Лоис Макмастър Бюджолд
Проклятието на Шалион (10)

10.

Казарил се настани удобно в спалнята си сред светлината на разточително много свещи с класическия бражарски роман в стихове „Легендата за зеленото дърво“ и въздъхна доволно. Библиотеката на Зангре се беше прославила с богатата си колекция от книги по времето на Фонса Мъдрия, но след това я бяха занемарили — ако се съдеше по прахта, томчето, което държеше, не бе сваляно от рафтовете след края на управлението на Фонса. Сърцето му обаче се стопляше не само от изящните рими на Бехар, а и от лукса на предостатъчно свещи, което правеше четенето късно нощем удоволствие, вместо да уморява очите и ума му. Доволството му се помрачаваше само от известно чувство на вина — разходите за свещи от качествен восък в счетоводните тефтери на Изелиното домакинство се трупаха бавно, но сигурно, и не след дълго щяха да придобият учудващо големи размери. С гръмовния ритъм на Бехар, ехтящ в главата му, той наплюнчи пръст и отгърна нова страница.

Строфите на Бехар не бяха единственото гръмливо и ехтящо нещо наоколо. Той погледна нагоре — през тавана се чуваше бърза поредица от тропане, стържене, плюс приглушените звуци на смях и високи гласове. Е, лягането в разумно време беше грижа на Нан ди Врит, а не негова, слава на боговете. Той пак сведе очи към изпъстрените със символизъм религиозни видения на поета и престана да обръща внимание на думкането, докато прасето не изквича пронизително.

Дори и великият Бехар не можеше да се състезава с такава мистерия. Устните му се разтеглиха в широка усмивка, той остави томчето върху покривката на леглото, завърза туниката си, нахлузи обувките и взе свещта с лампеното шише, за да си осветява пътя по задните стълби.

Дондо ди Жиронал слизаше надолу. Беше облечен по обичайния си за двора начин — синя брокатена туника и плътни ленени панталони, само че белият му плащ висеше преметнат през ръката, заедно с меча в ножницата му и колана. Лицето му беше зачервено и ядосано. Казарил отвори уста да поздрави учтиво, но думите му замряха неизречени при убийствения поглед на Дондо, който изхвърча покрай него, без да каже и дума.

Казарил излезе в коридора в края на стълбите и завари всичките аплици по стените запалени, плюс необяснимо струпване на хора. Не само Бетриз, Изел и Нан ди Врит, но също лорд ди Ринал, един от неговите приятели и още една дама плюс сер ди Санда, всичките се заливаха от смях. Отдръпнаха се бързо към стените, когато Теидез и един паж се стрелнаха през коридора, погнали едно изтъркано до блясък и закичено с панделки прасенце, повлякло след себе си някакъв шал. Пажът улови прасето току в краката на Казарил и Теидез изкрещя победоносно.

— В торбата, в торбата! — извика ди Санда.

Двамата с лейди Бетриз се притекоха на помощ, докато Теидез и пажът с общи усилия се опитваха да напъхат квичащото създание в голяма брезентова торба, където то очевидно не желаеше да отиде. Бетриз се наведе да почеше борещото се животно зад развените уши.

— Приемете благодарностите ми, лейди Праска! Изиграхте ролята си превъзходно. Но сега е време да се върнете у дома.

Пажът метна тежката торба на рамо, махна на скупчилата се компания и тръгна ухилен към стълбите.

— Какво става тук? — натъртено попита Казарил, разкъсван между страха и лошите предчувствия.

— О, страшен майтап стана! — извика Теидез. — Трябваше да видите физиономията на лорд Дондо!

Казарил току-що я беше видял и видяното не го беше изпълнило с веселие. Стомахът му се сви на топка.

— Какво сте направили?

Изел тръсна глава.

— След като нито моите намеци, нито директният отказ на лейди Бетриз успяха да откажат лорд Дондо от попълзновенията му, нито да го убедят, че са нежелани, решихме да му уредим тайната любовна среща, към която толкова упорито се стремеше. Теидез се нагърби със задачата да осигури актрисата за главната женска роля от свинарниците. И така, вместо девицата, която лорд Дондо самоуверено очакваше да завари, промъквайки се на пръсти към леглото на Бетриз в мрака, завари лейди Праска!

— О, но вие очерняте бедната свинка, царевна! — извика лорд ди Ринал. — Може и тя да е била девица, откъде знаете!

— Сигурна съм, че е била, иначе нямаше да пищи толкова — вметна със смях увисналата на ръката му дама.

— Жалко — отровно рече ди Санда, — че дамата не се хареса на лорд Дондо. Признавам, че съм изненадан. От това, което се говори за него, бих очаквал да легне с всичко. — Очите му се стрелнаха встрани да проверят ефекта от казаното върху ухиления Теидез.

— И то след като я поляхме с най-хубавия ми дартакийски парфюм — дълбоко въздъхна Бетриз. Веселието в очите й се подчертаваше от гневни искрици и нотки на силно удовлетворение.

— Трябваше да ми кажете — започна Казарил. Да му кажат какво? За тази шега? Беше повече от ясно, че са знаели как ще реагира, а именно, че изрично ще им забрани да приведат плана си в действие. Че Дондо продължава да се натрапва? Докъде точно беше стигнал с натрапването си всъщност? Ноктите му се забиха в дланта му. И какво би могъл да направи той, за да го спре, а? Да отиде при Орико или при царина Сара? „Безсмислено…“

Лорд ди Ринал каза:

— Има да се разправя из цял Кардегос. Най-готиният майтап на седмицата! На лорд Дондо не са му погаждали номер от години и ако питат мен, отдавна му беше дошъл редът. Направо ги чувам как грухтят зад гърба му. Месеци ще минат, преди да се забрави. Царевна, лейди Бетриз — той им се поклони дълбоко, — благодаря ви от дъното на сърцето си.

Двамата придворни и дамата си тръгнаха, навярно с намерение да разкажат за шегата на всичките си приятели, които още не бяха заспали.

Казарил, след като възпря първите няколко изречения, които му дойдоха наум, най-после изрече дрезгаво:

— Царевна, постъпили сте неразумно.

Изел му се намръщи, невпечатлена от тона му.

— Този човек носи одеждите на свещен генерал на ордена на Пролетната дама, а в същото време му се е прищяло да отнема девствеността на млади жени, която е свещена за богинята, точно както ограбва… е, както казахте, нямаме доказателство за другите неща, които граби. Но за това имахме достатъчно доказателства, богинята ми е свидетел! Ако не друго, ще се научи да не краде от моето домакинство! Зангре минава за царски двор, а не за селска плевня, нали така!

— Успокойте се, Казарил — посъветва го ди Санда. — В края на краищата Дондо не може да отмъсти на царевича и царевната за настъпената си суета. — Хвърли поглед наоколо. Теидез беше отишъл в другия край на коридора да събере стъпканите панделки, които бяха паднали от прасето по време на опита му за бягство. Сниши глас и добави: — А и си струваше Теидез да види своя, ъъъ, герой в една не толкова ласкава светлина. Когато настроеният за любовна среща лорд Дондо изскочи от спалнята на Бетриз с връзките на панталона си в ръка, всичките ни свидетели се бяха наредили в коридора на пусия. Госпожица Праска се шмугна между краката му и едва не го събори. Изглеждаше като пълен глупак. Това е най-добрият урок, който успях да преподам на царевича за месеца, откакто сме тук. Може би сега ще успеем да си отвоюваме част от изгубеното в тази насока, как мислите?

— Моля се да сте прав — предпазливо рече Казарил. Не каза на глас наблюдението си, че царевичът и царевната са единствените, на които Дондо не би могъл да отмъсти.

През следващите дни обаче възмездие не ги застигна. Лорд Дондо приемаше закачките на ди Ринал и приятелите му с крива усмивка, но усмивка все пак. При всяко сядане на масата Казарил очакваше, най-малкото, пред царевната да сервират едно определено печено прасенце с панделки около врата, но блюдото така и не се появи. Бетриз, отначало заразена от нервността на Казарил, с времето се поуспокои. За разлика от Казарил. Въпреки горещия си нрав Дондо беше показал колко дълго може да чака удобната възможност, без да забрави нанесената му обида.

За облекчение на Казарил, грухтенето по коридорите на замъка заглъхна след има-няма две седмици, заместено от по-пресни клюки, номера и шеги. Казарил започна да таи надеждата, че лорд Дондо ще преглътне публично даденото му лекарство, без да плюе. Може би по-големият му брат, чиито хоризонти се простираха отвъд малкото общество на замъка Зангре, се беше погрижил да осуети евентуалните несъразмерни реакции на Дондо. От външния свят пристигаха достатъчно новини, които да погълнат вниманието на всеки зрял мъж — изостряне на гражданската война в Южна Ибра, зачестили разбойнически нападения из провинциите, на всичкото отгоре лошото време беше затворило преждевременно високопланинските проходи.

В светлината на тази последна новина Казарил се замисли какво ще е необходимо за транспортирането на малкото им домакинство, ако дворът реши да напусне Зангре по-рано за зимата, преди Деня на Бащата. Седеше в кабинета си и пресмяташе коне и мулета, когато един от пажовете на Орико се появи на вратата.

— Милорд ди Казарил, царинът нареди да се явите при него в кулата на Иас.

Казарил вдигна вежди, остави перото и последва момчето. Чудеше се за какво ли е притрябвал на Орико. Внезапните прищевки на царина можеха да бъдат доста ексцентрични. На два пъти беше настоял Казарил да го придружи в менажерията, без там да поиска от него друго, освен неща, които спокойно можеше да свърши някой коняр или паж, като да държи веригите на животните или да донесе четки или храна. Е, не беше точно така всъщност — беше го питал разни неща и за сестра си Изел, макар въпросите му да бяха някак непоследователни и разхвърляни. Казарил се възползва от възможността да му каже за ужаса на Изел, че може да я разменят при сделка с Архипелага или да я дадат на някой друг рокнарийски княз, като се надяваше царинът да си е отворил ушите повече, отколкото личеше по сънливото му поведение.

Пажът го заведе в дългата стая на втория етаж на кулата на Иас, където ди Жиронал провеждаше заседанията на канцлерството, когато дворът пребиваваше в Зангре. Стените й бяха обточени с рафтове, наблъскани с книги, пергаменти и папки, а на една дълга лавица бяха наредени дисаги с ключалки с печати, използвани от царските куриери. Двамата облечени в ливреи гвардейци, които стояха мирно при вратата, влязоха заедно с тях и застанаха на пост от вътрешната й страна. Казарил усещаше как го следят с поглед.

Царин Орико седеше заедно с канцлера зад голяма маса, отрупана с документи. Изглеждаше уморен. Ди Жиронал излъчваше строгост и едва удържана енергия. Този път бе облечен в обикновени царедворски дрехи, само канцлерската верига беше все така на врата му. Един царедворец — сер ди Марок, главен оръжейник и гардеробиер на царина — стоеше в единия край на масата. В другия й край стоеше един от пажовете на Орико — изглеждаше дълбоко притеснен.

Придружителят на Казарил обяви:

— Кастилар ди Казарил, господарю. — А после, след като хвърли поглед към колегата си в края на масата, се оттегли към стената с явното намерение да стане невидим.

Казарил се поклони.

— Господарю. Милорд канцлер.

Ди Жиронал поглади прошарената си брада, погледна към Орико, който сви рамене, и каза тихо:

— Кастиларю, Негово величество би искал да съблечете туниката си и да се обърнете, моля.

Студена тревога стегна гърлото на Казарил. Той затвори онемелите си устни, кимна отсечено и разхлаби преплетените връзки на туниката си. Измъкна я през главата, сгъна я прилежно и я преметна през ръката си. Впери поглед някъде над главите на присъстващите, завъртя се кръгом и застана неподвижно. Чу двама мъже да ахват приглушено зад гърба му и нечий млад глас да прошепва:

— Точно за това ви говорех. Видях го с очите си.

О. Този паж значи. Да.

Някой се изкашля. Казарил изчака кръвта да се отдръпне от сгорещените му бузи, после се обърна с лице към масата и каза спокойно:

— Това ли беше всичко, господарю?

Орико се размърда неспокойно и каза:

— Кастиларю, говори се… обвиняват те… изказани бяха обвинения, че… че си бил осъден за изнасилване в Ибра и публично бичуван.

— Това е лъжа, господарю. Кой го казва? — Погледна към сер ди Марок, чието лице беше поизгубило цвета си при гледката на гърба му. Постът му не беше на пряко подчинение на някой от братята Жиронал, а и доколкото Казарил знаеше, ди Марок не беше сред верните подлоги на Дондо… възможно ли беше да са го подкупили? Или му бяха натрапили ролята на честния глупак?

Нечий звънлив глас долетя откъм коридора:

— Ще се видя с брат си, и то веднага! Мое право е!

Стражите на Орико тръгнаха решително напред, после побързаха да се отдръпнат, когато царевна Изел, следвана от пребледнялата лейди Бетриз и сер ди Санда, нахлу в стаята.

Изел обхвана с поглед живата картина пред себе си, вирна брадичка и извика:

— Какво става, Орико? Ди Санда казва, че си арестувал секретаря ми! Без дори да ме предупредиш!

Ако се съдеше по киселата физиономия на канцлер ди Жиронал, това нахлуване не беше присъствало в плановете му. Орико размаха дебелите си ръце.

— Не, не, не е арестуван. Никой никого не е арестувал. Събрали сме се да разследваме едно обвинение.

— Какво обвинение?

— Много сериозно обвинение, царевна, което не е подходящо за вашите уши — каза ди Жиронал. — По-добре си вървете.

Пренебрегвайки го демонстративно, Изел си издърпа един стол, тръшна се на него и скръсти ръце.

— Щом сериозното ви обвинение е отправено срещу най-доверения член на моето домакинство, то със сигурност е подходящо за ушите ми. Казарил, за какво става дума?

Казарил й се поклони леко.

— Очевидно се касае за клевета, разпространена от хора, засега неизвестни ми, че белезите по гърба ми са резултат от наказание за углавно престъпление.

— Миналата есен — вметна притеснено ди Марок. — В Ибра.

Очите на Бетриз внезапно се ококориха и тя затаи дъх, което означаваше, че, следвайки Изел по петите, също е видяла белезите. Ди Санда също присви устни и примижа.

— Може ли да си облека туниката, господарю? — с безизразен глас се обади Казарил.

— Да, да. — Орико махна утвърдително с ръка.

— Естеството на престъплението, царевна, е такова — гладко вметна ди Жиронал, — че хвърля много сериозни съмнения върху пригодността на този мъж да служи във вашето, а всъщност в чието и да било домакинство.

— Какво, за изнасилване ли говорите? — презрително рече Изел. — Казарил? По-нелепа лъжа не бях чувала.

— И все пак — каза ди Жиронал, — белезите от бичуване са на гърба му.

— Подарък — процеди Казарил през зъби — от рокнарийския главен надзирател в замяна на едно необмислено предизвикателство. Миналата есен, близо до ибрийското крайбрежие, това поне е вярно.

— Възможно и все пак… странно — разсъдливо рече ди Жиронал. — За жестокостите на галерите се носят легенди, но един опитен надзирател едва ли би повредил роб до степен да го направи неизползваем.

Казарил се усмихна с половин уста.

— Предизвиках го.

— И как по-точно, Казарил? — попита Орико, като се облегна назад и стисна двойната си брадичка.

— Увих веригата, с която бях окован към греблото, около врата му и направих всичко по силите си да го удуша с нея. Почти успях, между другото. Но ме спряха само секунда по-рано от необходимото.

— Богове мили! — възкликна царинът. — Да се самоубиеш ли си се опитвал?

— Аз… не съм съвсем сигурен. Мислех, че съм преминал отвъд гнева, но… от известно време имах нов другар по пейка, едно ибрийско момче, петнайсетинагодишно. Твърдеше, че са го отвлекли, и аз му вярвах. Личеше си, че е от добро семейство, говореше изискано, не беше свикнало на грубости — изгоря жестоко от слънцето, ръцете му кървяха от греблото. Беше уплашено и засрамено, но държеше главата си вдигната гордо… казваше се Дани, но така и не ми каза фамилията си. Надзирателят се опита да се възползва от него по начин, забранен на рокнарийците, и Дани го удари. Преди да успея да го спра. Беше изключително глупава постъпка, но момчето не го осъзнаваше… помислих си — е, тогава не мислех съвсем ясно, но реших, че ако и аз го ударя, може би ще отклоня гнева на надзирателя от детето.

— Като го поемете вие вместо него? — учудено попита Бетриз.

Казарил сви рамене. Беше забил коляно в слабините на надзирателя, преди да увие веригата около врата му, така че да му избие любовните помисли от главата поне за седмица, но седмицата бързо щеше да свърши и после какво?

— Постъпката ми беше безсмислена. Щеше да е безсмислена, ако нямахме късмета една ибрийска флотилия да се озове близо до галерата на следващата сутрин и да спаси всички ни.

Ди Санда рече насърчително:

— Значи имате свидетели. И не един, ако съдя по разказа ви. Момчето, другите роби на галерата, ибрийските моряци… какво стана с момчето след това?

— Не знам. Разболях се и дяконите от храмовата болница на Майчиното милосърдие в Загосур ме прибраха за известно време, и всички се бяха пръснали, когато, хм, когато ме изписаха.

— Много героична история — каза ди Жиронал с безстрастен тон, добре преценен да напомни на слушателите, че това е Казариловата версия. Смръщи замислено чело и огледа присъстващите, като погледът му се задържа малко по-дълго върху ди Санда и вбесената Изел. — Все пак… предполагам, бихте могли да помолите царевната за едномесечен отпуск, така че да идете в Ибра и да издирите някои от тези, ъъъ, удобно пръснали се свидетели. Ако успеете.

И да остави дамите си без опека цял месец, и то тук? Щеше ли въобще да оцелее след това пътуване? Или щяха да го съсекат и заровят в плитък гроб някъде в горите на два часа път от Кардегос, така че дворът сам да стигне до заключението за вероятната му вина, потвърдена от бягството му? Бетриз притисна с ръка побелелите си устни и впи яростен поглед в ди Жиронал. Значи поне един човек вярваше на думите, а не на гърба му. Той изпъна още малко рамене.

— Не — рече най-накрая. — Оклеветен съм. Честната ми дума стои срещу слухове с неизяснен произход. Освен ако не разполагате с нещо по-достоверно от клюките, разнасящи се из двора, аз отричам тази лъжа. Или… откъде всъщност сте чули тази история? Проследихте ли я до първоизточника й? Кой ме обвинява — вие ли, ди Марок? — И погледна смръщено царедвореца.

— Обяснете, ди Марок — подкани го ди Жиронал, като махна небрежно.

Ди Марок си пое дълбоко дъх.

— Чух го от един ибрийски търговец на коприна, докато купувах от стоката му за гардероба на царина — каза, че бил видял кастиларя на платформата за бичуване в Загосур и се изненадал да го види тук. Каза, че престъплението било от най-отвратителните — че кастиларят насилил дъщерята на човек, който го бил прибрал в дома си, и точно затова си спомнял случая толкова добре.

Казарил почеса брадата си.

— Сигурен ли сте, че не ме е сбъркал с някой друг?

Ди Марок отвърна безизразно:

— Да, защото ви назова по име.

Казарил присви очи. Нямаше грешка — беше си чиста проба лъжа, купена и платена. Но чий език беше купен? На гардеробиера или на търговеца?

— Къде е сега този търговец? — намеси се ди Санда.

— Тръгна с мулетата си към Ибра, преди да са завалели снеговете.

Казарил рече с тих глас:

— И кога по-точно чухте тази история?

Ди Марок се поколеба, явно припомняйки си случилото се, защото пръстите му помръднаха един след друг край хълбока му, сякаш броеше наум.

— Потегли преди три седмици. Говорихме малко преди това.

„Сега вече знам кой лъже, да“. Устните на Казарил се извиха нагоре, но в усмивката му нямаше веселие. Че действително е имало търговец на коприна, който наистина е напуснал Кардегос на указаната дата, той не се съмняваше. Но ибриецът си беше заминал доста преди смарагдовия подкуп на Дондо, а Дондо не би си правил труда да измисля този непряк начин да се отърве от Казарил преди провала на опита му да го купи директно. За съжаление, Казарил не би могъл да изтъкне точно този низ от разсъждения в своя защита.

— Търговецът на коприна — добави ди Марок — не би имал причина да лъже.

„Но ти имаш. Чудя се каква ли е тя?“

— Знаели сте за това сериозно обвинение от три седмици, а едва сега го правите достояние на господаря си? Колко странно от ваша страна, ди Марок.

Гардеробиерът го изгледа злобно.

— Щом ибриецът си е заминал — недоволно изръмжа Орико, — няма начин да установим кой казва истината.

— В такъв случай лорд ди Казарил следва да бъде оправдан поради липса на доказателства — каза ди Санда упорито. — Вие може и да не го познавате, но провинкарата на Баошия, която му повери този пост, го познава. Служил е при покойния й съпруг шест или седем години.

— Когато е бил съвсем млад — изтъкна ди Жиронал. — Хората се променят. А най-много ги променят жестокостите на войната. Ако има и най-малкото съмнение в почтеността му, не бива да му се поверява един толкова важен и, смея да кажа — той погледна многозначително към Бетриз — изкусителен пост.

Бетриз отвори уста и пое разгневено дъх, но, навярно за щастие, тирадата й беше прекъсната в зародиш от Изел, която извика:

— О, глупости! Посред същите тези жестокости на войната вие лично сте му поверили ключовете от крепостта Готоргет, която беше ключова за целия северен фронт на Шалион. Очевидно по онова време сте му имали достатъчно доверие, маршале! И той не предаде доверието ви.

Челюстите на ди Жиронал се сковаха и той се усмихна едва-едва.

— Виж ти, колко войнствен трябва да е станал Шалион, щом и момите са тръгнали да ни дават съвети за военните ни стратегии.

— По-лоши от сегашните едва ли биха могли да дадат — изръмжа под сурдинка Орико. Само беглото косо потрепване на погледа издаде ди Жиронал, че го е чул.

Ди Санда се обади с недоумение:

— Да. И защо кастиларят не е бил откупен заедно с другите офицери след капитулацията на Готоргет, ди Жиронал?

Казарил стисна зъби. „Мълчи си, ди Санда!“

— Рокнарийците казаха, че е загинал — лаконично отговори канцлерът. — Когато разбрах, че още е жив, реших, че са го направили, за да му отмъстят. Макар че ако търговецът на коприна е казал истината, може да са го направили и от страх да не се изложат. Сигурно им е избягал и се е мотал из Ибра известно време, преди да, хм, преди да го арестуват. — Изгледа Казарил, после отклони поглед встрани.

„Ти знаеш, че лъжеш. И аз знам, че лъжеш“. Но ди Жиронал, дори и сега, не знаеше със сигурност дали Казарил знае, че той лъже. Не беше кой знае какво предимство. А и моментът не беше подходящ за контраудар. Тази клевета вече го бе поставила в неизгодно положение, каквото и да покажеше разследването на Орико.

— Е, лично аз не разбирам как е възможно изчезването му да бъде оставено без разследване — каза ди Санда, вперил присвити очи в ди Жиронал. — Та той е бил комендантът на крепостта.

Изел вметна замислено:

— Щом сте решили, че става въпрос за отмъщение, трябва да сте стигнали и до логичното заключение, че е причинил големи загуби на рокнарийците на бойното поле, за да се отнесат така жестоко към него впоследствие.

Ди Жиронал изкриви лице в гримаса. Явно не му харесваше накъде води този ред на мисли. Облегна се назад и махна с ръка, сякаш да върне разговора в първоначалното му русло.

— Изглежда, стигнахме до задънена улица. Думата на един човек срещу думата на друг и нищо, което да наклони везните. Господарю, настоятелно ви съветвам да проявите предпазливост. Нека милорд ди Казарил да поеме някой по-незначителен пост или да бъде върнат при провинкарата на Баошия.

Изел едва не се задави.

— И да остави клеветата без последствия? Не! Няма да търпя това.

Орико потърка чело, сякаш го болеше главата, и хвърли последователно поглед към хладния си главен съветник и разгневената си природена сестра. Изпъшка нещастно.

— О, богове, как мразя такива работи… — Изражението му се промени и той поизправи гръб. — А! Ама разбира се. Има едно решение… точно точното решение, ха-ха… — Махна на пажа, който беше довел Казарил, и прошушна нещо в ухото му. Ди Жиронал го наблюдаваше намръщено, но явно и той не чу прошепнатите думи. Пажът забързано излезе.

— Какво е решението ви, господарю? — с известна тревога го запита той.

— Не е мое решението. На боговете е. Ще оставим на тях да решат кой е невинен и кой лъже.

— Намислили сте да разрешите спора чрез двубой, така ли? — с искрен ужас попита ди Жиронал.

Казарил споделяше ужаса му — а същото важеше и за сер ди Марок, ако се съдеше по внезапно пребледнялото му лице.

Орико примигна.

— Е, това хрумване също не е лошо. — Огледа ди Марок и Казарил. — Изглеждат ми равностойни. Ди Марок е по-млад, разбира се, и се проявява нелошо на тренировъчния ринг, но опитът също е от значение.

Лейди Бетриз изгледа ди Марок и смръщи чело в пристъп на внезапна тревога. Същото направи и Казарил, но по друга причина, или така поне предположи. Ди Марок наистина беше добър фехтовач, но на бойното поле не би оцелял повече от пет минути. Ди Жиронал го погледна в очите за пръв път, откакто Казарил се беше явил по заповед на царина, и за ветерана от Готоргет беше ясно, че канцлерът е стигнал до същия извод като него. Стомахът му се сви при мисълта, че ще се наложи да убие младия мъж, дори той да беше лъжец и оръдие в чужди ръце.

— Не знам дали ибриецът е излъгал, или не — разтревожено вмъкна ди Марок. — Знам само каквото чух.

— Да, да. — Орико махна с ръка, отхвърляйки възражението. — Мисля, че моят план ще свърши по-добра работа. — Подсмръкна, отри нос в ръкава си и зачака. Възцари се продължително и неловко мълчание.

Наруши го връщането на пажа, който обяви:

— Умегат, господарю.

Спретнатият рокнарийски коняр влезе в стаята и огледа с известна изненада събралите се вътре хора, после пристъпи право към господаря си и се поклони.

— С какво мога да ви услужа, милорд?

— Умегат — каза Орико. — Искам да излезеш, да хванеш първия свещен гарван, който видиш, и да го донесеш тук. Ти — обърна се той към пажа — ще идеш с него като свидетел. Побързайте! — Орико плесна с ръце от нетърпение.

Без да даде израз на някаква изненада или да губи време със задаване на въпроси, Умегат се поклони и излезе. Казарил хвана ди Марок да поглежда жално към ди Жиронал в смисъл „А сега какво?“. Ди Жиронал стисна зъби и не му обърна внимание.

— Така — потри ръце Орико, — как да го направим? Сетих се — Казарил, ти застани в единия край на стаята. Ди Марок, иди да застанеш в другия.

Ди Жиронал плъзна поглед из стаята, сякаш пресмяташе нещо, без да е сигурен какво. Кимна лекичко на ди Марок към ъгъла близо до отворения прозорец. Казарил нямаше друг изход, освен да застане в по-тъмния ъгъл без прозорци.

— Вие всичките — Орико махна към Изел и нейната кохорта — се дръпнете встрани, за свидетели. Ти и ти, и ти също — той махна към двамата гвардейци и пажа, после се изправи тежко на крака и заобиколи масата да подреди живата картина. Ди Жиронал остана на мястото си; премяташе едно перо в ръце и въсеше вежди.

Много по-рано, отколкото Казарил бе очаквал, Умегат се върна, стиснал под мишница един гарван с разлютен вид. Пажът подскачаше развълнувано около него.

— Този ли е гарванът, който видяхте най-първо? — попита Орико момчето.

— Да, милорд — задъхано отвърна пажът. — Е, цялото ято кръжеше над кулата на Фонса, така че май видяхме шест или седем едновременно. Затова Умегат застана в средата на двора с протегната ръка и затворени очи, съвсем неподвижен. Този се спусна надолу и кацна право на ръкава му!

Казарил се мъчеше да види дали мърморещата недоволно птица случайно не е с две пера по-малко на опашката.

— Добре — доволно рече Орико. — Така. Умегат, искам да застанеш точно в центъра на стаята и когато ти дам знак, да пуснеш свещената птица. Ще видим при кого от двамата ще отлети и така ще разберем! Чакай — най-напред всички трябва да отправят наум молитва към боговете за просветление.

Изел се приготви, притваряйки очи, но на Бетриз явно й хрумна нещо в последния момент.

— Но, господарю. Какво ще разберем? Гарванът при лъжеца ли ще отлети, или при честния човек? — И впери настойчив поглед в Умегат.

— Ооо! — проточи Орико. — Хм.

— А ако започне да кръжи и не кацне при никого? — вметна ди Жиронал с раздразнение в гласа.

„Тогава ще знаем, че и боговете са също толкова объркани, колкото сме и ние“, помисли си Казарил, но не го изрече на глас.

Умегат, който галеше птицата да я успокои, се поклони и предложи:

— Тъй като истината е свещена за боговете, нека гарванът отлети при честния човек, господарю. — Погледът му и за миг не се насочи към Казарил.

— О, точно така. Започваме тогава.

Умегат, малко прекалено драматично, както започваше да подозира Казарил, застана точно в средата между двамата обвиняеми, протегна напред ръката си с птицата и бавно започна да отдръпва другата си ръка, с която я придържаше. Застина за миг с израз на благочестиво спокойствие. Казарил се зачуди какво ли отбират боговете от какофонията разнопосочни молитви, които без съмнение се издигаха от стаята в този момент. После Умегат подхвърли птицата във въздуха и спусна ръце край тялото си. Гарванът изграчи и разпери криле, опашката му с две липсващи пера се разтвори.

Ди Марок разпери широко ръце с надежда и с вид, сякаш се чуди дали е позволено да грабне птицата от въздуха, докато прелита покрай него. Казарил понечи да извика „Каз, Каз“, просто за всеки случай, но изведнъж го завладя религиозно любопитство. Той вече знаеше истината — какво друго би могъл да разкрие този тест? Остана си неподвижен и с изправен гръб, полуотворил устни, и загледа удивено птицата, която подмина отворения прозорец и кацна право на рамото му.

— Браво — тихичко й каза той, когато усети ноктите да се впиват в туниката му. Гарванът се премести малко встрани. — Браво. — Птицата кривна черния си клюн и го изгледа с безизразните си, лъскави като мъниста очички.

Изел и Бетриз заскачаха с развълнувани викове, запрегръщаха се и едва не подплашиха гарвана. Ди Санда се усмихна мрачно. Ди Жиронал изскърца със зъби, а ди Марок изглеждаше направо ужасен.

Орико потри пълничките си ръце.

— Добре. Да смятаме въпроса за приключен. А сега, в името на боговете, искам си обяда.

 

 

Изел, Бетриз и ди Санда наобиколиха Казарил като почетна стража и го подбраха към вътрешния двор.

— Как разбрахте, че се нуждая от помощ? — попита ги Казарил. Вдигна скришом поглед — нито един гарван не кръжеше в момента над кулата.

— Един паж ми каза, че тази сутрин щели да те арестуват — обясни ди Санда, — и аз веднага отидох при царевната.

Казарил се зачуди дали и ди Санда, също като него, си има личен бюджет, от който да плаща на тайните си съгледвачи, вербувани да му донасят за всичко интересно, случващо се в Зангре. Както и защо собствената му система не беше сработила по-добре този път.

— Благодаря ви, че ми опазихте… — преглътна думата „гърба“ и бързо я замени с — репутацията. Досега да са ме отпратили от града, ако не се бяхте застъпили за мен.

— Не е нужно да ни благодарите — каза ди Санда. — Вярвам, че бихте направили същото за мен.

— Брат ми имаше нужда някой да го сръчка — малко горчиво отбеляза Изел. — Иначе се накланя под порива на вятъра, който духа от най-близо.

Казарил се разкъсваше между желанието да похвали верния й усет и това да потисне опасната й искреност. Погледна към ди Санда.

— Откога… имате ли представа откога циркулира тази клюка за мен из двора?

Ди Санда сви рамене.

— От четири или пет дни, струва ми се.

— Ние я чухме за пръв път днес! — възмутено рече Бетриз.

Ди Санда разпери извинително ръце.

— Историята ми се стори твърде долнопробна, за да я повторя пред девичите ви уши, милейди.

Изел се намуси. Ди Санда прие повторно изказаните благодарности на Казарил и си тръгна да нагледа Теидез.

Бетриз, която внезапно се бе умълчала, рече със задавен глас:

— Всичко това е по моя вина, нали? Дондо се е прицелил във вас, за да си отмъсти за историята с прасето. О, лорд Каз, съжалявам!

— Не, милейди — твърдо каза Казарил. — С Дондо имаме стари сметки за уреждане, които датират още отпреди… отпреди Готоргет. — Лицето й се проясни, за негово облекчение. Въпреки това той се възползва от възможността да добави благоразумно: — Признавам обаче, че номерът с прасето наля масло в огъня. Повече не бива да правите такива неща.

Бетриз въздъхна, но после лекичко се усмихна.

— Е, все пак той престана да ми се натиска. Поне за това имаше полза.

— Не мога да отрека, че свърши работа в този смисъл, но… Дондо е човек с голяма власт. Умолявам ви — и двете — да го заобикаляте издалеко.

Изел го стрелна с поглед и каза тихо:

— Ние сме под обсада тук, нали? Аз, Теидез и всичките ни хора.

— Смятам, че това е силно казано — въздъхна Казарил. — Просто стъпвайте по-внимателно отсега нататък, става ли?

Изпрати ги до стаите им в централната сграда, но самият той не се върна към прекъснатите си изчисления. Вместо това пак слезе по стълбите и се отправи към менажерията. Откри Умегат в птичарника, зает да убеждава малките птички да си вземат прашна баня в едно сандъче с пепел, като лек срещу бълхи. Рокнариецът, с престилка върху чистата си туника, вдигна глава и му се усмихна.

Казарил не му върна усмивката.

— Умегат — започна той направо, — трябва да знам. Ти ли избра гарвана, или той те избра?

— Има ли значение за вас, милорд?

— Да.

— Защо?

Казарил отвори уста и я затвори почти веднага. Най-накрая подхвана отново, почти умолително:

— Беше номер, нали? Изигра ги, като донесе гарвана, който храня на прозореца си. Не божественото провидение каза тежката си дума, нали?

Умегат вдигна вежди.

— Копелето е най-потайният от боговете, милорд. Само защото нещо е номер, още не значи, че не сте били докоснат от боговете. — И добави извинително: — Боя се, че така стоят нещата. — Изгука нещо на ярката птичка, явно приключила с прашната си баня, примами я на дланта си със зрънце, което извади от джоба на престилката си, и я пъхна в клетката й.

Казарил настояваше на своето:

— Това беше гарванът, който храня. Естествено, че ще долети при мен. Ти също го храниш, нали?

— Аз храня всички свещени гарвани от кулата на Фонса. Също като пажовете, дамите и хората, които идват да разгледат Зангре, както и дяконите и свещените от всички храмове в града. Цяло чудо е, че тези гарвани не са надебелели толкова, че да не могат да летят. — С едно-единствено премерено движение Умегат хвана ново птиче и го пъхна в сандъчето с пепелта.

Казарил отстъпи назад пред сивия облак и се намръщи.

— Ти си рокнариец. Не изповядваш ли квадрианската религия?

— Не, милорд — спокойно отвърна Умегат. — От късната си младост съм убеден квинтарианец.

— Когато дойде в Шалион ли промени вярата си?

— Не, когато бях още на Архипелага.

— Как… как стана така, че не те обесиха за еретизъм?

— Постарах се да отплавам за Бражар, преди да са ме хванали.

Усмивката на Умегат потръпна.

И наистина, човекът още беше с палците си, Казарил свъси вежди, оглеждайки правилните черти на коняря.

— Какъв беше баща ти?

— Тесногръд. Много благочестив, обаче по своя си, ограничен начин.

— Не това имах предвид.

— Знам, милорд. Но баща ми почина преди повече от двайсет години. Вече просто няма значение. Доволен съм от сегашното си положение.

Казарил се почеса по брадата, докато Умегат вадеше нова шарена птичка от кафеза.

— Откога се грижиш за тази менажерия?

— От самото начало. Близо шест години. Дойдох с леопарда и първите птици. Бяхме подарък.

— От кого?

— О, от архисвещения на Кардегос и от Ордена на Копелето. По случай рождения ден на царина. Оттогава насъбрахме и други чудесни животни.

Казарил се замисли.

— Това е много необичайна колекция.

— Да, милорд.

— Колко необичайна?

— Много необичайна.

— Можеш ли да ми кажеш повече?

— Моля ви да не ме питате за повече, милорд.

— Защо не?

— Защото не бих искал да ви лъжа.

— Защо не? — „Всички други ме лъжат“.

Умегат си пое дъх и се усмихна криво, вперил поглед в Казарил.

— Защото, милорд, птицата избра мен.

Усмивката, с която му отвърна Казарил, излезе малко напрегната. Той се поклони леко на Умегат и си тръгна.