Сергей Есенин
С хладен укор недей ме ранява…

С хладен укор недей ме ранява

аз не съм те намразил дори.

И сега те обичам такава —

с поглед, в който лукавство гори.

 

Да, лисичия нрав ти отива,

уж одран е кожуха ти риж,

но аз виждам как скачаш и жива,

долетелите врани ловиш.

 

Е, лови ги, аз няма да плача.

Теб от нищо не те достраша.

Колко много такива обаче

помни мойта студена душа.

 

Не от теб се вълнувам, любезна,

ти си ехо, което мълчи.

И пред твойто лице ако чезна,

виждам друга с лазурни очи.

 

Тя не иска да мине за кротка

и на вид е студена дори,

но затуй с величава походка

мойта бедна душа покори.

 

Мигар можеш излъга такава,

мигар можеш кръвта си сдържа,

а от тебе в сърцето остава

напоената с ласки лъжа.

 

Но, презрял любовта ти, накрая

съм готов да повярвам навек:

ако нямаше ада и рая,

прости би ги измислил човек.

 

1925