Лоис Макмастър Бюджолд
Проклятието на Шалион (13)

13.

Странното погребение на лорд Дондо беше изцедило докрай силите на царевната и тя вече преплиташе крака, когато най-после изкачиха нанагорнището към крепостта. Казарил я остави с Бетриз и Нан, които си говореха как щели да сложат Изел право в леглото и да си поръчат лека вечеря в стаите. Самият той тръгна назад към портите на Зангре. Спря, колкото да погледне към града — диреше с поглед пушека, който би трябвало все още да се издига над храма. Стори му се, че съзира бледо оранжево отражение върху ниските облаци, но вече беше прекалено тъмно, за да различи нещо повече.

Сърцето му подскочи уплашено, когато нещо изплющя край него на минаване през двора с конюшните — оказа се, че са гарваните от кулата на Фонса, решили да му досадят за пореден път. Прогони два, които държаха да кацнат на раменете му, и се опита да подплаши останалите, като подвикваше и тропаше с крак. Те се отдалечиха малко с подскоци, но не понечиха да си тръгнат, а го последваха нахално чак до менажерията.

Един от конярите на Умегат го чакаше при стенните фенери от двете страни на входа. Беше дребен възрастен мъж без палци на ръцете; широката му усмивка разкри чуканчето, останало от отрязания му език — сигурно трябваше да замести поздрава за добре дошъл, пояснен допълнително от приятелските му жестове. Той отвори широката врата само колкото да пропусне Казарил пред себе си и разгони гарваните, които се опитаха да ги последват, като подритна с върха на ботуша си най-упорития, преди да захлопне вратата.

Свещникът на коняря беше с дебела дръжка, направена така, че да може да я обхване стабилно с пръсти въпреки липсата на палец. Под лъчите на тази светлинка той поведе Казарил по пътечката между клетките. Животните започнаха да душат и да помръдват неспокойно при преминаването на Казарил, притискаха муцуни към решетките и го следваха с поглед. Очите на леопарда светеха като зелени искри, а хрипливото му ръмжене отекна в затвореното помещение, не басово и враждебно, а с монотонния ритъм на някакъв странно въпросителен напев.

Конярите от менажерията живееха в едната половина на горния етаж на сградата, а в другата половина се складираше храната за животните. Една от вратите беше отворена и изливаше в тъмния коридор светлината на свещи. Дребният коняр почука на рамката й и гласът на Умегат отвърна:

— Добре. Благодаря ти.

Конярят му направи път с поклон. Казарил хлътна през вратата — стаята беше тясна, но самостоятелна, от прозореца се виждаше потъналият в мрак двор пред конюшните. Умегат дръпна пердето и се провря покрай скованата от чамови дъски маса, застлана с шарена покривка, върху която бяха наредени стомна за вино, глинени чаши и чиния с хляб и сирене.

— Благодаря ви, че дойдохте, лорд Казарил. Влезте, моля, настанете се. Благодаря ти, Дарис, това е всичко. — Умегат затвори вратата. Казарил спря на половината път до стола, към който беше посочил Умегат, и огледа любопитно една висока библиотечка, натъпкана с книги, сред които заглавия на ибрийски, дартакийски и рокнарийски. Едно познато, изписано със златни букви заглавие на най-горния рафт привлече окото му — „Петорната пътека на душата. Ордол“. Кожената подвързия се беше протрила от употреба, а по самото томче, както и по повечето от другите, нямаше и следа от прах. Теология, в по-голямата си част. „Защо ли не се учудвам?“

Казарил седна на дървения стол. Умегат наля гъсто червено вино в една от чашите, усмихна се за миг и я подаде на госта си. Казарил я обви благодарно с треперещите си ръце.

— Благодаря ти. Добре ще ми дойде.

— И аз така си помислих, милорд. — Умегат наля една чаша и за себе си, после седна срещу Казарил. Трапезата може да беше бедна, но свещниците с предостатъчно восъчни свещи я заливаха с богата, ясна светлина. Светлина за човек, който чете.

Казарил вдигна чашата към устните си и изгълта виното. Когато я остави на масата, Умегат веднага я напълни отново. Казарил затвори очи, после ги отвори. Отворени или затворени, Умегат продължаваше да излъчва сияние.

— Ти си дякон… не. Свещен си. Нали? — рече Казарил.

Умегат се прокашля извинително.

— Да. От ордена на Копелето. Макар че не заради това съм тук.

— Защо си тук?

— Ще стигнем и до това. — Умегат се приведе напред, взе ножа и почна да реже хляба и сиренето.

— Мислех си… надявах се… чудех се дали не са те изпратили боговете. За да ме насочваш и пазиш.

Устните на Умегат потрепнаха в подобие на усмивка.

— Наистина ли? Аз пък се чудех дали вие не сте изпратен от боговете, за да насочвате и пазите мен.

— О. Това е… това не е много добре. — Казарил се сви на стола си и отпи поредната голяма глътка. — Откога?

— От онзи ден в менажерията, когато гарванът от кулата на Фонса скачаше като побъркан по главата ви и крещеше „Този е! Този е!“. Моят бог е, смея да кажа, дяволски двусмислен понякога, но онова му послание трудно би могло да се сбърка.

— А аз светех ли… тогава?

— Не.

— Кога започнах да, ъъъ, да правя това?

— По някое време след като ви видях за последно, което беше вчера късно следобед, когато се върнахте в Зангре, накуцващ, сякаш ви е хвърлил кон, и преди да ви видя днес в храма. Мисля, че вие имате по-точна представа от мен кога точно е станало. Защо не хапнете, милорд? Не изглеждате добре.

Казарил не беше ял нищо, откакто Бетриз му беше донесла млечната попара по обяд. Умегат изчака гостът му да напълни устата си със сирене и хляб, преди да отбележи:

— Една от многото ми задачи като млад свещен преди да дойда в Кардегос, беше на помощник-следовател към храма. Разследвах случаите на предполагаема магия за смърт. — Казарил едва не се задави, но Умегат продължи ведро: — Или чудо за смърт, ако трябва да се придържаме към теологическата терминология. Разкрихме доста на брой изобретателни фалшификати — обикновено с помощта на отрова, макар че, ъъъ, по-глупавите убийци често прибягваха до не така изтънчени методи. Налагаше ми се да обяснявам, че Копелето никога не екзекутира непокаяли се грешници с кинжал, нито с голям чук. Истинските чудеса бяха значително по-редки, отколкото си мислят хората. Никога обаче не попаднах на автентичен случай, в който жертвата да е била невинна. За да се изразя още по-ясно — чудесата на Копелето са чудеса на справедливост. — Гласът му беше станал по-отчетлив, по-решителен, раболепието се изпаряваше от него заедно с голяма част от мекия му рокнарийски акцент.

— Ааа — измрънка Казарил и отпи нова глътка от виното. „Това е най-умният човек, когото срещнах в Кардегос, а аз три месеца го подминавах само защото носи дрехи на прислужник“. Трябваше все пак да признае, че Умегат очевидно не желае да привлича вниманието към себе си. — Тази ливрея върши почти същата работа като мантия-невидимка, да знаеш.

Умегат се усмихна и отпи от виното си.

— Знам.

— Та… още ли си следовател? — Свърши ли се? Щяха ли да го обвинят, осъдят и екзекутират за опита, макар и неуспешен, да убие Дондо?

— Не. Вече не съм.

— Какво си тогава?

За негово изумление, очите на Умегат се присвиха в израз на мълчалив смях.

— Светец съм.

Казарил го гледа дълго, после пресуши чашата си. Умегат я напълни отново. Тази вечер Казарил беше сигурен в твърде малко неща, но някак не мислеше, че Умегат е луд. Или че лъже.

— Светец? На Копелето?

Умегат кимна.

— Това е… необичайно занятие, особено за рокнариец. Как се стигна до това? — Въпросът му беше тъп, но с две чаши вино на празен стомах, главата му започваше да се върти.

В усмивката на Умегат се промъкнаха тъга и самовглъбеност.

— За вас — истината. Предполагам, че имената вече са без значение. Беше много, много отдавна. Когато бях млад лорд в Архипелага, се влюбих.

— Младите лордове и младите селяни го правят навсякъде.

— Моят любим беше на около трийсет по онова време. Мъж с буден ум и добро сърце.

— О! На Архипелага?

— Там. Не проявявах никакъв интерес към религията. По очевидни причини, той беше квинтарианец. Крояхме планове да избягаме заедно. Аз стигнах до кораба за Бражар. Той не успя. По време на цялото плаване ме мъчеха морска болест и дълбоко отчаяние, научих се — така си мислех тогава — да се моля. Надявах се да се е добрал до някой друг кораб и да се срещнем в пристанищния град, който бяхме избрали за своя цел. Мина повече от година преди да разбера как точно е свършил, разказа ми един рокнарийски търговец, когото и двамата познавахме.

Казарил отпи от виното.

— По обичайния начин?

— О, да. Гениталиите, палците — за да не почита с жест петия бог… — Умегат докосна челото, пъпа, слабините и сърцето, свивайки палеца си зад дланта, както го правеха квадрианците, отхвърляйки петия пръст, който символизираше Копелето. — Езика му отрязали последен, за да има с какво да предаде другите. Той не казал и дума. Умрял като мъченик, на бесилото.

Казарил докосна челото, устните, пъпа, слабините и сърцето си с широко разперени пръсти.

— Съжалявам.

Умегат кимна.

— Дълго време не ми излизаше от главата и все мислех за това. Е, поне в промеждутъците между два запоя. Младост, какво да я правиш. Решението не дойде лесно. Накрая един ден отидох в храма и се предадох. — Той си пое дъх. — И орденът на Копелето ме прие. Даде дом на бездомния, приятели на самотния, чест на презрения. Дадоха ми и работа. Бях… спечелен.

„Храмови свещен“. Умегат пропускаше някои подробности, помисли си Казарил. Четирийсетина години подробности. Но нямаше нищо необяснимо в това един интелигентен, енергичен, отдаден на работата си човек да се издигне по стълбата на храмовата йерархия до такъв висок ранг. Не това, а фактът, че грее като пълна луна над снежно поле, му причиняваше световъртеж.

— Браво. Страхотно. Много похвално. Сиропиталища и, ъъъ, разследвания. А сега ми обясни защо светиш в тъмното. — Или беше пил твърде много, или недостатъчно, мрачно реши той.

Умегат разтърка врата си и подръпна леко опашката си.

— Разбирате ли какво означава да си светец?

Казарил се окашля неспокойно.

— Трябва да си много добродетелен, предполагам.

— Всъщност не. Не е нужно човек да е благочестив. Нито дори добър. — Внезапно на лицето на Умегат се изписа огорчение. — Уверявам ви, че щом веднъж човек премине през… през каквото премине, вкусовете му се променят. Материалната амбиция изглежда несъществена. Алчността, гордостта, суетата, гневът просто стават твърде скучни и не си заслужава да си губиш времето с тях.

— Сластта?

Умегат се оживи.

— Сластта, радвам се да заявя, изглежда, остава до голяма степен незасегната. Или по-скоро любовта. Защото жестокостта и егоизмът, които са част от сластта, постепенно стават отегчителни. Лично аз обаче бих казал, че се касае не толкова за нарастване на добродетелността, колкото за замяната на предишните пороци с пристрастеност към твоя бог. — Умегат пресуши чашата си. — Боговете обичат своите одухотворени мъже и жени така, както художникът обича хубавия мрамор, но въпросът не е в добродетелността. А във волята. Която е длето и чук. Познавате ли класическата проповед на Ордол за чашите?

— Това, дето свещеният разлива вода наляво и надясно? За пръв път я чух, когато бях на десет. Стори ми се много забавно, когато си измокри обувките, но пък тогава бях десетгодишен. Нашият свещен в Казарил обаче обикновено си мрънкаше под носа.

— Следете ме и няма да се отегчите. — Умегат обърна чашата си върху покривката. — Човешката воля е свободна. Боговете не могат да й влияят, така както аз не мога да налея вино в тази чаша през дъното й.

— Не, не хаби хубавото вино! — възнегодува Казарил, когато Умегат посегна към стомната. — Виждал съм да го правят и преди.

Умегат се ухили и дръпна ръката си.

— Но разбрахте ли наистина колко безпомощни се боговете, щом и най-низшият роб може да затвори за тях дверите на сърцето си? А щом може да затвори сърцето си, значи може да се затвори и светът, защото боговете нямат друг достъп до него, освен чрез душите на хората. Ако боговете можеха да си отворят проход насила, тогава хората щяха да са най-обикновени марионетки. Само ако вземат назаем или им бъде предоставен свободно от същество със свободна воля, само тогава могат да се пресегнат през този малък канал и да въздействат на света. Понякога успяват да се пресегнат и през умовете на животни, но слабо и с цената на големи усилия. Растенията… изискват голяма далновидност. Или — Умегат обърна отново чашата си с отвора нагоре и взе стомната — понякога един човек може да се отвори за тях и да ги остави да се излеят през него в света. Той — или тя — свободно отстъпват дара на своята воля на своя бог. И като се отказват от действие, правят действието възможно. — Той вдигна чашата до устните си, изгледа Казарил над ръба й и отпи. После добави: — Вашият свещен не е трябвало да използва вода. Тя просто не задържа достатъчно добре вниманието. Вино. Или кръв, в напръстник. Някаква ценна течност.

— Ъъъ — успя да измучи Казарил.

Умегат се облегна назад и го наблюдава известно време. Казарил не смяташе, че рокнариецът гледа видимата му плът. „Кажи ми тогава защо един рокнариец ренегат, храмови свещен и светец на Копелето се подвизава дегизиран в менажерията на Зангре?“ На глас успя да окастри въпроса си до жалостивото питане:

— Но какво правиш тук?

Умегат сви рамене.

— Каквото пожелае богът. — Смили се над объркването, изписало се на лицето на Казарил, и добави: — А той, изглежда, желае да запази живота на царин Орико.

Казарил се поизправи, мобилизирайки пихтията, в която виното се опитваше да превърне мозъка му.

— Орико болен ли е?

— Да. Държавна тайна, между другото, макар състоянието му да е очевидно за всеки, който има очи да види и ум да отсъди. Въпреки това… — Умегат вдигна пръст пред устните си като молба за дискретност.

— Да, но… мислех, че изцелението е по частта на Майката и Дъщерята.

— Ако болестта на царина беше с естествен произход, да.

— Неестествен произход? — Казарил примижа. — Тъмната мантия — ти също можеш да я видиш, нали?

— Да.

— Но Теидез също е обвит в сянка, както и Изел… царина Сара също е омърсена. Що за зло е това, че не ми даде да говоря за него на улицата?

Умегат остави чашата си, подръпна прошарената си бронзова опашка и въздъхна.

— Всичко започва с Фонса Що-годе Мъдрия и Златния генерал. Което за вас е по-скоро легенда, предполагам. Аз обаче си спомням онези времена на отчаяние. — После добави небрежно: — Веднъж видях генерала, между другото. По онова време бях шпионин в княжеството му. Ненавиждах всичко, което той бранеше, и въпреки това… ако ми беше казал и една дума, като нищо щях да падна на колене пред него и да го следвам навсякъде. Той не беше само докоснат от бога. Той беше истинско божествено въплъщение и държеше света в шепите си. Почти. Беше на крачка от лебедовата си песен, когато Фонса и Копелето го погубиха. — Обработеният глас на Умегат се беше снижил благоговейно при спомена. Очите му се впериха нейде в далечината.

Сетне погледът му се изтръгна рязко от изгубеното минало и се върна върху Казарил. Като си спомни да се усмихне, той протегна ръка с палеца нагоре и я разклати леко в двете посоки.

— Копелето, макар и най-слабият от своето семейство, е богът на равновесието. Опозицията, която позволява на ръката да хваща. Казват, че ако някога един от боговете погълне всички останали, ще остане само една истина, проста и съвършена, и светът ще свърши с взрив от светлина. Някои праволинейно мислещи дори намират тази идея за привлекателна. Лично аз я намирам за ужасна, но пък винаги съм се славел с лошия си вкус. Междувременно Копелето, несвързан с нито един сезон, обикаля, за да опази всинца ни. — Пръстите на Умегат се събраха един след друг — Дъщеря, Майка, Син, Баща — с възглавничката на палеца. Той продължи: — Златният генерал беше приливна вълна на съдбата, която се надигаше да погълне света. Душата на Фонса беше равностойна на неговата, но не можеше да уравновеси мощния потенциал на отредената му орис. Когато демонът на смъртта отнесе душите им от света, тази орис преля и се разпростря по наследниците на Фонса — миазма от лош късмет и неуловима горчивина. Черната сянка, която виждате, е неосъществената орис на Златния генерал, която трови живота на враговете му. Или смъртното му проклятие, казано с други думи.

Казарил се зачуди дали това не обяснява защо всички военни кампании на Иас и Орико, в които беше участвал и самият той, се бяха развили толкова зле.

— Как… как може да бъде вдигнато проклятието?

Умегат въздъхна.

— Тук съм от шест години, а отговор така и не ми беше даден. Може би ще се изчерпи от само себе си след смъртта на всички Фонсови потомци.

„Но това значи… царинът, Теидез… Изел!“

— А може би — додаде Умегат — дори и след това ще продължи да се процежда през годините като отровен ручей. Отдавна трябваше да е убило Орико. Контактът със свещените същества очиства царина от корозията на проклятието, но само за кратко. Менажерията забавя смъртта му, но богът така и не ми е казвал защо. — В гласа на Умегат се прокрадна печал. — Боговете не пишат писма с указания. Дори и на светците си. Предлагал съм го, между другото, в молитвите си. Седял съм часове наред, докато мастилото не изсъхне върху перото ми, изцяло на Неговите услуги. И какво ми праща той вместо указания? Един превъзбуден гарван с една-едничка дума в речника си.

Казарил примижа виновно при мисълта за бедния гарван. В интерес на истината, се чувстваше много по-виновен за смъртта на гарвана, отколкото за смъртта на Дондо.

— Та това е, което правя тук — каза Умегат и вдигна напрегнат поглед към Казарил. — А какво правите вие тук?

Казарил разпери безпомощно ръце.

— Не знам, Умегат. — И добави жално: — Може би ти знаеш? Каза, че… че светя. Като теб ли изглеждам? Или като Изел? Или дори като Орико?

— Работата е там, че откакто ми е дадено вътрешното око, такъв като вас не бях виждал. Ако Изел е свещица, вие сте пожар. Вие сте… в интерес на истината е доста трудно да ви гледа човек.

— Не се чувствам като пожар.

— А като какво се чувствате?

— В момента ли? Като купчина тор. Лошо ми е. Пиян съм. — Разклати виното на дъното на чашата си. — От известно време ме мъчат коремни спазми, които ту минават, ту започват отново. — Сега бяха утихнали, но все така усещаше корема си подут. — И съм уморен. Не съм се чувствал толкова уморен, откакто лежах полумъртъв в Палатата на Майката в Загосур.

— Мисля — внимателно поде Умегат, — че е много, много важно да ми кажете истината.

Устните му все така се усмихваха, но сивите му очи сякаш прогаряха дупки. Казарил си помисли, че един добър храмови следовател би следвало да притежава личен чар и да умее да подмамва хората към изповеди в разследванията си.

„Ти вече заложи живота си. Какъв смисъл да хленчиш за него сега?“

— Снощи се опитах да направя магия за смърт на Дондо ди Жиронал.

По нищо не личеше Умегат да е изненадан; изглеждаше само по-напрегнат.

— Да. Къде?

— В кулата на Фонса. Изпълзях по покрива. Донесох си свой плъх, но гарванът… сам дойде при мен. Не го беше страх. Нали го бях хранил.

— Продължете… — тихо рече Умегат.

— Прерязах гърлото на плъха, скърших врата на бедния гарван и се помолих на колене. А след това ме заля болка. Не го бях очаквал. Не можех да си поема дъх. Свещите угаснаха. И аз казах: „Благодаря ти“, защото почувствах… — Не можеше да изрази с думи онова, което беше усетил, странния покой, сякаш беше легнал на някакво място, където нищо не го заплашваше и където щеше да си почива навеки. — А после изгубих съзнание. Помислих, че умирам.

— И после?

— После… нищо. Събудих се призори, беше ми лошо, измръзнал бях до кости и се чувствах като последен глупак. Не, чакай — присънил ми се беше кошмар как Дондо се задушава до смърт. Но знаех, че съм се провалил, така че допълзях обратно до леглото си. А после ди Жиронал нахлу в стаята ми…

Умегат забарабани с пръсти по масата, вперил в него присвити очи. А после го погледна със затворени. И пак с отворени.

— Милорд, може ли да ви докосна?

— Ами добре… — За миг, когато рокнариецът се наведе към него, Казарил се притесни да не би да става дума за някакъв нежелан опит за интимност, но ръцете на Умегат действаха професионално като на опитен лекар — челото, лицето, врата, гръбнака, сърцето, корема… Казарил се напрегна, но ръката на Умегат не слезе по-долу от това. Когато прегледът свърши, лицето на Умегат беше застинало. Рокнариецът отиде да вземе нова стомна с вино от една кошница до вратата и се върна на стола си.

— Пих достатъчно — въздъхна Казарил. — Ще взема да се спъвам в собствените си крака, ако продължа.

— Конярите ми могат да ви заведат до стаята ви. Не? — Умегат напълни своята чаша вместо неговата и седна. Прокара пръст по покривката, чертаейки някаква малка фигурка, и така три пъти — дали беше заклинание, или просто нерви, Казарил не знаеше — и накрая каза: — Ако се съди по поведението на свещените животни, никой от боговете не е приел душата на Дондо ди Жиронал. Обикновено това е знак, че неспокоен дух е на воля в света, при което роднини, приятели — и врагове — бързат да платят на някой храм за ритуали и молитви. Някои за успокоение на мъртвия, други — за собствената си защита.

— Сигурен съм — рече Казарил с известна горчивина, — че Дондо ще получи всичките молитви, които могат да се купят с пари.

— Да се надяваме.

— Защо? Какво… — „Какво виждаш? Какво знаеш?“

Умегат вдигна поглед и вдиша дълбоко.

— Душата на Дондо е била взета от демона на смъртта, но не е стигнала до боговете. Това знаем. Ако трябва да гадая, бих казал, че демонът на смъртта не е могъл да се върне при господаря си, защото нещо му е попречило да вземе втората, уравновесяваща душа.

Казарил облиза устни и прошепна уплашено:

— Ка… какво му е попречило?

— В мига, в който се е опитал да го направи, според мен демонът е бил уловен… задържан… спрян, ако искате — от второ чудо, извършено едновременно с първото. Ако се съди по ясно отличимите цветове, които се вихрят около вас, то е излязло от свещената и милостива ръка на Пролетната дама. Ако съм прав, то дяконите в храма спокойно могат да си легнат в креватите, защото духът на Дондо не е на свобода. Той е окован към демона на смъртта, който на свой ред е окован към местонахождението на втората душа. Която понастоящем е окована към своето все още живо тяло. — Пръстът на Умегат се вдигна и посочи право към Казарил. — Вашето.

Челюстта на Казарил увисна. Той сведе поглед към подутия си, болезнен корем, после го вдигна към развълнувания… светец. Внезапно си спомни за странното поведение на гарваните от кулата на Фонса, които сякаш бяха изпаднали в транс. Устата му се отвори да отрече разгорещено, но не каза нищо, възпряна от ясната аура на Умегат, която Казарил съзираше с вътрешното си зрение.

— Не съм се молил на Дъщерята снощи!

— Очевидно някой друг го е направил.

„Изел!“

— Царевната каза, че се молила. И ти ли я видя, както я видях аз днес… — Казарил размаха неопределено ръце, не знаеше с какви думи да опише онзи неспокоен вихър от светлосенки. — Това ли виждаш и в мен? Изел вижда ли ме така, както я виждам аз?

— Споменала ли е нещо за това? — попита Умегат.

— Не. Но и аз не съм.

Умегат отново го изгледа косо.

— Виждали ли сте някога, когато сте били на Архипелага, какви са нощите, когато Майката докосва морето? Как разпенената диря след порещия вълните кораб искри в зелено?

— Да…

— Около Изел сте видели диря като тази. Това е проходът на Дъщерята, като парфюм, чието ухание все още се усеща във въздуха. Във вас виждам не проход, а присъствие. Благословия. Нещо много по-интензивно. Сиянието бавно угасва — след ден-два свещените животни няма да реагират така бурно на присъствието ви, — но в центъра има наситено синьо ядро, като сапфир, в което не мога да провидя. Мисля, че е капсулирано. — Събра шепи като човек, който държи в ръцете си жив гущер.

Казарил преглътна и изпъшка.

— Казваш, че богинята е превърнала корема ми в малка пристройка на ада? Един демон и една изгубена душа, заключени заедно като две змии в бутилка? — Притисна с ръце корема си, сякаш готов да си раздере червата. — И наричаш това благословия?

Очите на Умегат останаха сериозни, но челото му се набръчка съчувствено.

— А какво друго е благословията, ако не проклятие, погледнато от различна гледна точка? Ако това може да ви утеши, предполагам, че Дондо ди Жиронал намира развитието на нещата за по-неприятно и от вас. — И след миг размисъл добави: — А едва ли и демонът е особено доволен.

Казарил едва не падна от стола си.

— Богове пет! Как да се отърва от този… този… този ужас?

Умегат вдигна предупредително ръка.

— Аз… предлагам… да не прибързвате. Последствията може да се окажат сложни.

— В какъв смисъл сложни? Как може нещо да е по-сложно от това?

— Ами… — Умегат се облегна назад и събра пръсти, — най-очевидният начин да сложите край на, ъъъ, благословията, е посредством смъртта ви. Когато душата ви се освободи от материалното си местонахождение, демонът ще може да отлети с двама ви.

Казарил изтръпна, като си спомни как коремните спазми едва не го бяха принудили да се пусне при скока си между двата покрива призори. Потърси убежище от пиянския си ужас в иронична деловитост, достойна да съперничи на Умегатовата:

— О, чудесно. Имате ли да предложите някакви други проклятия, докторе?

Устните на Умегат помръднаха и той махна с ръка в знак, че е оценил закачката по достойнство.

— По същия начин, ако чудото, на което сте гостоприемник понастоящем, се прекрати само, тоест ако ръката на Дамата се вдигне — Умегат изимитира човек, който разтваря ръце, за да пусне птичка, — мисля, че демонът незабавно ще се опита да довърши започнатото. Не че би имал някакъв избор — демоните на Копелето нямат свободна воля. Не можеш да спориш с тях или да ги убедиш в нещо. Всъщност няма абсолютно никакъв смисъл дори да заговаряш някой от тях.

— Значи казваш, че мога да умра всеки момент!

— Да. И с какво това е по-различно от живота ви вчера например? — Умегат килна въпросително глава.

Казарил изсумтя. Беше мрачна утеха… но все пак утеха, по свой си, обърнат наопаки начин. Умегат, изглежда, беше разумен светец. Което не се покриваше с очакванията на Казарил… беше ли срещал друг светец? „Откъде да знам? Този го подминавах, без да ми хрумне дори, че може да е светец“.

В гласа на Умегат се промъкна нотка на научно любопитство:

— Това всъщност може да отговори на един въпрос, който ме занимава от доста време. С колко демони на смъртта разполага Копелето — цяла команда или само един? Ако всички чудеса за смърт в света се прекратят, докато демонът е окован към вас, това ще е неопровержимо доказателство за уникалността на тази свещена сила.

Призрачен смях се отрони от устните на Казарил.

— Моята лепта към квинтарианската теология! Богове… Умегат… какво да правя? В моето семейство никога не е имало случаи на тази… тази божествена лудост. Аз не съм светец!

Умегат отвори уста, после отново я затвори. Накрая каза:

— С времето се свиква. Когато за пръв път станах гостоприемник на чудо, и аз не бях много щастлив, а съм в професията, така да се каже. Личната ми препоръка към вас за тази вечер е да се напиете до безсъзнание и да си легнете.

— Така че утре да се събудя хем обладан от зъл дух, хем махмурлия? — Трябваше да признае обаче, че едва ли би могъл да заспи по друг начин, освен с помощта на удар по главата може би.

— Е, на мен навремето ми помогна. Махмурлукът е ниска цена за състоянието на безсъзнателност, което ни пречи поне за известно време да извършим нещо глупаво. — Умегат отклони поглед за миг. — Боговете не правят чудеса за нашите цели, а за своите. Ако са ви превърнали в свой инструмент, то е по причина от огромна важност, причина, която не търпи отлагане. Но вие сте инструментът. Вие не сте делото. Очаквайте да ви оценяват според това.

Докато Казарил все още се опитваше, неуспешно, да разгадае думите му, Умегат се наведе напред и отново напълни чашата му. Казарил не намери сили да му се противопостави.

Нужни бяха общите усилия на двама коняри, след час или там някъде, да го преведат по мокрия калдъръм на двора, през портите и нагоре по стълбите и да вдигнат отпуснатото му тяло на леглото. Казарил не беше сигурен кога точно се е разделил с обсаденото си съзнание, но никога не го беше правил с по-голяма охота.