Лоис Макмастър Бюджолд
Подаръци за зимния празник (1)

Оръженосецът Роик чу по ръчния си комуникатор гласа на охраната при външната врата.

— Пристигнаха. Външните врати са заключени — лаконично съобщи пазачът.

— Разбрах — отговори Роик. — Изключвам защитния купол на сградата.

Той се обърна към скрития пулт за управление на защитата, инсталиран до резбованата двукрила врата на преддверието в замъка Воркосиган, притисна длан към скенера и въведе кратък код. Едва чутото бучене на силовото поле, защитаващо огромният дом, стихна.

Роик разтревожено погледна през тесния прозорец до главния вход. В задълженията му влизаше да отвори широко вратите, когато лимузината на м’лорд^[1] спре отпред. После се огледа, проверявайки състоянието на ливреята на дом Воркосиган — ботушите са излъскани до огледален блясък, ръбът на панталона е изгладен, сребърните обшивки проблясват, тъмнокафявата тъкан е безупречно чиста.

Бузите му пламнаха от обидния спомен за това, как лорд Воркосиган се появи в това преддверие в компанията на почетни гости и завари непристойна сцена с участието на ескобарски съдебни пристави и буболечешко масло. В онзи момент Роик изглеждаше като последен глупак и беше почти гол, ако не броим дебелия слой от онази лепкава гадост. И досега чуваше строгата насмешлива реплика на лорд Воркосиган, режеща като бръснач: „Оръженосец Роик, вие не сте в униформа“.

Той ме мисли за идиот.

Още по-лошо беше това, че нахлуването на ескобарците беше пропуск в системата за сигурност и макар че формално дежурството не беше негово — та той спеше, по дяволите! — все пак беше в къщата и следователно беше длъжен да е на разположение в случай на непредвидени ситуации. Цялата тази каша се стовари на неговата глава — в буквалния смисъл. М’лорд го отпрати от местопроизшествието с думите: „Роик… идете да се изкъпете“, но неясно защо Роик приемаше това като по-лошо наказание от което и да е друго.

Оръженосецът още веднъж провери външния си вид.

Дългата сребриста лимузина почти безшумно достигна до входа и спря. Вратата на предното отделение се вдигна, откривайки шофьора, старшия — и плашещо компетентен — оръженосец, Пим. Той отвори вратата на пътническия салон и бързо заобиколи лимузината, за да помогне на м’лорд и спътниците му да излязат. Старшият оръженосец погледна към тесния прозорец до входа и обходи с безпристрастен поглед Роик и преддверието зад гърба му: всичко е наред, този път няма нищо непредвидено. Пим натъртено беше информирал Роик, че пристигат Особено Важни Личности — другопланетни сватбени гости. За което Роик можеше и сам да се досети, след като м’лорд лично отиде до космодрума, за да ги посрещне при слизането им от орбита. Но нали Пим също присъства на онази катастрофа с буболечешкото масло… От онзи ден насам той формулираше своите указания към Роик пределно ясно, не оставяйки възможност за двусмислености или случайности.

Пръв от лимузината изкочи нисък човек в добре скроен сив костюм: лорд Воркосиган. Той оживено сочеше огромния каменен замък и безспирно говореше нещо, като непрекъснато се оглеждаше назад и адресираше към своите гости горда, но топла усмивка.

Веднага щом резбованата врата се отвори, пускайки вътре струя хладен въздух от зимната вечер на Ворбар Султана и няколко проблясващи снежинки, Роик се изпъна и мислено съпостави излизащите от лимузината хора със списъка на службата по безопасност, който беше получил предварително. Висока жена носеше бебе, завито в одеяло. До нея загрижено се суетеше пълничък усмихнат мъж. Това, разбира се, са Ботари-Джесек. Госпожа Елена Ботари-Джесек беше дъщеря на покойния легендарен оръженосец Ботари. Пим се постара да внуши на Роик, че тя има абсолютно право на допуск в замъка Воркосиган, където е израснала заедно с м’лорд. И без сребристите пластини на невроконтактите по челото и слепоочията не беше трудно да се разпознае в ниския възрастен мъж бетанския скоков пилот Ард Мейхю. (Странно: нима скоковите пилоти изглеждат толкова уморени след полет?) Е, какво пък — майката на м’лорд, графиня Воркосиган също беше бетанка, а често примигващият и тресящ се от студ пилот се стори на Роик съвсем безопасен. За разлика от последния гост. Роик изумено ококори очи.

Огромната фигура се разгъваше, излизайки от лимузината. Изправяйки се, тя ставаше висока — и по-висока — и по-висока… Пим, който беше с почти същия ръст като Роик, не достигаше дори до рамото й. Гостът поправи широкия сиво-бял шинел с военна кройка и отметна главата си назад. Светлината на горния фенер попадна на лицето му и се отрази от… Нима от долната устна стърчат зъби^[2]?

Сержант Таура — по метода на изключването Роик разбра, че именно това име принадлежи на този гост. Пим даде на Роик да разбере, че Таура е стар боен другар на м’лорд и нареди да не се заблуждава от ниското звание, защото това е много важна персона (макар и доста тайнствена, както, между другото, и всичко свързано с предишната работа на лорд Майлс Воркосиган в Имперската служба за безопасност). Самият Пим беше служил в ИмпСи. А Роик не беше, за което му напомняха… е, средно по три пъти на ден.

Следвайки лорд Воркосиган, всички пристигнали се струпаха в преддверието, смеейки се и говорейки, и отръскваха снега от дрехите си. Шинелът излетя от огромните рамене, точно като опънато от вятър платно, а притежателката му ловко се завъртя на пети, внимателно сгъвайки дрехата така, че да може удобно да я подаде. Роик се отдръпна, стараейки се да избегне удара от тежката кестенява коса, която мина пред лицето му, а после пристъпи напред и се оказа лице в… с носа в… втренчил поглед в съвсем неочаквано деколте. Деколтето беше обшито с ярко розова коприна и се спускаше в остър ъгъл надолу. Той вдигна очи. Издадена брадичка — гладка, без брада. Любопитни бледокехлибарени очи гледат надолу право към него — както му се стори, с лека насмешка. Зъбатата усмивка беше доста плашеща.

Пим делово се разпореждаше с прислугата и багажа. Гласът на лорд Воркосиган накара Роик да се опомни.

— Роик, графът и графинята още ли са на официалния обяд?

— Върнаха се преди около двадесет минути, м’лорд. Качиха се горе, в стаите си, за да се преоблекат.

Лорд Воркосиган се обърна към жената с бебето, които бяха вече обкръжени от ято гукащи прислужнички.

— Родителите ще ми одерат кожата, ако не те отведа незабавно при тях. Да тръгваме. Майка ми няма търпение да види кръщелничката си. Мога да се обзаложа, че малката Корделия ще грабне сърцето на графиня Корделия в пухкавите си ръчички за около три и половина секунди. Най-много.

Той се обърна и се заизкачва по парадното стълбище, повличайки със себе си всичките Ботари-Джесек. На площадката лорд Воркосиган се обърна и викна през рамо:

— Роик, придружи Ард и Таура до отделените им стаи и се погрижи да имат всичко необходимо. Ще се съберем в библиотеката след като се освежите или каквото там ви е нужно. Там ще има закуски и напитки.

Значи това е жена-сержант. В галактическите сили това е възможно. Някога майката на м’лорд е била прочут бетански офицер. „Само че тази дама-сержант освен всичко останало е дяволска великанка-мутантка“ — помисли си Роик и побърза да прогони тази мисъл. В дома на Воркосиган нямаше място за такива провинциални предразсъдъци. Макар че тя явно беше резултат от генно инженерство. Нямаше друга възможност. След като се поокопити, той успя да произнесе:

— Мога ли да взема чантата ви… ъ-ъ… сержант?

— О… добре.

Поглеждайки със съмнение Роик, тя му предаде чантата, която висеше на рамото й. Розовият лак на ноктите^[3] й не можеше да скрие факта, че това са оръжия, масивни и функционални, като на леопард. Тежката чанта едва не изкълчи ръката на Роик. Той изстиска от себе си отчаяна усмивка и с двете ръце повлачи чантата по стълбите.

Първи беше настанен умореният пилот. Стаите за гости на третия етаж, предоставени на сержант Таура, бяха модернизирани наскоро и имаха отделна баня. Покоите на м’лорд бяха в същия коридор, зад ъгъла. Тя вдигна ръка и прокара пръсти по тавана, усмихвайки се одобрително: таваните в замъка Воркосиган бяха на три метра височина.

— Е — каза тя, обръщайки се към Роик, — сватба по време на Зимния празник се счита по бараярските обичаи за нещо благоприятно, така ли?

— По-често се правят сватби през лятото. Според мен, сватбата беше планирана за Зимния празник, защото годеницата на м’лорд има ваканция между семестрите в университета.

Гъстите вежди удивено се повдигнаха.

— Тя е студентка?

— Да, мадам^[4].

Към жените-сержанти май трябваше да се обръща с „мадам“. Виж, Пим не би сбъркал.

— Не знаех, че е толкова млада.

— Не, мадам. Госпожа Ворсоасон е вдовица. Има малък син, Ники. Той е на девет. Побъркан е на тема скокови кораби. Случайно да знаете, този пилот харесва ли деца?

Ники навярно щеше да се залепи за Мейхю.

— О, не зная. Мисля, че и Ард не знае. В наемническата флота не се срещат често деца.

Значи трябва да внимава малкия Ники да не се сблъска с груб отказ. Може би на м’лорд и бъдещата м’лейди в сегашната ситуация ще им е трудно да му отделят достатъчно внимание.

Сержант Таура обиколи стаята, разглеждайки (както се надяваше Роик, с одобрение) удобната обстановка, после надникна през прозореца, гледащ към градината, завита в бяло зимно одеяло. Под светлината на охранителните прожектори снегът проблясваше тържествено.

— Сигурно е правилно, че в края на краищата реши да се ожени за ворска жена. — Тя смръщи нос. — Всъщност, какви са тези вор — социална класа, воинска каста и нещо друго? От обясненията на Майлс не ставаше ясно. Той говори за тях така, че започва да ми изглежда като някаква религия. Или в краен случай — като неговата вяра.

Роик озадачено замига.

— Ами… не. И да. Те са всичко това. Ворите са… ами… вори.

— Но сега, когато Бараяр се обновява, нима останалите слоеве от обществото не изразяват недоволство от съществуването на наследствена аристокрация?

— Но те са си наши вори!

— Думи на бараярец. Хм. Значи вие можете да ги критикувате, но господ да е на помощ на онези външни, които посмеят да направят същото?

— Да — потвърди той с облекчение. Изглежда тя разбра всичко, независимо от неговото объркано обяснение.

— Вътрешна работа. Ясно.

Насмешката й се смени с навъсена съсредоточеност, която, честно казано, не беше чак толкова тревожеща: поне не се виждаха хищните й нокти… Таура замислено мачкаше завесата с пръсти и случайно заплете нокти в скъпата тъкан. Намръщвайки се, тя освободи ръката си и я скри зад гърба си.

— Значи тя е вор. Прекрасно. Но дали го обича?

Роик почувства в гласа й странна тревога, но не знаеше как да я изтълкува.

— Абсолютно съм сигурен в това, мадам — уверено заяви той.

Не му се искаше да се съмнява в това, че мрачното настроение на бъдещата м’лейди и навъсеното й чело са предизвикани от предсватбените вълнения в добавка към изпитните стресове, които се прибавиха към не толкова отдавнашната й загуба.

— Разбира се. — Усмивката на Таура не беше много искрена. — Отдавна ли служите на лорд Воркосиган, оръженосец Роик?

— От миналата зима, мадам. В отряда на оръженосците към дом Воркосиган се появи свободно място. Изпратиха ме по препоръка на Градската стража в Хасадар — добави той малко жлъчно, очаквайки че тя ще се надсмее над скромния му, невоенен произход. — Разбирате ли, двадесетте оръженосци на графа винаги се набират от собствения му окръг.

Тя изобщо не реагира на думите му; изглежда, че думите „Градска стража на Хасадар“ не значеха нищо за нея.

Той реши, че също има право да зададе въпрос.

— А вие… дълго ли сте му служили? Там?

В онази галактическа пустош, където м’лорд е придобил толкова екзотични приятели.

Лицето й омекна и отново разцъфна в зъбата усмивка.

— В известен смисъл — през целия си живот. Или поне от момента, в който започна истинският ми живот. Преди десет години. Той е велик човек.

Това заявление беше направено с пълна убеденост. Е, той определено беше син на велик човек. Граф Арал Воркосиган беше колос, който се издигаше над последния полувековен отрязък от историята на Бараяр. Кариерата на лорд Майлс не беше толкова публична и гръмка. И никой не разказваше за нея на Роик, най-младия оръженосец, понеже той не беше служил в Имперската служба по безопасност, за разлика от м’лорд и почти всички останали оръженосци.

Но Роик харесваше дребния лорд. С всичките си родови травми и други подобни (Роик се стараеше да не употребява неприятната дума „мутация“) животът му не беше лесен, независимо от знатния му произход. Доста трудно му бе да си осигури най-обикновени неща, като например… например, женитба. Макар че м’лорд имаше предостатъчно мозък — като компенсация за недоразвитото си тяло. На Роик само му се искаше той да не смята най-младшия си телохранител за глупак.

— Библиотеката е вдясно от стълбите на първия етаж. Трябва да се мине през още една стая, читалнята. — Той вдигна ръка в прощален поздрав, възнамерявайки да се раздели с тази плашеща великанка. — Обядът днес не е тържествен, така че няма нужда да се обличате. — Тя озадачено огледа своя измачкан от пътуването костюм: широк розов жакет и панталони и Роик припряно добави: — Имам предвид, че не трябва да обличате официален тоалет. Това, което е на вас, е напълно приемливо.

— О! — отзова се тя с явно облекчение. — Така е по-ясно. Благодаря.

* * *

Завършвайки обичайната обиколка на помещенията, Роик се върна в стаята пред библиотеката — и откри великанката и пилота. Те разглеждаха изложените там сватбени подаръци. Вече няколко седмици пристигаха най-разнообразни предмети. Те се предоставяха на Пим; оръженосецът разопаковаше всичко, проверяваше безопасността им, после ги опаковаше отново, за да могат женихът и невестата отново да го разопаковат и да го поставят за всеобщо обозрение, заедно с картичката от дарителя.

— Виж, ето го твоя, Ард — каза сержант Таура. — А ето го и подаръка от Ели.

— О, и какво е избрала в крайна сметка? — заинтересува се пилотът. — В един момент ми каза, че обмисля дали да не изпрати на булката нашийник с верига за Майлс, но се опасяваше, че няма да я разберат правилно.

— Не. — Таура демонстрира пухкава сияеща черна тъкан, дълга колкото нея. — Изглежда е някаква шуба… Не, почакай: това е одеяло! Красота! Пипни го, Ард. Потресаващо меко. И топло. — Тя притисна меката тъкан към бузата си и от дългите й устни се отрони радостен смях. — То мърка!

Мейхю удивено вдигна вежди.

— Боже мили! Нима тя… Е, това си е малко рисковано.

Таура го погледна недоумяващо и попита:

— Рисковано? Защо?

Мейхю неопределено махна с ръка.

— Това е живо одеяло. Генетичен конструкт. Прилича на онова, което някога Майлс подари на Ели. Ако тя е решила отново да се възползва от неговите подаръци, то това изглежда достатъчно прозрачен намек. — Той се поколеба. — Макар че ако е купила за щастливата двойка ново, то това вече има съвсем друг смисъл.

— Ох! — Таура наклони глава и мрачно погледна към одеялото. — Моя живот е твърде кратък, за да играя на толкова сложни игри, Ард. Така че, какво означава този подарък?

— Нямам никаква представа. Нощем всички котки са… е, в случая, черни. Интересно дали не е предназначено да послужи като редакционен коментар?

— Е, дори и да е така, да не си и помислил да разкажеш това на горката булка. Иначе ти обещавам: ще префасонирам скоковите ти приставки на дантелени салфетчици. — Тя разпери заплашително нокти и изразително ги размърда. — С голи ръце.

Разбира се, това беше шега, но пилотът примирително кимна и се усмихна, давайки да се разбере, че напълно е оценил сериозността на заплахата. В този момент Таура забеляза Роик, прибра живото одеяло обратно в кутията и скромно скри ръцете си зад гърба.

Врата към библиотеката се отвори и оттам надникна лорд Воркосиган.

— А, ето ви и вас! — Той влезе в читалнята. — Елен и Баз скоро ще слязат; тя храни малката Корделия. Ти сигурно вече страшно си огладняла, Таура. Да тръгваме, ще опиташ закуските. Днес готвачката ми е надминала себе си.

Той топло се усмихна на огромния сержант. Главата на Роик едва достигаше до рамото й, а лицето на м’лорд оставаше на нивото на кръста й. На Роик изведнъж му хрумна, че Таура се издига над него примерно така, както жените със среден ръст — над лорд Воркосиган. Та той през цялото време вижда жените такива!

Ох.

М’лорд покани гостите в библиотеката, но не тръгна след тях, а затвори вратата и повика Роик при себе си. Вдигайки глава, той замислено изгледа своя най-висок оръженосец и понижи глас:

— Ще ви помоля утре сутринта да заведете сержант Таура в Стария град. Уговорих лейди Алис да представи Таура на своята модистка и да й комплектова гардероб на бараярска лейди за предстоящите празници. Пригответе се целия ден да сте на тяхно разположение.

Роик трескаво преглътна. Лелята на м’лорд, лейди Алис Ворпатрил беше като че ли най-плашещата от всички жени, с които се беше сблъсквал Роик — дори и с поправката за ръст. В столицата тя се считаше за законодател на модата и приличието за високопоставените вор. На нея принадлежеше последната дума по въпросите за дрехите, стила и етикета — тя беше и официалната домакиня на приемите на самия император Грегор. А с езика си лейди Алис можеше да нацепи всеки неудачник на тънки лентички и да ги завърже на панделки още преди да успеят да паднат на пода.

— Как, по дяволите, успяхте да… — неволно изтърси Роик и със закъснение прехапа език.

М’лорд се ухили:

— Бях много убедителен. И освен това лейди Алис обича предизвикателствата. Ако й провърви, дори ще успее да откаже Таура от любимото й яркорозово. Някакъв безмозъчен тип й казал някога, че това е много непредизвикателен цвят и сега тя го ползва за най-неподходящи дрехи в най-неподходящи количества… А той не й отива! Е, лейди Алис ще се справи с това. Ако някой ти поиска мнението (не че има такава вероятност), гласувай за онова, което ще избере Алис.

„Като че ли бих посмял да й възразя!“ — едва не изтърси Роик. Той се изпъна и се постара да изглежда като внимателен и умен слушател.

Лорд Воркосиган почука с пръст по шева на панталона и усмивката му помръкна.

— И още — надявам се че ще се погрижиш Таура да не… хм… не я оскърбяват или поставят в неудобно положение, или… е, разбираш ме. Не че можеш да попречиш на околните да я зяпат — няма никакви шансове за това. Но я придружавай на всички обществени места и бъди нащрек да отклоняваш от нея всички неприятности. Искаше ми се сам да я придружа, но тези предсватбени приготовления… Слава Богу, остана още малко.

— Как се справя госпожа Ворсоасон? — скромно се поинтересува Роик.

Той вече два дни се измъчваше от въпроса дали да доложи на някой за онзи пристъп на сълзи, но бъдещата м’лейди едва ли се досещаше, че тихият й плач в един от тъмните коридори на замъка Воркосиган беше в присъствието на един бързо оттеглил се свидетел.

Съдейки по това, колко затворено стана изведнъж лицето на м’лорд, той може би знаеше за това.

— Тя сега има… много допълнителни проблеми. Ще се опитам по възможност да я освободя от всички организационни задачи.

На Роик му се стори, че свива рамене далеч не толкова уверено, колкото би могъл.

Но м’лорд веднага се развесели.

— Както и да е, искам сержант Таура да остане доволна от посещението си на Бараяр в приказния сезон на Зимния празник. Сигурно повече няма да има възможност да дойде тук. Искам да си спомня тази седмица като че ли… По дяволите, искам да се чувства като Пепеляшка, която с едно махване на вълшебната пръчица се озовава на бала! Бог ми е свидетел, че го е заслужила. Полунощ настъпва твърде бързо.

Роик се опита да свикне с мисълта как лорд Воркосиган играе ролята на кръстник-вълшебник за тази великанка.

— Да… И кой е прекрасният принц?

Усмивката на м’лорд стана някак крива, а във въздишката му се чувстваше нещо като болка.

— А! Да. Сега това е основният проблем, нали?

Той освободи Роик с привичния си небрежен поздрав — неопределено махване с ръка към челото — и отиде при гостите си в библиотеката.