Сергей Есенин
Как така животът ме увлече…

Как така животът ме увлече

и от безразсъдство бях обзет,

та на донжуан приличам вече

като смахнат някакъв поет?

 

Как ли стана? И какво ли стана?

В колко женски скути съм лежал.

Не прощавам ничия измяна,

но за себе си изпитвам жал.

 

Искам глух за чувствени съблазни,

пулса ми по-равно да звучи —

и какво да диря в тия празни

женски лекомислени очи?

 

Чувство на презрение пази ме

ти си моя съдбоносен знак.

В мене снежното кипене зиме

с цвят на люляк се примеси пак.

 

И с лимонен залез вдън душата

глас дочувам в сумрака смълчан:

„Има и за буйствата разплата,

няма да избягаш донжуан!“

 

Няма да избягам и с досада

виждам, че на всичко съм готов —

да очаквам цвят след снегопада,

да наричам тръпките любов.

 

Но каквото стана, вече стана

и обичал толкова жени,

не прощавам ничия измяна,

щастие дано ме осени.

 

1925