Лоис Макмастър Бюджолд
Цивилна кампания (2)

Глава 2

Карийн Куделка нетърпеливо се намести на седалката до прозореца на орбиталната совалка и притисна нос до люка. Засега се виждаше само трансферната станция и звездите зад нея. След няколко сякаш безкрайни минути познатото тракане и разтърсване оповестиха разкачването с дока и совалката бавно се отдалечи от станцията. Ослепително красивата цветна дъга на линията между осветената и неосветена част на Бараяр се скри постепенно от погледа й, докато совалката се спускаше надолу. Западната част на Северния континент все още грееше под лъчите на следобедното слънце. Ето че се видяха и моретата. Отново у дома, след кажи-речи цяла година. Карийн се отпусна в седалката и се опита да въведе ред в смесените си чувства.

Искаше й се Марк да е тук, за да си сравнят бележките. Как ли се справяха хора като Майлс, напускали родния свят поне петдесетина пъти, с културния шок на завръщането? Самият той също бе прекарал една година като студент на колонията Бета, при това тогава беше бил по-млад, отколкото бе тя сега. Даде си сметка колко въпроси имаше към него, стига да се престрашеше да го попита.

Значи Майлс Воркосиган наистина бе станал имперски ревизор. Трудно й беше да си го представи като един от онези строги старчоци. Марк беше упражнявал надълго и широко остроумието си по този повод, преди да изпрати поздравително съобщения по теснолъчевия сигнал, но пък Марк имаше онова Нещо по отношение на Майлс. „Нещо“ не спадаше към възприетата психонаучна терминология, както я бе информирала терапевтката му, но едва ли съществуваше друга дума с необходимия обхват и гъвкавост, която да отрази цялата сложнотия на… Нещото.

Ръката й се плъзна надолу за проверка на инвентара, подръпна ризата и приглади панталоните й. Смесицата на стилове в тоалета й — панталони по комарската мода, бараярско болеро, риза от синтетична ескобарска коприна нямаше да шокира семейството й. Издърпа една от пепеляворусите си къдрици и я огледа, кръстосала очи заради малкото разстояние. Косата й беше почти пораснала до дължината, на която я носеше преди да замине. Да, всички важни промени бяха на скришно място в душата й — можеше да ги разкрие или не, когато тя реши, според това дали моментът й се струва подходящ и безопасен. „Безопасен?“ — удивено повтори тя собствената си мисъл. Май беше допуснала да се зарази от параноята на Марк. И все пак…

Намръщи се, свали с неохота бетанските обици от ушите си и ги прибра в джоба на болерото. Майка й се беше въртяла около графиня Корделия достатъчно дълго и току-виж успяла да разчете бетанското им послание. Моделът им казваше — да, аз съм използващ контрацептиви зрял човек без предразсъдъци, но понастоящем имам сериозна връзка, така че моля да не поставяте и двама ни в неудобно положение, като си опитвате късмета. Доста дълго изявление, закодирано в няколко извити метални пластинки, а бетанците имаха още десетина модела за различни нюанси на значението — докато учеше, мина през няколко от тях. Контрацептивният имплантант, който оповестяваше съобщението, можеше засега да си остане в тайна — в крайна сметка това си беше лично нейна работа.

Карийн лениво се замисли за сродните на бетанските обици сигнали, които бяха в обръщение сред другите култури — брачната халка, определен начин на обличане или шапки, воали, лицево окосмяване и татуировки. Всички подобни сигнали можеха да бъдат престъпени, например при неверните съпрузи и съпруги, чието поведение противоречеше на външните сигнали за моногамия, но бетанците, изглежда, наистина се придържаха към своите символи. Но пък те имаха наистина голям избор. Обществото там определено не одобряваше носенето на фалшиви сигнали. „Това пречи на всички останали — беше й обяснила една бетанка. — Нали идеята е да елиминираме извратената игра на отгатване.“ Честността им заслужаваше възхищение. Нищо чудно, че бяха толкова добри в науките. Като се вземеше всичко това предвид, реши Карийн, навярно сега тя щеше да е в състояние да проумее в известна степен понякога ужасяващо рационалната графиня Корделия Воркосиган, бетанка по произход. Но леля Корделия щеше да се прибере у дома чак за императорската сватба на Летния празник. Карийн въздъхна.

А после, когато Ворбар Султана изникна пред погледа й, забрави за дилемите на плътта. Беше вечер и великолепният залез рисуваше по облаците, докато совалката се снижаваше към космодрума. Градските светлини придаваха на привечерния пейзаж нещо вълшебно. Скъпите познати неща изникваха едно след друго пред погледа й — извиващата се река, истинска река след мизерните фонтани в подземния свят на бетанците, големите мостове — възпяващата ги народна песен на четири езика зазвуча в главата й, — основните монорелсови линии… после приземяването и финалният вой, когато совалката спря на пистата. „У дома, у дома, вече съм си у дома!“ Едва се сдържаше да не разблъска бавните стари хора пред себе си. Но ето че най-после се измъкна — през свързващия ръкав, после през лабиринта от коридори. „Дали ще ме чакат? Всички ли са тук?“

Не я разочароваха. Всичките бяха тук, до последния, цял взвод, заели най-доброто място до колоните, възможно най-близо до изхода — мама, стиснала огромен букет цветя, Оливия, вдигнала над главата си голям цветен плакат, украсен с шарени панделки, който гласеше „ДОБРЕ ДОШЛА У ДОМА, КАРИЙН!“, Мартя, която заподскача възбудено, когато я видя, Делия, която изглеждаше толкова сдържана и зряла, и самият татко, все още облечен в непарадната си зелена униформа, явно дошъл направо от кабинета си в щаба, който се подпираше на бастуна си и се смееше. Груповата прегръдка разтопи болното от носталгия сърце на Карийн, нищо че плакатът се нагърчи, а цветята се смачкаха. Оливия се кискаше, Мартя пищеше от радост и дори татко изтри с ръка насълзените си очи. Другите пътници ги зяпаха — онези от мъжки пол с копнеж. Русият командоски отряд на комодор Куделка, както обичаха да се шегуват младите офицери от щаба. Тя се зачуди дали Мартя и Оливия продължават да ги тормозят нарочно. Бедните момчета полагаха неимоверни усилия да се предадат, но досега нито една от сестрите не беше пожелала да вземе пленници, с изключение на Делия, която явно бе довела до капитулация комарския приятел на Майлс по време на Зимния празник — цял комодор от ИмпСи, представете си! Карийн нямаше търпение да се прибират вкъщи и да научи всички подробности около годежа.

Като говореха всички едновременно, освен татко, който се беше отказал още преди години и сега само слушаше доволно, се отправиха да приберат багажа на Карийн и после към наземната кола. Татко и мама явно бяха заели за случая огромната кола на лорд Воркосиган, в комплект с гвардеец Пим, който да шофира, така че всички да се поберат в задното й отделение. Пим я поздрави сърдечно с добре дошла от свое име и от името на господаря си, струпа куфарите й на седалката до себе си и колата потегли.

— Мислех, че ще се прибереш, облечена в един от онези бетански саронги тип монокини — подразни я Мартя, когато колата напусна космодрума и се отправи към дома.

— Имах такова намерение. — Карийн скри ухиленото си лице в огромния букет, който изпълваше ръцете й. — Но тук е малко студено за такова облекло.

— Ама ти наистина ли си носила такива саронги на Бета?

За щастие, преди Карийн да бъде принудена или да отговори, или да се направи на разсеяна, се намеси Оливия.

— Като видях колата на лорд Воркосиган, помислих, че може и лорд Марк да се прибира заедно с тебе, но мама каза, че не било така. Няма ли да дойде за сватбата?

— О, ще дойде. Той всъщност тръгна от Бета преди мен, но по пътя смяташе да спре на Ескобар, за да… — тя се поколеба — по някаква своя работа. — В действителност Марк беше отишъл да си набави лекарства за отслабване, по-силни от онези, които бетанската му терапевтка беше склонна да му предпише, от една клиника на избягали от Джаксън Хол лекари, в която Марк имаше финансово участие. Без съмнение щеше едновременно с това да провери как върви и бизнесът на клиниката, така че не беше излъгала съвсем.

Двамата за малко да се скарат сериозно за пръв път по повод на това му съмнително решение, но, трябваше да признае Карийн, решението наистина си беше негово. Въпросите на телесния контрол бяха близо до същината на най-дълбоките му проблеми, а тя беше развила инстинкт — а ако не се самозаблуждаваше, и нещо повече — за това кога може да го притиска за негово добро. И кога просто да изчака и да остави Марк да се бори сам със себе си. Беше се ползвала с донякъде ужасяващата привилегия да наблюдава и слуша, през изминалата година, как терапевтката му го обработва. Беше имала и вълнуващата възможност да участва лично, под наблюдението на терапевтката, в процеса на частично подобрение, което Марк беше постигнал. И да научи, че любовта има и по-важни страни от неудържимото физическо влечение — доверието например. И търпението. И, доста парадоксално, но и повече от задължително в случая на Марк, известна хладна и строга автономност. Отне й месеци, докато проумее последното. И нямаше намерение да обяснява всичко това на шумното си, обичано и склонно на хапливи закачки семейство.

— Станали сте добри приятели… — рече подканящо майка й.

— Той имаше нужда от приятел. — „Отчаяно.“

— Да, ама не сте ли и нещо повече от приятели? — Мартя нямаше нужното търпение да подпитва отдалеч, винаги предпочиташе да е наясно с всичко.

— Докато беше тук миналата година, ми се струваше, че си е паднал по теб — отбеляза Делия. — А на Бета сте били непрекъснато заедно. Да не би да си загубила интерес?

Оливия добави:

— Предполагам, че е достатъчно умен, за да е интересен — имам предвид, че е близнак на Майлс, няма как да не е умен — но на мен ми се стори малко зловещ.

Карийн застина. „И теб ако са те клонирали като роб, ако са те отгледали терористи, обучавали те да бъдеш убиец, посредством методи, равняващи се на физическо и психическо изтезание, и ти се е наложило да убиеш хора, за да избягаш, сигурно и ти би изглеждала малко зловеща.“ Марк не беше чак зловещ и това му правеше чест. Марк изграждаше самия себе си от нулата, полагайки огромни усилия, които не ставаха по-малко героични от факта, че в голямата си част оставаха невидими за външния наблюдател. Представи си как се опитва да обясни това на Оливия или Мартя, и се отказа. Делия… не, дори и на Делия не. Само да споменеше на разчетворената му личност, всяка част от която беше полуавтономна и си имаше собствен прякор, и разговорът моменталически щеше да се сгромоляса до точката на замръзване и да си остане там. Да им опише удивителния начин, по който всички тези подличности бяха работили заедно, за да подкрепят крехката структура на съзнанието му, едва ли би зарадвало семейство бараярци, които явно опипваха почвата за приемлив зет.

— Спокойно, момичета — намеси се баща й в полумрака на колата, с което си спечели благодарността на Карийн. После обаче добави: — Все пак, ако има вероятност да ни се изтърси някой Баба от страна на семейство Воркосиган, би било добре да ме предупредиш предварително, така че да се подготвя душевно за шока. Майлс познавам, откакто се помня. Марк… е друго нещо.

Толкова ли не можеха да си представят друга роля за един мъж в живота й освен тази на потенциален съпруг? Карийн изобщо не беше уверена, че Марк е потенциален съпруг. Той все още се бореше да се превърне в потенциално човешко същество. Всичко й се беше струвало толкова ясно на Бета. А сега почти физически усещаше лепливото съмнение, надигащо се около нея. Определено се радваше, че е свалила обиците си.

— Прав си — честно отговори тя.

— А. — Баща й се отпусна назад, очевидно с олекнало сърце.

— Той наистина ли е надебелял още повече на Бета? — жизнерадостно попита Оливия. — Как бетанският му терапевт е допуснал такова нещо? Нали точно това се предполага, че лекуват? Искам да кажа, че той си беше дебел още преди да замине за колонията.

Карийн се удържа да не си заскубе косите, или още по-добре, косите на Оливия.

— Ти пък откъде си го чула това?

— Мама каза, че лейди Корделия й казала, че майка й й казала — изреди Оливия брънките на веригата от клюки. — Когато беше тук на Зимния празник за годежа на Грегор.

През изминалата година бабата на Марк беше играла ролята на добрата бетанска фея за двамата объркани бараярски студенти. Карийн си бе давала сметка, че жената е източник, от който загрижената й дъщеря черпи информация за клонирания си син, когото почти не познаваше, при това с онази особена откровеност, възможна само между две бетанки — леля Нейсмит често споменаваше за съобщенията, които беше изпратила или получила, и им предаваше поздрави и новини от Бараяр. Виж, за възможността леля Корделия да е говорила с мама не се беше сетила, осъзна Карийн. В края на краищата леля Корделия живееше на Сергияр, а мама тук… Осъзна, че трескаво пресмята назад датите, сравнявайки календара на двете планети. Бяха ли двамата с Марк станали вече любовници по времето на бараярския Зимен празник, когато Арал и Корделия Воркосиган за последен път се бяха прибирали у дома? Не, уф! Каквото и да знаеше леля Корделия сега, не го беше знаела тогава.

— Мислех, че бетанците могат да променят химията на мозъка ти както си поискат — каза Мартя — Не могат ли просто да го направят нормален — хоп, и готово? Защо става толкова бавно?

— Точно в това е проблемът — каза Карийн. — През по-голямата част от живота си Марк е бил манипулиран, както тялото, така и психиката му, от други хора. Нужно му е време, за да реши кой е сега, когато не го тъпчат с разни химикали. Време да си изгради основа, както се изразява терапевтката му. Става му Нещо, когато някой заговори за лекарства, ако ме разбирате. — Макар това явно да не важеше за онези, които му бяха намерили бегълците от Джаксън Хол. — Когато се почувства готов… както и да е, няма значение.

— Терапията му постигна ли въобще някакъв резултат? — тревожно попита майка й.

— О, да, има голям напредък — отвърна Карийн, доволна, че най-после може да каже за Марк и нещо хубаво.

— Какъв по-точно? — попита озадачено майка й.

Карийн си представи как изтърсва: „Ами напълно се възстанови от причинената си от изтезанията импотентност и беше обучен как да бъде нежен и внимателен любовник. Терапевтката му казва, че страшно се гордее с него, а Сръдльо е направо в екстаз. Лакомника можеше да се превърне в разумен почитател на добрата храна, ако не беше асимилиран от Ревльо, за да задоволи нуждите му, и именно аз се сетих, че точно на това се дължи прекаляването с храна. Терапевтката на Марк ме поздрави за прозрението и ми връчи цял куп каталози за пет различни бетански учебни програми за терапевти, като каза, че ще ми съдейства за стипендия, ако проявя интерес. Още не е съвсем наясно какво да прави с Убиец, но мен Убиец не ме притеснява. С Ревльо обаче не мога да се справя. Та това е напредъкът ни за една година. А, да, и на фона на целия този личен стрес и напрежение Марк завърши първи в курса си в онова негово елитно училище по финанси, ако някой се интересува.“

— Доста сложно е за обяснение — успя да измърмори накрая.

Време беше да смени темата. Сигурно имаше и нечии други любовни забежки, които да бъдат подложени на публична дисекция.

— Делия! Твоят комарски комодор познава ли се с годеницата на Грегор? Ти срещна ли се вече с нея?

Делия се изпъчи.

— Да, Дъв се познава с Лайза още от Комар. Имали са някои общи… академични интереси.

Мартя вметна напевно:

— Тя е сладка, мъничка и пухкава. Има страхотни синьо-зелени очи и смята да наложи модата на сутиените с подплънки. За твой късмет. Сложи ли някой и друг килограм тази година?

— Всички се запознахме с Лайза — намеси се мама преди темата да се е изродила в саркастични нападки. — Изглежда много приятна жена. Много интелигентна.

— Да — потвърди Делия и метна презрителен поглед към Мартя. — С Дъв се надяваме Грегор да не пилее способностите й в светски обязаности, макар че ще й се наложи да се занимава и с това, разбира се. Учила е икономика на Комар. Според Дъв спокойно би могла да ръководи някоя от министерските комисии, стига да й позволят. Ако не друго, поне старите вори няма как да я изтикат в ъгъла като кобила за разплод. Грегор и Лайза вече се погрижиха да се разчуе, макар и неофициално, че възнамеряват да използват утробни репликатори за бебетата си.

— Традиционалистите по горните етажи на властта не им ли създават проблеми в това отношение? — попита Карийн.

— Грегор каза, че ако го направят, щял да ги изпрати да спорят по въпроса с лейди Корделия. — Мартя се изкиска. — Стига да посмеят.

— Тя ще им връчи собствените им глави на подноси, ако се опитат — бодро рече баща й. — И те много добре знаят, че е способна да го направи. Пък и самите ние бихме могли да помогнем, като посочим Карийн и Оливия. Те са живо доказателство за добрите резултати, които дават репликаторите.

Карийн се ухили. Усмивката на Оливия беше с няколко градуса по-хладна. Демографията на собственото им семейство отразяваше появата на тази галактическа технология в света на Бараяр — Куделка бяха сред първите обикновени бараярци, доверили се на новия метод за износване на бременността, чрез който се бяха появили на бял свят двете им по-малки дъщери. Да ги представят наляво и надясно като някакви земеделски продукти, спечелили награда на окръжен панаир, по някое време беше станало твърде досадно, но Карийн предпочиташе да мисли за това като за служба в полза на обществото. Напоследък се случваше значително по-рядко, защото технологията се използваше все по-масово, предимно в големите градове и от онези, които можеха да си го позволят финансово. За пръв път се запита как ли са се чувствали сестрите, служили за сравнение — Делия и Мартя.

— Какво мислят комарците за сватбата? Твоят Дъв казва ли нещо? — попита тя Делия.

— Приемат го със смесени чувства, но какво друго може да се очаква от един завладян свят? Империята смята да пусне в обръщение цялата позитивна пропаганда, която успее да измисли, разбира се. Даже дотам да повторят сватбата на Комар според комарските традиции. Лайза и Грегор направо да ги ожалиш. Всички годишни отпуски в ИмпСи са отменени до след втората церемония, което означава, че сватбените ни планове с Дъв ще трябва да почакат. — Тя въздъхна дълбоко. — Все пак предпочитам да получа цялото му внимание, дори да трябва да почакам за тази цел. Той прави всичко възможно да навлезе бързо в работата си, да, но след като е първият комарец, оглавяващ Комарския отдел, всички очи в Империята са вперени в него. Особено ако нещо се обърка. — Тя направи гримаса. — Нали се сещате чия глава ще е на подноса тогава?

Делия се беше променила през изтеклата година. Последния път, когато бяха говорили за събитията в Империята, разговорът се беше въртял около това какво да облекат — не че координирането на цветовете при сестрите Куделка не беше предизвикателство, само по себе си достойно за военен стратег. Карийн си помисли, че току-виж харесала този Дъв Галени. Зет, хм. Трябваше да свикне с тази представа.

Миг по-късно колата зави зад последния ъгъл и тя видя родния си дом. Къщата на семейство Куделка беше последната на пресечка, застроена с високи жилищни кооперации — просторна триетажна сграда с множество прозорци, гледащи към оформен като полумесец парк, точно в центъра на столицата и на няма и пет-шест пресечки от замъка Воркосиган. Родителите й я бяха купили преди двадесет и пет години, когато баща й бил личен адютант на регента, а майка им тъкмо била напуснала службата си в ИмпСи като телохранител на Грегор и доведената му майка лейди Корделия, за да износи и роди Делия. Карийн и да искаше, не можеше да изчисли колко се е вдигнала цената й оттогава, макар да се обзалагаше, че за Марк това би било детска игра. И чисто теоретично упражнение — кой би си помислил да продаде милата й къща, колкото и да скърцаше вече от старост? Тя изскочи радостно от колата.

* * *

Чак късно вечерта Карийн издебна подходящ момент да поговори насаме с родителите си. Най-напред трябваше да разопаковат багажа й, да се раздадат подаръците и да разчисти стаята си от боклуците, които сестрите й безмилостно бяха трупали там цяла година. После дойде ред на семейната вечеря, на която бяха поканени и трите й най-добри приятелки от старото време. Всички бъбреха без спирачка, с изключение на татко, разбира се, който отпиваше от виното си и изглеждаше доволен като стар котарак от факта, че седи на една маса с осем жени. Сред цялото това камуфлажно бърборене Карийн лека-полека си даде сметка, че скрива зад параван от мълчание нещата, които бяха от най-голямо и спешно значение за нея. Странно чувство.

Сега седеше в крайчеца на леглото на родителите си, докато те се приготвяха за лягане. Мама правеше обичайните си изометрични упражнения, както ги беше правила всяка вечер, откакто се помнеше Карийн. Дори след две раждания и натрупалите се години, все още имаше мускулния тонус на атлет. Татко докуцука през стаята и подпря бастуна с прибраната в него сабя до своята страна на леглото, седна тромаво и се загледа усмихнато в мама. Косата му беше съвсем посивяла, забеляза Карийн. Сплетената грива на мама все още пазеше естествения си светлокестеняв цвят, макар и с едва доловим сребрист оттенък. Несръчните ръце на татко се заеха с нелеката задача да свалят полуботушите му. Очите на Карийн срещаха трудности с реадаптирането. Бараярците в средата на петдесетте си години изглеждаха така, както бетанците изглеждаха на седемдесет и даже на осемдесет, а нейните родители бяха имали трудна младост, преминала в служба и военни стълкновения. Карийн се изкашля и с бодра усмивка почна:

— Колкото до следващата учебна година…

— Ще продължиш в Окръжния университет, нали? — каза мама, набра се бавно на лоста, монтиран на подпори под тавана, повдигна крака хоризонтално пред себе си и ги задържа така, докато преброи наум до двайсет. — Не сме отделяли цял живот от залъка си, за да ти осигурим галактическо образование, а ти да го зарежеш наполовина. Би било ужасно.

— О, да, искам да продължа. Искам да се върна на Бета. — Така, каза го.

Кратко мълчание. После татко каза жаловито:

— Но ти тъкмо се прибра у дома, миличко.

— И се радвам, че съм тук — увери го тя. — Радвам се да ви видя всичките. Просто си мислех, че… че е време да си планирам нещата. Като прекрасно си давам сметка какво искам от вас…

— Време да започнеш кампания? — вдигна вежди татко.

Тя овладя раздразнението си. Да не беше някое малко момиченце, което врънка родителите си за пони! Ставаше въпрос за целия й живот.

— Време да планирам. Сериозно.

Мама каза бавно, може би защото обмисляше внимателно думите си, а може би защото се набираше на лоста:

— Избрала ли си какво да учиш този път? Нещата, които си избра миналата година, изглеждаха малко… необичайни.

— Справих се добре по всички предмети — побърза да се защити Карийн.

— По всичките четиринайсет абсолютно несвързани един с друг учебни курсове — измърмори татко. — Вярно е.

— Имаше толкова голям избор.

— Голям избор има и във Ворбар Султана — посочи мама. — Повече, отколкото би могла да научиш за няколко живота, дори да са дълги колкото на бетанците. И таксите са значително по-ниски.

„Но Марк няма да е във Ворбар Султана. А на Бета.“

— Терапевтката на Марк спомена за някаква стипендия в нейната област.

— Това ли е най-новият ти интерес? — попита татко. — Психоинженерството?

— Не съм сигурна — искрено отговори тя. — Наистина е интересно, както го практикуват на Бета поне. — Но дали я пленяваше психологията по принцип, или само приложението й върху психиката на Марк? Не би могла да отговори на този въпрос. Е… може пък и да можеше. Само дето отговорът не й харесваше особено.

— Няма съмнение — каза мама, — че всяко галактическо образование, било то медицинско или техническо, ще ти послужи добре тук. Стига да успееш да се спреш върху една определена специалност достатъчно дълго, за да… Проблемът е в парите, мила. Ако не беше стипендията, която ти отпусна лейди Корделия, щяхме само да си мечтаем да учиш извън планетата. А доколкото знам, стипендията за следващата година вече е дадена на друго момиче.

— Не съм и очаквала да я молите за още. Тя вече направи предостатъчно за мен. Но има възможност да ми отпуснат бетанска стипендия. А бих могла и да поработя това лято. Това, плюс сумата, която и без това щяхте да похарчите за Окръжния университет… не бихте очаквали нещо толкова незначително като парите да спре лорд Майлс например, нали?

— Не бих очаквал и плазмен преграден огън да спре Майлс. — Татко се ухили. — Но той е, как да се изразя, особен случай.

За миг Карийн се запита какво ли захранва прословутия хъс на Майлс. Дали беше безадресният гняв, който подгряваше понастоящем и собствената й решителност? И колко точно гняв? Беше ли Марк, така болезнено чувствителен към всичко свързано с близнака му, осъзнал нещо във връзка с Майлс, което убягваше на нея?

— Сигурна съм, че бихме могли да стигнем до някакво разрешение на проблема. Стига всички да положим усилия.

Мама и татко се спогледаха. Татко каза:

— Боя се, че в момента сме го позакъсали. С училищните такси на всички ви и боледуването на покойната баба Куделка… преди две години се наложи да ипотекираме къщата до морето.

Мама добави:

— Това лято сме решили да я дадем под наем. За целия сезон с изключение на една седмица. Преценихме, че при всичките събития около Летния празник едва ли ще ни остане време да отидем по за дълго в провинцията.

— А майка ти в момента води курс по самоотбрана за служителите в министерствата — добави татко. — Така че прави всичко по силите си, както виждаш. Боя се, че не са останали много източници на доходи, които вече да не сме пуснали в обръщение.

— Приятно ми е да преподавам — каза мама. Успокояваше ли го? После добави, като се обърна към Карийн: — И е по-добре, отколкото да погасим дълга, като продадем лятната къща, което доскоро изглеждаше твърде вероятно.

Да продадат къщата край морето, която беше центърът на детските й спомени? Карийн потръпна ужасено. Къщата на източното крайбрежие беше сватбен подарък на родителите й от самата лейди Алис Ворпатрил — нещо във връзка с това, че спасили нея и невръстния лорд Иван по време на войната за Претендентството. Карийн не беше предполагала, че имат такива финансови проблеми. Но сега, като си помислеше за бройката сестри преди нея и всичките им нужди… хм.

— Можеше да бъде и по-лошо — рече бодро татко. — Само си представи какво би било да издържам харема си в старите времена, когато зестрите са били задължителни!

Карийн се усмихна, както се очакваше от нея — баща й прибягваше до тази шега поне от петнайсет години, — и си отиде в стаята. Налагаше се да намери друго разрешение. И да разчита единствено на себе си.

* * *

Декорът на Зелената стая в императорския дворец удряше в земята обзавеждането на всяка друга конферентна зала, в която беше попадал Майлс. Старинната копринена дамаска по стените, тежките драперии и дебелите килими й придаваха смълчана, строга и някак подводна атмосфера, а изящният сервиз за чай върху инкрустирания бюфет оставяше пресованата храна в пластмасови съдинки, поднасяна на всяка средностатистическа военна сбирка, да му диша прахта. Лъчите на пролетното слънце струяха през прозорците и рисуваха по пода топли златни решетки. Майлс ги беше наблюдавал как пълзят с напредването на утрото.

Вездесъщият военен привкус бе осигурен от присъствието на трима мъже в униформа — полковник лорд Вортала Младши, шеф на специалния отряд към ИмпСи, комуто бе възложено да се грижи за сигурността на императорската сватба; капитан Иван Ворпатрил, послушно водещ бележки за лейди Алис Ворпатрил, същото, което би правил и като адютант на своя командир по време на военно съвещание в щаба, и комодор Дъв Галени, шеф на Комарския отдел в ИмпСи, който се готвеше за деня, когато голямото представление щеше да има втората си премиера на Комар. Майлс се чудеше дали Галени, четиридесетгодишен и сприхав по природа, не събира идеи за собствената си сватба с Делия Куделка, или чувството му за самосъхранение е достатъчно силно, за да се сниши и да остави всичко на високо компетентните, или по-точно твърдоглави, жени от семейство Куделка. Цели пет. Майлс би предложил на Дъв убежище в замъка Воркосиган, само че момичетата веднага биха го открили там.

Грегор и Лайза, изглежда, се справяха добре засега. Император Грегор, в средата на трийсетте, беше висок и слаб, мургав и сдържан. Доктор Лайза Тоскана беше дребна, с пепеляворуси къдрици и синьо-зелени очи, които често се присвиваха развеселено, и фигурка, която, ако питаха Майлс, направо те зовеше да се метнеш отгоре й и да се заровиш там за през зимата. В което нямаше и намек за държавна измяна — той не завиждаше на Грегор за късмета му. Всъщност Майлс смяташе месеците на публични церемонии, които възпрепятстваха Грегор от въпросната консумация, за жестокост, близка до откровен садизъм. Ако, разбира се, наистина го възпрепятстваха…

Гласовете продължиха да жужат, а мислите на Майлс се отплеснаха още повече. Замечтано се запита къде двамата с Екатерин биха вдигнали собствената си бъдеща сватба. В балната зала на имението Воркосиган, в центъра на Империята? Залата можеше и да не побере достатъчно хора. А на това събитие той определено държеше да има свидетели. Или пък имаше политическото задължение, като наследник на негово графско височество баща си, да вдигне сватбата в столицата на окръг Воркосиган Хасадар? Модерната графска резиденция в Хасадар винаги му беше приличала повече на хотел, отколкото на дом, още повече заради съседството й с всички окръжни административни институции, които ограждаха централния градски площад. Най-романтично би се получило в къщата във Воркосиган Сърло, в градините край брега на Дългото езеро. Сватба на открито, да, на Екатерин това би й харесало. В известен смисъл сержант Ботари също би присъствал, както и генерал Пьотър. „Помислял ли си някога, че и за мен ще дойде този ден, дядо?“ Привлекателността на подобно решение би била в пряка зависимост от сезона, разбира се — в разгара на лятото би било великолепно, но едва ли щеше да е особено романтично под суграшицата в средата на зимата. Никак не беше сигурен, че ще успее да примами Екатерин до венчалния кръг преди есента, а да отлага церемонията до следващата пролет би било също толкова болезнено, колкото онова, през което Грегор минаваше в момента…

Лайза, седнала срещу Майлс на конферентната маса, отгърна следващия лист от програмата, хвърли му едно око и възкликна:

— Не може да говорите сериозно бе, хора!

Грегор, който седеше до нея, се стресна и се наведе да прочете какво пише в листа.

„О, сигурно сме стигнали до страница дванайсет.“ Майлс бързо се ориентира в дневния ред и се направи на съсредоточен.

Лейди Алис го изгледа хладно преди да насочи вниманието си към Лайза. Това половингодишно брачно изпитание, започнало с годежа на Зимния празник и на път да свърши с предстоящата сватба на Летния, беше лебедовата песен в службата на лейди Алис като официална домакиня на Грегор. Беше дала ясно да се разбере, че „всичко ще бъде направено според изискванията“.

Проблемът възникна, когато дойде ред да се уточни какво точно съдържат „изискванията“. Последната сватба на действащ император беше претупаното военновременно бракосъчетание на дядото на Грегор, император Ецар, и сестрата на починалия малко след това император Юри, известен под прозвището Лудия, което, по редица основателни исторически и естетически съображения, Алис не изгаряше от желание да вземе за пример. Повечето останали императори бяха били женени от години преди да седнат на трона. Преди Ецар човек трябваше да се върне двеста години назад, до сватбата на Влад Ворбара Мъдрия и лейди Ворлайтли, през най-безвкусно пищния архаичен период от времето на Изолацията.

— Наистина ли са накарали горката булка да се съблече чисто гола пред всичките гости на сватбата? — попита Лайза и посочи на Грегор обидния пасаж от историческата справка.

— О, Влад също е трябвало да се съблече — съвсем сериозно я увери Грегор. — Сватовете не биха допуснали да се измъкне. Било е нещо като проверка. В случай, че се появят някакви мутации при бъдещото поколение, всяка страна е държала да се знае, че вината не е в тяхната кръв.

— Този обичай до голяма степен отмря през последните години — отбеляза лейди Алис, — освен в някои от най-отдалечените окръзи и в определени езикови общности.

— Има предвид гръцките селяндури — услужливо обясни Иван на Лайза. Майка му се намръщи неодобрително при тази му изцепка.

Майлс се изкашля.

— Императорската сватба със сигурност ще съживи всички стари обичаи, които бъдат включени в церемонията. Лично аз бих предпочел този да не е един от тях.

— А бе, ти от майтап не разбираш ли? — каза Иван. — Аз пък мисля, че това би внесло известно оживление в сватбените церемонии. Би било по-добра примамка от надпиването.

— Последвано от надповръщане — промърмори Майлс. — Да не споменавам за вълнуващите, макар и малко откачени, ворски състезания по пълзене. Мисля, че ти спечели едно такова състезание навремето, нали, Иване?

— Учудвам се, че си спомняш. Нали обикновено ти пръв заспиваш под масата?

— Господа — студено каза лейди Алис. — Остава ни да прегледаме още много материал. И никой от вас двамата няма да си тръгне преди да сме приключили. — Остави последните си думи да повисят заплашително във въздуха, просто като намек, после продължи: — Идеята ми не беше да възпроизвеждаме съвсем точно този стар обичай, Лайза. Включих го в списъка, защото той наистина символизира нещо, което е от голямо културно значение за по-консервативните бараярци. Надявах се, че може да се спрем на една осъвременена версия, която да постигне същия психологически резултат.

Тъмните вежди на Дъв Галени се свиха.

— Да публикуваме резултатите от генетичното им сканиране? — предложи той.

Грегор се смръщи, но после стисна годеницата си за ръката и й се усмихна.

— Сигурен съм, че всичко при Лайза ще е наред.

— Естествено, че е наред — каза тя. — Родителите ми са ме изследвали още преди да ме сложат в утробния репликатор…

Грегор я целуна по дланта.

— Да, и се обзалагам, че си била най-сладкото ембрионче.

Тя му се ухили замаяно. Алис се усмихна едва-едва, в пристъп на краткотрайно снизхождение. Иван, изглежда, имаше проблеми със стомаха. Полковник Вортала, обучен в ИмпСи и натрупал многогодишен опит на столичната светска сцена, успя да запази разсеяно-безизразна физиономия. Галени не падна много по-долу от Вортала, с изключение на леката вдървеност в областта на гърба и раменете.

Майлс се възползва от този стратегически момент, за да се наведе през масата и да попита шепнешком Галени:

— Карийн се е прибрала, Делия каза ли ти?

Лицето на Галени се проясни.

— Да. Довечера ще се запознаем.

— Ще ми се да организирам нещо за добре дошла. Мислех дали да не поканя целия клан Куделка на вечеря тия дни. Проявяваш ли интерес?

— Ами да…

Грегор откъсна оглупелия си от любов поглед от Лайза и каза любезно:

— Благодаря ти, Дъв. Някой да има други идеи?

Явно нямаше желание да прави генетичната си карта обществено достояние. Майлс прехвърли наум няколко регионални варианта на стария обичай.

— Може да се направи като прием с ограничен достъп. Всяка група сватове, или които там решиш, че имат право на глас, плюс лекар по техен избор, ще посети бъдещия си зет или снаха съответно, сутринта преди сватбата, и ще бъде направен кратък медицински преглед. Всяка от делегациите публично ще обяви, че е удовлетворена от видяното, в подходящ за това момент по време на официалната церемония. Частна проверка, публично изявление. Ще бъдат обслужени едновременно свенливостта, честта и параноята.

— Тъкмо докторът ще ви даде успокоителните — посочи Иван, обзет от веселяшко настроение. — И без това дотогава вече ще чувствате остра нужда от тях.

— Благодаря, Иване — промърмори Грегор. — Много предвидливо от твоя страна.

Лайза успя само да кимне развеселено. Очите на лейди Алис се присвиха замислено.

— Грегор, Лайза? И двамата ли сте съгласни с предложението?

— Мен ме устройва — каза Грегор.

— Мисля, че родителите ми няма да имат нищо против да участват — потвърди и Лайза. — Хм… кой ще участва вместо твоите родители, Грегор?

— В сватбения кръг мястото им ще заемат граф и графиня Воркосиган, разбира се — каза Грегор. — Предполагам, че ще се нагърбят и с това… какво ще кажеш, Майлс?

— На майка ми и окото няма да й мигне — отвърна Майлс, — макар да не гарантирам, че ще си спести саркастичните забележки относно бараярските нрави. Колкото до баща ми…

Над масата надвисна политически обосновано мълчание. Всички гледаха Дъв Галени, чиито челюсти едва доловимо се стегнаха.

— Дъв, Лайза. — Лейди Алис тропна по полирания плот на масата със съвършено маникюрираните си нокти. — Комарската социополитическа реакция по този въпрос. Откровено, моля.

— Аз нямам никакви лични възражения срещу участието на граф Воркосиган — каза Лайза.

Галени въздъхна.

— Всяка… нееднозначност, която можем да избегнем, ще е добре дошла.

„Добре казано, Дъв. Имаш мая за политик.“

— С други думи, представата как Касапина на Комар оглежда голата им жертвена девица би била точно толкова привлекателна за комарците, колкото епидемия от чума например — вметна Майлс, понеже никой друг не би могъл. Е, Иван може би. На лейди Алис биха й трябвали още няколко секунди, за да изнамери учтив начин за изразяване на проблема. Галени му хвърли един умерено признателен поглед. — Напълно разбираемо — продължи Майлс. — Ако липсата на симетрия не е твърде очевидна, изпратете майка ми и лейди Алис като делегация от страна на Грегор, заедно например с една от братовчедките на майка му, принцеса Карийн. Бараярските традиционалисти ще се хванат, защото опазването на генома винаги се е смятало за женска работа.

Бараярците около масата изсумтяха в съгласие. Лейди Алис се усмихна и отметна точката.

Последва труден и продължителен дебат относно това дали двойката трябва да повтори клетвите си на всичките четири бараярски езика. После дойде ред на трийсетминутна дискусия как да се организира медийното отразяване — местното и галактическото, в която Майлс умело, и със силната поддръжка на Галени, успя да се измъкне от нови задачи, изискващи личното му участие. Лейди Алис отгърна на следващия лист и се намръщи.

— Между другото, Грегор, реши ли вече какво ще правиш по случая Ворбретен?

Грегор поклати глава.

— Засега избягвам всякакви публични изказвания по този въпрос. Поне докато Съветът на графовете продължава да си блъска главата с него. Накъдето и да се наклонят везните обаче, апелативната молба на загубилия без съмнение ще кацне в скута ми минути след като Съветът произнесе решението си.

Майлс погледна объркано дневния ред пред себе си. Следващата точка беше „Разпределение на вечерите“.

— Случаят Ворбретен?

— Няма начин да не си чул за скандала… — започна лейди Алис. — О, да, тогава ти беше на Комар. Иван не ти ли разказа градските клюки? Бедният Рене. Цялото семейство е в паника.

— Да не би нещо да се е случило с Рене Ворбретен? — попита разтревожено Майлс.

Рене беше следвал в Академията два курса преди Майлс, и по всичко личеше, че върви по бляскавите стъпки на баща си. Комодор лорд Ворбретен си беше извоювал славата на един от най-доверените офицери в щаба на граф Арал Воркосиган, докато преди десетина години не го бе застигнала преждевременна, макар и героична смърт под сетагандански обстрел. След по-малко от година се беше споминал и старият граф Ворбретен — според някои от скръб по загубата на любимия си най-голям син и Рене бе принуден да се откаже от военната си кариера и да поеме графските си задължения към семейния окръг. Преди три години, след шеметна връзка, забавлявала от сърце цял Ворбар Султана, Рене се беше оженил за великолепната осемнадесетгодишна дъщеря на богатия лорд Воркерес. „Пари при пари отиват“, както казваха в провинцията.

— Ами… — каза Грегор. — И да, и не. Хм…

— Хм какво?

Лейди Алис въздъхна.

— Граф и графиня Ворбретен преценили, че е време да се заемат сериозно със семейните си задължения и съвсем разумно решили да използват утробен репликатор за първородния си син, така че евентуалните дефекти да бъдат отстранени още в ембриона. За която цел, разбира се, и двамата се подложили на генетично сканиране.

— И Рене е открил, че е мутант? — невярващо попита Майлс.

Високият, красив, атлетичен Рене? Рене, който говореше четири езика с модулиран баритон, който разтопяваше женските сърца и съпротивата на мъжете, който свиреше омайващо на три музикални инструмента и в добавка пееше като ангел? Рене, при вида на когото дори Иван скърцаше със зъби от завист?

— Не точно — отговори лейди Алис, — освен ако не броиш за дефект факта, че е една осма сетагандански гем.

— Боже! И кога е станало това?

— Сметката едва ли ще те затрудни — промърмори Иван.

— Зависи по чия линия е.

— По мъжка — каза лейди Алис. — За жалост.

Така. Дядото на Рене, седмият граф Ворбретен, наистина беше роден по време на сетаганданската окупация. Членовете на семейство Ворбретен, както и много бараярци, бяха направили необходимото, за да оцелеят…

— Значи прабабата на Рене е била колаборационистка. Или… е било нещо по-неприятно?

— Доколкото може да се вярва на малкото оцелели документи, които ИмпСи успя да изрови — каза Грегор, — вероятно се касае за доброволна и доста продължителна връзка с един — или повече — от висшите офицери гем, участвали в окупацията на окръга им. След толкова време е трудно да се каже дали е било любов, егоистичен интерес или опит да откупи безопасността на семейството си чрез единствената разменна монета, с която е разполагала.

— Може да е било и трите едновременно — каза лейди Алис. — Животът във военна зона не е просто нещо.

— Във всеки случай — каза Грегор, — по нищо не личи да е било резултат от изнасилване.

— А знае ли се кой от гем-лордовете е прадядото на Рене?

— Генетичната му карта може да се изпрати на Сетаганда и да се разбере, но доколкото знам, все още не е взето такова решение. Но това е по-скоро от академичен интерес. Извън… чисто академичната страна на въпроса остава фактът, че седмият граф Ворбретен не е бил син на шестия граф Ворбретен.

— От седмица в щаба го наричат Рене Гембретен — обади се Иван.

Грегор се намръщи.

— Не мога да повярвам, че от семейството са допуснали това да се разчуе — каза Майлс. — Или информацията е изтекла от другаде — от лекаря или медтехника.

— Хм, това е друга част от историята — каза Грегор. — Въобще не са имали намерение да го разгласяват. Но Рене казал на сестрите си и на брат си, защото преценил, че е редно да знаят, а младата графиня казала на родителите си. Накрая слухът стигнал до ушите на Сигюр Ворбретен, който е пряк потомък на по-малкия брат на шестия граф и по стечение на обстоятелствата зет на граф Борис Вормонкриеф. По някакъв начин Сигюр — в момента се гледа друго дело относно методите му — се добрал до копие от генетичната карта на Рене. А граф Вормонкриеф завел дело пред Съвета на графовете от името на зет си с искане графската титла и поземлените владения да бъдат присъдени на Сигюр. Та така стоят нещата понастоящем.

— Значи… Рене още ли е граф, или не? Съветът утвърди титлата му в негово присъствие, заедно с всичките необходими документи… самият аз присъствах, по дяволите. Не е задължително един граф да е син на предишния граф — имало е племенници, братовчеди, роднини по съребрена линия, случвало се е родът да бъде прекъснат нацяло поради измяна или война — някой сети ли се вече да се позове на лорд Полунощ, коня на петия граф Вортала? Щом един кон може да наследи графска титла, не виждам какви теоретически възражения може да има срещу един сетаганданец. При това само отчасти сетаганданец.

— Освен това се съмнявам бащата на лорд Полунощ да е бил женен за майка му — бодро отбеляза Иван.

— И двете страни са се позовали на този казус като прецедент, според последното, което чух — вметна лорд Вортала, самият той потомък на печално известния пети граф. — Едната, защото конят е бил утвърден за граф, другата, защото по-късно решението е било отменено.

Галени, който следеше с удивление разговора, поклати невярващо глава. Лайза загриза кокалчетата на пръстите си, явно с цел да предотврати издайническата извивка на устните си. Само очите й се присвиха леко.

— Как го приема Рене? — попита Майлс.

— Напоследък не се показва много в обществото — загрижено отговори лейди Алис.

— Аз… може да му се обадя.

— Би било добре — сериозно рече Грегор. — В съдебния иск на Сигюр е посочено цялото наследство на Рене, но той даде да се разбере, че е склонен да се задоволи само с графската титла и привилегиите, които вървят с нея. А предполагам, че част от собствеността на Рене идва по съребрена линия и нея никой не я оспорва.

— А междувременно — каза Алис — Сигюр прати съобщение до канцеларията ми, в което моли за полагащото му се място в сватбената процесия и полагането на клетва като граф Ворбретен. Рене пък ми прати съобщение с молба Сигюр да не бъде допуснат на церемониите, в случай че дотогава делото не е решено в негова полза. Е, Грегор? Кой от двамата ще постави ръцете си между Лайзините, когато я провъзгласят за императрица, ако дотогава Съветът на графовете не е произнесъл така нареченото си колективно решение?

Грегор потри носа си и присви очи.

— Не знам. Може да поканим и двамата. Като компромисен вариант.

— Двамата заедно? — каза лейди Алис и горната й устна потрепна възмутено. — Чувам, че страстите са се разгорещили. — После изгледа страховито Иван. — Подпомогнати от шегите, които някои малоумни особи си правят за сметка на една ситуация, която в действителност е особено болезнена за пряко засегнатите.

Иван понечи да се усмихне, после явно прецени, че идеята не е добра.

— Вярвам, че не биха опетнили с действията си едно толкова важно събитие — каза Грегор. — Особено ако апелативната им молба към мен все още е включена в дневния им ред. Май ще трябва да измисля някакъв начин да ги уведомя за това, съвсем тактично. Понастоящем обаче съм принуден да стоя настрани… — Погледът му падна върху Майлс. — А, лорд ревизор Воркосиган. Тази задача изглежда точно във вашата компетентност. Бихте ли имали грижата да напомните и на двамата за деликатното им положение, в случай че нещата в един или друг момент загрубеят?

Тъй като официалните служебни задължения на един имперски ревизор на практика се свеждаха до „Както кажеш, Грегор“, Майлс не можеше да спори по въпроса. Е, можеше да бъде и по-лошо. Потръпна при мисълта с колко ли още задачи щяха да са го натоварили досега, ако бе направил глупостта да не се яви на това съвещание.

— Да, сир — въздъхна той. — Ще се постарая.

— Скоро ще започнем да разпращаме официалните покани. Уведомете ме, ако има някаква промяна — каза лейди Алис и отгърна на последната страница. — О, имаш ли вече представа кога точно ще пристигнат родителите ти, Майлс?

— Мислех, че вие ще научите преди мен. Грегор?

— Два имперски кораба са на разположение на вицекраля — каза Грегор. — Ако на Сергияр не възникне някоя криза, която да ги забави, граф Воркосиган намекна, че би искал този път да се прибере навреме, а не като за последния Зимен празник.

— Заедно ли ще пътуват? Мислех, че майка ми може да си дойде по-рано, за да помогне на леля Алис — каза Майлс.

— Много обичам майка ти, Майлс — въздъхна лейди Алис, — но когато след годежа й предложих да си дойде по-рано и да ми помогне с приготовленията, тя каза, че ако имат ум в главите, Лайза и Грегор трябвало да избягат някъде и да си пристанат.

Както Грегор, така и Лайза, изглежда, силно се заинтригуваха от тази идея и стиснаха ръцете си под масата. Лейди Алис се намръщи неспокойно при този опасен лъх на непокорство.

Майлс се ухили.

— Ами да. Нали тя така е направила. В крайна сметка, при нея се е получило.

— Не мисля, че говореше сериозно, но с Корделия човек никога не знае. Направо е ужасяващо как тази тема събужда всичко бетанско у нея. Мога само да благодаря на бога, че в момента е на Сергияр. — Лейди Алис се навъси на листовете пред себе си и добави: — Фойерверки.

Майлс примигна, после осъзна, че думите й не са предсказание за вероятния резултат от сблъсъка между бетанската му майка и бараярската му леля, а последната — слава богу! — точка от днешния дневен ред.

— Да! — рече Грегор и се усмихна нетърпеливо.

Всички бараярци около масата, включително лейди Алис, се ободриха едновременно с него. Наследена народопсихологична страст към всичко, което правеше „бум“, вероятно.

— Кога да бъдат? — попита лейди Алис. — Разбира се, остава традиционната програма в деня на Летния празник, вечерта след Имперския военен парад. Искате ли да има фойерверки всяка от трите вечери, които делят парада от сватбата, както и вечерта на самата сватба?

— Дай да видя бюджета — каза Грегор на Иван. Иван го извика на дисплея и му го показа. — Хм. Нали не искаме хората да се преситят. Нека други организации, като общината на Ворбар Султана или Съвета на графовете да финансират фойерверките в трите междинни вечери. А бюджетът за следсватбеното шоу да се увеличи с петдесет процента, от личните ми средства на граф Ворбара.

— Ооо — одобрително рече Иван и вкара промените. — Чудно.

Майлс се протегна. Свършиха най-после.

— О, да, за малко да забравя — добави лейди Алис. — Ето ти твоя списък с вечерите, Майлс.

— Списъка ми с какво? — Той автоматично взе листа от ръката й.

— Грегор и Лайза получиха десетки покани за седмицата между парада и сватбата от най-различни организации, които биха искали да ги почетат — както и самите себе си, — като започнеш с Корпуса на имперските ветерани и стигнеш до Почитаемия орден на градските аптекари. И актьори. И агрономи. И адвокати. Да не споменавам останалите букви от азбуката. Много повече, отколкото Грегор и Лайза биха били в състояние да приемат, разбира се. Ще приемат най-важните, толкова, колкото успеят да вместят в програмата си, но оттам нататък ти ще поемеш щафетата като секундант на Грегор.

— Някой от тези хора поканил ли ме е всъщност, лично мен? — попита Майлс, като местеше очи надолу по списъка. — Или ги чака ужасна изненада? Не мога да изям всичко това!

— Изкуството иска жертви, момче! — ухили се Иван. — Твой дълг е да спасиш императора от преяждане.

— Ние, разбира се, ще ги уведомим. Може да се наложи да държиш и няколко кратки благодарствени речи, съобразени с професионалното поприще на домакините ти. А това — добави Алис — е твоят списък, Иване.

Ухилената физиономия на Иван помръкна, докато той се взираше в собствения си списък.

— Не предполагах, че в този проклет град има толкова много гилдии…

Една чудесна мисъл хрумна на Майлс — че може би ще успее да заведе Екатерин на една разумно подбрана селекция от въпросните вечери. Да, нека види лорд ревизор Воркосиган в действие. А нейната ведра и строга елегантност щеше да прибави немалко блясък към собствения му бляскав сан. Той изправи гръб, внезапно успокоен, сгъна листа на четири и го пъхна в туниката си.

— Не може ли Марк да отиде на някои от тези? — жално предложи Иван. — Дотогава ще се е върнал. Пък и той също е Воркосиган. И определено е с по-висок ранг от някакъв си Ворпатрил. Освен това яденето е по неговата част.

Веждите на Галени, се вдигнаха в неохотно съгласие с последната оценка, макар на лицето му да беше изписано сурово изумление в толкова чист вид, че бе достойно да влезе в учебниците. Майлс се запита дали и Галени не разсъждава в момента над факта, че другият забележителен талант на Марк са убийствата. „Поне не яде каквото убие.“

Майлс тъкмо се обръщаше да изгледа страховито братовчед си, но леля Алис го изпревари:

— Обуздай чувството си за хумор, ако обичаш. Лорд Марк не е нито секундант на императора, нито е имперски ревизор, нито има опит в деликатни ситуации като тази. А и въпреки всичко, което Арал и Корделия направиха за него миналата година, за повечето хора мястото му в семейството си остава спорно. Нито пък, както ми бе дадено да разбера, е достатъчно стабилен психически, за да го подлагаме на стреса, придружаващ подобни светски събития. Въпреки терапията му.

— Пошегувах се — измърмори в своя защита Иван. — Как очакваш да оживеем при цялата тази работа, ако не ни е позволено дори да се шегуваме от време на време?

— Ами стегни се малко — сряза го майка му.

С тези страховити думи съвещанието завърши.