Лоис Макмастър Бюджолд
Проклятието на Шалион (27)

27.

Казарил опря ръка на плочите, оттласна се да се изправи и отметна плаща си да освободи дръжката на меча. Навсякъде около него хората ставаха и се оглеждаха разтревожено.

— Ди Тажил. — Бергон даде знак на ибрийския си приближен. — Иди да видиш.

Ди Тажил кимна и се затича по посока на виковете.

Ди Самбюер, чиято дясна ръка още беше в шина, свиваше и отпускаше левия си юмрук, после освободи несръчно дръжката на меча си и закрачи след него.

— Трябва да залостим портите.

Казарил плъзна поглед по двора и по облицованата с плочи арка. Портите й от декоративно ковано желязо се залюляха широко отворени след ди Тажил. Имаше ли и друг вход към двора?

— Царевна, царевич, Бетриз, не бива да оставате тук, дворът е като капан. — Хукна след ди Самбюер, сърцето му се блъскаше в гърдите още преди да затича. Ако успееше да ги изведе оттук, преди…

Паникьосан паж влетя през портите тъкмо когато ди Самбюер вече се приближаваше към арката.

— Милорди, помогнете! Въоръжени мъже нахлуха в двореца! — И погледна уплашено през рамо.

„Ето ги и тях“. Двама мъже с голи мечове влетяха по петите на пажа. Ди Самбюер, който се опитваше да затвори портата с меча в лявата си ръка, едва успя да се наведе под първия удар. Миг след това Казарил ги нападна. Първият му замах пое цялата тежест на тялото му и противникът му го парира с трясък, който проехтя из целия двор.

— Тръгвайте! — изкрещя Казарил през рамо. — По покривите, ако трябва! — Щеше ли да може Изел да се катери с официалната си рокля? Не можа да погледне дали са го чули, защото противникът му се съвзе и премина в атака. Наемниците, войниците или каквито там бяха, носеха обикновени дрехи без опознавателни цветове или знаци, без съмнение да се промъкват по-лесно в града на малки групи, смесвайки се с празнуващото множество.

Ди Самбюер рани противника си. Силен ответен удар попадна върху счупената му ръка, той пребледня и падна назад с приглушен вик. Още един войник се появи иззад ъгъла и хукна към арката. Носеше баошианските цветове, зелено и черно, и за миг Казарил се обнадежди. Докато не го позна — беше подкупеният капитан на Теидез, който очевидно беше натрупал нов опит в предателството.

Баошианският капитан се озъби хищно, когато видя Казарил, и стисна с мрачна решителност меча си. Казарил нямаше нито необходимото пространство, нито свободна ръка, за да се опита отново да захлопне портата пред тях, а и противникът на ди Самбюер почти я затискаше с тялото си. Не смееше да отстъпи назад. Тясната арка ги принуждаваше да го нападат един по един и по-благоприятно разположение на силите едва ли щеше да му се падне този ден. Ръката му започваше да тръпне от сблъсъка на стоманата, а червата му отново се гърчеха в спазми. Но с всеки хъхрещ дъх, който се откъсваше от дробовете му, той купуваше още една крачка и още един миг за бягството на Бергон, Изел и Бетриз. Една крачка, две крачки, пет крачки… Къде беше ди Тажил? Девет крачки, единайсет, петнайсет… Още колко ли мъже идваха след тези тук? Острието му отсече парче от челюстта на първия му противник и той се дръпна назад с вик на болка, но това само подсигури на капитана по-добър ъгъл за нападение. Още носеше зеления пръстен на Дондо. Камъкът проблясваше при всяко движение на меча. Четирийсет крачки. Петдесет…

Казарил се биеше подтикван от ужас, бранеше с такъв гняв живота си, че мисълта за свръхестествената опасност демонът на смъртта да откъсне собствената му душа от тялото заедно с тази на умиращата му жертва, почти не докосваше съзнанието му. Светът му се стесни. Целта му вече не беше да спечели битката, нито това първо стълкновение, нито да спаси живота си, а просто още една крачка. Всяка крачка беше малка победа. Шейсет… и няколко… започваше да обърква броенето. Започна отначало. „Едно. Две. Три…“

„Сигурно ще умра сега“. Два пъти не вършеше работа. Закрещя вътрешно заради безсмислието на всичко, полудял от съжаление, че не може да умре достатъчно. Ръката му се тресеше от умора. На тази порта й трябваше майстор на меча, а не секретар, но утринното бдение на царевната беше предвидено за тесен кръг нейни приближени и само няколко от тях въобще можеха да въртят меч. Никой ли не идваше да му помогне? Дори и старите слуги все можеха да грабнат нещо и да го хвърлят по… „Двайсет и две…“

Можеше ли вече да отстъпи назад през двора към стълбите? Бяха ли се качили вече царевната и другите на галерията? Хвърли трескав поглед назад и това беше грешка, защото изгуби ритъма си и със звън на метал мечът на капитана изби неговия от ръката му и той издрънча на каменните плочи. Баошианецът се хвърли отгоре му, изтласка го изпод арката и го събори на земята. Петима-шестима нападатели се юрнаха през портата след капитана и се пръснаха из двора. Двама от тях, предпазливи и опитни, го сритаха на минаване, за да са сигурни, че няма да стане и отново да грабне меча. Той все още не знаеше кои са, но нямаше съмнение чии са.

С раздирани от кашлица дробове, Казарил се обърна на хълбок тъкмо навреме, за да види ди Жиронал, който препусна ругаейки под арката след още десетина мъже. Ди Самбюер все така лежеше, превит на две, със стиснати в агония зъби. Бяха ли вече Изел и Бергон на сигурно място? Слезли по някое сервизно стълбище, издрапали по плочите на покрива? Да не дават боговете да са изпаднали в паника и да са се барикадирали в покоите си… Ди Жиронал се отправи към стълбите за галерията, където част от хората му чакаха, за да съгласуват атаката си.

— Марту! — кресна Казарил и събрал сили, се изправи на колене.

Ди Жиронал се обърна рязко, сякаш беше прикачен към края на издърпано въже.

— Ти! — По негов знак баошианският капитан и един друг войник стиснаха Казарил за ръцете, извиха ги зад гърба му и го вдигнаха на крака.

— Закъсня! — извика Казарил. — Тя е венчана и любена и вече нищо не можеш да направиш срещу това. Шалион притежава Ибра на най-справедливата цена, плащана някога, и цялата страна празнува късмета си. Тя е Дете на Пролетта и радостта на боговете. Не можеш да спечелиш срещу нея. Откажи се! Спаси своя живот и този на хората си.

— Венчана? — изръмжа ди Жиронал. — Овдовяла, щом се налага. Тя е луда предателка, ибрийска курва, и прокълната на всичкото отгоре. Няма да го бъде! — Той отново се обърна към стълбите.

— Ти си курвата, Марту! Ти продаде Готоргет за рокнарийските пари, които аз отказах, а мен ме продаде на галерите, за да ми запушиш устата! — Казарил местеше трескаво поглед по лицата на разколебаните войници. „Петдесет и пет, петдесет и шест, петдесет и седем…“ — Този лъжец продава собствените си хора. Следвайте го и рискувате да ви предаде в мига, в който надуши печалба!

Ди Жиронал се обърна отново и изтегли меча си.

— Ще ти запуша устата, нещастен глупак такъв! Изправете го.

„Чакай, не…“

Двамата мъже, които го държаха, се отместиха леко встрани и очите им се ококориха, когато ди Жиронал тръгна към тях, засилвайки се за мощен съсичащ удар с две ръце.

— Милорд, това е убийство — поколеба се мъжът, който държеше Казарил за лявата ръка. Обезглавяващата дъга би покосила и двамата войници, така че ди Жиронал промени удара си в последния момент, като сведе меча си ниско и връхлетя с цялата тежест на гнева си.

Стоманата прониза копринения брокат, кожата и мускулите, и заседна в корема на Казарил, чиито крака за малко да се отделят от земята, такава беше силата на удара.

Звуците замлъкнаха. Мечът се плъзгаше през него бавно като перла в мед и също толкова безболезнено. Червеното лице на ди Жиронал беше застинало в зяпнала маска на ярост. От двете страни на Казарил, пазачите му се превиха и изтъняха в перспектива, устите им бяха отворени във викове на уплах, които така и не прозвучаха.

С победоносен крясък, който чу само Казарил, демонът на смъртта се стрелна нагоре по острието на меча, което се нажежи червено след него, и се мушна в ръката на ди Жиронал. С гневен писък черна лепкава течност, като сироп, каквото представляваше Дондо сега, се ливна след него. Пукащи синьо-бели искрици се завихриха сякаш от нищото около ръката на ди Жиронал, увиха я като лоза, а после плъпнаха по цялото му тяло. Бавно, главата му се килна назад и бял огън изригна из устата му, докато смъртта му изкореняваше душата. Косата му се изправи, очите му се изцъклиха. Мечът му продължи да се впива под падащата му тежест и плътта на Казарил около него засъска. Бяло, черно и червено се завихриха заедно, сплетени едно в друго, после отлетяха в ничия посока. Възприятията на Казарил бяха повлечени от беснеещата опашка на циклона, засмукани извън тялото му като издигаща се димна колона. Три смърти и един демон, всичките в едно. Всички в едно се ливнаха в някакво синьо Присъствие…

Умът на Казарил експлодира.

Отваряше се навън, и още навън, и още повече навън, докато целият свят не се ширна под него, сякаш го гледаше от върха на висока планина. Но не царството на материята гледаше той. Това беше пейзаж от духовна субстанция; цветове, които не можеше да назове, ярки до болка, го понесоха на прекрасните си, бурни вълни. Чуваше шепота на всички умове по света, въздишки като вятър в гора — стига да можеше човек да различи, едновременно и поотделно, песента на всяко листо. И всички викове на болка и скръб по света. И на радост и срам. И на надежда, и отчаяние, и амбиция… Хиляди хиляди мигове от хиляди хиляди животи се изляха през неговата разтягаща се душа.

От повърхността под него мехурчета душецвят извираха едно по едно и се понасяха във вихрен танц, стотици, хиляди, като големи дъждовни капки, които валят нагоре… „Това са умиращите, които се изливат през процепите на света в това място“. Души, заченати от материята, умиращи в това странно ново раждане. „Твърде много, твърде много, твърде много…“ Умът му не можеше да обхване цялото и образите се отделиха от него като вода, която изтича през пръстите.

Някога си беше представял Пролетната дама като приятна и мила млада жена, когато самият той беше много млад и представите му за нещата — много смътни. Свещените и Ордол не бяха доразвили много представата му, бяха прибавили към изградения вече образ само безсмъртие и достолепност. Този всеобемащ Мозък слушаше всеки вик и песен по света едновременно. Тя гледаше как душите се издигат по спирали нагоре в цялата им ужасна и сложна красота, гледаше ги с доволството на градинар, който вдишва уханието на цветята си. И сега този Мозък насочи цялото си внимание към Казарил.

Казарил се стопи и тя го пое в събраните си на чашка шепи. Помисли си, че го пие, отделяйки го от болезнената връзка с братята ди Жиронал и демона, които се изстреляха другаде. После тя го издуха през устните си навън и надолу във все по-тясна спирала през огромния процеп в света, който беше неговата смърт, и оттам обратно в тялото му. Мечът на ди Жиронал тъкмо пронизваше гърба му. Кръв разцъфна около металния връх като роза.

„А сега — на работа — прошепна му Дамата. — Отвори се за мен, скъпи мой Казарил“.

„Може ли да гледам?“, попита той треперливо.

„Което можеш да понесеш, е позволено“.

Той се отпусна назад в ленива отмала, докато богинята протичаше през него в света. Устните му се извиха в усмивка или поне понечиха — материалното му тяло се движеше също толкова бавно като телата на другите хора в двора. Изглежда, беше на път да се отпусне на колене. Трупът на ди Жиронал още не беше довършил падането си върху каменните плочи, макар че мъртвата му ръка беше пуснала вече дръжката на меча. Ди Самбюер се повдигаше на здравата си ръка, устата му се отваряше за вик, който все някога щеше да се оформи в едно уплашено: „Казарил!“. Някои от мъжете се хвърляха по очи на земята. Други започваха да тичат.

Богинята пое в ръцете си проклятието над Шалион като проточило се валмо от плътна черна вълна. Вдигна го от Изел и Бергон, някъде по улиците на Тарион. От Иста във Валенда. От Сара в Кардегос. От цялата земя на Шалион, от планините, реките и равнините. Казарил не можа да усети Орико в тъмната мъгла. Дамата го заплете и го промуши обратно през Казарил. Докато то се гърчеше през него към царството отвъд, тъмнината му започна да се отлюспва и в един момент Казарил вече не знаеше нишка ли е, или поток от бистра, чиста вода, или вино, или нещо още по-прекрасно.

Друго Присъствие, сериозно и сиво, чакаше там и го пое. После го пое в себе си. И въздъхна с нещо подобно на облекчение, или на запълване, или на равновесие. „Мисля, че е било кръвта на бог“. Разляна, омърсена, изтеглена отново, пречистена и върната най-после…

„Не разбирам. Иста ли е грешала? Аз ли не преброих правилно смъртите си?“

Богинята се засмя.

„Помисли пак…“

Сетне необозримото синьо Присъствие се отля през него от света, като река, която трещи над водопад. Красотата на триумфална музика, която той знаеше, че никога не ще успее да си спомни напълно, докато не се озове отново в царството й, пропука сърцето му. Огромната цепнатина се затвори. Изцерена. Запечатана.

И, съвсем внезапно, всичко това изчезна.

Хрущенето, когато коленете му се удариха в каменните плочи, беше първото от възвръщащите му се усещания. С отчаяно усилие той се надигна, но така, че да не размърда забитото в плътта му острие. Дръжката и една педя от сивото острие висяха под сведения му поглед, забити под остър, закривен ъгъл малко под и вляво от пъпа му. Върха на меча усещаше вдясно от гръбнака си и по-високо. Дойде и болката. Когато си пое първия накъсан дъх, оръжието леко потрепна. Вонята на опърлена плът нахлу в ноздрите му, смесена с небесен парфюм като от пролетни цветя. Казарил потрепери от шока, ставаше му много студено. Опита се да стои съвсем неподвижно.

Напушваше го почти истеричен смях. Щеше да го заболи обаче. Още повече…

Миризмата на опърлено месо не идваше само от него. Ди Жиронал лежеше почти в краката му. Казарил беше виждал обгорели трупове, но досега не беше виждал труп, който да е изгорял отвътре навън. Косата и дрехите на канцлера димяха, но скоро димът се разсея, без да се разгори огън.

Казарил не можеше да откъсне очи от едно камъче, което лежеше на плочите до коляното му. Беше толкова плътно. Толкова държеливо. Боговете не можеха да повдигнат и перце дори, докато той, един нищо и никакъв човек, можеше да вземе този древен, непроменлив предмет и да го сложи където пожелае, дори в джоба си. Зачуди се защо никога не беше оценявал упоритата преданост на материята. Едно изсъхнало листо лежеше малко по-нататък, още по-удивително в своята сложност. Материята изобретяваше толкова много форми, а после отиваше дори по-нататък, раждайки красота, която не беше от нейното естество — умове и души, които се отделяха от нея като мелодия от инструмент… за боговете материята беше нещо изумително. Материята помнеше себе си толкова ясно. Нямаше представа защо не го е забелязвал преди. Собствената му трепереща ръка беше чудо, чудо беше и мечът от закалена стомана в корема му, чудо бяха и портокаловите дръвчета в саксиите — една се беше преобърнала и лежеше прекрасно напукана, разпиляла част от пръстта си — саксиите също бяха чудо, и птичите песни, които посрещаха утрото, и водата… вода! Богове пет, вода! — във фонтана, и утринната светлина, която бавно превземаше небето…

— Лорд Казарил? — чу се нечий слаб глас откъм лакътя му.

Той погледна настрани и видя, че ди Самбюер е допълзял до него.

— Какво беше това? — Младият мъж говореше така, сякаш всеки момент ще заплаче.

— Чудеса. — Твърде много за едно място и едно време. Беше претрупан с чудеса. Те се надпреварваха да уловят погледа му от всички посоки.

Говоренето се оказа грешка, защото вибрациите разбудиха болката в корема му. Макар че можеше да говори — мечът, изглежда, не беше пробил белия му дроб. Представи си колко много би го боляло да храчи кръв сега. „Коремна рана значи. След три дни пак ще умра“. Усещаше слабата миризма на изпражнения, смесена с тази на опърлено месо и с парфюма на богинята. И ридание… не, чакай, смъртната фекална миризма не идваше от него, засега поне. Баошианският капитан се беше свил на топка малко встрани от Казарил, стискаше главата си и ридаеше. Не изглеждаше да е ранен. А. Да. Беше се оказал най-близо — един вид непосредствен жив свидетел. Богинята сигурно го беше забърсала на минаване.

Казарил пое риска на още едно кратко изречение.

— Какво видя? — попита той ди Самбюер.

— Този човек — ди Жиронал ли беше?

Казарил кимна — съвсем леко и предпазливо.

— Когато ви прониза, се чу дяволско изпукване и той избухна в сини пламъци. Той… какво го… боговете ли го поразиха?

— Не точно. Беше… малко по-сложно от това… — Дворът изглеждаше странно притихнал. Казарил рискува да обърне леко глава. Близо половината от нападателите и неколцина от слугите на Изел лежаха на плочите. Някои бръщолевеха тихичко, други плачеха като баошианския капитан. Останалите бяха изчезнали.

Казарил си помисли, че сега вече разбира защо човек трябва да пожертва живота си три пъти, за да направи това. А той си беше въобразявал, че боговете са деспотични и вдигат ненужно летвата в името на някакво мистериозно наказание. Първите две смърти му бяха необходими, за да натрупа опит. Първата — за да се научи да приема смъртта на тялото. Именно това се беше случило, когато го бичуваха почти до смърт на галерата. Не беше сбъркал в броенето — онази смърт не беше за дома Шалион. Но беше станала такава с женитбата на Изел за Бергон и консумацията на брака им — съединяването на двама в едно, при което бяха споделили не само проклятието, но и тази саможертва. Тайната зестра на Бергон, даа. Казарил се надяваше да доживее достатъчно, за да му го каже, защото знаеше колко много ще се зарадва царевичът. Втората смърт беше, за да приеме смъртта на душата, в самотната компания на гарваните в кулата на Фонса. Така че когато беше дошъл ред на третата смърт, той беше вече в състояние да предложи на богинята гладко и стабилно партньорство… смиряващи паралели, свързани с обучението на мулета, минаха през главата му.

Чуха се стъпки. Казарил вдигна очи и видя ди Тажил, задъхан и раздърпан, но с прибран в ножницата меч — влезе на бегом в двора. Втурна се към тях и се закова на място.

— Триста дяволи! — Хвърли поглед към ибрийския си другар. — Добре ли си, ди Самбюер?

— Тъпите копелета пак ми счупиха ръката. Той е пострадал лошо. Какво става навън?

— Ди Баошия прегрупира хората си и успя да изтика нападателите извън двореца. В момента цари голямо объркване, но останалите, изглежда, отстъпват през града и се опитват да се доберат до храма.

— За да го нападнат? — стреснато попита ди Самбюер и отново се опита да стане.

— Не. За да се предадат на въоръжени мъже, които няма да се опитат да ги разкъсат на парчета. Изглежда, че всички граждани на Тарион са излезли по улиците да ги гонят. Най-опасни са жените. Триста дяволи — повтори той, впил поглед в димящия труп на ди Жиронал, — един шалионски войник крещеше несвързано, че видял как ди Жиронал го ударил гръм от ясно небе, задето обидил боговете, като започнал битка в Деня на Дъщерята. А аз не му повярвах.

— И аз го видях, с очите си — каза ди Самбюер. — Чу се ужасен трясък. Дори не му остана време да изкрещи.

Ди Тажил извлече трупа по-встрани и коленичи пред Казарил, като местеше уплашено поглед от прободения му корем към лицето му.

— Лорд Казарил, трябва да се опитаме да извадим този меч от вас. И по-добре да го направим веднага.

— Не… чакай… — Веднъж Казарил беше видял един пронизан със стрела човек, който живя час и половина, преди да му извадят стрелата, а когато я извадиха, кръвта му швирна силно и той умря за минути. — Първо искам да видя лейди Бетриз.

— Милорд, не може да седите така с меч в корема!

— Е — разсъдливо рече Казарил, — със сигурност не мога да се движа… — От усилието да говори се задъхваше. Трепереше и му беше много студено. Но пулсиращата болка не беше толкова силна, колкото беше очаквал, може би защото успяваше да не мърда. Стига да стоеше съвсем неподвижен, болката не беше много по-силна от тази, която му беше причинявал Дондо.

Други мъже нахлуха в двора. Несвързано бръщолевене, шум и викове на болка откъм ранените се плискаха между стените, истории се повтаряха и преповтаряха на висок глас. Казарил беше глух за всички тях, зает отново да съзерцава своето камъче. Чудеше се откъде ли е дошло, как ли се е озовало тук. Какво е било преди да стане камъче. Скала? Планина? Къде? Колко години? Камъчето изпълваше мислите му. А щом едно камъче можеше да изпълни мислите му, какво би могла да направи една планина? Боговете обемаха планини в мислите си, както и всичко останало, всичкото наведнъж. Всичко и със същото внимание, което той отделяше на едно-единствено нещо. Беше го видял, през очите на Дамата. Ако беше продължило по-дълго от онзи безкрайно кратък миг, душата му сигурно щеше да се пръсне. Дори и в онзи миг се беше почувствал странно разтегнат. Беше ли онова зърване дар, или просто случайност?

— Казарил?

Треперещ глас, гласът, който беше чакал. Вдигна очи. Ако камъчето беше удивително, лицето на Бетриз беше великолепно. Само формата на носа й можеше да го държи запленен часове. Той моментално заряза камъчето и се посвети на това по-добро забавление. Но вода се засъбира трептяща в кафявите й очи, а лицето й се отцеди от цветовете си. Това не беше редно. А най-лошото беше, че трапчинките й се бяха скрили някъде.

— Ето те — щастливо каза той. Гласът му беше като замазано грачене. — Целуни ме.

Тя преглътна шумно, коленичи, приближи се до него на колене и протегна врат. Устните й бяха топли. Уханието на устата й никак не приличаше на парфюма на богинята, беше си като дъха на обикновена жена и беше прекрасно. Неговите устни бяха студени и той ги притисна към нейните, за да заеме от топлината и младостта й, покрай другите неща. Ето. Беше се къпал в чудеса през всеки ден от живота си, а дори не го беше подозирал.

Дръпна глава назад.

— Добре. — Не добави: „Това ми стига“, защото не му стигаше. — Сега вече можете да извадите меча.

Някакви мъже се раздвижиха около него, повечето бяха разтревожени на вид непознати. Бетриз разтърка лицето си, развърза връзките на туниката му, после стана и отстъпи встрани. Някой го хвана здраво за раменете. Един паж държеше нагъната кърпа, която да притисне към раната, друг се беше въоръжил с бинтове.

Казарил примижа неуверено. Бетриз беше тук, следователно Изел трябваше да е, трябваше да е…

— Изел? Бергон?

— Тук съм, лорд Каз. — Гласът на Изел се чу някъде иззад рамото му.

Тя го обиколи да застане пред него и го погледна с неизразима мъка в очите. Беше захвърлила тежките си бродирани роби и още изглеждаше леко задъхана. Беше захвърлила също и черния плащ на проклятието… нали? Да, реши той. Вътрешното му зрение помътняваше, но това не можеше да сбърка.

— Бергон е с вуйчо ми — продължи тя, — помага да разчистят града от останалите хора на ди Жиронал. — Гласът й решително отказваше да забележи сълзите, които се стичаха по лицето й.

— Черната сянка я няма — каза й той. — Свалена е и от теб, и от Бергон. От всички.

— Как?

— Ще ти разкажа всичко, ако оцелея.

— Казарил!

Той се ухили за миг на познатия начин, по който царевната натъртваше на името му, когато му беше ядосана.

— Живей тогава! — Гласът й потрепна. — Аз… заповядвам ти!

Ди Тажил приклекна пред Казарил.

Казарил му кимна кратко.

— Тегли.

— Много внимателно и гледайте ръцете ви да не трепнат, лорд ди Тажил — напрегнато го инструктира Изел, — така че да не го нараните допълнително.

— Слушам, милейди. — Ди Тажил облиза притеснено устни и хвана дръжката на меча.

— Внимателно — промълви Казарил, — но не чак толкова бавно, моля те…

Острието излезе от тялото му и топла течност избликна със сила от отворената рана, която остана след него. Казарил се беше надявал да припадне, но само се олюля, когато притиснаха кърпите към входното и изходното отвърстие на раната. Погледна надолу, очаквайки да види скута си подгизнал от кръв, но изтеклата течност не беше червена, а бистра, с лек розов оттенък. „Мечът сигурно е пронизал тумора ми“. Който очевидно не беше, Копелето да опържи Рожерас, задето му беше втълпил този кошмар в главата, натъпкан с някакъв ужасен демонски ембрион. „Поне вече не“. Шепот на удивление премина през кръга наблюдаващи, когато уханието на небесни цветя изпълни въздуха.

Той се остави да падне, без съпротива и с омекнали кости, в ръцете на помощниците си, които горяха от желание да го подкрепят. Успя все пак да вземе скришом камъчето си, преди приятелските ръце да го понесат по стълбите към спалнята му. Хората около него бяха развълнувани и уплашени, но самият той се отпускаше в обятията на приятна отмора. Изглежда, се канеха да му угаждат, чудесно. Когато Бетриз хвана ръката му, след като го положиха в леглото, той стисна силно нейните ръце и не ги пусна.