Сергей Есенин
Песен за кучката

Една сутрин в свойта бърлога,

под рогозки и гнили греди,

легна кучката и в изнемога

седем рижи кутрета роди.

 

Тя до тъмно ги милва прилежно,

с език ги прилиза съвсем

и струеше топенето снежно

изпод топлия и корем.

 

Вечерта, когато пред прага

кокошата врява расте,

стопанинът мрачен наслага

в една вехта торба седемте.

 

Тя в дълбоките прести гази,

тича в неговата следа…

и как дълго раздипля талази

незамръзналата вода.

 

А когато пое да се връща,

своя хълбок пролиза добре

и луната над тъмната къща

заприлича на нейно кутре.

 

И към синята вис небесна,

заскимтяла, гледаше тя

как луната високо проблесна;

и зад хребета полетя.

 

И както бе срещала тихо

камък вместо залък, сега

очите и се забиха

като златни звезди в снега.

 

1915