Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шалион (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Curse of Chalion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 55гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor(2004)
Допълнителна корекция
Диан Жон(2011 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Проклятието на Шалион

Американска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2003 г.

ИК „Бард“ ООД, 2003 г.

ISBN: 954-585-485-5

История

  1. —Добавяне на анотация
  2. —Редакция от Mandor
  3. —Добавяне
  4. —Корекция
  5. —Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Проклятието на Шалион от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Проклятието на Шалион
The Curse of Chalion
АвторЛоис Бюджолд
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
Видфентъзи
СледващаРицарят на Шалион

„Проклятието на Шалион“(на английски: The Curse of Chalion) е фентъзи-роман от писателката Лоис Бюджолд. Книгата е издадена през 2001 г. Нейното продължение „Рицарят на Шалион“ е наградено с наградите „Хюго“ и „Небюла“.

„Проклятието на Шалион“ е фентъзи роман, разкриващ несгодите на човешкия живот, най-мрачните му тайни, изкушенията, неразгадаемата божия воля и несравнимата демонска сила.

Историята започва с пътуването на Казарил към замък във Валенда, където е работил като малък. Казарил е 35-годишен лорд без земя и пари, със сломени дух и тяло от робството му на вражески кораб, като стечение на обстоятелствата от една от войните, която неговото царство Шалион води с опасните и безкрупулни рокнарийски княжества. Полумъртъв, той успява да стигне до Валенда, където получава работа като учител-секретар на внучката на провинкарата на замъка, младата и своенравна царевна Изел и нейната придворна дама Бетриз.

Като потенциални наследници на Шалион Изел и по-малкият ѝ брат Теидез заминават за столицата Кардегос, най-лошия кошмар на Казарил, криещ враговете му и той е натоварен със задачата да защитава Изел от опасностите на града.

Пред ного обаче се разкрива проклятието, тегнещо над всички членове на кралското семейство, което изсмуква живота и силите им и превръща доброто в зло. На бившия войник се пада задачата да предотврати война, да се бори срещу демони и проклятия, да разгадае волята на боговете, обърнали му гръб. Страдащ и умиращ, Казарил открива любовта и се научава да отвори сърцето си за света.


21.

Пристигнаха във Валенда по мръкнало. Градът се издуваше черен на фона на оловно небе, сгъстяващите се сенки отстъпваха тук-там пред оранжевия пламък на някоя факла или свещ, миниатюрни искрици светлина и живот. Не бяха сменяли конете, откакто поеха по отклонението към Валенда, защото пощенските станции се нижеха по пътя към Тарион, областната столица на Баошия, така че последният преход беше поуморил доста животните. Казарил нямаше нищо против да остави изтощените коне сами да определят хода си, свели ниско глави, по оставащото разстояние през града и нагоре по хълма към замъка. Искаше му се да спре тук, да спре, да свърне встрани от пътя и да си остане там с дни. От всички премеждия, които очакваше да срещне по пътя си, това беше най-тежкото.

Скоро — твърде скоро, ако питаха Казарил — стигнаха до портите на замъка. Стражите веднага го познаха и хукнаха вътре, като крещяха на слугите да излязат. Конярят Деми пое юздите на коня му и пръв свари да попита: „Защо сте тук, милорд?“. Първи, но не и последен.

— Нося писма за провинкарата и за лейди Иста — кратко отвърна Казарил, превит над лъка на седлото. Фойкс изникна до главата на коня, като гледаше очаквателно нагоре. Казарил преметна единия си крак над гърба на добичето, освободи другия си от стремето и скочи тежко на земята. Коленете му поддадоха и щеше да падне, ако не беше силната ръка, която го прихвана за лакътя. Бяха пътували бързо. Казарил замаяно се зачуди колко ли скъпо ще плати за това.

— Сер ди Ферей тук ли е?

— Отиде да придружи провинкарата на едно сватбено тържество в града — каза Деми. — Не знам кога ще се върнат.

— О! — тихо възкликна Казарил. Беше толкова уморен, че му беше трудно да мисли. Снощи изтощението го беше надвило до такава степен, че беше заспал на койката в пощенската станция минути след като го бяха завлекли почти на ръце до нея и беше проспал дори Дондовото буйство. Дали да изчака провинкарата? Беше планирал да говори първо с нея и да остави тя да реши как да съобщи на дъщеря си. „Не. Това е непоносимо. По-добре да се свърши още сега“. — В такъв случай първо ще говоря с лейди Иста. — И добави: — Конете трябва да се изтрият добре, да се напоят и нахранят. Това са Ферда и Фойкс ди Гура, мъже от добро семейство в Палиар. Моля те, погрижи се да получат… каквото трябва. Не сме яли. — Нито се бяха мили, но това беше очевидно. Пропитите от пот вълнени дрехи и на тримата бяха оплескани с кал от зимните пътища, ръцете им бяха мръсни, а лицата набраздени от набилата се в порите им прах. И тримата примигваха уморено на светлината от факлите, осветяващи двора. Пръстите на Казарил, вдървени от стискането на юздите в студа още от зори, задърпаха несръчно връзките на дисагите му. Фойкс отново му се притече на помощ и свали дисагите от гърба на коня. Казарил ги издърпа решително от ръцете му, преметна ги през лакътя си и се обърна. — Заведете ме при Иста — изрече той със слаб глас. — Нося й писма от царевна Изел.

Един от домашните слуги го поведе вътре и нагоре по стълбите на новата сграда. Наложи се на няколко пъти да спира и да изчаква Казарил, който се мъкнеше бавно след него. Краката му тежаха като олово. Гласовете на слугата и на придворните дами на царината ехтяха приглушено, докато той ги уговаряше да пуснат Казарил в покоите на царината. Въздухът вътре ухаеше от купите със сухи цветя, свещите гонеха тъмнината, а от камината в ъгъла се излъчваше приятна топлина. Казарил се почувства огромен, тромав и мръсен в този изящен салон.

Иста седеше на една тапицирана пейчица, облечена в топли дрехи, посивялата й коса се спускаше на плитка по гърба й. Също като при Сара, мастилената сянка на проклятието висеше около нея. „Така. Излиза, че съм бил прав“.

Тя се обърна към него. Очите й се разшириха, а лицето й застина. Явно беше усетила, че самото му присъствие вещае нещо ужасно. Десетките начини да й съобщи внимателно новината, които беше репетирал през дългите часове на ездата дотук, сякаш се разсипаха през пръстите му под натиска на тези тъмни, разширени очи. Всяко забавяне щеше да е повече от жестоко. Отпусна се на едно коляно пред нея и се изкашля да си прочисти гърлото.

— Първо. Изел е добре. Мислете за това. — Пое си дълбоко дъх. — Второ. Теидез почина по-предната нощ, от инфектирана рана.

Двете придворни на Иста извикаха в един глас и се хвърлиха една към друга, сякаш да се подкрепят взаимно. Иста почти не помръдна, само потрепна леко, сякаш я беше уцелила невидима стрела. Издиша продължително, без да издаде звук.

— Разбирате ли думите ми, царина? — колебливо я попита Казарил.

— О, да — промълви тя. Едното ъгълче на устата й се кривна нагоре, но Казарил не би нарекъл гримасата й усмивка. Нямаше и помен от усмивка в това изражение на черна ирония. — Когато си го очаквал прекалено дълго, ударът те настига като облекчение. Чакането е приключило. Сега вече мога да спра да се страхувам. Можете ли да разберете за какво ви говоря?

Казарил кимна.

След миг на мълчание, нарушено само от хлиповете на едната от придворните дами, тя добави тихичко:

— Как получи той раната си? По време на лов? Или от нещо… друго?

— Не точно… лов. В известен смисъл беше… — Казарил облиза устните си, напукани от студа. — Милейди, виждате ли нещо странно в мен?

— Виждам само с очите си, вече. Сляпа съм от години. Вие виждате ли? Виждате ли?

Ударението даде ясно да се разбере какво точно има предвид.

— Да.

Тя кимна и се облегна назад.

— Така си и помислих. Има нещо особено у хората, които виждат с онези очи.

Едната придворна се приближи треперейки към Иста и рече с прекалено спокоен гласец:

— Милейди, може би ще е по-добре да си полегнете. Майка ви скоро ще се върне… — Стрелна Казарил с многозначителен поглед: явно смяташе, че Иста дава признаци за поредния си пристъп на умопомрачение. Но дали въобще Иста беше била луда някога?

— Бихте ли ни оставили сами? — рече Казарил. — Трябва да поговоря с царината насаме, по въпроси, които не търпят отлагане.

— Сър… милорд… — Жената успя да изпише фалшива усмивка на лицето си и му прошепна в ухото: — Не смеем да я оставим сама в този час на покруса — току-виж се наранила зле.

Казарил се изправи в целия си ръст, хвана двете дами за лактите и ги поведе внимателно, но непреклонно към вратата.

— Обещавам да я пазя. Ето, може да изчакате в онази стая от другата страна на коридора и ако ми потрябвате, ще ви извикам, става ли? — И затвори и двете врати, без да обръща внимание на протестите им.

Иста чакаше неподвижно; изключение правеха единствено ръцете й. Държеше дантелена кърпичка и започна да я сгъва на все по-малки квадрати. Казарил изпъшка, приседна с кръстосани крака на пода пред нея и вдигна поглед към тебеширеното й лице. После каза:

— Видях призраците на Зангре.

— Да.

— И не само това. Видях тъмния облак, който е надвиснал над Дома ви. Проклятието на Златния генерал, отровата, разяждаща потомците на Фонса.

— Да.

— Значи знаете за него?

— О, да.

— Виси около Орико и Сара. Изел… и висеше около Теидез.

— Да. — Тя килна глава и погледна встрани.

Казарил се сети за състоянието на шок, което беше виждал понякога да връхлита мъже по време на битка, между мига на удара и мига, когато телата им падат покосени — вместо да изпаднат в безсъзнание или дори да умрат, те продължаваха да крачат още известно време и понякога извършваха невероятни неща. Беше ли тази тиха яснота на разсъдъка същият шок, който скоро щеше да премине… дали не трябваше да се възползва от него? Или Иста никога не бе губила яснотата на разсъдъка си? „Или просто ние не сме я разбирали?“

— Орико е тежко болен. Покрай цялата тази мрачна история с проклятието, аз се сдобих с второто си зрение. Милейди, умолявам ви, кажете ми как сте разбрали вие. Какво видяхте, и кога, и как? Трябва да разбера. Защото мисля — боя се, — че на мен е дадено, възложено ми е да направя нещо. А в същото време не знам какво се очаква да направя. Дори и второто зрение не може да пробие този мрак.

Веждите й се вдигнаха нагоре.

— Мога да ви кажа истини. Не мога да ви дам разбиране. Как би могъл човек да даде нещо, което не притежава? Винаги съм казвала истината.

— Да. Сега го разбирам. — Пое си дъх да подсили куража си. — Но казвали ли сте някога цялата истина?

Тя засмука за миг долната си устна. Изучаваше го с поглед. Треперещите й ръце, които сякаш принадлежаха на някаква друга Иста, а не на тази с издяланото като от камък лице, започнаха да разгъват педантично кърпичката върху коляното й. Много бавно тя кимна. Гласът й беше толкова тих, че Казарил трябваше да наклони глава напред, за да е сигурен, че няма да пропусне някоя дума.

— Започна, когато забременях с Изел. Виденията. Второто ми зрение ту идваше, ту си отиваше. Реших, че е от бременността — някои жени се променят много, когато чакат дете. Лечителите ме убедиха, че е така, поне в началото. Виждах призраците да се носят слепешката из замъка. Виждах тъмния облак, надвиснал над Иас и над малкия Орико. Чувах гласове. Сънувах боговете, Златния генерал и Фонса, как изгаря с двамата си верни придружители в кулата. Сънувах как Шалион изгаря като кулата. След като Изел се роди, виденията престанаха. Реших, че е било някакъв пристъп на лудост, която е преминала.

Окото не може да види себе си, дори и вътрешното око. На него му беше даден Умегат, беше му дадено знание, платено от други хора и дадено му като подарък. Колко ли страх щеше да е насъбрал досега, ако го бяха оставили да търси слепешката обяснение на необяснимото?

— После забременях отново, с Теидез. И виденията отново започнаха, два пъти повече отпреди. Мисълта, че съм луда, не ми даваше мира. Едва когато заплаших да се самоубия, Иас ми призна, че това е от проклятието и че самият той знае за него. Че винаги е знаел.

И колко ли предаден би се чувствал, разбирайки, че онези, които са знаели истината, са я скрили от него и са го оставили да се лута безпомощен в лапите на необясним ужас?

— Ужасявах се при мисълта, че съм изложила двете си деца на тази страховита опасност. Молех се и се молех на боговете да развалят проклятието или да ми кажат как може да бъде развалено, или да пощадят невинните. После Майката на лятото дойде при мен, малко преди да родя Теидез. Не насън, не докато спях, а наяве, посред бял ден. Стоеше съвсем близо до мен, както вие сега, и аз паднах на колене. Можех да докосна робата й, ако бях посмяла. Дъхът й беше толкова уханен, като диви цветя сред летни треви. Лицето й беше толкова красиво, че очите ме заболяваха само като го погледнех, беше като да вдигнеш поглед към слънцето. Гласът й се лееше като музика.

Устните на Иста омекнаха — дори и сега покоят на онзи миг се върна като далечно ехо и погали лицето й, проблясък на красота като отражението на слънчеви лъчи върху тъмно море. Но веждите й пак се свъсиха и тя продължи разказа си, като се наведе напред и сянката стана, макар да изглеждаше невъзможно, още по-гъста и напрегната.

— Каза, че боговете искали да отнемат проклятието, защото то не принадлежало на този свят, било дар за Златния генерал, който той пропилял с лека ръка. Каза, че боговете може и да изтеглят проклятието обратно при себе си само чрез волята на човек, който би дал живота си три пъти за дома на Шалион.

Казарил се поколеба. Дори звукът на собственото му дишане изглеждаше достатъчен да удави тихия глас на царината. Но въпросът се надигна по своя воля към устните му, макар Казарил да се прокле, че говори като глупак:

— Ъъъ… едва ли ще приемат трима мъже да жертват живота си по веднъж всеки, нали?

— Не. — Устните й се извиха в същата странна, иронична усмивка, която не беше усмивка. — Виждам, че разбирате проблема.

— Аз… аз… не виждам обаче решението му. Някакъв номер ли е било това… пророчество?

Ръцете й се разтвориха за миг, сякаш не знаеше как точно да отговори, после отново започнаха да сгъват кърпичката.

— Казах на Иас. Той каза на лорд ди Лютез, разбира се. Иас споделяше всичко с ди Лютез, освен мен. Освен мен.

Казарил бе обзет от непреодолимо научно любопитство. Сега, когато двамата бяха другари по… бяха колеги светци или нещо подобно, му се струваше лесно да говори с Иста. Лекотата беше налудничава, чудата, крехка, само да мигнеше и би се изпарила в небитието, и все пак… светец на светец и душа на душа, за този кратък миг интимността им беше по-странна и по-извисена от интимността между двама влюбени. Започваше да разбира защо Умегат се беше увличал така жадно по разговорите им.

— Какви всъщност бяха отношенията между двамата?

Тя сви рамене.

— Били са любовници още преди да се родя. Коя бях аз да ги съдя? Ди Лютез обичаше Иас. Аз обичах Иас. Иас ни обичаше и двамата. Той се опитваше толкова упорито, изстискваше и последната капка грижа от сърцето си, а трябваше да понася и товара на всичките си мъртви братя и на баща си Фонса. Беше се износил почти до смърт от усилията си да оправи нещата, а всичко отиваше на зле и все по на зле.

Тя се поколеба и млъкна, а Казарил с ужас си помисли, че неволно е направил нещо, с което е сложил край на изповедта й. Но тя, изглежда, бе събирала… не мислите си, а кураж в сърцето си… защото продължи, още по-бавно:

— Вече не помня на кого точно му хрумна. Седяхме една нощ, тримата, след като Теидез се роди. Аз все още виждах тогава. Знаехме, че и двете ни деца са заразени с онова черно нещо, както и бедният Орико. „Спасете децата ми“, извика Иас, удари чело в масата и се разплака. „Спасете децата ми!“ И лорд ди Лютез каза: „Заради любовта, която изпитвам към теб, ще опитам. Ще жертвам живота си“.

Казарил прошепна през стегнато гърло:

— Но как, богове пет?

Главата й отскочи назад.

— Обсъждахме стотици варианти — как може да се убие един човек и после да го върнеш към живот и после пак да умре? Невъзможно, на пръв поглед. Накрая се спряхме на удавянето като най-вероятно. Нанася най-леки физически увреждания, а и се разказваха немалко истории за хора, съживени след удавяне. Ди Лютез замина в провинцията да разследва няколко такива случая, да разбере каква е тайната.

Дъхът на Казарил изскочи шумно, сякаш някой го беше ударил с юмрук в корема. „Удавяне, богове!“ И най-хладнокръвно при това… сега и неговите ръце трепереха. Тя продължи, тихо и неумолимо:

— Заклехме един лечител да пази тайна и слязохме в занданите на Зангре. Ди Лютез се остави да го съблечем и да го вържем, пристегнахме ръцете и краката му, така че да не може да мърда, и го провесихме с главата надолу над един резервоар с вода. После го спуснахме. И го вдигнахме, когато спря да се гърчи…

— Беше умрял, нали? — тихо попита Казарил. — Значи обвинението в държавна измяна е било…

— Умря, наистина, но не за последен път. С огромни усилия успяхме да го съживим.

— О!

— Да, но наистина действаше! — Ръцете й се стиснаха до побеляване. — Можех да го почувствам, да го видя, като пукнатина в проклятието! Но ди Лютез… смелостта му изневери. Следващата нощ отказа да се подложи на второто потапяне. Крещеше, че се опитвам да го убия от ревност. Тогава двамата с Иас… направихме грешка.

Казарил усещаше какво ще последва. И да затвореше очи, пак щеше да го види. Насили ги да останат отворени и вперени в лицето й.

— Втория опит направихме насила. Той пищеше и плачеше… Иас се разколеба, аз извиках: „Трябва да го направим! Мисли за децата!“ Но когато го извадихме, той беше мъртъв и нито сълзите ни, нито молитвите успяха да го съживят. Иас беше сломен. Аз — отчаяна. Вътрешното зрение ми беше отнето. Боговете отвърнаха лицата си от мен…

— Значи обвинението в измяна е било фалшиво. — „Повече от фалшиво!“

— Да. Лъжа, която да прикрие греховете ни. И да обясни смъртта му. — Тя си пое шумно дъх. — Но на семейството беше позволено да наследи състоянието му — нищо не беше отнето.

— Освен репутацията му. И честта му. — Чест, която гордият ди Лютез бе ценил повече от всичко друго, дори богатството и славата си бе ценил само като външно отражение на същата тази чест.

— Бяхме изпаднали в паника, а после нямаше как да оттеглим обвинението. Мисля, че за това Иас съжаляваше най-много през месеците, които последваха. Той не пожела да опитаме отново, не искаше да потърси друг доброволец. Защото саможертвата трябваше да е доброволна, убийството нямаше да свърши работа, нужен беше човек, който да пристъпи напред по своя воля, с широко отворени очи. Иас се затвори в себе си и умря от скръб и чувство на вина… — ръцете й опънаха омачканата коприна почти до скъсване, — като ме остави с две малки деца, които не можех да защитя от това… черно… нещо… — Пое си дъх, гърдите й се надигнаха. Но не се плъзна към истерията, както се опасяваше Казарил, напрегнал мускули да скочи и да повика придворните й дами. Когато дишането й се забави, той си позволи да се отпусне отново. — А вие — накрая каза тя. — Боговете са ви докоснали?

— Да.

— Съжалявам.

Хриплив смях се отрони от устните му.

— Даа. — Разтърка врата си. Беше негов ред да се изповяда. Пред някой друг би могъл да забули истината, за да не губи време. Не и с Иста. Дължеше й тегоба за тегоба и стойност за стойност. Рана за рана. — Какви новини получихте от Кардегос за краткия годеж на Изел и смъртта на лорд Дондо ди Жиронал?

— Още не бяхме отпразнували новината, донесена от първия куриер, когато пристигна вторият — всичко изглеждаше ужасно объркано.

— Да празнувате? Годежът на четиридесетгодишен мъж с шестнайсетгодишно момиче?

Брадичката й се вирна и за миг Иста толкова много му заприлича на Изел, че Казарил затаи дъх.

— Разликата ни с Иас беше дори по-голяма.

О, да. Естествено беше да гледа по друг начин на тези неща.

— Дондо не беше Иас, милейди. Той беше покварен, непочтен, корумпиран — почти съм сигурен, че убийството на сер ди Санда тежи на неговата съвест. А може и лично да го е убил. Заговорничеше с брат си Марту да се сдобие с пълен контрол над дома Шалион, чрез Орико, Теидез… и Изел.

Ръката на Иста литна към гърлото й.

— Виждала съм Марту, преди много години, в двора. Още тогава си беше наумил да стане следващият лорд ди Лютез. Ди Лютез, най-ярката, най-благородната звезда, светила някога в двора на Шалион — Марту не беше достоен да лъска и ботушите му. Дондо не го познавам.

— И по-добре. За пръв път си имах работа с него преди години, и още тогава не беше стока. А с възрастта стана още по-лош. Изел беше отчаяна, а също и бясна, задето са й го натрапили, без да я питат. Горещо се моли на боговете да я отърват от тази омразна женитба, но боговете… не откликнаха. Направих го аз. Дебнах го цял един ден с намерението да го убия, но не можах да се приближа достатъчно. Така че се обърнах към Копелето с молитва за чудо, магия за смърт. И молбата ми беше чута.

След миг на мълчание Иста вдигна вежди и попита:

— Защо не сте мъртъв?

— Мислех, че умирам. Когато се съвзех и разбрах, че Дондо, за разлика от мен, е мъртъв, не знаех какво да мисля. Но Умегат се досети, че молитвите на Изел са били възнаградени с второ чудо и че Пролетната дама е запазила живота ми от демона на Копелето, но само временно. Светец Умегат — отначало го мислех за обикновен коняр… — Разказът му ставаше все по-объркан. Той си пое дълбоко дъх и се върна към началото, като й обясни за Умегат, за чудото на менажерията и как то бе поддържало живота на бедния Орико. — Само че Дондо, преди да умре, когато още е мислел, че ще се ожени за Изел, разказал на Теидез изопачена версия на тази история — че менажерията е черна рокнарийска магия, направена, за да навреди на Орико. И Теидез му повярвал. Преди пет дни той подбрал баошианската си стража и уби почти всички свещени животни, като по чудо не убил и светеца. Агонизиращият леопард, любимецът на Орико, го одраскал — кълна се, че беше най-обикновена драскотина! Ако си бях дал сметка… Раната се инфектира. Краят му беше… — Казарил си спомни на кого говори — … много бърз.

— Бедният Теидез — прошепна Иста и зарея поглед нейде встрани. — Бедни мой Теидез. Мисля, че се роди, за да бъдеш предаден.

— Както и да е — завърши Казарил, — поради странното стечение на чудеса, демонът на смъртта и Дондо се озоваха затворени в моя корем. Капсулирани в някакъв вид тумор, изглежда. Когато бъдат освободени, аз ще умра.

Скръбното лице на Иста застина. Тя вдигна очи и ги впи изпитателно в лицето му.

— Тогава ще станат два пъти — каза тя.

— Ъ?

Ръцете й зарязаха изтормозената кърпичка и литнаха към яката на Казарил. Погледът й жилеше, така напрегнат, че причиняваше болка. Дишането й се учести, направо пареше лицето му.

— Ти ли си Изелиният ди Лютез?

— Аз, аз, аз… — заекна Казарил. Стомахът му се сви на топка.

— Два пъти. Два пъти. Но трябва да има и трети… как, как? О. О! О… — Очите й бяха разширени, зениците се свиваха и разширяваха като туптящо сърце. Устните й потрепнаха от боязлива надежда. — Какво си ти?

— Аз… аз съм си просто Казарил, милейди! Не съм никакъв ди Лютез, сигурен съм. Не съм гениален, нито богат или силен. Нито пък красив, боговете са ми свидетели. Нито смел, макар че се бия, когато съм изправен до стената.

Тя махна нетърпеливо.

— Махни всички тези вънкашности — съблечен, гол, провесен с главата надолу, той все така светеше. Верен. До смърт. Само че… не и до втората смърт. Нито до трета.

— Аз… вижте, това е някаква лудост. Не по този начин смятам да разваля проклятието, уверявам ви. — Богове пет, удавяне, как ли пък не. — Имам други планове как да отърва Изел от него.

Очите й се впиха търсещо в неговите, все със същата плашеща, свирепа настойчивост.

— Значи боговете са ти говорили?

— Не. Водя се от логиката.

Тя най-после го пусна, за негово облекчение, и се облегна назад; веждите й се сбраха в недоумение.

— Логика? В това?

— Сара — а и вие — сте се свързали с дома Шалион и с проклятието чрез браковете си. Мисля, че Изел може да избяга от него, пак чрез брака си. Това спасение не можеше да помогне на Теидез, но сега… тръгнал съм за Ибра, където ще се опитам да уредя женитбата на Изел с новия наследник, царевич Бергон. Ди Жиронал ще се опита да ми попречи, защото този брак би сложил край на властта му в Шалион. Изел смята да се изплъзне от ръцете му, като придружи кортежа с тялото на Теидез до Валенда, където да го погребат. — Казарил й разказа подробно за плана на Изел да се измъкне от Кардегос и после да се срещне с Бергон във Валенда.

— Може би — промълви Иста. — Може би…

Не беше сигурен какво има предвид тя. Все още го гледаше със същия крайно смущаващ поглед.

— Майка ви — каза той. — Знае ли тя за всичко това? За проклятието, за истината около смъртта на ди Лютез?

— Опитах се да й кажа, навремето. Тя реши, че съм луда. Не е толкова лошо да те смятат за луд, между другото. Има си своите предимства. Не се налага да взимаш решения. Какво да ядеш, какво да обличаш, къде да ходиш… кой да живее, кой да умре… Може и сам да опитате, ако ви се прииска. Само кажете истината. Кажете на хората, че сте бременен с един демон и един призрак, че имате тумор, който ви ругае всяка нощ, и че боговете направляват стъпките ви, и вижте какво ще стане. — Гърленият й смях не извика усмивка на лицето му. Устните й се изкривиха. — Не се стряскайте толкова, лорд Казарил. Ако разкажа на други историята ви, ще трябва само да отречете и мен ще ме сметнат за луда, не вас.

— Аз… мисля, че достатъчно са отричали думите ви, милейди.

Тя прехапа устни и погледна встрани. Тялото й затрепери. Казарил се размърда и си спомни за дисагите, които лежаха до хълбока му.

— Изел ви написа писмо, едно на вас и едно на баба си, и ми поръча да ви ги предам. — Той бръкна в дисагите, извади пакета с писмата и подаде на Иста нейното. Ръцете му трепереха от умора и глад. И от други неща. — По-добре да ида да се измия и да хапна нещо. Докато провинкарата се върне, току-виж съм се привел в приличен вид.

Иста притисна писмото към гърдите си.

— Кажете на дамите ми да дойдат. Мисля да си полегна. Вече няма причина да будувам…

Казарил вдигна рязко глава.

— Изел. Изел е причина да будувате.

— А. Да. Остава още един заложник. После ще мога да заспя завинаги. — Наведе се напред и го потупа успокоително по рамото. — А засега просто ще поспя тази нощ. Толкова съм уморена. Май изживях траура и изплаках сълзите си предварително и сега не са ми останали сили да скърбя. Изпразнена съм.

— Разбирам, милейди.

— Да, наистина разбирате. Колко странно.

Казарил протегна внимателно ръка към пейчицата, оттласна се и отиде да извика разплаканите придворни дами. Иста стисна зъби да изтърпи прекомерното им внимание.

 

 

След като се изми, преоблече се и хапна топла храна, Казарил се почувства много по-добре физически, макар че умът му още се гърчеше от разговора с Иста. Когато слугите го оставиха да изчака връщането на провинкарата в малкия й тих салон в новата сграда, той с благодарност се възползва от възможността да подреди мислите си. В красивата камина весело припукваше огън, запален специално за него. Казарил отпусна схванатото си тяло в отрупания с възглавнички стол на провинкарата, заотпива от силно разреденото вино и се опита да не заспи. Старата дама едва ли щеше да се прибере много късно.

И наистина, не след дълго тя се появи, придружена от братовчедка си лейди ди Хюелтар и от сериозния сер ди Ферей. Беше облечена празнично, в зелен сатен и кадифе, отрупана с бижута, но само един поглед към посивялото й лице стигаше на Казарил да разбере, че лошата вест вече й е била съобщена от някой развълнуван прислужник. Казарил се изправи и се поклони.

Старата дама стисна ръцете му, като го гледаше настойчиво.

— Казарил, вярно ли е?

— Теидез почина внезапно, от инфекция. Изел е добре — той си пое дъх — и е Наследница на Шалион.

— Бедното момче! Бедното момче! Каза ли вече на Иста?

— Да.

— О, богове. Тя как го прие?

„Добре“ едва ли би било точно. Казарил се спря на друго:

— Спокойно, ваша милост. Поне не изпадна в истерия, както се опасявах. Мисля, че ударите, които й е нанесъл животът, сякаш са я вцепенили. Не знам как ще е утре. Придворните й дами я сложиха да си легне.

Провинкарата въздъхна издълбоко и примигна да спре сълзите. Казарил коленичи до дисагите си.

— Изел ми даде едно писмо за вас. Има бележка и за вас, сер ди Ферей, от Бетриз. Не й остана време да напише повече. — Той им подаде запечатаните листове. — И двете ще тръгнат скоро за насам. Изел иска Теидез да бъде погребан във Валенда.

— О! — прошепна провинкарата и счупи печата, без да я е грижа за парченцата восък, които се посипаха по пода. — О, колко ми е домъчняло за нея. — Очите й запоглъщаха жадно изписаните редове. — Кратко — оплака се тя. Сивите й вежди се вдигнаха. — „Казарил ще ти обясни всичко“, така пише.

— Да, ваша милост. Имам много да ви разказвам, част от което — поверително.

Тя махна на придружителите си да излязат.

— Вървете, ще ви повикам, когато свършим. — Ди Ферей отвори писмото си преди да е стигнал до вратата.

Провинкарата седна сред шумоленето на полите си, като още стискаше листа в ръка, махна на Казарил към един стол и каза:

— Трябва да се погрижа за Иста, преди да е заспала.

— Ще се опитам да бъда кратък, ваша милост. Ето какво научих през този сезон в Кардегос. През какво преминах, за да го науча… — цената, пропукването на познатия му свят, Иста беше разбрала веднага, но той не беше толкова сигурен дали провинкарата ще го разбере, — сега е без значение. Но архисвещен Менденал в Кардегос може да потвърди достоверността на всяка моя дума, ако някога имате възможност да разговаряте с него. Кажете му, че аз ви изпращам, и той няма да ви откаже нищо.

Веждите й се вдигнаха.

— И как така си поставил един архисвещен на услугите си?

Казарил изсумтя тихо.

— Злоупотребявам с по-високото си положение.

Тя се поизправи и стисна устни.

— Казарил, не си прави глупави шеги с мен. Приказките ти са станали неясни като на Иста.

Да, Истиното самосъхранително чувство за… не за хумор, а за ирония, изглежда, наистина дразнеше околните. Иста. Кой защитаваше Иста?

— Ваша милост… дъщеря ви е сломена, волята й е пречупена. Копнее за освобождението на смъртта. Но не е луда. Боговете не са толкова милостиви.

Старата жена прегърби рамене, сякаш думите му бяха посипали сол върху отворена рана.

— Скръбта й е прекалена. Да не е първата овдовяла жена на света? Първата, която губи дете? Преживяла съм и двете, но не съм стенала и обикаляла като привидение из къщата с години. Изплаках си очите, да, но после се върнах към задълженията си. Ако умът й наистина е непокътнат, то значи егоизмът й не знае мяра.

Можеше ли той да й обясни различното у Иста, без да наруши тайната на изповедта й? Е, дори и частичната истина можеше да помогне. Той сведе глава към нейната.

— Всичко започва с голямата война на Фонса Що-годе Мъдрия със Златния генерал… — Без да навлиза в големи подробности, той й разказа за проклятието и как то е повлияло през годините на дома Шалион. При управлението на Иас страната бе връхлетяна от достатъчно други беди, така че не се наложи да се позовава на историята с ди Лютез. Безсилието на Орико, бавната развала на съветниците му, провалът на политиката му и влошеното му здраве доведоха разказа до днешни дни.

Провинкарата се намръщи.

— Значи целият този лош късмет е резултат от рокнарийска черна магия?

— Не… поне както аз го разбирам. По-скоро е разпиляване, израждане на някаква неизразима с думи божественост, изгубила отреденото й място.

Тя сви рамене.

— Което е кажи-речи същото. Ако действа като черна магия, значи е такава. Важният въпрос е как да й се противопоставим?

Казарил не беше сигурен, че е „кажи-речи същото“. Знаеше едно — че само правилното разбиране води до правилно действие. Иста и Иас се бяха опитали да разрешат проблема насилствено, сякаш проклятието беше магия, на която да се противопоставят с друга магия. Като наизустен ритуал.

Тя добави:

— Има ли това връзка с невероятната история за смъртта на Дондо ди Жиронал, че бил убит чрез магия за смърт?

На това поне можеше да отговори. Вече беше решил да й спести възможно най-много от свръхестествените подробности покрай тези събития. Не му се вярваше доверието й в него да спечели от един объркан разказ за демони, призраци, светци, вътрешно зрение и други, още по-невероятни неща. И без тях оставаше достатъчно, с което да я изуми. Започна с разказа за злополучния годеж на Изел, като премълча чии молитви беше удовлетворил Копелето с чудото за смърт и прикри собственото си престъпление така, както беше прикрил и Истиното.

Провинкарата не страдаше от излишно милосърдие.

— Ако лорд Дондо е бил толкова ужасен, колкото казваш — изсумтя тя, — то аз с радост ще спомена в молитвите си непознатия доброжелател.

— Така е, ваша милост. Самият аз ежедневно се моля за него.

— А и Дондо, нищо и никакъв по-малък син — за Изел! Къде му е бил умът на онзи глупак Орико?

Вместо да й обяснява необяснимото, Казарил й представи менажерията като чудо, направено от храма, за да запази крехкото здраве на Орико, което си беше така. Тя моментално схвана тайната политическа целесъобразност, диктувала действията на Дондо, когато беше насъскал Теидез да унищожи менажерията — а с нея и царина, — и изскърца гневно със зъби. Мисълта за подведения, предаден Теидез я натъжи до сълзи. Но новината, че Валенда трябва да се подготви за погребение, сватба и война, твърде вероятно и трите едновременно, й върна живеца.

— Ще може ли Изел да разчита на подкрепа от страна на вуйчо си ди Баошия? — попита я Казарил. — Още колко ще можете вие двамата да мобилизирате срещу фракцията на ди Жиронал?

Провинкарата пресметна набързо лордовете, които би могла да привлече във Валенда по повод погребението на Теидез, а на практика — за да изтръгне Изел от ръцете на ди Жиронал. Списъкът го впечатли. След всичките десетилетия сред политическия водовъртеж на Шалион провинкарата нямаше нужда да поглежда дори карта, за да планира тактиката си.

— Накарайте ги да дойдат за погребението на Теидез с всички мъже, които успеят да съберат — рече Казарил. — Особено важно е да си осигурим контрол над пътищата, които водят към Ибра, за да гарантираме сигурността на царевич Бергон.

— Трудно ще е — каза провинкарата и сви устни. — Пътят минава през земи на самия ди Жиронал, както и на зетьовете му. Ще ти трябва войска на път за Ибра. Ще оголя Валенда, но ще ти осигуря достатъчно мъже.

— Не — бавно рече Казарил. — Ще имате нужда от всичките си хора, когато пристигне Изел, което може да стане много преди аз да се върна. А ако тръгна с войска към Ибра, само ще се забавя. Едва ли ще намерим толкова коне за смяна, а и ще е невъзможно да запазим мисията ми в тайна. По-добре да пътуваме бързо и незабелязано. Нека войската остане тук, за да ни посрещне, когато се върнем. О, да не забравя — баошианският капитан, когото изпратихте с Теидез, се продаде на Дондо — не може да му се има доверие. Трябва да намерите начин да го смените, когато се върне.

Провинкарата изруга.

— Демони на Копелето, ще му отрежа ушите!

Уговориха се да препращат кодираните му писма до Изел и нейните до него през Валенда, за да заблудят шпионите на ди Жиронал, че Казарил все още е в замъка на баба й. Провинкарата се съгласи да заложи на следващата сутрин част от Изелините бижута вместо него, възможно най-изгодно, за да осигури парите за следващата част от пътуването му. Набързо уредиха още десетина други подробности от практическо естество. Самата й решителност я правеше богоустойчива, реши Казарил — макар да съблюдаваше строго религиозните обичаи, никой бог не би могъл да се промъкне в желязната й воля, дори странишком. Боговете й бяха дали не толкова опасни дарби и той беше достатъчно признателен за тях.

— Трябва да разберете — накрая каза той, — че се надявам тази история с женитбата да спаси Изел. Не знам обаче дали ще успее да спаси и Иста. — Нито Иста, която бродеше тъжно из замъка във Валенда, нито Орико, който лежеше сляп и подпухнал в Зангре. А колкото и да увещаваше провинкарата дъщеря си да се съвземе, полза нямаше да има, докато черната сянка я задушаваше като отровна мъгла.

— Дори само да измъкнем Изел от лапите на канцлер ди Жиронал, пак ще съм доволна. Не мога да повярвам, че Орико е включил такива срамни разпоредби в завещанието си. — Въпросният законов документ я беше потресъл по-силно и от свръхестествените аспекти на ситуацията. — Да ми отнеме внучката, без дори да се допита до мен!

Казарил зарови пръсти в брадата си.

— Нали разбирате, че ако всичко това успее, внучка ви ще стане ваш сюзерен? Царина на цял Шалион и царина-консорт на Ибра.

Устните й се кривнаха нагоре.

— Това е най-шантавото от всичко. Та тя е още момиченце! Вярно, че винаги е била по-умна от бедния Теидез. Къде им е бил умът на всички богове на Шалион, да сложат такова дете на трона в Кардегос!

Казарил рече тихо:

— Може би са имали предвид, че възстановяването на Шалион е дело за цял един живот и никой на моите или вашите години не би доживял да го завърши.

Тя изсумтя.

— Самият ти си кажи-речи дете. Светът е захвърлен в ръцете на деца, а се чудим защо всичко върви наопаки. Така… така. Утре ни чака доста работа. Богове пет, Казарил, върви да поспиш, макар че самата аз едва ли ще успея и да мигна. Видът ти е като на позатоплен труп, а нямаш моите години за оправдание.

Той стана вдървено и се оттегли с поклон. Изблиците на бясна енергия на провинкарата бяха крехки. Само с усилията на всичките й приближени можеха да предотвратят прекомерното й изтощение, което беше опасно на нейната възраст. Завари притеснената лейди ди Хюелтар да чака в съседната стая и я прати да се погрижи за братовчедка си.

 

 

Дадоха му старата му студена стая за знатни гости в главната кула. Той се мушна признателно между затоплените чаршафи. От години не се беше чувствал така — сякаш се е прибрал вкъщи след дълго отсъствие. Макар че новите му очи виждаха по странен начин познатите места — светът се променяше с промяната у него, отново и отново, и не му оставяше нито едно място, където да се отпусне напълно.

Дондо, с цялото си шутовско призрачно великолепие, почти не успя да смути съня му тази нощ. Беше се превърнал в рутинна опасност и като такава вече не го ужасяваше. Нови страхове обладаваха мислите на Казарил.

Споменът за ужасяващата надежда в очите на Иста стапяше куража му. Както и мисълта, че утре ще се метне на гърба на кон, който с всяка своя стъпка ще го отнася все по-близо до морето.