Лоис Макмастър Бюджолд
Цивилна кампания (7)

Глава 7

Марк поведе скутера в плавен завой, така че да осигури на пътниците си в задното отделение — Карийн и мадам Ворсоасон — по-добър изглед към столицата на окръг Воркосиган, която блещукаше на хоризонта. Времето му съдействаше — слънцето грееше жизнерадостно и нашепваше обещания за настъпващото лято. Скутерът на Майлс беше направо страхотен — бърза и маневрена, машината се врязваше в топлия въздух като нож в масло, и което беше най-хубаво, контролните уреди бяха монтирани така, че да предоставят максимум удобство за човек с ръста на Марк. И какво ако седалката му е малко по-тесничка? Не можеш да имаш всичко. „Майлс например вече не може да се радва на това.“ При тази мисъл Марк сви устни и бързо я изхвърли от главата си.

— Прекрасна земя — отбеляза мадам Ворсоасон и залепи лице до стъкления купол.

— Майлс щеше да се зарадва, ако можеше да ви чуе — предпазливо я подбутна към този ред на мисли Марк. — Много е привързан към това място.

Тази сутрин определено виждаха района в най-добрата светлина, буквално и преносно. Пролетна зеленина като съшит от парчета юрган се стелеше под тях, с по-светлите и по-тъмни нюанси на ферми и малки гори — последните в не по-малка степен продукт на човешките усилия от първите. Зеленото се редуваше в хармоничен контраст с неправилни петна от местно червено-кафяво в клисурите, по дъното на поточетата и по протежение на необработваемите склонове.

Енрике, чийто нос също беше залепен за купола, каза:

— Не точно това очаквах от Бараяр.

— А какво сте очаквали? — любопитно попита мадам Ворсоасон.

— Километър след километър равен сив бетон. Казарми и мъже в униформи, които набиват крак.

— Икономически неприемливо за цяла планетарна повърхност. Макар че униформи си имаме в изобилие — призна Марк.

— Да, но когато става въпрос за неколкостотин различни вида, униформеният ефект до голяма степен се губи. А и някои от цветовете са малко… неочаквани.

— Прав си. Направо ми е жал за онези графове, които е трябвало последни да избират фамилните си цветове — съгласи се Марк. — Мисля, че Воркосиган са се паднали някъде по средата. Тоест, кафяво и сиво не е зле, но видя ли някой в синьо и златно, или в черно и сребърно, винаги имам чувството, че дрехите им са шити при най-добрите модисти. — Не му беше трудно да си се представи в черно и сребристо с русата и висока Карийн под ръка.

— Можеше да е и по-лошо — бодро вметна Карийн. — Как според тебе би изглеждал в кадетска униформа с фамилните цветове на бедните Ворхаропулос например — резеда и алено?

— Като светофар в ботуши. — Марк направи гримаса. — Маршовата стъпка също липсва, както забелязвам напоследък. По-скоро се бутат като стадо без куче. Беше… почти разочароващо в началото, тоест дори ако оставим настрана вражеската пропаганда, не това е имиджът, към който Бараяр се стреми в момента, нали така? Макар че като посвикнах, дори започна да ми харесва.

Отново завиха.

— Къде е печално известната радиоактивна зона? — попита мадам Ворсоасон.

Сетаганданското нападение от преди три поколения, унищожило старата окръжна столица Воркосиган Вашной, беше изтръгнало сърцето на окръг Воркосиган.

— На югоизток от Хасадар — отвърна Марк. — Днес няма да минем оттам. Ще трябва да накарате Майлс да ви го покаже някой ден. — Той потисна една злорада усмивчица. Бетански долари срещу пясък, че поразените земи не влизаха в туристическия маршрут на Майлс.

— Не целият Бараяр изглежда така — каза мадам Ворсоасон на Енрике. — Частта от Южния континент, където съм родена, е равна като плодова пита, макар че най-високата планинска верига на планетата — Черните чуки — е току отвъд хоризонта.

— Не е ли твърде еднообразно? — попита Енрике.

— Не, защото хоризонтът е безкраен. Излезеш ли от къщи, е все едно че стъпваш право в небето. Облаците, светлината, бурите… по-хубави изгреви и залези не съм виждала.

Пресякоха невидимата бариера на Хасадарския въздушен контрол и Марк прехвърли управлението на скутера на градските компютри. След още няколко минути и две-три бързи кодирани трансмисии бяха приземени внимателно на една много частна и с много ограничен достъп писта върху покрива на графската резиденция. Резиденцията беше просторна модерна сграда, облицована с каменни плочи от планината Дендарии. Заедно с прилепените до нея градски и окръжни канцеларии резиденцията заемаше почти изцяло едната страна на централния градски площад.

Ципис ги чакаше край пистата, спретнат, сив и гърчав както винаги. Здрависа се с мадам Ворсоасон, сякаш бяха стари приятели, чужденеца Енрике поздрави с лекотата на роден дипломат, а Карийн прегърна по роднински.

Прехвърлиха се в една очакваща ги въздушна кола и Ципис ги разведе на бърза обиколка до три подходящи места за бъдещия комплекс, както и да го кръстеха, а именно — един неизползван градски склад и две ферми близо до столицата. И двете ферми бяха празни, защото бившите им обитатели бяха последвали своя граф до новия му пост на Сергияр, а никой друг не бе изявил желание да се нагърби с неблагодарната задача да води постоянна борба за оцеляване върху определено негостоприемните им земи: едната ферма беше мочурлива, а другата — камениста и суха. Марк внимателно провери статуса им в радиоактивния план на областта. Всичките бяха собственост на Воркосиган, така че не се налагаше да водят преговори в това отношение.

— Може дори да убедиш брат си да ти опрости наема — предложи Ципис по отношение на двете ферми, обзет от ентусиазиран пристъп на икономичност. — Може да го направи. Баща ви му прехвърли всички законни права над окръга преди да замине за Сергияр. В края на краищата понастоящем семейството не получава никакви приходи от двата парцела. Така ще си спестите капитал, с който да се покрият други начални разходи.

Ципис знаеше съвсем точно с какъв бюджет разполага Марк — бяха прегледали разработката му по комтаблото в началото на седмицата. Мисълта да поиска услуга от брат си не му беше много присърце, но… нали и той беше Воркосиган все пак? Огледа порутената ферма в опит да се почувства собственик по право.

С Карийн сбраха глави и заобсъждаха възможностите. Енрике получи разрешение да се разходи с мадам Ворсоасон и да се запознае с някои бараярски бурени. Състоянието на сградите, водопровода и енергийното снабдяване взеха връх над състоянието на терена и в крайна сметка двамата се спряха на фермата с по-нови — сравнително — и по-просторни сгради. След още една, по-подробна обиколка из помещенията, Ципис ги закара обратно в Хасадар.

За обяд ги заведе в най-рядко посещавания хасадарски ресторант — официалната трапезария на графската резиденция с изглед към площада. Забележителният обяд, който персоналът поднесе, говореше за невидимата ръка на Майлс, който, изглежда, беше изпратил спешни и категорични инструкции относно грижите и храната на… на своята градинарка. Марк получи потвърждение на това си умозаключение след десерта, когато Карийн подбра Енрике и вдовицата да разгледат градината и фонтана във вътрешния двор на резиденцията, а те двамата с Ципис останаха да се насладят спокойно на изящния букет от вина, които се бутилираха в именията на Воркосиган и обикновено се пазеха за посещенията на император Грегор.

— И така, лорд Марк — започна Ципис, след като отпи с благоговение. — Какво мислите за братовата ви мадам Ворсоасон?

— Мисля… че още не ми е братова.

— Хм, да, това и аз го разбрах. Или по-право, беше ми обяснено.

— Той какво всъщност ти каза за нея?

— Въпросът не е толкова в това какво е казал, а как го каза. И колко често се повтаря.

— Вярно. Ако беше някой друг, а не Майлс, направо щях да пукна от смях. То пак си е смешно де. Но е и… хм.

Ципис примигна и се усмихна в знак, че го разбира отлично.

— Сърцераздирателно… мисля, че това е подходящото определение. — А речникът на Ципис винаги беше прецизен, точно като подстрижката му. Той погледна към площада през високите прозорци на трапезарията. — Често го виждах като дете, когато задълженията ми ме задържаха за по-дълго край родителите ви. Той постоянно надскачаше физическите си ограничения. Но никога не плачеше много, когато си счупеше някоя кост. Самообладанието му беше толкова необичайно за дете на неговата възраст, че човек направо го побиваха тръпки. Но веднъж, беше по време на Хасадарския окръжен панаир, случайно станах свидетел как няколко деца, към които Майлс направи опит да се присламчи, го отблъснаха жестоко. — Ципис отпи от виното си.

— Заплака ли тогава? — попита Марк.

— Не. Макар че лицето му беше много странно, когато им обърна гръб. Ботари беше с мен тогава — той също не можеше да направи нищо, защото Майлс не беше заплашен физически. Но на следващия ден Майлс пострада при езда, едно от най-лошите му падания дотогава. Скачал, което му беше забранено да прави, с един наскоро обязден кон, който изрично му беше казано да не язди… Граф Пьотър беше толкова бесен — и уплашен, — че имаше вид, сякаш всеки момент ще получи удар. По-късно се питах доколко случайна е била тази злополука. — Ципис се поколеба. — Винаги съм си мислил, че Майлс ще си избере съпруга с галактически мироглед, също като баща си. А не някоя бараярка. Не знам какво си въобразява Майлс за тази млада дама. Постила си пак да падне от коня?

— Твърди, че имал Стратегия — с главно „с“.

— Както винаги…

Марк безпомощно вдигна рамене.

— Да ти кажа истината, самият аз почти не я познавам. Ти си работил с нея напоследък — какво мислиш?

Ципис замислено поклати глава.

— Схваща бързо и е честна до издребняване.

Това не звучеше като особено голяма похвала, освен ако човек не знаеше, че това са двете качества, заемащи първите места в списъка с добродетели на Ципис.

— И е доста симпатична, на живо — добави той след кратко замисляне. — И не е… чак толкова по-висока, колкото очаквах.

Марк се ухили.

— Мисля, че може да се справи с изискванията към една бъдеща графиня.

— Майлс също смята така — отбеляза Марк. — А казват, че подборът на екипаж бил един от най-изявените му военни таланти. — А колкото по-добре опознаваше Ципис, толкова по-склонен беше да мисли, че въпросния талант Майлс най-вероятно е наследил от своя… от техния… баща.

— Вече му е време, това поне е сигурно — въздъхна Ципис. — Добре би било граф Арал да се сдобие с внучета, докато е все още жив, за да им се порадва.

„Последното към мен ли беше адресирано?“

— Ще държиш под око развитието на нещата, нали? — добави Ципис.

— Не знам какво смяташ, че бих могъл да направя. Не е като да мога да я накарам да се влюби в него. Ако имах такава власт над жените, сам щях да се възползвам от нея.

Ципис се усмихна тайнствено и за миг погледна към мястото, на което беше седяла Карийн.

— Останах с впечатлението, че подобна власт не ти липсва.

Марк се размърда. През последната седмица новопридобитата му бетанска рационалност губеше почва по отношение на Карийн и подличностите му ставаха неспокойни с нарастването на вътрешното му напрежение. Но Ципис му беше финансов съветник, а не психотерапевт. Нито дори — това беше Бараяр, в края на краищата — негов Баба.

— Забелязал ли си въобще някакъв знак, че мадам Ворсоасон споделя чувствата на брат ти? — продължи с доста нажален тон Ципис.

— Не — призна Марк. — Но пък тя е много сдържана. — И беше ли това знак за безчувственост, или просто самообладание, хипертрофирало до стряскащи размери? Кой би могъл да каже, без преди това да й е влязъл под кожата? — Чакай, сетих се! Ще го възложа на Карийн. Жените си споделят такива неща. Точно затова толкова често се измъкват заедно до дамската тоалетна — за по една бърза дисекция на кавалерите си. Или поне Карийн ми каза така веднъж, когато се оплаках, че ме е зарязала сам на масата…

— Определено ми допада чувството за хумор на това момиче. Винаги съм харесвал момичетата на комодор Куделка. — За миг очите му станаха непроницаеми. — Надявам се, че ще се отнасяш добре с нея, нали?

„Босилекова тревога, босилекова тревога!“

— О, да! — пламенно го увери Марк.

А, ако трябваше да бъде по-точен, Сръдльо направо умираше да се отнесе добре с нея по всички правила на усвоеното бетанско изкуство, само дето тя не му даваше. Лакомник, на когото му беше станало хоби да я храни с кулинарни вкусотии, беше доволен от днешния ден. Убиец дебнеше в сенките, готов да види сметката на всеки враг, когото тя решеше да назове, само дето Карийн нямаше врагове, а само приятели. Дори и Ревльо беше необичайно спокоен през последната седмица, понеже неприятностите на другите бяха манна небесна за него. По този въпрос Черната банда гласуваше единодушно.

Тази прекрасна, топла, открита жена… В нейно присъствие се чувстваше като някакво лепкаво, студенокръвно същество, което изпълзява изпод камъка, където се е скрило, за да умре, и най-неочаквано попада под вълшебните милувки на слънцето. Можеше по цял ден да се влачи по петите й и да блее жално с надеждата, че тя пак ще е с него, пък макар и само за още един вълшебен миг. Терапевтката му го беше мъмрила на няколко пъти заради това му пристрастяване. „Не е честно спрямо Карийн да я товариш с такова бреме, не мислиш ли? Трябва да се научиш да даваш, защото имаш, а не да взимаш, защото ти трябва.“ Съвсем вярно, съвсем вярно. Но, дявол го взел, дори и терапевтката му харесваше Карийн и се опитваше да я спечели за своята професия. Всички харесваха Карийн, защото Карийн харесваше всички. Хората искаха да са близо до нея, защото ги караше да се чувстват добре. Биха направили всичко за нея. Тя притежаваше в изобилие всичко, което липсваше на Марк и по което той най-силно копнееше — ведрост, заразителен ентусиазъм, съпричастие, здрав разум. Имаше страхотно бъдеще в продажбите — какъв отбор можеха да бъдат двамата само: Марк да се занимава с икономическия анализ, а Карийн да поддържа връзка с останалата част на човечеството… Самата мисъл да я загуби го хвърляше в паника.

Зараждащата се паническа атака утихна и дишането му се успокои, когато тя се върна жива и здрава с Енрике и мадам Ворсоасон. Въпреки ленивото настроение, обзело всички след обилния обяд, Карийн успя да ги раздвижи и ги подкара към втората им задача за деня, а именно камънаците, които трябваше да съберат за парка на Майлс. Ципис ги беше снабдил с холокарта, указания и двама яки любезни млади мъже в комплект с инструменти и подемник. Подемникът последва скутера на юг към надвисналия сив гръбнак на планините Дендарии.

Марк приземи скутера в една планинска долчинка, оградена от каменисто дефиле. Този район също се числеше към собствеността на семейството, макар да беше недокоснат от човешка ръка. Не беше трудно да се види защо. Девственият участък местна бараярска… е, едва ли можеше да се нарече гора, „шубрак“ по-добре пасваше на параметрите й — се стелеше с километри по негостоприемните склонове.

Мадам Ворсоасон слезе от скутера и се загледа на север, над населените низини на окръг Воркосиган. Топлият въздух размиваше хоризонта във вълшебна синя мъгла, но погледът въпреки това стигаше далеч, на сто и повече километра. Кълбести облаци се кипреха като бели топки необработен памук, сбрани на три раздалечени една от друга арки, надвиснали над сребристосивата небесна шир като вражески крепости.

— О — възкликна тихо тя. — Това се казва небе! Такова трябва да е небето. Сега разбирам защо каза, че на лорд Воркосиган му харесва тук, Карийн. — Ръцете й се протегнаха настрани, сякаш посегнаха да обгърнат празното пространство. — Хълмовете обикновено ги чувствам като стени около себе си, но това… това е различно, и хубаво.

Бикоподобните същества с подемника кацнаха до скутера. Мадам Ворсоасон ги поведе заедно с оборудването им надолу към дефилето, където щяха да съберат необходимите й радващи окото оригинални дендарийски камънаци, които подчинените на лорд ревизора по-късно щяха да доставят във Ворбар Султана. Енрике ги последва като някое дългуресто и тромаво пале. Тъй като всичко живо, озовало се долу, после щеше да пухти и пъшка по нанагорнището, Марк се задоволи да надзърне през ръба, след което се посвети на разходка из недотам страховития релеф на долчинката, хванал Карийн за ръка.

Когато плъзна ръка около кръста й и се сгуши по-близо до нея, тя отвърна с разтапяща прегръдка, но опитът му да й пробута подсъзнателен сексуален импулс, завирайки нос в гърдите й, претърпя провал — Карийн застина унило и се дръпна. По дяволите!

— Карийн… запротестира жално той.

Тя поклати глава.

— Съжалявам. Извинявай.

— Недей… не ми се извинявай. Това ме кара да се чувствам като някой извратеняк. Искам и ти да ме искаш, иначе няма никакъв смисъл. Мислех, че ме искаш.

— Така беше. Така е. Аз… — Карийн прехапа устни, после опита наново: — Докато бяхме на Бета, мислех, че съм пораснала, че съм станала наистина зрял човек. После се върнах тук… и осъзнах, че за всяка хапка, която слагам в устата си, и за всяко парцалче, което слагам на гърба си, за всичко завися от семейството си. И винаги е било така, дори докато живеех на Бета. Може би всичко е било… фалшиво.

Той стисна силно ръката й — поне нея можеше да не пуска.

— Искаш да бъдеш добра дъщеря. Добре, това го разбирам. Но трябва да внимаваш кой определя значението на тази твоя представа. Терористите, които ме създадоха, ме научиха поне на това.

Тя го притисна до гърдите си и успя да изпише на лицето си съпричастие. Поколеба се, после продължи:

— Именно взаимно изключващите се определения ме подлудяват. Не мога да бъда добра и за двете места едновременно. Научих се как да съм добро момиче на Бета, и, по свой собствен начин, това беше също толкова трудно, колкото да съм добро момиче тук, на Бараяр. И доста по-страшничко понякога. Но… чувствах как някак израствам вътрешно, ако разбираш какво искам да кажа.

— Струва ми се, че разбирам. — Надяваше се, че част от това „страшничко“ не се е дължало на него, но подозираше, че е точно така. Добре де, знаеше, че е така. Бяха минали през няколко доста мрачни периода миналата година. Но въпреки това тя беше останала с него. — Трябва обаче да избереш онова, което е добро за Карийн, а не за Бараяр… — Пое си дълбоко дъх, защото честността изискваше усилия. — Дори не за Бета. — „Дори не и за мен?“

— Откакто се върнах, сякаш не мога да открия самата себе си, за да се попитам.

За нея това беше метафора, напомни си Марк. Макар че може би и самият той беше метафора, вътре в главата си с Черната банда. Метафора, развила метастази. Метафорите можеха да го правят, ако ги подложиш на достатъчно силен натиск.

— Искам да се върна на Бета — каза тя с тих, пламенен глас, като се взираше невиждащо в секващата дъха гледка под тях. — Искам да стоя там, докато не стана наистина зрял човек и не мога да бъда самата себе си, където и да отида. Като графиня Воркосиган.

Марк вдигна вежди — странен обект на подражание за нежната Карийн. Но едно трябваше да се признае на майка му — тя не цепеше басма на никого и по никаква причина. Би било за предпочитане обаче, ако човек можеше да се сдобие с частица от това качество, без да е минал с боси крака през война и огън като графинята.

Разстроената Карийн беше като слънце зад облаци. Той я гушна разтревожено през кръста. За щастие, тя разчете жеста му като знак на подкрепа, точно какъвто си беше, а не като поредната досадна молба за близост, и на свой ред се притисна към него.

Черната банда се изживяваше като специално подразделение в случай на нужда, но като командири ги нямаше никакви. Налагаше се Сръдльо да почака още малко. Като напира толкова, да си уреди среща с дясната ръка на Марк или нещо подобно. Моментът беше прекалено важен, за да го прецака, и точка.

Ами ако тя вземеше че израсне до така желаната зрелост по начин, който да не оставя място за него?

Няма нищо за ядене, долу. Смяна на темата, веднага.

— Ципис, изглежда, харесва мадам Ворсоасон.

Лицето й се проясни и в очите й се мярна признателност и облекчение. „Което означава, че съм я притискал.“ Ревльо захленчи някъде в дълбокото и Марк набързо му затвори устата.

— Екатерин ли? Аз също я харесвам.

Значи вече е „Екатерин“ — минали са на „ти“, добре. Трябваше да ги отпрати още няколко пъти до дамската тоалетна.

— Знаеш ли, дали тя харесва Майлс?

Карийн вдигна рамене.

— Така изглежда. Заела се е много сериозно с парка му.

— Имам предвид дали изпитва някакви романтични чувства към него. Дори не съм я чувал до го нарича на малко име. Как може да си влюбен в някого и да му говориш на „вие“?

— О, това е просто защото са вор.

— Ха! — Уверението й не му прозвуча много убедително. — Вярно, че напоследък Майлс направо е пощурял по тези ворски глупости. Мисля, че ревизорството му е размътило главата. Дали ще можеш да се позавъртиш около нея и да поразузнаеш, как мислиш?

— Да я шпионирам? — Карийн се намръщи неодобрително. — Майлс ли ти даде тази безценна идея?

— Всъщност не. Идеята е на Ципис. Тревожи са за Майлс. Аз… също се тревожа.

— Бих се радвала двете да се сприятелим…

„Естествено.“

— Изглежда, няма много приятелки. Местила се е непрекъснато. А ако питаш мен, каквото и да се е случило със съпруга й на Комар, е било много по-гадно, отколкото е склонна да признае. Пълна е с толкова мълчания, че направо преливат през ръба.

— Но дали става за Майлс? Дали ще е добра за него?

Карийн вдигна вежда.

— А някой задава ли си въпроса дали Майлс ще е добър за нея?

— Хм… защо не? Графски наследник. Финансово обезпечен. Имперски ревизор, за Бога! Какво повече може да иска една ворска жена?

— Не знам, Марк. Зависи от жената. Аз например, сто пъти бих предпочела теб, заедно с цялата Черна банда в най-необузданото им настроение, пред това да ме затворят за една седмица с Майлс. Той… направо те поглъща.

— Само ако му позволиш. — Но му стана добре при мисълта, че тя наистина, действително може да предпочете него пред великолепния Майлс, и внезапно гладът му понамаля.

— А имаш ли някаква представа колко е трудно да му попречиш? Още помня как като деца ходехме с мама на гости на леля Корделия и докато двете си приказваха, Майлс имаше задачата да ни забавлява. Което си е било направо садизъм спрямо едно четиринайсетгодишно момче, но аз откъде да го знам тогава? Та той най-редовно решаваше, че четирите ставаме за момичешко кадетско подразделение, и ни караше да маршируваме насам-натам из задната градина, или в балната зала, в случай че валеше. Трябва да съм била на четири по онова време. — Тя се намръщи. — Майлс има нужда от жена, която да го праща по дяволите от време на време, или бракът му скоро ще се превърне в катастрофа. За нея, не за него. — След миг добави разсъдливо: — Макар че и за него също, рано или късно.

— Аха.

В този момент усмихнатите млади бичета се появиха задъхани от дефилето, качиха се на подемника и се спуснаха обратно. Последва дрънчене и тъпи удари, после товаренето явно завърши, защото подемникът се издигна тежко във въздуха и отлетя на север. Малко по-късно се появиха Енрике и мадам Ворсоасон, останали без дъх. Енрике, гушнал в ръце огромен сноп местни бараярски растения, изглеждаше доста бодър. Даже изглеждаше като човек с кръвообращение. Нищо чудно с години да не бе излизал сред природата — свежият въздух определено му се отразяваше добре, въпреки факта, че беше мокър до кости, понеже цопнал в потока.

Успяха да набутат растенията отзад, да поизсушат Енрике и да се натоварят дружно в скутера малко преди слънцето да се е килнало на запад. Марк си позволи удоволствието да изпробва скоростта на скутера в една последна обиколка над долчинката преди да завие на север към столицата. Машината свистеше като стрела, реагираше послушно на стъпалата и пръстите му и веселата компания стигна до покрайнините на Ворбар Султана още преди слънцето да е залязло.

Най-напред оставиха мадам Ворсоасон пред дома на вуйчо й близо до университета, след като многократно я накараха да обещае, че на другата сутрин ще се отбие и ще помогне на Енрике да открие научните названия на новите си ботанически образци. Карийн изскочи на ъгъла пред градската къща на семейството си и млясна Марк по бузата за довиждане. „Долу, Сръдльо. Това не беше по твой адрес.“

Марк вмъкна скутера в обичайното му ъгълче в подземния гараж и последва Енрике в лабораторията, където му помогна да нагости маслените буболечки с вечерната им порция фураж. Енрике се удържа да не запее приспивни песни на малките пълзящи гадинки и се задоволи с обичайното си каканижене, наполовина на тях, наполовина на себе си, докато се суетеше из лабораторията. Твърде дълго беше работил съвсем сам, ако питаха Марк. Тази вечер обаче ученият все пак си затананика, докато сортираше новия си запас от растения според критерий, известен само на него и на мадам Ворсоасон — някои натопи в кани с вода, други разстла да съхнат върху лабораторната маса.

Марк привърши с претеглянето, описването и разпръскването на няколко щедри шепи фураж в буболечешките къщи и се обърна да види какво прави Енрике — ескобарецът беше седнал зад комтаблото си и му задаваше някакви команди. Добре. Може пък тази нощ да постигнеше още някой научен подвиг с бъдеща парична възвръщаемост. Марк се приближи до него, готов да му повиси одобрително над главата. Този път Енрике не се занимаваше с причиняващи световъртеж молекулярни модели, а с някакъв ситно написан текст.

— Какво е това? — попита Марк.

— Обещах да изпратя на Екатерин копие от доктората си. Тя ме помоли — обясни гордо Енрике, макар в гласа му да се промъкна нотка на неувереност, сякаш сам не можеше да повярва на оказаната му чест. — „Към бактериален и гъбичен групов синтез на извънклетъчни енергосъдържащи съединения“. Това беше основата на цялата ми по-нататъшна работа с маслените буболечки, след като най-накрая осъзнах, че те са идеалният носител на микробната група.

— Аха. — Марк се поколеба. „Значи и за тебе е станала вече «Екатерин», така ли?“ Е, щом Карийн бе минала на „ти“ с вдовицата, ако бяха изключили Енрике от това развитие, щяха да го обидят, нали? — Тя дали ще може да го прочете? — Досегашният опит на Марк показваше, че Енрике пише по същия начин, по който говори.

— О, аз и не очаквам от нея да разбере математическия израз на молекулярния енергиен поток — дори преподавателите ми във факултета имаха известни затруднения с него, — но със сигурност ще схване основното от анимираните примери. Все пак… сигурно ще мога да поопростя този параграф, така че да стане малко по-привлекателен дори на пръв поглед. Трябва да призная, че е малко сухичък. — Той прехапа устни и се наведе над комтаблото. След малко попита: — Сещаш ли се за дума, която да се римува с „глиоксилат“?

— Не… не се сещам в момента. Пробвай с „оранжев“. Или „сребърен“.

— Те пък въобще с нищо не се римуват. Ако не можеш да ми помогнеш, Марк, по-добре си върви.

— Не разбирам какво правиш.

— Изоцитрат, разбира се, но това пък не изразява съвсем… Опитвам се да подобря впечатлението, като моделирам откъса в сонетна форма.

— Това звучи направо… смайващо.

— Мислиш ли? — Лицето на Енрике светна и той си затананика: — Треорнин, серин, полярен, молекулярен…

— Печален — изстреля напосоки Марк. — Вулгарен. — Енрике му махна раздразнено да мълчи. По дяволите, Енрике не трябваше да си губи ценната умствена енергия за съчиняване на поезия — трябваше да създава комплекси от дълги молекулярни вериги с висок енергиен пренос или каквото там беше. Марк погледна внимателно ескобареца, сгънат съсредоточено като крива солета пред комтаблото, и веждите му се свъсиха при внезапната и тревожна мисъл, на която го наведе тази гледка.

Дори и Енрике едва ли си въобразяваше, че може да привлече вниманието на някоя жена с помощта на дисертацията си, нали? Или не беше ли по-правилна формулировката: „само Енрике може да си въобрази…“? В края на краищата въпросната дисертация беше единственият му безспорен успех до този момент. Едно беше сигурно — че жената, която успееше да привлече по този начин, би била точно като за него, но… но не и тази жена. Не жената, в която се беше влюбил Майлс. Обаче мадам Ворсоасон беше прекалено любезна. Със сигурност щеше да каже нещо мило, без значение в какъв ужас я е хвърлил молекулярният сонет. А Енрике, който страдаше от жесток недостиг на мило отношение също като… също като един друг човек, когото Марк познаваше твърде добре, щеше да си въобрази…

Преместването на лабораторията на постоянното й място край Хасадар внезапно му се стори много по-спешна задача. Стиснал замислено устни, Марк излезе на пръсти от лабораторията.

Докато крачеше тихо по коридора, до слуха му продължи да долита доволното каканижене на Енрике:

— Мукополизахарид, хм, хубаво е, да, добър ритъм, муу-ко-по-лии-за-хаа-рид…

* * *

Космодрумът на Ворбар Султана се радваше на привечерно затишие в трафика. Иван нетърпеливо оглеждаше голямата зала и току местеше посрещаческия си букет уханни орхидеи от дясната ръка в лявата и обратно. Надяваше се лейди Дона да не пристигне твърде замаяна от скоковете, иначе щеше да му се наложи да преразгледа плановете си за вечерта. Цветята трябваше да послужат като подходящата увертюра към това подновяване на познанството им — не твърде много и не крещящи, което би прозвучало като вопъл на отчаяние от негова страна, но достатъчно елегантни и скъпи, за да обозначат сериозен интерес за всеки, запознат отблизо с нюансите като Дона.

На крачка от Иван Биърли Ворутиър се облегна небрежно на една колона и скръсти ръце. Хвърли поглед на букета и поизкриви устни в патентованата си бегла усмивка, която не убягна на Иван. Той обаче не й обърна внимание — Биърли може и да беше непресъхващ извор на къде остроумни, къде не толкова остроумни коментари, но определено не му беше конкуренция за романтичното внимание на братовчедка си.

Няколко размиващи се по краищата откъси от снощния му еротичен сън, с Дона в главната женска роля, погъделичкаха мислите му. Щеше да й предложи да й вземе багажа, или по-скоро част от него, каквото там носеше в ръка, един вид размяна срещу букета. Лейди Дона никога не пътуваше само с ръчен багаж, доколкото си спомняше.

Освен ако не пристигнеше, помъкнала утробен репликатор с клонинга на Пиер в него. Виж, това Биърли можеше да си го носи сам. Иван не би го докоснал и с пръчка. Биърли го беше вбесил с необичайното си мълчание по въпроса какво толкова се надява да получи на Бета лейди Дона, което да препъне братовчед й Ришар по пътя към законното му наследство, но рано или късно някой щеше да си изпробва късмета с тази клонингова история. Политическите усложнения можеха да се стоварят на главите на братовчедите му Воркосиган, но като Ворпатрил от неголямо фамилно разклонение, Иван най-вероятно щеше да излезе чист от кашата. Той нямаше глас в Съвета на графовете, слава богу.

— Ето ги. — Биърли се оттласна от колоната, загледан в далечния край на залата, и вдигна ръка в кратък поздрав. — Пристигнаха.

Иван проследи погледа му. Трима мъже се приближаваха към тях. Белокосият със суровото изражение вдясно, който беше махнал в отговор на Биърли, позна дори без обичайната му униформа. Беше коравият старши гвардеец на покойния граф Пиер… как му беше името?… а, да, Забо. Добре, значи лейди Дона се беше погрижила да си набави помощ и защита по време на дългото пътуване. Високият мъж вляво, също в цивилни дрехи, беше друг от гвардейците на Пиер. По-низшият му ранг личеше както от възрастта му, така и от факта, че именно той теглеше платформата на въздушна възглавница с трите куфара. На лицето му се беше изписало изражение, което Иван познаваше добре — с мъка прикривано стъписване, типично за всички бараярци след първото им посещение на Бета, сякаш не бяха сигурни дали да се хвърлят на земята и да зацелуват бетона, или да се обърнат и да хукнат обратно към совалката.

Мъжа в средата не беше виждал. Атлетичен на вид човек със среден ръст, по-скоро жилав, отколкото мускулест, макар че раменете му изпълваха добре цивилната туника. Беше облечен изцяло в черно, с възможно най-дискретни кантове в бледосиво, които отдаваха дължимото на псевдовоенната украса, по която си падаха бараярците. На фона на ненатрапчивото облекло фините му черти изпъкваха още повече — бледа кожа, плътни черни вежди, ниско подстригана черна коса и добре оформена лъскава черна брада и мустаци. Стъпваше енергично. Очите му бяха наситено кафяви и се стрелкаха насам-натам, сякаш виждаха мястото за пръв път и видяното им харесваше.

О, по дяволите, да не би Дона да беше забърсала някой бетански любовник? Това би било неприятно. Мъжът не беше някое недорасло момченце, установи Иван, когато групичката се приближи до него и Биърли — беше поне на трийсет и пет. И в него имаше нещо странно познато. Приличаше на истински Ворутиър, дяволите го взели — косата, очите, наперената походка. Неизвестен син на Пиер? Тайнствената причина графът така и да не се ожени? Пиер трябва да беше бил на не повече от петнайсет, когато е станал татко, но не беше невъзможно.

Биърли кимна сърдечно на усмихнатия непознат и се обърна към Иван.

— Вас двамата не се налага да ви запознавам, нали?

— Напротив — възрази Иван.

Искрящата усмивка на непознатия се разшири още повече и той протегна ръка, която Иван инстинктивно пое. Ръкостискането на мъжа беше крепко, а дланта му — суха.

— Лорд Доно Ворутиър на вашите услуги, лорд Ворпатрил. — Гласът му беше с приятно тенорно звучене, а акцентът изобщо не беше бетански. Беше си като на образован бараярец от ворската класа.

Но не друго, а усмихнатите очи най-после свършиха своето. Искрящи като въглени.

— Ааа, мамка му! — изсъска Иван, сви се като опарен и издърпа ръката си. — Дона, нали не си… — Бетанска медицина, трижди проклета да е! И бетанска хирургия! Можеха, и правеха, какво ли не на колонията Бета, стига да имаш достатъчно пари и да ги убедиш, че такава е свободната ти воля на зрял човек.

— А ако постигна своето в Съвета на графовете, скоро ще бъда и граф Доно Ворутиър — преспокойно продължи Дона… или Доно…

— Или ще те убият с камъни още като те видят. — Иван се втренчи в… него, посъвзел се малко от потреса. — Не мислиш сериозно, че това може да мине, нали?

Той… тя… мръдна вежда по посока на гвардеец Забо, който вирна брадичката си с един сантиметър. После Дона/Доно каза:

— О, обмислили сме подробно всички рискове. — Тя/той, така де, забеляза орхидеите, които Иван стискаше в лявата си ръка. — Я, Иване, тези за мен ли са? Колко мило от твоя страна! — Изтръгна цветята от ръката му и ги вдигна пред носа си. И с временно прикрита брада му изпърха скромно с черните си мигли над букета, внезапно и ужасяващо превърнала се отново в старата му познайница лейди Дона.

— Не правете това на публично място — рече през зъби гвардеец Забо.

— Извинявай, Забо. Не можах да се сдържа. Та това е Иван, ако ме разбираш.

Забо сви рамене, съгласен с аргумента, но не и с последствията от него.

— Вече ще се владея, обещавам. — Лорд Доно прехвърли цветята в една си ръка и ги долепи до бедрото си, сякаш държеше копие, после изправи снага, изпъна рамене и разтвори леко крака в полувоенна стойка „мирно“.

— Така е по-добре — отсъди Забо.

Иван зяпаше сащисано.

— Бетанските доктори да не са те направили и по-висока? — Погледна надолу, но токовете на полуботушите не бяха особено високи.

— Ръстът ми е абсолютно същият, Иване. Други неща се промениха, но не и височината ми.

— Не, по-висока си, по дяволите! Поне с десет сантиметра.

— Само така си мислиш. Това е един от многото удивителни странични ефекти от тестостерона, които откривам напоследък, наред с невероятните промени в настроението. Когато се приберем у дома, може да се премеря и сам ще се увериш.

— Да — каза Биърли и се огледа. — Горещо ви препоръчвам да продължим този разговор на някое по-уединено място. Наземната кола ви чака, както наредихте, лорд Доно, заедно с шофьора ви. — После отправи към братовчед си малък, ироничен поклон.

— Вие… не бих искал да се натрапвам на тази семейна среща — извини се Иван. И се заизмъква странично.

— О, напротив — възрази Биърли. С еднакви злоради усмивки, двамата Ворутиър хванаха Иван за ръцете и го поведоха към изхода. Хватката на Доно определено си беше мъжка. Гвардейците ги последваха.

Намериха официалната наземна кола на покойния граф Пиер там, където я беше оставил Биърли. Очакващият ги шофьор гвардеец в известната униформа в синьо и сиво на рода Ворутиър се разбърза да вдигне задния купол за лорд Доно и придружителите му. Шофьорът хвърли няколко коси погледа към новия лорд, но определено не изглеждаше изненадан от трансформацията. По-младият гвардеец натовари куфарите и се тръшна в предното отделение до шофьора с думите:

— Ох, слава богу, че пак съм си у дома. Йорис, няма да повярваш какво видях на Бета…

Куполът се спусна около Доно, Биърли, Забо и Иван и им попречи да чуят остатъка от изречението. Колата гладко потегли към изхода на космодрума. Иван попита жално:

— Само това ли ти е багажът? — Лейди Дона обикновено се нуждаеше от втора кола, за да го натовари всичкия. — Къде е останалият?

Лорд Доно се облегна удобно на седалката, вирна брадичка и изпружи крака.

— Зарязах го всичкия на Бета. А моите гвардейци не пътуват с повече от един куфар, Иване. Живей и се учи.

Иван не пропусна да забележи притежателното местоимение в първо лице — моите гвардейци.

— Те… — Той кимна към Забо, който преспокойно следеше разговора. — И те ли участват във всичко това?

— Разбира се — спокойно отвърна Доно. — Нямаше друг начин. Събрахме се вечерта след като Пиер почина, двамата със Забо им разказахме за плана и те ми се заклеха във вярност.

— Много, ъъ… лоялно от тяхна страна.

— От години гледахме как лейди Дона помага в управлението на окръга — каза Забо. — Дори и моите подчинени, които не бяха така… така лично заангажирани с плана, са местни хора, родени и верни на окръга си. Никой не искаше земята ни да падне в ръчичките на Ришар.

— Е, всички сте имали възможност да го наблюдавате през годините — призна Иван. После добави: — Но как успя да вбеси всички ви?

— Не стана за една нощ — каза Биърли. — Ришар не е чак такъв герой. Отне му години непрестанни усилия.

— Съмнявам се — каза Доно с внезапно безучастен тон, — че някой би се впечатлил, след толкова много време, от новината, че Ришар се опита да ме изнасили, когато бях на дванайсет, а след като му избягах, за отмъщение удави новото ми кученце. В края на краищата и тогава никому не направи впечатление.

Иван само изохка.

— Не бъди толкова строг към семейството си — вметна Биърли. — Ришар ги убеди, че ти си бил виновен за смъртта на кученцето. Винаги е имал изключителен талант за такива неща.

— Ти обаче повярва на моята версия — каза Доно. — Кажи-речи единственият човек, който ми повярва.

— Да, но по онова време вече поназнайвах това-онова на характера на Ришар — каза Биърли. Без да ги удостои с подробности.

— Тогава още не бях на служба при баща ви — отбеляза Забо, вероятно като оправдание.

— Смятай се за късметлия тогава — въздъхна Доно. — Би било твърде любезно човек да опише онзи дом като „разпуснат“. И никой друг не успя да наложи ред, докато старецът най-накрая не получи удар.

— Ришар Ворутиър — продължи разказа си гвардеец Забо, обръщайки се към Иван — предвид, ъъ, здравословните проблеми на граф Пиер, смяташе графската титла и окръга за своя собственост, и така през последните двайсет години. Нямаше интерес бедният Пиер да оздравее, нито да създаде свое собствено семейство. Със сигурност знам, че е подкупил роднините на първата му годеница да развалят годежа и да я продадат другаде. Втория романтичен опит на Пиер осуети, като тайно и незаконно запозна семейството на момичето с личните медицински данни на графа. Смъртта на третата годеница при катастрофа със скутер беше обявена за злополука. Но Пиер не вярваше, че е било злополука.

— Пиер… вярваше в доста странни неща — притеснено отбеляза Иван.

— Аз също не мислех, че е било злополука — сухо отвърна Забо. — Управляваше го един от най-добрите ми хора. Той също загина.

— О? Но нали в смъртта на самия Пиер няма нещо…

Забо сви рамене.

— Убеден съм, че фамилното предразположение към сърдечносъдовите заболявания нямаше да убие Пиер, ако той не беше прекалено депресиран, за да се погрижи както трябва за здравето си.

— Опитах се, Забо — каза Доно… Дона… унило. — След онази случка с медицинските му данни той беше развил истинска параноя по отношение на лекарите си.

— Да, знам. — Забо понечи да я потупа по ръката, но се осъзна навреме и вместо това го плясна успокоително по рамото. Доно се усмихна при тази проява на бърз рефлекс.

— Във всеки случай — продължи Забо — беше повече от ясно, че никой от гвардейците, които са били верни на Пиер — а ние всичките бяхме такива, лека му пръст — нямаше да просъществува и пет минути на служба при Ришар. Първата му стъпка — както всички сме го чували да казва неведнъж — щяла да бъде да разчисти всичко и всички, свързани с Пиер, и да си назначи собствени подлизурковци. Като сестрата на Пиер щяла да си отиде първа, разбира се.

— Противното би означавало, че Ришар няма и грам инстинкт за самосъхранение — промърмори ожесточено Доно.

— Може ли да го направи? — попита Иван, като явно го смяташе за съмнително. — Да те изгони от собствения ти дом? Нямаш ли никакви права според завещанието на Пиер?

— От дома ми, от окръга, от всичко. — Доно се усмихна сурово. — Пиер не остави завещание, Иване. Не искаше да определи Ришар за свой наследник, не харесваше особено и братята и синовете на Ришар, а според мен все още се надяваше да отреже амбициите му, като сам има син. За бога, Пиер можеше да живее още четиридесет години, при съвременната медицина. Като лейди Дона щях да получа само зестрата си. А владенията ни са в пълен хаос.

— Това не ме учудва — каза Иван. — Но наистина ли смяташ, че планът ти ще проработи? Тоест, Ришар така или иначе е предполагаемият наследник. А каквато и да си сега, не си била по-малкият брат на Пиер по времето, когато Пиер е починал.

— Това е най-важното законово основание в плана ни. Графският наследник влиза във владение при смъртта на предшественика си само ако вече е положил клетва пред Съвета. В противен случай окръгът бива наследен едва след като графовете утвърдят наследника. А когато настъпи този момент — някъде през следващите две седмици, — аз ще бъда, съвсем очевидно, по-малкият брат на Пиер.

Иван се опитваше да проумее казаното. Ако се съдеше по добре прилепналата черна туника, прекрасните големи гърди, които той някога… няма значение — както и да е, тях очевидно вече ги нямаше.

— Ти наистина си се подложила на операция… Какво направи със… не си направила онова хермафродитско нещо, нали? Или къде е… всичко?

— Ако питаш за предишните ми женски органи, тях ги зарязах заедно с останалия си багаж на Бета. Белезите са почти незабележими, хирургът беше много добър. Бяха си отбили вече службата… определено не ми липсват, това мога да кажа.

На Иван обаче вече му липсваха. Отчаяно.

— Чудех се дали не си ги замразила. В случай, че планът ти се провали или си промениш решението — каза Иван, като се опита обнадеждената нотка да не проличи в гласа му. — Знам, че някои бетанци променят пола си по три-четири пъти.

— Да, запознах се с няколко от тях в клиниката. Бяха изключително услужливи и дружелюбни, между другото.

Забо завъртя очи. Да не би сега да се явяваше личен камериер на лорд Доно? Тази роля не беше необичайна за главния гвардеец на един граф. Забо сигурно бе станал свидетел на всичко, до най-малката подробност. „Двама свидетели. Осигурила си е двама свидетели.“

— Не — продължи Доно, — ако реша да се върна към предишния си пол — което е малко вероятно, четиридесет години ми стигат — ще използвам прясно клонирани органи, точно както направих сега. Може дори отново да стана девствена. Каква ужасна мисъл!

Иван се поколеба, но все пак попита:

— Не трябваше ли да си набавиш Y-хромозома отнякъде? Откъде я взе? Бетанците ли я осигуриха? — Погледна безсилно към чатала на Доно, после бързо отклони поглед. — Не може ли Ришар да пледира, че… че генетичната ти информация е отчасти бетанска?

— Помислих за това. Така че я взех от Пиер.

— Новите ти, ъъ, мъжки органи нали не са клонирани от неговите? — Иван преглътна с мъка при тази гротескна представа. Направо го заболя мозъкът. Какво беше това, нещо като техно-кръвосмешение ли, що ли?

— Не, не! Признавам, че наистина взех на заем малка тъканна проба от брат си — по онова време тя вече не му беше нужна — и бетанските лекари наистина използваха част от хромозома, взета от нея, за новите ми клонирани органи. В тестисите ми има по-малко от два процента генетичен материал от Пиер, или там някъде, зависи по какъв метод се изчислява. Ако някога реша да дам прякор на члена си, както правят някои мъже, предполагам, че ще трябва да го кръстя на него. Макар че засега нямам такова желание. Чувствам го като неразделна част от себе си.

— Но хромозомите в тялото ти все още ли са женски, два хикса?

— Е, да. — Доно се намръщи притеснено и се почеса по брадата. — Предполагам, че Ришар ще направи опит да се възползва от това, стига да се сети. Поинтересувах се от ретрогенната терапия за пълна соматична трансформация. Но времето нямаше да ми стигне, усложненията са непредвидими, а и при толкова мащабно генетично снаждане резултатът рядко е по-добър от частична клетъчна мозайка, като изстрел в тъмното. Което е приемливо при лечението на някои генетични заболявания, но не и при съзнателно и законно избраното заболяване да си женчо на клетъчно ниво. Но онази част от тъканите ми, която е отговорна за зачеването на следващия малък наследник Ворутиър, определено е с хромозоми XY, освен това е изчистена от всякакви генетични заболявания, увреди и мутации. Следващият граф Ворутиър няма да страда от болно сърце. И от други неща. Пишката и без това открай време е била най-важното задължително условие, за да се класира човек за графската титла. Както недвусмислено доказва историята.

Биърли се изхили.

— Може пък да оставят на пишката да гласува. — Той изобрази със замах един хикс пред чатала си и пропя с дебел глас: — Подписът на Доно.

Лорд Доно се ухили.

— Тъй като няма да е за пръв път пишките да решават спорни въпроси в Съвета на графовете, се надявам на по-убедителна победа. Точно тук идва твоята роля, Иване.

— Аз? Не виждам защо трябва да имам нещо общо с това! Не искам! — Сащисаният му протест секна, когато колата намали пред градската къща на Ворутиър и зави в алеята.

Дом Ворутиър беше с едно поколение по-стар от Дом Воркосиган и приликата му с крепост съответно беше по-голяма. Суровите му каменни стени хвърляха назъбени сенки по тротоара и бяха идеални за кръстосан огън към улицата, която в златните дни на огромната къща бе представлявала разкаляно платно с декорация от конски фъшкии. На първия етаж нямаше нито един прозорец, само тесни процепи за стрелба. Двойни врати от дебели, подсилени с метал дъски, без лиготии като резба или някакви други украшения, пазеха входа към вътрешния двор. Сега се отвориха навътре при автоматичния сигнал и наземната кола се провря през отвора. Стените носеха следи от емайла на други превозни средства с недостатъчно внимателни шофьори. Иван се запита дали отворите за врящо масло в тъмния таван все още функционират. Най-вероятно.

Мястото било обновено според всички изисквания на отбраната от самия граф Пиер Ворутиър Кървавия, останал в историята като доверената дясна ръка и старши главорез на император Дорка в гражданската война, която бе отнела властта на независимите графове малко преди края на Изолацията. Пиер си създал множество кръвни врагове и ги надживял всичките без изключение, достигайки до преклонна възраст и нови лични рекорди в псувните. Едва сетаганданските завоеватели с всичките си модерни оръжия най-после успели да му видят сметката, при това трудно, след една печално известна и прескъпа обсада — не на тази крепост, разбира се. Най-голямата дъщеря на стария Пиер се омъжила за един от по-раншните графове Воркосиган, откъдето се беше пръкнало и второто име на Марк — Пиер. Иван се зачуди какво ли би казал старият Пиер за съвременните издънки на рода си. Може би Ришар щеше да му легне най-много на сърцето. Може би призракът му все още бродеше тук. Иван потръпна и стъпи на тъмния калдъръм.

Шофьорът закара колата в гаража, а лорд Доно поведе енергично останалите по стълбището от зелено-черен гранит, което водеше от двора към вътрешността на къщата. Спря на най-горното стъпало и погледна към каменния двор, каменните стени и другите каменни работи.

— Знам какво ще направя най-напред — ще вкарам малко светлина в това място — каза той на Забо.

— Най-напред трябва да си осигурите титлата пред името — мрачно каза Забо.

— Пред новото ми име. — Доно кимна и продължи напред.

Вътрешността на къщата беше толкова слабо осветена, че човек трудно се ориентираше сред хаоса, но явно всичко беше оставено във вида, в който го бе зарязал граф Пиер, когато бе заминал за последен път за окръга си преди няколко месеца. Кънтящите помещения миришеха на застояло. Най-накрая се домъкнаха, след още две потънали в мрак стълбища, до празната спалня на покойния граф.

— Май ще трябва да спя тук нощес — каза лорд Доно, като оглеждаше обстановката без особен ентусиазъм. — Първо обаче ще трябва да се сменят чаршафите.

— Да, милорд — каза Забо.

Биърли разчисти натрупаните безредно листа, мръсни дрехи, изсъхнали обелки от плодове и други боклуци от един фотьойл и се настани удобно, кръстосал крака. Доно обиколи стаята, като поглеждаше тъжно малкото лични вещи, останали от мъртвия му брат, и току се спираше пред някоя четка за коса — Пиер беше започнал да оплешивява, — празно шишенце от одеколон или забравени дребни монети, взимаше ги, после ги връщаше на мястото им.

— Искам къщата да се почисти, още утре. Няма какво да чакам решението на Съвета, щом ще трябва да живея тук.

— Знам една добра фирма — не можа да се сдържи Иван. — Майлс ги е наел да чистят, когато графът и графинята не са във Ворбар Султана.

— А? Добре. — Лорд Доно махна на Забо. Гвардеецът кимна и чинно се осведоми за подробностите от Иван, като ги записа на джобния си аудиосекретар.

— Ришар на два пъти се опита да завземе старата крепост, докато те нямаше — докладва Биърли. — Първия път гвардейците ти не го пуснаха да влезе.

— Добри са ми хората — промърмори Забо.

— Втория път дойде с взвод градски гвардейци и заповед, която изкрънкал от лорд Ворбон. Главният ти дежурен гвардеец ми се обади и аз успях да извадя контразаповед от лорд пазителя на ораторския кръг, която ги убеди да се оттеглят. За момент стана доста интересно. Бутаха се и се ръгаха на входа… никой не извади оръжие, нито пострада сериозно, за жалост. Иначе можеше да успеем да осъдим Ришар.

— Имаме си достатъчно дела. — Доно въздъхна, приседна на ръба на леглото и кръстоса крак върху крак. — Но ти благодаря за съдействието, Биърли.

Биърли махна с ръка.

— Под коленете, ако толкова не можеш да се удържиш — каза Забо. — А най-добре коленете да са раздалечени.

Доно веднага размести краката си, като ги скръсти при глезените, но не пропусна да отбележи:

— И Биърли седи така.

— Биърли не е най-добрият мъжки образец за подражание.

Биърли се нацупи.

— Ама наистина, Забо, как може да си толкова жесток? И то при положение, че спасих старата ти родна крепост.

Никой не му обърна внимание.

— А Иван става ли? — попита Доно гвардееца, като оглеждаше замислено обекта на въпроса си.

Иван внезапно изпадна в неведение къде да сложи краката си, да не говорим за ръцете.

— Хм, донякъде. Най-добрият образец за подражание, стига да си спомняш как точно се движеше, е Арал Воркосиган. Виж, това е истинска енергия в действие. Синът му също не се справя зле, успява някак да изглежда доста по-едър от действителните си размери. Въпреки че при младия лорд Воркосиган това е донякъде заучено. На граф Воркосиган му идва отвътре.

Плътните черни вежди на лорд Доно литнаха нагоре, той стана, пресече стаята, завъртя стола пред писалището и го възседна на обратно, кръстосал ръце върху облегалката. Подпря брадичка на ръцете си и ги изгледа страховито.

— Ха! Това ми е познато — каза Забо. — Не е зле, но има какво още да се желае. Разпери повече лактите.

Доно се ухили, после скочи, отиде до дрешника на Пиер, отвори широко вратите и започна да рови из съдържанието му. Една униформена туника на Дом Ворутиър литна към леглото, последвана от панталон и риза. После излетяха чифт високи ботуши. Доно изскочи от дрешника, прашен и със светнали очи.

— Пиер не беше много по-висок от мен, а и обувките му винаги са ми ставали, стига да ги нося с дебели чорапи. Погрижи се утре да дойде някоя шивачка…

— Шивач — поправи го Забо.

— Шивач, и ще видим колко от тези ще мога да използвам в случай на нужда.

— Разбрано, милорд.

Доно започна да разкопчава черната си туника.

— Мисля, че вече ми е време да си тръгвам — каза Иван.

— Седнете, ако обичате, лорд Ворпатрил — каза гвардеец Забо.

— Да, ела да седнеш до мен, Иване. — Биърли потупа подканящо тапицираната странична облегалка на фотьойла.

— Сядай, Иване — изръмжа лорд Доно. Край искрящите му очи неочаквано се врязаха малки бръчици и той промърмори: — В името на доброто старо време, ако не друго. Преди се натискаше да влезеш в спалнята ми, докато се събличам, а не да излезеш от нея. Трябва ли да заключа вратата и пак да си играем на „намери ключа“?

Иван отвори широко уста, вдигна укорително пръст да протестира, после реши друго и седна на ръба на леглото. „Не би посмяла“ вече му се струваше като твърде неразумно предизвикателство към бившата лейди Дона Ворутиър. Кръстоса крака при глезените, после набързо ги разкръстоса и раздалечи колене, после пак ги кръстоса и преплете пръсти с чувство на неизмеримо неудобство.

— Не знам за какво съм ти притрябвал — жално рече той.

— За свидетел — каза Забо.

— За да можеш да свидетелстваш — каза Доно.

Туниката тупна на леглото до Иван, при което той подскочи; последва я и черната тениска. Е, Доно беше казал истината за бетанския хирург — не се забелязваха никакви белези. На гърдите му се кипреше редичко валмо черни косми, а мускулатурата му клонеше към жилестия вид. Туниката явно не беше снабдена с подплънки на раменете.

— И за да клюкарстваш, разбира се — каза Биърли. Устните му бяха леко разтворени — или от някакво извратено любопитство, или от искрена наслада при вида на притеснения Иван, а най-вероятно и от двете.

— Ако си мислиш, че ще кажа и една дума за това на когото и да било…

С плавно движение, Доно изрита черните си панталони на леглото върху туниката. После дойде ред на слиповете.

— Е? — Доно застана пред Иван с лъчезарна и предоволна усмивка. — Какво ще кажеш? Добре ли са си свършили работата на Бета, или не?

Иван му хвърли един кос поглед, после бързо-бързо погледна някъде встрани.

— Изглеждаш… нормално — неохотно призна той.

— Хайде покажи ми и на мен де, щом така и така си решил да показваш — каза Биърли.

Доно се обърна към него.

— Не е зле — отсъди Биърли, — но не ти ли е малко, ъъ, младежки?

Доно въздъхна.

— Трябваше да се действа бързо. Качествено, но бързо. От болницата тръгнах право към скоковия кораб. Органите щели да завършат растежа си „на място“, както се изразиха лекарите. Още няколко месеца, докато достигнат нормалния размер на зрялата мъжка анатомия. Важното е, че вече нямам болки на мястото на разрезите.

— Ооо — провлачи Биърли. — Пубертет. Колко забавно.

— При това на бързи обороти. Макар че бетанците се погрижиха адаптацията да протече сравнително гладко. Едно трябва да им се признае — знаят как да контролират хормоните.

Иван се съгласи с неохота:

— Братовчед ми Майлс, след като му смениха сърцето, белите дробове и червата, каза, че минала почти цяла година преди дишането и силите му да се възстановят напълно. И неговите органи трябвало да израснат до пълните си размери след имплантирането. Сигурен съм, че… и твоят ще порасне. — И след миг на безсилно мълчание добави: — Работи ли?

— Мога да пикая прав, да. — Доно се приближи да си вземе слиповете и ги нахлузи. — Колкото до другото, и то ще стане в най-скоро време, така поне ми казаха. С нетърпение чакам първия си мокър сън.

— Но дали някоя жена ще иска да… не е като да го пазиш в тайна кой и какво си бил преди да… как ще, хм… Стигне ли се дотам, твоят Пигмалион в гвардейска униформа — Иван махна към Забо — няма да ти е подръка с необходимите указания.

Забо се усмихна едва-едва — най-изразителната физиономия, която Иван беше виждал на лицето му, откакто се появиха на космодрума.

— Иване, Иване… — Доно поклати глава и взе униформените панталони от леглото. — Нали тебе аз те научих, помниш ли? От всички проблеми, които ме чакат… неизвестностите на мъжката девственост и евентуалната й загуба ме тревожат най-малко. Наистина.

— Не… не е честно — оплака се с изтънял глас Иван. — Искам да кажа, ние трябваше сами да гадаем кое как става, когато бяхме на тринайсет.

— За разлика от когато сте били на, да кажем, дванайсет? — мрачно се поинтересува Доно.

— Хм.

Доно пристегна колана на панталоните — все пак не се оказаха съвсем по мярка в хълбоците, — навлече туниката и се намръщи на отражението си в огледалото. Стисна по една шепа излишен плат в областта на кръста.

— Даа, така става. Шивачът би трябвало да е готов до утре вечер. Искам да съм облечен с това, когато представя доказателството в полза на иска си в двореца Ворхартунг.

Фамилната униформа в синьо и сиво щеше да стои забележително добре върху тялото на лорд Доно, трябваше да признае Иван. Може би случаят си заслужаваше да се позове на ворските си права, да си вземе пропуск и да се настани на някое дискретно място в дъното на галерията за посетители в Съвета на графовете. Просто за да види какво ще стане, ако трябваше да използва един от любимите изрази на Грегор.

Грегор…

— Грегор знае ли за всичко това? — попита внезапно Иван. — Каза ли му за плана си преди да тръгнеш за Бета?

— Не, разбира се — отвърна Доно, седна на ръба на леглото и почна да нахлузва ботушите.

Иван усети как зъбите му изскърцват по собствена воля.

— Вие да не сте се побъркали?

— Както обича да казва един мой познат — мисля, че беше братовчед ти Майлс — винаги е по-лесно да получиш опрощение, отколкото разрешение. — Доно стана и отиде пред огледалото да провери ефекта от ботушите.

Иван се хвана за главата.

— Добре. Вие двамата… вие тримата… ме довлякохте тук, защото твърдите, че искате да ви помогна. Нека ви дам един съвет тогава. Безплатно. — Той си пое дълбоко дъх. — Мен спокойно може да ме направите на глупак и да се посмеете на воля. Не за пръв път ставам прицел на подигравките ви. Може да направите Ришар на глупак, дай боже. Може да направите на глупаци всички графове в Съвета. Направете на глупак братовчед ми Майлс — предварително благодаря. Бих се радвал да присъствам. Но недейте, ако държите поне малко на шансовете си и ако не искате всичко това да свърши като един много голям и много краткотраен майтап, недейте да правите на глупак Грегор.

Биърли замислено сви устни. Доно, който се въртеше пред огледалото, спря и изгледа остро Иван.

— Да идем при него ли имаш предвид?

— Да. Не мога да ви накарам — решително продължи Иван, — но ако не го направите, категорично отказвам да имам каквото и да било общо с вас.

— Грегор може да провали всичко само с една дума — притеснено рече Доно. — Преди дори да сме стигнали до Съвета.

— Може — каза Иван, — но няма да го направи, освен ако няма сериозни основания. Не му давайте тези основания. Грегор не обича политическите изненади.

— Мислех, че Грегор е сравнително разбран — каза Биърли. — Като за император.

— Не — твърдо възрази Иван. — Не е. Просто не е от най-приказливите. Което въобще не е същото. Хич не ви трябва да знаете какъв е, когато се вбеси.

— И какъв става, когато е вбесен? — любопитно се поинтересува Биърли.

— По нищо не му личи и точно това му е страшното.

Когато Биърли понечи да зададе следващия си въпрос, Доно вдигна ръка.

— Биърли, освен заради възможността да се позабавляваш, ти довлече Иван тук заради връзките му, или поне така каза. От опит знам, че не е добре човек да пренебрегва съветите на консултантите си.

Биърли сви рамене.

— Не е като да му плащаме нещо.

— Аз обаче си събирам дължимото за стари услуги. А това си е чист разход, защото е от перо, което не мога да възстановя. — Погледът на Доно се плъзна към Иван. — Какво точно предлагаш да направим?

— Помоли Грегор за кратка среща. Преди да говориш или да се видиш с когото и да било, дори и по комтаблото. Брадичката нагоре, гледаш го право в очите… — В този момент го споходи една безбожна мисъл. — Чакай, не си спала и с него, нали?

Доновите устни — и мустаци — помръднаха развеселено.

— Не, за жалост. Пропуснах една възможност, за която сега съжалявам дълбоко, уверявам те.

— А. — Иван се отдъхна облекчено. — Добре. Тогава просто му кажи какво смяташ да правиш. Позови се на правата си. Той или ще реши да ти даде зелена улица, или ще те отреже. Ако те отреже, е, поне най-лошото ще е минало, при това бързо. Ако реши да ти даде зелена улица… ще имаш мълчалив поддръжник, когото дори и най-подлите ходове на Ришар няма как да надцакат.

Доно се облегна на писалището на Пиер и потропа с пръсти по прашния плот. Орхидеите лежаха отгоре му забравена купчинка. Повехнали, също като мечтите Иван. Доно замислено сви устни.

— Ще можеш ли ти да ми уредиш среща?

— Аз… ами…

Погледът му стана още по-настойчив, пронизващ.

— Утре?

— Ами…

— Сутринта?

— Не сутринта — възрази Биърли.

— Рано — настоя Доно.

— Аз… швидяквомоаданапрая — изломоти най-накрая Иван.

Лицето на Доно светна.

— Благодаря ти!

Изтръгването на това неохотно обещание имаше един благотворен страничен ефект — двамата Ворутиър най-после склониха да пуснат заложника си, даже го пришпориха да си иде право вкъщи и да се обади на император Грегор. Лорд Доно настоя да му услужи с колата и шофьора си за няколкото пресечки до апартамента му, с което попари и последната слаба надежда на Иван да го ограбят и убият в някоя тъмна столична уличка и така да се спаси от последствията на тазвечерните разкрития.

Най-после останал блажено сам в задното отделение на наземната кола, Иван за кратко се забаламоса с мисълта, че дневният ред на Грегор може да се окаже прекалено натоварен, за да вмъкне предложената среща. Но далеч по-вероятно беше императорът да остане толкова потресен от смелата постъпка на Иван, който обикновено беше по-тих от водата и по-нисък от тревата, че моментално да отвори пролука в ангажиментите си. Опитът на Иван показваше, че единственото нещо, по-опасно за невинните наблюдатели като него, от това да разбудиш гнева на Грегор, беше да събудиш любопитството му.

Когато най-после се прибра в малкия си апартамент, Иван заключи вратата срещу всякакви Ворутиъровци, бивши и настоящи. Целият ден беше тръпнал при мисълта как ще забавлява тук пищната лейди Дона… каква загуба на време. Не че от лорд Доно не ставаше симпатичен мъж, но на Бараяр не му трябваха още мъже. Току-виж възприели идеята на Дона и изпратили излишното мъжко население на Бета, за да бъде обърнато в по-радваща окото форма… Иван отвратено потръпна.

С неохотна въздишка изрови картата за неограничен достъп, чието използване беше съумял да избягва през последните няколко години, и я прекара през четящото устройство на комтаблото си.

Старшият офицер на императорската охрана, мъж в строги цивилни дрехи, който не се представи — щом имаш такова право на достъп, значи знаеш кой е — отговори веднага:

— Да?

— Бих искал да говоря с Грегор, моля.

— Извинете, лорд Ворпатрил, но този канал ли искате да използвате?

— Да.

Веждите на офицера се вдигнаха изненадано, но ръката му посегна някъде встрани и образът му изчезна с примигване. Чу се иззвъняване. Няколко пъти.

После се появи образът на Грегор. Още беше облечен, което поуспокои Иван, който тъкмо си беше представял с ужас как вдига императора от леглото или го измъква от банята. Зад Грегор се виждаше интериорът на една от по-уютните дневни в Императорския дворец. На заден план се мяркаше силуетът на доктор Тоскана. Която, изглежда, си оправяше блузката. Опа! „Бъди кратък. Грегор очевидно си има по-приятни неща за правене.

Ще ми се и аз да имах.“

Безизразната физиономия на Грегор се разкриви раздразнено, когато позна Иван.

— О, ти ли си? — Раздразнението му поизбледня малко. — Никога не ми се обаждаш по този канал, Иване. Мислех, че е Майлс. Какво има?

Иван си пое дълбоко дъх.

— Преди няколко часа посрещнах… Дона Ворутиър на космодрума. Върна се от Бета. Трябва да се видите.

Грегор вдигна вежди.

— Защо?

— Сигурен съм, че тя би предпочела лично да обясни. Аз нямам нищо общо.

— Вече имаш. Лейди Дона си събира дължимото от стари услуги, нали? — Грегор се намръщи и добави със застрашителна нотка: — Аз не съм ти разменна монета в любовните авантюри, Иване.

— Да, сир — пламенно се съгласи Иван. — Но трябва да говорите с… нея. Наистина, съвсем сериозно. Колкото се може по-скоро. Даже по-скоро и от това. Утре. Сутринта. Рано.

Грегор килна глава настрани. С разбудено любопитство.

— Колко точно важно е това?

— Това ще прецените вие, сир.

— Щом ти не искаш да имаш нищо общо… — не довърши Грегор и се втренчи замислено в Иван. Накрая ръката му зададе някаква команда на комтаблото и той погледна встрани към нещо над видплочата, нещо, което Иван не можеше да види. — Бих могъл да отложа… хм. Какво ще кажеш за единайсет в кабинета ми?

— Благодаря ви, сир. — „Няма да съжалявате“ звучеше като прекалено оптимистично изявление, затова Иван благоразумно си го спести. Всъщност идеята да добави каквото и да било го привличаше също толкова, колкото да скочи от ръба на пропаст без гравитационен костюм. Така че вместо това се усмихна и сведе глава в почтителен поклон.

Смръщените вежди на Грегор се смръщиха още повече, но след кратък размисъл той кимна в отговор на поклона и прекъсна връзката.