Лоис Макмастър Бюджолд
Проклятието на Шалион (25)

25.

В двореца, обзет от трескава подготовка, на следния ден Казарил се оказа единственият човек, който нямаше какво да прави. Изел беше пристигнала в Тарион кажи-речи само с дрехите на гърба си. Цялата кореспонденция на Казарил и счетоводните книги на домакинството й бяха останали в Кардегос. Когато се опита да я види и да попита с какво може да й бъде полезен, завари покоите й пълни с полуистерични камериерки, ръководени от вуйна й ди Баошия, които се щураха навън и навътре с купчини дрехи в ръце.

Изел промуши геройски глава през отвора на задушаващо количество коприна и го сгълча, зачервена от липса на въздух:

— Измина на кон повече от осемстотин мили заради мен. Върви да почиваш, Казарил. — Изпъна послушно ръка, за да й пробват ръкава. — Не, по-добре състави две писма, които писарите на вуйчо да препишат — едно до всички провинкари на Шалион и едно до всички храмови архисвещени, с които ги уведомяваме за сватбата ми. Нещо, което да могат да прочетат на хората. Ето ти една приятна задача, която няма да те умори. Когато всичките седемнайсет… не, шестнайсет…

— Седемнайсет — поправи я вуйна й някъде откъм околностите на ръката й. — Вуйчо ти ще иска да има едно за архивите. Изправѝ се.

— Когато всички са готови, отдели ги да ги подпишем с Бергон утре след сватбата и после се погрижи да бъдат изпратени. — Тя кимна решително, с което си спечели ядосаното сумтене на камериерката, която се опитваше да закарфичи яката.

Казарил се оттегли с поклон, преди да са го замерили с някоя топлийка, и се наведе за миг през парапета на галерията.

Денят беше ясен и слънчев и обещаваше пролет. Небето сияеше бледосиньо, а меката слънчева светлина обливаше новите плочи на двора, където градинари сваляха от една каруца цъфнали портокалови дръвчета в големи саксии и ги нареждаха покрай бълбукащия фонтан. Казарил повика един слуга и го прати да му изнесе някаква малка писалищна маса на слънце. И стол с мека тапицерия, защото макар повечето от тези осемстотин мили да се сливаха в спомените му, гърбът му, изглежда, ги помнеше до една. Облегна се назад, вдигна лице да го облее топлината на слънцето и се зае да съчинява изреченията си със затворени очи, после се приведе напред да ги запише. Не след дълго един писар отнесе черновите да бъдат преписани с по-четлив почерк, след което Казарил просто се облегна назад със затворени очи, точка.

Не ги отвори дори когато чу нечии стъпки да приближават и докато нещо не изтропа по масата и не го стресна. Вдигна глава и видя един слуга да поставя на масата пред него, следвайки указанията на лейди Бетриз, поднос с чай, кана мляко, чиния със сушени плодове и козунак с мед и ядки. Тя освободи слугата и лично му наля чай, после го накара да изяде козунака, като седна на ръба на фонтана, за да го проконтролира.

— Лицето ви отново изглежда изпито. Не сте се хранили добре, нали? — сърдито го попита тя.

— Нямам представа. Вижте как грее слънцето само! Надявам се и утре да се задържи така.

— Лейди ди Баошия смята, че времето утре ще е хубаво, макар да каза, че можело пак да завали преди Деня на Дъщерята.

Уханието на портокаловите цветове се трупаше в завета на двора и сякаш се смесваше с меда в устата му. Той отпи от чая да прокара хапката козунак и отбеляза в тиха почуда:

— След три дни става точно една година, откакто прекрачих прага на замъка във Валенда. Исках да бъда кухненски помощник.

Трапчинката й му намигна.

— Спомням си. Беше в навечерието на миналия Ден на Дъщерята, тогава се видяхме за пръв път, в трапезарията на провинкарата.

— О, аз ви видях преди това. В двора, връщахте се от езда с Изел и… и с Теидез. — „И бедния ди Санда“.

Тя го изгледа изумена.

— Така ли? Къде сте били? Не съм ви видяла.

— Седях на пейката до стената. Баща ви ви гълчеше, задето сте препускали в галоп, и не ви беше до мен.

— О! — Тя въздъхна и прокара ръка по водата в малкото басейнче на фонтана, после изтръска намръщено студените капки. Дъщерята на пролетта може и да беше погалила с диханието си днешния ден, но водата още пазеше студа на отминаващата зима. — Сякаш са минали сто години, а не само една.

— А за мен тази година сякаш отлетя за един миг. Времето… ме надбягва. Което обяснява защо се задъхвам толкова бързо, няма съмнение. — След миг добави тихо: — Изел сподели ли с вуйчо си за проклятието, което се надяваме да развалим днес?

— Не, разбира се. — И добави, когато той я погледна с вдигнати вежди: — Изел е дъщеря на Иста. Не може да говори за това, иначе хората ще кажат, че и тя е луда като майка си. И ще го използват като извинение да постигнат… своето. Ди Жиронал се опита. На погребението на Теидез не пропусна нито една възможност да подхвърля гадни намеци за Изел пред всеки лорд и провинкар, който беше достатъчно близо да го чуе. Ако заплачеше, не е ли истерична скръбта й, ако се засмееше, не е ли странно да се смее на погребението на брат си, ако кажеше нещо, той шушнеше, че е френетична, ако се умълчеше — не е ли това знак за апатия? И направо се виждаше как хората започваха да съзират онова, което той им внушаваше, че съзират, без значение дали е там, или не. Към края на пребиваването си там започна да ги говори тези неща и в нейно присъствие, за да види дали няма да я уплаши или разгневи, а после да я обвини, че е станала неуравновесена мъжкарана. Разпространяваше и абсолютни лъжи, също така. Но ние с Нан и провинкарата вече бяхме разбрали каква игричка разиграва и предупредихме Изел да сдържа нрава си в негово присъствие.

— Тя е чудесно момиче.

Бетриз кимна.

— Но когато разбрахме, че хората на канцлера идват да я отведат в Кардегос, Изел моментално реши, че трябва да избяга от Валенда. Защото успееше ли да я затвори в покоите й там, той можеше преспокойно да разправя каквито истории му скимнат за поведението й и кой би могъл да ги отрече? Току-виж убедил провинкарите да одобрят удължаване на регентството му за неопределен период, поради неспособността на бедното лудо момиче да управлява страната, без дори да му се налага да извади оръжие. — Тя си пое дъх. — Затова не посмя да отвори дума за проклятието.

— Разбирам. Постъпила е мъдро. Е, ако е волята на боговете, скоро всичко това ще се свърши.

— На боговете и на кастилар ди Казарил.

Той размаха отрицателно ръка и отпи от чая си.

— Ди Жиронал кога разбра, че съм тръгнал за Ибра?

— Не мисля, че е заподозрял нещо, преди кортежът да пристигне във Валенда и да стане ясно, че вие не сте там. Старата провинкара каза, че бил получил сведения от шпионите си в Ибра — мисля, че отчасти това е била причината да не напусне Валенда, преди личните му войски да се струпат там, въпреки че бързаше да се върне в Кардегос, за да попречи на ди Ярин да повлияе на Орико.

— Прати наемници да ме пресрещнат на границата. Чудя се дали не е решил, че ще се върна сам, за да подготвя следващия етап на преговорите? Не мисля, че е очаквал царевич Бергон толкова скоро.

— Никой не го очакваше. Освен Изел. — Тя поглади с пръсти меката черна вълна на наметалото си, заметнато на коляното й. Когато отново вдигна очи към него, погледът й беше смущаващо настойчив. — Докато подлагахте на изпитание крехкото си здраве, за да спасите Изел… открихте ли как да спасите себе си?

Той помълча за миг, после каза простичко:

— Не.

— Това… това не е честно.

Той плъзна разсеяно поглед по огрения от слънцето двор, като избягваше да я поглежда в очите.

— Тази нова сграда ми харесва. Тук няма нито един призрак, между другото.

— Сменяте темата — порица го тя и смръщи чело още повече. — Често го правите, когато не искате да говорите за нещо. Едва сега си дадох сметка за това.

— Бетриз… — Той смекчи гласа си. — С теб поехме по различни пътеки в нощта, когато предизвиках смъртта на Дондо. Не мога да се върна назад. Ти ще живееш, а аз не. Не можем да продължим напред заедно, дори да… е, просто не можем, и толкова.

— Не знаеш колко време ти е отредено. Може да са седмици, месеци. Но ако един час е времето, дарено ни от боговете, толкова по-обидно е за тях да го презрем.

— Въпросът не е в недостига на време. — Той се размърда, чувстваше се дълбоко нещастен. — А в твърде многобройната компания. Помисли си за нас насаме — ти, аз, Дондо, демонът на смъртта… нима не те ужасявам? — Гласът му зазвуча почти умолително: — Уверявам те, самият аз се ужасявам от себе си!

Тя хвърли поглед към корема му, после го отклони към двора, стиснала упорито устни.

— Не вярвам състоянието ти да е заразно. Или мислиш, че не ми достига смелост?

— Смелост никога не ти е липсвала — прошепна той.

Тя изръмжа, вперила поглед в краката си:

— Бих щурмувала рая за теб, ако знаех къде е.

— Какво, нима не си прочела книгата на Ордол, докато си помагала на Изел да шифрова писмата си? Той твърди, че и ние, и боговете съществуваме заедно и ни дели само дебелината на една сянка. Не е нужно да изминаваме никакво разстояние, за да стигнем един до друг. — „Аз виждам света им от мястото, където съм в момента“. Значи Ордол е бил прав. — Но не можеш да принудиш боговете. Което е съвсем справедливо, предполагам. И те не могат да ни наложат волята си.

— Ето, че пак го правиш. Променяш темата.

— Какво смяташ да облечеш утре? Хубава ли е роклята ти? Не е позволено да засенчваш булката, между другото.

Тя го изгледа ядосано.

Горе на галерията, лейди ди Баошия излезе от покоите на Изел, наведе се през парапета и зададе на Бетриз някакъв сложен въпрос, който според Казарил засягаше много на брой и вид различни материи. Бетриз махна в знак, че идва, и се изправи неохотно. На път към стълбите подхвърли доста остро през рамо:

— Всичко това може и да е така и ти да си обречен, както ти се иска, но ако утре падна от коня и си счупя врата, надявам се да се почувстваш като последния глупак.

— Повече от глупак — промърмори той на шумоленето от отдалечаващите й се фусти. Грейналият двор беше като размазано петно пред непослушните му очи и той ги избърса скришно и ядно с ръкав.

Сватбеният ден се зазори ясен, както се надяваха всички. Ухаещият на портокалов цвят двор беше изпълнен до дупка, когато Изел, придружена от вуйна си и Бетриз, се появи на стълбите откъм галерията. Казарил вдигна лице и примижа доволно. Камериерките бяха извършили героични подвизи от коприна и сатен и я бяха нагиздили във всички нюанси на синьото, както се полагаше на една булка. Синьото й наметало беше украсено с всичките ибрийски перли, които можеха да се намерят в Тарион и които го обточваха в бордюр със стилизирани фигурки на леопарди. Избухнаха гръмки аплодисменти, когато царевната се усмихна и заслиза по стълбите — пристъпваше малко вдървено заради тежките си одежди. Косата й грееше като река от злато под слънцето. Две момиченца, нейни братовчедки, дъщери на провинкар ди Баошия, носеха шлейфа й под нервните указания на майка си. Дори и проклятието сякаш се виеше около нея като дълга самурена роба. „Но не за дълго…“

Казарил послушно зае отреденото му място до провинкар ди Баошия и така се оказа в челото на парада, който щеше да мине пеша по виещите се улички на Тарион до храма. Някой беше извършил истински подвиг в координирането, защото процесията на младоженеца от резиденцията на марш ди Хюеста пристигна пред портата на храма едновременно с тази на булката. Царевичът беше облечен в червените и оранжеви цветове на своята възраст и пол, а от лицето му лъхаше решителност и кураж, които биха били по̀ на място, ако атакуваше вражески бастион. Пали и десетината му сподвижници от рицарския орден се бяха присъединили към групата на царевича заедно с Фойкс и Ферда, така че ибрийците да не изглеждат, а навярно и да не се чувстват, толкова превъзхождани числено. Въпреки краткото предизвестие Казарил пресметна, че повече от хиляда високопоставени гости са се стекли в кръглия централен двор на храма, а сякаш целият град се беше изсипал и обточваше в кордон улиците, по които щяха да преминат двете процесии. Празнично настроение цареше из целия град.

Двете процесии се смесиха във вихрушка от цветове и влязоха в свещеното здание. Тарион можеше да се похвали с добри храмови певци и ентусиазираният им хор огласяше храма с песните си. Младата двойка, водена от архисвещения, влезе поред във всички дялове на храма. Коленичеха върху нови килимчета и изричаха молитви за благословия към всеки от боговете — към Дъщерята и Сина за благодарност, задето са ги водили по пътя им досега, към Майката и Бащата с надежда, че ще преминат в техните владения, когато им дойде времето.

По традиция Копелето нямаше официално място в сватбените ритуали, но всички благоразумни двойки му пращаха умиротворителен дар, за всеки случай. Казарил и ди Тажил бяха натоварени с ролята на пратениците. Получиха даровете от Бергон и Изел и заедно с малоброен, но съвестно и гласовито припяващ детски хор, тръгнаха тържествено покрай основната сграда към кулата на Копелето. Усмихнат, облечен в бяло свещен чакаше, готов да ги заведе при олтара.

Царската двойка беше принудена да заеме дрехи, пари, храна и подслон за този така важен ден, но Бергон не се беше скъпил с дара си към бога — заедно с молитвите си, ди Тажил положи на олтара и голяма кесия, пълна с ибрийско злато. Изел пращаше обещание, написано със собствената й ръка, да поеме разноските по ремонта на покрива на кулата на Копелето в Кардегос, когато седне на престола там. Казарил добави и един дар от свое име — оцапания с кръв наниз перли и по-точно онова, което беше останало от Дондовия годежен подарък след битката с разбойниците. Този прокълнат предмет беше, без никакво съмнение, точно по вкуса на Копелето, и Казарил въздъхна с облекчение, когато най-после се отърва от него.

Докато вървяха по обратния път от кулата на Копелето, след хора от деца, на които, изглежда, им беше писнало вече от строгите предписания на церемонията и чиито гласчета потреперваха нетърпеливо, Казарил хвърли поглед към множеството и затаи дъх. Имаше един мъж, на средна възраст — около него висеше смътна сивкава светлина като в зимен ден. Когато затвори очи, слабата светлина не изчезна. Погледна отново с нормалното си зрение. Мъжът беше облечен с роба в черно и сиво и носеше на рамото си червения ширит на служител в градския съвет на Тарион — вероятно съдия от по-низш ранг. Както и светец на Бащата, от по-низш ранг, също както Клара беше на Майката в Кардегос…

Мъжът се беше втренчил на свой ред в Казарил със зейнала уста и пребледняло лице. Нямаше как да поговорят тук, защото Казарил трябваше да се присъедини към церемонията в ектящия двор на храма, но Казарил реши, че при първа възможност ще разпита архисвещения за него.

При централния огън току-що венчаните царевич и царевна отправиха по една кратка реч към публиката, после архисвещеният, Казарил и всички други поеха по обратния път по украсените със знамена улици към новия дворец на ди Баошия. Там ги чакаше богат пир, който да запълни следобеда и стомасите на празнуващите. Храната беше изключителна, още повече, че всичко беше организирано само за два дни. Казарил подозираше, че са били използвани голяма част от хранителните запаси, приготвени за наближаващия Ден на Дъщерята. Но не смяташе, че на богинята ще й се досвиди. Като едни от най-важните гости, както Казарил, така и архисвещеният си имаха отредени места на трапезата, така че Казарил нямаше как да поговори насаме с него, преди музиката и танците след обяда да изкарат по-младите гости в дворовете. След като залата се поизпразни, двамата мъже, които търсеше, го намериха.

Съдията стоеше зад рамото на архисвещения и изглеждаше уплашен. Двамата с Казарил се изгледаха косо, докато архисвещеният ги представяше набързо един на друг.

— Милорд ди Казарил, позволете да ви представя почитаемия Пажинин. Той работи в градската управа на Тарион… — Архисвещеният сниши глас. — Казва, че сте докоснат от някой бог. Вярно ли е?

— Уви, да — въздъхна Казарил. Пажинин кимна, сякаш да каже „Така си и мислех“. Казарил се огледа и ги придърпа настрани. Трудно беше да се намери място, където да говорят на спокойствие, така че се наложи да излязат в един малък вътрешен двор. Музика и смях долитаха през здрача. Един слуга запали факлите, наредени в скоби по стените, и се върна в сградата. Над главите им, високи облаци препускаха под първите звезди.

— Колегата ви, архисвещеният на Кардегос, знае всичко за мен — каза Казарил на архисвещения на Тарион.

— О! — Архисвещеният примигна и на лицето му се изписа огромно облекчение. Казарил си помисли, че тази новина не е повод за кой знае какво успокоение, но реши да не го лишава от илюзиите му. — Менденал е чудесен човек.

— Бащата на зимата ви е дарил с известна дарба, както виждам — обърна се Казарил към съдията. — Каква е тя?

Пажинин сви нервно глава между раменете си.

— Понякога — не винаги — ми позволява да разбера кой в съдебната зала лъже и кой казва истината. — Пажинин се поколеба. — Не винаги е от голяма полза, както би могъл да си помисли човек.

Казарил се изсмя сковано.

Пажинин грейна видимо, както за вътрешното, така и за нормалното зрение на Казарил, и се усмихна сухо.

— А, виждам, че разбирате.

— О, да.

— Но вие, сър… — Пажинин се обърна притеснено към архисвещения. — Казах ви, че е докоснат от някой бог, но това едва ли е достатъчно да обясни какво виждам. То е… направо боли, когато го гледам. Откакто ми бе дадено виждането, на три пъти съм срещал други избрани, но никога не съм виждал такова нещо.

— Светец Умегат от Кардегос каза, че му приличам на град в пламъци — призна Казарил.

— Това е… — Пажинин го погледна косо. — Това е добре казано.

— Той беше учен човек. — „Някога“.

— Каква е вашата дарба?

— Аз, хм… мисля, че самият аз съм дарът всъщност. Даден на царевна Изел.

Архисвещеният допря ръка до устните си, после побърза да направи свещения знак.

— Това обяснява историите, които се разказват за вас!

— Какви истории? — озадачено попита Казарил.

— Лорд Казарил, трябва да ви попитам… — намеси се съдията, — каква е онази ужасна сянка, която обгръща царевна Изел? Това не е божа работа! И вие ли я виждате?

— Аз… работя по въпроса. Да я отърва от нея, изглежда, е задачата, дадена ми от боговете. Мисля, че почти съм успял.

— О, това е добре. — Пажинин, изглежда, се поуспокои.

Казарил си даде сметка, че нищо не иска толкова много в момента, колкото да дръпне Пажинин настрана и да си поговорят по работа. „Как се оправяш с тези неща?“ Архисвещеният може и да беше благочестив човек, сигурно беше и добър администратор, а вероятно и добре запознат с теологията, но Казарил подозираше, че си няма и понятие за неудобствата на това да си светец. Горчивата усмивка на Пажинин му казваше всичко. Искаше му се двамата да се напият и да си изплачат душата един на друг.

В този момент архисвещеният го смути дълбоко, като му се поклони почти доземи и рече с приглушен, изпълнен със страхопочитание глас:

— Благословени, има ли нещо, което бих могъл да сторя за вас?

Въпросът на Бетриз проехтя в главата му: „Открихте ли как да спасите себе си?“. Може би човек не можеше да спаси сам себе си. Може би той и себеподобните му трябваше да се спасят един друг…

— Тази вечер, не. Утре… или по-късно тази седмица, имам един личен въпрос, по който бих искал да поговоря с вас. Ако нямате нищо против.

— Разбира се, че нямам нищо против, благословени. На ваше разположение съм.

Върнаха се на тържеството. Казарил беше уморен и копнееше да се пъхне в леглото, но дворът под стаята ектеше от врявата на празнуващите. Бетриз, зачервена и задъхана, го покани да танцуват, но той с усмивка отказа да се подложи на това упражнение, а и на нея не й липсваха кавалери. Погледът й често се спираше изпитателно върху него, докато той седеше до стената и гледаше танцуващите, гушнал чашата си с разредено вино. На самия него също не му липсваше компания, даже напротив — разни мъже и жени само дето не се редяха на опашка да го заговарят приятелски, явно с мисълта за някоя службица в бъдещия двор на царината. На всички тях той отвръщаше любезно и неангажиращо.

Ибрийските лордове привличаха дамите както разлян мед привлича орди мравки, и това, изглежда, им доставяше искрена наслада. В разгара на празненството пристигна и лорд ди Самбюер, с което окомплектова компанията и доволството им. Ибрийците се впуснаха да си разказват един на друг за преживелиците си, с което окончателно взеха ума на шалионската си публика, която ги слушаше с блеснали очи. За огромно политическо задоволство на Казарил, Бергон беше обрисуван като героя на това романтично приключение, а Изелината нощна езда от Валенда дотук прозвуча не по-малко героично. Както се случва със затрогващите легенди за събирането на двама млади влюбени, тази беше на път да изтрие от паметта на хората слабоватата измислица на ди Жиронал за „горката луда Изел“, доволно си помисли Казарил. „А и нашата история е истинска!“

Най-накрая дойде ред и на ритуала, който Казарил чакаше със затаен дъх — изпращането на Бергон и Изел до спалнята им. Нито един от двамата, отбеляза доволно Казарил, не беше пил толкова, че да се напие. Понеже виното в собствената му чаша незнайно как бе ставало все по-малко разредено с напредването на вечерта, той откри, че езикът му е понадебелял, когато царевичът и царевната го повикаха в подножието на стълбите да даде и получи церемониалните целувки на благодарност по ръцете. Развълнуван, той направи свещения знак и призова боговете да ги удостоят с благословията си. Сериозната благодарност в очите им го смути.

Лейди ди Баошия беше уредила един малък хор да напява молитви, които да придружат двойката нагоре по стълбите, и кристалните гласове успяха да озаптят до приемливо количество неприличните шеги на сватбарите. Страните на Изел бяха заруменели прекрасно, а в очите й грееха звезди, когато двамата с Бергон се наведоха през парапета да благодарят усмихнато на всички и да посипят главите им с цветя.

После прекрачиха прага на осветените си с множество свещи покои и вратите се затвориха зад тях. Двама от офицерите на ди Баошия застанаха на пост отпред да пазят спокойствието им. След малко повечето от камериерките и помощниците излязоха, включително лейди Бетриз. Пали и ди Тажил моментално я отведоха за нови танци.

Тържеството обещаваше да продължи до зори, но за облекчение на Казарил от потъмнялото небе се заизсипва ситен дъждец, който прогони музикантите и танцуващите от двора и празненството се премести в съседната сграда. Бавно, подпирайки се с натежала ръка на парапета, Казарил се качи по стълбите към своята спалня, в която се влизаше от същата галерия, от която се влизаше и в покоите на младоженците, само че неговата беше зад ъгъла. „Изпълних дълга си. Сега какво следва?“

Нямаше представа. Сякаш огромен товар от отговорности се беше смъкнал от плещите му. Сега само неговият живот или смърт зависеха от решенията му… и от грешките. „Няма да изпитвам съжаление. Няма да поглеждам назад“. Миг на равновесие в пресечната точка между миналото и бъдещето.

Реши още утре да потърси съдията. Компанията му сигурно щеше да облекчи самотата му.

„Всъщност май не съм достатъчно самотен“, помисли си той малко по-късно, когато несвързаните обидни крясъци на Дондо, отприщени от среднощния час, връхлетяха вътрешния му слух. Тази нощ отделеният от тялото си дух беснееше с недостигана досега ярост, под чиито приливни вълни се разпадаха и последните нишки на разум, проявявани досега. На Казарил не му беше трудно да се досети защо и се ухили през болката, докато се мяташе в леглото си, свит на топка около топката от огън, която пулсираше в корема му.

Усети, че губи съзнание, и се насили да стане, вкопчил се в разума си като удавник за сламка, ужасен от мисълта, че побеснелият Дондо може да се опита да превземе тялото му, докато той е още жив, и да го използва за някакво гнусно нападение над Изел и Бергон. Сгърчи се на пода в нещо, което силно наподобяваше конвулсии, сподавяйки със сетни сили крясъците и мръсотията, които напираха да излязат от устата му, без сам да е сигурен вече чии думи преглъща.

Когато пристъпът отмина, той остана да лежи без дъх върху студените дъски на пода, нощницата му бе увита на гърдите, ноктите на ръцете му бяха изпочупени и кървяха. Беше повърнал и сега лежеше в повърнатото. Докосна мократа си брада — по устните му беше избила пяна. Коремът му — или гротескното издуване е било само сън? — се беше върнал към предишната си, леко подута форма, макар че всичките му вътрешности още пулсираха болезнено, а коремната стена потръпваше спазматично като скъсани мускули след прекомерно натоварване.

„Няма да издържа още дълго на това“. Нямаше начин нещо да не се огъне — тялото му, разумът му, дъхът му. Вярата му. Нещо.

Стана, почисти пода, изми се на умивалника и извади една чиста риза, с която да смени нощницата си, после изпъна пропитите си с пот и смотани на топка чаршафи, запали всички свещи в стаята и пропълзя обратно в леглото. Лежеше с отворени очи и поглъщаше жадно светлината.

По някое време тихите стъпки и шепотът на слугите отвън му дадоха да разбере, че дворецът се събужда. Изглежда беше задрямал, защото свещите бяха догорели, без той да забележи. Сивкава светлина се процеждаше изпод вратата и през процепите на прозоречните капаци.

Щеше да има утринни молитви. Утринните молитви изглеждаха добър план, въпреки че мисълта да се раздвижи му изглеждаше страховита. Казарил стана. Бавно. Е, нямаше да е единственият махмурлия в Тарион тази сутрин. Макар че не се беше напил снощи. В двореца бяха захвърлили временно траура заради сватбата, така че Казарил трябваше да избере нещо от дрехите, които му бяха дадени, с надеждата резултатът да изглежда сериозен и празничен едновременно.

Слезе в двора да изчака изгрева и младите. Слънцето едва ли щеше да се покаже скоро — дъждът беше спрял, но небето тънеше в облаци. Казарил избърса с кърпичката си каменния ръб на фонтана и седна. Усмихна се и поздрави с добро утро една стара прислужница, която мина покрай него с ленени кърпи в ръце. Един гарван крачеше наперено в другия край на двора и търсеше останки от снощната вечеря. Двамата с Казарил се изгледаха косо, но птицата, изглежда, не го сметна за интересен. Като се замисли, Казарил стигна до заключението, че птичето й безразличие може само да го радва.

Най-накрая, горе на галерията, вратите, които Казарил наблюдаваше в очакване, се отвориха широко. Одрямалите се баошиански офицери, които стояха на пост от двете им страни, застанаха мирно. Чуха се женски гласове и един мъжки, нисък и весел. Бергон и Изел си появиха, облечени за утринните молитви, Изел бе положила ръка върху ръката на съпруга си. Заслизаха по стълбите един до друг и излязоха от сянката на галерията.

Сянката ги последва.

Казарил стисна силно очи, после пак ги отвори. Дъхът му секна.

Гъстият облак, който увиваше Изел, сега увиваше и Бергон.

Изел обърна глава да се усмихне на съпруга си, Бергон се усмихна на нея. Снощи изглеждаха развълнувани, уморени и поуплашени. Тази сутрин изглеждаха влюбени. С чернота, вряща около тях като пушека на горящ кораб.

Когато го наближиха, Изел изчурулика бодро:

— Добро утро, лорд Каз!

Бергон се ухили и каза:

— Няма ли да се присъедините към нас, сър? Всички имаме много, за което да благодарим тази сутрин, нали?

Устните на Казарил се разтеглиха в изродено подобие на усмивка.

— Аз… аз… малко по-късно. Забравих нещо в стаята си.

Надигна се и забърза покрай тях по стълбите. Обърна се да ги погледне отново от галерията, докато излизаха от двора. Провлачили тъмните си шлейфове.

Затръшна вратата на спалнята си и се опря задъхан, почти хлипащ на рамката й. „Богове. Богове. Какво направих?“

„Не съм освободил Изел. Вкарал съм Бергон в проклятието!“