Сергей Есенин
Всички ний ще идем в края вечен…

Всички ний ще идем в края вечен,

дето мир цъфти и благодат,

може с тленно бреме скоро вече

да потегля накъм оня свят.

 

Мили мои лесове брезови!

Ти, земя! Вий, пясъци в степта!

Пред отиващите си отново

неудържно грабва ме скръбта.

 

Твърде много на света обичах

туй, що дава на душата плът.

Трепетлики все тъй ще заничат

в светлите води и ще трептят.

 

Много аз премислих в тишината,

Много песни сам си аз изпях

и в света невесел на земята

съм щастлив, че дишах и живях…

 

Че целувайки жени, изгарях,

мачках цветове, лежах в трева

и като мой малък брат и звяра

никога не удрях по глава.

 

Зная, не цъфтят отвъд дъбрави,

не звъни лебедовия ръж —

и пред тези, дето заминават,

тръпки ме обземат неведнъж.

 

Зная, че на другия свят няма

златни ниви и човешки глас…

Затова с любов така голяма

тука хората обичам аз.

 

1924