Лоис Макмастър Бюджолд
Проклятието на Шалион (3)

3.

Звуците на раздвижващия се замък — подвиквания откъм вътрешния двор, далечно тракане на посуда — събудиха Казарил в предутринния здрач. Той отвори стреснато очи, обзет от моментно объркване, но утешителната прегръдка на пухеното легло го унесе в спокойна дрямка. Не лежеше на твърда пейка. Не се движеше нагоре-надолу. Не се движеше въобще, о, богове пет, това се казваше истински рай. И такава топлина обгръщаше възлите по гърба му…

Празненствата за Деня на Дъщерята щяха да продължат от зори до здрач. Би могъл да се излежава мързеливо в леглото, докато всичко живо в замъка се изнесе на процесията, и да стане чак по обяд. Да се поразходи незабелязан и да се попече на слънце заедно с домашните котки. Когато огладнееше, можеше да се възползва от уменията, придобити като паж — тогава знаеше как да си изкрънка от готвачката нещо допълнително…

Отсечено почукване по вратата прекъсна тези му приятни размишления. Казарил подскочи, после се успокои, чул гласа на лейди Бетриз:

— Милорд ди Казарил? Буден ли сте? Кастиларю?

— Един момент, милейди — извика на свой ред Казарил. Претърколи се до ръба на леглото и се откъсна неохотно от любовната прегръдка на дюшека. Тъканата черга на пода спаси босите му стъпала от пощипването на студените каменни плочи. Той приглади щедрите ленени дипли на нощницата си надолу, замъкна се до вратата и я отвори, колкото да подаде нос.

— Да?

Тя стоеше в коридора със свещ в стъклен фенер в едната ръка и нагъната платнена материя, кожени каишки и нещо дрънчащо, пъхнати неудобно под другата й мишница. Беше вече облечена за празничния ден в синя рокля и бяла пелерина, която се диплеше от раменете до глезените й. Тъмната й коса беше сплетена с цветя и навита около главата. Кадифените й кафяви очи просветваха весело на светлината на свещта и Казарил нямаше как да не й се усмихне в отговор.

— Нейна милост провинкарата ви поздравява с Деня на Дъщерята — обяви тя и Казарил отскочи стреснато назад, когато младата жена отвори решително вратата с крак. Вмъкна се с товара си в стаята, връчи му фенера с едно: „Я подръжте това за малко“ и тръсна останалите партакеши в края на леглото — куп дрехи в синьо и бяло, плюс меч с колан. Казарил остави свещта на раклата до долната табла на кревата. — Праща ви тези дрехи и, ако желаете, ви кани да се присъедините към останалите в залата на предците за сутрешната молитва. След което ще седнем на закуска, която и сам сте знаели къде се сервира, така каза тя.

— И наистина е така, милейди.

— Всъщност аз помолих папа за меча. Този му е вторият по хубост. Каза, че за него ще е чест да ви го заеме. — Тя го огледа с жив интерес. — Вярно ли е, че сте участвали в последната война?

— Ъъъ… в коя по-точно?

— Участвали сте в повече от една? — Очите й се ококориха, после се свиха до тънки процепчета.

„Във всички от последните седемнайсет години, ако не се лъжа“. Е, не съвсем. Най-последната неуспешна кампания срещу Ибра беше проспал в занданите на Бражар, пропуснал беше и онази глупава експедиция, пратена от царина в подкрепа на Дартака, защото по същото време беше зает да понася изобретателните изтезания на рокнарийския генерал, с когото провинкарът на Гуарида се бе спазарил така неумело. Като оставим настрана тези двете, май нямаше друго поражение през последните десетина години, което да беше пропуснал.

— Участвах в някоя и друга през годините — уклончиво отговори той. После внезапно и с ужас осъзна, че единствено тънкият ленен плат дели голотата му от девичите й очи. Потръпна вътрешно, стисна ръце пред корема си и се усмихна едва-едва.

— О — възкликна тихичко момичето, забелязало жеста му. — Притесних ли ви? Папа все казва, че войниците не знаели що е срам, понеже живеели заедно на бойното поле.

Върна поглед на лицето му, което се беше сгорещило. Казарил успя да изрече:

— Притесних се за вашата скромност, милейди.

— Нищо й няма на скромността ми — жизнерадостно рече тя.

И не си тръгна.

Той кимна към купа дрехи.

— Не исках да се натрапвам на семейството по време на празненствата. Сигурна ли сте, че…

Тя стисна сериозно ръце и вложи още убедителност в погледа си.

— Трябва да дойдете на процесията и абсолютно, задължително, непременно трябва да дойдете в храма за даряването по случай Деня на Дъщерята. Тази година царевна Изел ще играе ролята на Пролетната дама. — И се повдигна на пръсти, за да подчертае настойчивостта си.

Казарил се усмихна глуповато.

— Ами добре, щом казвате. — Как да устои на цялото това радостно нетърпение? Царевна Изел трябва да караше шестнайсетата си година. Зачуди се на колко ли години е лейди Бетриз. „Твърде млада за теб, старче“. Но нищо не пречеше да я гледа с чисто естетическо наслаждение и да благодари на богинята за даровете й от младост, красота и жизненост във всичките им проявления. Проявления, които разкрасяваха света като цветя.

— Освен това — подсигури се лейди Бетриз, — провинкарата изрично заръча да дойдете.

Казарил се възползва от възможността да запали свещта си от нейната и, като един вид намек, че е време момичето да си тръгне и да го остави да се облече, й бутна фенера в ръцете. Удвоената светлина, която правеше нея още по-прекрасна, без съмнение имаше обратния ефект върху него. Тъкмо се беше обърнала да си ходи, когато Казарил се сети да зададе въпроса, който снощи бе останал без отговор.

— Минутка, милейди…

Тя се обърна, ококорила любопитно очи.

— Не исках да притеснявам провинкарата, нито да питам пред царевната и царевича, но от какво страда царина Иста? Не бих искал да кажа или да направя нещо нередно от незнание…

Светлината в очите й помръкна. Тя сви рамене.

— Тя е… уморена. И е зле с нервите. Нищо повече. Надяваме се, че ще се почувства по-добре със затоплянето на времето. През лятото винаги изглежда по-добре.

— Откога живее при майка си?

— Вече шест години, сър. — Момичето приклекна в кратък реверанс. — Трябва да вървя при царевна Изел. Не закъснявайте, кастиларю! — Трапчинката й му намигна отново с поредната усмивка и лейди Бетриз се изниза на бегом от стаята.

Не можеше да си представи, че тази млада дама би закъсняла закъдето и да било. Енергията й внушаваше страхопочитание. Като клатеше глава, макар че усмивката, с която го беше заразила, още се бавеше на устните му, Казарил се обърна да огледа новата проява на щедрост.

Определено се придвижваше нагоре по стълбицата на дрехите втора употреба. Туниката беше от син копринен брокат, панталоните — от тежък тъмносин лен, а дългият до коленете плащ беше от бяла вълна, всичките чисти, а дребните поправки и петънца почти не си личаха — навярно омалялата празнична премяна на ди Ферей или дори нещо от скатаните дрехи на покойния провинкар. Оказаха се широчки, но пък това беше простимо предвид обстоятелствата. С познатата, но позабравена тежест на меча на левия си хълбок, Казарил излезе бързо от кулата и тръгна през двора към залата на предците.

Въздухът беше студен и влажен, а калдъръмът в двора се хлъзгаше под тънките подметки на ботушите му. Няколко звезди още се бавеха на небето. Казарил отвори внимателно голямата дървена врата към залата и надникна. Свещи, хора, закъснял ли беше? Вмъкна се вътре и очите му се нагодиха към слабото осветление.

Не беше закъснял, напротив, подранил беше. Пред малките възпоменателни семейни дъсчици в предната част на помещението трепкаха няколко наполовина догорели стари свещи. Две увити с шалове жени седяха на първата скамейка и наблюдаваха трета.

Вдовстващата царина Иста се беше проснала на пода пред олтара, застинала в смирена молитва, с разперени встрани ръце. Пръстите й се свиваха и разпускаха, ноктите й бяха изгризани до кръв. Полите на нощницата и диплите на шала лежаха разбъркани наоколо й. Дългите кичури къдрава коса, някога руси, сега потъмнели от възрастта, лежаха разперени около главата й като ветрило. За миг Казарил се зачуди дали не е заспала, така неподвижно лежеше. Но очите на бледото й лице, обърнато настрани и положено направо на пода, бяха отворени, сиви и немигащи, пълни с непролети сълзи.

Беше лице, поразено от най-дълбока скръб, и напомни на Казарил за други лица, които бе виждал — на мъже, пречупени не само в тяло, но и в душа от затвора или от ужасите на галерите. Или за неговото собствено, чието смътно отражение бе видял в едно огледало от излъскана стомана в Майчината болница в Ибра, когато дяконите бяха обръснали безчувствените му страни и го бяха насърчили да се огледа с надеждата да му вдъхнат кураж. В същото време беше повече от сигурен, че царината не се е приближавала до тъмница през живота си, гърбът й не се е гърчил под злостното ухапване на бича, нито, най-вероятно, се е присвивала пред юмрука на разгневен мъж. „Какво тогава?“ Стоеше неподвижен, с полуотворени уста, без да смее да проговори.

Вратата зад него изскърца, чу се шумолене и когато той се обърна, видя вдовстващата провинкара и братовчедка й да се вмъкват в залата. Тя го погледна и вдигна вежда на минаване, на което той отговори с вдървен поклон. Придворните дами на царината се стреснаха, станаха и приклекнаха в призрачни реверанси.

Провинкарата мина по пътечката между скамейките и сведе поглед към дъщеря си. Лицето й бе като от камък.

— О, богове. Откога лежи тук?

Една от придворните отново се поклони.

— Стана посред нощ, ваша милост. Решихме, че ще е по-добре да я оставим да слезе тук, отколкото да я задържим насила. Както ни наредихте…

— Да, да. — Провинкарата махна нетърпеливо да сложи край на извиненията. — Спала ли е въобще?

— Може би час или два, милейди.

Провинкарата въздъхна и клекна до дъщеря си. Гласът й беше нежен, без следа от обичайния сарказъм, и сега за пръв път Казарил чу в него истинската й възраст.

— Иста, сърце мое. Стани и се върни в леглото. Други ще поемат молитвите днес.

Устните на просналата се жена помръднаха два пъти, преди да се чуят прошепнатите думи:

— Ако боговете чуват. Ако чуват, не ми говорят. Лицата им са отвърнати от мен, майко.

Старата жена почти несръчно погали косата й.

— Други ще се молят днес. Ще запалим нови свещи и ще опитаме отново. Нека дамите ти ти помогнат да си легнеш. Ставай, хайде.

Царината подсмръкна, примигна и неохотно се изправи. По знак на провинкарата придворните дами побързаха да изведат царината от залата, като събираха шаловете, свлекли се от раменете й на пода. Казарил се вгледа тревожно в лицето й, докато минаваше край него, но не откри признаци на изтощителна болест — нито кожата, нито очите й бяха с жълтеникав оттенък, тялото й не изглеждаше измършавяло. Не беше сигурен, че тя изобщо го забеляза, а и да беше, по нищо не пролича да го е познала. Е, защо ли и да го помни, един от многото пажове, извървели се през годините в двора на Баошия.

Главата на провинкарата се обърна назад, когато вратата се затвори след дъщеря й. Казарил беше достатъчно близо, за да чуе тихата й въздишка.

Поклони й се по-дълбоко.

— Благодаря ви за празничните дрехи, ваша милост. Ако… — Той се поколеба. — Ако с нещо мога да облекча тегобите ви, милейди, или тези на царината, само кажете.

Тя се усмихна, взе ръката му и я потупа разсеяно, но не каза нищо. После отиде да отвори капаците на прозорците от източната страна на залата и да пусне вътре прасковения светлик на зората.

Лейди ди Хюелтар духна свещите около олтара и събра недогорелите им остатъци в кошничка, донесена специално за тази цел. Провинкарата и Казарил й помогнаха да смени тъжните разтопени бучки във всеки държач с нови свещи от пчелен восък. Когато дузините свещи изправиха снаги като млади войници на пост пред дъсчиците, провинкарата отстъпи назад и кимна доволно.

Започнаха да пристигат и останалите. Казарил седна на една от по-задните пейки, така че да не се натрапва. Готвачки, слуги, конярчета, пажове, ловецът и соколарят, икономът, кастеланът, всички в най-хубавите си дрехи, с максималното възможно количество синьо и бяло, влизаха един по един и сядаха по пейките. После лейди Бетриз въведе царевна Изел, наконтена и леко вдървена в тежката многопластова и щедро бродирана премяна на Пролетната дама, за чиято роля беше избрана днес. Двечките се настаниха на първата пейка и положиха усилия да не се кискат. Следваше ги един свещен на Светото семейство от градския храм. Неговото облекло също бе претърпяло промяна — от вчерашните одежди в черно и сиво на Бащата към синьото и бялото на Дъщерята. Свещеният започна кратката служба за смяната на сезона и за упокой на мъртвите, представени тук, и когато първите лъчи на слънцето се промъкнаха през източните прозорци, изгаси церемониално последната останала горяща свещ, последната в целия замък.

Сетне всички се изсипаха на двора за студената закуска, сервирана на дълги, вдигнати върху магарета маси. Студена, но щедра. Казарил си напомни, че не е нужно да си наваксва наведнъж за трите години гладуване и че тепърва го чака изморителна разходка по градските баири. Въпреки това когато изведоха бялото муле на царевната, стомахът му вече тежеше доволно.

То също беше нагиздено със сини панделки и свежи пролетни цветя, вплетени в гривата и опашката. Чулът му беше богато украсен с всички символи на Пролетната дама. Изел, в храмовата си премяна — косата й бе нагласена да се спуска по раменете на вълни като кехлибарен водопад изпод короната от листа и цветя — бе качена внимателно на седлото, а диплите на дрехата й — грижливо подредени по гърба на животното. Този път царевната се възползва от столчето за качване, както и от съдействието на двама сръчни млади пажове. Свещеният хвана повода от синя коприна на мулето и го изведе през портите. Провинкарата бе повдигната на гърба на спокойна кафява кобила със снежнобели чорапки, също нагиздена с цветя и панделки и поведена за юздата от кастелана на замъка. Казарил се оригна тихичко и по знак на ди Ферей побърза да заеме мястото си след конете на дамите, като любезно предложи ръката си на лейди ди Хюелтар. Останалите от домакинството на замъка, които щяха да присъстват на процесията, също заеха местата си.

Цялата тази весела тълпа се изниза надолу по градските улици към старата източна порта, откъдето, според обичая, трябваше да започне процесията. Двестатина души вече чакаха там, включително петдесетина конници от рицарския орден на Дъщерята, стекли се от всички краища на Валенда. Казарил мина току под носа на якото войниче, което беше изпуснало по погрешка в калта златната монета предния ден, но младежът го изгледа, без да го познае, само кимна учтиво на копринените му дрехи и меча. Както и на подстрижката и банята му, предположи Казарил. „Как чудато ни заслепява вънкашността на нещата“. Предполагаше се, че поне боговете виждат под нея. Зачуди се дали и за тях това е толкова неприятно, колкото понякога го чувстваше самият той напоследък.

Отблъсна тези си неканени мисли, когато процесията най-сетне се подреди. Свещеният предаде повода на бялото муле на възрастния господин, избран да играе ролята на Бащата на зимата. По време на зимната процесия тази роля се играеше от млад мъж, станал наскоро баща, с тъмни семпли одежди като на съдия, яхнал хубав черен кон, воден за юздата от отиващия си парцалив Син на есента. Одеждите на днешния дядо се състояха от колекция сиви парцали, пред които вчерашните дрипи на Казарил изглеждаха като облеклото на почтен гражданин, а брадата, косата и голите му прасци бяха омазани със сажди. Старецът се усмихна и каза нещо смешно на Изел и тя се изкикоти високо. Конниците от рицарския орден се строиха зад двамата и целият парад започна обиколката си покрай стените на стария град, или поне толкова, колкото можеха да се приближат до тях при всичките новопостроени сгради наоколо. Неколцина дякони от храма вървяха между конниците и останалите, даваха тон за песните и подвикваха на гражданите да се придържат към верния текст, а не към простонародните закачливи версии.

Онези от гражданите, които не участваха в процесията, играеха ролята на публика и хвърляха цветя и треви. От време на време някоя мома се спускаше да докосне за късмет одеждите на Дъщерята, пожелавайки си да си намери съпруг този сезон, и после хукваше обратно при дружките си, които я посрещаха с кискане. След тази приятна утринна разходка — слава на небесата за хубавото време, защото още се помнеше как една пролет преди години процесията се извървя под залповете на силна градушка, — колоната възви обратно към източната порта и се изсипа в храма в сърцето на града.

Храмът, обграден с малка градина и нисък каменен зид, се издигаше от едната страна на градския площад. Беше построен по обичайния начин — с четири купола като четирилистна детелина около централния двор. Стените му бяха от тукашния златист камък, който така беше погалил очите на Казарил, и бе покрит с тукашните червени плочи. Всеки от куполите приютяваше олтара на един от боговете на четирите сезона, а отделната кръгла кула на Копелето точно зад портата към купола на Майка му пазеше неговия.

Когато внимателно свалиха царевната от гърба на мулето и я преведоха през портика, лейди ди Хюелтар безмилостно повлече Казарил напред. Оказа се, че лейди Бетриз си е избрала място от другата страна на Казарил. Девойката проточи шия след Изел. Свежият аромат на цветята и зелените вейки, сплетени около главата й, се смесваше с уханието на косите й и едва ли нещо друго би могло по-точно да се сравни с диханието на пролетта. Тълпата ги изтласка напред през широко отворените врати.

Вътре, под косите сенки на утрото, които все още тъмнееха по павирания централен двор, Бащата на зимата изчисти последната пепел от високото огнище на свещения огън и я посипа по главата си. Дяконите се разбързаха да сложат нови дърва и прахан, които свещеният благослови. После омазаният със сажди брадатко беше прогонен с подвиквания, дюдюкане, малки пръчки със звънчета по тях и топки от мека вълна, които символизираха снежни топки. Смяташе се за зла поличба, поне от нещастника, въплътил божеството, когато тълпата можеше да използва истински снежни топки вместо вълна.

Сетне Пролетната дама в лицето на Изел бе изведена напред, за да запали новия огън с кремък и стомана. Тя коленичи на донесените за тази цел възглавнички и прехапа очарователно устни в старанието си да подреди сухите съчки и свещени треви. Всички затаиха дъх — поне десетина суеверия се свързваха с това на кой път въплъщението на възкачващата се богиня ще успее да запали огъня.

Три бързи удара с кремъка, фонтан от искри, въздухът от изпълнените докрай млади дробове и ето че едно малко пламъче се разгоря сред съчките. Свещеният веднага се наведе да запали новата свещ преди нещо да загаси злощастно пламъчето. То обаче продължи да гори. Облекчен шепот на одобрение се надигна сред зрителите. Пламъчето бе пренесено в свещеното огнище и Изел, със самодоволен и облекчен вид, се изправи с помощта на пажовете. Сивите й очи горяха също толкова ярко и весело като новия пламък.

След това я заведоха при трона на властващия бог и започна най-съществената част от утринния ритуал — събирането на даровете, които щяха да осигурят издръжката на храма през следващите три месеца. Всеки глава на семейство пристъпваше напред и полагаше малката кесийка с монети или друг някакъв дар в ръцете на Дамата, получаваше благословията й и дарът биваше вписван в счетоводната книга от секретаря на храма, седнал на една маса вдясно от Изел. След това ги извеждаха настрани, където да получат свещичката си с новия огън, която да си занесат у дома. Домакинството на провинкарата беше първо, по ред и по сан — кесията, която кастеланът на замъка положи в ръцете на Изел, тежеше от злато. Други знатни мъже запристъпяха напред. Изел се усмихваше, получаваше и благославяше; главният свещен се усмихваше, препредаваше и благодареше; секретарят се усмихваше, вписваше и трупаше накуп.

Застаналата до Казарил Бетриз застина от… вълнение? Стисна за миг лявата му ръка над лакътя.

— Следващият е онзи ужасен съдия, Вресе — изсъска тя в ухото му. — Гледайте!

Един мъж на средна възраст със строга физиономия, богато облечен в тъмносиньо кадифе и със златни вериги около врата, пристъпи към трона на Дамата с кесия в ръка и с усмивка на тънките си устни й я поднесе.

— Домът Вресе поднася своя дар на богинята — носово изрече той обичайната фраза. — Благословете ни за идващия сезон, милейди.

Изел стисна ръце в скута си. Вдигна брадичка, впери очи във Вресе с абсолютно овладян поглед, в който нямаше и помен от усмивка, и рече с ясен, силен глас:

— Щерката на пролетта приема дарове от почтени сърца. Не приема подкупи, почитаеми Вресе. За вас златото значи повече от всичко. Можете да си го задържите.

Вресе отстъпи половин крачка назад, устата му увисна невярващо и така си остана. Невярващо мълчание се разпространи на вълни през тълпата и се отдръпна назад под напора на надигащ се шепот: „Какво? Какво каза тя? Не чух… Какво?“ Лицето на главния свещен пребледня. Секретарят вдигна глава с изражение на неприкрит ужас.

Някакъв добре облечен мъж от първите редици се изсмя ликуващо, макар смехът му да прозвуча повече като грак, а устните му се изтеглиха назад в изражение, в което нямаше и грам веселие, а по-скоро задоволство при това въздаване на закъсняла справедливост. Лейди Бетриз се изправи на пръсти и изсъска през зъби. Вълна от сподавен кикот последва прошепнатите обяснения, ливнали се през тълпата като пролетно наводнение.

Съдията обърна ококорените си очи към свещения и ръката му с кесията помръдна смутено към него. Ръцете на свещения се отвориха, после пак се свиха до побеляване край тялото му и той погледна умолително коронясаното въплъщение на богинята.

— Лейди Изел — прошепна свещеният с крайчеца на устата си, но не достатъчно тихо, — не можете… не можем да… да не би богинята да ви заговори?

Изел отвърна, без въобще да снижава глас:

— Тя ми говори в сърцето ми. А нима на вас не ви говори? Освен това бях я помолила да ми даде знак за одобрението си, като ми помогне да запаля огъня от първия път, и тя го направи. — Съвсем спокойна, тя се наведе покрай смразения съдия, усмихна се широко на следващия гражданин на опашката и го подкани: — Вие, сър?

Съдията бе принуден да отстъпи встрани, особено когато следващият човек на опашката, ухилен и без капка колебание, пристъпи напред и го избута с рамо.

По знак на главния свещен един от дяконите пристъпи напред и покани съдията да го последва извън двора, където да обсъдят тази непредвидена спънка. Когато понечи да посегне към кесията, царевната му хвърли леден поглед и той дръпна ръката си като опарен, стисна я с другата зад гърба си и с поклони отведе вбесения съдия. Седналата в другия край на двора провинкара стисна основата на носа си с два пръста, прекара ръка по устата си и впери разгневен поглед във внучката си. Изел само вирна брадичка и продължи да разменя любезно благословията на богинята срещу сезонните дарове на наредените на опашка граждани, които внезапно се бяха отърсили от отегчението си.

Заможните граждани започнаха да отстъпват на хора от по-средна ръка, чиито дарове във вид на пилета, яйца и дори теленца се събираха навън, а приносителите им влизаха в свещения храм сами, за да получат благословията си и свещицата с новия огън. Лейди ди Хюелтар и Бетриз седнаха при провинкарата, а Казарил застана зад тях заедно с кастелана на замъка, който удостои необичайно тихата си дъщеря с подозрителен бащински поглед. Тълпата започна да оредява, а царевната продължи да изпълнява усмихната свещения си дълг и така до последния дарител, като благодареше на дърваря, въглищаря и на един просяк — който изпя дара си в химн — със същия любезен тон, с който бе благословила и най-първите мъже на Валенда.

Бурята, засенчила лицето на провинкарата, се разрази чак когато семейството се прибра в замъка за следобедната закуска.

На Казарил се падна честта да поведе коня й, след като кастеланът ди Ферей пое със здравата си ръка повода на Изелиното бяло муле. Планът на Казарил да се измъкне тихичко бе осуетен, когато провинкарата, след като се смъкна от кафявата си кобила с помощта на слугите, настоя кратко:

— Подай ми ръка, кастиларю. — И го стисна силно над лакътя с треперещите си пръсти. После добави през стиснати устни: — Изел, Бетриз, ди Ферей, влизайте вътре. — И врътна глава към дървените врати на залата на предците.

След края на церемонията в храма Изел беше свалила празничната си одежда и пак бе станала познатата девойка в синьо и бяло. Не, реши Казарил, като я видя как решително вирва брадичка — познатата царевна. Под неспокойната й външност грееше пламъкът на обезпокоителна решимост. Казарил задържа вратата и изчака всички да влязат в залата, включително и лейди ди Хюелтар. Когато беше млад паж, помисли си със съжаление, инстинктът му за надвиснала опасност щеше да го подгони далеч от епицентъра на бурята. Но ди Ферей спря да го изчака и той, ще — не ще, последва другите вътре.

Залата беше тиха и празна, макар и осветена от топлия светлик на редиците свещи по олтара, които днес щяха да горят целия ден, докато не догоряха сами. Дървените скамейки лъщяха, излъскани от многобройните благочестиви — или подремващи — предишни богомолци. Провинкарата отиде в предния край на помещението и се обърна към двете момичета, които пристъпиха едно до друго под строгия й поглед.

— Така. На коя от двете ви трябва да благодарим за тази идея?

Изел направи малка крачка напред и преви коляно в подобие на реверанс.

— На мен, бабо — каза тя с глас, който беше почти толкова ясен, но не съвсем, както в двора на храма. И след проточилите се секунди под суровия поглед на провинкарата добави: — Макар че Бетриз се сети да се помолим за потвърждението на първия пламък.

Ди Ферей се извъртя към дъщеря си.

— Знаела си, че се готви такова нещо? И не си ми казала?

Бетриз го удостои с реверанс, който беше повторение на Изелиния, чак до непревития гръбнак.

— Мислех, че съм назначена за придворна дама на царевната, папа. А не за нечий шпионин. Ако е трябвало да бъда лоялна към някой друг, никой не ме е уведомил. Пази честта й с живота си, това ти ми го каза. — След миг добави по-предпазливо, с което развали донякъде ефекта от твърдото си изявление. — Освен това не можех да знам, че ще се случи, преди тя да запали огъня от първия път.

Ди Ферей се отказа да спори с младата философка и вдигна безпомощно рамене към провинкарата.

— Ти си по-голяма, Бетриз — обърна се тя към нея. — Мислехме, че ще й повлияеш добре. Че ще научиш Изел какви са задълженията на една почтена млада дама. — Устните й се изкривиха. — Както ловецът Беетим събира младите хрътки с по-опитните. Жалко, че не поверих нему възпитанието ти, вместо на тези безполезни гувернантки.

Бетриз примигна и приклекна в нов реверанс.

— Да, милейди.

Провинкарата я изгледа от глава до пети — явно я подозираше в скрит сарказъм. Казарил прехапа устни.

Изел си пое дълбоко въздух.

— Ако да търпиш несправедливостта и да си затваряш очите пред трагичните и ненужни страдания на хората са сред задълженията на една почтена млада дама, то свещените не са ме учили на тях!

— Разбира се, че не са — сопна й се провинкарата. За пръв път строгият й глас се смекчи от сянка на сговорчивост. — Но въздаването на справедливост не е твоя работа, сърце мое.

— Мъжете, чиято работа е било, изглежда, не са си свършили работата. Аз не съм някоя доячка. Щом се ползвам с по-големи привилегии в Шалион, значи имам и по-големи задължения. И свещеният, и посветената са ми го казвали! — И стрелна с предизвикателен поглед пристъпващата от крак на крак лейди ди Хюелтар.

— Имах предвид учението ти, Изел — възрази лейди ди Хюелтар.

— Когато свещените са говорели за благочестивите ти задължения, Изел — добави ди Ферей, — те не са имали предвид… не са имали предвид…

— Не са имали предвид да ги взимам на сериозно? — със сладък гласец попита тя.

Ди Ферей заекна, останал без думи. Казарил му съчувстваше. Невинна и с морално предимство, безпомощна и незапозната с грозящите я опасности точно като младата хрътка, с която я беше сравнила провинкарата… Казарил беше искрено благодарен, че е само страничен наблюдател на ставащото.

Ноздрите на провинкарата се издуха.

— Засега и двете можете да си вървите в стаите и да останете там. Бих ви накарала да четете свещени текстове като покаяние, но… По-късно ще реша дали ще ви се позволи да дойдете на банкета. Добра ми посветена, иди с тях и се погрижи да изпълнят повелята ми. Вървете! — Тя им махна заповедно. Когато Казарил понечи да ги последва, ръката й застина във въздуха и тя твърдо посочи надолу. — Кастиларю, ди Ферей, изчакайте. — Лейди Бетриз ги стрелна любопитно през рамо, докато я подбутваха навън. Изел вървеше с високо вдигната глава и не погледна назад.

— Е — рече уморено ди Ферей, след като момичетата излязоха, — нали се надявахме, че ще станат приятелки.

В отсъствието на младата си публика провинкарата си позволи една жална усмивка.

— Уви, да.

— На колко години всъщност е лейди Бетриз? — любопитно попита Казарил, все още вперил поглед в затворилата се врата.

— На деветнайсет — с въздишка отговори баща й.

Е, възрастта й не беше чак толкова далечна от неговата, колкото си беше мислил Казарил, но житейският й опит определено беше.

— Наистина мислех, че Бетриз ще й повлияе добре — добави ди Ферей. — Изглежда, се е получило точно обратното.

— Да не би да обвиняваш внучката ми, че е развалила дъщеря ти? — сухо се поинтересува провинкарата.

— По-скоро, че я е вдъхновила — каза ди Ферей и вдигна рамене. — Направо да ти настръхне косата. Чудя се… чудя се дали не трябва да ги разделим?

— Ще вдигнат врява до небето. — Провинкарата се отпусна уморено на една скамейка и махна на двамата мъже да последват примера й. — Не искам да ми се схване вратът. — Казарил стисна ръце между коленете си и зачака желанието на провинкарата, каквото и да беше то. Не го беше извикала тук за нищо. Тя го погледна замислено.

— Ти имаш набито око, Казарил — най-накрая рече тя. — Някакви предложения?

Казарил вдигна високо вежди.

— Занимавал съм се с обучението на млади войници, милейди. Не на млади дами. Определено не съм в свои води. — Поколеба се, после проговори, въпреки че инстинктът му за самосъхранение му диктуваше да си мълчи: — Струва ми се, че е малко късно да учите Изел как да бъде страхливка. Но бихте могли да й обърнете внимание, че е изходила от твърде малко проверени доказателства. Откъде може да е сигурна, че съдията е толкова виновен, колкото го изкарват слуховете? Мълва, клюки? Дори и някое очевидно на пръв поглед доказателство може да се окаже лъжливо. — Казарил си спомни за собственика на банята и изводите, които той си беше направил от белезите по гърба му. — Това няма да помогне за днешния инцидент, но може да й бъде за урок. — После добави с по-сух глас: — А вие бихте могли да внимавате повече какви клюки обсъждате в нейно присъствие.

Ди Ферей примижа.

— В присъствието на която и да било от двете — каза провинкарата. — Четири уши, един ум… или една конспирация. — Тя нацупи замислено устни и го изгледа с присвити очи. — Казарил… ти владееш писмено и говоримо дартакийски, нали?

При този внезапен обрат в разговора Казарил примигна.

— Да, милейди…

— И рокнарийски?

— Моят, ъъъ, литературен рокнарийски е малко поръждясал в момента. Виж, простонародния рокнарийски владея съвсем свободно.

— А с географията как си? Познаваш географията на Шалион, Ибра и на рокнарийските княжества, нали?

— Богове пет, определено я познавам, милейди. Каквото не съм прекосил на кон, съм го минал пеша, каквото не съм минал пеша, са ме влачили през него. Географията се е отпечатала по кожата ми. А греблата съм ги натискал поне през половината Архипелаг.

— Освен това пишеш, смяташ, знаеш как се работи със счетоводни книги… писал си писма, доклади, трактати и така нататък…

— Ръката ми може и да трепери леко в последно време, но иначе да, правил съм всичко, което изброихте — призна той и със закъснение започна да се тревожи. Какво целеше тя с този разпит?

— Да, да! — Тя плесна с ръце и Казарил подскочи при силния звук. — Самите богове са те пратили при мен. Демоните на Копелето да ме вземат, ако изглупея дотам да не те задържа.

Казарил се усмихна объркано.

— Казарил, каза, че си търсиш някаква служба. Е, аз имам една за теб. — Тя се облегна победоносно назад. — Секретар и преподавател на царевна Изел!

Казарил усети как челюстта му провисва и примигна глуповато.

— Какво?

— Теидез вече си има свой секретар, който води книгите му, пише му писмата, не че са много… Време е Изел да се сдобие със свой собствен кастелан, който да варди на портата между света на придворните й дами и по-големия свят, с който ще се сблъска рано или късно. А и нито една от онези глупави гувернантки не успя да я вкара в пътя. Трябва й човек, когото да уважава, точно така. Ти имаш ранга, имаш опита… — Провинкарата… се ухили, само така можеше да се определи ужасяващо веселото й изражение. — Какво ще кажеш, милорд кастиларю?

Казарил преглътна с мъка.

— Ще кажа… ще кажа, че ако сега ми заемете един бръснач, с който да си прережа гърлото, това ще ни спести всичките междинни стъпки. Умолявам ви, ваша милост.

Провинкарата изсумтя.

— Браво, Казарил, браво. Толкова обичам хората, които не подценяват отправените им предложения.

Ди Ферей, който, изглежда, се беше стреснал не на шега отначало, сега изгледа Казарил с подновен интерес.

— Бас държа, че ти можеш да насочиш ума й към дартакийските склонения. Бил си там все пак, което не може да се каже за всичките онези глупави жени — продължи провинкарата с нарастващ ентусиазъм. — И към рокнарийския също, макар всички да се молим той никога да не й дотрябва. Чети й бражарска поезия, помня, че я харесваше. Хайде, хайде, Казарил, не ме гледай като загубило се теленце. За теб ще е лесна работа, тъкмо ще си възстановиш междувременно здравето. Да, не си мисли, че не виждам колко си зле — добави провинкарата, когато той понечи да размаха възмутено ръце. — Едва ли ще ти се налага да отговаряш на повече от две писма седмично. На по-малко даже. А и си бил конен куриер — когато ти излезеш да пояздиш с момичетата, няма да ми се налага след това да слушам задъханите оплаквания за пришки по задника от онези жени с бедра като тесто. Колкото до воденето на книгите — е, след като си въртял счетоводството на цяла крепост, нейното ще е детска игра за теб. Какво ще кажеш, скъпи ми Казарил?

Така обрисуваната картина бе едновременно примамлива и ужасяваща.

— Не бихте ли ми поверили крепост под обсада вместо това?

Веселието се изпари от лицето й. Тя се наведе напред и го потупа по коляното. Гласът й се сниши и тя прошепна:

— Тя ще се превърне точно в това, съвсем скоро. — Замълча и го изгледа пронизващо. — Попита дали можеш с нещо да облекчиш тегобите ми. За повечето от тях отговорът е не. Не можеш да ми върнеш младостта, не можеш да направиш… да оправиш много други неща. — Казарил отново се запита колко ли й тежи крехкото здраве на дъщеря й. — Но не можеш ли да откликнеш на тази дребна моя молба?

Тя го молеше. Тя го молеше него. Това изобщо не беше редно.

— Аз, разбира се, съм на вашите услуги, милейди, разбира се. Само дето… само дето… сигурна ли сте?

— Ти си си у дома тук, Казарил. А аз имам отчаяна нужда от човек, на когото да имам доверие.

Сърцето му се размекна. Или пък беше умът му? Той сведе глава в поклон.

— Ваш съм тогава.

— Не мой. На Изел.

Казарил, с лакти, подпрени на коленете, вдигна поглед към нея, премести го към смръщения замислено ди Ферей, после отново към напрегнатото лице на старата жена.

— Аз… разбирам.

— Вярвам, че разбираш. И точно заради това, Казарил, ти я поверявам.