Лоис Макмастър Бюджолд
Проклятието на Шалион (15)

15.

След като дълго обикаляха напразно Зангре, най-после откриха Орико, не къде да е, а в покоите на царина Сара, заемащи най-горния етаж на кулата на Иас. Царинът и царината седяха на малка масичка до един прозорец и играеха на дама. Простата игра, макар и с резбована дъска и цветни мраморни пулове, изглеждаше подходящо забавление за деца или възстановяващи се след продължително боледуване хора, а не за най-знатните хора в страната… не че Орико имаше вид на здрав човек за всеки, който имаше очи да види. Зловещите сенки около царската двойка бяха само излишен ретуш на уморената им тъга. Те не играеха, за да убият времето, осъзна Казарил, а за да си отвлекат вниманието от страха и мъката, които ги притискаха отвсякъде.

При вида на Сариното облекло Казарил се стресна. Вместо дворцовия траур в черно и лавандулено, който носеше Орико, тя беше облечена изцяло в бяло — празничния тоалет за Деня на Копелето, вмъкван на всеки две години след Средлетния ден на Майката, за да се избегне изместването, в дългосрочен план, на сезоните. Избеленият лен на дрехите й беше твърде тънък за студеното време и тя се гушеше в голям пухкав шал от бяла вълна. Изглеждаше тъмна, тънка и нездраво бледа в светлите одежди. С други думи, това й облекло представляваше още по-неприкрита обида от ярките дрехи, които носеше на Дондовото погребение. Казарил се зачуди дали не смята да носи белите одежди на Копелето през целия период на траур. И дали ди Жиронал ще се осмели да възнегодува.

Изел приклекна в реверанс пред брат си и снаха си, после погледна Орико с блеснали очи, стиснала ръце пред себе си в поза на скромна женственост, която откровено си противоречеше с изпънатия й от напрежение гръб. Казарил и лейди Бетриз също се поклониха подобаващо. Орико се извърна от масата с играта и кимна в отговор. Намести шкембето си в скута и изгледа неспокойно сестра си. От това разстояние Казарил можа да види къде шивачът е вмъкнал клинове от лавандулен брокат в страничните шевове, за да разшири туниката, както и леко избелелите линии на старите шевове по ръкавите. Царина Сара придърпа шала си и се сви по-навътре в еркерния прозорец.

Без да губи време с дълги предисловия, Изел изложи молбата си пред царина за започване на официални преговори с Ибра за ръката на царевич Бергон. Наблегна на възможността за сключване на мир, та по този начин да се изглади разпрата, създадена от злополучната подкрепа на Орико за покойния Наследник, защото без съмнение нито Шалион, нито изтощената Ибра имаха готовност да продължат конфликта и при новите обстоятелства. Посочи колко подходяща партия е Бергон, както по възраст, така и по ранг, изброи и предимствата за самия Орико — дипломатично не добави и името на Теидез в бъдеще време — от това в идните години да разполага с роднина и съюзник в двора на Ибра. Обрисува жива картина на глутницата по-дребни лордове на Шалион, тръгнали на лов за ръката й — неприятност, която Орико би предотвратил лесно чрез брака й с Бергон. Последният й аргумент предизвика жална въздишка от страна на царина.

Орико започна да извърта, както се и очакваше, като се хвана точно за последния аргумент:

— Но траурът ти ще те предпази поне за известно време, Изел. Дори и Марту… тоест, Марту не би обидил паметта на брат си, като се съгласи съсипаната му от скръб годеница да се ожени преди пепелта от погребалната му клада да е изстинала.

Изел изсумтя по повод „съсипаната от скръб“ годеница.

— Пепелта на Дондо скоро ще изстине и тогава какво? Орико, повече никога не ще приема да ми натрапиш съпруг без моето съгласие — предварителното ми съгласие. Няма да ти позволя.

— Да, да — побърза да се съгласи Орико и размаха ръце. — Онова… онова беше грешка, сега вече разбирам. Прости ми.

„Е, и това ако не е меко казано…“

— Не исках да те обидя, мила сестрица, нито теб, нито, ъъъ, боговете. — Орико се огледа, сякаш се страхуваше някой обиден бог да не му скочи от незнайно каква астрална засада. — Исках да направя добро — на теб и на Шалион.

Едва сега на Казарил му светна, че докато никой в двора, освен него и Умегат, не знаеше чии молитви са виновни Дондо да се прости… е, не с този свят, но поне с живота си, то всички знаеха, че царевната се е молила за спасение. Никой не я подозираше, нито я обвиняваше в опит да направи магия за смърт — разбира се, никой не подозираше и не обвиняваше и него, — но въпреки това Изел беше тук, а Дондо го нямаше. Всеки царедворец с ум в главата сигурно се беше стреснал не на шега от мистериозната смърт на Дондо, а за някои това важеше в още по-голяма степен.

— В бъдеще няма да ти бъде предлаган брак, без да е съгласуван предварително с теб — каза Орико с нетипична твърдост. — Това ти го обещавам, кълна се в короната си.

Тържествена клетва. Казарил вдигна вежди. Орико явно говореше сериозно. Изел сви устни, после прие обещанието с леко, бдително кимване.

Нечие леко дихание, излязло през женски ноздри, се чу в кратката тишина — очите на Казарил се плъзнаха към царина Сара. Лицето й беше в сянката на стената, но устните й се свиха иронично за миг при думите на съпруга й. Казарил се замисли какви ли тържествени обещания пред нея е нарушавал Орико и отмести разтревожено поглед.

— По същата причина — Орико премина към следващото увъртане като човек, който прекосява поток, скачайки от камък на камък, — траурът не позволява да те предложим на Ибра толкова скоро. Лисицата може да приеме подобна прибързаност за обида.

Изел махна нетърпеливо.

— Но ако чакаме, някоя друга ще грабне Бергон! Царевичът сега е наследник, на възраст за женене е, а баща му ще иска да осигури спокойствие по границите си. Лисицата със сигурност ще иска да го размени срещу съюзничество — за някоя дъщеря на маршал Ийс например, или за богата дартакийска благородничка и Шалион ще остане с пръст в уста!

— Твърде скоро е. Твърде скоро. Не казвам, че аргументите ти не са убедителни и че няма да дочакат своя ден. Всъщност преди няколко години Лисицата направи дипломатически запитвания за ръката ти, не помня вече за кой от синовете си, но всичко се разтури, когато избухнаха размириците в Южна Ибра. Нищо не е сигурно. Ами че бедната ми майка бражарка е била сгодявана пет пъти, преди най-накрая да я омъжат за царин Иас. Прояви търпение, успокой се и изчакай по-подходящ момент.

— Според мен сега е идеалният момент. Искам да вземеш решение, да го обявиш официално и да го спазиш — преди канцлер ди Жиронал да се е върнал.

— А, ъъъ, да. И това също. Не бих могъл да предприема стъпка от такова сериозно естество, без да го обсъдя с първия си съветник и с другите лордове от съвета. — Орико кимна, доволен от себе си.

— Миналия път не го обсъди с другите лордове. Ако питаш мен, ти изпитваш някакъв необясним страх да направиш каквото и да било без одобрението на ди Жиронал. Кой е царинът в Кардегос всъщност, Орико ди Шалион или Марту ди Жиронал?

— Аз… аз… ще помисля над думите ти, скъпа сестро. — Орико размаха дебелите си ръце, сякаш да изкъшка нахални врабчета.

Изел, след като го изгледа продължително и с пламтяща настойчивост, от която брат й се размърда неспокойно на стола, прие думите му с леко, неангажиращо кимване.

— Да, помислете добре върху молбата ми, милорд. Утре ще дойда пак.

С това обещание — или заплаха — тя приклекна отново пред Орико и Сара и се оттегли, следвана от Казарил и Бетриз.

— Утре и всеки ден след това? — тихо попита Казарил, когато тя тръгна по коридора, шумолейки ядно с фусти.

— Всеки ден, докато Орико не се предаде — отвърна тя през стиснати зъби. — Виж какво можеш да измислиш, Казарил.

 

 

Когато същия следобед Казарил се отправи към конюшните, през сивите облаци косо биеше жълтеникава зимна светлина. Той придърпа около себе си бродираното палто от фина вълна и сви врат като костенурка под напора на влажния, студен вятър. Издишаше ли с отворена уста, дъхът му излизаше на малко облаче пара. Той издуха няколко облачета към призраците, които, почти невидими под лъчите на слънцето, се влачеха постоянно след него. Влажен скреж обрамчваше камъните на калдъръма под краката му. Той бутна тежката врата на менажерията само колкото да се вмъкне през отвора и веднага я затвори. Поспря за миг, изчаквайки очите му да се нагодят към по-слабата светлина вътре, и кихна от сладкия прах на сламата.

Конярят с отрязаните палци остави едно ведро на пода и забърза към Казарил, поклони му се и изломоти нещо нечленоразделно за поздрав.

— Трябва да говоря с Умегат — каза му Казарил. Дребният стар мъж се поклони още веднъж и му даде знак да го последва по пътечката. Красивите животни до едно се прилепиха до предните решетки на клетките си и задушиха трескаво въздуха при преминаването му, а пясъчните лисици се изправиха на задните си лапи и заскимтяха възбудено.

В дъното на коридора имаше малко помещение, бивш склад за конски сбруи, сега превърнат в стая за почивка на прислугата от менажерията. Малък огън припукваше весело в каменното огнище и прогонваше студа поне донякъде. Лекото, приятно ухание на горящо дърво се смесваше с миризмите на кожа, восък за лъскане и сапун. Натъпканите с вълна възглавнички по столовете, към които му махна конярят, бяха протрити и избелели, а старият работен тезгях — целият в белези и петна. Стаята обаче беше преметена, а малките прозорци, по един от двете страни на огнището, светеха измити. Конярят изломоти още нещо и излезе.

След няколко минути в стаята влезе Умегат — бършеше ръце с някаква кърпа и приглаждаше туниката си.

— Добре дошли, милорд — меко рече той. Казарил неочаквано бе обзет от несигурност как да постъпи — дали да стане като в присъствието на висшестоящ, или да остане седнал, като да беше влязъл прислужник. В литературния рокнарийски липсваше граматична форма за обръщение на секретар към светец. Поизправи гръб и се поклони леко от кръста, не особено сполучлив опит да намери някакво средно положение.

— Умегат…

Умегат затвори вратата, за да могат да говорят спокойно. Казарил се наведе напред, стисна ръце върху масата и заговори с тревогата на пациент, който се обръща за помощ към своя лечител:

— Ти виждаш призраците на Зангре. А случвало ли се е да ги чуваш?

— Обикновено не. А вие? — Умегат си издърпа един стол и седна под прав ъгъл на Казарил.

— Тези — не. — Прогони с яден жест най-нахалния, който го беше последвал. Умегат сви устни и перна петното с кърпата. — Дондовия. — Казарил му разказа за нощешната врява в главата си. — Мисля, че се опитваше да се отскубне. Може ли да го направи? Ако богинята не успее да го удържи?

— Сигурен съм, че никой призрак не може да надвие един бог — каза Умегат.

— Това… не ми звучи много категорично. — Казарил се замисли. Може пък Дондо и демонът да бяха решили да го уморят от безсъние. — Не се ли сещаш за някакъв начин да му запуша устата, ако не друго? Пробвах с глава под възглавницата, но въобще не помогна.

— Има някаква симетрия във всичко това — бавно рече Умегат. — Външните призраци можеш да ги видиш, но не и да ги чуеш, и вътрешните, които можеш да чуеш, но не и да видиш… ако Копелето има нещо общо, възможно е да има връзка с поддържането на равновесието. Във всеки случай аз съм сигурен, че животът ти не е бил запазен случайно и че смъртта ти също няма да е случайна.

Казарил се умълча, замислен над думите му. Нормалните задължения значи. Днешните бяха взели неочакван обрат. Заговори като другар на другар:

— Умегат, слушай, имам една идея. Знаем, че проклятието се предава в рода на Шалион по мъжка линия — от Фонса на Иас и от него на Орико. В същото време царина Сара е обвита от сянка, почти толкова тъмна, колкото и тази на Орико, а тя няма кръвна връзка с Фонса. Излиза, че е прихванала проклятието след брака си, нали така?

Фините бръчки по челото на Умегат се вдълбаха.

— Сара вече носеше сянката, когато дойдох тук, преди години, но предполагам… да, така трябва да е станало.

— По тази логика същото се отнася и за Иста?

— Така излиза.

— В такъв случай… възможно ли е Изел да се отърве чрез брак от проклятието? Да се отърси от него, когато изрече брачните клетви, когато напусне родното си семейство и влезе в семейството на съпруга си? Или проклятието ще я последва и ще се предаде и на мъжа й?

Веждите на Умегат скокнаха нагоре.

— Не знам.

— Но не знаеш със сигурност, че е невъзможно, нали? Мислех си дали това няма да се окаже някакъв път към спасението… или…

Умегат се облегна назад.

— Възможно е. Не знам. При Орико подобна възможност не е съществувала и не съм се замислял.

— Трябва да знам, Умегат. Царевна Изел притиска Орико да започне преговори за женитбата й извън Шалион.

— Канцлер ди Жиронал със сигурност няма да го допусне.

— Не бих подценил убедителността й. Тя не е като Сара.

— И Сара не беше такава навремето. Прав сте обаче. Ох, бедният ми Орико, озовал се е между чука и наковалнята.

Казарил прехапа устни и мълча дълго преди да зададе следващия си въпрос:

— Умегат… ти наблюдаваш този двор от много години. Ди Жиронал винаги ли е бил такъв опасен интригант, или проклятието бавно е подронвало и неговата почтеност? Проклятието ли е привлякло човек като него на такава висока позиция, или всеки, който се опитва да служи на дома Шалион, рано или късно се променя?

— Задавате много интересен въпрос, лорд Казарил. — Сивите вежди на Умегат се смъкнаха в размисъл. — Ще ми се да имах по-еднозначен отговор. Марту ди Жиронал винаги е бил амбициозен, интелигентен, способен. Да оставим настрана по-малкия му брат, който си спечели славата на силна ръка на бойното поле, а не на силна глава в двора. Когато Марту пое канцлерския пост, не бих го определил като по-податлив на изкушенията на гордостта и алчността от всеки друг висш лорд в Шалион, който има да издържа цял родов клан.

„Доста постна оценка. И все пак…“

— Все пак ми се струва… — Умегат сякаш продължи мисълта на Казарил, като вдигна очи да срещне погледа на госта си, — че проклятието не се отрази добре и на него.

— Което ще рече… че прогонването на ди Жиронал няма да разреши проблемите на Орико? Че друг като него, а може и по-лош, просто ще заеме мястото му?

Умегат разпери ръце.

— Проклятието приема стотици форми и изкривява всяко хубаво нещо в живота на Орико според слабото място в неговото естество. Съпруга, която става ялова, вместо да ражда деца. Главен съветник, който е корумпиран, вместо да е лоялен. Приятели, на които не може да разчита, храна, която го разболява, вместо да го прави силен, и така нататък и така нататък.

„Секретар-преподавател, станал плашлив и глупав, вместо смел и мъдър? Или просто обречен и луд…“ Ако всеки, който навлезеше в обсега на проклятието, ставаше уязвим, беше ли той обречен да се превърне в бич за Изел, както ди Жиронал беше бич за Орико?

— А Теидез и Изел? И техните ли начинания са предварително обречени на неуспех като тези на Орико, или неговото бреме е по-голямо, понеже е царин?

— Мисля, че с времето проклятието на Орико набра сила. — Сивите очи на рокнариеца се присвиха. — Зададохте ми поне десет въпроса, лорд Казарил. Позволете и аз да ви задам един. Как стана така, че се хванахте на служба при царевна Изел?

Казарил отвори уста и се облегна назад, докато спомените му препускаха назад към деня, когато провинкарата го беше изненадала с предложението си да го наеме. Но… преди това беше… а още преди това… И откри, че разказва на Умегат за деня, когато един войник от рицарския орден на Дъщерята, яхнал плашлив кон, беше изпуснал златна монета в калта, и как самият той беше пристигнал във Валенда. Умегат запари чай на малкия огън, наля една глинена чаша и я сложи пред Казарил, който замълча само колкото да промие изсъхващото си гърло. Разказа как Изел беше изложила корумпирания съдия в Деня на Дъщерята и продължи да разказва така до деня, когато бяха пристигнали в Кардегос.

Умегат подръпна плитката си.

— Мислите ли, че стъпките ви са били предначертани още оттогава? Смущаваща мисъл. Но боговете са пестеливи и се възползват от всяка разкрила се възможност.

— Ако боговете са ми начертали тази пътека, то къде остава свободната ми воля? Не, не може да бъде!

— Аа! — Умегат се оживи при повдигането на този щекотлив теологически въпрос. — Мислил съм и преди върху тези предначертания и стигнах до извод, който не отхвърля ролята нито на боговете, нито на хората. Може би вместо да контролират всяка стъпка, боговете просто са дали начален тласък по този път на сто или на хиляда Казариловци и Умегатовци. И пристигат онези, които сами го решат.

— И аз първият пристигнал ли съм, или последният?

— Е — сухо рече Умегат, — мога да ви гарантирам, че не сте първият.

Казарил изсумтя в знак, че е разбрал. След като помълча, за да обмисли казаното, рече внезапно:

— Но ако боговете са пратили теб при Орико и мен при Изел… макар лично аз да мисля, че Някой е направил голяма грешка… кой е пратен да защитава Теидез? Не трябва ли да сме трима? Човек на Брата, естествено, макар че дали ще е инструмент, светец или глупак не знам… или пък всичките сто предначертани защитника на момчето са отпаднали някъде по пътя дотук, един по един? Може пък човекът още да не е пристигнал. — Една нова мисъл го остави без дъх. — Може би е трябвало да бъде ди Санда. — Наведе се напред и зарови лице в ръцете си. — Ако остана още дълго тук да си говорим за теология, кълна се, че накрая пак ще се напия до безсъзнание, само и само мозъкът ми да спре да се върти като пумпал в главата ми.

— Пристрастяването към алкохола всъщност е често срещана слабост сред свещените — каза Умегат.

— Започвам да разбирам защо. — Казарил допи последните капки от чая, който вече беше изстинал, и остави чашата. — Умегат… ако трябва да обмислям всяка своя постъпка и да се питам не само дали е мъдра и добра, но и дали точно така се предполага да постъпя, ще се побъркам. Направо ще полудея. Накрая ще свърша свит на топка в някой ъгъл, ще си мънкам под носа и ще роня сълзи.

Умегат се изхили — жестоко, помисли си Казарил, — но после поклати глава.

— Човек не може да отгатне божия промисъл. Придържайте се към добродетелността — стига да можете да я познаете — и се надявайте дългът, който ви се представя, да е дългът, който боговете желаят от вас. И че талантите, които са ви дадени, са талантите, които трябва да поставите в услуга на боговете. Вярвайте, че боговете не ще си поискат обратно повече, отколкото вече са ви дали. Дори и живота ви.

Казарил потърка лице и въздъхна.

— В такъв случай ще впрегна всичките си усилия за осъществяването на женитбата, дето си я е наумила Изел, и ще се надявам това да я освободи от проклятието. Трябва да се доверя на здравия си разум, иначе защо богинята би избрала един разумен човек за пазител на Изел? — После добави тихо: — Поне бях разумен човек… — Кимна, много по-твърдо, отколкото се чувстваше, и избута стола си назад. — Моли се за мен, Умегат.

— Всеки час, милорд.

 

 

Стъмваше се. Лейди Бетриз донесе запален фитил в кабинета на Казарил и почна да пали свещите му за четене. Той се усмихна и кимна признателно. Тя му върна усмивката и духна да угаси фитила, но после се помая, сякаш не бързаше да се върне в женските стаи. Стоеше, забеляза Казарил, на същото място, където двамата се бяха сбогували в нощта на смъртта на Дондо.

— Нещата, изглежда, се поуспокоиха, слава на боговете — каза тя.

— Да. Донякъде. — Казарил остави перото си.

— Започвам да вярвам, че всичко ще се нареди.

— Да. — Коремът му се сгърчи в спазъм. „Не“.

Дълга пауза. Той взе отново перото и го топна в мастилницата, макар че нямаше какво повече да пише.

— Казарил, трябва ли да вярваш, че си на път да срещнеш смъртта, за да събереш смелост да целунеш една дама? — внезапно попита тя.

Той сви глава между раменете си, изчерви се и се прокашля.

— Приемете най-искрените ми извинения, лейди Бетриз. Няма да се повтори.

Не смееше да вдигне поглед от страх тя да не опита отново да прекърши крехките му бариери. От страх, че може да успее. „О, Бетриз, не жертвай достойнството си за моето безсилие!“

Гласът й стана студен:

— Много съжалявам да го чуя, кастиларю.

Той не вдигна очи от сметководната книга, докато стъпките й не заглъхнаха.

 

 

Минаха няколко дни, през които Изел продължи да притиска Орико. Минаха няколко нощи, в които воят на Дондовата душа продължи да тормози Казарил. Тези вътрешни посещения наистина се оказаха еженощни, четвърт час, който преповтаряше ужаса на Дондовата смърт. Казарил не успяваше да заспи преди среднощната интерлюдия, когато лежеше в трескаво очакване, нито дълго след нея, разтърсен от ехото й, и сутрин лицето му сивееше от умора. Размазаните стари призраци започваха да му се струват като домашни любимци в сравнение с това. Нямаше начин всяка вечер да изпива достатъчно вино, за да проспи крясъците, така че си наложи да търпи.

Орико търпеше посещенията на сестра си с далеч по-малко твърдост. Опитваше се да я избягва по все по-странни начини, но тя винаги го откриваше, било в някоя зала, било в кухнята, а веднъж, с което скандализира бедната Нан ди Врит, в парната му баня. В деня, когато той напусна призори замъка и препусна към ловната си хижа в дъбовата гора, Изел го последва след закуска. Казарил с облекчение забеляза, че собствената му призрачна свита изостана малко след като напуснаха Зангре, сякаш нещо ги привързваше към мястото на смъртта им.

Беше ясно, че бързият галоп доставя неизразима радост на Изел, сякаш я отърсваше от напрежението на ограниченията и скуката в замъка. Един ден на седлото, на щипещия зимен въздух, натам и обратно за един всъщност неуспешен лов, съживи очите й и изкара руменина по бузите й. Лейди Бетриз се оживи не по-малко от нея. Четиримата войници от Баошия, пратени да ги придружат, едва поддържаха темпото, пришпорвайки конете си до изнемога. Колкото до Казарил, за него ездата беше агония, която се мъчеше да прикрива. Същата вечер в гърнето отново се появи кръв, за пръв път от няколко дни, а еженощната серенада на Дондо се оказа особено неприятна, защото този път вътрешното ухо на Казарил успя да различи и членоразделни думи сред писъците. В думите нямаше смисъл, но въпреки това се чуваха ясно. Какво ли още го чакаше?

С мисълта дали не го чака още една ужасна езда, късно на следващата сутрин Казарил изкачи уморено стълбите към покоите на Изел. Тъкмо беше наместил схванатите си мускули на стола зад писалището си и беше отворил счетоводната книга, когато се появи царина Сара с две от придворните си дами. Профуча покрай Казарил като облак от бяла вълна. Той скочи изненадано на крака и се поклони дълбоко. Единственият признак, че царината е забелязала съществуването му, беше едно леко, разсеяно кимване.

Откъм вътрешните стаи долетя суетня от женски гласове. Както дамите на царината, така и Нан ди Врит бяха заточени в дневната, където да обменят някоя и друга клюка на тих глас. След около половин час царина Сара излезе и отново прекоси преддверието на Казарил със същата отнесена физиономия.

Бетриз се появи малко след нея.

— Царевната моли да се явите при нея в дневната й — каза тя на Казарил. Черните й вежди се бяха свъсили от тревога. Казарил веднага стана и я последва.

Изел седеше на един резбован стол, ръцете й стискаха страничните му облегалки, беше бледа като платно и дишаше тежко.

— Позор! Брат ми е истински позор за семейството, Казарил! — каза му тя, когато Казарил се поклони и придърпа едно ниско столче до коляното й.

— Милейди? — подкани я да продължи той, като сгъна предпазливо тялото си. Коремните спазми от снощи още не бяха преминали съвсем и го прорязваха като с нож при всяко по-рязко движение.

— Никакви годежи без моето съгласие, нали така, за това не ме е излъгал — само че било нужно и съгласието на ди Жиронал, моля ви се! Сара ми го каза току-що. След смъртта на брат му, но преди да замине от Кардегос, за да търси убиеца му, канцлерът се затворил с брат ми и го убедил да направи допълнение към завещанието си. Ако Орико умре, канцлерът ще стане регент на брат ми Теидез…

— Ако не се лъжа, за това се знае от доста време, царевна. Ще бъде създаден и регентски съвет, който да му помага. Провинкарите на Шалион не биха позволили толкова голяма власт да премине в ръцете на един от тях, без да има някакво средство за контрол.

— Да, да, това го знам, но…

— В допълнението няма текст за отмяна на съвета, нали? — попита разтревожено Казарил. — Виж, това би предизвикало сериозно брожение сред лордовете.

— Не, тази част е останала непроменена. Но в предишния вариант аз съм определена за повереница на баба ми и на вуйчо ми, провинкара на Баошия. Сега за настойник ми е определен ди Жиронал. За това няма контролен съвет! И още нещо, Казарил! Срокът на настойничеството му е докато се омъжа, а разрешението за женитбата ми е оставено изцяло в негови ръце! Ако поиска, може да ме държи мома, докато си умра от старост!

Казарил прикри безпокойството си и вдигна ръка да я успокои.

— Едва ли. Самият той ще умре от старост много преди вас. А много преди това дори, когато Теидез навърши пълнолетие и поеме цялата власт на поста си, може да ви освободи с царски декрет.

— В допълнението е записано, че Теидез ще стане пълнолетен на двайсет и петата си година, Казарил!

Преди десет години Казарил би споделил гнева й от този удължен срок. Сега му звучеше по-скоро като добра идея. Стига, разбира се, регент да не беше ди Жиронал.

— Тогава ще съм почти на двайсет и осем години!

Още дванайсет години, през които проклятието да й въздейства отвън и отвътре… не, това не беше добре, откъдето и да го погледнеш.

— Като едното нищо може да изгони и вас от домакинството ми!

„Имате и друга Настойница, която още не е решила да ме изгони“.

— Признавам, че имате основание за тревога, царевна, но недейте да изпадате в паника преждевременно. Докато Орико е жив, всичко това е без значение.

— Сара казва, че той не е добре.

— Не е в най-добрата си форма — предпазливо се съгласи Казарил. — Но в никакъв случай не е стар. Едва ли е на повече от четирийсет.

Ако се съдеше по изражението й, тази възраст й се струваше достатъчно напреднала.

— Той е по-… зле, отколкото изглежда. Така каза Сара.

Казарил се поколеба.

— Тя толкова ли е близка с него, че да знае? Бях останал с впечатлението, че са се отчуждили.

— Тях пък изобщо не ги разбирам. — Изел потри очи с кокалчетата на ръката си. — О, Казарил, излиза, че Дондо ми е казал истината! Мислех, че може просто да ме е излъгал, за да ме сплаши. Сара така отчаяно искала дете, че се съгласила ди Жиронал да опита, когато Орико… вече не можел. Марту не бил чак толкова лош, така каза. Поне се държал кавалерски. Само че когато и той не успял да й направи дете, брат му го убедил да включи и него в начинанието. Дондо бил ужа̀сен, унижението й му доставяло удоволствие. Но, Казарил, Орико е знаел. Лично помогнал да убедят Сара. Не го разбирам, защото Орико със сигурност не мрази Теидез толкова много, че да постави копелето на ди Жиронал на негово място.

— Така е. — „И не е“. Един син на ди Жиронал и Сара не би бил в кръвна връзка с Фонса Що-годе Мъдрия. Орико сигурно бе сметнал, че такова дете би освободило царския престол на Шалион от смъртното проклятие на Златния генерал. Отчаяна мярка, но е имало вероятност да свърши работа.

— Царина Сара каза — добави Изел, като се помъчи да се усмихне, — че ако ди Жиронал открие убиеца на Дондо, тя ще плати за погребението му, ще отпусне пенсия на семейството му и ще се погрижи свещените от храма в Кардегос всеки ден да четат молитви за душата му.

— Това е добре да се знае — тихо рече Казарил. Макар че той нямаше семейство, на което да бъде отпусната пенсия. Преви се леко и се усмихна да скрие гримасата на болка. Така, значи дори Сара, която бе наприказвала потресаващи подробности от интимен характер пред девичите уши на Изел, не й беше казала за проклятието. А той вече беше сигурен, че и Сара знае за него. Орико, Сара, ди Жиронал, Умегат, навярно Иста, може би дори и провинкарата, и нито един от тях не се беше решил да съобщи на двете деца ужасната истина за тъмния облак, надвиснал над тях. Кой беше той да нарушава този таен заговор за мълчание?

„И на мен никой не ми каза. Благодарен ли съм им сега за тази загриженост?“ Кога, тогава, смятаха защитниците на Теидез и Изел да ги уведомят за сянката, която ги обвива? Може би Орико възнамеряваше да им го съобщи на смъртния си одър, както му го беше съобщил баща му Иас?

Имаше ли Казарил правото да въведе Изел в една тайна, която собственото й семейство беше предпочело да скрие от нея?

И беше ли готов да й обясни как е разбрал самият той за това?

Погледна към лейди Бетриз, която седеше на ръба на друго ниско столче и не сваляше тревожните си очи от своята разстроена господарка. Дори Бетриз, която много добре знаеше, че се е опитал да направи магия за смърт, не подозираше, че е успял.

— Не знам какво да правя — простена Изел. — Орико е безполезен.

Би ли могла Изел да избяга от проклятието, без въобще да се налага да научава за него? Той си пое дълбоко дъх, защото онова, което се канеше да каже, твърде много намирисваше на държавна измяна.

— Може да предприемете стъпки сама да уредите женитбата си.

Бетриз го изгледа опулено.

— Какво?! Тайно? — каза Изел. — Тайно от брат ми, царина?

— Тайно от канцлера му, във всеки случай.

— Това законно ли е?

Казарил издиша шумно.

— Една женитба, договорена и консумирана, не може току-така да бъде анулирана дори от царин. А ако ви подкрепи достатъчно голям брой шалионски благородници — а ди Жиронал вече е настроил срещу себе си достатъчно хора, — анулирането й би станало още по-трудно. — А ако успееха да я изведат от Шалион и да я поставят под защитата на, да речем, един толкова хитър свекър като Лисицата от Ибра, тя можеше да остави зад гърба си както проклятието, така и дворцовите интриги. Трудното беше как да се наредят нещата така, че Изел да не се превърне от безпомощна заложница в един двор в безпомощна заложница в друг. „Но поне ще е заложница без проклятие на раменете си, нали?“

— Аха! — Очите на Изел светнаха одобрително. — Казарил, наистина ли може да се направи?

— Съществуват трудности от практическо естество — призна той. — Но всяка от тях си има своето практическо разрешение. Най-важното е да намерите доверен човек, който да ви стане посланик. Трябва да е достатъчно умен, за да ви спечели възможно най-силната позиция в преговорите с Ибра, да е достатъчно гъвкав, така че да не обиди Шалион с действията си, да има куража да пресече инкогнито размирни граници, силата за трудното пътуване, верността — към вас и единствено към вас, както и вяра в каузата ви, която да не се пречупи. Една грешка в този подбор може да се окаже фатална. — Навярно в буквалния смисъл.

Тя притисна ръце и смръщи чело.

— Можете ли да ми намерите такъв човек?

— Ще посветя мислите си на това и ще се огледам.

— Направете го, лорд Казарил — прошепна тя. — Направете го.

Лейди Бетриз се обади, със странно безизразен тон:

— Едва ли е нужно да се оглеждате много надалеч.

— Не мога да бъда аз. — Преглътна и вместо да се обоснове с истинската причина, която гласеше: „Защото всеки момент мога да се строполя мъртъв в краката ви“, каза: — Не смея да ви оставя тук без защита.

— Всички ще помислим над това — твърдо рече Изел.

 

 

Тържествата по случай Деня на Бащата преминаха тихо. Студен дъжд се изля над Кардегос и мнозина в Зангре предпочетоха да пропуснат градската процесия, макар че Орико отиде, както повеляваше дългът му на царин, и в резултат настина жестоко. Възползва се от главоболието си, като се затвори в покоите си, без да приема никого. Обитателите на Зангре, все още в черно и лавандулово заради кончината на лорд Дондо, бяха необичайно тихи по време на празничната вечеря, придружена от религиозна музика, но без танци.

Леденият дъжд продължи през цялата седмица. През един прогизнал следобед, когато Казарил съчетаваше преподаването с практическото обучение, като обясняваше на Бетриз и Изел как се водят сметки, някой почука отсечено на вратата още преди плахият глас на пажа да обяви:

— Марш ди Палиар е дошъл да види милорд ди Казарил.

— Пали! — Казарил се извъртя на стола си и се изправи, като се подпря с ръка на масата. Нескрита радост засия по лицата и на двете му дами, прогонвайки скуката. — Не очаквах да дойдеш толкова скоро в Кардегос!

— Аз също. — Пали се поклони на жените и удостои Казарил с крива усмивка. Пусна една монета в шепата на пажа и му даде знак да се изпарява. Момчето се поклони доземи, което показваше искреното му одобрение относно щедростта на бакшиша, и хукна нанякъде.

Пали продължи:

— Взех само двама офицери и препуснахме здраво. Войската ми от Палиар ни следва със скорост, която няма да убие конете. — Огледа стаята и сви широките си рамене. — Да не дава богинята! Не мислех, че изричам пророчество, когато за последен път бях тук. Като си го помисля, и тръпки ме побиват, сякаш не ми стига този проклет дъжд, от който ми изстинаха кокалите. — Свали мокрия си вълнен плащ, под който се показаха синьо-белите дрехи на офицер от ордена на Дъщерята, и прокара ръка през капчиците, които грееха като стъклени мъниста по тъмната му коса. Ръкува се крепко с Казарил и добави: — Демоните на Копелето са ми свидетели, Каз, изглеждаш ужасно!

Уви, Казарил не можеше да отвърне на коментара му с подходящото „Много точно казано“. Вместо това замаза положението, като промърмори:

— От времето е. Кара ни да се чувстваме като парцали.

Пали отстъпи малко назад и го изгледа от главата до петите.

— Времето значи? Когато те видях за последен път, кожата ти не беше с цвета на мухлясало тесто, около очите ти нямаше черни кръгове като на одран скален плъх и… и изглеждаше в доста добра форма, а не блед, изпит и с подут корем. — Казарил изправи гръб, като си глътна възмутено корема, а Пали го посочи с пръст и добави: — Царевна, трябва да пратите секретаря си да го прегледа лечител.

Изел огледа Казарил с внезапно съмнение и ръката й литна към устните, сякаш го виждаше за пръв път от седмици. Което, предположи той, си беше вярно в известен смисъл. Вниманието й беше изцяло погълнато от собствените й проблеми, покрай бедите, връхлетели я една след друга. Бетриз погледна първо единия, после другия и прехапа устни.

— Не ми трябва лечител — твърдо рече Казарил, високо и бързо. „Или друг, който умее да задава въпроси“.

— Всички казват така, защото ги е страх от скалпела и слабителните. — Пали махна пренебрежително с ръка на възмутения му протест. — Последния от сержантите ми, дето му излязоха циреи от седлото, трябваше да го бода с меча по задника по целия път до стария знахар с пиявиците. Не го слушайте, царевна. Казарил — лицето му стана сериозно и той се поклони извинително на Изел, — може ли да поговорим насаме за минутка? Обещавам да не го задържам за дълго, царевна. Не мога да се мотая дълго тук.

Изел даде царственото си разрешение с подходяща тържественост. Казарил, комуто не убягна подтекстът в думите на Пали, заведе младия мъж в стаята си на долния етаж, вместо в кабинета в преддверието на женските покои. Коридорът беше празен, за щастие. Казарил затвори плътно вратата, така че никой човек да не ги подслуша. Слабоумните привидения можеха да пазят тайна.

После седна на стола, за да прикрие сковаността на движенията си. Пали приседна на ръба на леглото и стисна ръце между коленете си.

— Куриерът от ордена на Дъщерята трябва да е стигнал за рекордно време до Палиар въпреки разкаляните пътища — отбеляза Казарил, като броеше дните наум.

Тъмните вежди на Пали се вдигнаха.

— Вече знаеш за това? Аз пък си мислех, че конклавът се свиква тайно. Макар че скоро ще стане повече от очевидно, когато и другите лордове-посветени пристигнат в Кардегос.

Казарил сви рамене.

— Имам си източници.

— Не се и съмнявам. Аз пък си имам свои. — Пали размаха пръст. — Ти си единственият информатор в Зангре, комуто бих се доверил в момента. Какво, богове пет, става тук, в двора? Циркулират какви ли не зловещи и объркани слухове във връзка с внезапната кончина на покойния ни свещен водач. А колкото и приятна да е така обрисуваната картинка, някак не ми се вярва, че е бил отнесен от банда демони с пламтящи криле, призовани от молитвите на царевна Изел.

— Ъъъ… не точно. Просто се е задавил посред пиянски гуляй вечерта преди сватбата си.

— Задавил се е с отровния си лъжлив език, надявам се.

— Долу-горе да.

Пали изсумтя.

— Лордовете-посветени, които Дондо вбеси — не само онези, които не успя да купи от самото начало, а и онези, които впоследствие се засрамиха от продажността си, — приемат смъртта му като знак, че нещата се променят. Веднага щом се събере кворум, възнамеряваме да изпреварим канцлера и да предложим на Орико свой собствен кандидат за свещен водач на ордена. Или подборка от трима приемливи мъже, от които царинът да си избере.

— Това би се приело по-добре, предполагам. Цялата история се крепи на ръба между… — Казарил имаше предвид „между лоялността и измяната“, но не го каза на глас. — Освен това ди Жиронал има голямо влияние и в храма, не само в Зангре. Едва ли искате тези вътрешни боричкания да излязат от контрол.

— Дори ди Жиронал не би посмял да прати войници на Сина срещу войници на Дъщерята — уверено каза Пали.

— Хм.

— В същото време някои от лордовете-посветени — без имена засега — искат да стигнат и по-далеч. Примерно, да съберат и представят пред Орико доказателства за достатъчно от подкупите, заплахите и злоупотребите на двамата ди Жиронал, които да принудят царина да го освободи от канцлерския пост. Да го принудят да заеме някаква нееднозначна позиция.

Казарил потърка носа си и рече предупредително:

— Да принудиш Орико да заеме ясна позиция е като да се опиташ да построиш кула от яйчен крем. Не бих го препоръчал. А и няма да е лесно да го откъснете от ди Жиронал. Царинът разчита на него… по причини, по-дълбоки, отколкото мога да ти обясня. Доказателствата ви ще трябва да са абсолютно необорими.

— Да, и точно затова съм тук. — Пали се наведе напред, напрегнат като струна. — Би ли повторил, под клетва пред конклава на Дъщерята, историята, която ми разказа във Валенда, за това как братята Жиронал са те продали в робство на галерите?

Казарил се поколеба.

— Само думата си мога да представя като доказателство, Пали. А тя не стига, за да катурне ди Жиронал, уверявам те.

— Няма да е само това. Но може точно тя да се окаже монетата, която да натежи на везната, сламката, която да подпали огъня.

Сламката, която да изпъкне сред останалите сламки? Искаше ли той да се превърне в център на този заговор, публично при това? Устните на Казарил се свиха объркано.

— А и си си спечелил репутация тук — продължи да го убеждава Пали.

Казарил се размърда.

— Не най-добрата, това поне е сигурно…

— Глупости. Всички са чували за умния секретар на царевна Изел, човек, който следва собствената си съвест — и се грижи за нейната, — защитника на Готоргет, абсолютно неподкупен човек, за когото богатството е без значение…

— Нищо подобно — искрено го увери Казарил. — Просто се обличам зле. Нямам нищо против богатството, напротив.

— И който се ползва с пълното доверие на царевната. И не ми се прави на алчен царедворец — лично съм те виждал да отказваш три щедри подкупа, които рокнарийците ти предложиха, за да предадеш Готоргет. Последния го отказа, докато умирахме от глад, и мога да представя живи свидетели, които да го потвърдят.

— Е, разбира се, че не приех…

— Думата ти ще се чуе в съвета, Каз!

Казарил въздъхна.

— Аз… ще си помисля. Имам си по-неотложни задължения. Бих говорил на закрита сесия само ако сметнеш, че от показанията ми наистина ще има някаква полза. Вътрешната политика на храма не е моя работа. — Остра болка в корема го накара да съжали за избора на думи. „Боя се, че понастоящем съм затънал до уши във вътрешната политика на богинята“.

Пали се ухили доволно, сякаш Казарил му беше дал тържествено съгласието си, после стана, благодари на приятеля си и си тръгна.