Лоис Макмастър Бюджолд
Проклятието на Шалион (28)

28.

Почукване на вратата и ниски гласове извадиха Казарил от дрямката. Стаята беше тъмна. Една-едничка свещ се бореше срещу мрака, което значеше, че е паднала нощта. Чу лечителят да казва тихо:

— Той спи, царе… царина…

— Не, не спя — нетърпеливо викна Казарил. — Влезте. — Напрегна ръце да седне, после реши, че няма да е разумно. Добави: — Запалете още свещи. Много свещи. Искам да ви видя.

Голяма група хора влезе в стаята му, като всички се стремяха да стъпват тихо и предпазливо, сякаш цял парад внезапно е бил обхванат от масово стеснение. Изел и Бергон, придружени от Бетриз и Пали; архисвещеният на Тарион със съдията от ордена на Бащата по петите. Стаята се напълни. Казарил им се усмихна дружелюбно от хоризонталния рай на чистите чаршафи.

Бергон го огледа тревожно и прошепна дрезгаво на лечителя:

— Как е?

— В урината му имаше доста кръв, но тази вечер понамаля. Не е вдигнал температура. Не смея да му дам повече от няколко глътки чай, докато не разберем как ще се развият нещата с коремната му рана. Не знам колко силна е болката.

Казарил реши, че предпочита сам да говори за себе си.

— Боли ме, спор няма. — Направи още един слаб опит да се надигне и примижа. — Ще ми се да се привдигна малко. Не ми е приятно да ви гледам в носовете. — Пали и Бергон се втурнаха да му помогнат, привдигнаха го и натрупаха възглавниците зад гърба му.

— Благодаря ви — каза Изел на лечителя, който се поклони и разбрал намека, излезе от стаята.

Казарил се облегна с въздишка назад и каза:

— Какво стана? Нападнат ли е Тарион? И престанете с този погребален шепот, между другото.

Изел се усмихна откъм долната табла на леглото му.

— Много неща станаха — каза му тя, като върна гласа си към нормалния му, решителен тон. — Ди Жиронал е придвижил с бърз марш хората си, както частите при зет му в Тистан, така и тези във Валенда, за да се присъединят към авангарда му от шпиони и похитители, които са се вмъкнали, възползвайки се от празненствата. Късно снощи колоната от Валенда пресрещнала делегацията, която носеше писмото ни до Орико в Кардегос, и задържала пратениците.

— Живи са, нали? — разтревожено попита Казарил.

— Посдърпали са се, но никой не е пострадал, слава на боговете. После спорили надълго и широко в лагера им.

Е, той все пак беше изпратил най-интелигентните и красноречиви хора от сой, които можеха да се намерят в Тарион.

— По-късно следобед пратихме хора да преговарят. В групите включихме и от хората на ди Жиронал, които са били свидетели на битката в двора и на… на странния син огън, който го е убил, какъвто и да е бил той, за да обяснят и потвърдят. Не спираха да плачат и бръщолевеха като навити на пружина, но бяха много убедителни. Казарил, какво всъщност… о, казаха също, че Орико е мъртъв.

Казарил въздъхна. „Това го знаех“.

— Кога?

Отговори му архисвещеният на Тарион:

— Има известно объркване по този въпрос. Следобед при нас пристигна храмов куриер, който донесе вестта. Носеше писмо от архисвещен Менденал от Кардегос, в което се казва, че е починал през нощта след венчавката на царевна… на царината. Но хората на ди Жиронал до един твърдят, че по думите на канцлера, Орико бил починал предната нощ, с което ди Жиронал ставал законният регент на Шалион. Предполагам, че ги е излъгал. Не знам дали това вече има значение.

Но можеше да има значение, и то голямо, ако събитията се бяха развили по друг начин… Казарил смръщи замислено чело.

— Във всеки случай — вметна Бергон, — при новините за необичайната кончина на ди Жиронал и за провала на авангарда им, както и след като им стана ясно, че са тръгнали не срещу разбунтувала се Наследница, а срещу законната си царина, колоните се разпръснаха. Мъжете се връщат по домовете си. Самият аз преди малко се върнах оттам. — И наистина, дрехите му бяха опръскани с кал, а очите му грееха с радостта на успеха… и от облекчение.

— Дали ще издържи примирието, как мислиш? — попита Казарил. — Ди Жиронал дърпаше конците на значителна мрежа от власт и връзки и всички тези хора могат да сметнат, че интересите им са изложени на риск.

Пали изсумтя и поклати глава.

— Вече не могат да разчитат на военната сила, която им осигуряваше обезглавеният сега орден на Сина. И още по-лошо, сигурно си дават сметка, че контролът над ордена ще се изплъзне от ръцете на фракцията им. Мисля, че кланът на ди Жиронал ще заложи на предпазливостта.

— Вече получихме, току-що, писмо от провинкара на Тистан, в което той ни уверява в лоялността си и признава правата ми — вметна Изел. — Изглежда, е било написано спешно. Мислим да изчакаме още един ден, за да сме сигурни, че пътищата са чисти, а и да изразим благодарността си към боговете в храма на Тарион. После с Бергон ще потеглим за Кардегос с част от кавалерията на вуйчо ми, за погребението на Орико и моята коронация. — Устните й се извиха надолу. — Боя се, че ще се наложи да ви оставим тук за известно време, лорд Каз.

Той погледна към Бетриз, която го гледаше с неприкрита тревога в тъмните си очи. Където отидеше Изел, там щеше да я последва и Бетриз, първата й придворна дама.

Изел продължи:

— Не говори, ако те боли много, но, Казарил… какво стана в двора? Наистина ли Дъщерята е поразила ди Жиронал със светкавица?

— По вида на тялото му точно на това приличаше, между другото — отбеляза Бергон. — Направо беше сготвен. Никога не съм виждал такова нещо.

— Това е добра история — бавно рече Казарил, — и ще се стори достоверна на повечето хора. Редно е вие да узнаете истината, но… мисля, че тази истина не трябва да се разпространява, какво ще кажете?

Изел даде мълчаливо знак на лечителя да ги извини. После погледна любопитно към съдията.

— А този господин, Казарил?

— Почитаемият Пажинин е… е един вид мой колега. Може да остане, също и архисвещеният.

Казарил плъзна поглед по публиката си, която се беше наредила около леглото му и го гледаше със затаен дъх. Нито Пажинин, нито архисвещеният, нито Пали знаеха първата част на тази история — за Дондо и демона на смъртта, осъзна Казарил, така че се наложи да започне разказа си от самото начало, макар да го съкрати, доколкото беше възможно. Надяваше се тази съкратена версия да звучи свързано, а не като бръщолевенето на луд.

— Архисвещен Менденал от Кардегос знае всичко това — увери той двамата сащисани тарионци. Устата на Пали се беше разкривила в нещо средно между удивление и възмущение и Казарил избегна погледа му с известно чувство на вина. — Но когато ди Жиронал накара хората си да ме държат, невъоръжен, и ме прониза — когато ме уби, демонът на смъртта отнесе всички ни в лишена от равновесие смесица от убийци и жертви. С други думи, демонът отнесе тях двамата, но и моята душа е била прикрепена някак към тях и ги последва… онова, което видях после… богинята… — Гласът му притихна. — Не знам как да отворя уста и да изразя с думи вселената. Няма да е редно. Ако знаех всички думи на всички езици, които са се говорели, говорят се и ще се говорят по света, и говорех от тук до края на самото време, пак не бих могъл да… — Усети, че се е разтреперил, а очите му се премрежват от сълзи.

— Но не си бил наистина мъртъв, нали? — смутено попита Пали.

— О, бях. Само за малко… за някакъв странен ъгъл на малкото, което се оказа, хм, много голямо. Ако не бях умрял наистина, нямаше да мога да разкъсам стената между световете и богинята нямаше да може да се протегне през цепнатината и да изтегли проклятието. Което е било капка от кръвта на Бащата, поне аз стигнах до този извод, макар че как Златният генерал се е сдобил с такъв подарък, не знам. Това е метафора, между другото. Съжалявам. Аз не знам… нямам думите, с които да опиша какво видях. Да говориш за това е като да се опитваш да изплетеш кутия от сенки, в която да носиш вода. — „А нашите души са изгорели от жажда“. — Пролетната дама ми позволи да погледна през очите й и макар второто ми зрение да е отнето — струва ми се, — очите ми сякаш не работят съвсем по същия начин като преди…

Архисвещеният плъзна бързо ръка по свещените точки. Пажинин се изкашля и каза плахо:

— Наистина, милорд, вече не хвърляте онова ослепително, бурно сияние като преди.

— Така ли? О, добре. — Казарил добави настойчиво: — А черният плащ около Изел и Бергон, него също го няма, нали?

— Да, милорд. Царина, царин, с ваше позволение. Сянката, изглежда, е вдигната изцяло.

— Значи всичко е наред. Богове, демони, призраци, цялата им компания си е отишла. Вече няма нищо неестествено около мен — щастливо заключи Казарил.

Пажинин изкриви лице в изражение, което не беше нито съвсем уплашено, нито усмивката му беше съвсем усмивка, и промърмори:

— Не бих отишъл толкова далеч, милорд.

Архисвещеният го смушка и прошепна:

— Но той казва истината, нали? Колкото и невероятна да изглежда…

— О, да, ваше преосвещенство. В това не се съмнявам. — Невъзмутимият поглед, който отправи към Казарил, беше изпълнен с много повече разбиране от този на архисвещения, който изглеждаше изумен и изпълнен със страхопочитание.

— Утре — заяви Изел — двамата с Бергон ще поведем благодарствена процесия до храма, като ще вървим с боси крака в знак на признателността си към боговете.

Казарил рече загрижено и глуповато, сякаш беше подпийнал:

— О, отваряйте си очите тогава. Да не стъпите на някое счупено стъкло или ръждясал гвоздей.

— Ще си гледаме в краката по целия път — обеща Бергон.

Казарил добави настрани към Бетриз, като ръката му пролази по завивките да докосне нейната:

— Вече не съм обладан от духове, между другото. Голям товар се смъкна от плещите ми, и буквално, и преносно. Голямо облекчение е това за един мъж, да знаеш… — Гласът му губеше силата си, предрезгавял от умора. Ръката й се обърна под неговата и я стисна тайничко.

— Време е да те оставим да си починеш — каза Изел, смръщила вежди в подновена тревога. — Има ли нещо, което можем да направим за теб, Казарил? Каквото и да е?

Канеше се да каже: „Не, нищо“, когато му хрумна друго:

— О, да. Искам музика.

— Музика?

— Може би някаква много тиха музика — предложи Бетриз. — Да го приспи.

Бергон се усмихна.

— Бихте ли се погрижили за това, лейди Бетриз?

Посетителите се оттеглиха шумно на пръсти. Лечителят се върна. Позволи на Казарил да пийне малко чай, в замяна на което той се съгласи да му достави нова порция оцветена с кръв урина, която лечителят разгледа подозрително на светлината на свещите и изсумтя по начин, който никак не успокои пациента му.

По някое време Бетриз се върна с един притеснен млад музикант, стиснал нервно лютнята си — явно го бяха вдигнали от леглото. Въпреки това той настрои инструмента и изсвири седем къси мелодии. Нито една не беше търсената — нито една не събуди у слушателя му трепета на Дамата и нейните душецветя, докато не изсвири осмата, сложна, изпълнена с контрасти мелодия, лееща се с удивителна нежност. В тази се усещаше бледо ехо от рая. Казарил го накара да я изсвири още два пъти и си поплака, при което Бетриз настоя, че е прекалено уморен и трябва да поспи, и подбра музиканта навън.

А Казарил още не беше успял да й обясни за носа й. Когато се опита да разкаже за това чудо на лечителя, човекът му даде голяма лъжица сироп от мак, след което и двамата престанаха да се стряскат един друг през остатъка от нощта.

След три дни от раните му спря да изтича уханна течност и те се затвориха чисто, след което лечителят позволи на Казарил рядка овесена каша за закуска. Това го съживи достатъчно и той настоя да поседи малко на слънце в двора. Експедицията, изглежда, изискваше прекомерен брой слуги и помощници, но най-накрая го изведоха внимателно по стълбите от галерията и го настаниха на стол, отрупан с пухени възглавнички, а краката му повдигнаха на тапицирана табуретка. Той разгони помощниците си и се отдаде на прекрасна леност. Фонтанът бълбукаше успокоително. Дръвчетата в саксиите бяха разпукали нови уханни цветове. Двойка птички с оранжево-черна окраска се стрелкаха из въздуха — носеха суха трева и вейки за гнездото, което строяха в извивките на една от колоните, поддържащи галерията. На малка масичка до лакътя на Казарил имаше купчина листа и пера, които в пристъп на амбициозност беше помолил да му донесат и които сега лежаха забравени, докато той наблюдаваше енергичната дейност на двете птички.

След заминаването на царските гости и лорд и лейди ди Баошия за Кардегос дворецът беше притихнал. Така че Казарил се усмихна с мързеливо доволство, когато портата от ковано желязо под арката се отвори и Пали влезе в двора. Новата царина го беше натоварила със скучната задача да държи под око нейния възстановяващ се секретар, докато всички останали щяха да присъстват лично на важните събития в столицата, което се струваше на Казарил една доста несправедлива отплата за храбрата служба на Пали. Пали се грижеше за него толкова добросъвестно, че Казарил се чувстваше виновен, задето му се искаше Изел да беше оставила Бетриз вместо него.

Пали се ухили, тракна токове на шега и се настани на ръба на фонтана.

— Е, кастиларю! Изглеждаш по-добре. Вертикалното положение ти отива. Това какво е обаче — махна той към масичката, — работа? Преди да заминат вчера, твоите дами ми изредиха цял списък с неща, които не трябвало да правиш, повечето от които, за твое задоволство, сигурен съм, аз май съм забравил, но добре помня, че работата беше едно от първите.

— Въобще не съм смятал да работя — успокои го Казарил. — Канех се да изпробвам поетическия си талант, нещо в стила на Бехар, но после видях тези птички и… ето я едната, гледай. — Той млъкна да проследи стремителния й полет. — Хората казват, че птиците са великолепни строители, но тази двете ми изглеждат ужасно несръчни. Може да са млади и това да е първият им опит. Упорити са обаче. Макар че ако аз се опитам да построя колиба, като използвам само устата си, едва ли ще се справя по-добре. Би трябвало да напиша поема в прослава на птиците. Щом материята, която става и ходи, като теб, е истинско чудо, колко по-прекрасна е материята, която лети!

Устата на Пали се изкриви смутено.

— Това поезия ли е, или треска, Каз?

— О, това е силна поетическа инфекция, зараза от песни. Боговете много се радват на поетите, между другото. Песните и поезията, понеже са от същата субстанция като душите, могат лесно да преминават в техния свят. Виж, каменоделците… дори боговете благоговеят пред каменоделците. — Той примижа към слънцето, после се усмихна широко на Пали.

— Въпреки това — сухо отбеляза Пали, — ако питаш мен, четиристишието ти вчера сутринта за носа на лейди Бетриз беше тактическа грешка.

— Не съм й се подигравал! — възмутено възрази Казарил. — Още ли ми се сърдеше, когато потеглиха?

— Не, не, не беше сърдита! Реши, че е от треската, и много се разтревожи. На твое място бих го отдал на треската.

— Не мога да напиша поема за цялата Бетриз. Опитах, повярвай ми.

— Добре де, ако трябва да драскаш хвалебствени химни за разни части от тялото й, избери устните. Устните са по-романтични от носовете.

— Защо? — попита Казарил. — Не е ли всяка част от нея едно чудо?

— Да, но хората се целуват по устните. Не си целуваме носовете. Обикновено. Мъжете пишат поеми за обектите на своето желание с цел да ги примамят по-близо.

— Колко практично. В такъв случай логично би било мъжете да пишат повече поеми за интимните части на дамите.

— Дамите щяха да ни шамаросват. Устните са безопасен компромис, понеже са един вид прелюдия към по-големите мистерии.

— Ха! Както и да е, аз я желая цялата. Носа и устните, и стъпалата, и всички части помежду, както и душата й, без която тялото й би било неподвижно, студено и като от глина, и би започнало да гние и изобщо не би било обект на желание.

— Ох! — Пали размаха ръка. — Приятелю, ти просто не разбираш от романтика.

— Уверявам те, че вече от нищо не разбирам. В състояние съм на прекрасно неведение. — Облегна се назад — гърбът му потъна във възглавниците — и се засмя тихичко.

Пали изсумтя и се протегна да вземе най-горния лист от купчината, единствения, върху който имаше нещо написано. Плъзна поглед по него и вдигна вежди.

— Какво е това? Не е за женски носове. — Лицето му стана сериозно. Погледът му се върна към началото на страницата и отново се плъзна надолу. — Всъщност въобще не разбирам за какво е. Макар че като го чета, настръхвам…

— О, това ли? Боя се, че не е нищо. Опитах се да… но не стана както… — Казарил размаха безпомощно ръце, после посочи челото си — не беше каквото видях. — Добави разяснително: — Мислех, че ако ги сложа в стихове, думите ще носят по-голям товар, ще съществуват и от двете страни на стената между световете, като хората. Засега резултатът е само хартия, с която да си разпалиш огъня.

— Хм. — Пали сгъна листа и го пъхна във вътрешния джоб на наметалото си.

— Пак ще опитам — въздъхна Казарил. — Може пък някой ден да успея. Трябва да напиша и няколко оди за материята. За птиците. Камъните. Това би се харесало на Дамата, струва ми се.

Пали примигна.

— За да я примамиш по-близо?

— Може би.

— Опасно нещо е това поезията. За мен май ще е по-добре да се придържам към действието.

Казарил му се ухили.

— Внимавайте, милорд посветен. Действието може да бъде молитва.

Шепот и приглушено кискане долетяха откъм дъното на галерията. Казарил вдигна очи и видя няколко слугини и момчета, които клечаха зад резбования парапет и надничаха към тях. Пали проследи погледа му. Една от девойките надигна смело глава и им помаха. Казарил й махна приветливо в отговор. Кискането се усили до кресчендо и жените се скриха на бегом зад ъгъла. Пали се почеса по ухото и изгледа въпросително Казарил, който побърза да му обясни:

— Още от сутринта разни хора се промъкват тук да зърнат мястото, където бедният ди Жиронал беше поразен от Дамата. Ако не внимава, лорд ди Баошия може да се прости с хубавия си нов двор, който е на път да се превърне в светилище.

Пали се изкашля, после каза:

— Всъщност, Каз, те се промъкват, за да зърнат теб. Двама от слугите на ди Баошия взимат входна такса, за да вкарват любопитните в двореца. Колебаех се дали да не сложа край на доходоносното им начинание, но ако те притесняват, веднага ще се заема… — Той се размърда, сякаш за да стане.

— О, не, не ги закачай. Създадох много допълнителна работа на слугите от двореца. Нека и те извлекат някаква полза от присъствието ми.

Пали изсумтя, но после сви безпомощно рамене.

— Не си вдигнал температура, нали?

— Отначало не бях сигурен, но изглежда, въобще не съм вдигал. Лечителят ми позволи да хапна, макар и не достатъчно. Струва ми се, че оздравявам.

— Това само по себе си е чудо.

— Да. Не съм съвсем сигурен дали Дамата ми направи подарък, като ме върна по този начин в света, или е случайна изгода от нуждата й да разполага с някой от тази страна на света, който да държи портата отворена. Ордол е бил прав за това, че боговете са пестеливи. Е, аз съм доволен, каквато и да е била причината. Някой ден със сигурност ще се срещнем отново. — Облегна се назад и вдигна поглед към небето, ширнало се със синьото на Дамата. Устните му се извиха нагоре, по собствена воля.

— Ти беше най-сериозният човек, когото познавам, а сега само се хилиш. Каз, сигурен ли си, че като ти е връщала душата, Богинята не е объркала нещо?

Казарил се засмя с глас.

— Може и да е! Нали знаеш как е, когато си на път. Прибираш всичките си неща в дисагите, а в края на пътуването те сякаш са се удвоили по обем и стърчат в най-невероятни посоки, макар да можеш да се закълнеш, че не си прибавял нищо… — Потупа се по бедрото. — Може пък просто да не съм опакован в този очукан стар куфар толкова спретнато като преди.

Пали поклати в почуда глава.

— И изведнъж си прописал поезия? Ха!

След още десет дни възстановяване Казарил не се беше отегчил и на йота от наложената му почивка, само дето покоят му беше някак празен, заради отсъствието на близките му хора. Накрая копнежът му по тях надви отвращението му от перспективата отново да се качи на конски гръб и той натовари Пали със задачата да организира пътуването им. Възраженията на Пали за това прибързано решение бяха формални и оборени с лекота, понеже и той самият, не по-малко от Казарил, изгаряше от любопитство да види как се развиват събитията в Кардегос.

Казарил и ескортът му, включващ верните му и винаги готови Ферда и Фойкс, се придвижваха по пътя на леки преходи и хубавото време и пътуването им нямаше нищо общо с отчаяната зимна езда отпреди близо месец. Всяка вечер Казарил едва се смъкваше от коня си и се кълнеше, че на следващия ден ще се движат по-бавно, и всяка сутрин откриваше, че през нощта нетърпението му да продължи незнайно как се е увеличило. Най-накрая Зангре се възправи пред тях в далечината. На фона на пухкави бели облаци, синьо небе и зелени поля, градът приличаше на красива брошка, закачена за пейзажа.

На няколко мили преди Кардегос срещнаха друга група пътници. Мъже в ливреите на провинкара на Лабран ескортираха три каруци и проточили се в дълга опашка мулета и слуги. Две от каруците бяха натоварени с багаж. Брезентеното покривало на третата каруца беше навито от двете страни, за да открива пролетната гледка, и пазеше сянка на няколко дами.

Каруцата с дамите отби встрани от пътя и една прислужница се наведе навън и извика към мъжете, които яздеха напред. Лабранският сержант сведе глава към нея, после пришпори коня си към Пали и Казарил и отдаде чест.

— Моля да ме извините, господа, но ако един от вас е кастилар ди Казарил, милейди вдовстващата царина Сара желае… моли — поправи се той — да се явите при нея.

Настоящият провинкар на Лабран, спомни си Казарил, беше племенник на царина Сара. Разбра, че е станал свидетел на преместването — или оттеглянето й — в семейното имение там. Върна поздрава на сержанта.

— Изцяло съм на услугите на царината.

Фойкс му помогна да слезе от коня. Откъм задната страна на каруцата беше спусната сгъваема стълбичка, по която дамите и камериерките им слязоха да се разтъпчат из незасятата още нива наблизо и да се порадват на дивите цветя. Сара остана да седи под сянката на брезентеното покривало.

— Ако обичате, кастиларю — тихичко извика тя. — Радвам се, че шансът даде да се срещнем така. Можете ли да ми отделите няколко минути?

— За мен е чест, милейди. — Той наведе глава и се качи в каруцата, където се настани на тапицираната пейка срещу царината. Товарните мулета се заредиха с бавна стъпка покрай тях. Мирен, далечен шепот обвиваше сцената, смесица от птичи песни, тихи гласове, подрънкване на юзди и потропването на конете, които бяха пуснати да пасат край пътя, от време на време се прибавяше и звънливият смях на камериерките.

Роклята на Сара беше със семпла кройка, в лавандулово и черно, също като плаща й — явно беше в траур заради бедния обречен Орико.

— Моля да приемете извиненията ми — рече Казарил като кимна към дрехите й, — задето не присъствах на погребението на царина. Състоянието ми не позволяваше да пътувам.

Тя махна в знак, че това няма значение.

— Ако съдя по онова, което Изел, Бергон и лейди Бетриз ми разказаха, цяло чудо е, че сте оцелели.

— Да, ами… точно така.

Тя го изгледа със странно съпричастие.

— Значи Орико е бил поет нормално? — попита Казарил.

— Да, от Копелето. Отхвърлен от боговете в смъртта, както беше и приживе. Уви, това даде повод за неприятни спекулации около произхода му.

— Няма нищо нередно, милейди. Той определено е бил дете на Иас. Мисля, че след управлението на Фонса родът е бил под покровителството на Копелето. И този път богът е избирал пръв, не последен.

Тя сви тънките се рамене.

— Тъжно ще да е било това покровителство. Един ден преди да умре, Орико ми каза, че му се искало да се е родил в семейството на дървосекач, а не на царина на Шалион. От всички епитафии за смъртта му тази ми се струва най-подходяща. — В гласа й се промъкна горчивина: — Казват, че Марту ди Жиронал бил поет от Бащата.

— И аз така чух. Пратиха тялото му на дъщеря му в Тистан, която да се погрижи за погребението. Е, и той изигра своята роля във всичко това и в крайна сметка не спечели нищо. — След миг добави: — Лично мога да ви гарантирам, че брат му Дондо беше отнесен в ада на Копелето.

Тънка, мрачна усмивка разтегли устните й.

— Може пък там да се научи на по-добри маниери.

Май нямаше какво да се добави към това, както ставаше обикновено с епитафиите.

Казарил си спомни за нещо странно и се прокашля плахо.

— Денят преди Орико да умре, казвате. И кой ден по-точно беше това, милейди?

Тя го стрелна с поглед и тъмните й вежди се вдигнаха. След миг каза:

— Как кой, денят след сватбата на Изел, разбира се.

— А не денят преди нея? В такъв случай Марту ди Жиронал, изглежда, е бил странно дезинформиран. Да не говорим, че някои от действията му определено бяха преждевременни. А и… трябва човек да има наистина много лош късмет да умре само ден преди спасението си.

— Аз, лечителят на Орико и архисвещен Менденал бяхме при него и всички можем да се закълнем, че Орико още беше жив онзи следобед и вечерта, дори говори с нас, и издъхна чак рано на другата сутрин. — Тя го погледна право в очите, устните й бяха все така мрачно стиснати. — Така че сватбата на Изел за царевич Бергон е сто процента валидна.

И така беше отстранено едно законово основание, което недоволните лордове можеха да използват като претекст за бунт. Казарил се помъчи да си я представи — тайното й еднодневно бдение край студения, подпухнал труп на съпруга й. Какви ли мисли се бяха въртели из главата й, до какви ли решения беше стигнала, докато часовете са се нижели бавно в заключената стая? Смелостта й заслужаваше преклонение, защото Сара беше превърнала скръбта си в един полезен подарък за Изел и Бергон, за дома Шалион, с който й бе предстояло да се раздели. Внезапно си я представи като добра домакиня, която премита за последно старите, познати стаи на дома си и оставя ваза с цветя до огнището, за да посрещнат новите собственици.

— Аз… мисля, че разбирам.

— И аз мисля, че разбирате. Винаги сте имали много проницателни очи, кастиларю. — След миг добави: — И дискретен език.

— Това е задължително условие за службата ми, царина.

— Добре служихте на дома Шалион. Може би по-добре, отколкото заслужава.

— Но не и наполовина толкова добре, колкото имаше нужда.

Тя въздъхна в знак на съгласие.

Казарил я попита учтиво за плановете й. Наистина се връщала в родната си провинция — щяла да се настани в едно селско имение и да го управлява сама. Изглеждаше направо нетърпелива да се махне от Кардегос и да го остави на наследниците. Казарил стана и й пожела приятно пътуване, съвсем искрено и от цялото си сърце. Целуна й ръцете. Тя също целуна неговите и докосна за миг челото му с върховете на пръстите си, когато той се наведе към нея.

Казарил проследи с поглед кервана от каруци, който се отдалечаваше шумно, и примижа съчувствено, когато каруцата с царината се друсна силно, заорала в засъхналите коловози. Пътищата на Шалион определено се нуждаеха от подобрение, реши той, а повечето от тях познаваше лично. На Архипелага беше виждал широки пътища, които оставаха гладки през цялата година — може би Изел и Бергон трябваше да наемат рокнарийски майстори. По-добри пътища и по-малко разбойници по тях щяха да се отразят много добре на Шалион. На Шалион-Ибра, поправи се той и се усмихна, докато Фойкс му помагаше да се качи на коня.