Лоис Макмастър Бюджолд
Проклятието на Шалион (17)

17.

Късно на следващата сутрин Казарил съвсем случайно зърна Орико, който тъкмо излизаше с бавна крачка през портите на Зангре на път към менажерията, придружен само от един паж, който се влачеше по петите му. Казарил пъхна във вътрешния джоб на плаща си писмата, които беше понесъл към канцлерството, обърна гръб на вратата към кулата на Иас и тръгна след Орико. Малко преди това главният камериер на царина беше отказал да наруши предобедната дрямка на господаря си. Явно Орико най-после беше станал и сега отиваше да потърси утеха при животните си. Казарил се запита дали и царинът се е събудил като него с тежко главоболие.

Докато крачеше по калдъръма, Казарил премисляше за пореден път аргументите си. Ако царинът се страхуваше да действа, той щеше да му изтъкне, че бездействието би могло в същата степен да бъде покварено от зловредното влияние на проклятието. Ако царинът се оправдаеше, че децата са твърде малки, щеше да посочи, че въобще не е трябвало да ги вика в Кардегос. Но след като вече бяха тук и Орико не беше в състояние да ги защити, беше длъжен, както пред тях, така и пред Шалион, да им каже за грозящата ги опасност. Казарил щеше да повика на помощ Умегат, който да потвърди, че царинът не би могъл да ограничи действието на проклятието само върху себе си. „Не ги пращайте в битка със завързани очи“ щеше да добави, с надеждата призивът на Пали да му подейства така, както беше подействал и на самия него. А ако и това не помогнеше…

Ако вземеше нещата в свои ръце, първо на Теидез ли трябваше да каже, като на Наследник на Шалион, и да го помоли заедно да защитят сестра му? Или първо на Изел и после с нейна помощ да съобщят на далеч по-трудния Теидез? При втория вариант щеше по-лесно да прикрие съучастието си зад полите на царевната, но само ако тайната на вината му оцелееше след кръстосания разпит, на който тя несъмнено щеше да го подложи.

Тропот на копита наруши вглъбението му. Вдигна поглед точно навреме, за да отскочи от пътя на кавалкадата, препускаща откъм конюшните. Царевич Теидез, яхнал прекрасния си черен жребец, препускаше начело на групичката, състояща се от капитана на стражата от Баошия и двама от войниците му, Черно-лавандуленото траурно облекло на царевича правеше кръглото му лице да изглежда изопнато и бледо под лъчите на зимното слънце. Зеленият камък на Дондо улови светлината, когато капитанът вдигна ръка в отговор на учтивия поздрав на Казарил.

— Накъде сте тръгнали, царевич? — извика Казарил. — На лов? — Бяха въоръжени като за лов, с копия и дълги лъкове, мечове и сопи.

Теидез дръпна юздите на неспокойния си кон и сведе поглед към секретаря на сестра си.

— Не, само ще пояздим по брега на реката. Зангре е… много е задушно тази сутрин.

Така беше. А ако се случеше да подплашат някоя сърна, още по-добре, бяха се подготвили да приемат щедростта на боговете. Не е като да бяха тръгнали на истински лов, докато траеше траурът, не.

— Разбирам — кимна Казарил и потисна усмивката си. — Добре ще се отрази на конете. — Теидез подръпна юздите и Казарил отстъпи назад, но после добави внезапно: — По-късно ще поговорим, царевич, по въпроса, който ви интересуваше вчера.

Теидез махна неопределено и свъси чело в отговор — не беше точно съгласие, но и това щеше да свърши работа. Казарил се поклони за довиждане и групичката потегли в галоп.

Така си и остана, приведен одве, връхлетян от най-тежкия спазъм досега, който го ритна в корема като задните копита на кон. Дъхът му спря. Вълни от болка заляха цялото му тяло, плискайки се една след друга от центъра на нажежената агония, даже дланите и стъпалата му се сгърчиха като пронизани с нагорещен шиш. Спомни си за демона на Рожерас и с ужас си представи как изчадието се готви да разкъса плътта му и да излезе на белия свят. Едно изчадие, или две? Без тела, които да държат душите им разделени, затворени под натиска на Дамата и нейното чудо, възможно ли беше Дондо и демонът да се слеят в някакво ужасно създание? Вярно, че различаваше само един глас, а не дует, който му се зъбеше откъм собствените му черва нощем. Коленете му се подгънаха и той се отпусна безпомощно на студения калдъръм. Пое си дъх с цената на огромно усилие. Светът сякаш се въртеше на подскоци около главата му.

След няколко минути нечия сянка, придружена от силна конска миризма като шлейф, надвисна над рамото му. Дрезгав глас измърмори в ухото му:

— Милорд? Добре ли сте?

Казарил вдигна глава и примигна — беше един от конярите, мъж на средна възраст с развалени зъби.

— Не… не съм много добре — успя да отговори той.

— Да ви помогна ли да влезете вътре, сър?

— Да… май ще трябва…

Конярят му помогна да се изправи, като го прихвана за лакътя, и бавно го поведе назад през портите към централната сграда. В началото на стълбите Казарил простена:

— Чакай. Не още. — И седна тежко на стъпалото. След малко конярят попита смутено:

— Да повикам ли някого, милорд? Трябва да се върна към задълженията си.

— Само… някакъв спазъм. Ще мине след няколко минути. Вече съм по-добре. Тръгвай. — Болката затихваше, остана само някакво странно усещане, че са го промили отвътре.

Конярят се намръщи неуверено, като оглеждаше Казарил, но после сви рамене и си тръгна.

Докато седеше неподвижно на стълбите, дишането му бавно започна да се нормализира, а заедно с него и чувството за равновесие; дори успя да изправи отново гърба си. Светът спря да пулсира. Даже двете призрачни петна, които бяха изпълзели от стените и се гушеха до краката му, утихнаха внезапно. Казарил ги погледна в здрачния полумрак на стълбището и се замисли колко ли студено и самотно трябва да е съществуването им, бавната ерозия, загубата на всичко, което ги е правело личности. Какво ли е усещането да чувстваш как самият ти дух бавно гние, както гние плътта и се отделя от мъртвите крайници? Усещаха ли призраците собствения си заник, или и усетът им за самите тях също се износваше с времето? Легендарният ад на Копелето, с всичките му предполагаеми мъчения, изглеждаше рай в сравнение с това.

— А! Казарил! — Изненаданият глас го накара да вдигне глава. Пали стоеше с крак на първото стъпало, придружаван от двама мъже, облечени също като него в синьо-белите одежди на Дъщерята под сивите пътни наметала. — Тъкмо теб идвах да търся. — Тъмните вежди на Пали се смъкнаха. — Защо седиш на стълбите?

— Седнах да си поема дъх за минутка. — Казарил разтегли устни в кратка насилена усмивка и се изправи, но продължи да се подпира на стената, уж небрежно, за равновесие. — Какво става?

— Надявах се, че ще имаш време да се поразходиш с мен до храма. И да поговориш с няколко души за онзи… — Пали махна с ръка — за онова нещо във връзка с Готоргет.

— Вече?

— Ди Ярин пристигна снощи. Вече имаме кворум да гласуваме обвързващи решения. А след като и ди Жиронал се върна в града, крайно време е да начертаем бъдещите си действия.

Наистина. В такъв случай Казарил щеше да издири Орико веднага щом се върнеше. Хвърли поглед към двамата придружители на Пали, после и към приятеля си, сякаш очакваше да ги представят един на друг, макар скритото послание в погледа му да гласеше: „Можем ли да говорим пред тези двамата?“

— Ааа — бодро проточи Пали. — Позволи ми да ти представя братовчедите си, Ферда и Фойкс ди Гура. Дойдоха с мен от Палиар. Ферда е лейтенант при моя капитан на конницата, а по-малкият му брат Фойкс… е, него го използваме да вдига разни тежки неща. Поклонете се на кастиларя, момчета.

По-ниският и по-набит от двамата се ухили глуповато, после и двамата успяха да превият снаги в що-годе грациозни дворцови поклони. Имаха някаква далечна семейна прилика с Пали, най-вече в силната линия на челюстта и живите кафяви очи. Ферда беше среден на ръст и жилав, типичен кавалерист, краката му вече се бяха изкривили леко, докато брат му беше широкоплещест и мускулест. Изглеждаха симпатични провинциални благородници — здрави, енергични и неопитни. И ужасно млади. Но лекото ударение, което Пали беше поставил на думата „братовчеди“, отговори на незададения въпрос на Казарил.

Двамата братя изостанаха малко назад, когато Казарил и Пали излязоха през портите на крепостта и тръгнаха надолу към Кардегос. Може и да бяха млади, но очите им гледаха на четири и уж небрежно отмятаха наметалата си, така че дръжките на мечовете да са им постоянно подръка. Казарил остана доволен, че Пали не се разхожда сам из улиците на Кардегос, дори и в слънчев зимен следобед като този. Напрегна се, когато минаха покрай зидовете от дялан камък на Жироналовата резиденция, но през обкованите с метал порти не им се нахвърлиха въоръжени побойници. Стигнаха до храмовия площад без проблеми, единствената „заплаха“, на която се натъкнаха, беше във вид на три млади камериерки. Момичетата се усмихнаха на мъжете с цветовете на Дъщерята и се разкискаха зад гърбовете им, което, изглежда, поразтревожи братята ди Гура, или поне се отрази вдървяващо на походката им.

Стената на просторната палата на Дъщерята се простираше по цялата дължина на една от петте страни на храмовия площад. Главната порта беше запазена за жените и момичетата, каквито бяха повечето посветени, свещени и дякони на богинята. Мъжете от рицарския орден си имаха отделен вход, своя сграда и конюшня за конете на куриерите. Коридорите на щабната квартира бяха хладни въпреки многото запалени аплици и изобилието от красиви гоблени и драперии по стените, тъкани и бродирани от благочестиви дами от цял Шалион. Казарил тръгна към главната зала, но Пали го дръпна в един страничен коридор и нагоре по някакво стълбище.

— Мислех, че ще се събирате в залата на лордовете-посветени? — изненада се Казарил, като погледна през рамо.

Пали поклати глава.

— Прекалено е студена, просторна и празна. Чувствахме се на показ там. За закритите дебати и показанията под клетва избрахме една стая, където можем да се чувстваме мнозинство и няма да ни изстинат краката.

Пали остави братята ди Гура в коридора да зяпат един гоблен с ярки цветове, изобразяващ легендата за девицата и стомната с вода — в тази си версия девицата и богинята бяха надарени с особено пищни форми. Въведе Казарил покрай двама постови от стражата на Дъщерята, които се вгледаха бдително в лицата им и отвърнаха на поздрава на Пали, после през тежки двойни врати с резба от преплетени лози. В стаята имаше дълга маса и две дузини мъже; беше тесничко, но топло, и най-вече, забеляза Казарил, отдалечено от любопитни уши. В добавка към восъчните свещи, със зимния здрач се бореше и един прозорец с витраж, изобразяващ любимите пролетни цветя на Дамата.

Другарите на Пали, лордове-посветени на Дъщерята, седяха в очакване, кои млади, кои с побелели бради, всичките облечени в синьо-белите одежди на ордена, кои ярки и скъпи, кои избелели и износени, но до един със сериозни и мрачни лица. Провинкарът на Ярин, най-високопоставеният от присъстващите лордове на Шалион, седеше начело на масата, точно под прозореца. Казарил се зачуди колко ли от присъстващите са шпиони, или поне с големи усти. Групата определено беше твърде многобройна и разнородна, за да е успешна конспирацията, въпреки взетите мерки конклавът да се опази в тайна. „Богиньо, води ги към мъдрост“.

Пали се поклони и каза:

— Господа, това е кастилар ди Казарил, мой командир по време на обсадата на Готоргет, който е дошъл да даде показания пред вас.

Пали зае мястото си някъде по средата на масата и остави Казарил да стои прав в долния й край. Друг от лордовете-посветени го подкани да се закълне да говори истината в името на богинята. Казарил не срещна затруднения да повтори искрено и с плам онази част от клетвата, която гласеше: „и нека ръцете й ме крепят и не ме изоставят“.

Ди Ярин поведе разпита. Беше умен мъж и явно бе запознат предварително със същността на Казариловите показания, защото само за няколко минути и с няколко умели въпроса изтръгна от него разказа за събитията, последвали Готоргет. Казарил не украси историята с подробности. За някои от присъстващите те не бяха и необходими — по стиснатите им устни си личеше колко от недоизказаното разбират. Както и очакваше, сетиха се да попитат откъде произлиза враждата му с лорд Дондо и той с неохота разказа как братът на канцлера за малко да го обезглави в шатрата на княз Олус. Обикновено се смяташе за проява на лошо възпитание да очерняш мъртвите, по логиката, че те не са в състояние да се защитят. В Дондовия случай Казарил не беше толкова сигурен. Но и тази част от разказа си той изложи възможно най-лаконично. Въпреки това към края на историята вече се подпираше с ръце на масата и усещаше главата си опасно олекнала.

Последва кратък дебат по въпроса за потвърждаващи доказателства и как да бъдат намерени такива, пречка, която Казарил беше смятал за непреодолима. Ди Ярин обаче, изглежда, не я намираше за такава. Но пък Казарил никога не си беше помислял да потърси свидетелство от оцелели рокнарийци или чрез сестрински организации на ордена на Дъщерята отвъд границите на княжествата.

— Господа — плахо рече Казарил, възползвайки се от една от кратките паузи между изобилието от предложения и възражения, — дори думите ми да бъдат доказани неопровержимо, случилото се с мен не е нещо, което да катурне от власт един толкова влиятелен човек. Не е като държавната измяна на лорд ди Лютез.

— Която така и не се доказа окончателно, дори навремето — сухо промърмори ди Ярин.

Пали вметна:

— А кое можем да смятаме за достатъчно важно? Мисля, че боговете не мерят важността с хорските аршини. Аз например смятам, че да унищожиш живота на един човек с лека ръка е по-отвратително, отколкото ако се потрудиш, за да го унищожиш.

Казарил прехвърли още от тежестта си върху ръцете, с които се подпираше на масата, с единствената мисъл да не припадне драматично в този важен момент. Пали бе настоявал, че гласът му ще се чуе в съвета. Добре, нека гласът му тогава бъде глас, който призовава към предпазливост:

— Да си изберете сами свещен водач е ваше право, господа. Орико може и да одобри избора ви, стига да го улесните. Но да предизвикате канцлера на Шалион и свещен генерал на Братския орден значи да прекрачите границата и, по мое мнение, никой и нищо не би убедило Орико да ви подкрепи в това. Съветвам ви да не го правите.

— Всичко или нищо — извика един от мъжете, последван от друг: — Не ще търпим друг като Дондо!

Ди Ярин вдигна ръка, обуздавайки прилива от разгорещени коментари.

— Благодаря ви, лорд Казарил, както за показанията, така и за мнението ви. — Изборът му на думи призоваваше другарите му да направят разлика между двете. — Трябва да продължим тези разисквания при затворени врата.

Това беше знак Казарил да се оттегли. Пали избута назад стола си и се изправи. Подбраха двамата ди Гура от коридора. Казарил се изненада, когато ескортът му продължи с него и след външните порти.

— Не трябва ли да се върнеш на съвета? — попита той Пали, докато завиваха по улицата.

— Ди Ярин ще ми разкаже всичко, когато се върна. Искам да те изпратя по живо, по здраво до портите на Зангре. Не съм забравил разказа ти за бедния ди Санда.

Казарил погледна през рамо към двамата млади офицери, които вървяха на няколко крачки зад тях. „О!“ Въоръженият ескорт беше заради него. Реши да не се оплаква и вместо това попита Пали:

— Кой се очертава като главен кандидат за свещен водач, когото да представите пред Орико? Ди Ярин?

— Лично аз бих избрал него — каза Пали.

— Изглежда, има голямо влияние в съвета. А има ли и някакъв личен интерес?

— Възможно е. Но смята да предаде поста на провинкар на най-големия си син и да посвети цялото си внимание на ордена, ако го изберат.

— Аха. Де да беше направил същото и Марту ди Жиронал за своя орден на Сина.

— Ами да. Толкова много постове заема, как би могъл да изпълнява добре който и да било от тях?

Поеха нагоре по павираните градски улички към крепостта, като прескачаха внимателно централните канавки, измити от последните студени дъждове. Тесни търговски улички отстъпваха на по-широки площади с хубави къщи. Казарил се замисли за ди Жиронал, когато отново наближиха резиденцията му. Ако проклятието действаше чрез израждането и задушаването на човешките добродетели, какво ли добро беше покварило у Марту ди Жиронал? Обичта към семейството може би, превръщайки я в недоверие към всички извън него? Прекомерното му доверие към брат му Дондо определено се бе превърнало в слабост. Може би.

— Е… надявам се разумът да надделее.

Пали изкриви лице в гримаса.

— Дворцовият живот те превръща в дипломат, Каз.

Казарил му отвърна с вяла усмивка.

— Дори не мога да ти опиша в какво ме превръща дворцовият живот… уф! — Приклекна, когато един от гарваните на Фонса се стрелна над близкия покрив и полетя към главата му с пронизителни крясъци. Птицата едва не се удари като камък в паважа до краката му, после заподскача пред него, като грачеше и пляскаше с криле. Последваха я още две. Едната кацна на ръката му и впи нокти в ръкава му, като крещеше и подсвиркваше. Няколко черни пера се въртяха бясно из въздуха. — Проклети птици! — Беше решил, че се изгубили интерес към него, а ето че се бяха върнали с целия си смахнат ентусиазъм.

Пали, който беше отскочил със смях назад, надникна на пръсти над покривните плочи и каза:

— Богове пет, нещо ги е разбунило! Цялото ято кръжи над Зангре. Виж ги само!

Ферда ди Гура заслони очи и погледна далечната вихрушка от малки черни силуети, като черни листа в лапите на циклон — снижаваха се и се издигаха на вълни. Брат му Фойкс притисна с ръце ушите си да заглуши крясъците на гарваните, които продължаваха да грачат в краката им, и извика:

— И много шум вдигат!

Птиците не бяха изпаднали в транс, осъзна Казарил, а в истерия. Сърцето му изстина.

— Нещо не е наред. Бързо!

Не беше във форма да тича по нанагорнище. Докато наближат конюшните край Зангре, вече притискаше с ръка хълбока си, където болката го режеше като с нож. Птиците-вестители пляскаха над главата му като въздушен ескорт. Вече се чуваха и човешки викове, сливащи се с непрестанните крясъци на гарваните, така че Пали и братовчедите му не се нуждаеха от подкана, за да не изостават от него.

Един коняр с ливрея на царската менажерия се заваляше в кръгове пред отворените й врати, пищеше и плачеше, а по лицето му се стичаше кръв. Двамина от облечените в зелено и черно баошиански гвардейци на Теидез стояха пред вратите с изтеглени мечове и задържаха на разстояние трима от стражите на Зангре, които обикаляха отпред, също с извадени мечове, но явно не смееха да нападнат. На гарваните подобна смелост не им липсваше. Връхлитаха тромаво върху баошианците, като се опитваха да ги издерат с ноктите си и да ги кълват. Баошианците кълняха и размахваха бясно ръце. Две купчинки черни пера вече лежаха на калдъръма; едната неподвижна, другата още притреперваше.

Казарил се закова пред вратите на менажерията и изрева:

— Какво, в името на Копелето, става тук? Как смеете да убивате свещените гарвани?

Единият от баошианците насочи към него меча си.

— Отдръпнете се, лорд Казарил! Не може да минете! Имаме изрична заповед от царевича!

Оголил гневно зъби, Казарил бутна меча встрани, предпазвайки ръката си с плаща, хвърли се напред и изтръгна оръжието от ръката на гвардееца.

— Дай ми го, глупак такъв! — Хвърли меча на камъните към стражите от Зангре и Пали, който беше извадил в паника собственото си оръжие, когато невъоръженият Казарил се беше хвърлил срещу войниците. Мечът издрънча и се завъртя върху калдъръма, докато Фойкс не го настъпи решително — и се облещи предизвикателно на баошианците.

Казарил се обърна към втория войник и той веднага отпусна меча и побърза да обясни:

— Кастиларю, правим го, за да защитим живота на царин Орико.

— Какво правите? Орико вътре ли е? Какво сте намислили?

Котешко ръмжене се извиси до вой откъм менажерията, Казарил остави стреснатите баошианци на стражите от Зангре, които вече бяха събрали кураж да си свършат работата, и затича по потъналата в сенки пътечка между клетките.

Старият коняр с отрязания език беше коленичил на плочките, превит на две, и хлипаше задавено. Ръцете му без палци бяха притиснати към лицето, тънки ручейчета кръв се стичаха между пръстите му. Той вдигна глава при звука на стъпките на Казарил и треперещата му уста се разкриви безутешно. Докато тичаше покрай отделението на мечките, Казарил зърна две неподвижни черни купчини, надупчени като игленици със стрели; козината им бе оплескана с кръв. Вратата към отделението на велите беше отворена, животните лежаха на светлата слама, очите им бяха отворени и безжизнени, гърлата — прерязани.

В дъното на пътечката царевич Теидез тъкмо се изправяше над безжизненото тяло на петнистата котка. Подпря се на окървавения си меч, задъхан, лицето му бе разкривено от възбуда. Сянката му вреше около него като гръмотевични облаци посред нощ. Той погледна Казарил, ухили се безумно и извика:

— Ха!

Капитанът на баошианските стражи, с пречупеното телце на една малка птичка в ръка, изскочи от птичарника да прегради пътя на Казарил. Купчинки цветни пера, мъртви и умиращи птици, големи и малки, се валяха по пода на птичарника, някои още пърхаха безпомощно с крилца.

— Стой, кастиларю… — започна капитанът, но думите му се задавиха, когато Казарил го сграбчи за туниката, завъртя го и го хвърли на пода пред Пали, който го следваше и мълвеше невярващо: „Копелето плаче. Копелето плаче…“ Това беше бойната му мантра в Готоргет, когато мечът му се вдигаше и спускаше до безкрай върху мъжете, напиращи по обсадните стълби, и когато вече не му беше останал дъх за бойни викове.

— Задръж го — изръмжа през рамо Казарил и тръгна към Теидез.

Теидез вирна глава и го погледна право в очите.

— Не можеш да ме спреш… направих го! Спасих царина!

— Какво… какво… какво… — Казарил беше толкова уплашен и бесен, че устните и умът му не успяваха да намерят необходимите думи. — Глупаво момче! Що за разрушителна лудост е това, това… — Треперещите му ръце се разпериха.

Теидез се наведе към него, зъбите му проблясваха.

— Развалих проклятието, черната магия, която изсмукваше силите на Орико. Идваше от тези гадни животни. Пратили са ги тайно рокнарийците, за да го отровят бавно. Убихме и рокнарийския шпионин… май… — Теидез погледна не съвсем уверено през рамото си.

Едва сега Казарил забеляза последното тяло на пода в дъното на пътечката. Умегат лежеше на една страна, неподвижен също като птиците и велите. Трупчетата на пясъчните лисици лежаха край него. Не го беше видял веднага, защото бялото му сияние го нямаше. „Мъртъв?“ Казарил простена, хвърли се към него и падна на колене. Кожата по лявата страна на главата му беше разкъсана, прошарената бронзова плитка — разрошена и напоена с кръв. Лицето му беше посивяло като стара дрипа. Но главата му още кървеше, следователно…

— Диша ли още? — попита Теидез и се приближи да надзърне над рамото на Казарил. — Капитанът го удари с дръжката на меча си, когато отказа да отстъпи…

— Глупаво, глупаво, глупаво момче!

— Не съм глупав! Той беше зад всичко това. — Теидез кимна към Умегат. — Рокнарийски магьосник, пратен да изтощи и убие Орико.

Казарил изскърца със зъби.

— Умегат е храмов свещен. Изпратен от ордена на Копелето да се грижи за свещените животни, които са били изпратени от бога да пазят Орико. И ако не си успял да го убиеш, това ще е единствената добра новина тук. — Дишането на Умегат беше накъсано, ръцете му бяха студени като на труп, но все пак дишаше.

— Не… — Теидез поклати глава. — Грешиш, това не може да е вярно… — Героичното му въодушевление поувяхна.

Казарил се изправи и Теидез отстъпи крачка назад. Пали беше зад гърба му, а Ферда надничаше иззад рамото му и оглеждаше сцената с ужасено удивление. Пали, благословен да е, знаеше как се дава първа помощ на ранен войник.

— Пали — изграчи дрезгаво Казарил, — поеми нещата тук. Погрижи се за ранените коняри, особено за този. Черепът му може да е счупен. — Посочи угасналото тяло на Умегат. — Ферда.

— Милорд?

Кокардата и цветовете на Ферда щяха да му осигурят достъп навсякъде в свещените комплекси.

— Тичай в храма. Намери архисвещен Менденал. Не позволявай нищо и никой да застане на пътя ти, иди право при него. Кажи му какво е станало тук и го накарай да прати лечители от храма… кажи му, че Умегат има нужда от акушерката на Майката, специалната акушерка. Той знае за какво става въпрос. Побързай!

Пали, който вече беше коленичил до Умегат, добави:

— Дай ми наметалото си. И тичай, момче!

Ферда хвърли наметалото си в ръцете на своя командир, обърна се кръгом и хукна като подгонен. Пали се зае да увие изпадналия в безсъзнание рокнариец със сивото вълнено наметало.

Казарил се обърна отново към Теидез, чиито очи се стрелкаха насам-натам с израз на растяща неувереност. Царевичът отстъпи към безжизненото тяло на леопарда, шест стъпки от муцуната до върха на опашката, което лежеше на плочките. Красивата петниста козина скриваше раните, виждаха се само мокрите кървави петна. Казарил се сети за трупа на ди Санда и множеството му прободни рани.

— Убих го с меча си, защото леопардът е царски символ на моя род, нищо, че този беше омагьосан — рече Теидез. — И за да изпитам смелостта си. Издра ми крака. — Наведе се и потри несръчно десния си прасец, където черният му панталон наистина беше разкъсан и висеше на окървавени ивици.

Теидез беше Наследникът на Шалион и брат на Изел. Казарил не можеше да си пожелае звярът да му беше прегризал гърлото. Не биваше, поне.

— Богове пет, откъде ви хрумна тази престъпна глупост?

— Не е глупост! И сам знаеш, че болестта на Орико беше неестествена! Прочетох го по лицето ти… демони на Копелето, всеки можеше да го види. Лорд Дондо ми каза тайната, преди да умре. Да го убият… убиха го, за да запазят тайната, ако питаш мен, но беше твърде късно.

— Този… план за нападение… сам ли го измислихте?

Теидез вирна гордо глава.

— Не, но когато останах само аз, го доведох докрай самичък! Щяхме да го направим заедно, след като Дондо се оженеше за Изел — да развалим проклятието и да освободим дома на Шалион от убийственото му влияние. Но после остана на мен. Така че аз станах негов знаменосец, станах негова ръка, която да се протегне от гроба и да нанесе последния удар за Шалион!

— Ох! — Казарил беше загубил ума и дума до такава степен, че започна да обикаля в кръгове. Беше ли вярвал Дондо в собствените си глупости, или всичко това бе хитър план да използва Теидез, обходен и недоказуем начин да извади Орико от строя, дори да го убие? Зъл умисъл или глупост? Когато ставаше въпрос за Дондо, кой би могъл да каже? — Не!

— Лорд Казарил, какво да правим с баошианците? — плахо попита Фойкс някъде край него.

Казарил вдигна глава — Фойкс и един от тукашните гвардейци държаха обезоръжения капитан на баошианската стража.

— Ами ти! — озъби му се Казарил. — Глупак такъв, взел си участие в това… в това глупаво светотатство, без да кажеш на никого? Или още си подлога на Дондо? Ах! Отведете го заедно с хората му и ги заключете в някоя килия, докато… — Казарил се поколеба. Дондо стоеше зад това, и още как, протягаше се да забърка хаос и беди, катастрофата носеше неговия печат… но този път, като никога, подозираше Казарил, Марту не стоеше зад брат си. Точно обратното, освен ако не грешеше в предположенията си. — Докато канцлерът не нареди друго — продължи Казарил. — Ти там… — Жестът му накара друг от стражите на Зангре да застане мирно. — Тичай в канцлерството… или в резиденцията на Жиронал, или където успееш да го откриеш, и му кажи какво е станало тук. Помоли го да ме изчака, преди да иде при Орико.

— Лорд Казарил, нямате право да арестувате войниците ми! — извика Теидез.

От всички присъстващи единствено Казарил имаше достатъчно авторитет, ако не и реална власт да направи следващата стъпка.

— Вие отивате право в стаята си и няма да излизате оттам, докато брат ви не разпореди друго. Ще ви придружа лично.

— Пусни ме веднага! — изписка Теидез, когато ръката на Казарил се стегна като менгеме над лакътя му. Но нещо в израза на Казарил изглежда го стресна, защото не понечи да издърпа ръката си със сила.

Казарил процеди през зъби, с глас, от който капеше фалшива сърдечност:

— Не бих могъл. Вие сте ранен, млади господарю, и дългът ми повелява да ви заведа на лекар. — И добави тихо на ухото му: — Ако се наложи, ще ви поваля в безсъзнание и ще ви влача.

Теидез успя да се овладее донякъде и изръмжа на баошианския капитан:

— Иди с тях. Ще пратя да те освободят по-късно, след като докажа, че лорд Казарил греши. — И понеже Фойкс и стражарят от Зангре вече водеха капитана към изхода, думите на Теидез се оказаха отправени към гърба на баошианеца, което в голяма степен ги лиши от тежест. Ранените коняри се бяха довлекли при Пали и се опитваха да му помогнат за Умегат. Пали погледна през рамо и махна успокоително на Казарил.

Казарил кимна, че е разбрал, и под предлог, че подкрепя царевича, го изведе, без да го пуска и за миг, от кланицата, в която той беше превърнал менажерията на царина. „Твърде късно, твърде късно, твърде късно…“, кънтеше в главата му при всяка крачка. Отвън гарваните вече не кръжаха с крясъци из въздуха. Подскачаха възбудено по калдъръма и изглеждаха също толкова смутени и объркани като мислите на Казарил.

Все така без да пуска Теидез, Казарил го преведе през портите на Зангре, където, чак сега, се бяха появили още стражи. Теидез не понечи да възобнови протестите си, макар че мрачното му, гневно и обидено изражение не вещаеше нищо добро за Казарил. Царевичът горделиво не щадеше ранения си крак, макар да оставяше след себе си следа от кървави стъпки.

Казарил извърна рязко глава наляво, когато една от придворните дами на Сара и един от пажовете се появиха на входа към кулата на Иас.

— Бързай, бързай! — подтикна жената момчето, което хукна с пребледняло лице към портите. Едва не събори Казарил в бързината си.

— Накъде, момче? — извика след него Казарил.

Пажът се обърна и заподскача на място.

— В храма, милорд. Трябва да тръгвам… царина Сара… царинът припадна! — Обърна се и хукна с всички сили към портите. Стражите го изгледаха, после обърнаха неспокойно глави към кулата на Иас.

Стегнатите в съпротива мускули на Теидез под ръката на Казарил омекнаха. Уплаха се промъкна в очите му под гневно смръщените вежди и той хвърли кос поглед към своя самоназначил се пазач.

След миг на нерешителност Казарил, без да пуска Теидез, зави към кулата на Иас. Ускори крачка да настигне придворната дама, която беше влязла вътре, дори извика след нея, но тя, изглежда, не го чу. Гърдите му засвириха, докато се изкачи до третия етаж, където бяха покоите на Орико. Огледа разтревожено централния коридор.

Царина Сара, увита в белия си шал и следвана от някаква жена, бързаше по коридора към него. Казарил се поклони ниско, когато тя стигна до стълбището.

— Милейди, какво се е случило? Мога ли да помогна?

Тя вдигна ръка към уплашеното си лице.

— И аз не знам, кастиларю. Орико… четеше ми на глас в покоите ми, докато бродирах, както прави понякога, за да ме утеши, после внезапно млъкна, примигна и потри очи, а след това каза, че вече не виждал думите и че цялата стая била потънала в мрак. А си беше все така светло! После падна от стола. Повиках дамите си, сложихме го да легне и изпратих за лечител от храма.

— Видяхме пажа на царина — увери я Казарил. — Тичаше с всички сили.

— О, добре…

— Дали е било апоплектичен удар, как мислите?

— Едва ли… не знам. Говори по малко и дишането му не е много затруднено… Какви бяха тези крясъци откъм конюшните, между другото? — Разсеяно, без да изчака за отговор, тя го подмина и се заизкачва по стълбите.

Теидез, с посивяло лице, облиза устни, но не каза нищо, когато Казарил го повлече след себе си обратно към двора.

Проговори едва когато се качваха по стълбището в централната сграда:

— Не е възможно. Дондо ми каза, че менажерията е черна магия, рокнарийско проклятие, което изпива силите на Орико. А и сам виждах, че е така.

— Наистина има рокнарийско проклятие, но менажерията е бяло чудо, което поддържа живота на Орико, въпреки проклятието. Беше. Досега — горчиво добави Казарил.

— Не… не… изобщо не е така. Дондо ми каза…

— Дондо е грешал. — Казарил се поколеба за миг. — Или пък е искал да ускори заместването на царин, който фаворизира брат му, с такъв, който ще фаворизира него.

Теидез отвори уста да възрази, но в крайна сметка не каза нищо. Казарил не мислеше, че потресът в очите на царевича е преструвка. Единствената добра новина за този ден беше, че Дондо може и да беше подвел Теидез, но изглежда, не беше успял да го поквари, поне не до голяма степен. Теидез беше оръдие, а не съучастник, не доброволен братоубиец. За жалост, се беше оказал оръдие, продължило да действа и след кончината на подбудителя си. „И чия е вината, че момчето е поглъщало лъжи, когато никой не си е направил труда да го нахрани с истината?“

Бледният секретар на царевича вдигна изненадано поглед от писалището си, когато Казарил довлече момчето в покоите му.

— Погрижете се за господаря си — кратко му рече Казарил. — Ранен е. Забранено му е да напуска тази сграда, докато канцлер ди Жиронал не бъде уведомен за случилото се и не му разреши да излиза. — И добави с горчиво задоволство: — Ако сте знаели какво се готви и не сте направили нищо, за да го предотвратите, канцлерът ще побеснее.

Мъжът побледня. Казарил му обърна гръб. Трябваше да провери какво става с Умегат…

— Но, лорд Казарил — притрепера гласът на Теидез. — Аз какво да правя?

Казарил се изхрачи през рамо и продължи към вратата.

— Молете се.