Лоис Макмастър Бюджолд
Проклятието на Шалион (12)

12.

Очите на Казарил се отвориха с мъка, сякаш някой бе намазал клепачите му с лепило. Той впери неразбиращо поглед в някакъв назъбен процеп в небето, обрамчен с чернота. Облиза напуканите си устни и преглътна. Лежеше по гръб върху твърди дъски — укрепващото скеле в кулата на Фонса. Спомените за изминалата нощ нахлуха в главата му.

„Жив съм“.

„Следователно съм се провалил“.

Дясната му ръка, опипваща слепешката дъските наоколо, срещна някаква безжизнена купчинка студени пера и се дръпна уплашено. Лежеше задъхан от закъснелия шок на преживения ужас. Някакъв спазъм гризеше червата му, тъпа, остатъчна болка. Трепереше, измръзнал до кости, мокър, студен като труп. Но не беше труп. Дишаше. А следователно дишаше и Дондо ди Жиронал в това студено… утрото на сватбата му, нали?

Когато очите му най-после се нагодиха към мрака, видя, че не е сам. Върху неодялания парапет в сенките се мержелееха гарвани, безмълвни и неподвижни. И сякаш до един се взираха надолу в него.

Казарил прокара ръка по лицето си, но не откри кървящи рани — явно нито една от птиците не си беше изпробвала още късмета.

— Не — прошепна треперливо той. — Не съм ви закуската. Съжалявам. — Една от птиците разпери неспокойно крила, но нито една не отлетя при звука на гласа му. Дори когато седна, те се размърдаха, но не понечиха да хвръкнат.

Не всичко след злополучния му опит от снощи беше потънало в бездънния мрак на небитието — фрагменти от някакъв сън се нижеха през паметта му. Сънувал беше, че той е Дондо ди Жиронал и се забавлява с приятелите си и техните курви в някаква осветена от факли и свещи зала; трапезата блещукаше със среброто на високите чаши за вино, а дебелите му ръце — със златото на пръстените. Беше вдигнал циничен тост за кървавата жертва на Изелиното моминство и бе пресушил чашата си… после се беше закашлял, нещо го дереше в гърлото, после дращенето бързо бе преминало в остра болка. Гърлото му се беше подуло и той се задави, неспособен да си поеме въздух, сякаш нещо го душеше отвътре навън. Зачервените лица на приятелчетата му се скупчиха над него, смехът и майтапите им се превърнаха в паника, когато най-после отсъдиха по посинялото му лице, че не си прави някакъв смахнат майтап с тях. Викове, преобърнати чаши, някое и друго уплашено просъскване, че е отровен. Никакви последни думи не се процедиха през запушеното му гърло и покрай надебеляващия език. Само безмълвни конвулсии, препускащо до изнемога сърце, остра болка, стегнала като в менгеме гърдите и главата му, черни облаци, прорязани с червено, вряха пред изгасващия му поглед…

„Било е само сън. Щом аз съм жив, жив е и той“. Казарил отново се отпусна върху твърдите дъски, сви се на кълбо около болката в корема си и остана така близо половин час, изтощен и отчаян. Редицата гарвани продължи да го наблюдава в изнервящо мълчание. Постепенно си даде сметка, че ще трябва да се върне. А не беше планирал обратен маршрут.

Можеше да се спусне по скелето, но така щеше да се озове на дъното на зазиданата кула, покрито с отломки и птичи изпражнения, трупали се там с години, и да вика, докато някой го пусне навън. И щяха ли въобще да го чуят през дебелите каменни стени? Или щяха да вземат приглушения му глас за ехо от крясъците на гарваните или за воя на призрак?

Нагоре тогава? Обратно по пътя, по който беше дошъл?

Най-накрая се изправи, покатери се на парапета — дори и сега гарваните не отлетяха — и се протегна да раздвижи болезнено схванатите си мускули. Наложи се да побутне две от птиците, за да си направи място. Те хвръкнаха, пляскайки възмутено с криле, но и за миг не нарушиха зловещото си мълчание. Казарил вдигна кафявата роба и затъкна подгъва й в колана си. Когато се изправи върху парапета, до ръба на покрива оставаше съвсем малко разстояние. Хвана се и се набра. Ръцете му бяха силни, а тялото — жилаво. За един ужасен миг го споходи мисълта за пропастта под босите му крака и той побърза да се издърпа върху каменните плочи. Мъглата беше толкова гъста, че дворът долу едва се виждаше. Току-що трябва да се беше зазорило, прецени той, и прислугата се беше събудила вече в това утро в края на есента. Гарваните го последваха тържествено, като изхвръкнаха с плясък един по един през отвора и накацаха по плочите на покрива. Главите им се обръщаха, следвайки движенията му.

Представи си как го нападат, докато скача от кулата върху покрива на централната сграда, за да отмъстят за своя мъртъв другар. Сетне си представи и друго, докато краката му дращеха, а ръцете му трепереха от напрежението — представи си как пуска стряхата, как зарязва всичко и пада към облекчението на смъртта върху камъните долу. Болезнен спазъм сгърчи червата му и го остави без дъх.

Щеше да се пусне, ако не го беше обзел внезапният ужас, че може и да оцелее след падането, с размазани крака и осакатен за цял живот. Само тази мисъл го подтикна да се набере, стиснал здраво стряхата, и да прехвърли тялото си върху покрива на централната сграда. Мускулите му изскърцаха, докато се изправяше. Дланите му бяха изподрани.

Не беше сигурен, в тази бяла мъгла, през коя от десетината капандури по покрива беше изпълзял предната вечер. Ами ако някой я беше заключил след това? Тръгна бавно напред, като спираше при всяка и се опитваше да я отвори. Гарваните го следваха с подскоци, като току изпляскваха с криле, когато и техните крака се хлъзваха по плочите. Мъглата се втечняваше на лъскави мъниста по перата им, покриваше с капчици косата и брадата му, блещукаше като сребърни пайети по черния му плащ. Четвъртата капандура се отвори под треперещите му пръсти и той се вмъкна в килера, пълен със стари мебели и тресна капака миг преди две птици от черния му ескорт да го последват. Едната се удари тромаво в стъклото.

Промъкна се по стълбите към етажа си, без да налети на някой подранил слуга, втурна се с препъване в стаята си и затвори вратата. Изпразни пълния си мехур в гърнето, после и червата си — съдържанието им беше изпъстрено с кървави съсиреци. Ръцете му трепереха, докато ги миеше. Когато отвори прозореца да изхвърли почервенялата от кръв вода в клисурата, два застанали на мълчалив пост гарвана излетяха от каменния перваз. Казарил го затвори с трясък и пусна райбера.

Тръгна към леглото си — плетеше крака като последен пияница, — срина се отгоре му и се зави. Продължи да трепери. Не след дълго до слуха му започнаха да достигат звуците на разбудения замък: слуги носеха вода, бельо или гърнета, крака топуркаха по стълбите и по коридорите, от време на време нечий приглушен глас подвикваше или даваше нареждания.

Бяха ли вече събудили Изел, на горния етаж, да я изкъпят и пременят, да я овържат с вериги от перли и да я оковат с бижута за срещата й с Дондо пред олтара? Беше ли спала въобще? Или беше плакала цяла нощ и се бе молила на внезапно оглушалите богове? Редно беше да се качи горе и да я утеши доколкото може. Беше ли намерила Бетриз друг нож? „Не ми стига смелостта да ги погледна в очите“. Сви се още повече и стисна клепачи в агония.

Още лежеше в леглото и си поемаше накъсано въздух сред задавени звуци, които опасно наподобяваха хлипане, когато откъм коридора се чуха тежки забързани стъпки и вратата се отвори с трясък. Гласът на канцлер ди Жиронал излая дрезгаво:

— Знам, че е той. Няма начин да не е той!

Стъпките изскърцаха по дъските на пода и някой издърпа покривката, с която се беше увил. Казарил се превъртя и погледна изненадано потното сивобрадо лице на ди Жиронал, което се взираше невярващо в него.

— Ти си жив! — извика канцлерът. Гласът му тегнеше от възмущение.

Неколцина придворни, двамина от които бяха от тайфата на Дондо, се скупчиха зад ди Жиронал и впиха любопитни очи в Казарил. Ръцете им бяха на дръжките на мечовете, сякаш се готвеха, по знак на канцлера, да поправят факта, че Казарил е още жив. Царин Орико, по нощница, стиснал с дебелите си пръсти на шията си някакъв омачкан стар плащ, стоеше зад останалите. Орико изглеждаше… странно. Казарил примигна и потърка очи. Нещо като аура заобикаляше царина, но не от светлина, а от мрак. Казарил го виждаше съвсем ясно, така че не можеше да нарече нещото облак или мъгла, защото не замъгляваше нищо. И все пак си беше там, движеше се заедно с царина, като дреха с шлейф.

Ди Жиронал прехапа устни, очите му се впиваха в лицето на Казарил.

— Щом не си бил ти… кой тогава? Трябва да е бил някой… трябва да е бил някой близък на… на онова момиче! На онази гадна малка убийца! — Обърна се и изхвръкна навън, подвиквайки ядно на хората си да го последват.

— Какво става? — извика Казарил след Орико, който се беше обърнал и се влачеше след останалите.

Орико погледна през рамо и разпери ръце в недоумение.

— Сватбата се отменя. Дондо ди Жиронал е бил убит около полунощ — с магия за смърт.

Устата на Казарил провисна, но оттам не излезе нищо смислено, само едно слабо възклицание.

„Не разбирам“.

„Ако Дондо е убит, а аз съм още жив… значи магията ми не е успяла. Но пък Дондо е бил убит. Как?“

Как иначе, освен ако някой не беше изпреварил Казарил?

Със закъснение логиката му настигна тази на ди Жиронал.

„Бетриз?“

„Не, о, не!…“

Изтърколи се от леглото, падна тежко на пода, изправи се някак на крака и се повлече след тълпата разгневени и объркани царедворци.

Стигна до пренаселеното преддверие-кабинет тъкмо когато ди Жиронал крещеше:

— Ами доведете я тогава, така че да се уверя с очите си! — Гневните му думи бяха отправени към разрошената и уплашена Нан ди Врит, което обаче не й беше попречило да заприщи с тялото си вратата към вътрешните стаи, сякаш се готвеше да защитава подвижен мост. Казарил едва не припадна от облекчение, когато Бетриз се появи, гневно свъсила чело, зад рамото на Нан. Нан беше по нощница, но Бетриз, видимо изтощена, още беше облечена със зелената вълнена рокля от предната вечер. Тя беше ли спала? „Но е жива, жива е!“

— За какво са всичките тези дивашки крясъци, милорд? — студено се поинтересува Бетриз. — Поведението ви е непристойно, а моментът — крайно неподходящ.

Устните на ди Жиронал зяпнаха сред брадата му — явно не беше очаквал да я види. След миг зъбите му се затвориха с трясък.

— Къде е царевната тогава? Трябва да видя царевната.

— Заспа преди малко, за пръв път от дни. Няма да позволя да я събудите. Съвсем скоро ще й се наложи да замени сънищата с кошмари. — Ноздрите на Бетриз се издуха от неприкрита враждебност.

Ди Жиронал си пое дъх със съскане.

— Да я събудим? Въпросът е може ли да бъде събудена?

„Богове мили. Възможно ли е Изел да е…“ Но преди този нов повод за паника да го е стиснал за гърлото, се появи и самата Изел, разбута дамите си, бавно излезе в преддверието и застана лице в лице с ди Жиронал.

— Не спя. Какво желаете, милорд? — Очите й се плъзнаха към брат й Орико, който пристъпяше от крак на крак зад останалите, подминаха го с презрение и се върнаха върху лицето на канцлера. Погледът й излъчваше бдителност. Нямаше съмнение, че разбира чие влияние я тласка към този нежелан брак.

Ди Жиронал местеше поглед от едната към другата жена, после към третата, всичките неоспоримо живи пред него. Обърна се и се втренчи отново в Казарил, който примигваше, впил поглед в Изел. Около нея също имаше аура, точно като при Орико, но нейната не беше така хомогенна, приличаше по-скоро на мешавица от непрогледен мрак и светлосиньо сияние, като зората, която веднъж беше видял в нощното небе на далечния юг.

— Който и да е — просъска ди Жиронал. — Където и да е. Ще открия трупа на мерзкия страхливец, ако ще да обърна цял Шалион.

— И после какво? — попита Орико и потърка небръснатите си бузи. — Ще го обесиш? — Отвърна с ироничен поглед и вдигнати вежди на злобата, с която го изгледа ди Жиронал. Канцлерът се обърна рязко и напусна преддверието. Казарил се дръпна встрани да направи път на антуража му, като местеше скришом поглед от Орико към Изел и обратно, сравнявайки двете… халюцинации? Никой друг от присъстващите не пулсираше като тях двамата. „Може да съм се разболял. А може и да съм луд“.

— Казарил — с тревожно недоумение го повика Изел веднага щом мъжете се изнизаха в коридора. Нан побърза да затвори вратата след натрапниците. — Какво е станало?

— Нощес някой е убил Дондо ди Жиронал. С магия за смърт.

Устните й се разтвориха и тя плесна с ръце като дете, на което току-що са обещали да изпълнят най-съкровеното му желание.

— О! О! О, това е страхотна новина! О, слава на Дамата, о, слава на Копелето… такива дарове ще пратя на олтара му… о, Казарил, кой?…

При въпросителния поглед, който Бетриз отправи към него, Казарил изкриви лице.

— Не съм аз. Очевидно. — „Макар и не защото не опитах“.

— А вие… — започна Бетриз, после стисна устни. Смръщената му физиономия се позаглади одобрително при тази проява на такт от нейна страна, да не го попита пред двама свидетели дали не е планирал углавно престъпление. Едва ли имаше нужда Казарил да казва нещо — очите й блестяха напрегнато, сякаш прехвърляше догадки наум.

Изел крачеше напред-назад и едва не заподскача от облекчение.

— Мисля, че го почувствах — каза тя с дълбока почуда. — Във всеки случай почувствах нещо… в полунощ, около полунощ каза, нали? Бях се молила на Дамата за своята смърт… — Замълча и положи длан върху широкото си бяло чело. — Или да ми помогне така, както Тя пожелае. — Думите й се забавиха. — Казарил… аз ли… възможно ли е аз да съм го причинила? Богинята ли е отвърнала на молитвите ми?

— Ами… не виждам как, царевна. Молили сте се на Пролетната дама, нали?

— Да, на нея и на майка й, Лятото. Но най-вече на самата Пролет.

— Божествените Дами правят чудеса за живот и изцеление. Не за смърт. — Обикновено. А и всички чудеса бяха редки и капризни. Богове. Кой знае какви са ограниченията им и какви — целите?

— Не го усетих като смърт — призна Изел. — Но все пак почувствах облекчение. Хапнах малко, без да повърна, и след това съм заспала.

Нан ди Врит кимна в потвърждение.

— За моя най-голяма радост, милейди.

Казарил си пое дълбоко дъх.

— Е, ди Жиронал ще разбули загадката, сигурен съм. Ще издири всички, които са умрели нощес в Кардегос — а и в цял Шалион, без съмнение, — докато не открие убиеца на брат си.

— Благословена да е бедната душа, която разтури злостните му планове. — Изел докосна според обичая челото, устните, пъпа, слабините и сърцето си, разпервайки широко пръсти. — И на такава цена. Нека демоните на Копелето бъдат милостиви към него.

— Амин — отзова се Казарил. — Да се надяваме, че ди Жиронал не ще открие близки приятели или семейство, върху които да излее гнева си. — Притисна с ръце корема си, който отново се гърчеше в спазми.

Бетриз се приближи до него и огледа лицето му, понечи да вдигне ръка, но после я отпусна нерешително.

— Лорд Каз, изглеждате ужасно. Кожата ви е с цвят на студена попара.

— Аз… не ми е добре. Ял съм нещо развалено. — Пое си дъх. — Значи ще се готвим днес не за скръбна сватба, а за радостно погребение. Да смятам ли, че вие, дами, ще сдържите веселието си пред публика?

Нан ди Врит изпухтя. Изел й даде знак да мълчи и каза решително:

— Тържествена печал, обещавам. И ако в сърцето ми има признателност вместо скръб, само боговете ще го знаят.

Казарил кимна и разтри схванатия си врат.

— Обикновено жертвите на магия за смърт ги изгарят преди да е паднала нощта, така че, както твърдят свещените, тялото да не се превърне в обиталище на разни нечестиви неща. А такава смърт очевидно ги привлича. Много претупано погребение ще е за такъв знатен лорд. Ще трябва да организират всичко преди мръкнало. — От припламващата аура на Изел буквално му се завиваше свят. Той преглътна и отклони поглед.

— В такъв случай, Казарил — каза Бетриз, — проявете разум и идете да си полегнете дотогава. Нас вече нищо не ни грози. Не е нужно да правите нищо повече. — Хвана студените му ръце, стисна ги за миг и му се усмихна загрижено. Той успя да й върне едно бледо подобие на усмивка и се оттегли.

Едва се довлече до леглото си. Лежа може би час, объркан и все така с треска, когато вратата на стаята му се отвори и Бетриз влезе на пръсти. Наведе се да го погледне и сложи ръка на потното му чело.

— Страхувах се, че може да ви втресе — каза тя, — но вие сте съвсем студен.

— Ами аз, хм… съм настинал, да. Сигурно съм изритал завивките си през нощта.

Тя го докосна по рамото.

— Дрехите ви са съвсем мокри. — Очите й се присвиха. — Кога ядохте за последен път?

Той не можа да си спомни.

— Май вчера сутринта.

— Ясно. — Тя го изгледа намръщено още веднъж, после се обърна и излезе.

След десет минути пристигна една прислужница с мангал, пълен с нагорещени въглища, и с пухен юрган. След още няколко минути се появи и слуга с кана гореща вода и изричните инструкции да изчака, докато Казарил се измие и си легне със сухи дрехи. И всичко това в един замък, пълен с изнервени царедворци, които едновременно се опитваха да се приготвят за непредвидено обществено мероприятие от свръхофициален характер. Казарил не оспори нито едно от нарежданията. Прислужникът тъкмо го беше завил усърдно на топло и сухо под юргана, когато Бетриз се върна, понесла поднос с глинена паница. Подпря вратата, за да не се затваря, и приседна на леглото му.

— Яжте.

Паницата беше пълна с попара от хляб и горещо мляко, подсладено с мед. Той лапна първата лъжица, зяпнал от изненада, после се надигна на възглавниците.

— Не съм чак толкова болен. — В опит да възвърне достойнството си, взе паницата от ръцете й, на което тя не възрази, стига да продължаваше да се храни. Казарил установи, че е гладен като вълк. Когато лъжицата остърга празното дъно, треперенето му беше вече изчезнало.

Бетриз се усмихна доволно.

— Сега вече не приличате на призрак. Браво.

— Как е царевната?

— Значително по-добре. Тя е… ще ми се да кажа „грохнала“, но не в смисъл, че е надвита. Нали знаете онова благословено облекчение, когато внезапно са свалили от плещите ви някакъв непосилен товар? Истинско удоволствие е да я гледа човек.

— Да. Разбирам.

Бетриз кимна.

— Сега си почива, докато стане време да се облича за погребението. — Взе празната паница от ръцете му, остави я на пода и сниши глас. — Казарил, какво направихте снощи?

— Нищо. Очевидно.

Устните й се свиха с раздразнение. Но какъв смисъл имаше да натоварва и нея с тайната си? Изповедта може би щеше да облекчи душата му, но би поставила в опасност нейната, стигнеше ли се до показания под клетва в предстоящото разследване.

— Лорд ди Ринал чул, че снощи сте платили на един паж да ви хване плъх. Точно тази новина подпалила фитила на канцлер ди Жиронал и той хукнал към стаята ви, така ми каза ди Ринал. Според пажа сте казали, че искате да изядете плъха.

— Ами, така си беше. Не е престъпление да се ядат плъхове. Един вид възпоминателна вечеря за обсадата на Готоргет.

— Така ли? Не казахте ли току-що, че не сте яли нищо от вчера сутринта? — Поколеба се, очите й го стрелнаха разтревожено. — Камериерката пък каза, че в гърнето ви тази сутрин имало кръв, когато го изхвърлила.

— Демони на Копелето! — Казарил, който се беше завил до брадичката, се надигна отново на възглавниците. — Пред нищо ли не се спират клюкарите в този замък? Не може ли човек да е спокоен поне за нощното си гърне?

Тя протегна ръка.

— Лорд Каз, не се шегувайте. Какво ви е?

— Болеше ме корем. Сега вече ме отпусна. Нищо сериозно. — Направи гримаса и реши да не споменава за халюцинациите. — Кръвта в гърнето очевидно е от заклания плъх. А коремните болки си ги заслужих, като ям такива гадости. Е?

Тя рече бавно:

— Добре скалъпена история. За всичко дава обяснение.

— Именно.

— Но, Каз… хората ще си помислят, че сте странен.

— Мога да ги прибавя към колекцията си, наред с онези, които мислят, че изнасилвам момичета. Май ще ми трябва и трета перверзия, за баланс. — Е, бяха го заподозрели в опит да направи магия за смърт. Това като нищо можеше да го балансира на бесилото.

Тя смръщи сурово чело.

— Добре. Няма да ви притискам. Но се чудех… — Скръсти ръце и го изгледа настоятелно. — Ако двама — чисто хипотетично, — ако двама души се опитат да направят магия за смърт на една и съща жертва по едно и също време, възможно ли е двамата да се окажат… наполовина мъртви?

Казарил я погледна изпитателно — не, не изглеждаше болна — и поклати глава.

— Едва ли. Като се има предвид по какви най-разнообразни начини хората са се опитвали да предизвикат боговете с магия за смърт, ако можеше да се направи по този начин, отдавна да е направено. В храмовата стенопис винаги изобразяват демона на смъртта на Копелето с кобилица на рамо и с две еднакви ведра, по едно за всяка от душите. Не мисля, че демонът може да постъпи другояче. — Сети се за думите на Умегат, „Боя се, че така стоят нещата“. — А не мисля, че и самият бог би могъл да постъпи другояче.

Очите й се присвиха още повече.

— Казахте, ако не се върнете тази сутрин, да не се тревожим за вас и да не ви търсим. Казахте, че всичко ще е наред. Казахте също, че ако труповете не бъдат изгорени навреме, може да им се случат разни ужасни нечестиви неща.

Той се размърда неспокойно.

— Подсигурих се. — „В известен смисъл“.

— За какво сте се подсигурили? Измъкнахте се и оставихте хората, които ги е грижа за вас, да гадаят къде може да сте и дали не трябва да се молят за душата ви дори!

Той се изкашля.

— Гарваните на Фонса. Снощи се покатерих по покрива до кулата на Фонса, за да, ъъъ, да си кажа молитвите. Ако нещата се бяха, ъъъ, развили другояче, реших, че те ще се погрижат за разчистването, така както братята им разчистват бойното поле или някоя отклонила се овца, паднала през ръба на пропаст.

— Казарил! — викна възмутено тя, после побърза да сниши глас и прошепна: — Каз, това е, това е… казвате, че сте изпълзели там съвсем сам, за да умрете в отчаяние с мисълта, че тялото ви ще бъде изядено от… това е ужасно!

Казарил се стресна от сълзите, с които се наляха очите й.

— Хей, недейте! Не е кой знае какво. Като на всеки войник, тази мисъл не ми е чужда. — Ръката му понечи да изтрие сълзите по страните й, после се поколеба и отново се отпусна върху юргана.

Юмруците й се свиха в скута.

— Ако пак направите нещо подобно, без да ми кажете — на мен, или на някой друг, — ще ви, ще ви… нашамаря като някое глупаво хлапе! — Избърса ядно очи, потри лицето си и изправи гръб. Гласът й внезапно си възвърна обичайния разговорен тон. — Погребението е определено за един час преди залез, в храма. Ще отидете ли, или ще си останете в леглото?

— Ако въобще съм в състояние да вървя, ще отида. И ще остана до края. Всички врагове на Дондо ще бъдат там, ако не за друго, то за да докажат, че не те са му видели сметката. Такова забележително събитие не е за изпускане.

Погребалният ритуал в храма на Кардегос беше почетен с далеч по-многобройно присъствие за последното изпращане на Дондо ди Жиронал, отколкото за бедния самотник ди Санда. Самият царин Орико, в строги одежди, лично поведе опечалените надолу по хълма. Царина Сара я носеха в стол-носилка. Лицето й беше безизразно, като изсечено от леден блок, затова пък облеклото й беше крещящо ярко, комбинация от празнични тоалети за три различни празника, с богати дипли и с толкова много бижута, че сигурно беше изпразнила ковчежето си поне наполовина. Всички се преструваха, че не забелязват.

Казарил я огледа скришом, но не заради странния й избор на облекло. Другата й одежда — плащът от сенки, видимият-невидим близнак на шлейфа на Орико — привличаше очите му като магнит. Теидез също беше обгърнат от подобна тъмна аура, която се вихреше подире му по настланите с калдъръм улици. Каквото и да представляваше този черен мираж, явно се предаваше в семейството. Казарил се зачуди какво ли би видял, ако имаше начин да зърне и царина Иста.

Архисвещеният на Кардегос, в петоцветните си одежди, лично ръководеше церемонията, която се проведе в централния двор на храма, поради големия брой на присъстващите. Процесията от градската резиденция на семейство Жиронал се появи с носилката на Дондо, която скоро бе поставена на няколко крачки пред огнището на боговете — кръгла каменна платформа с надупчена медна тента, издигната над нея върху пет тънки колони, за да пази свещения огън от стихиите. Сива светлина без сенки изпълваше двора в края на този студен и влажен ден, който се сливаше вече с тънката мъгла на вечерта. Въздухът се мержелееше във виолетови отсенки и поемаше смесените ухания на горящите благовония, неразделна част от молитвите и ритуалите на очистване.

Вдървеното тяло на Дондо, положено върху носилката и обкръжено с цветя и билки за късмет и символична защита — твърде късно, помисли си Казарил, — беше облечено в синьо-белите одежди на високия му пост в рицарския орден на Дъщерята. Мечът лежеше на гърдите му, ръцете му бяха свити около дръжката. Тялото не изглеждаше особено подуто или обезформено — ди Ринал ги уведоми шепнешком за плъзналия слух, че трупът бил увит стегнато с ленени бинтове, преди да го облекат. Мъртвото лице едва ли беше по-подпухнало от обичайното, особено след някой от нощните запои на Дондо. Налагаше се обаче да го изгорят заедно с пръстените му — никой не би могъл да ги свали от дебелите му пръсти без помощта на касапски нож.

Казарил беше успял да измине разстоянието от Зангре до храма, без да залита на всяка втора крачка, но сега коремът му отново се гърчеше в спазми, неприятно подут под колана му. Беше застанал зад Бетриз и Нан сред тълпата от замъка, с надеждата, че така не се набива много на очи. Изел я бяха подканили да застане между канцлера и царин Орико, в ролята й на близък опечален, каквато й се полагаше заради краткия годеж. Неравномерната й аура все така трептеше заслепително пред уморените очи на Казарил. Лицето й беше строго и бледо. Гледката на Дондовия труп очевидно бе пресушила у царевната желанието да даде израз на ненавременната си радост.

Двама царедворци излязоха напред да произнесат привидно искрени похвални слова за Дондо, които Казарил по никой начин не можа да свърже с разгулния живот, който беше водил покойникът приживе. Канцлер ди Жиронал беше обзет от твърде силни чувства, за да говори дълго, но дали от скръб, или от гняв, беше трудно да се прецени по застиналото му лице. Не пропусна обаче да обяви награда от хиляда рояла за всяка информация, която би довела до убиеца на брат му, и това беше единственият открит намек за причината за внезапната кончина на Дондо, направен през този ден.

Ясно беше, че храмът е получил богато дарение. Кажи-речи всички посветени, дякони и свещени от Кардегос се бяха събрали на групи в съответния цвят и припяваха молитвите в съвършен синхрон и хармония, сякаш количеството можеше да придаде допълнителна святост на церемонията. Една от певиците в групата облечени в зелено алти привлече вътрешния взор на Казарил. Беше на средна възраст, закръглена, и светеше като свещ, заслонена от зелено стъкло. По някое време тя погледна право към Казарил, после отклони поглед към притеснения свещен, който дирижираше молитвата.

Казарил побутна Нан и прошепна:

— Коя е жената в края на втората редица от певиците на Майката, знаете ли?

Нан хвърли поглед в указаната посока.

— Една от акушерките на Майката. Казват, че била много добра.

— О.

Когато дойде ред да изведат свещените животни, тълпата затаи дъх в очакване. Изобщо не беше ясно кой бог ще приеме душата на Дондо ди Жиронал. Неговият предшественик в ордена на Дъщерята, макар да беше баща и дядо, бе поет от Пролетната дама, на която беше служил дълги години до смъртта си. Самият Дондо беше служил на младини като офицер в рицарския орден на Сина. Знаеше се, че е станал баща на цяла сюрия копелета, както и на две дъщери от покойната му първа съпруга, които беше зарязал на роднините си в провинцията. А и — макар никой да не го изричаше на глас — след като душата му трябваше да е отнесена от демон на Копелето, със сигурност беше минала и през ръцете на самия бог. Възможно ли беше и да е останала в тези ръце?

Свещенослужителката със сойката на Дъщерята пристъпи към трупа по знак на архисвещен Менденал и вдигна китката си напред. Птицата подскочи, после впи упорито нокти в ръкава на жената. Тя хвърли поглед към архисвещения, който се намръщи и й кимна леко към погребалната носилка. Ноздрите й потрепнаха в неизречен протест, но тя пристъпи послушно напред, хвана сойката в шепи и я положи решително върху гърдите на трупа.

Отстъпи крачка встрани. Сойката вдигна опашка, пусна една курешка и излетя право нагоре, като развя бродираните си копринени панделки; кряскаше пронизително. Поне трима мъже, достатъчно близо, за да ги чуе Казарил, ги напуши смях, но не посмяха да се изсмеят високо при вида на стиснатите зъби на канцлера. Очите на Изел проблеснаха като небесносини огньове и тя сведе поглед с престорена сдържаност. Аурата й се размъти. Свещенослужителката отстъпи назад с вдигната глава, следвайки с тревожен поглед полета на птицата. Сойката кацна върху орнаментите по върха на една от изящните колони, които обкръжаваха в пръстен двора, и изкрещя отново. Жената погледна сърдито архисвещения; той я отпрати с жест, при което тя се оттегли с поклон, за да се опита да примами птицата на китката си.

Зелената птица на Майката също отказа да се отдели от ръката на свещенослужителката си. Архисвещен Менденал не понечи да повтори злополучния експеримент отпреди малко, а само й кимна да се върне на мястото си в кръга на свещените животни.

Дяконът на Сина довлече лисицата за верижката й до ръба на носилката. Животното започна да вие и да се дърпа, черните му нокти застъргаха шумно по плочите. Архисвещеният даде знак на дякона да се оттегли.

Якият сив вълк — седеше провесил дългия си червен език между оголените челюсти — изръмжа дълбоко, когато облеченият в сиво свещенослужител подръпна подканящо сребърната му верига. Ръмженето проехтя из каменния двор. Вълкът легна по корем на плочите и протегна лапи. Много предпазливо, дяконът свали ръце и вдигна очи към архисвещения. Погледът му крещеше без думи: „Няма да го докосна в това състояние“. Менденал не оспори решението му.

Всички очи се обърнаха в очакване към облечената в бяло свещенослужителка на Копелето и нейните бели плъхове. Устните на канцлер ди Жиронал бяха стиснати здраво и побелели от безсилен гняв, но той нямаше какво да каже или направи. Дамата в бяло си пое дъх, пристъпи към носилката и поднесе свещените си създания към гърдите на Дондо като знак, че богът е приел неприемливата, пренебрегната, отхвърлена душа.

Миг след като ръцете й пуснаха копринените бели телца, и двата плъха се стрелнаха към противоположните краища на носилката, сякаш изстреляни с катапулт. Свещенослужителката понечи да тръгне надясно, после наляво, сякаш не можеше да реши кое свещено създание да подгони най-напред, после вдигна безпомощно ръце. Единият плъх препусна към убежището на колоните. Другият се шмугна сред тълпата опечалени, която се раздвижи по пътя му, а две дами изпискаха уплашено. Шепот на удивление и смут плъзна сред царедворците и дамите, последван от вълни потресено шушукане.

Бетриз не правеше изключение:

— Казарил — тревожно рече тя, притиснала се към ръката му, за да му пошушне на ухо, — какво означава това? Копелето винаги приема отхвърлените. Винаги. Това му е, това му е… това му е работата. Не може да не приеме душата на убит човек… мислех, че вече го е направил.

Казарил също беше потресен.

— Ако никой от боговете не е приел душата на лорд Дондо… значи тя още е в света на живите. Тоест, ако не е там, значи трябва да е тук. Някъде… — Неспокоен дух, призрак, върнал се от мъртвите. „Отделен от тялото си и прокълнат“.

Ритуалът замря без време, когато архисвещеният и канцлер ди Жиронал се оттеглиха зад огнището и подхванаха разговор на тих глас, а може да беше и спор, ако се съдеше по няколкото изстреляни по-високо думи, които долетяха до обзетата от любопитство тълпа. Архисвещеният се показа иззад огнището и извика един от дяконите на Копелето. След като размениха няколко приглушени думи, младият мъж в бяло хукна нанякъде. Сивото небе потъмняваше. Един подсвещен, в изблик на инициативност, поде някакъв химн и размаха ръце към певците да се включат, колкото да се запълни паузата. Докато го изпеят, ди Жиронал и Менденал се бяха върнали на местата си.

Продължиха да чакат. Певците подеха нов химн. На Казарил му се искаше да беше използвал трактата на Ордол „Петорната пътека“ и за нещо друго, освен като параван на дремките си; уви, книгата беше останала във Валенда. Ако душата на Дондо не бе отнесена от демона при господаря му, къде беше тогава? И ако демонът можеше да се върне само с две пълни ведра, къде беше сега отделената душа на Дондовия незнаен убиец? И като говорим за това, къде беше демонът? Казарил не беше чел много трактати по теология. По някаква причина, която в момента му се губеше, винаги беше смятал теологията за твърде теоретично занимание, подходящо за отнесени мечтатели. Докато не му се беше стоварил на главата този кошмар.

Някакъв църкащ звук откъм ботуша му го накара да сведе очи. Свещеният бял плъх беше опрял предните си крачка на глезена му, розовото му носле потрепваше енергично. Животинката започна да трие малката си заострена муцунка в ботуша му. Той се наведе и я вдигна с намерението да я върне на свещенослужителката в бяло. Създанието се замята доволно в шепите му и започна да ближе палеца му като кученце.

За изненада на Казарил, задъханият дякон се върна в двора на храма, повел коняря Умегат, както обикновено облечен в туниката на Зангре. Не облеклото обаче, а самият Умегат накара сърцето на Казарил да запрепуска като обезумяло.

Рокнариецът грееше с бяла аура, като човек, застанал пред чист стъклен прозорец, когато над морето се съмва. Казарил затвори очи, макар да знаеше, че не с очите си вижда това. Бялото сияние продължи да се движи зад клепачите му. Малко по-нататък — мрак, който не беше тъмнина, и още два, и едно неспокойно завихряне, а малко встрани — бледа зелена искрица. Отвори рязко очи. За част от секундата Умегат го изгледа право в очите и Казарил се почувства така, сякаш бяха отдрали кожата от месата му. Конярят на царина продължи напред, поклони се скромно на архисвещения и двамата се отделиха встрани да поговорят, снишили гласове.

Архисвещеният повика при себе си свещенослужителката, която беше уловила единия от питомците си. Тя даде плъха на Умегат, който го пое в едната си шепа и погледна към Казарил. Рокнариецът тръгна към него, като се извиняваше покорно на царедворците, които едва го поглеждаха. Казарил не проумяваше защо тълпата не се разтваря пред тази вълна от бяло сияние като море пред уловил вятъра кораб. Умегат протегна ръка и Казарил примигна глуповато.

— Свещеният плъх, милорд? — подсказа му тихо Умегат.

— О. — Създанието още ближеше пръстите му, гъделичкаше го с миниатюрното си езиче. Умегат издърпа впилото се като осил животинче от ръкава на Казарил и едва успя да попречи на другото, което напираше да заеме мястото на другарчето си. Прихванал внимателно гърчещите се плъхове, той се върна без много шум при носилката, където го чакаше архисвещен Менденал. Казарил ли полудяваше — „хич и не отговаряй на този въпрос“, — или Менденал наистина едва се удържа да не превие в поклон снага пред коняря? Царедворците от Зангре, изглежда, не виждаха нищо странно в това архисвещеният да повика на помощ най-опитния дресьор на царина в крайно неловка ситуация като тази. Всички очи бяха насочени към плъховете, а не към рокнариеца. Единствен Казарил правеше изключение.

Умегат гушна животинките, прошепна им нещо и се приближи към тялото на Дондо. Мигът се проточи — плъховете, макар и спокойни, не искаха да обявят Дондо за подопечен на своя бог. Накрая Умегат отстъпи и поклати извинително глава, после върна плъховете на притеснената млада жена в бяло.

Менденал се просна на земята между огнището и носилката в поза на най-смирена молитва, но скоро отново се изправи. Посветени изнасяха натопени във восък фитили да запалят стенните фенери около потъващия в тъмнина двор. Архисвещеният даде знак на носачите да вдигнат носилката и да я занесат при подготвената за Дондо клада; певците тръгнаха след тях в бавна процесия.

Изел се върна при Бетриз и Казарил. Потърка с опакото на ръката очите си, оградени с тъмни сенки.

— Не мога повече. Ди Жиронал може сам да се погрижи за опичането на брат си. Отведете ме у дома, лорд Каз.

Групичката на царевната се отдели от процесията, същото направиха и други, и Казарил изведе дамите си през предната врата във влажния здрач на есенния ден.

Конярят Умегат, подпрял рамене на една колона, се оттласна, когато ги видя да излизат, приближи се и се поклони.

— Милорд ди Казарил. Може ли да поговоря с вас?

Казарил почти се изненада, че аурата не се отразява от мокрите плочки в краката му. Извини се с мълчаливо кимване на Изел и мина встрани с рокнариеца. Трите жени останаха да го изчакат при вратата — Бетриз крепеше изтощената царевна.

— Милорд, покорно моля в най-ранния удобен за вас момент двамата да поговорим насаме.

— Ще дойда в менажерията веднага щом изпратя Изел до покоите й. — Казарил се поколеба. — Знаеш ли, че светиш като запалена факла?

Конярят наклони леко глава.

— Така са ми казвали, милорд, малцината, които имат очи да видят. Човек никога не може да види себе си, уви. И обикновените огледала не го отразяват. Само очите на душата.

— Вътре имаше една жена, която грееше като зелена свещ.

— Мама Клара? Да, преди малко ме заговори за вас. Тя е отлична акушерка.

— А какво е тогава това, тази антисветлина? — Казарил погледна към очакващите го жени.

Умегат докосна с пръст устните си.

— Моля ви, не тук, милорд.

Казарил отрони едно безмълвно възклицание и кимна.

Рокнариецът му се поклони ниско. Преди да се обърне и да се отдалечи тихо в сбиращия се здрач, той добави през рамо:

— Вие светите като град в пламъци.