хардинг и махна с фенерчето си към стаята с лекарствата.

И тръгна натам под изцъкления поглед на Санди. Тя седеше до Сифелт и го галеше по главата, безкрайно озадачена.

— Я ми донеси и на мене — извика тя пиянски след Хардинг. — Никога досега не ми се беше случвало нещо, което дори малко да прилича на това.

Откъм дъното на коридора чухме звън на счупено стъкло и Хардинг се върна с две шепи хапчета; той ги пръсна върху Сифелт и момичето така, сякаш хвърляше буци пръст в гроб. Вдигна очи към тавана.

— Милостиви Боже, приеми в обятията си тези двама бедни грешници. И остави вратата открехната за нас, останалите, защото това, което виждаш, е краят, абсолютният, невъзвратим, небивал край. Най-после разбрах какво става. Ние се веселим за последен път. Оттук нататък сме обречени. Ще трябва да намерим сили в себе си и да посрещнем неизбежната си съдба. На разсъмване всички ще бъдем разстреляни. Мис Рачид ще ни подреди до стената и ние ще бъдем изправени пред ужасяващата паст на яко заредената й пушка, която тя е натъпкала с хапчета с опиум. И само с един замах на сабята си, бум! Така ще ни успокои всичките, че ще ни премахне от лицето на тая земя.

Той се отпусна по стената и се свлече на пода, хапчетата скачаха от ръцете му във всички посоки като червени, зелени и оранжеви буболечки.

— Амин — рече и затвори очи.

Момичето на пода опъна полата по дългите си, свикнали на работа нозе, погледна Сифелт, който все още се хилеше и се гърчеше до нея под светлината на фенерите, и каза:

— Никога досега не ми се беше случвало нещо, което поне наполовината да прилича на това.

 

 

Речта на Хардинг, макар и да не ни отрезви, поне ни накара да осъзнаем сериозността на положението. Нощта напредваше и трябваше да помислим за пристигането на сутрешната смяна. Били Бибит и неговото момиче споменаха, че вече минава четири часът и че ако другите нямат нищо против, биха искали мистър Търкъл да им отключи Изолационното. Те се отправиха натам под свод от лъчите на фенерчетата, а всички останали отидохме в дневната, за да помислим какво ще правим с почистването. Търкъл се върна от Изолационното взел-дал, та трябваше да го натикаме в един инвалиден стол и така да го вкараме в дневната.

Аз вървях най-накрая и изведнъж с изненада установих, че съм пиян, действително пиян, че за първи път, откак съм се уволнил от казармата, съм целият червен от алкохола и се хиля, и се клатушкам, че съм се напил наред с другите шест-седем мъже и двете момичета — и това в самото отделение на Старшата! Пиян съм и търча, и се кискам; и флиртувам с жени в сърцето на най-могъщата крепост на Системата! Мислех си за изтеклата част от нощта, за това, което бяхме правили, и почти не можех да повярвам. Все трябваше да си повтарям, че действително се е случило, че ние сме причината то да се случи. Просто бяхме отключили един прозорец и то влезе при нас, така както влиза чистият въздух. Може би пък Системата не е всемогъща. Какво можеше да ни попречи да го повторим, след като вече видяхме как става? Или да извършим каквото друго си поискаме? От тия мисли ми стана толкова хубаво, че изкрещях и връхлетях върху Макмърфи и момичето Санди, които вървяха пред мене, грабнах ги единия в едната, другия в другата ръка и хукнах към дневната, а те викаха и ритаха като деца, Хубаво ми беше.

Полковник Матърсън пак довтаса, с блесналия си поглед и с поуките си, и Сканлън отново го откара обратно в спалното Сифелт, Мартини и Фредриксън казаха, че май ще е най-добре и те да заемат хоризонтално положение. Макмърфи, аз, Хардинг, момичето и мистър Търкъл останахме, за да допием сиропа за кашлица и да решим какво да правим с цялата тая бъркотия в отделението. Ние двамата с Хардинг се държахме така, сякаш сме единствените истински разтревожени; Макмърфи и момичето просто си седяха, посръбваха си от сиропа, смееха се и си пускаха ръце в полумрака, а мистър Търкъл непрекъснато задремвате. Хардинг се мъчеше с всички сили да ги стресне.

— Ама вие не разбирате колко е сложно положението — каза гой.

— Глупости — обади се Макмърфи.

Хардинг плесна с ръка но масата.

— Макмърфи, Търкъл, вие не съзнавате какво стана тази нощ тук, в едно психиатрично отделение. Отделението на мис Рачид! Ние ще бъдем… унищожени!

Макмърфи захапа ухото на момичето. Търкъл кимна, отвори едно око и каза:

— Така е, Утре и тя ще се дотътри.

— Да, но аз имам един план — продължи Хардинг. И стана Каза, че Макмърфи явно вече е доста пиян, за да се оправя сам с положението, така че някой друг ще трябва да поеме командването. Колкото повече приказваше, толкова повече се изправяше, толкова по̀ изтрезняваше. Говореше искрено и настойчиво, а ръцете му оформяха казаното. Бях доволен, че е готов да поеме нещата.

Планът му беше следният: ще вържем Търкъл, та да излезе така, сякаш Макмърфи се е промъкнал изотзаде му, вързал го е с, да речем, един накъсан на ивици чаршаф и му дигнал ключовете, след което нахълтал в стаята е лекарствата, разпръснал ги из цялата стая и разпердушинил папките ей така, за да ядоса сестрата — това тя ще го повярва напълно, — после отключил мрежата и избягал.

Макмърфи каза, че всичко това му звучало като телевизионен сценарий и било толкова нелепо, че нямало как да не хване място, и похвали Хардинг за съобразителността. Хардинг обясни, че планът си има и добрите страни; сестрата няма да държи отговорни другите пациенти, Търкъл няма да си изгуби работата и Макмърфи ще се измъкне от отделението Каза, че момичетата могат да го откарат в Канада или в Тихуана, или дори, ако иска, в Невада и той ще бъде в пълна безопасност полицията не се натяга много-много да търси избягали пациенти, тъй като деветдесет процента от тях винаги се връщат след няколко дни — пияни и останали без пукната пара, те сами драпат за безплатната храна и квартира. Докато изпием сиропа за кашлица, поговорихме още малко по този въпрос. Накрая се изчерпахме и млъкнахме. Хардинг си седна на мястото.

Макмърфи свали ръка от момичето и погледна замислено мен, после Хардинг; лицето му отново бе приело онова особено, изтощено изражение. Попита ни нас какво ще правим, защо не вземем да си съберем дрешките и да тръгнем с него?

— Аз още не съм съвсем готов, Мак — отвърна Хардинг.

— Тогава защо мислиш, че аз съм?

Хардинг го изгледа мълчаливо, после се усмихна и каза:

— Не, ти не ме разбра. Аз ще бъда готов след няколко седмици. Но искам да си изляза оттук сам, направо през предната врата, след традиционната почерпка и прочие. Искам в определения час жена ми да дойде тук с кола и да ме вземе. Искам те да разберат, че мога да го направя по този начин.

Макмърфи кимна.

— А ти, Вожде?

— Аз мисля, че съм готов. Само че още не знам къде искам да отида. Пък и след като ти си заминеш, някой ще трябва да остане тука две-три седмици, за да не би нещата да тръгнат пак по старому.

— Ами Били, ами Сифелт, Фредриксън и останалите?

— Всеки си решава сам — обясни Хардинг. — И те като нас си имат все още някакви проблеми. Все още в много отношения са болни хора. Но едно е поне хубавото: сега те са болни хора. Вече не са зайци, Мак. Може би някой ден ще оздравеят. Не знам.

Макмърфи се замисли, загледан в ръцете си. После вдигна очи към Хардинг.

— Хардинг, какво значи това? Какво става?

— Имаш предвид всичко това ли?

Макмърфи кимна.

Хардинг поклати глава.

— Струва ми се, че не мога да ти отговоря. Е, мога да ти замотая главата с разни фройдистки причини и донякъде ще бъда прав. Но ти искаш причините за причините, а тях не съм в състояние да ти дам. Или поне що се отнася до другите. Колкото до мене? Вина. Срам. Страх. Чувство за малоценност. Още в ранната си възраст открих, че съм — меко казано, различен. Тази дума е по-правилна, по-обща от другата Аз си позволявах някои деяния, които нашето общество счита за срамни. И се разболях. Но не заради деянията, о не, а заради усещането, че огромният безпощаден показалец на обществото е насочен към мен и милионите скандират гръмогласно: „Срамота! Срамота! Срамота!“ Ето така действа обществото спрямо онзи, който е различен.

— Аз съм различен — каза Макмърфи. — Защо на мен не ми се е случвало нищо такова? Откак се помня, мен все ме преследват за това или за онова, но не полудях от тая работа.

— Така е, прав си. Не си полудял. Аз не ти казах, че причината, която важи за мен, е единствената възможна. Макар че някога, преди години, още като младеж, си бях втълпил, че човек може да се побърка само ако обществото се отнесе зле с него. Ти обаче ме накара да преразгледам теорията си. Има нещо друго, приятелю, което повлича хората, силните хора като теб, по пътя към лудостта.

— И к’во е то? Не че съм съгласен с тебе, въобще не съм тръгнал да полудявам, но все пак какво е това друго нещо?

— Това сме ние. — Той описа кръг около себе си със своята нежна, бяла ръка и повтори: — Ние.

— Глупости — каза Макмърфи неуверено, засмя се и стана, като изправи на крака и момичето. Взря се с присвити очи в мътното стъкло на часовника. — Наближава пет часът. Трябва да дремна леко преди знаменитото си бягство. Има още два часа, докато дойде сутрешната смяна; да оставим Били и Канди още малко заедно. Ще се чупя към шест часа. Санди, душичке, може би един час в спалното ще ни поободри. А, к’во ще кажеш? Утре ни чака дълъг път, до Канада ли, до Мексико ли, докъдето решим.

Станахме и ние тримата с Търкъл и Хардинг. Всички все още бяхме доста нестабилни в краката, доста пияни, но освен от алкохола главите ни бяха замаяни от някакво размекващо чувство на тъга. Търкъл каза, че след час ще натири Макмърфи и момичето от леглото.

— И мен ме събуди — рече Хардинг. — Искам, като тръгнат, да застана на прозореца със сребърен куршум в ръката и да попитам: „Кой бе тоз маскираният мъж?“…

— Хайде стига глупости. И двамата се бухвайте в креватите и не ща повече ни вест, ни кост от вас. Ясно ли е?

Хардинг се ухили и кимна, но аз не казах нищо. Макмърфи протегна ръка и Хардинг я стисна. Макмърфи изпъчи корем като каубой, който излиза заднишката през вратата на някоя от старите преселнически кръчми и намигна.

— Братле, сега, когато го няма Големия Мак, ти пак ще си станеш Тартор на лудите.

После се обърна към мене и сбърчи вежди.

— А теб, Вожде, не те знам какъв можеш да станеш. Ще трябва да се поогледаш. Току-виж, си успял да се цаниш като лошия герой в маризите по телевизията. Както и да е, горе главата.

Стиснах му ръката и всички тръгнахме към спалното. Макмърфи заръча на Търкъл да накъса няколко чаршафа и да ги навърже здраво на възел. Търкъл каза добре. Аз се напъхах в кревата си в полуздрача на спалното; чух ги като си легнаха и Макмърфи с момичето. Чувствах се като вцепенен и ми беше топло. Чух как в коридора мистър Търкъл отвори вратата на килера с бельото, после я затвори, като се оригна силно и продължително. Очите ми свикнаха с тъмнината, тъй че видях как Макмърфи и момичето се сгушиха удобно един в друг — приличаха по-скоро на две изморени малки деца, отколкото на мъж и жена, легнали заедно, за да правят любов.

В този вид ги намериха и черните момчета, когато в шест и половина дойдоха да светнат лампите в спалното.