Сергей Есенин
Черният човек

Друже мой, друже мой,

аз съм много и много болен.

Сам не знам откъде е дошла болестта.

Сякаш вятър свисти

над полята безлюдни и голи

и засипва ума ми

с алкохол, като с жълти листа.

 

А главата ми маха с уши,

както птица с крилата.

На врата й увисват

краката ми, вече без мощ.

Черния човек,

черния, черния,

черния човек

сяда до мен на кревата,

черния човек

не ми дава да спя цяла нощ.

 

Черния човек

носи книга със гнусни страници

и гъгнещ над мен,

като над мъртъв монах,

ми чете за живота

на някакъв негодник и пияница

и всява в душата ми мъка и страх.

Черния човек,

черния, черния.

 

„Слушай, слушай —

мърмори ми той, —

има в книгата ценни

мисли и планове.

Славно живял е

нейният герой

в страна на ужасни

крадци и шарлатани.

 

Декемврийският сняг

там е дяволски чист

и фъртуни навяват

къдели малки!

Този човек бил авантюрист

от най-висока

екстрена марка.

 

Бил той изящен

поет при това.

Малка, но ловка

сила имал.

И една четирийсетгодишна жена

наричал мръсница

и своя любима.

 

Щастлив съм — казвал —

с ловък ум и ръце.

А несръчните

са нещастници известни.

Нищо, че често

на мойто сърце

причиняват мъка

фалшивите жестове.

 

В бури, в жестоки,

в страшни беди,

в плен на мъчителни

мисли и чувства,

да имаш усмихнат, безгрижен вид

то е най-висше в света изкуство.“

 

Черни човече,

та ти хитруваш!

Нали нямаш службата

на водолазите.

Твоят поет не ме интересува.

За друго, моля,

чети и разказвай.

 

Черния човек

блещи в мене гледец

и очите му бълват

синя гадост.

Сякаш иска да каже,

че аз съм крадец,

ограбил някого безсрамно и нагло.

 

Друже мой, друже мой,

аз съм много и много болен.

Сам не знам откъде е дошла болестта.

Сякаш вятър свисти

над полята безлюдни и голи

и засипва ума ми

с алкохол, като с жълти листа.

 

Вечерта е студена.

Мълчи кръстопътя.

И приятели няма да ме посетят.

В ситна пухкава вар

равнината белее се смътно

и дърветата в двора

са конници, спрели сред път.

 

Плаче някъде в тъмното

птица зловеща

и дърветата-конници

се обаждат с копитен звук.

Ето, черният идва

и сяда в креслото насреща,

приповдигнал цилиндър

и небрежно отметнал сюртук.

 

„Слушай, слушай —

шепти той хрипливо в нощта

и над мен като сянка пада. —

не съм виждал никъде

крадец на света

от безсъница глупава

тъй ненужно да страда.

 

Ах, навярно си сбъркал!

Нали е луна.

Още липсва ли нещо

на туй святче, във дрямка потънало?

Може би «Тя» ще дойде

със свойте дебели бедра

и ти пак ще четеш

свойта лирика болна и тъмна.

 

Ах, обичам поетите!

Забавен народ.

В тях намирам различни

за сърцето познати историйки —

на пъпчива курсистка

дългокос идиот

за звездите разказва,

свойта полова страст изразходвайки.

 

В едно селце,

не помня кое,

Калуга, Рязан ли,

преди години

живяло в просто семейство

момче

с жълти коси

и очи светлосини.

 

Но станал той възрастен,

поет при това.

Малка, но ловка

сила имал.

И една четирийсетгодишна

жена

наричал мръсница

и своя любима.“

 

„Черни човече!

Твоят лиричен ум

има слава отдавнашна и

безнадеждна.“

И вбесен, разярен,

аз го удрям с бастун

по муцуната зла,

между веждите.

 

Няма месец.

Синее в прозореца ден.

Ах ти, нощ,

изигра ме ти глупаво.

Аз с цилиндър стоя.

Няма никой край мен.

Аз съм сам…

с огледалото счупено.

 

1925