Лоис Макмастър Бюджолд
Проклятието на Шалион (5)

5.

Шестнайсетият рожден ден на царевна Изел се падаше в средата на пролетта, около месец и половина след като Казарил беше пристигнал във Валенда. Подаръкът, който тази година брат й Орико й изпрати от столицата Кардегос, беше прекрасна сива петниста кобила — страхотно попадение, или внимателно премислено, или чист късмет, защото Изел буквално се прехласна по грациозното създание. Казарил трябваше да признае, че кобилката е царски подарък. А и му позволи да избегне за още известно време проблема с треперещата си ръка, защото съвсем лесно убеди Изел, че е редно да напише собственоръчно благодарственото си писмо, което куриерът да отнесе на брат й в столицата.

През следващите дни обаче Казарил с недоумение установи, че е станал обект на най-дискретни и внимателни, да не кажем смущаващи, запитвания относно здравето му от страна на Изел и Бетриз. Малки подаръчета от най-добрите плодове и други лакомства му биваха подавани през масата, за да възбудят апетита му; подканяха го да си ляга рано; да си пийне вино, но не твърде много, и току го канеха на кратки разходки в градината. Тази неочаквана промяна в поведението им си оставаше мистерия за Казарил, докато един ден не чу ди Ферей да се шегува с провинкарата на тази тема и не разбра, че Изел и придворната й дама са били помолени да ограничат енергичната си езда заради крехкото здраве на новия си секретар. Здравият разум на Казарил взе връх над възмущението му точно навреме, за да потвърди тази измислица с изопнато лице и убедително вдървена походка. Вниманието им, макар и породено от егоистични подбуди, бе твърде приятно, за да го отхвърли с лека ръка. А и… не беше необходимо да се преструва много.

Както все по-топлото време, така и, в интерес на истината, все по-укрепващото му здраве, скоро го накараха да съжалява за преструвките си. В края на краищата не след дълго щяха да започнат летните горещини, а с тях и темпото на живот да се забави. Като гледаше как и двете момичета прескачат повалени дървета като сраснали се с конете си и препускат умело по тесните пътечки покрай реката, която се плискаше на вълнички в златно и зелено под шарената сянка на младите листа по надвисналите клони, тревогата му за безопасността им взе да намалява. Не техните, а неговият кон, отскочил встрани, след като бе подплашил една сърна, излетяла от гъстак преплетени драки, го хвърли жестоко на земята върху подложка от остри камънаци и изпъкнали корени, като му изкара въздуха и скъса едно от срастванията по гърба му. Лежа със свирещи гърди и размазан от сълзи на болка поглед, докато две уплашени женски лица не се замержеляха в полезрението му на фона на дантелата от листа и небето.

Само с общите им усилия и с помощта на едно повалено дърво Казарил успя да се качи отново на гърба на уловеното животно. Обратният път нагоре към замъка беше толкова по дамски бавен и спокоен, да не споменаваме виноват, колкото не би могла да си пожелае и измъчената им гувернантка. Докато стигнат до двореца, светът беше престанал да се върти и да подскача лудешки пред погледа му, но разкъсаното срастване гореше болезнено, а мястото се беше подуло колкото яйце под туниката му. Най-вероятно щеше да посинее до черно и да минат няколко седмици, преди отокът да спадне. Когато най-после се прибраха по живо по здраво в двора, Казарил не беше в състояние да мисли за нищо друго, освен за блокчето за качване, за конярчето и за това да се смъкне жив от гърба на проклетото животно. Стъпил най-сетне на земята, той застина за миг, опрял глава о лъка на седлото и изкривил лице от болка.

— Каз!

Познатият глас връхлетя ушите му сякаш от нищото. Той вдигна глава и примигна. С широко разперени ръце, към него крачеше висок, добре сложен тъмнокос мъж, облечен с елегантна туника от червен брокат и с високи ботуши за езда.

— Богове пет! — прошепна Казарил, а миг по-късно: — Пали?

— Каз, Каз! Дай да ти разцелувам ръцете! И краката ти ще разцелувам! — Високият мъж го награби, като едва не го събори на земята, приведе в действие първата част от заканата си, а втората замени с прегръдка. — Каз, човече! Мислех те за умрял!

— Не, не… Пали… — Наполовина забравил за болката в гърба, той сграбчи на свой ред ръцете на мъжа и се обърна към Изел и Бетриз, които бяха оставили конете си на конярчетата и ги наблюдаваха с нескрито любопитство. — Царевна Изел, лейди Бетриз, позволете ми да ви представя сер ди Палиар — той ми беше дясната ръка при Готоргет. Богове пет, Пали, какво правиш тук?

— Бих могъл да те попитам същото, и то с по-голямо основание! — отвърна Пали и се поклони на дамите, които го оглеждаха с нарастващо одобрение. Годините след Готоргет се бяха постарали да подобрят и без това привлекателната му външност, не че всички те не бяха заприличали на нещастни плашила в края на обсадата. — Царевна, милейди, за мен е чест… само че сега съм марш ди Палиар, Каз.

— Ооо — проточи Казарил. — Моите съболезнования. Скорошна ли е загубата ти?

Пали прие извинението с разбиращо кимване.

— Вече минаха почти две години. Баща ми получил апоплектичен удар още докато бяхме затворени в Готоргет, но издържа да ме види как се прибирам у дома, слава на Бащата на зимата, и малко след това почина. Позна ме, а аз можах да го видя за последно, да му разкажа за кампанията — той се моли за теб, да знаеш, през последния си ден, макар тогава и двамата да мислехме, че се молим за падналите в боя. Каз, човече, къде изчезна тогава?

— Аз… не бях откупен.

— Не си бил откупен? Как така не си бил откупен? Как може ти да не си бил откупен?

— Станала беше някаква грешка. Името ми не е било включено в списъка.

— Ди Жиронал каза, че според доклада на рокнарийците си бил умрял от внезапна треска.

Усмивката на Казарил стана напрегната.

— Не. Продадоха ме в робство на галерите.

Главата на Пали отскочи назад.

— Ега ти и грешката! Не, чакай, нещо не се връзва…

Гримасата на Казарил и жестът му с ръка пред гърдите възпряха възмутения протест на Пали, макар да не угасиха наежения поглед в очите му. Пали винаги бе разбирал от намеци, стига да са достатъчно ясни. Извивката на устата му казваше: „Добре де, но по-късно ще измъкна от теб цялата история!“ Когато се обърна към ди Ферей, който се приближаваше, наблюдавайки с интерес тази неочаквана среща, жизнерадостната му усмивка вече се беше върнала.

— Милорд ди Палиар ще пие вино с провинкарата в градината — обясни кастеланът. — Елате и вие, Казарил.

— Благодаря.

Пали го хвана под ръка и двамата последваха ди Ферей извън двора и покрай кулата към малкото парче земя, което градинарят на провинкарата засаждаше с цветя. При хубаво време това беше любимото й място навън. Три стъпки и Казарил изостана. Пали забави крачка и го изгледа изпод вежди. Провинкарата ги чакаше с търпелива усмивка, разположила се като на трон под извитата решетка, по която се катереха все още неразцъфнали рози. Махна им към столовете, които слугите бяха изнесли навън. Казарил се сгъна внимателно на една възглавничка, като примижа и изохка, въпреки старанието си да не го прави.

— Демони на Копелето — изсъска Пали през зъби, — рокнарийците ли те осакатиха така?

— Само наполовина. Лейди Изел… оох!… изглежда, е решила да довърши започнатото от тях. — И бавно се облегна назад. — Както и онзи глупав кон.

Провинкарата изгледа смръщено двете млади дами, които ги бяха последвали неканени.

— Изел, пак ли галопирахте? — строго попита тя.

Казарил размаха ръка.

— Вината беше изцяло на моя храбър кон, милейди, който реши, че е атакуван от ядяща коне сърна. Подскочи встрани, а аз не. Благодаря. — Прие с неприкрита признателност една чаша вино от прислужника и побърза да отпие, като се опитваше да не я разплиска с треперещата си ръка. Неприятното, треперливо усещане в стомаха му вече преминаваше.

Изел му хвърли благодарен поглед, който не остана незабелязан от баба й. Провинкарата изсумтя подозрително. И рече като един вид наказание:

— Изел, Бетриз, вървете да смените тези дрехи за езда и облечете нещо подходящо за вечеря. Може да сме от провинцията, но не сме диваци. — Двечките повлякоха крака покрай кулата, като току поглеждаха назад към очарователния гост.

— А ти как се озова тук, Пали? — попита Казарил, когато момичетата се скриха зад ъгъла и вече не отвличаха вниманието му. Пали също се беше загледал подире им и му бе необходима секунда да се отърси и да дойде на себе си. „Ченето ти е увиснало, човече, затвори го — помисли си развеселен Казарил. — На мен ми се случва непрекъснато“.

— О! Тръгнал съм към Кардегос да се позавъртя из двора. Баща ми винаги спираше тук, нали беше близък със стария провинкар, та като наближихме Валенда, реших да се натрапя и пратих куриер. И милейди — той кимна към провинкарата — бе така добра да ме покани.

— Добре щях да те напляскам, ако не беше изпълнил дълга си към мен — рече провинкарата с топла усмивка и възхитителна липса на логика. — Твърде много години минаха, откакто не съм виждала нито баща ти, нито теб. Много съжалявам, че е починал.

Пали кимна и продължи към Казарил:

— Смятаме да оставим конете да си починат тази нощ и утре да продължим бавно към столицата — времето е твърде хубаво, за да бързаме. По пътищата е пълно с поклонници, тръгнали я към светилище, я към някой храм — пълно и с онези, които се прехранват от тях, уви — чухме, че проходите на много места били завардени от разбойници, но така и не ги открихме.

— Търсили сте ги? — удивен рече Казарил. Докато той беше на път, единственото му желание бе да не намери бандити.

— Ха! Сега аз съм палиарският лорд-посветен към ордена на Дъщерята, заех мястото на баща си, както се сещаш. Имам си задължения.

— Присъединил си се към рицарския орден?

— По-скоро към обоза му. Водя книгите, събирам ренти, издирвам проклетата изчезваща екипировка, въобще грижа се за материалното обезпечаване. Радостите на командването, знаеш как е. Ти ме научи на тях. Една част слава и девет части риене на лайна.

Казарил се ухили.

— Толкова добро съотношение? Късметлия си ти.

Пали също се ухили и си взе сирене и кексчета от подноса на прислужника.

— Настаних хората си в града. Ами ти, Каз? Веднага щом споменах Готоргет и ме попитаха дали сме се срещнали — направо ми увисна ченето, когато милейди рече, че си дошъл тук, изминавайки пеша — пеша! — пътя от Ибра, и в такъв вид, сякаш те е довлякла котката.

Провинкарата сви без сянка на разкаяние рамене при укорителния поглед на Казарил.

— Забавлявах ги с военни истории през последния половин час — продължи Пали. — Как е ръката ти?

Казарил я сви в скута си.

— Възстанови се в голяма степен. — И побърза да смени темата. — Какво ще правиш в двора?

— Ами, досега така и не успях да положа официално клетва пред Орико, след като татко почина, освен това ще представлявам палиарския орден на Дъщерята на церемонията по инвеститурата.

— Инвеститура? — неразбиращо повтори Казарил.

— А, да не би Орико най-после да е назначил свещен генерал на ордена на Дъщерята? — попита ди Ферей. — Разправят, че откакто почина старият генерал, всички високопоставени фамилии в Шалион го тормозят за този пост.

— Нищо чудно — рече провинкарата. — Носи достатъчно доходи и влияние, макар и не колкото този на Сина.

— Носи и още как — каза Пали. — Още не е обявено, но се знае кой ще е — Дондо ди Жиронал, по-малкият брат на канцлера.

Казарил застина и отпи от виното, за да прикрие смущението си.

След доста дълга пауза провинкарата рече:

— Какъв странен избор. Човек обикновено очаква водачът на един рицарски орден да е по-… да е по-аскетичен по природа.

— Но, но… — заекна ди Ферей. — Канцлер Марту ди Жиронал държи водачеството на ордена на Сина! Двама от едно и също семейство? Това е опасна концентрация на власт.

Провинкарата промърмори:

— Освен това Марту е на път да стане и провинкар на Жиронал, ако слуховете са верни. Веднага щом старият ди Илдар си отиде, а той от доста време е на смъртен одър.

— Това не го бях чувал — възкликна Пали.

— Да — сухо рече провинкарата. — Семейство Илдар никак не са доволни. Предполагам, са се надявали титлата да премине към някой от племенниците на стареца.

Пали сви рамене.

— Братята Жиронал определено държат влиятелни позиции в Шалион, при това с одобрението на Орико. Предполагам, че ако бях умен, щях да намеря начин да се закача за подгъвите на плащовете им и да се облажа покрай тях.

Казарил се намръщи, забил поглед във виното си, и трескаво затърси начин да смени темата.

— Какви други новини си чул?

— Ами, преди две седмици Наследникът на Ибра вдигнал знамето си в Южна Ибра — отново — срещу онази стара лисица, баща му. Всички мислеха, че примирието от миналото лято ще удържи, но изглежда, миналата есен нещо са се спречкали и царинът е отхвърлил договорките. Отново.

— Наследникът — рече провинкарата — си позволява твърде много. Ибра има и друг син, в края на краищата.

— Орико подкрепи Наследника последния път — отбеляза Пали.

— За сметка на Шалион — промърмори Казарил.

— Според мен тогава Орико е искал да подходи далновидно — каза Пали. — В крайна сметка Наследникът все някога ще спечели. По един или друг начин.

— Ще е безрадостна победа на стария, ако синът му загуби — каза ди Ферей бавно и замислено. — Не, бас ловя, че ще пожертват още войници, а после ще се сдобрят за пореден път над труповете им.

— Тъжна история — рече провинкарата и стисна устни. — Нищо хубаво не може да излезе от това. Е, ди Палиар. Кажи ни някоя добра вест. Кажи, че царината на Орико е бременна.

Пали поклати тъжно глава.

— Не съм чул такова нещо, милейди.

— Е, тогава хайде да идем да вечеряме и стига сме говорили за политика. От нея само ме заболява главата.

Мускулите на Казарил се бяха вдървили от седенето въпреки изпитото вино и той едва не се строполи, когато се опита да стане от стола. Пали го улови за лакътя и му помогна да запази равновесие, като свъси мрачно чело. Казарил го погледна и поклати лекичко глава, после отиде да се измие и да се преоблече. И да огледа насаме синините си.

Вечерята протече особено приятно, в присъствието на почти цялото домочадие. Ди Палиар, който го биваше на маса, било за хапване, било за сладки приказки, се превърна в център на внимание, като се започне с лорд Теидез и лейди Изел и се стигне до последния паж. Въпреки виното той остана достатъчно трезвен и разказваше само весели истории, в които обрисуваше себе си повече като глупак, отколкото като герой. Разказът му как с Казарил излезли на нощен набег срещу рокнарийците, които се опитвали да прокопаят тунел под крепостната стена, и така им взели страха, че им държало влага близо месец след това, спечели и на двамата ласкателна доза ококорени погледи от затаилата дъх публика, на която явно й беше трудно да си представи плахия, любезен секретар на царевната как се хили налудничаво, омазан с кал и сажди, и лази през горящите отломки с дълъг нож в ръка. Казарил осъзна, че това внимание му е неприятно. Искаше му се тук да е… невидим. На два пъти Пали се опита да му прехвърли топката на разговора, като мълчалив намек, че е негов ред да забавлява сътрапезниците, и на два пъти Казарил я връща в полето на Пали или на ди Ферей. След като и вторият му пас се провали, Пали се отказа от опитите си да го извади от черупката му.

Вечерята се проточи до късно, но най-накрая дойде часът, за който Казарил едновременно копнееше и от който се ужасяваше — когато всички се прибраха по стаите си за нощта, а Пали потропа на неговата врата. Казарил го покани да влезе, избута сандъка до стената, метна отгоре му една възглавничка за госта, а сам седна на леглото, което изскърца в унисон със собствените му скърцащи стави. Пали седна, впери поглед в него на смътната светлина от двете свещи и започна направо и без заобикалки, както си беше типично за него.

— Грешка, Каз? Мислил ли си за това?

Казарил въздъхна.

— Имах на разположение деветнайсет месеца за мислене, Пали. Протърках в главата си всяка възможност като стара възглавница. Мислих за това, докато не почувствах, че ще умра от мислене, и сложих точка. Толкоз.

Този път Пали решително не обърна внимание на намека му.

— Смяташ ли, че рокнарийците са ти отмъстили, като са те скрили от нас и са те обявили за мъртъв?

— Това е една от възможностите. — „Само дето видях списъка с очите си“.

— Или някой нарочно не те е включил в списъка? — упорстваше Пали.

„Списъкът беше съставен собственоръчно от Марту ди Жиронал, с неговия почерк“.

— Това беше заключението, до което стигнах.

Пали изпухтя възмутено.

— Гадно! Гадно предателство, след всичко, което преживяхме… проклети да са, Каз! Като стигна в двора, ще разкажа всичко на марш ди Жиронал. Той е най-влиятелният лорд в Шалион, боговете са ми свидетели. Бас държа, че с общи усилия ще успеем да стигнем до дъното на…

— Не! — Казарил се надигна ужасен от възглавниците си. — Недей, Пали! Дори не споменавай пред ди Жиронал, че съществувам! Не говори за това, не изричай името ми — ако всички ме мислят за мъртъв, толкова по-добре. Ако знаех, че е така, щях да си остана в Ибра. Просто… зарежи и толкоз.

Пали го гледаше втренчено.

— Но… Валенда едва ли е краят на света. Няма начин да не се разбере, че си жив.

— Валенда е мирно и спокойно място. Тук не преча на никого.

Имаше и други мъже, смели колкото Пали, имаше и такива, които бяха по-силни, но съобразителността и бързата мисъл го бяха направили любимия лейтенант на Казарил при Готоргет. Нужна му беше само една нишка и вече започваше да разплита… очите му се присвиха, блещукайки на меката светлина на свещите.

— Ди Жиронал? Лично? Богове пет, какво толкова си му сторил?

Казарил се размърда неспокойно.

— Не мисля, че е било нещо лично. По-скоро нещо като малка… услуга, поискана от някого. Една малка, лесна услуга.

— Тогава двама души трябва да знаят истината. Богове, Каз, кои двама?

Пали нямаше да се откаже — Казарил или не трябваше да му казва нищо, за което вече беше късно, или достатъчно, за да го спре. Нищо недоизказано нямаше да мине, умът му щеше да продължи упорито да разплита загадката — както вече го правеше всъщност.

— Кой би изпитвал такава силна омраза към теб? Не познавам по-разбран човек от тебе — даже си беше спечелил славата, че отказваш да участваш в дуели и оставяш разните му перчовци да изглеждат точно толкова глупави, колкото са. Нямаше по-добър от теб в усмиряването на горещи глави, в постигането на крайно забележителни условия за примирие, в умението да не се забъркваш във фракции… Копелето ми е свидетел, та ти дори на игри не залагаше! „Малка, лесна услуга!“ Какво може да се крие зад една толкова необяснимо жестока омраза точно към теб?

Казарил потри челото си, зад което се сбираше болка, при това не от виното, което беше изпил на вечеря.

— Страх. Така мисля.

Устните на Пали се свиха в недоумение.

— И ако се разбере, че и ти знаеш, ще започнат да се страхуват и от теб. Не бих искал същото да се стовари и на твоята глава, Пали. Забрави за цялата работа.

— Ако става дума за страх от такава величина, то самият факт, че двамата сме разговаряли, вече ме прави подозрителен. Техният страх плюс моето неведение — богове, Каз! Не ме пращай в битка със завързани очи!

— Повече никога не искам да пращам никого в битка! — Ожесточението в гласа му изненада и самия него. Очите на Пали се разшириха. Но разрешението на проблема, начинът да използва ненаситното любопитство на Пали срещу самия него, осени Казарил в същия този момент. — Ако ти кажа какво знам и откъде го знам, ще ми дадеш ли дума — честната си дума! — да не се занимаваш повече с това? Да не предприемаш нищо, да не го споменаваш, да не споменаваш мен — без мрачни намеци, без заобикалки…

— Както правиш ти в момента ли? — сухо го прекъсна Пали.

Казарил изсумтя, наполовина развеселено, наполовина от болка.

— Именно.

Пали се облегна на стената и потърка устни.

— Бива те за търговец — дружески рече той. — Караш ме да купя прасе в торба, без дори да съм видял животинката.

— Грух-грух — измърмори Казарил.

— Аз само това искам да купя — грухтенето. Добре де, проклет да си. Не помня да си ни повеждал по кален терен, без да ни предупредиш, не си ни хвърлял и в засада. Ще се доверя на преценката ти — точно в същата степен, в която ти се доверяваш на дискретността ми. Имаш думата ми за това.

Чист контраудар. Казарил можеше единствено да му се възхити. Въздъхна.

— Добре тогава. — Замълча за миг след тази взаимна отстъпка. Откъде да започне? Е, не е като да не беше го премислял отново и отново. Разказът щеше да тече съвсем гладко, макар за пръв път да го изричаше на глас.

— Няма много за разказване. За пръв път разговарях с Дондо ди Жиронал преди четири, не, вече станаха пет, преди пет години. Бях на поход с войската на Гуарида по време на онази малка погранична война срещу лудия рокнарийски княз Олус — нали се сещаш, онзи, който обичаше да заравя враговете си до кръста в изпражнения и после да ги изгаря живи? Същият, който, близо година след това, беше убит от собствените си телохранители?

— О, да. Чувал съм за него. Свършил с глава в лайната, така се говореше.

— Има няколко версии. Но по онова време все още той беше начело на княжеството. Лорд ди Гуарида беше притиснал Олусовата армия — е, сбирщина, по-скоро — при хълмовете по границата на княжеството му. Двамата с лорд Дондо ни пратиха да предадем на Олус ултиматума и да договорим условията и откупите. Нещата тръгнаха… зле при преговорите и Олус реши, че му е нужен само един пратеник, който да предаде на обединените войски на шалионските лордове отказа му да сключи примирие при тези условия. Така че ни изправи, Дондо и мен, в шатрата си, заобиколени от четирима от огромните му телохранители с извадени мечове, и ни даде възможност да избираме. Който от нас отреже главата на другия, ще му бъде позволено да се върне с отрязаната глава при своите. Ако и двамата откажехме, щяхме да умрем, а главите ни щял да върне той, като ги изстреля с катапулт.

Пали отвори уста, но успя единствено да ахне.

Казарил си пое дълбоко въздух.

— На мен се падна да избирам пръв. Отказах да взема меча. Олус ми прошепна с налудничавия си, мазен гласец: „Не можеш да спечелиш тази игра, лорд Казарил“. „Знам, м’хенди — казах аз, — но мога да направя така, че вие да я загубите“. Той замълча за миг, а после се засмя и толкоз. След това се обърна и предложи същия избор на Дондо, който вече беше позеленял като труп…

Пали се размърда, но не го прекъсна, само му даде мълчалив знак да продължи.

— Един от телохранителите ме събори на колене, хвана ме за косата и положи врата ми на едно ниско столче. Дондо… стовари меча си.

— Върху ръката на телохранителя? — нетърпеливо попита Пали.

Казарил се поколеба.

— Не — каза той накрая. — Само че Олус провря меча си помежду ни в последния момент и мечът на Дондо се удари в острието и се плъзна… — Казарил и досега чуваше пронизителното изстъргване на метал в метал. — Остана ми само синина на тила, стоя си там повече от месец. Двама от другите телохранители взеха меча на Дондо. След което натовариха и двама ни на конете и ни пратиха обратно към лагера на ди Гуарида. Докато връзваха ръцете ми за седлото, Олус се приближи отново към мен и прошепна: „Да видим сега кой ще загуби“. По пътя назад никой не проговори. Докато лагерът не се появи пред очите ни. Тогава Дондо се обърна, погледна ме за пръв път и каза: „Ако някога разкажеш тази история, ще те убия“. А аз казах: „Не се тревожете, лорд Дондо. На маса разказвам само забавни истории“. Трябваше да се закълна, че ще си мълча. Сега знам, че е трябвало да го направя, макар че… може би дори и това не би било достатъчно.

— Той ти дължи живота си!

Казарил поклати глава и погледна встрани.

— Бях видял душата му в истинския й вид. Съмнявам се, че някога би ми простил това. Е, аз, разбира се, не казах никому за случилото се, а и той не предприе нищо повече. Реших, че с това се е приключило. После обаче дойде Готоргет, а след обсадата дойде и… така де. Каквото дойде след Готоргет. А сега съм двойно прокълнат. Ако Дондо някога разбере, ако си даде сметка, че знам как точно съм се озовал на галерите, колко мислиш ще струва животът ми тогава? Но ако не казвам нищо, ако не правя нищо, нищо, което да му напомни… може пък вече да е забравил. Искам само да ме оставят на мира, в това спокойно градче. Той със сигурност си има по-опасни врагове от мен. — Обърна лице към Пали и рече напрегнато: — Никога не споменавай името ми пред някой от братята Жиронал. Никога. Въобще не си чувал този разказ. Почти не ме познаваш. Ако някога си ми бил приятел, Пали, просто го забрави.

Устните на Пали бяха стиснати здраво. Клетвата му щеше да ги удържи така, помисли си Казарил. Но въпреки това го подкани с вял, отчаян жест.

— Както кажеш, но, но… проклятие. Проклятие! — Дълго се взира в Казарил в сумрака на стаята, сякаш търсеше кой знае какво в лицето му. — Не е само от тази твоя смехотворна брада. Наистина си се променил много.

— Мислиш ли? Сигурно си прав.

— Много… — Пали отклони поглед, после пак впери очи в него. — Много лошо ли беше? Наистина? На галерите.

Казарил сви рамене.

— Имах късмет в злата си орис. Оцелях. За разлика от други.

— Разправят се какви ли не страхотии, как робите били измъчвани или… поругавани…

Казарил почеса осмяната си брада. Може пък наистина да беше твърде обрасъл, кой знае.

— Историите не са толкова неверни, колкото изопачени, преувеличени — изключенията се приемат за правило. Най-добрите капитани се отнасяха към нас по същия начин, по който добрият фермер се отнася към добитъка си, с някакъв вид привързаност дори. Храна, вода, физически упражнения, ха, и достатъчна хигиена, така че да не се разболяваме и да сме в добра форма. Да пребиеш един роб почти до смърт означава да се лишиш от един гребец. Този вид физическо… дисциплиниране обаче се налагаше само в пристанищата. Потеглехме ли в открито море, то се грижеше за всичко.

— Не разбирам.

Веждите на Казарил литнаха нагоре.

— Защо да разкъсваш кожата на един мъж, когато можеш да му пречупиш духа просто като го хвърлиш през борда и краката му се загърчат като червейчета за големите риби? На рокнарийците никак не им се налагаше да чакат дълго, преди да заплуваме след галерата и да ги умоляваме със сълзи на очи да ни върнат робството.

— Ти винаги си бил добър плувец. Това сигурно ти е помогнало да изтърпиш наказанието по-леко от повечето други? — обнадеждено попита Пали.

— Точно обратното, за жалост. Мъжете, които потъваха като камъни, поне си спестяваха агонията. Помисли за това, Пали. Аз го правех. — И все още го правеше, изправяйки се потен в леглото си посред нощ, събуден от поредния кошмар, в който водата се затваря над главата му. Или още по-лошо — не се затваря. Веднъж вятърът бе задухал неочаквано, докато главният надзирател на гребците си играеше на тази игричка с един непокорен ибриец, и капитанът, който бързаше да се прибере в пристанището преди мръкване, отказа да завие назад, за да приберат човека. Заглъхващите писъци на ибриеца бяха ехтели над водата, докато корабът се отдалечаваше, ставаха все по-глухи и по-глухи… Като наказание за грешната преценка, капитанът бе глобил главния надзирател с цената на гребеца, когото купиха да замести ибриеца, и провинилият се надзирател ходеше като градоносен облак цели седмици.

След миг Пали възкликна:

— Ооо!

„Ооо“, наистина.

— Признавам, че гордостта ми — и голямата ми уста — ми спечелиха един бой, когато за пръв път ме качиха на борда, но по онова време аз още се мислех за шалионски лорд. Избиха ми го от главата… по-късно.

— Но… теб не са те… не са те направили обект на… искам да кажа, не са те използвали по… хм.

Светлината беше твърде слаба, за да се каже със сигурност дали Пали се е изчервил, но Казарил най-после отгатна, че по този притеснен и недоизказан начин приятелят му се опитва да го попита дали не е бил изнасилен. Устните му се извиха в усмивка.

— Мисля, че бъркаш рокнарийската флота с флотата на Дартака. Боя се, че тези легенди са продукт на нечий извратен ум. Според рокнарийското еретично тълкуване на четиримата богове, необичайните сексуални връзки, които тук са под закрилата на Копелето, там се смятат за престъпление. Рокнарийските теолози твърдят, че Копелето е демон, също като баща си, а не бог, като светата си майка, и наричат всички нас демонопоклонници — което е дълбока обида към Пролетната дама, мисля аз, както и към горкото Копеле, защото той не се е родил по собствено желание, нали така? Те измъчват и бесят всички, хванати в мъжеложство, а добрите рокнарийски капитани не търпят такива неща на борда на корабите си, както при моряците, така и при робите.

— Ааа — облекчено проточи Пали. Но после, понеже си беше Пали, се сети да попита: — А не толкова добрите рокнарийски капитани?

— Слабостите им можеха да станат смъртоносни. На мен не ми се случи — предполагам, че съм бил твърде кльощав за вкуса им, — но неколцина от младите мъже, по-нежните момчета… Ние, робите, разбирахме, че те са ни нещо като жертвени агнета, и се опитвахме да бъдем мили с тях, когато ги върнеха на пейките. Някои плачеха. Други се научиха да използват нещастието си и се продаваха срещу дребни услуги… някои от нас дори им завиждаха за допълнителните дажби или евтините лакомства, платени толкова скъпо. Беше опасна игра, защото макар извратените рокнарийци да й се наслаждаваха тайно, можеха във всеки момент да се обърнат срещу любимеца си и да го убият, сякаш по този начин можеха да заличат и собствения си грях.

— Направо ми настръхва косата, като те слушам. Мислех, че съм врял и кипял, но… хм. Поне ти е било спестено най-лошото.

— Не знам кое е най-лошото — замислено рече Казарил. — Веднъж, цял един адски следобед, бях обект на извратено чувство за хумор, пред което случилото се с някои от момчетата изглеждаше като приятелски жест, но никой рокнариец не рискуваше да увисне на въжето за това. — Казарил си даде сметка, че не е разказвал на никого за инцидента, нито на добрите дякони в храмовата болница, нито, разбира се, на когото и да било от домочадието на провинкарата. Не беше имало човек, пред когото би могъл да проговори, досега. Продължи почти нетърпеливо: — Капитанът на галерата направи грешката да тръгне след тежко натоварен бражарски търговски кораб и твърде късно забеляза ескортиращите го бойни галери. Докато се опитвахме да избягаме, аз наруших ритъма и припаднах от горещината. За да извлече някаква полза от мен въпреки всичко, главният надзирател ме измъкна от оковите, съблече ме до голо и ме провеси през парапета на кърмата с ръце, завързани за глезените, като един вид подигравка към преследвачите ни. Не знам дали дългите стрели, които се забиваха в парапета или в кърмата около мен, бяха резултат от добра или лоша стрелба от страна на бражарските стрелци, нито по милостта на кой бог не свърших с няколко от тях в задника. Може да са помислили, че съм рокнариец. Може да са се опитвали да сложат край на злощастието ми. — Заради разширяващите се очи на Пали, Казарил пропусна някои от по-гротескните детайли. — Помниш как при Готоргет живяхме в страх месеци наред, докато не свикнахме с него, един вид постоянна, тъпа болка в червата, на която се научихме да не обръщаме внимание, но която никога не изчезваше докрай.

Пали кимна.

— Аз обаче открих, че… много е странно. Не знам как да го обясня. — Досега не бе имал възможност да го изрази с думи, да го изкара на светло. — Открих, че има място отвъд страха. Когато тялото и умът ти просто не могат повече да се страхуват. Светът, времето… се пренареждат. Пулсът ми се забави, спрях да се потя и да отделям слюнка… беше почти като някакъв религиозен транс. Когато рокнарийците ме провесиха, хълцах от страх и срам, гърчех се в агония, толкова отвратително беше. Когато бражарците най-после прекратиха гонитбата и главният надзирател ме тръшна на палубата, целия в мехури от слънцето… аз се смеех. Рокнарийците помислиха, че съм се побъркал, същото решиха и бедните ми другари по съдба, но аз не мислех така. Целият свят беше… нов. Разбира се, въпросният цял свят беше дълъг само няколко десетки стъпки, направен беше от дърво и се клатеше във водата… а времето се беше свило до размерите на малък пясъчен часовник. Планирах живота си на всеки час така грижливо, както повечето хора планират веднъж годишно, и само за час напред. Всички хора бяха мили и красиви, всеки по своя си начин, както рокнарийците, така и робите, от благородна и от селска кръв, и аз бях приятел с всички и с всеки и се усмихвах. Вече не изпитвах страх. Макар че се постарах повече никога да не припадам на греблото. — Гласът му се забави под натиска на спомените. — Така че когато страхът се върне в сърцето ми, аз му се радвам като на нищо друго, защото го приемам за знак, че все пак не съм луд. Или, ако не друго, че се оправям. Страхът е мой приятел. — Той вдигна поглед, придружен от забързана, извинителна усмивка.

Пали седеше като залепен за стената, напрегнатите мускули на краката му изпъкваха през тесния панталон, тъмните му очи бяха кръгли като чинийки, усмивката — замръзнала на лицето му. Казарил се изсмя на глас.

— Богове пет, Пали, прости ми. Не исках да те натоварвам с излиянията си като магаре, което да ги отнесе надалеч. — А може и точно това да бе целял подсъзнателно, защото Пали наистина тръгваше утре на дълъг път. — Те са доста пъстра менажерия, с която не бих искал да те натоварвам. Прости ми.

Пали махна с ръка на извиненията му, сякаш прогонваше хаплива муха, после преглътна и събра сили да попита:

— Сигурен ли си, че не е било просто слънчев удар?

Казарил се засмя от сърце.

— О, бях и слънчасал, разбира се. Но ако не те убие, слънчевият удар минава за ден-два. Онова продължи… с месеци. — До последния инцидент с ужасеното, непокорно ибрийско момче и последното бичуване на Казарил, което си беше изпросил покрай него. — Ние, робите…

— Стига! — извика Пали и зарови пръсти в косата си.

— Какво „стига“? — неразбиращо попита Казарил.

— Стига си повтарял това. „Ние, робите“. Ти си шалионски лорд!

Усмивката на Казарил се изкриви и той каза тихо:

— Ние, лордовете, на греблата, така става ли? Ние, потните, пикаещи, грухтящи благородници? Едва ли, Пали. На галерите не бяхме лордове или обикновени хора. Бяхме хора или животни и кое от двете ще бъдеш нямаше нищо общо с произхода и кръвта. Най-великодушният човек, когото срещнах там, беше кожар, и с радост бих се хвърлил да целувам краката му и в този момент, стига да е жив. Ние, робите, ние, лордовете, мъже и жени, смъртни, играчки на боговете — едно и също е, Пали. За мен сега те всички са еднакви.

Пали си пое дълбоко дъх и рязко смени темата — обърна разговора към дребни подробности около ескорта си от рицарския орден на Дъщерята. Скоро двамата вече сравняваха различни методи за лечение на гнойни рани и инфекции по краката на конете. Малко след това Пали си тръгна — или по-скоро избяга. Отлично отстъпление, но Казарил го разпозна като такова въпреки всичко.

Отпусна се в леглото в компанията на болежките и спомените си. Въпреки богатата вечеря и виното сънят не идваше. Страхът може и да му беше приятел, ако твърдението му не беше просто блъф и преувеличение за доброто на Пали, но беше повече от сигурно, че братята ди Жиронал не му бяха. „Рокнарийците казали, че си умрял от треска“ си беше чиста проба лъжа и, умно наистина, лъжа, която нямаше вече как да се докаже. Е, той определено беше в безопасност тук, в тихата Валенда.

Надяваше се, че е наплашил Пали достатъчно, за да гледа къде стъпва в двора в Кардегос и да не нагази, нищо неподозиращ, в някоя купчина стари лайна. Обърна се на другата си страна в мрака и отправи шепнешком молитва към Пролетната дама за безопасността на Пали. И още една, към всички богове, включително Копелето за облекчение на страданията на онези, които плаваха тази нощ по вълните на морето.