Лоис Макмастър Бюджолд
Проклятието на Шалион (24)

24.

Минаха по пътя през Западен Шалион, който Казарил беше изминал на отиване към Ибра, като сменяха конете в отдалечени селски палати на ордена на Дъщерята. При всяко спиране той бързаше да попита за нови шифровани съобщения от Изел или за новини от Валенда, които можеха да му подскажат нещо за тактическата ситуация, към която препускаха слепешката. Писма обаче нямаше и това го тревожеше все повече. Според първоначалния план си бяха представяли как Изел ги чака с баба си и майка си, охранявана от войската на вуйчо й ди Баошия. Казарил се боеше, че този идеален вариант вече не стои на дневен ред.

Малко преди здрачаване стигнаха до село Палма, което означаваше, че до Валенда им остават двайсет и пет мили. Палма се славеше с прекрасните си пасища и тамошната палата на ордена на Дъщерята открай време се занимаваше с развъждането на коне за смяна, които храмът ползваше при нужда. Казарил беше сигурен, че в Палма ще се снабдят с нови коне. Молеше се да получи и нова информация.

Казарил не толкова слезе от уморения си кон, колкото се свлече бавно, с цялото си тяло наведнъж, сякаш нямаше стави, а целият беше издялан от едно-единствено парче дърво. Наложи се Ферда и Фойкс с общи усилия да го преведат през просторния комплекс на палатата. Заведоха го в уютна, макар и поовехтяла стая с каменно огнище, в което гореше силен огън. Обикновената чамова маса явно току-що беше разчистена набързо от нечия игра на карти. Посветеният, който ръководеше палатата, се завтече да ги обслужи. Плъзна неуверено поглед от ди Тажил към ди Сулд. Погледът му подмина Бергон, който от границата насам носеше конярски дрехи за прикритие. Посветеният се смути силно и ги заля с извинения, когато царевичът му беше представен, и прати помощника си за храна и напитки, които да предложи на високопоставените си гости.

Казарил се отпусна на един тапициран стол до масата — стори му се като пухен юрган в сравнение със седлото, въпреки че стаята още се люлееше пред очите му. Започваше да намразва конете почти толкова, колкото мразеше корабите. Чувстваше главата си като натъпкана с вълна, а за тялото си не искаше и да мисли. Прекъсна размяната на любезности, като изграчи дрезгаво:

— Какви новини имате от Валенда? Да са пристигали някакви нови писма от царевна Изел? — Ферда бутна чаша разредено вино в ръката му и той го изгълта на един дъх.

Посветеният кимна разбиращо и стисна устни.

— Канцлер ди Жиронал прати още хиляда от хората си в града миналата седмица. Други хиляда чакат на лагер при реката. Патрулират около града да ви търсят. Тук идваха два пъти. Стиснал е Валенда в юмрук.

— Провинкарът на Баошия не изпрати ли свои хора?

— Да, две роти, но войниците на канцлера имаха значително числено превъзходство. Никой не извади оръжие по време на погребението на царевич Теидез, а след това не посмяха.

— Някакви новини от марш ди Палиар?

— Той ми носеше писмата. От пет дни не сме получавали вест от царевната. Говори се, че била много болна и не приемала никого.

Очите на Бергон се разшириха разтревожено. Казарил примижа и заразтрива главата си в напразен опит да прогони загнездилата се там болка.

— Болна? Изел? Е… възможно е. Или пък ди Жиронал я държи затворена в покоите й и нарочно е пуснал слух, че не е добре. — Дали някое от писмата на Казарил не беше попаднало в неподходящи ръце? Беше се страхувал, че може да им се наложи или да отвлекат царевната тайно от Валенда, или да я освободят със сила, първото за предпочитане. Не беше планирал какво ще прави, ако е твърде болна, за да язди.

Замаяният му мозък роди налудничавата идея как вкарват някак Бергон при нея, по покривите и през балконите като в любовна поема. Не. Една тайна любовна нощ можеше и да развали проклятието, да го прелее някак обратно при боговете, които го бяха изпуснали от контрол, но той поне не виждаше как би могла да ги отърве от две хиляди съвсем реални войници.

— Орико още ли е жив? — попита той най-накрая.

— Поне доколкото сме чули.

— Не виждам какво друго можем да направим тази вечер. — Не би се доверил на никой план, който умореният му мозък би измъдрил сега. — Утре Фойкс, Ферда и аз ще влезем пеша във Валенда, дегизирани, и ще разузнаем. Гарантирам ви, че мога да мина за уличен побойник. Ако не открием начин да влезем в града, ще се оттеглим към Тарион при хората на провинкар ди Баошия и ще измислим нов план.

— Можете ли да ходите, милорд? — със съмнение попита Фойкс.

В момента не знаеше дали ще може и да се изправи дори. Изгледа безпомощно Фойкс, който беше уморен, но жизнен и зачервен, а не побледнял след дългите дни на конски гръб. Младост. Ех.

— Утре ще мога. — Потърка лицето си. — Хората на ди Жиронал дават ли си сметка, че са тъмничари, а не охрана? Че са ги въвлекли в евентуална държавна измяна срещу законната Наследница?

Посветеният разпери ръце.

— В момента и двете страни си подхвърлят обвинения в държавна измяна. А слуховете, че царевната е пратила хора в Ибра да договорят брака й с новия Наследник, са плъзнали навсякъде. — Той кимна извинително на царевич Бергон.

Толкоз за секретността на мисията му. Замисли се за капаните, които евентуалното фракционерство в Шалион можеше да им заложи. Изел и Орико срещу ди Жиронал, добре. Изел срещу Орико и ди Жиронал… повече от опасно.

— Новината се приема различно — продължи посветеният. — Дамите гледат на Бергон с одобрение и навсякъде им се привижда романтична любов, защото са чували, че царевичът е храбър и е хубавец. По-трезвите глави се страхуват Изел да не продаде Шалион на Лисицата, защото е, ъъъ, млада и неопитна.

С други думи, глупава и лекомислена. Трезвите глави щяха силно да се изненадат. Казарил се усмихна сухо и измърмори:

— Не. — Осъзна, че говори на коленете си, защото незнайно как челото му се беше отпуснало на масата и там си беше останало като залепено.

След около минута гласът на Бергон пошушна тихо в ухото му:

— Каз? Буден ли си?

— Мм.

— Не бихте ли искали да се легнете, милорд? — попита посветеният след още една пауза.

— Мм.

Опита се да измънка някакъв протест, когато нечии силни ръце, или по-скоро силните ръце на двама души го хванаха под мишниците и го изправиха на крака. Ферда и Фойкс го мъкнеха нанякъде, проклети да са. Масата си беше достатъчно мека… дори не си спомняше как се е проснал в леглото.

Някой го разтърсваше за рамото.

Нечий отвратително бодър глас изрева в ухото му:

— Рано пиле рано пее!

Той потръпна и се вкопчи в завивките, опита се да седне в леглото, но после реши, че не си заслужава усилието. Отвори някак залепналите си клепачи и примигна от светлината на свещите. Принадлежността на гласа най-после стигна до съзнанието му.

— Пали! Жив си! — Трябваше да прозвучи като радостен вик. Постижение беше, че въобще се чу. — Кое време е? — Помъчи се отново да седне, но успя само да се надигне на лакът. Изглежда, го бяха настанили в оскъдно обзаведената спалня на някой от посветените, който набързо е бил подканен да я освободи.

— Около час преди съмване. Яздихме цяла нощ. Изел ме прати да те намеря. — Той вдигна по-високо свещника, който държеше. Бергон надничаше тревожно над рамото му, както и Фойкс. — Копелето ми е свидетел, Каз, приличаш на мъртвец.

— Това… вече са ми го казвали. — Отпусна се отново на леглото. Пали беше тук. Пали беше тук, значи всичко беше наред. Можеше да му стовари Бергон и всичките си други проблеми и да си лежи тук до безкрай. Да си умре на спокойствие, като освободи света на живите от проклетията на Дондо. — Отведи царевич Бергон и хората му при Изел. Мене ме оставете тук…

— Какво, и да те намерят патрулите на ди Жиронал? А аз да сложа край на бъдещето си като царедворец? Не. Изел иска да те заведа на сигурно място при нея в Тарион.

— В Тарион? Не е ли във Валенда? — Той примигна глуповато. — На сигурно място? — Този път успя да се изправи, при това на крака, и веднага припадна.

Черната мъгла се вдигна и пред очите му се изпречи Бергон, ококорен и едва удържащ отпуснатото му като дрипа тяло на самия ръб на леглото.

— Седни и наведи главата си между коленете — посъветва го Пали.

Казарил се наведе послушно, което не се отрази добре на болките в корема му. И да го беше посещавал Дондо снощи, не бе заварил никого у дома. Макар да имаше чувството, че призракът го е сритал няколко пъти в съня му. Отвътре навън. Бергон каза тихо:

— Не хапна нищо, когато пристигнахме снощи. Заспа на масата и го пренесохме в леглото.

— Ясно — каза Пали и даде знак на Фойкс, който кимна и се измъкна от стаята.

— Тарион? — измърмори Казарил откъм коленете си.

— Да. Изпързаля всичките две хиляди войници на ди Жиронал, направо им се измъкна изпод носа. Преди това обаче вуйчо й ди Баошия изтегли хората си и се прибра у дома. Глупаците го оставиха да си тръгне — решиха, че така ще имат един враг по-малко. И че ще могат да си правят, каквото им скимне! После Изел излиза да поязди пет дни поред, винаги с част от кавалерията на ди Жиронал за ескорт, и направо им взе здравето, докато не останаха с твърдото убеждение, че смята да избяга по време на езда. Така че когато един ден излезе да се поразходи пеша с лейди Бетриз и старата лейди ди Хюелтар, я оставиха без охрана. Аз ги чаках с два оседлани коня и с две жени, с които си размениха наметалата и които се върнаха в замъка със старата дама. И препуснахме с всички сили към клисурата… Старата провинкара имаше задачата да прикрие бягството й за колкото може повече време, като пусне слуха, че царевната се е разболяла и е на легло в покоите на майка си. Вече без съмнение са разкрили измамата, но бас държа, че бяхме пристигнали по живо по здраво при вуйчо й в Тарион, преди да узнаят за бягството й. Богове пет, ама и тези момичета как яздят само! Шейсет мили през пресечена местност от здрач до зори под пълна луна и само с една смяна на конете.

— Момичета? — повтори Казарил. — И лейди Бетриз ли е в безопасност?

— Ами да. И двете цвъртяха като пойни птички, когато ги оставих. Накараха ме да се почувствам като някакъв старчок.

Казарил присви очи към Пали, който беше с пет години по-млад от него, но не каза нищо по въпроса.

— Сер ди Ферей… провинкарата, лейди Иста?

Пали се намръщи.

— Все още са заложници във Валенда. Поощряваха момичетата да заминат.

— Ясно.

Фойкс му донесе паница бобена чорба, гореща и ароматна, а Бергон лично му нагласи удобно възглавниците и му помогна да се облегне на тях, за да се нахрани. Казарил беше смятал, че е гладен като вълк, но едва се насили да преглътне няколко лъжици. Пали настояваше да побързат, докато тъмнината все още прикрива броя им. Казарил се постара да му угоди, като дори позволи на Фойкс да го напъха в дрехите му. Само от мисълта да се озове отново на конски гръб му ставаше зле.

Пред конюшните ги чакаше ескортът им, дузина мъже от ордена на Дъщерята, които бяха тръгнали с Пали от Тарион; чакаше и една носилка, провесена между два коня. Възмутен отначало, Казарил се остави Бергон да го убеди да го качат в носилката и скоро кавалкадата потегли в изсивяващия мрак. Неравните черни пътища и пътеки, по които минаваха, караха носилката да подскача и да се люлее, от което на Казарил постоянно му се повдигаше. След половин час тръскане той се развика за милост и твърдо реши да се покачи на конски гръб. Някой се беше сетил да вземе и един раванлия с лека стъпка и спокоен нрав точно за тази цел и Казарил се качи някак на седлото и стисна и него и зъби да издържи клатушкането, докато заобиколят в широка дъга Валенда и патрулите на окупаторите й.

Следобед, докато се спускаха по някакви гористи склонове към един по-широк път, Пали дойде при него и го изгледа любопитно, някак изпод вежди.

— Чувам, че правиш чудеса с мулета.

— Не аз. Богинята. — Усмивката на Казарил се изкриви. — Изглежда, има подход към мулетата.

— Освен това ми казаха, че си безмилостен с разбойниците.

— Бяхме много и добре въоръжени. Ако ди Жоал не беше насъскал разбойниците срещу нас, те въобще не биха се и опитали да ни нападнат.

— Ди Жоал беше един от най-добрите мечове на ди Жиронал. Фойкс каза, че си го повалил за секунди.

— Това беше грешка. А и той се подхлъзна.

Пали сви устни.

— Не е нужно да го казваш наляво и надясно, между другото — рече той и впери поглед напред между ушите на коня си. — Значи момчето, което си защитил на рокнарийската галера, е бил самият Бергон?

— Да. Отвлечен от наемниците на брат си, както се оказа. Сега вече знам защо ибрийската флотилия толкова държеше да ни застигне.

— Ти въобще ли не се досети кой е той? Тогава или по-късно?

— Не. Той… той беше запазил самообладание в много по-голяма степен, отколкото самият аз си давах сметка тогава. Виж, от него ще излезе царин, когото си струва да следваш, когато му дойде времето да седне на трона.

Пали погледна напред към Бергон, който яздеше с ди Сулд, и направи свещения знак, сякаш в почуда.

— Още един знак, че боговете са на наша страна. Възможно ли е да се провалим?

Казарил изсумтя горчиво.

— Да. — Помисли си за Иста, за Умегат и за коняря с отрязания език. За опасностите, които грозяха самия него. — И когато ние се провалим, и боговете ще се провалят. — Помисли си, че досега не е бил съвсем наясно с тази реципрочност.

Поне Изел беше в безопасност засега под защитата на вуйчо си, а като Наследница щеше да привлече и други амбициозни мъже на своя страна. Мнозина, и не на последно място Бергон, щяха да я защитават от враговете й, макар че щеше да й е по-трудно да си намери съветници, които да я защитават и от приятелите й… Но каква защита можеше той да подсигури на Бетриз срещу надвисналите опасности?

— Можа ли да опознаеш по-отблизо лейди Бетриз, докато пътувахте с кортежа за Валенда и след това? — попита той Пали.

— О, да.

— Красиво момиче, нали? Сигурно доста сте си поприказвали с баща й, сер ди Ферей?

— Да. Изключително достоен човек.

— И аз съм на същото мнение.

— Тя много се притеснява за него — добави Пали.

— Сигурно. А и той за нея — и сега, и за в бъдеще. Ако… ако всичко се развие добре, тя ще е най-близката приближена на бъдещата царина. Такова политическо влияние може да е много по-ценно за един умен мъж от богатата зестра. Ако има достатъчно акъл да го разбере.

— Няма две мнения по този въпрос.

— Тя е интелигентна, енергична…

— И язди добре освен това. — Тонът на Пали беше станал необичайно суховат.

Казарил преглътна и избъбри, полагайки големи усилия гласът му да прозвучи небрежно:

— Как ти се вижда като бъдещата маршеза ди Палиар?

Устата на Пали се кривна нагоре в единия край.

— Боя се, че ще е безсмислено да я ухажвам. Смятам, че е хвърлила око на друг. Поне ако се съди по всичките въпроси, които ми зададе за него.

— О? Кой? — Опита се, за кратко и без успех, да се самоубеди, че Бетриз мечтае, да речем, за ди Ринал или за някой от другите царедворци в Кардегос… ох! Празноглавци, повечето. Малцина от по-младите имаха необходимото богатство или влияние, и нито един ума, за да са й по мярка. Всъщност сега, когато се замисляше по този въпрос, никой от тях не я заслужаваше.

— Беше ми доверено под секрет. Но, според мен поне, определено трябва да я попиташ за това, когато стигнем в Тарион. — Пали се усмихна и смушка коня си напред.

Казарил обмисли многозначителността зад усмивката на Пали и бялата кожена шапка, натикана понастоящем в дисагите му. „Жената, която обичаш, те обича?“ Имаше ли някакви реални основания да се съмнява в това? Съществуваха, уви, повече от достатъчно пречки, които да превърнат това радостно подозрение в тъга. „Твърде късно, твърде късно, твърде късно“. За нейната вярност той можеше да й отвърне само със скръб, погребалната му носилка щеше да е прекалено твърда и тясна за сватбено ложе.

Но все пак това беше светъл лъч в тази смъртоносна бъркотия, като да намериш оцелял след корабокрушение, или цвете, разцъфнало в изгорено поле. Е… Бетриз просто трябваше да преодолее тази си обречена симпатия към него. А той трябваше да мобилизира до крайност самоконтрола си, за да не я окуражи в чувствата й. Зачуди се дали не би могъл да й пробута Пали, ако й постави въпроса като последната молба на умиращ.

На петнайсет мили от Тарион ги посрещна многоброен баошиански въоръжен ескорт. Те пък се бяха запасили с ръчна носилка и бяха осигурили щафета от мъже, които да я носят. Преминал отвъд всякакво чувство за неудобство и способен да изпита единствено благодарност за предвидливостта, Казарил се остави да го натоварят отгоре й, без да протестира. Дори поспа няколко часа, приспан от приятното люлеене, увит в пухен юрган и с меки възглавници под пулсиращата си от тъпа болка глава. По някое време се събуди и плъзна замаян поглед по смрачаващия се зимен пейзаж, който подскачаше покрай него като в сън.

Значи това беше да умреш. Не изглеждаше толкова лошо, да си лежиш така. „Само една молба имам, нека доживея да видя как проклятието се вдига от главицата на Изел“. Беше велико начинание, от онези, към които всеки човек би могъл да погледне назад и да каже: „Това беше животът ми и беше достатъчно“. Вече не искаше нищо друго освен позволение да довърши започнатото. Сватбата на Изел и сигурност за Бетриз — ако боговете склоняха да го дарят с тези две неща, мислеше, че ще си отиде доволен. „Уморен съм“.

Минаха през портите на баошианската провинциална столица един час след залез-слънце. Любопитни граждани се тълпяха по пътя на малката им процесия или тръгваха с тях, като осветяваха пътя им с факли, други пък бързаха напред да излязат на някой балкон, за да виждат по-добре. На три пъти жени хвърляха цветя от балконите и макар в първия момент ибрийските придружители на Бергон да се постреснаха и да се заоглеждаха неуверено под този цветен дъжд, скоро започнаха да се надпреварват кой да улови крехките снаряди. Дамите целеха доста точно, а лордовете пращаха обнадеждени и ентусиазирани въздушни целувки в замяна, като оставяха подире си шлейф от заинтригуван шепот, особено по балконите. Близо до центъра на града Бергон и приятелите му, ескортирани от Пали, свиха към градската резиденция на богатия марш ди Хюеста, един от основните поддръжници на провинкара и негов зет. Баошианските стражи продължиха с носилката на Казарил към новия дворец на провинкара, малко по-надолу по улицата от старата, отесняла на домакинството му крепост.

Стиснал безценните си дисаги, съдържащи бъдещето на две страни, Казарил последва кастелана, който го заведе в една затоплена от огъня в камината спалня. Там чакаха двама камериери с вана, допълнителна гореща вода, сапун, ножици, ароматни масла и кърпи. Трети донесе поднос с изкиснато сирене, плодови кексчета и горещ билков чай. Някой беше решил да не рискува с гардероба на Казарил и на леглото го чакаше кат нови дрехи, пълен комплект траурно царедворско облекло, като се започне от колосаното бельо, мине се през костюма от брокат и кадифе и се стигне до прекрасен колан, украсен със сребро и аметисти. Трансформацията от закъсал пътник в царедворец отне някакви си двайсетина минути.

Казарил измъкна от мръсните си дисаги пакетчето с документи, увити в коприна и отгоре с мушама, и ги провери за мръсотия и петна кръв. Нищо не беше проникнало през защитните обвивки. Той захвърли мушамата и пъхна пакетчето под мишница. Кастеланът го поведе през двора, където под светлината на факли работниците полагаха последните плочи, и го въведе в една съседна сграда. Минаха през поредица от стаи и стигнаха до просторна зала с плочи по пода и с килими и гоблени по стените за повече уют. Високи железни канделабри с по пет свещи всеки и с прекрасна изработка изпълваха залата с мека светлина. Изел седеше в голямо резбовано кресло до отсрещната стена, в компанията на Бетриз и провинкара, всичките в траурно облекло.

Вдигнаха глави, когато Казарил влезе, жените — с нетърпение, а превалилият средната възраст ди Баошия — с предпазливост. Изелиният вуйчо почти нямаше семейна прилика с по-малката си сестра Иста — фигурата му беше по-скоро набита, отколкото крехка, макар че и той не беше много висок, а и косата му беше червеникава като на Иста, прошарена сега от годините. До него стояха един набит мъж, който трябва да беше секретарят му, и друг, доста възрастен, облечен в петоцветна роба на архисвещен. Казарил го огледа с надежда за някакъв проблясък на божествена светлина, но човекът си беше най-обикновен свещенослужител.

Тъмният облак все така обгръщаше Изел, макар да се кълбеше някак по-мазно и лениво. „Но не за дълго, ако е волята на Богинята“.

— Добре дошъл, кастиларю — поздрави го царевната. Топлотата в гласа й му подейства като милувка по челото, а титлата, която бе предпочела да използва, разчете като скрито предупреждение.

Казарил плъзна ръка по петте свещени точки.

— Богове пет, царевна, всичко е наред.

— Носите ли споразуменията? — попита ди Баошия, приковал поглед в пакета под мишницата на Казарил. И протегна нетърпеливо ръка. — Доста главоболия ни създадоха по време на съветите ни.

Казарил се усмихна леко, подмина го и коленичи пред Изел, като успя, без да дава външен израз на усилията си, да не изпъшка от болка, нито да се прекатури тромаво. Докосна с устни ръцете й, които тя протегна към него, и пъхна в тях пакета с документи, когато тя ги обърна с дланите нагоре.

— Всичко стана, както заповядахте.

Очите й светеха с неприкрита признателност.

— Благодаря ти, Казарил. — Вдигна поглед към секретаря на вуйчо си. — Донесете стол за моя посланик, моля. Яздил е дълго и усилно, с малко почивка. — Почна да развива копринената кърпа.

Секретарят донесе един стол с мека тапицерия. Казарил се усмихна доста изкуствено за благодарност и се замисли върху проблема как да разгъне отново ставите си, за да се изправи. В този момент, за негово голямо смущение, Бетриз коленичи от едната му страна, а след нея и архисвещеният коленичи от другата, и двамата успяха с общи усилия да го вдигнат. Тъмните очи на Бетриз го огледаха търсещо, като се помаяха уплашено за миг върху подутия му от тумора корем, но тук и сега можеше само да му се усмихне окуражително.

Изел четеше брачния договор, но отдели един миг, докато Казарил сядаше на стола, да му хвърли лека усмивка. Казарил гледаше и чакаше. След като дочиташе всяка страница, тя подаваше калиграфски изписания лист на нетърпеливия си вуйчо, а архисвещеният на свой ред едва дочакваше да я грабне от ръцете му. Секретарят беше последен на опашката, но не по-малко любопитен да плъзне поглед по посланието.

Ди Баошия стисна ръце и погледна архисвещения, чиито очи се плъзгаха бързо по последната страница. Възрастният мъж подаде мълчаливо пергамента на набития секретар.

— Е? — каза провинкарът.

— Не е продала Шалион. — Архисвещеният направи свещения знак и разпери и двете си ръце с дланите нагоре да благодари на боговете. — Купила е Ибра! Моите поздравления, царевна, към вашия посланик — и към вас.

— Към всички нас — каза ди Баошия. И тримата мъже изглеждаха значително ободрени.

Казарил се изкашля.

— Така е, но се надявам да не споделите впечатленията си с царевич Бергон. Споразуменията са потенциално изгодни и за двете страни, в края на краищата. — Погледна към секретаря на ди Баошия. — Макар че ако договорът бъде преписан с едър, четлив почерк и бъде закачен на стената до портите на двореца ви, така че всички да го прочетат, това ще успокои страховете на хората.

Ди Баошия се навъси неуверено, но архисвещеният кимна и каза:

— Много мъдро предложение, кастиларю.

— Бих останала много доволна, ако се направи — тихо рече Изел. — Моля те, вуйчо, нареди да се погрижат.

Един задъхан паж нахлу в залата, плъзна се по плочите, едва успя да спре пред ди Баошия и изстреля на един дъх:

— Съпругата ви каза, че царевич Бергон и хората му наближават портите и че веднага трябва да идете при нея, за да го посрещнете.

— Тръгвам. — Провинкарът си пое дъх и се усмихна на племенницата си. — За да ти доведем годеника да го видиш най-после. И помни — трябва да изискаш всички целувки на подчинение, челото, ръцете, краката. Трябва да стане ясно, че Шалион управлява Ибра. Пази гордостта и честта на своя дом. Не трябва да му позволяваме да се постави над теб, иначе бързо ще стане самомнителен. Трябва да започнеш така, както смяташ да продължиш.

Изел присви очи. Сянката около нея потъмня, сякаш да стегне хватката си.

Казарил я стрелна с предупредителен поглед и поклати едва видимо глава.

— Царевич Бергон също си има гордост и честта му е не по-малка от вашата, царевна. А тук той ще се изправи и пред своите лордове, не само пред вашите.

Тя се поколеба, после стисна решително устни.

— Ще започна така, както смятам да продължа. — В гласа й нямаше и помен от предишната мекота, твърд беше като стомана. Тя махна към договора. — Че сме равни, е записано тук, вуйчо. Гордостта ми не се нуждае от друго. Ще си разменим целувките за посрещане, само по ръцете. — Тъмнината забави кълбенето си, а Казарил усети странна тръпка, сякаш някаква хищническа сянка е минала над главата му и е отлетяла прецакана.

— Възхитително решение — рече с облекчение Казарил. Пажът, който само дето не подскачаше на място от нетърпение, отвори вратата на провинкара и той излезе забързано от залата.

— Лорд Казарил, как мина пътуването? — не закъсня да се възползва от това прекъсване Бетриз. — Изглеждате толкова… уморен.

— Ездата беше дълга и изтощителна, но иначе всичко мина достатъчно добре. — Той се размърда на стола и вдигна глава да й се усмихне.

Тъмните й вежди се извиха в дъги.

— Май ще трябва да повикаме Ферда и Фойкс, за да ни кажат повече. Едва ли е било толкова просто и скучно, колкото го описвате.

— Е, имахме известни неприятности с едни разбойници в планината. Почти съм сигурен, че ди Жиронал стои зад това. Бергон се представи много добре. Лисицата… ми създаде много по-малко проблеми, отколкото очаквах, по причина, която не очаквах. — Наведе се напред и сниши глас, така че да го чуват само двете: — Помните ли момчето, с което гребяхме на една пейка на галерата, за което ви разказах, Дани, от доброто семейство?

Бетриз кимна, а Изел каза:

— Едва ли ще го забравя някога.

— Оказа се, че семейството му е било повече от добро. Дани е бил псевдоним, който Бергон е използвал, за да скрие самоличността си от рокнарийците. Изглежда, отвличането му е било уредено от покойния Наследник на Ибра. Бергон ме позна, когато застанах пред двора в Загосур — самият той толкова се беше променил, че едва го познах, дори след като ми се представи.

Изел разтвори изумено устни. След миг промълви:

— Самата богиня трябва да ви е изпратила при мен.

— Да — неохотно призна той. — И аз стигнах до същото заключение.

Очите й се насочиха към двойните врати в другия край на залата. Ръцете й се свиха в скута във внезапен пристъп на нервност.

— Как ще го позная? Той, ъъъ… симпатичен ли е?

— Не знам по какво съдят за това дамите…

Вратите се разтвориха широко и цяло множество нахлу в залата — пажове, ди Баошия и съпругата му, Бергон с ди Сулд и ди Тажил, и Пали най-отзад. Ибрийците, изглежда, също се бяха насладили на гореща баня и носеха най-хубавите дрехи, които бяха успели да приберат в оскъдния си багаж, допълнени, реши Казарил, от някой и друг взет назаем аксесоар. Очите на Бергон пробягаха с усмивка и уплах от Бетриз към Изел и се заковаха върху втората. Изел местеше поглед от единия, към втория, после към третия от непознатите ибрийци, после пак обратно, като ужасът в очите й растеше.

Високият Пали, който стоеше до Бергон, посочи дискретно царевича и каза само с устни: „Този!“. Сивите очи на Изел грейнаха и бледите й страни поруменяха.

Тя протегна ръце напред.

— Милорд Бергон ди Ибра — рече тя с глас, който трепереше съвсем лекичко. — Добре дошъл в Шалион.

— Милейди Изел ди Шалион. — Бергон се приближи към нея и отвърна задъхано: — Ди Ибра ви благодари. — Отпусна се на едно коляно и целуна ръцете й. Тя сведе глава и целуна неговите.

Бергон се изправи и представи придружителите си, които се поклониха според етикета. Провинкарът и архисвещеният лично придърпаха един стол за Бергон, като го поставиха до този на Изел. От една кожена кесийка, която му подаде ди Тажил, Бергон извади царския си подарък за добре заварила — колие от прекрасни смарагди, едно от последните бижута на майка му, които Лисицата не беше успял да заложи, за да плаща на армията си. За съжаление, белите понита още пътуваха насам. Бергон беше възнамерявал да й подари наниз от ибрийски перли, но, по настоятелния съвет на Казарил, беше променил овреме избора си.

Ди Баошия го поздрави за добре дошъл с кратка реч, която щеше да е доста по-дълга, ако вуйната на Изел, уловила погледа на племенницата си, не се беше възползвала от една пауза между изреченията, за да покани присъстващите в съседната зала, където да се подкрепят със сервираните закуски. Младата двойка оставиха да си поговори насаме и двамата веднага сбраха глави, което направи разговора им до голяма степен недоловим за нетърпеливите подслушвачи, които се помайваха край отворените врати и току надничаха да видят как се спогаждат младите.

Казарил също не правеше изключение, като проточваше с нетърпение врат от преместения си стол и си гризеше кокалчетата на ръцете, когато не гризеше малките кексчета. Гласовете им ту се извисяваха, ту утихваха. Бергон жестикулираше, а Изел на два пъти се разсмя с глас, а на три пъти си пое шумно дъх, ръцете й литваха към устните, а очите й се разширяваха. После сниши глас и заговори нещо сериозно, а Бергон килна глава и заслуша внимателно и нито за миг не свали очи от лицето й, освен на два пъти, когато погледна към Казарил, след което и двамата заговориха още по-тихо. Лейди Бетриз му донесе чаша разредено вино и кимна в отговор на горещите му благодарности. Казарил имаше чувството, че лесно би могъл да отгатне кой се е досетил да подготви горещата вода, камериерите, храната и дрехите. Свежата й кожа грееше като позлатена на светлината на свещите, гладка и млада, но тъмната рокля и прибраната назад коса й придаваха неочаквано зряла елегантност. Пламенна енергия, на ръба да прерасне в сила и мъдрост…

— Какво беше положението във Валенда, когато тръгнахте? — попита я Казарил.

Усмивката й се стопи.

— Напрегнато. Но се надяваме нещата да се поуспокоят, след като Изел вече не е там. Ди Жиронал едва ли ще посмее да навреди на вдовицата и тъщата на царин Иас.

— Мм, освен в краен случай. В отчаянието си хората правят и немислимото.

— Вярно е. Или най-малкото, спират да спорят с вас кое е възможно и кое не е.

Казарил се замисли за бясната нощна езда на младите жени, която беше променила коренно тактическата ситуация.

— Как се измъкнахте?

— Ами, ди Жиронал явно очакваше, че ще се крием в замъка, уплашени от демонстрацията му на сила. Можете да си представите как прие това старата провинкара. Шпионките му наблюдаваха Изел денем и нощем, но мен не. Взех Нан и двете слязохме в града да накупим разни неща за домакинството и да разузнаем. Хората на ди Жиронал бяха организирали защитата си да гледа навън, готова да отблъсне евентуалните спасители на царевната. А и никой не можеше да ни попречи да ходим в храма, където беше отседнал лорд ди Палиар, за да се молим за здравето на Орико. — Усмивката й му намигна с трапчинките си. — Станахме много набожни, за известно време. — Трапчинките изчезнаха. — После провинкарата получи съобщение, не знам от какъв източник, че канцлерът е пратил по-малкия си син с едно кавалерийско подразделение да върне по най-бързия начин Изел в Кардегос, защото Орико умирал. Което може и да е било вярно, но така или иначе беше още една причина Изел да не попада в ръцете на ди Жиронал. Така че бягството стана неотложно и избягахме.

Пали се беше приближил и слушаше разказа, после и ди Баошия последва примера му.

Казарил кимна на провинкара.

— Нейна милост майка ви ми писа за подкрепата, обещана от колегите ви провинкари. Получихте ли повече уверения в този смисъл?

Ди Баошия изреди списък с имена на мъже, на които беше писал или от които сам беше получил съобщения. Не беше толкова дълъг, колкото му се искаше на Казарил.

— На думи — добре. А с военната подкрепа как стоят нещата?

Ди Баошия сви рамене.

— Двама от съседите ми обещаха военна подкрепа за Изел, при нужда. Мисълта личните войски на канцлера да окупират един от градовете ми им харесва не повече, отколкото на мен. Колкото до третия… той е женен за една от дъщерите на ди Жиронал. Запазва неутралитет за момента и е крайно пестелив откъм обещания и към двете страни.

— Мога да го разбера. Къде е ди Жиронал сега, знае ли някой?

— Смятаме, че е в Кардегос — отговори Пали. — Рицарският орден на Дъщерята все още си няма свещен водач. Ди Жиронал не смее да се отдели задълго от Орико, да не би Ярин да се добере до царина и да го спечели за каузата си. Самият Орико бере душа, според тайното съобщение, което ми прати ди Ярин. Болен е, но все още си е с ума, ако питат мен — изглежда, използва собствената си болест, за да отлага взимането на решение, така че да не обиди никого.

— Напълно в негов стил. — Казарил поглади брадата си и вдигна поглед към ди Баошия. — Като говорим за войниците на храма, каква част от войската на ордена на Брата се намира в Тарион?

— Само една рота, около двеста мъже — отговори провинкарът. — Гарнизонът ни тук не е голям като в Гуарида или другите провинции по границата с рокнарийските княжества.

Това означаваше двеста мъже вътре в града, зад стените на Тарион, прецени Казарил.

Ди Баошия разчете погледа му.

— Архисвещеният ще разговаря с командира им по-късно довечера. Мисля, че брачният договор ще помогне много да го убедим, че новата Наследница е лоялна към, ъъъ, бъдещето на Шалион.

— Въпреки това те са дали клетва за подчинение — промърмори Пали. — За предпочитане ще е да не ги дразним прекалено, защото едва ли ще я престъпят.

Казарил пресметна наум разстоянията и времето, необходимо да бъдат изминати на кон.

— Новината за бягството на Изел от Валенда вече трябва да е стигнала до Кардегос. Новината за пристигането на Бергон също няма да закъснее много. А пристигне ли, ди Жиронал ще усети как регентството му се изплъзва между пръстите.

Ди Баошия се усмихна победоносно.

— Пристигне ли, всичко ще е приключило. Събитията се развиват много по-бързо, отколкото той — или който и да било всъщност — може да е очаквал. — Косият поглед, който хвърли на Казарил, издаваше респект, примесен със страхопочитание.

— Дано да е така — рече Казарил. — Не трябва да го подбуждаме към действия, от които не би могъл да отстъпи на по-късен етап. — Ако две страни, и двете прокълнати, се сблъскаха в гражданска война, беше напълно възможно да я изгубят и двете. Това би било съвършената кулминация на смъртния дар на Златния генерал — целият Шалион да се срине в агония, сам покосил себе си. Победата се състоеше в това така да се надхитри противопоставянето, че да се избегне проливането на кръв. Макар че, когато Бергон изведеше Изел извън сянката, това едва ли щеше да се отрази на Орико, който щеше все така да тъне в нея, а ди Жиронал щеше да сподели съдбата на царина, който го бе издигнал… „А какво ще стане с Иста?“ — Колкото и грубо да звучи, много зависи от това кога ще умре царинът. Възможно е да се залежи. — Проклятието със сигурност щеше да отреди на Орико най-тежката съдба. Това би изглеждало по-благонадеждно указание, ако не съществуваха толкова много начини, по които да се разрази една катастрофа. Менажерията на Умегат ги беше предпазвала, даде си сметка Казарил, далеч не само от влошеното здраве на царина. — В едно по-далечно бъдеще трябва да решим какви отстъпки да предложим на канцлера, които да укротят гордостта му — както преди възкачването на Изел на престола, така и след него.

— Не мисля, че ще се задоволи с някакви си отстъпки, Каз — възрази Пали. — Вече десет години е царин на Шалион във всяко друго отношение, освен по титла.

— Значи няма начин да не се е уморил — въздъхна Казарил. — Някой и друг тлъст кокал за синовете му ще го укроти. Семейната вярност е слабото му място. — Или така поне следваше да бъде заради проклятието, което изкривяваше всяка добродетел в порок. — Отстранете него, но покажете благосклонност към рода му… извадете му зъбите бавно и полека — и готово. — Хвърли поглед към Бетриз, която го слушаше внимателно. Да, можеше да се разчита, че тя ще предаде разговора им на Изел.

В съседната зала Изел и Бергон станаха. Тя се опря на ръката, която той й предложи, и двамата си метнаха по един скришен и срамежлив поглед. Казарил трудно би си представил други двама, които да изглеждат толкова доволни един от друг. Макар че когато Изел влезе в залата за приеми с годеника си и огледа победоносно присъстващите, изглеждаше не по-малко доволна и от себе си. Гордостта на Бергон изглеждаше малко по-замаяна, макар че той отдели време да погледне към Казарил, който тъкмо се надигаше с мъка от стола си, и да му кимне утвърдително.

— Наследницата на Шалион — каза Изел и замълча.

— И Наследникът на Ибра — вметна Бергон.

— Се радват да обявят, че ще положат брачните си клетви — продължи Изел — пред боговете, пред благородните ни гости от Ибра и пред хората от този град…

— В храма на Тарион по обяд вдругиден — завърши Бергон.

Присъстващите избухнаха в ръкопляскания, поздравления и радостни викове. Както и, в което Казарил не се съмняваше, в пресмятания с каква скорост би могла да се придвижи една вражеска войска. Сметката не беше трудна — не толкова бързо. Обединени и почерпили сила един от друг, двамата млади водачи биха могли при нужда да придвижат собствените си сили координирано. Щом Изел се отърсеше от проклятието, като минеше под венчило, времето щеше да е вече на тяхна страна. Всеки ден щеше да им носи нова подкрепа. Обзет от дълбоко облекчение, Казарил се отпусна на стола си като подкосен и се ухили от болезнения спазъм, свил червата му.