Сергей Есенин
Всичко живо си има присъда…

Всичко живо си има присъда,

знак съдбовен, за другите скрит.

Ако можех поет да не бъда,

щях да бъда крадец и бандит.

 

В детски битки едни и същи

неизменен герой къдрокос,

често, често по мръкнало вкъщи

съм се връщал с премазан нос.

 

И догдето се тюхкаше мама,

аз през зъби процеждах едва:

„Няма нищо! Спънах се в камък,

ще зарасне след ден или два.“

 

Не изстина, не се е смирила

тази ярост и тази тъга,

като дръзка, несдържана сила

блика в мойте поеми сега.

 

Къртя буци словесно злато

и когато стихът се роди,

там прозира мойто чепато

скандалджийство и буйство преди.

 

Спастрил свойта гордост корава,

и до днеска останах такъв…

По лицето ме биха тогава,

а сега е душата ми в кръв.

 

И говоря не вече на мама,

а сред чужди процеждам едва:

„Няма нищо! Спънах се в камък,

ще зарасне след ден или два.“

 

1922