Сергей Есенин
Ти не ме обикна, ни пожали…

Ти не ме обикна, ни пожали,

някакъв грозник ли в мен узна?

Та очи извръщаш примижали,

с две ръце на мойте рамена.

 

Гледам нито грубо, нито нежно

твойто младо, чувствено лице.

Колко си прегръщала небрежно?

Колко ласки помниш? И ръце?

 

Знам, че като сенки несъгрени

всички прекосиха твоя ден.

Сядала на толкова колени,

ето че сега седиш у мен.

 

Нека твоят поглед е премрежен

и за някой друг си мислиш ти,

но и аз не мога да съм нежен,

че умът ми другаде лети.

 

Стъпка лекомислено гореща,

не съдбовен знак необясним —

свърза ни една случайна среща

и с усмивка ще се разделим.

 

И поемай пътя си, обаче

в свойте безразсъдства и беди

неласканите недей закача,

неизпепелените щади.

 

И когато за любов голяма

с друг си шепнеш в уличния мрак,

тръгнал на разходка, може двама

ненадейно да се срещнем пак.

 

Ти към друг ще се притискаш вече

и с поклон нехайно отривист

тихо ще ми кажеш: „Добър вечер!“

ще отвърна: „Добър вечер, miss.“

 

И едва ли скръб ще ме погуби,

няма да изпитам жал дори —

любилият повече не люби

и угасналият не гори.

 

1925