Лоис Макмастър Бюджолд
Цивилна кампания (9)

Глава 9

Майлс огледа щателно отражението си във високото старинно огледало, което висеше на стената в бившата спалня на дядо му, сега негова, и се намръщи. Най-хубавата му фамилна униформа в кафяво и сребърно беше прекалено официална за случая. Все щеше да му се отвори възможност да придружи Екатерин на някое място, за което униформата би била подходяща, като Императорския дворец например или Съвета на графовете, така че тя да я види и, както се надяваше, да му се възхити в нея. Изрита със съжаление излъсканите кафяви ботуши, решил да се върне към тоалета, с който беше започнал ревюто четиридесет и пет минути по-рано — един от семплите му сиви ревизорски костюми, чист и безупречно изгладен. Е, вече не толкова изгладен всъщност, защото лежеше захвърлен на леглото заедно с още една фамилна и две имперски униформи.

Ще не ще, за пореден път се съблече до голо и се намръщи притеснено на отражението си. Някой ден, ако нещата вървяха по план, щеше да му се наложи да застане пред нея както майка го е родила, в същата тази стая и до същото това легло, без нищо, което да го прикрива.

За миг го заля панически копнеж по сиво-бялата униформа на адмирал Нейсмит, скътана в дрешника на горния етаж. Не. Иван със сигурност щеше да го освирка. Още по-лошо, Илян току-виж казал нещо… с безучастен тон. А нямаше желание да обяснява присъствието на дребния адмирал пред другите си гости. Въздъхна и облече сивия костюм.

Пим отново подаде глава през вратата и се усмихна с одобрение, или с облекчение по-вероятно.

— А, вече сте готов, милорд. Аз да ги прибера тези да не ви се пречкат, а? — Скоростта, с която Пим събра останалите дрехи, окончателно убеди Майлс, че е направил правилния избор, или поне най-добрия от възможното.

Нагласи с военна прецизност яката на бялата риза, която се показваше над закопчаното до гърлото сако. Наведе се към огледалото и огледа подозрително скалпа си за предателски сиви косми, прикри няколкото, чието присъствие беше разконспирирал, потисна импулса си да ги изскубне из корен, после се среса отново. „Стига вече с тия глупости.“

Слезе с бърза крачка на долния етаж за поредна проверка на подредената маса в голямата трапезария. Масата искреше под тежестта на семейния порцелан, приборите и гората от винени чаши. Върху ленената покривка се кипреха цели три купи с елегантно подредени цветя, стратегически ниско до масата, така че да не му пречат на гледката. Надяваше се Екатерин да ги хареса. Беше прекарал цял час в ожесточени дебати с Мама Кости и Пим относно как най-добре да се подредят около масата десет жени и девет мъже. Майлс щеше да седи начело на трапезата с Екатерин от дясната си страна под прав ъгъл, Марк — срещу него в дъното с Карийн отдясно. Това решение не подлежеше на разисквания. Иван щеше да седи до дамата си, в средата на дългата страна, колкото се може по-далече от Екатерин и Карийн, с цел да се осуетят евентуалните му маневри към която и да било от другите двойки — макар Майлс да подозираше, че братовчед му ще е достатъчно зает.

Навремето Майлс беше наблюдавал завистливо кратката и пламенна връзка на Иван с лейди Дона Ворутиър. Сега като си помислеше, може би лейди Дона е била по-милостива, а Иван не толкова умел, колкото му се беше струвало тогава от гледната точка на двайсетгодишен младеж, но Иван със сигурност се беше възползвал максимално от късмета си. Лейди Алис, по онова време все още чертаеща множество планове да задоми сина си за някоя по-подходяща ворска мома, не беше приела връзката им особено добре. Но след всичките тези години на осуетено сватосване, току-виж погледнала на лейди Дона с други очи. В края на краищата, с навлизането на утробните репликатори и свързаните с тях галактически биотехнологии, възраст от четиридесет и нещо вече не беше пречка за репродуктивните планове на жените. Нито възраст от шейсет и нещо, или осемдесет и нещо… Беше ли събрал Иван смелост, зачуди се Майлс, да попита лейди Алис и Илян дали не възнамеряват да го снабдят с някое братче или сестриче, в случай че тази възможност въобще му беше минала през ума? Реши, че непременно трябва да я подхвърли на братовчед си в някой подходящ момент, за предпочитане, когато е с пълна уста.

Но не тази вечер. Тази вечер всичко трябваше да бъде съвършено.

Марк се довлече в трапезарията с не по-малко намръщена физиономия от брат си. И той беше изкъпан и зализан, издокаран в костюм, шит по поръчка — черно върху черно върху черно. Тоалетът придаваше на дребното му масивно тяло изненадващо авторитетен вид. Приближи се до масата и се зачете в картичките с имената, после посегна към две от тях.

— Да не си ги докоснал — твърдо му забрани Майлс.

— Ако само сменя Дъв и Делия с граф и графиня Ворбретен, Дъв ще се озове възможно най-далече от мен — примоли му се Марк. — Самият той би предпочел това, сигурен съм. Така де, стига да седи до Делия…

— Не. Трябва да настаня Рене до лейди Алис. Това е услуга. Човекът има да води политика. Или поне би трябвало, ако му е останал грам мозък в главата. — Майлс го изгледа косо. — Ако си сериозен за Карийн, двамата с Дъв ще трябва да мелите брашно. Той ще е член на семейството.

— Все ми се струва, че чувствата му към мен са… смесени.

— Я стига, та ти му спаси живота. — „Покрай другите простотии, които свърши.“ — Виждали ли сте се, откакто се върна на Бараяр?

— Веднъж, за около трийсет секунди. Аз оставях Карийн пред тях, а той излизаше с Делия.

— И какво ти каза?

— Каза: „Здравей, Марк“.

— Съвсем нормално.

— Да му беше чул тона обаче. Нали го знаеш като почне да говори с онзи абсолютно равен тон?

— Е, да, но от него не можеш да си правиш заключения.

— Точно това имам предвид.

Майлс се ухили, после отново смръщи чело. И колко точно сериозни бяха намеренията на Марк относно Карийн? Беше внимателен с нея до степен на вманиачаване, а усещането за сексуална незадоволеност се излъчваше и от двамата като мараня от асфалт в разгара на лятото. Кой знае какво бяха преживели на Бета? „Майка ми вероятно.“ Графиня Воркосиган имаше по-добри шпиони и от ИмпСи. Но ако спяха заедно, не го правеха тук, поне според неофициалните разузнавателни доклади на Пим.

В този момент се появи и самият Пим, застана на прага и обяви:

— Лейди Алис и капитан Илян, милорд.

Тази официалност едва ли беше необходима, защото лейди Алис беше току зад лакътя на Пим, което не й попречи да кимне одобрително на гвардееца, докато влизаше. Илян влезе след нея и удостои стаята с любезна усмивка. Бившият шеф на ИмпСи беше самата елегантност в човешки образ, облечен в тъмни туника и панталони, които идеално открояваха сивото по слепоочията му. Откакто разцъфтя късната им връзка, лейди Алис решително се беше заела да подобри донякъде оскъдния му цивилен гардероб. Елегантните дрехи в голяма степен отвличаха вниманието от смущаващата отнесеност, която замъгляваше от време на време погледа му — проклет да е врагът, осакатил го по този начин.

Леля Алис се плъзна покрай масата, инспектирайки подредбата с хладнокръвие, което би взело страха и на казармен сержант.

— Много добре, Майлс — каза тя накрая. Продължението: „По-добре, отколкото очаквах от теб“ остана неизречено, но не и неразбрано от слушателите. — Макар гостите ти да са нечетен брой.

— Да, знам.

— Хм. Е, вече е късно да се направи нещо по въпроса. Искам да кажа нещо на Мама Кости. Благодаря, Пим, знам пътя — каза тя и излезе наперено през вратата за прислугата. Майлс я остави да върви, като се надяваше, че няма да открие нещо нередно в кухнята и че поне през тази най-важна в живота му вечер ще се въздържи да подхване отдавнашната си кампания, целяща да му измъкне готвачката изпод носа.

— Добър вечер, Саймън — поздрави той бившия си началник. Илян стисна сърдечно ръката му, а с Марк се здрависа без колебание. — Радвам се, че успя да дойдеш. Леля Алис обясни ли ти за Ека… за мадам Ворсоасон?

— Да, Иван също се изказа по въпроса. Нещо във връзка с хората, които падали в дупката на клозета и се връщали със златен пръстен.

— Още не съм стигнал до частта със златния пръстен — жално отбеляза Майлс. — Но той определено влиза в плана ми. С нетърпение чакам да се запознаете с нея, всичките.

— Тя е избраницата, така ли?

— Надявам се.

Усмивката на Илян се разшири.

— Желая ти късмет, синко.

— Благодаря. О, да те предупредя. Тя още е в траур. Алис или Иван обясниха ли ти…

Беше прекъснат от Пим, който се върна да съобщи, че семейство Куделка са пристигнали и той ги е въвел в библиотеката, точно според плана. Време беше да се заеме сериозно със задълженията си на домакин.

Марк, който се влачи след Майлс по целия път през къщата, поспря във вестибюла пред голямата библиотека, огледа се отчаяно в стенното огледало и изпъна издутото си от шкембето сако. Ку и Дру ги чакаха усмихнати в библиотеката, а момичетата бяха нападнали рафтовете. Дъв и Делия вече се бяха настанили на едно от канапетата, свели глави над някаква книга.

Размениха си многословни поздрави и гвардеец Роик, съвсем по разписание, се зае да поднася ордьоврите и напитките. Граф и графиня Воркосиган бяха давали тук безброй вечери и приеми, повечето с някаква скрита или явна политическа цел. Нямаше причина и Майлс да не издирижира със стил скромното си празненство. Марк беше пуснал котва в другия край на стаята и разговаряше любезно с родителите на Карийн. Лейди Алис се върна от инспекцията си, кимна отсечено на племенника си и увисна на ръката на Илян. Майлс наостри уши по посока на входната врата.

Сърцето му задумка при гласовете и стъпките, долитащи откъм коридора, но гостите, които Пим въведе, бяха Рене и Татя Ворбретен. Момичетата Куделка моментално се скупчиха около Татя, която им се заусмихва облекчено. Нещата определено започваха добре. При следващия признак на оживление откъм входната врата Майлс остави Рене да се оправя както може с лейди Алис и тихомълком се изниза да провери кои са новопристигналите. Този път бяха лорд ревизор Вортис и жена му, и Екатерин, най-после, ура!

Професорът и професорката бяха като неясни силуети в периферното му зрение, но Екатерин грееше като пламък. Беше облечена в семпла вечерна рокля от въглищносивкав плат с копринен отблясък, което не й попречи да връчи доволно на Пим чифт мръсни градинарски ръкавици. Очите й блестяха, а по страните й прозираше нежна руменина. Майлс разтегли устни в любезна усмивка, колкото да прикрие вълнението си при вида на мъничкия Бараяр, който висеше на медальон върху белите й гърди и който й беше подарил лично той.

— Добър вечер, лорд Воркосиган — поздрави го тя. — Радвам се да доложа, че първото местно бараярско растение вече е засадено в парка ви.

— Което означава, че ще трябва да го инспектирам, разбира се. — Той й се усмихна лъчезарно. Какъв страхотен претекст да си открадне няколко минутки насаме с нея. Може би това най-после щеше да му предостави възможността да й признае… не. Все още беше твърде рано.

— Веднага щом ви представя на останалите гости, заповядайте. — Предложи й ръката си и тя я прие. От топлото й ухание му се зави свят.

Екатерин се поколеба при празничния шум, който се чуваше все по-ясно откъм библиотеката, ръката й се стегна на лакътя му, но след миг си пое дълбоко дъх и се гмурна заедно с него в дълбокото. Вече се познаваше с Марк и момичетата Куделка — Майлс се надяваше, че те ще направят необходимото дамата му скоро да се почувства у дома си — така че най-напред той я представи на Татя. Графинята я огледа заинтригувано и двете си размениха срамежливо по някоя и друга любезност, след което Майлс я поведе към другия край на стаята, на свой ред си пое дълбоко дъх и я представи на Рене, Илян и лейди Алис.

Толкова напрегнато следеше изражението на Илян за знак на одобрение, че за малко да пропусне ужасеното примигване на самата Екатерин, когато й се наложи да се ръкува с митичната личност, управлявала с желязна ръка Службата за Имперска сигурност цели трийсет години. Тя обаче се справи достойно със ситуацията, като се изключеше едно едва доловимо потрепване в гласа. Илян, който изглеждаше в блажено неведение относно зловещия ефект на собствената си персона, й се усмихна с цялото възхищение, на което Майлс можеше да се надява.

Така. Оттук нататък гостите можеха да се разхождат из библиотеката с чаши в ръка, да си говорят и да се забавляват, докато не станеше време да ги подкара към трапезарията. Всички ли бяха пристигнали? Не, Иван още го нямаше. Както и още един… дали да не изпрати Марк да провери?…

А, нямаше да е необходимо. Доктор Боргос се появи, при това без чужда помощ. Подаде глава през вратата и влезе смутено в библиотеката. За изненада на Майлс ученият беше изкъпан, вчесан и облечен в съвсем приличен костюм, пък макар и по ескобарската мода, при това без следа от обичайните лекета. Енрике се усмихна и се приближи към двамата с Екатерин. Смърдеше не на химикали, а на одеколон.

— Екатерин, добър вечер! — доволно поздрави той. — Получи ли дисертацията ми?

— Да, благодаря.

Усмивката му стана още по-срамежлива и той впери поглед в обувката си.

— Хареса ли ти?

— Много е впечатляваща. Макар да се боя, че е доста над моето ниво.

— Не мисля. Сигурен съм, че сте схванали основното…

— Ласкаеш ме, Енрике. — Тя поклати глава, но усмивката й казваше: „Спокойно можеш да ме поласкаеш още малко“.

Майлс изстина. „Енрике? Екатерин? Та тя на мен не ми говори на «ти»!“ А и винаги се затваряше, щом някой й направеше комплимент за красотата й. Да не би Енрике да бе открил неохраняван път към сърцето й, път, който бе убягнал на него?

Екатерин добави:

— Встъпителният сонет не ме затрудни много. Това ли е обичайният стил на ескобарските научни разработки? Изглежда голямо предизвикателство.

— Не, съчиних го специално за случая. — Той вдигна отново очи към нея, после пак заби поглед надолу, този път в другата си обувка.

— Ами… доста точен е като обобщение. Някои от римите ми се сториха доста необичайни.

Енрике видимо се ободри.

Мили боже, Енрике й е написал стихове? Защо той не се беше сетил за поезия? Като се изключеше очевидната причина, че му липсваше какъвто и да било талант в тази област. Зачуди се дали вместо поезия би й харесало да прочете някой наистина хитър план на военна операция. Сонети, мамка му! Най-голямото му постижение в тази област бяха хумористичните петостишия.

Той погледна Енрике. Ескобарецът беше зает да отвръща на усмивката й, изкълчвайки се в нещо, което навеждаше на мисълта за дълга нагърчена солета. Леденостуден ужас пропълзя бавно в сърцето му. Още един съперник? И то в собствения му дом!? „Той е гост. Гост на брат ти, във всеки случай. Не можеш да разпоредиш убийството му.“ Освен това ескобарецът беше само на някакви си двайсет и четири стандартни години — в нейните очи сигурно изглеждаше като недорасло пале. „Но може тя пък да харесва палетата…“

— Лорд Иван Ворпатрил — обяви гласът на Пим откъм вратата. — Лорд Доно Ворутиър. — При странната нотка в гласа на Пим главата на Майлс се врътна към вратата още преди мозъкът му да подаде сигнал за тревога при невключеното в списъка на гостите име. „Кой?“

Иван беше застанал на почтено разстояние от придружителя си, но беше повече от ясно, че идват заедно. Лорд Доно създаваше впечатлението на навита пружина — среден на ръст, с късо подстригана черна брада, облечен в траурно облекло във ворски стил — черен костюм със сиви кантове, който стоеше като излят върху атлетичното му тяло. Да не би Иван да беше сменил госта си, без да уведоми Майлс за промяната? Трябваше да е последният идиот, за да наруши по такъв начин охранителните процедури…

Майлс тръгна към братовчед си заедно с Екатерин… е, в интерес на истината и за миг не беше престанал да придържа ръката на Екатерин, но пък и тя не беше направила опит да я издърпа. Мислеше, че познава по лице всички Ворутиър, които биха могли да претендират за лордска титла. Този да не беше някой далечен потомък на Пиер Кървавия или пък незаконородена издънка? Не беше млад. По дяволите, къде беше виждал тези живи кафяви очи?…

— Лорд Доно. Здравейте. — Майлс протегна ръка и мъжът я стисна енергично. Преди поредното вдишване истината го цапардоса като тухла по главата и Майлс добави, без да трепне. — Били сте на колонията Бета, доколкото разбирам?

— Точно така, лорд Воркосиган. — Лорд Доно… тоест лейди Дона, която… както и да е, се усмихна още по-широко и белите зъби му намигнаха от центъра на черната брада.

Пламъчетата в очите на Иван угаснаха разочаровано при тази очевидна липса на изненада от страна на братовчед му.

— Или, по-право, лорд ревизор Воркосиган — продължи лорд Доно. — Мисля, че не съм имал възможността да ви поздравя за новото ви назначение.

— Благодаря — каза Майлс. — Позволете да ви представя моята приятелка мадам Екатерин Ворсоасон…

Лорд Доно целуна ръката на Екатерин мъничко по-ентусиазирано от нормалното, до степен, граничеща с фарс, на което Екатерин отвърна с плаха усмивка. После двамата подеха познатия кадрил на светски любезности. Сивите клетки на Майлс щракаха на бързи обороти. Точно така. Значи бившата лейди Дона не се беше сдобила с клонинг на брат си Пиер, зреещ някъде в утробен репликатор. Вместо това беше избрала друга тактика за борбата си срещу предполагаемия наследник на Пиер и въпросната тактика беше толкова очевидна, че чак ти спираше дъха. „Е, все някой трябваше да го пробва, рано или късно.“ А за всеки, озовал се в ролята на страничен наблюдател, представлението щеше да си струва. — Желая ви късмет в предстоящото гласуване, лорд Доно.

— Благодаря. — Лорд Доно срещна решително погледа му. — Разбира се, късметът няма нищо общо. Бих искал да го обсъдим по-подробно, ако нямате нищо против. Не точно сега, естествено.

Предпазливостта взе връх и Майлс направи символична стъпка встрани от огневата линия.

— Надявам се разбирате, че аз съм само заместник на баща си в Съвета. А като ревизор, съм длъжен да стоя встрани от партийната политика.

— Разбирам напълно.

— Но, аа… може би Иван ще поднови познанството ви с лорд Ворбретен ей там. На самия него също му предстои вот в Съвета, така че има за какво да си поговорите. Както и с лейди Алис и капитан Илян, разбира се. Съпругата на професор Вортис също би проявила интерес, струва ми се, а мнението й може да бъде изключително ценно. Тя е признат специалист по политическата история на Бараяр. Иване… — подкани го Майлс, като му кимна с престорена безучастност.

— Благодаря ви, лорд Воркосиган. — По погледа на лорд Доно си личеше, че е уловил всички нюанси на разговора.

Майлс се зачуди дали не би могъл да се измъкне в съседната стая и да се насмее от сърце. Или щеше да е по-добре да се обади по комтаблото… Сграбчи лакътя на Иван, който тъкмо минаваше покрай него, вдигна се на пръсти и прошепна:

— Грегор знае ли вече за това?

— Да — успя да отговори Иван почти без да си отваря устата. — Погрижих се най-напред това да направят.

— Браво. И какво каза?

— Познай.

— „Да видим какво ще стане“.

— Позна от първия път.

— Ха! — Успокоен, Майлс позволи на лорд Доно да повлече Иван след себе си.

— На какво се смеете? — попита го Екатерин.

— Не се смея.

— Очите ви се смеят. Познавам.

Майлс се огледа. Лорд Доно беше сгащил Рене, а лейди Алис и Илян надаваха любопитно ухо. Професорът и комодор Куделка се бяха отделили в един ъгъл и обсъждаха, ако се съдеше по откъслеците от изречения, стигащи до слуха на Майлс, проблемите с качествения контрол върху военните доставки. Той даде знак на Роик да им поднесе вино, дръпна Екатерин към единствения свободен ъгъл и набързо й разказа за трансформацията на лейди Дона в лорд Доно и за предстоящото гласуване по иска й за възпрепятстване.

— Небеса! — Очите на Екатерин се разшириха и лявата й ръка скришом се плъзна към опакото на дясната, сякаш все още усещаше допира от целувката на лорд Доно. Все пак успя да сведе по-нататъшната си реакция до един бърз поглед към другия край на стаята, където лорд Доно вече бе събрал около себе си цяла тълпа, включително всичките момичета Куделка, начело с майка им. — Вие знаехте ли за това?

— Представа нямах дори. Тоест, всички знаеха, че е подала иск срещу Ришар и е заминала за Бета, но не и защо. Сега всичко си идва на мястото, макар и по доста абсурден начин.

— Абсурден? — повтори със съмнение Екатерин. — Бих казала, че се е изисквала голяма смелост. — Отпи от виното си, после замислено добави: — И гняв.

Майлс бързо превключи на задна скорост.

— Лейди Дона винаги се е отличавала с непоносимост към глупаците.

— Наистина? — Със странен израз в очите, Екатерин се отправи през стаята към разиграващия се цирк.

Преди Майлс да е успял да я последва, Иван цъфна до лакътя му с вече преполовена чаша вино в ръка. Майлс не искаше да си говори с Иван. Искаше да си говори с Екатерин. Въпреки това измърмори:

— Страшна дама си си довел. Не бих си и помислил, че имаш такава бетанска широта на вкусовете, Иване.

Иван го изгледа злобно.

— Трябваше да се сетя, че от теб не мога да очаквам съчувствие.

— Малка изненадка, така ли?

— Само дето не припаднах в чакалнята на космодрума, мамка му! Биърли Ворутиър ми погоди този номер, змията му със змия.

— Биърли е знаел?

— И още как! От самото начало е бил в играта, доколкото разбрах.

Дъв Галени се приближи навреме, за да чуе последната реплика. Възползвайки се от факта, че комарецът за пръв път тази вечер се отделя от Делия, бъдещият му свекър и професорът побързаха да се присъединят. Майлс остави Иван да обясни кой е новодошлият. Потвърди се предположението му, че Иван не е имал и най-малка представа за случилото се, когато го беше попитал дали може да доведе Дона на вечерята, самодоволно планирайки кампанията си по посрещането, замислена като краткотрайна и бурна обсада на нейната… е, „добродетелност“ едва ли беше най-точната дума. Ох, ох, ох, да можеше да види отнякъде Иван в мига, когато е открил промяната!…

— Това и за ИмпСи ли беше изненада? — любезно попита комодор Куделка комодор Галени.

— Не знам. Моят отдел няма нищо общо. — Галени отпи решително от виното си. — Проблемът е на Вътрешния отдел.

И двамата извърнаха поглед към групичката в другия край на стаята, откъдето долетя кратък изблик на смях. Източникът му беше мадам Куделка. В отговор се чу водопад от кискане, което замлъкна съучастнически, и Оливия Куделка погледна през рамо към мъжете.

— На какво толкова се смеят? — с известно раздразнение каза Галени.

— На нас вероятно — изръмжа Иван и тръгна да търси вино.

Куделка погледна невярващо към другия край на стаята и поклати глава.

— Дона Ворутиър, божичко!

Всички жени в стаята, включително и лейди Алис, се бяха скупчили със зяпнали усти около лорд Доно, който жестикулираше и им обясняваше нещо с приглушен глас. Енрике беше нападнал ордьоврите и зяпаше в захлас Екатерин. Илян, зарязан от Алис, разлистваше разсеяно един от илюстрираните билкови справочници, които Майлс беше пръснал на стратегически места преди гостите да дойдат.

Време беше да се сервира вечерята, твърдо реши Майлс. И всички да седнат на масата, където Иван и лорд Доно щяха да бъдат барикадирани зад стена от достатъчно възрастни и омъжени дами в комплект със съпрузите им. Отдели се, колкото да даде шепнешком нарежданията си на Пим, който излезе, за да ги предаде на персонала долу, а малко след това се върна и официално обяви вечерята за сервирана.

Гостите се събраха по двойки, излязоха от голямата библиотека и поеха на дългото пътешествие през вестибюла и коридора с плочките, оттам през поредицата междинни помещения. Майлс, който вървеше най-отпред с Екатерин под ръка, засече Марк и Иван, които се измъкваха с виновни физиономии от официалната трапезария. Обърнаха се кръгом и се присъединиха към другите гости. За ужас на Майлс, подозрението му се потвърди съвсем скоро, още докато минаваше покрай масата — шейсетте минути стратегическо планиране бяха отишли по дяволите, защото картичките с имената току-що бяха разбъркани от брат му и братовчед му.

Всичките му грижливо репетирани ходове включваха хора, които сега седяха в другия край на масата. Местата бяха разбъркани хаотично… не, не хаотично, осъзна той. Съвсем тенденциозно. Целта на Иван явно беше да отдалечи лорд Доно колкото се може повече от собствената си персона — сега Иван седеше на другия край на масата до Марк, а лорд Доно заемаше мястото, предназначено за Рене Ворбретен. Дъв, Дру и Ку внезапно бяха мигрирали целокупно по посока на Майлс и далече от Марк. Карийн пак си беше от дясната страна на Марк, докато Екатерин се бе озовала от другата страна на масата, след Илян, който беше запазил мястото си вляво от Майлс. Изглежда, никой не беше събрал кураж да пипне картичката с името на Илян. Сега Майлс трябваше да говори през Илян, за да й каже каквото и да било, а за приказки „на ушенце“ и дума не можеше да става.

Леля Алис с известно смущение седна на стола от почетната дясна страна на Майлс, точно срещу Илян. Очевидно беше забелязала настъпилите промени, но уби и последната надежда на Майлс за помощ, като не каза нищо, а само вдигна многозначително вежди. Дъв Галени установи, че бъдещата му тъща седи между него и Делия. Илян хвърли поглед на картичките и помогна на Екатерин да се настани между него и Дъв, с което фактът стана свършен.

Майлс продължи да се усмихва. Марк, на разстояние от десет стола, беше твърде далеч, за да долови подтекста в смисъл: „Ще ти дам аз да разбереш“. Може пък така да беше по-добре.

Разговорите, макар и не онези, които Майлс беше планирал, се подновиха, докато Пим, Роик и Янковски, влезли в ролите си на иконом и прислуга, се щураха из трапезарията, заети със сервирането. Майлс хвърляше по едно око на Екатерин — търсеше признаци на притеснение заради страховитите й непосредствени сътрапезници от Службата за сигурност, но изражението й си остана спокойно и любезно, докато гвардейците трупаха пред нея храна и вино.

Чак при второто ястие Майлс осъзна какво в храната го беше поставило несъзнателно нащрек. Беше поверил подробностите на Мама Кости, но менюто не беше точно като онова, което бяха съставили заедно. Някои от блюдата бяха… различни. Горещият бульон се беше преобразил в студена плодова кремсупа с украса от ядивни цветя. В чест на Екатерин може би? Вместо с оцетенобилков сос, салатата беше подправена с нещо бледо и гъсто като сметана. Ароматизираното билково масло, което поднесоха с хляба, нямаше точно вкус на масло…

„Буболечешко повръщано! Гощават ни с проклетото си буболечешко повръщано!“

Екатерин също се усети, малко след като Пим сервира хляба. Майлс го разбра по лекото й колебание, по краткия поглед, който хвърли изпод ресници към Енрике и Марк, и по абсолютното самообладание, с което продължи да си маже филийката преди решително да я захапе. Не показа по абсолютно никакъв начин, че знае какво дъвче.

Майлс се опита да й подскаже, че не е необходимо да го яде, като кимна скришом към малката съдинка с подправено с билки буболечешко масло и вдигна отчаяно вежди. Тя само се усмихна и сви рамене.

— Хм? — измуча въпросително с пълна уста Илян между двамата.

— Нищо, сър — побърза да го успокои Майлс. — Абсолютно нищо. — Да скочи и да се разкрещи на високопоставените си гости: „Спрете, спрете, устите ви са пълни с едно гадно буболечешко нещо!“ би било… стряскащо. Буболечешкото повръщано не беше отровно, в крайна сметка. Ако никой не им кажеше, хич нямаше и да разберат. Отхапа от ненамазаната си филийка и прокара сухия хляб с голяма глътка вино.

Гвардейците отсервираха салатните чинии. Енрике почука с ножа си по чашата за вино, изкашля се и стана.

— Благодаря за вниманието… — Изкашля се още веднъж. — От няколко седмици се радвам на гостоприемството на лорд Воркосиган, както и всички ние тази вечер, разбира се… — Гостите закимаха в съгласие, Енрике светна и продължи доволно: — Бих искал да поднеса един благодарствен подарък на лорд… на Майлс, лорд Воркосиган — усмихна се на собствената си прецизност, — и се помислих, че моментът е подходящ.

Майлс беше повече от сигурен, че какъвто и да бе подаръкът, моментът е повече от неподходящ. Обърна глава към Марк и му метна един въпросително-страховит поглед в смисъл: „Знаеш ли за какво става въпрос, по дяволите?“ Отговорът на Марк — свиване на рамене в смисъл: „Представа си нямам, съжалявам“ — никак не го успокои, а още по-малко го успокои растящата тревога, с която брат му изгледа Енрике.

Енрике извади от джоба на сакото си някаква кутийка, тръгна към горния край на масата и я остави между Майлс и лейди Алис. Илян и Галени се напрегнаха в пристъп на параноя със запазената марка на ИмпСи, като последният дори плъзна стола си назад. На Майлс му се искаше да ги успокои, че е малко вероятно нещото да гръмне, но с Енрике човек никога не можеше да е сигурен. Кутийката беше по-голяма от онази, която му беше връчил буболечешкият екип. Майлс отправи кратка молитва подаръкът да е един от кичозните комплекти позлатени шпори, които се бяха превърнали в моден хит, най-вече сред онези млади мъже, които не бяха виждали жив кон през живота си, каквото и да е, освен…

Енрике гордо вдигна капачето. Не беше по-голяма маслена буболечка, а три маслени буболечки! Три буболечки, чиито твърди крилца проблясваха в кафяво и сребърно, докато гадинките се катереха една върху друга… Лейди Алис се дръпна и изписка, а Илян скочи, разтревожен за нея. Лорд Доно се наведе любопитно напред и черните му вежди скокнаха нагоре.

Майлс усети как устата му провисва. Оглеждаше подаръка си като парализиран. Да, това наистина беше фамилният герб на Воркосиган, очертан с ярко сребърно върху трите миниатюрни отвратителни кафяви гръбчета. Сребърен, нежен като дантела кант обрамчваше закърнелите крилца в удивително точна имитация на украсата по маншетите на униформите, които носеха гвардейците му. Нюансът на фамилните цветове беше претворен до съвършенство. Известният герб се разпознаваше от пръв поглед. Най-вероятно се разпознаваше от пръв поглед от цели два метра. Сервирането и отсервирането замряха напълно, когато Пим, Янковски и Роик се струпаха зад Майлс да видят какво има в кутийката.

Лорд Доно погледна Майлс, после пак се втренчи в гадинките и предпазливо попита:

— Това… някакво оръжие ли е?

Енрике се засмя и ентусиазирано се впусна да обяснява, че това е само новият му модел маслени буболечки, като включи и напълно ненужната информация, че именно те са източникът на подобреното буболечешко масло, което било основна съставка на супата, салатения сос и пастета. Представата, която се въртеше в главата на Майлс, как Енрике седи приведен над микроскопа с тънка четчица в ръка, се разби на пух и прах, когато Енрике обясни, че изображенията не били нанесени, о, не, разбира се, че не, а генетично заложени и щели да се предават непроменени на всяко следващо поколение.

Пим погледна буболечките, премести поглед към ръкава на униформата, която носеше с такава гордост, после пак погледна отвратителната пародия върху гръбчетата на гадинките и хвърли на Майлс поглед, пълен със сърцераздирателно отчаяние, мълчалив вик, който Майлс разчете без затруднения като: „Моля ви, милорд, умолявам ви, може ли да го изведем навън и да го убием още сега?“

От другия край на масата се чу разтревоженият шепот на Карийн:

— Какво става? Той защо мълчи? Марк, иди да погледнеш…

Майлс се облегна назад и процеди през зъби с най-тихия глас, който можа да докара:

— Не е искал да ни обиди. — „Просто така се е получило. Знакът на баща ми, на дядо ми, на Дома ми, върху гърбовете на тези усърдно размножаващи се хлебарки…“

Пим му отвърна със замръзнала усмивка и поглед, от който изскачаха мълнии. Леля Алис седеше като вкаменена. Дъв Галени беше наклонил глава встрани, с присвити очи и леко разтворени устни, отразяващи бог знае какви размишления — не че Майлс би го попитал, дори да имаше шанс да получи отговор. При лорд Доно положението беше дори по-лошо — салфетката му беше напъхана наполовина в устата, лицето му беше зачервено, а ноздрите му потрепваха. Илян наблюдаваше ставащото с отсъстващо изражение, но и с някакво задоволство в очите и стомахът на Майлс се сви от лоши предчувствия. В този момент към групичката им се присъедини и Марк, наведе се над рамото на брат си и погледна. Лицето му пребледня и той хвърли силно разтревожен, кос поглед към Майлс. Ръката на Екатерин беше на устата й, а очите й бяха вперени в него, тъмни и големи.

От целокупната му, затаила дъх публика, имаше значение мнението само на един човек.

Това беше жената, чийто покоен, неоплакан съпруг беше склонен да изпада в… какви ли изблици на необуздан нрав? В какви ли пристъпи на ярост, насаме и на обществени места? Майлс преглътна многословното си мнение за Енрике, ескобарците, биоинженерството, откачените предприемачески идеи на брат си Марк и униформените воркосигански повръщащи буболечки, примигна, пое си дълбоко дъх и се усмихна.

— Благодаря, Енрике. Талантът ти е такъв, че направо не знам какво да кажа. Но сега може би ще е най-добре да прибереш момичетата. Нали не искаме да се… изморят. — Той затвори внимателно кутийката и я върна на ескобареца. През едно място от него, Екатерин издиша бавно. Веждите на лейди Алис се вдигнаха впечатлено и изненадано. Енрике се запъти щастлив към мястото си. Където продължи да обяснява и демонстрира воркосиганските си маслени буболечки на онези от гостите, които бяха пропуснали шоуто поради отдалечеността си от епицентъра му, включително граф и графиня Ворбретен, заемащи местата срещу него. Темата определено уби в зародиш всякакви разговори, като се изключи ненавременният изблик на смях, връхлетял Иван, но и него Мартя задуши с няколко остри думи.

Майлс осъзна, че храната вече не пристига с предишното си гладко темпо. Направи знак на все още сащисания Пим да се приближи и промърмори:

— Ще сервирате ли следващото блюдо, ако обичаш? — После добави шепнешком: — И първо го провери!

— Да, милорд. Разбрах — прошепна Пим.

Следващото блюдо се оказа задушена езерна сьомга от окръг Воркосиган, без буболечешки сос, само с набързо нарязани парченца лимон. Добре. Майлс задиша малко по-леко.

Екатерин най-после събра кураж да поведе разговор с един от непосредствените си сътрапезници. Човек едва ли можеше да попита един офицер от ИмпСи как му е минал работният ден, така че тя се спря на една, според нея, по-обща и неангажираща увертюра:

— Комарците са рядко явление в Имперската служба — обърна се тя към Галени. — Семейството ви одобрява ли кариерата, която сте избрали?

Очите на Галени се разшириха едва доловимо, после се присвиха към Майлс, който със закъснение си даде сметка, че краткият инструктаж, който беше дал на Екатерин преди вечерята и който беше замислен да акцентира върху подходящите теми за разговор, не включваше факта, че повечето роднини на Галени бяха загинали в един или друг комарски бунт или в последствията от тях. А специфичните отношения между Дъв и Марк бяха тема, чието зачекване дори не беше започнал да обмисля. Тъкмо се чудеше трескаво как да внуши това на Дъв по телепатичен път, когато Галени отговори:

— Новото ми семейство я одобрява. — Делия, чиято физиономия беше застинала разтревожено, се разтопи в усмивка при тези му думи.

— О! — От лицето на Екатерин стана ясно, че е усетила грешката си, но не и каква е тя. Погледна към лейди Алис, която, навярно все още зашеметена от представлението с буболечките, изучаваше замислено чинията си и не забеляза мълчаливата молба за помощ.

Като човек, който никога не оставяше девици в беда, комодор Куделка се намеси бодро в разговора:

— И така, Майлс, като говорим за Комар, смяташ ли, че законопроектът за ремонта на слънчевото им огледало има шанс в Съвета?

О, това наистина беше елегантно. Майлс хвърли кратка благодарствена усмивка на стария си наставник и отговори:

— Да, смятам. Грегор застана твърдо зад законопроекта, точно както се бях надявал.

— Това е добре — разсъдливо вметна Галени. — Ще помогне в много отношения. — След което кимна отсечено на Екатерин в знак, че й прощава.

Трудният момент отмина. В последвалия всеобщ дух на облекчение, докато гостите се надпреварваха да дадат и своя принос във вид на политически клюки, бодрият глас на Енрике Боргос долетя катастрофално ясен от другия край на масата:

— Печалбата ще бъде толкова голяма, Карийн, че двамата с Марк спокойно ще можете да си позволите още едно от онези смайващи пътувания до Сферата, когато се върнете на Бета. Даже не едно, а колкото ви душа поиска. — Той се усмихна със завист. — Ще ми се и аз да имах с кого да отида там.

Сферата на неземните удоволствия беше един от най-известните, или позорно известни, куполи на удоволствията на колонията Бета и славата му се беше разнесла из цялата галактика. Дори вкусовете на даден човек да не бяха чак толкова извратени, за да го насочат към Джаксън Хол, изборът на лицензирани удоволствия с осигурено медицинско наблюдение, които можеха да се закупят в Сферата, бяха достатъчни да хвърлят в ужас повечето хора. За миг Майлс се залъга с крехката надежда, че родителите на Карийн въобще не са чували за нея. Марк можеше да се престори, че това е някакъв бетански научен музей, каквото и да е, само не…

Комодор Куделка тъкмо беше отпил от виното, за да прокара последната си хапка от рибното блюдо. Струята ситни капчици стигна почти до Делия от другата страна на масата. Вино в кривото гърло на възрастен човек като него си беше за притеснение при всички случаи. Оливия го заблъска колебливо по гърба, докато той напразно се опитваше да си поеме въздух, заровил почервенялото си лице в салфетката. Дру избута стола си назад — явно се колебаеше дали да заобиколи масата и да помогне на съпруга си, или, нищо чудно, да удуши Марк със собствените си ръце. Самият Марк беше напълно безполезен за момента — смесица от вина и ужас беше отцедила кръвта от дебелите му бузи, което никак не го разкрасяваше.

Ку успя да си поеме дъх, колкото да изсъска към Марк:

— Ти си завел моята дъщеря в Сферата?

Карийн, тотално паникьосана, избъбри:

— Беше част от терапията му!

Марк, още по-паникьосан, добави в отчаяно желание да се оправдае:

— Дадоха ни медицинско намаление…

Майлс често си беше пожелавал да присъства на момента, когато Дъв Галени най-после разбере, че Марк му е потенциален баджанак, и да види израза му. Сега си върна желанието назад, но беше твърде късно. И преди беше виждал Галени застинал, но никога толкова… препариран. Ку дишаше отново, което би било успокоително, ако дишането му не беше по-учестено от нормалното. Оливия се изкиска нервно и бързо покри устата си с ръка. Очите на лорд Доно грееха разбиращо — той със сигурност знаеше всичко за Сферата, както в сегашното, така и в предишното си въплъщение. Професорката, която седеше до Енрике, се наведе напред и хвърли по един любопитен поглед в двете посоки на масата.

Екатерин изглеждаше разтревожена, но не и изненадана, отбеляза Майлс. Дали Марк не й беше споделил неща, които не бе сметнал за редно да сподели със собствения си брат? Или двете с Карийн бяха станали толкова близки приятелки, че да си шушнат тайни от подобно естество, както правят жените? И ако бе така, какво ли беше сметнала за редно Екатерин да сподели с Карийн за него, и имаше ли начин той да разбере?

Дру, след видимо колебание, се отпусна на стола си. Възцари се зловещо, попарващо мълчание от вида „по-късно ще го обсъдим“.

Лейди Алис не пропускаше и най-малкия нюанс — светският й самоконтрол беше толкова железен, че само Майлс и Илян бяха достатъчно близо до нея, за да забележат лекото й примижаване. Всепризната със способността си да налага тон, който никой не се осмеляваше да пренебрегне, най-накрая тя каза тежката си дума, а именно:

— Представянето на ремонта на огледалото като сватбен подарък се прие изключително добре от… Майлс, какво има в устата си онова животно?

Сащисаното питане на Майлс „Какво животно?“ получи отговор още преди да го е изрекъл на глас, във вид на лапички, топуркащи по излъскания под на трапезарията. Черно-бялото коте препускаше към масата, преследвано от изцяло черния представител на същото котило. Като за недорасло коте с пълна уста, то успя да издаде едно изненадващо силно и собственическо „мяу“, забуксува по широките дъбови дъски, после успя някак да се добере до безценния старинен килим, закачи си нокътчето и се преобърна през глава. Черният му съперник моментално скочи отгоре му, но не успя да му отнеме плячката. Две насекомоидни крачета мърдаха между ядно трепкащите бели мустачки, а едно закърняло крило в кафяво и сребърно потръпна предсмъртно и замря.

— Буболечицата! — изпищя ужасено Енрике и се хвърли върху черно-белия престъпник. — Пусни я, убиец такъв! — И измъкна надъвканата буболечка със съсипана ливрея от челюстите на смъртта. Черното коте се изпъна до крака му и замаха трескаво с лапка: „На мен, на мен, дай една и на мен!“

„Супер!“ — помисли си Майлс и се усмихна одобрително на котетата. „Значи повръщащите буболечки най-после си намериха майстора!“ Тъкмо съставяше план за бързо разгръщане на котешката охрана на замъка, когато умът му регистрира собствения си сигнал за тревога. Котето вече беше захапало буболечката, когато нахлу в трапезарията. Следователно…

— Доктор Боргос, откъде котката е намерила буболечката? — попита Майлс. — Мислех, че ги държите затворени долу. Всъщност — продължи той, като хвърли поглед към Марк — вие ми дадохте тържествено обещание за това.

— Ами… — измънка Енрике. Майлс не знаеше по каква верига подскачат мислите на ескобареца, но не пропусна трепването му. — Извинете ме. Трябва да проверя нещо в лабораторията. — Усмивката му никак не изглеждаше успокоителна. Той пусна котето на стола си и бързо излезе от трапезарията.

Марк изведнъж се разбърза.

— Май ще е по-добре да ида с него — каза той и също излезе.

Изпълнен с лоши предчувствия, Майлс остави салфетката си и тихо промърмори:

— Лельо Алис, Илян, бихте ли ме заместили за малко? — И се присъедини към парада, като спря само колкото да инструктира Пим да поднесе още вино. Много вино. Веднага.

Настигна Енрике и Марк на прага на бившето перално и настояща лаборатория точно навреме, за да чуе ужасения вик на ескобареца. Избута Марк и намръщен като градоносен облак завари Енрике коленичил до една от буболечешките къщи, която бе паднала на пода. Стъкленият й похлупак беше до нея. Една-единствена униформена воркосиганска буболечка с два липсващи крака от едната страна пълзеше нещастно в кръгове, но въпреки героичните си усилия не успяваше да се покатери по страничната стена.

— Какво е станало? — изсъска Майлс.

— Няма ги! — отвърна Енрике и запълзя по пода и занаднича под стелажите. — Тези проклети котки сигурно са преобърнали къщичката. Бях я извадил, за да избера буболечките за подаръка ви. Исках да са най-големите и най-хубавите. Беше си съвсем наред, когато излязох…

— Колко буболечки имаше в къщата?

— Всичките, цялата генетично подобрена група. Около двеста.

Майлс огледа лабораторията. Не се виждаше нито една униформена буболечка. После си помисли каква огромна, стара и скърцаща къща е всъщност замъкът Воркосиган. Пролуки в подовете, пролуки в стените, миниатюрни пролуки за достъп навсякъде — празнини под паркета, зад ламперията, горе в таванските стаи, вътре в старите, измазани с хоросан стени…

Буболечките работнички, беше казал Марк, просто се мотаели насам-натам, докато не умрат — и край на историята…

— Царицата още е тук, нали? И можеш да възстановиш генетичния си източник? — Майлс бавно тръгна покрай стените, вперил очи в пода. Нищо в кафяво и сребърно не попадна под напрегнатия му поглед.

Енрике само измуча.

Майлс подбра внимателно думите си:

— Каза, че цариците не можели да се движат.

— Зрелите царици не могат да се движат, така е — обясни Енрике, изправи се и поклати глава. — Незрелите царици обаче търчат като светкавица.

Майлс обмисли внимателно думите му — отне му една десета от секундата. Повръщащи буболечки в ливреите на Воркосиган. Повръщащи буболечки в ливреите на Воркосиган из целия Ворбар Султана.

В ИмпСи ги учеха на един номер — хващаш човек за яката, завърташ леко ръка и правиш едно нещо с кокалчетата си — ако я изпълниш правилно, хватката спираше както кръвообращението, така и дишането на жертвата. Майлс разсеяно и доволно отбеляза, че въпреки новото си цивилно поприще не е загубил това си умение. Дръпна потъмняващото лице на Енрике към себе си. В този момент Карийн се появи задъхана на прага.

— Боргос. Ще откриеш и отметнеш по списък всичките проклети повръщащи буболечки до последната, и особено царицата им, в срок до шест часа преди граф и графиня Воркосиган да влязат през входната врата утре следобед. Защото пет часа и петдесет и девет минути преди родителите ми да пристигнат, ще извикам човек от службата за борба с вредителите да се погрижи за тази твоя пасмина, което означава всички неприбрани гадинки, до последната, разбра ли? Никакви изключения, никаква милост.

— Не, не! — успя да изквичи Енрике, въпреки липсата на кислород. — Не бива да…

— Лорд Воркосиган! — долетя откъм вратата потресеният глас на Екатерин. Ефектът му до голяма степен наподобяваше на това да те уцелят из засада с лъч на зашеметител. Ръката на Майлс се разтвори и Енрике се изправи със залитане, като си поемаше жадно дъх и гъргореше.

— Ако питаш мен, спокойно можеше да продължиш, Майлс — студено каза Карийн и влезе в лабораторията, последвана от Екатерин. — Енрике, идиот такъв, как можа да споменеш Сферата пред родителите ми! Капка мозък ли нямаш?

— Познаваш го от достатъчно време, така че не знам защо въобще питаш — с натежал от смъртна заплаха глас се обади Марк.

— И как… — вбесеният й поглед се насочи към Марк, — как изобщо е разбрал за това… Марк?

Марк се сви.

— Марк не ми каза, че е тайна… помислих си, че звучи много романтично. Лорд Воркосиган, моля ви! Не викайте службата за борба с вредителите! Ще върна момичетата, обещавам! Ще намеря начин… — Очите на Енрике се напълниха със сълзи.

— Успокой се, Енрике! — каза Екатерин. — Сигурна съм… — Тя хвърли един недотам убеден поглед към Майлс и продължи: — Сигурна съм, че лорд Воркосиган няма да извика хора да убият бедните ти буболечици. Ще ги намериш.

— Времето ми е ограничено, за бога… — процеди през зъби Майлс. Никак не му беше трудно да си представи как утре следобед или най-късно утре вечер обяснява на току-що завърналите се у дома вицекрал и вицекралица на какво точно се дължат тихите повръщащи звуци откъм стените. Може би трябваше да прехвърли задачата по уведомяването им на Марк…

— Ако искаш, ще остана и ще ти помогна да ги намериш, Енрике — решително предложи услугите си Екатерин. И се намръщи на Майлс.

Усещането беше като от стрела в сърцето, направо ужас. Виж, това се казваше сценарий — Екатерин и Енрике лазят героично глава до глава по пода, за да спасят бедните буболечки от злобните закани на гадния лорд Воркосиган… Колкото и да му беше неприятно, Майлс превключи на заден ход.

— След вечеря — предложи той. — След вечеря всички дойдем тук и ще помогнем. — Точно така, ако някой щеше да пълзи по пода и да лови буболечки рамо до рамо с Екатерин, това щеше да е той, дяволите го взели. — Гвардейците също ще се включат. — Представи си ентусиазма на Пим при оповестяването на тази задача и стомахът му се сви. — А сега най-добре да се върнем горе, поведем любезни разговори и така нататък — продължи Майлс. — С изключение на доктор Боргос, който ще бъде зает.

— Аз ще остана да му помогна — бодро предложи услугите си Марк.

— Какво? — викна Карийн. — И ще ме оставиш да се оправям съвсем сама с родителите си? И със сестрите си… има да ме бъзикат, докато съм жива…

Майлс раздразнено поклати глава.

— Защо въобще си водил Карийн в Сферата, Марк?

Марк го нагледа невярващо.

— А ти защо мислиш, че съм я водил?

— Е… да… но все трябва да си бил наясно, че не е, хм, не е, хм… редно за една млада бараярска дама да…

— Майлс, двуличник с двуличник! — възмутено го прекъсна Карийн. — Когато баба Нейсмит ни каза, че самият ти си бил там… няколко пъти…

— Онова беше по работа — оправда се Майлс. — Няма да повярваш какво количество от интергалактическия военен и индустриален шпионаж минава през Сферата. Да не мислиш, че Бетанската служба за сигурност не следи какво става там?

— О, така значи било? — иронично каза Марк. — И сигурно очакваш да повярваме, че нито веднъж не си изпробвал услугите им, докато си чакал някоя свръзка?

Майлс знаеше кога е настъпил моментът за стратегическо отстъпление, а този определено беше такъв.

— Мисля, че сега всички трябва да се върнем горе и да си доядем вечерята. В противен случай храната ще изстине и Мама Кости много ще ни се разсърди, задето сме й провалили приготовленията. Току-виж отишла да работи за леля Алис и тогава всички ще трябва да минем на готова храна.

Тази зловеща заплаха не убягна нито на Марк, нито на Карийн. Но кой всъщност беше внушил на готвачката му да изпробва рецептите с буболечешкото масло? Инициативата със сигурност не беше на Мама Кости. Цялата работа вонеше на конспирация.

Той издиша продължително и предложи ръката си на Екатерин. След миг колебание и загрижен поглед през рамо към Енрике тя го хвана под ръка и Майлс успя да ги изведе от лабораторията и да ги достави в трапезарията, без някой да се отклони по пътя.

— Наред ли е всичко долу, милорд? — попита притеснено Пим.

— По-късно ще говорим за това — отвърна Майлс със същата сила на гласа. — Поднесете следващото блюдо. И още вино.

— Да изчакаме ли доктор Боргос?

— Не. Той е зает с друго.

Пим се размърда неспокойно, но после се зае чинно със задълженията си. Леля Алис, благословено да е доброто й възпитание, не попита за подробности, а моментално насочи разговора към неутрални теми — нужно беше само да спомене за императорската сватба, за да отклони в безопасна посока мислите на повечето гости. Изключение навярно правеха мислите на Марк и комодор Куделка, които току си хвърляха по някой бдителен поглед. Майлс се зачуди дали не трябва да предупреди някак Ку, че един евентуален дуел с Марк може да се окаже изключително лоша идея, или дали такова едно предупреждение няма още повече да влоши нещата. Пим напълни чашата на Майлс преди той да има възможността да обясни, че прошепнатите му инструкции не се отнасят до самия него. Какво пък толкова. Известна… безчувственост не би му навредила, както все повече започваше да се убеждава.

Никак не беше сигурен, че Екатерин си прекарва добре — пак се беше умълчала и току хвърляше по някой поглед към овакантеното място на доктор Боргос. Засмя се само два пъти — и двата пъти на нещо, казано от лорд Доно. Бившата лейди Дона се беше превърнала в доста привлекателен мъж, осъзна Майлс след един по-подробен оглед. Остроумен, интересен, а и вероятен наследник на графска титла… и, като си помислиш, имаше едно ужасяващо по своята несправедливост предимство в креватните умения.

Гвардейците отсервираха чиниите от основното ястие — телешко филе на скара със спретната набързо гарнитура от печени чушки, придружено от силно червено вино. Появи се десертът — истински замразени скулптури от нещо с цвят на слонова кост и маслена текстура, украсени с великолепни захаросани плодове. Майлс улови Пим ръкава, докато гвардеецът минаваше покрай него, грижливо избягвайки погледа му, дръпна го към себе си и прикри устата си с ръка:

— Пим, това такова ли е, каквото си мисля?

— Нищо не можах да направя, милорд — оправда се шепнешком Пим. — Мама Кости рече, че или ще поднеса това, или ще се върна с празни ръце. Още фучи заради сосовете и каза, че иска да си поговори с вас след като гостите си тръгнат.

— Разбирам. Добре. Продължавай.

Взе лъжицата си и загреба смело. Гостите неуверено последваха примера му, с изключение на Екатерин, която огледа десерта си с изненада и очевидно задоволство, а после се наведе напред и се усмихна на Карийн, която й отвърна със същото, заедно с мистериозен, но триумфиращ знак за победа. И което беше още по-лошо, нещото направо се топеше в устата, разбуждайки всеки рецептор за наслада по езика и небцето на Майлс. Последва го сладкото и силно десертно вино със златист цвят, чийто ароматен букет експлодира завладяващо в синусите му, допълвайки съвършено вкуса на замразеното буболечешко нещо. Направо му идеше да заплаче. Вместо това се усмихна решително и отпи. Грижливо планираната му вечеря закуцука някак напред.

Темата за сватбата на Грегор и Лайза му даде възможност да разкаже един хубав, лек и забавен анекдот за това как бе поръчал и уредил транспорта на един сватбен подарък от хората в окръга му — скулптура в реални размери на яхнал кон партизанин, направена от кленова захар. Това най-после изтръгна бегла усмивка от Екатерин, този път в правилната посока. Зачака подходящ момент да насочи разговора към градинарска тема, която да я извади от унеса й — знаеше, че Екатерин може да заблести, ако само й подаде подходящата реплика. Със закъснение се сети, че можеше да натовари леля си Алис с тази задача, така че участието му да не бие толкова на очи, но пък в оригиналния му замисъл мястото й изобщо не беше там…

Мълчанието му беше продължило твърде дълго, както се оказа. Любезно нагърбвайки със своята квота за запълване на паузи в разговора, Илян се обърна към Екатерин:

— Като говорим за сватби, мадам Ворсоасон, Майлс от колко време ви ухажва? Определихте ли вече дата? Ако питате мен, трябва да го вържете на каишка и да го накарате да се потруди.

Майлс буквално се смрази. Алис прехапа долната си устна. Дори Галени примижа. Оливия вдигна объркано поглед.

— Мислех, че още не трябва да споменаваме за това.

Ку й прошепна:

— Тихо, миличка.

Лорд Доно, с типичната за един Ворутиър зловредна невинност, се обърна към нея и попита:

— Какво не е трябвало да споменаваме?

— О, все пак щом капитан Илян го спомена, значи всичко е наред — заключи Оливия.

„На капитан Илян миналата година му издухаха мозъка — помисли си Майлс. — И не е наред. «Наред» е единственото определение, което не важи за него…“

Погледът й се кръстоса с този на Майлс и тя измънка:

— Или може би…

„Не“ — довърши мълчаливо Майлс вместо нея.

Лицето на Екатерин, оживено и весело допреди секунди, сега се превръщаше в мрамор. Промяната не настъпи изведнъж, но беше неумолима, невъзвратима, направо геоложка. Тежестта й се стовари върху сърцето на Майлс. „Аз съм анти-Пигмалион — превръщам живи жени в бял камък…“ Познаваше този празен и затворен поглед — беше го виждал на Комар, в един ужасен ден, и се бе надявал повече никога да не го зърне на прекрасното й лице.

Свитото му сърце се сблъска с алкохолната му паника. „Не мога да си позволя да я загубя, не мога, не мога.“ Инерция от настъплението, инерция от настъплението и блъф — тези две неща и преди му бяха печелили битки.

— Да, аз… хм, ами да де… мадам Ворсоасон, смятах да ви попитам… ще се омъжите ли за мен?

На цялата маса се възцари мъртва тишина.

Екатерин не реагира, поне отначало. За момент му се стори, че дори не е чула думите му, и за една бройка да се поддаде на самоубийствения импулс да повтори казаното на по-висок глас. Леля Алис скри лицето си в шепи. Майлс усети как задъханата му, ухилена усмивка заприличва на нещо друго, после се хлъзга неумолимо по лицето му. „Не, не. Трябваше да кажа… исках да кажа… бихте ли ми подали буболечешкото масло? Твърде късно…“

Тя с видимо усилие отключи гърлото си и проговори. Думите падаха от устата й като парчета лед, тежко, една по една.

— Колко странно. А аз си мислех, че се интересувате от градини. Или поне вие така ми казахте.

„Ти ме излъга“ увисни във въздуха между двамата, неизречено и силно като гръмотевица.

„Ами развикай ми се тогава. Крещи. Хвърли нещо. Стъпчи ме, няма нищо, ще ме заболи… с това мога да се справя…“

Екатерин си пое дъх и сърцето на Майлс се преобърна обнадеждено, но тя само избута стола си назад, остави салфетката си до недоядения десерт, обърна се и тръгна покрай масата. Поспря до професорката само колкото да се наведе и да прошепне:

— Ще се видим вкъщи, вуйно.

— Но, мила, ще можеш ли сама… — Професорката не довърши, открила, че говори на празното пространство — Екатерин вече крачеше към вратата. Стъпките й се забързваха все повече и на прага вече почти тичаше. Професорката се обърна и вдигна ръце към Майлс в безпомощен жест, който казваше: „как можа да направиш това“, или по-скоро „как можа да направиш това, идиот такъв“.

„Остатъкът от живота ти си отива през тази врата. Направи нещо.“ Той скочи и столът му се катурна с трясък на пода.

— Екатерин, чакай, трябва да поговорим…

Хукна чак след като излезе в коридора, като спря само колкото да затръшне вратата на трапезарията и още две други между гостите и тях двамата. Настигна я в преддверието тъкмо когато тя безуспешно се опитваше да отвори входната врата — разбира се, вратата беше заключена от охранителната система на къщата.

— Екатерин, чакай, изслушай ме, мога да ти обясня — задъхано каза той.

Тя се обърна и го изгледа невярващо, сякаш беше някаква униформена маслена буболечка, която току-що е открила в супата си.

— Трябва да поговоря с теб. Ти трябва да поговориш с мен — отчаяно настоя той.

— Наистина — каза тя с побелели устни. — Има нещо, което наистина трябва да кажа. Лорд Воркосиган, подавам си оставката като ваш парков дизайнер. От този момент вече не сте мой работодател. Утре ще ви изпратя проекта и програмата за засаждане, които да предадете на заместника ми.

— И за какво са ми те?!

— Ако наистина сте искали от мен градина, то именно те ви трябват. Нали?

Той изпробва възможните отговори. „Да“ ставаше. „Не“ също. Я чакай малко…

— Не може ли да съм искал и двете? — с надежда изпробва той. После продължи малко по-уверено: — Не съм те лъгал. Просто не казах всичко, което мислех, защото, дявол го взел, ти не беше готова да го чуеш, защото не си и наполовина оздравяла от тормоза, на който десет години те е подлагал онзи задник Тиен, което аз го виждах, и ти го виждаше, и дори вуйна ти Вортис го виждаше, и това е истината.

По рязкото отмятане на главата й разбра, че думите му не са останали нечути, но единственото, което каза, при това със студен като смъртта тон, беше:

— Моля, отворете вратата, лорд Воркосиган.

— Чакай, чуй ме…

— Достатъчно ме манипулирахте — каза тя. — Възползвахте се от моята… от моята суета…

— Не от суетата — прекъсна я умолително той. — От таланта, гордостта, хъса… за всички беше видно, че просто имаш нужда от размах, от възможност…

— Наистина сте свикнали да постигате своето, нали, лорд Воркосиган? Без значение с какви средства. — Сега гласът й звучеше ужасяващо спокоен. — Да ме притиснете така пред всички.

— Не беше нарочно. Илян явно не е разбрал и…

— За разлика от всички останали? Вие сте по-лош от Вормонкриеф! По същата логика можех да приема и неговото предложение!

— Какво е направил Алексей… искам да кажа, не, но, но… каквото и да искаш, аз искам да ти го дам, Екатерин. Всичко, от което се нуждаеш, каквото и да е то.

— Не можете да ми дадете собствената ми душа. — Тя впери поглед, но не в него, а някъде вътре в себе си, към какви дълбочини, Майлс нямаше представа. — Паркът можеше да бъде моят подарък. Вие ми отнехте и това.

Последните й думи пресякоха напиращото му многословие. Какво? Чакай, изглежда стигаха до нещо, изплъзващо се, но определено жизнено…

По алеята приближаваше голяма наземна кола. Не очакваше други гости… и как въобще бяха минали покрай охраната от ИмпСи при портата, без Пим да бъде уведомен? По дяволите, не трябваше да го прекъсват, точно сега, когато тя най-после бе започнала да се открива, или поне да открива огън…

Сякаш прочел мислите му, Пим нахълта през страничната врата в преддверието.

— Извинете, милорд… извинявайте, че нахълтвам така, но…

— Пим! — Гласът на Екатерин се беше извисил почти до вик, дрезгав и отричащ сълзите, които го подплатяваха. — Отвори тази проклета врата и ме пусни да изляза!

— Да, милейди! — Пим тракна токове и ръката му литна сякаш по своя воля към контролния панел.

Вратите се отвориха широко. Екатерин се хвърли слепешката през прага, с главата напред, право в гърдите на някакъв стреснат едър белокос мъж, облечен в шарена риза и вехти, намачкани черни панталони. Отскочи назад при сблъсъка и странният — в нейните очи — посетител я улови за ръцете, преди да е паднала на земята. Една висока, уморена на вид жена, с омачкана пола и дълга червена коса, вързана на тила, пристъпи до тях с думите:

— Какво става тук, по дяволите?

— Извинете ме, госпожице, добре ли сте? — избоботи с дрезгав баритон белокосият мъж. Изгледа пронизващо Майлс, който тъкмо изскачаше от осветеното преддверие по петите на Екатерин.

— Не — задавено изрече тя. — Трябва… искам автотакси, моля ви.

— Екатерин, не, почакай! — успя да изрече Майлс.

— Искам автотакси, веднага!

— Охранителят при портата ще се радва да ви повика такси — успокоително рече червенокосата жена. Графиня Корделия Воркосиган, вицекралицата на Сергияр… майката… се втренчи дори по-зловещо в задъхания си син. — И ще се погрижи да се качите в него жива и здрава. Майлс, защо тормозиш тази млада дама? — И с известно съмнение добави: — Работа ли прекъсваме, или удоволствие?

Благодарение на трийсетгодишния си опит Майлс без затруднения разчете в това кодирано стенографско изречение сериозния въпрос, гласящ: „На какво по-точно се натресохме — на официален ревизорски разпит с усложнения, или на поредната ти лична издънка?“ Един господ знае как го беше разчела Екатерин. Все пак имаше и нещо хубаво в цялата тази каша — ако Екатерин никога повече не му проговореше, нямаше да му се налага да й обяснява специфичното бетанско чувство за хумор на майка си.

— Имам гости за вечеря — процеди през зъби Майлс. — Гостите тъкмо си тръгват. — „А вечерята претърпя пълен провал. По всички фронтове.“ Би било безсмислено да ги пита какво правят тук. Скоковият им кораб очевидно беше влязъл в орбита по-рано от предвиденото, антуражът им е бил инструктиран да ги последва идния ден, а самите те са побързали да се приберат у дома. Та как беше планирал той тази жизненоважна и абсолютно съдбоносна среща? — Майко, татко, позволете да ви представя… тя се измъква!

Възползвайки се от шумотевицата в коридора зад Майлс, Екатерин се бе скрила в сенките и тичаше към портата. Семейство Куделка, след като съвсем правилно бяха стигнали до заключението, че вечерята е приключила, се изнасяха групово към входната врата, но разговорът от вида „чакай само да се приберем вкъщи“ беше поел по скъсената процедура. Карийн протестираше на висок глас, но комодорът я надвика:

— Прибираш се веднага! И повече да не си стъпила в тази къща.

— Трябва. Работя тук.

— Вече не, това поне е сигурно…

Ужасеният глас на Марк се включи в патърдията:

— Моля ви, сър, комодоре, мадам Куделка, не трябва да вините Карийн…

— Не можете да ме спрете! — извика решително Карийн.

Когато разбунената като кошер група се изсипа в коридора, комодор Куделка най-после забеляза пристигналите.

— Ха… Арал! — озъби се той. — Имаш ли представа какви ги върши синът ти?

Графът примигна и любезно попита:

— Кой от двамата?

По някакъв каприз на съдбата светлината падна право върху лицето на Марк, когато до ушите му стигна това категорично потвърждение на самоличността му. И дори в хаоса на попарените си надежди Майлс с радост забеляза благоговейното изражение, прекосило за миг обезобразените от тлъстина черти на Марк. „Е, братко. Даа. Ето затова мъжете следват този мъж навсякъде…“

Оливия дръпна майка си за ръкава и прошепна настойчиво:

— Мамо, може ли да преспя при Татя?

— Да, мила, това е добра идея — разсеяно отвърна Дру; явно гледаше на нещата в перспектива. Макар Майлс да не беше сигурен дали по този начин иска да намали броя на потенциалните съюзници на Карийн, или само очакваното ниво на общите децибели.

Рене и Татя изглеждаха така, сякаш с радост биха се измъкнали тихомълком под прикриващия огън, но лорд Доно, който незнайно как се беше прикачил към тях, се забави достатъчно, за да каже бодро:

— Благодаря ви за тази незабравима вечер, лорд Воркосиган. — После кимна сърдечно на граф и графиня Воркосиган и последва двамата Ворбретен към наземната им кола. Е, операцията не беше променила зловредния усет към иронията на Дона/Доно, за жалост…

— Кой беше това? — попита граф Воркосиган. — Изглежда ми някак познат…

В същия миг Енрике, с щръкнала на всички страни коса, се появи приведен на две откъм задния вход. В едната си ръка държеше буркан, а в другата нещо, което Майлс би определил само и единствено като „смрад на клечка“ — около единия край на въпросната клечка беше намотано парче памук, напоено с нещо, от което се излъчваше гадна сладникава воня и което Енрике размахваше покрай стената.

— Тук, буби, буби — каканижеше той жаловито. — Елате при татко, добрите ми момиченца… — Спря и надзърна тревожно под една масичка. — Буби-буби…

— Виж… това просто плаче за обяснение — промърмори графът, като наблюдаваше запленено действията на ескобареца.

Откъм портата се чу затръшваща се врата на такси, после и шумът от пропелерите му, докато се скриваше в нощта, завинаги. Майлс застина неподвижен, напрегнал слух сред данданията, докато не се стопи и последният шепот.

— Пим! — Графинята беше забелязала нова жертва и в гласа й се промъкнаха опасни нотки. — Оставих те да се грижиш за Майлс. Би ли ми обяснил какво става, ако обичаш?

Последва замислена пауза. С глас, пропит от простичка честност, Пим отговори:

— Не, милейди.

— Питай Марк — коравосърдечно я упъти Майлс. — Той ще ви обясни всичко. — И тръгна с наведена глава нагоре по стълбите.

— Ти, плъх страхлив! — изсъска му Марк.

Останалите гости пристъпваха неуверено от крак на крак в преддверието.

Графът предпазливо попита:

— Майлс, пиян ли си?

Майлс спря на третото стъпало.

— Не още, сър. — Не погледна назад. — Дори не съм започнал още. Пим, ела.

И се заизкачва, взимайки по две стъпала наведнъж, към покоите си и забравата.