Метаданни
Данни
- Серия
- Шалион (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Curse of Chalion, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Милена Илиева, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 55гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Лоис Макмастър Бюджолд. Проклятието на Шалион
Американска, първо издание
Превод: Милена Илиева
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2003 г.
ИК „Бард“ ООД, 2003 г.
ISBN: 954-585-485-5
История
- —Добавяне на анотация
- —Редакция от Mandor
- —Добавяне
- —Корекция
- —Корекция
Статия
По-долу е показана статията за Проклятието на Шалион от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Проклятието на Шалион | |
The Curse of Chalion | |
Автор | Лоис Бюджолд |
---|---|
Първо издание | САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | роман |
Вид | фентъзи |
Следваща | „Рицарят на Шалион“ |
„Проклятието на Шалион“(на английски: The Curse of Chalion) е фентъзи-роман от писателката Лоис Бюджолд. Книгата е издадена през 2001 г. Нейното продължение „Рицарят на Шалион“ е наградено с наградите „Хюго“ и „Небюла“.
„Проклятието на Шалион“ е фентъзи роман, разкриващ несгодите на човешкия живот, най-мрачните му тайни, изкушенията, неразгадаемата божия воля и несравнимата демонска сила.
Историята започва с пътуването на Казарил към замък във Валенда, където е работил като малък. Казарил е 35-годишен лорд без земя и пари, със сломени дух и тяло от робството му на вражески кораб, като стечение на обстоятелствата от една от войните, която неговото царство Шалион води с опасните и безкрупулни рокнарийски княжества. Полумъртъв, той успява да стигне до Валенда, където получава работа като учител-секретар на внучката на провинкарата на замъка, младата и своенравна царевна Изел и нейната придворна дама Бетриз.
Като потенциални наследници на Шалион Изел и по-малкият ѝ брат Теидез заминават за столицата Кардегос, най-лошия кошмар на Казарил, криещ враговете му и той е натоварен със задачата да защитава Изел от опасностите на града.
Пред ного обаче се разкрива проклятието, тегнещо над всички членове на кралското семейство, което изсмуква живота и силите им и превръща доброто в зло. На бившия войник се пада задачата да предотврати война, да се бори срещу демони и проклятия, да разгадае волята на боговете, обърнали му гръб. Страдащ и умиращ, Казарил открива любовта и се научава да отвори сърцето си за света.
9.
Следващия ден Казарил прекара, обзет от приятното предчувствие за разнообразието, което щеше да внесе в ежедневието му присъствието на Пали в двора. Бетриз и Изел също говореха одобрително за младия маршал, което накара Казарил да се замисли. Пали щеше да блесне в най-добрата си светлина на този великолепен фон.
„И какво от това?“ Пали беше човек със земя, имаше пари, привлекателна външност, чар, почтено занимание. Да предположим, че двамата с лейди Бетриз се харесат. Беше ли някой от двамата недостоен за другия? Въпреки това Казарил откри, че несъзнателно прави планове за идните дни с Пали, които не включваха присъствието на неговите дами.
Но, за негово разочарование, тази вечер Пали не се появи в двора — нито той, нито провинкарът на Ярин. Казарил предположи, че изтощителната задача да представят доказателствата си в палатата на Дъщерята пред какъвто там комитет се беше събрал да ги изслуша, е срещнала неочаквани препятствия и се е проточила след времето за вечеря. Ако делото отнемеше повече време от първоначалните оптимистични очаквания на Пали, е, това поне щеше да удължи престоя му в Кардегос.
Видя се с Пали чак на следващата сутрин, когато маршалът се появи неочаквано на прага на кабинета му, който се помещаваше в преддверието към поредица стаи, заети от царевна Изел и нейните дами. Казарил го зяпна изненадано от писалището си. От елегантните одежди на Пали нямаше и помен, вместо тях приятелят му беше облечен като за път, с износени високи ботуши, дебела туника и късо наметало за езда.
— Пали! Сядай… — Казарил махна към едно високо столче.
Пали го придърпа пред писалището му и седна, като изпъшка уморено.
— Само за минутка, стари приятелю. Не можех да си тръгна, без да си вземем довиждане. Ди Ярин получи нареждане да напусне с войниците си Кардегос още днес преди обяд, под заплаха да го изхвърлят от свещения орден на Дъщерята. — Усмивката му беше напрегната като изопнато котвено въже.
— Защо? Какво се е случило? — Казарил остави перото и бутна настрани книгата с все по-сложните домакински сметки на Изел.
Пали прокара ръка по тъмната си коса и поклати глава, сякаш не можеше да повярва на нещо.
— Не знам дали ще мога да говоря за това, без да се пръсна от яд. Едвам се удържах снощи да не извадя меча си и да го забия в мекия корем на онова самодоволно копеле. Каз, те отхвърлиха обвинителния иск на ди Ярин! Иззеха всичките му доказателства, освободиха свидетелите му — без да ги призоват, без да ги изслушат! — и пуснаха онова лъжливо и крадливо копеле ревизора от мазето…
— Кой го пусна?
— Нашият свещен водач, Дондо ди Жиронал, и неговите, неговите, неговите подлизурковци в съвета на Дъщерята, послушните му кучета — богинята да ме ослепи, ако съм виждал такава група страхливи помияри — срам за чистите й цветове! — Пали стисна юмрук върху коляното си, останал без дъх. — Всички знаехме, че в палатата на ордена в Кардегос от известно време цари хаос. Предполагам, че трябваше да отправим петиция към царина да освободи стария генерал още когато заболя твърде тежко, за да държи юздите, но на никой не му даде сърце да нанесе такъв удар на стареца — всички мислехме, че един нов, по-млад, по-енергичен мъж ще изправи неправдите и ще започне на чисто. Но това, това… това е по-лошо от немара. То си е чиста злоупотреба! Каз, те оправдаха ревизора и изгониха ди Ярин — почти не погледнаха сметководните книги и документите, богинята ми е свидетел, че носехме два сандъка с документация, — кълна се, че решението беше взето преди да се свика съвещанието!
Казарил не беше чувал Пали да заеква така от яд от деня, когато новината за продажбата на Готоргет беше донесена на гладуващия, омаломощен гарнизон от куриера на царина, пропуснат през рокнарийските линии. Облегна се назад и подръпна брадата си.
— Подозирам — не, в сърцето си съм сигурен, — че лорд Дондо е взел подкуп за решението си. А може и той да е бил замесен в деянията на ревизора… и сега двата сандъка с доказателства ще отидат в огъня на олтара на Дамата… Каз, новият ни свещен генерал ще превърне ордена на Дъщерята в своя дойна крава. Вчера един дякон ми каза — спря ме на стълбите и трепереше, докато ми го шушнеше на ухо, — Дондо е пратил шест полка от рицарите на Дъщерята при Наследника на Ибра в Южна Ибра — като най-обикновени платени наемници. На тях не това им е работата, такива неща не подхождат на богинята — по-лошо е от кражбата на пари, това е кражба на кръв!
Прошумоляване и шумно поет дъх привлякоха погледите на двамата мъже към вътрешната врата. Лейди Бетриз стоеше на прага, подпряла ръка на рамката, а царевна Изел надничаше над рамото й. Очите й на двете бяха ококорени.
Пали отвори и затвори уста, преглътна, после скочи на крака и се поклони.
— Царевна. Лейди Бетриз. Със съжаление трябва да се сбогувам с вас. Тази сутрин потеглям обратно за Палиар.
— Ще съжаляваме да се лишим от компанията ви, марш — едва-едва промълви царевната.
Пали се обърна рязко към Казарил.
— Каз… — Кимна му извинително. — Съжалявам, че не ти повярвах за двамата Жиронал. Излиза, че не си бил луд. Бил си прав за всичко.
Казарил примигна сащисан.
— Мислех, че си ми повярвал…
— Старият ди Ярин се оказа прозорлив също като теб. От самото начало подозираше, че ще имаме проблеми. Питах го защо смята, че се нуждаем от толкова голяма войска, за да влезем в Кардегос. Той млъкна за момент. — „Не за да влезем, момче, а за да излезем“. Тогава не разбрах шегата му. Сега я разбирам. — Пали се изсмя горчиво.
— Ще се… няма ли да се връщате тук? — задъхано попита лейди Бетриз. Ръката й литна към устните й.
— Кълна се пред богинята — Пали докосна с ръка последователно челото си, устните, пъпа и слабините, а после я разпери върху сърцето си в петорния свещен жест, — че не ще се върна в Кардегос, освен за погребението на Дондо ди Жиронал. Сбогом, дами… — Тракна токовете си и се поклони. — Каз… — Грабна ръцете на Казарил през плота на писалището и се наведе да ги целуне. Казарил побърза да му върне жеста на уважение. — Сбогом. — Пали се обърна и излезе от стаята.
Мястото, което бе опразнил, сякаш се срина около отсъствието му, като че ли не един, а четирима мъже си бяха тръгнали. Бетриз и Изел бяха повлечени от образувалия се водовъртеж. Бетриз изтича на пръсти до външната врата и надникна навън, да го зърне за последно преди да е свърнал към стълбите.
Казарил взе перото си и заопипва нервно перушинестата му горна част.
— Колко от казаното чухте? — попита накрая.
Бетриз хвърли поглед към Изел и отвърна:
— Всичко, струва ми се. Той говореше високо. — Лицето й беше умислено.
Казарил затърси трескаво някакъв начин да успокои неволно подслушалите разговора девойки.
— Било е вътрешна работа на един свещен рицарски орден. Пали не трябваше да говори за това извън палатата на Дъщерята.
— Нали и той е лорд-посветен, член на същия съвет… няма ли също толкова право — задължение! — да говори свободно като всеки от тях? — попита Изел.
— Да, но… подведен от гнева си, той отправи сериозно обвинение срещу водача на собствения си орден, което няма… няма властта да докаже.
Изел го изгледа остро.
— Вие вярвате ли му?
— В какво вярвам аз не е важно.
— Но… ако е вярно… става въпрос за престъпление, за нещо по-лошо от престъпление. За непростимо безбожие, за предателство спрямо доверието не само на царина и на богинята от едната страна, а и спрямо всички, които са дали клетва за подчинение в тяхно име от другата.
„Съзира последствията и в двете посоки! Браво!“ Не, чакай малко, не.
— Не сме видели доказателствата. Възможно е съветът да ги е отхвърлил с право. Няма как да разберем.
— Ако не можем да се запознаем с доказателствата, не можем ли да съдим по човека, който ги е видял — марш ди Палиар?
— Не — твърдо рече Казарил. — Както закоравелият лъжец може от време на време да казва истината, така и честният човек може да се изкуши да излъже при извънредни обстоятелства.
Бетриз попита стресната:
— Смятате, че приятелят ви може да е излъгал?
— Понеже го познавам — не, разбира се, че не… но е възможно да греши.
— Всичко това е прекалено неясно — решително отсече Изел. — Ще се помоля на богинята за просветление.
Казарил си спомни последния път, когато беше направила същото, и побърза да каже:
— Не е нужно да дирите просветление толкова високо, царевна. Неволно станахте свидетел на поверителен разговор. Длъжна сте да не го повтаряте другаде. Словесно или чрез постъпка.
— Но ако е вярно, нещата са сериозни. Изключително сериозни, лорд Каз!
— Въпреки това симпатията и антипатията не са доказателство, също като слуховете.
Изел замислено смръщи чело.
— Вярно е, че не харесвам лорд Дондо. Мирише странно, а ръцете му винаги са горещи и потни.
Бетриз добави, изкривила отвратено лице:
— Да, и постоянно гледа да те докосне. Уф!
Перото в пръстите на Казарил се счупи и няколко капчици мастило опръскаха ръкава му. Той остави парчетата встрани.
— Така ли? — попита той, уж небрежно, или така поне се надяваше да е прозвучало. — И кога е било това?
— Ами, навсякъде — докато танцуваме, на масата, в коридорите. Така де, много от господата тук флиртуват, някои доста прилично, но лорд Дондо… се натрапва. В двора има достатъчно хубави дами на неговата възраст. Не знам защо не се опита да очарова тях.
Казарил едва не я попита дали и трийсет и пет й се струва толкова древна възраст като четирийсет, но прехапа навреме език и вместо това каза:
— Той се стреми да установи влиянието си над царевич Теидез, разбира се. И следователно се стреми да се хареса на сестра му, пряко или чрез приближените й.
Бетриз изпуфка облекчено.
— О, наистина ли смятате, че е това? Направо ми прилошаваше от мисълта, че може наистина да е влюбен в мен. Но ако само ме ласкае за собствена изгода, така вече може.
Казарил още се опитваше да проумее последното, когато Изел каза:
— Трябва да има много странна представа за характера ми, ако си мисли, че ще ми се хареса, като прелъсти някоя от приближените ми! А и не мисля, че се нуждае от помощ, за да влияе на Теидез, ако съдя по видяното досега. Тоест — ако влиянието му беше благотворно, не трябваше ли и резултатите да са добри? Би трябвало Теидез да заляга повече над учението, да води по-здравословен начин на живот, да разширява кръгозора си по някакъв начин.
Казарил отново си прехапа езика, този път преглъщайки наблюдението, че лорд Дондо определено успява да разшири кръгозора на Теидез… по определен начин.
Изел продължи разпалено:
— Не трябва ли Теидез да се учи на държавно управление? Поне да се запознае с работата на канцлерството, да присъства на съветите, да изслушва пратеници? Или, ако не на държавно управление, поне на истинско военно изкуство? Нищо лошо няма в ловуването, но не трябва ли да участва в учебни маневри? Духовното му меню, изглежда, включва само сладкиши и никакво месо. За какъв царин го подготвят така?
„Може би за същия като Орико — вял и болнав, — който няма да се конкурира с канцлер ди Жиронал за властта над Шалион“. На глас обаче Казарил каза:
— Не знам, царевна.
— А аз откъде да знам? Откъде изобщо да знам нещо? — Закрачи из преддверието, напрегната и объркана, полите й шумоляха гневно. — Мама и баба разчитат на мен да го наглеждам. Казарил, поне бихте ли проучили дали рицарите на Дъщерята наистина са били продадени на Наследника на Ибра? Това поне едва ли би могло да се запази в тайна!
За това беше права. Казарил преглътна.
— Ще се опитам, милейди. Но… после какво? — Придаде строгост на гласа си, за да подчертае смисъла на казаното. — Дондо ди Жиронал е опасен враг и притежава власт, с която шега не бива.
Изел се обърна и го изгледа настоятелно.
— Без значение колко корумпирана е тази негова власт?
— Колкото е по-корумпирана, толкова е по-опасна.
Изел вирна брадичка.
— Щом е така, кастиларю, кажете ми — колко опасен, по ваша преценка, е Дондо ди Жиронал?
Въпросът й го притисна към стената и той застина с полуотворена уста. „Хайде кажи го де — Дондо ди Жиронал е вторият най-опасен човек в Шалион след брат си“. Вместо да го каже обаче, той взе ново перо от глинената съдинка и се зае да подостри върха му с ножа за хартия. След малко каза:
— И на мен не ми харесват потните му ръце.
Изел изсумтя. Но по-нататъшният кръстосан разпит му беше спестен от Нан ди Врит, която се развика откъм вътрешната стая по въпрос от жизненоважно значение, засягащ някакви шалове и разпилян наниз перли, който моментално пришпори двете млади дами към мястото на инцидента.
В хладните следобеди, когато времето не позволяваше да се ходи на лов, царевна Изел изразходваше неизчерпаемата си енергия, като подбираше малкото си домочадие на конни разходки в дъбовите горички край Кардегос. Казарил, заедно с лейди Бетриз и две задъхани конярчета, препускаше след петнистата й кобила по една потънала в зеленина пътечка — щипещият въздух бе нашарен от златен листопад, — когато до слуха му достигна тропот на копита, приближаващ се изотзад. Той хвърли поглед през рамо и стомахът му се сви — кавалкада маскирани мъже препускаше по пътеката. Само след миг ги настигнаха с крясъци. Той вече беше извадил меча си, когато позна конете — принадлежаха на някои от по-младите царедворци в Зангре. Мъжете бяха облечени със забележителна колекция от дрипи, голите им ръце и крака бяха омазани с мръсотия, която подозрително приличаше на вакса.
Казарил си пое дъх и за миг се приведе над седлото и заповяда на сърцето си да намали темпото, докато хилещата се групички „пленяваше“ царевната и лейди Бетриз и връзваше ръцете на пленниците си, включително и тези на Казарил, с копринени панделки. Горещо си пожела някой да го предупреждава поне него за тези лудории. Ухиленият до уши лорд ди Ринал се беше спасил на косъм, макар очевидно да не го съзнаваше, от мигновена смърт вследствие прерязано гърло. Набитият му паж, застигнал Казарил откъм другата страна, можеше да умре при обратния удар, а мечът на Казарил да завърши замаха си в корема на трети, преди, ако наистина бяха разбойници, да са го повалили с общи усилия. И всичко това преди умът му да е родил първата ясна мисъл или устата му да се е отворила, за да изкрещи предупредително. Всички те се смяха от сърце на ужаса и изненадата, изписали се по лицето му, и го подкачаха, че е извадил меча си. Той се усмихваше глуповато и реши да не им обяснява какво точно е отцедило кръвта от лицето му.
Продължиха вкупом към „разбойническия лагер“, голяма поляна сред дърветата, където група слуги от Зангре, също преоблечени в дрипи, печаха на шишове една сърна и по-дребен дивеч. Разбойнички, пастирки и няколко просякини с доста царствен вид посрещнаха с радостни викове завръщането на похитителите. Изел изписка през смях, когато разбойническият главатар ди Ринал отряза кичур от къдравата й коса и го вдигна високо, обявявайки сумата на откупа. Това обаче още не беше краят на представлението, защото при този знак група „спасители“ в синьо и бяло, водени от лорд Дондо ди Жиронал, се вряза в галоп сред бандитите. Започна се бурна фехтовка наужким, включваща няколко драматични елемента със свински мехури, напълнени с кръв, докато всички разбойници не бяха убити — като някои от убитите продължаваха да се оплакват, че не било честно, — и кичурът коса не бе спасен от лорд Дондо. След това един фалшив свещен от храма на Брата съживи чудотворно един след друг разбойниците с мях вино и цялата компания насяда върху постланите на земята одеяла и се нахвърли върху храната и виното.
Казарил се оказа на едно одеяло с Изел, Бетриз и лорд Дондо. Седеше с кръстосани крака в единия край, дъвчеше печено и хляб и наблюдаваше как Дондо забавлява царевната с, поне според него, доста дебелашки хумор. Дондо се примоли на Изел да го награди с отрязаната къдрица като благодарност за избавлението си, като в замяна й предложи — щракна с пръсти на пристъпващия от крак на крак паж — кутийка от обработена кожа, съдържаща два красиви гребена от черупка на костенурка, инкрустирани със скъпоценни камъчета.
— Съкровище за съкровище и сме квит — каза Дондо и показно прибра къдрицата в един вътрешен джоб на туниката си, до сърцето.
— Обаче подаръкът ви е жесток — парира го Изел. — Да ме дарите с гребени, а да ме оставите без коса, която да прикрепям с тях. — Вдигна високо единия от гребените и го завъртя да улови лъчите на слънцето.
— Но косата ви ще порасне отново, царевна.
— А вашите съкровища не ще ли пораснат отново?
— Със същата лекота, с която ще порасне и косата ви, уверявам ви. — Подпря се на лакът до нея и й се усмихна широко, главата му бе само на педя от скута й.
Развеселената усмивка на Изел повехна.
— Значи новият ви пост е доходен, така ли?
— Определено.
— Тогава сте си сбъркали ролята. Може би трябваше да изиграете главатаря на разбойниците.
Усмивката на Дондо малко се стегна.
— Ако светът не беше устроен така, как бих могъл да купя достатъчно перли, за да радвам красивите дами?
Червени петна избиха по страните на Изел и тя сведе поглед. В усмивката на Дондо се прокрадна задоволство. Казарил, стиснал зъби, протегна ръка към една сребърна манерка с вино, с намерение да я изсипе случайно във врата на Изел, нажежеше ли се още повече ситуацията. Уви, манерката се оказа празна. Но за негово огромно облекчение, Изел посегна да си вземе месо и хляб и задъвка тях, вместо Дондо. Достатъчно беше, че придърпа полите си по-далеч от лорда, когато се размърда да смени позата си.
Есенната вечер захладняваше и ситата компания пое бавно към Зангре. Изел дръпна юздите на петнистата си кобила и се изравни с коня на Казарил.
— Кастиларю. Успяхте ли да разберете дали има нещо вярно в слуха, че рицарите на Дъщерята са били продадени като наемници?
— Чух го от няколко души, но това още не го прави достоверно. — Всъщност достоверността на слуха се беше потвърдила напълно, но Казарил прецени, че ще е неразумно да го съобщи на Изел точно в този момент.
Тя се намръщи, без да каже нищо, после пришпори коня си да настигне лейди Бетриз.
Същата вечер по-оскъдният от обикновено банкет приключи без танци и уморените царедворци и дами се оттеглиха да си легнат рано-рано в леглата или да се посветят на по-интимни удоволствия. Дондо ди Жиронал настигна Казарил в едно преддверие.
— Хайде да се поразходим за малко, кастиларю. Мисля, че трябва да си поговорим.
Казарил вдигна любезно рамене и последва Дондо — преструваше се, че не забелязва двамата млади гуляйджии, от най-верните приятелчета на Дондо, които се повлякоха уж небрежно на няколко крачки зад тях. Излязоха през кулата в тясната част на крепостта в неправилния малък четириъгълник на един вътрешен двор, от който се откриваше гледка към сбиращите се реки в ниското. По знак на Дондо двете му приятелчета останаха да чакат при вратата, подпирайки каменния зид с отегчения вид на уморени стражи.
Казарил пресметна шансовете. Дондо му беше в обхвата, а въпреки последвалото му боледуване месеците на греблата бяха направили ръцете му много по-силни, отколкото изглеждаха. Дондо без съмнение беше обучен по-добре от него. Двете грубиянчета при вратата бяха млади. Подпийнали, но млади. При трима срещу един можеше и въобще да не се стигне до бой с мечове. Един непохватен секретар, попрекалил с виното след вечеря и излязъл да се поразходи край бойниците, като нищо би могъл да се подхлъзне и да падне в тъмното, отскачайки от стръмната скала по целите й триста стъпки до реката долу. На следващата сутрин щяха да открият натрошеното му тяло без нито една издайническа рана от меч.
Няколко фенера в скоби по стената хвърляха примигваща оранжева светлина по каменните плочи. Дондо махна любезно към една гранитна скамейка до външната стена. Камъкът беше грапав и студен под бедрата на Казарил, а нощният вятър жулеше неприятно потния му врат. Като изръмжа тихо, Дондо също седна, отмахвайки несъзнателно плаща си, за да освободи дръжката на меча.
— И така, Казарил — започна Дондо. — Виждам, че си станал близък довереник на царевна Изел.
— Постът на неин секретар е много отговорен. А този на неин наставник — още повече. Аз се отнасям сериозно и към двата.
— Което не ме изненадва — ти винаги си взимал всичко прекалено на сериозно. Когато е в твърде големи количества, и най-доброто нещо може да се превърне в недостатък, между другото.
Казарил сви рамене.
Дондо се облегна назад и кръстоса крака в глезените, сякаш се настаняваше удобно за сладки приказки с близък приятел.
— Например — той махна уж небрежно с ръка — момиче на нейната възраст трябва вече да проявява интерес към мъжете, а на мен тя ми се струва доста студена. Кобилка като нея е създадена за разплод — бедрата й са широки, готови за мъж. — Раздвижи собствените си слабини за илюстрация. — Да се надяваме, че не е наследила онази злощастна семейна слабост и че студенината й не е първият признак за душевните, ъъъ, затруднения, които измъчват бедната й майка.
Казарил реши да не взема отношение по този въпрос и само измуча.
— Да се надяваме, както казах. Но пък ако не в това е проблемът, човек, ще не ще, започва да се чуди дали някой… твърде сериозен неин приближен не си е поставил за цел да я настройва против мене.
— Дворът е пълен с клюки. И с клюкари.
— Наистина. Та, хм… в какъв точно смисъл се изказваш за мен пред нея, Казарил?
— Предпазливо.
Дондо се облегна отново назад и скръсти ръце.
— Добре. Това е добре. — Помълча известно време. — И все пак бих предпочел да се изказваш топло. Топло би било по-добре.
Казарил облиза устни.
— Изел е много умно и чувствително момиче. Сигурен съм, че ще усети, ако я лъжа. По-добре да оставим нещата, както са.
Дондо изсумтя.
— А, ето че стигнахме и до това. Подозирам, че още ми се сърдиш за онази гадна игричка на лудия Олус.
Казарил махна отрицателно с ръка.
— Не. Това е забравено, милорд. — Двамата седяха толкова близо един до друг, колкото и в шатрата на Олус, и това, заедно с особената миризма, която се излъчваше от тялото на лорда, върна спомена с пределна яснота — задъханото отчаяние, издрънчаването, силния удар… — Беше отдавна.
— Хъм. Хубаво е, че не си злопаметен, обичам такива хора, и все пак… имам чувството, че въпреки това се нуждаеш от допълнителен стимул. Предполагам, че още си беден, както винаги. Някои хора така и не се научават как да напреднат в света. — При тези си думи Дондо се зае да измъкне един пръстен от дебелите си влажни пръсти, което не му се удаде много лесно. Златната халка беше тънка, но пък зеленият камък беше голям, плосък и изящно обработен на фасетки. Той го сложи в дланта си и я протегна към Казарил. — Нека това стопли сърцето ти към мен. И езика ти.
Казарил не помръдна.
— Получавам всичко, което ми е необходимо, от царевната, милорд.
— Разбирам. — Черните вежди на Дондо се сбраха на възел над носа му, тъмните му очи проблеснаха в светлината на фенерите между присвитите му клепачи. — Този пост наистина ти предоставя значителни възможности да си пълниш джобовете, нали?
Казарил стисна зъби.
— Ако отказвате да повярвате в почтеността ми, милорд, може поне да се замислите за бъдещето на царевна Изел и да повярвате, че съм запазил поне част от интелигентността, с която са ме дарили боговете. Днес тя има малко домакинство. Утре може да притежава царство или княжество.
— Мислиш ли? — Дондо се облегна със странна усмивка на устните, после се засмя на глас. — Ах, бедният Казарил. Ако човек пренебрегне птичката в ръката си заради ятото, което вижда на дървото, накрая най-вероятно ще остане с празни ръце. Умно ли е това според теб? — Постави лукаво пръстена на гранита помежду им.
Казарил отвори и двете си ръце и ги вдигна с дланите нагоре пред гърдите си, сякаш пускаше някакво невидимо птиче да излети на свобода. После ги върна решително на коленете си и каза любезно:
— Запазете си пръстена, милорд, може да си купите с него някой човек с по-ниска цена. Сигурен съм, че лесно ще намерите такъв.
Дондо си взе с яден жест пръстена и изгледа злобно Казарил.
— Не си се променил. Все същият лицемерен позьор. Сякаш сте си плюли в устата с онзи глупак ди Санда. Нищо чудно, като се има предвид кой ви е избрал — старата вещица във Валенда. — Стана и закрачи към вратата, нахлузвайки пръстена си. Двамата юнаци, които го чакаха, изгледаха любопитно Казарил и го последваха.
Казарил въздъхна и се запита дали този миг на силно удовлетворение няма да се окаже купен на твърде висока цена. Може би щеше да е по-разумно да приеме подкупа и да остави Дондо доволен и с грешното впечатление, че си е купил още един човек, същия като него, когото да върти на малкия си пръст. Изведнъж се почувства дяволски уморен, изправи се с мъка и тръгна да се прибира с мисълта за стълбите, които трябваше да изкачи до спалнята си.
Тъкмо пъхаше ключа в ключалката, когато ди Санда мина покрай него; прозяваше се. Двамата си кимнаха дружески за поздрав.
— Почакайте малко, ди Санда.
Ди Санда го погледна през рамо.
— Кастиларю?
— Внимавате ли да си заключвате вратата и да държите ключа у себе си?
Веждите на ди Санда отхвръкнаха нагоре и той се обърна.
— Имам един сандък със здрава ключалка и държа в него всичко по-ценно.
— Не е достатъчно. Трябва да заключвате стаята си.
— За да не откраднат нещо ли? Нямам кой знае какво за…
— Не. За да не се озове вътре нещо откраднато.
Устните на ди Санда се отвориха и той застина за миг, обмисляйки казаното, после вдигна очи към Казарил.
— О — отрони той накрая и кимна бавно, почти покланяйки се на Казарил. — Благодаря ви, кастиларю. Не бях помислил за това.
Казарил също му кимна и влезе в стаята си.