Лоис Макмастър Бюджолд
Цивилна кампания (17)

Глава 17

Гвардеец Пим, леко задъхан, въведе Екатерин в преддверието, подръпна високата яка на туниката си и се усмихна по обичайния си дружелюбен начин.

— Добър ден, Пим — каза Екатерин. — Трябва да се видя с лорд Воркосиган.

— Да, мадам.

Онова „Да, милейди!“ в същото това преддверие, онази злополучна вечер, когато се обърка всичко, беше било грешка на езика, разкриваща много, със закъснение осъзна Екатерин. Не го беше забелязала тогава.

Пим настрои комуникатора на китката си.

— Милорд? Къде сте?

Откъм комуникатора се чу неясно тупване, после и приглушеният глас на Майлс:

— В таванското в северното крило. Защо?

— Мадам Ворсоасон е тук да ви види.

— Веднага слизам… не, чакай. — Кратка пауза. — Доведи я горе. Това тук ще й хареса, бас държа.

— Да, милорд. — Пим махна към задния вход. — Оттук. — Докато вървяха към малкия асансьор, добави: — Малкият Ники не е с вас днес, мадам?

— Да. — Сърцето й прескочи при мисълта, че трябва да обясни защо. Не каза нищо повече.

Асансьорът спря на петия етаж. Не беше стигнала дотук при онази първа, паметна обиколка на къщата. Последва Пим по един незастлан коридор, през две двойни врати, зад които се простираше огромно помещение с нисък таван, от единия до другия край на северното крило. Покривни греди, ръчно издялани от огромни дървета, се кръстосваха над главата й, с жълтеещ хоросан в междините. Портативни осветителни тела висяха от тях по протежение на два централни прохода, оформили се сред натрупаните на високи купчини вещи.

Част от тях бяха обичайните тавански боклуци — стари мебели и лампи, изхвърлени дори от жилищните помещения на прислугата, рамки на картини, петносани огледала, опаковани квадрати и правоъгълници, които може би съдържаха част от останалите без рамки платна, навити на рула гоблени. Още по-стари газени лампи и свещници. Тайнствени кутии от дърво, картон или облицовани с напукана кожа, очукани дървени сандъци с инициалите на отдавна мъртви хора, прогорени под заключалките им.

Другото беше по-интересно. Връзка ръждясали кавалерийски пики, обвити с избелели флагове в кафяво и сребърно, натикани в ръчно издялана стойка. Рамка със закачалки, на които висяха плътно една до друга гвардейски униформи, пак в кафяво и сребърно. Огромно количество конски такъми — седла, юзди и сбруи с ръждясали звънчета, разнищени пискюли, потъмнели сребърни обкови и олющени разноцветни мъниста, ръчно бродирани покривала и чулове за седлата със семейното „ВК“ и варианти на герба според интерпретацията на ръката, която ги бродирала. Десетки мечове и кинжали, забити в капаците на сандъците и раклите като стоманени букети.

Майлс, по риза, седеше сред боклуците в средата на едната пътечка, почти в дъното на дългото помещение, заобиколен от три отворени сандъка и няколко наполовина сортирани купчини документи. Единият от сандъците, явно току-що отворен, преливаше от всякакви излезли от употреба енергийни оръжия, чиито пълнители, надяваше се Екатерин, отдавна бяха изпразнени. Друг, по-малък сандък, изглежда, беше източникът на част от документите. Майлс вдигна глава и й се усмихна развълнувано.

— Нали ви казах, че таванските помещения си струва да се видят. Благодаря ти, Пим.

Пим кимна и се оттегли, като преди това не пропусна да отдаде чест на господаря си с кратък жест, който Екатерин вече разпознаваше като пожелание за късмет.

— Не сте преувеличавали — съгласи се Екатерин. Що за птица беше онова препарирано същество, което висеше с главата надолу в ъгъла и им се кокореше страховито със злобните си стъклени очи?

— Единственият път, когато качих Дъв Галени тук, той само дето не припадна. Пред очите ми се превърна в стария професор Галени и с часове, не — с дни, ми три сол на главата, задето не сме каталогизирали всичките тези боклуци. И досега се пени, направя ли грешката да му припомня за това. Човек би си помислил, че стаята за документи със специален климатик, която баща ми поръча да оборудват, ще е достатъчна. — Той й махна да се настани върху една дълга полирана ракла от орех.

Екатерин седна и му се усмихна мълчаливо. Би трябвало да му съобщи лошата новина и да си тръгне. Но той очевидно беше в настроение за разговори и й беше жал да го разстрои точно сега. Кога гласът му се беше превърнал в милувка за слуха й? Нека поприказва още малко…

— Както и да е, попадна ми нещо, което може да ви се стори интересно… — Ръката му посегна към някакъв предмет, покрит с дебело бяло платно, после махна към сандъка с оръжията. — Всъщност, и това е доста интересно, макар че е повече по частта на Ники. Харесва ли гротескното? Аз щях да го сметна за страхотна находка, когато бях на неговата възраст. Не знам как не съм го намерил… о, разбира се, дядо сигурно е бил прибрал ключовете. — Вдигна торба от грубо кафяво платно и сръчка с пръст съдържанието й. — Ако не се лъжа, вътре има сетагандански скалпове. Искате ли да ги видите?

— Да ги видя, може би. Да ги пипна — не.

Той отвори услужливо торбата и я поднесе към нея. Изсъхналите жълтеникави, подобни на пергамент ивици със запазили се тук-там кичури коса, наистина приличаха на човешки скалпове. Тя подсвирна оценяващо и попита:

— Дядо ви лично ли ги е взел?

— Хм, възможно е, макар да ми изглеждат твърде много за един-единствен човек, дори това да е генерал Пьотър. По-вероятно е партизаните му да са му ги носели като трофеи. Дотук добре, но какво е можел да направи с тях след това? Не е можел просто да ги изхвърли, все пак са били подаръци.

— Какво ще правите с тях?

Той сви рамене и върна торбата в сандъка.

— Ако Грегор реши да нанесе елегантна дипломатическа обида на Сетаганданската империя, което не влиза в плановете му понастоящем, може да им ги върнем с многословни извинения, предполагам. За друга употреба в момента не се сещам.

Затвори капака, разрови купчинката механични ключове до коляното си, откри нужния и заключи сандъка. Надигна се на колене, обърна една щайга с дъното нагоре пред Екатерин, сложи отгоре й покрития предмет и махна платното.

Беше красиво старо седло, подобно на старомодните кавалерийски модели, но по-леко, като за дама. По тъмната му кожа бяха щамповани листа и цветя със сложен рисунък. Зеленото кадифе на меката горна част беше силно протрито, изсъхнало и сцепено на места, така че ватата на подплънката прозираше в процепите. Кленови и маслинени листа, вдълбани в кожата и деликатно оцветени в по-тъмен тон, обвиваха в овал едно „В“, с по-малки „Б“ и „К“ от двете му страни. Бродерия с изненадващо ярки цветове повтаряше растителните мотиви и по чула.

— Трябва да има и юзда към него, но още не съм я открил — каза Майлс, плъзгайки пръсти по инициалите. — Било е на баба ми по бащина линия. Съпругата на генерал Пьотър, принцеса и графиня Оливия Ворбара Воркосиган. Явно доста го е използвала. Майка ми така и не се остави да я убедят в предимствата на ездата — аз пък така и не разбрах защо, — а и баща ми не е много запален по конете. Така че се падна на дядо да ме научи и да запази жива традицията. Но след като пораснах, рядко ми оставаше време да я поддържам. Не казахте ли, че яздите?

— Не съм яздила от дете. Баба ми ми купи пони — макар да подозирам, че го е купила колкото заради мен, толкова и за да си осигури тор за градината. Родителите ми нямаха място за него в града. Беше дебело и злонравно, но аз направо го обожавах. — Екатерин се усмихна на спомена. — Рядко използвах седло.

— Мислех си дали да не го дам на поправка, така че отново да влезе в употреба.

— Употреба? Мястото му определено е в някой музей! Ръчно изработено… сто процента оригинално… с историческа стойност… дори не ми се мисли до каква цена може да стигне на един търг!

— Ааа… същото каза и Дъв. Не е било просто ръчно изработено, а по поръчка, специално за принцесата. Сигурно подарък от дядо ми. Представете си само онзи човек, не просто занаятчия, а творец, как подбира кожата, разкроява я, съшива я, вдълбава образите. Представям си го как втрива маслото в кожата и си мисли, че трудът на неговите ръце ще бъде използван от неговата графиня, ще предизвиква завист и възхищение у приятелките й и ще бъде част от… от това цялостно произведение на изкуството, какъвто е бил животът й. — Пръстът му се плъзна по листата около инициалите.

Оценката на Екатерин за стойността на седлото се покачваше главоломно, докато слушаше разказа му.

— Трябва най-напред да го дадете за оценка, за бога!

— Защо? За да го изложат в някой музей? Баба ми не се нуждае от такава оценка. Да го продам на някой колекционер, който трупа произведения на изкуството, сякаш са пари? Нека трупа пари, и без това хора от този сорт само това искат всъщност. Единственият колекционер, достоен за него, би бил някой лично вманиачен на тема принцесата-графиня, един от онези хора, които се влюбват отчаяно въпреки еднопосочния ход на времето. Не. Длъжен съм пред създателя му да го използвам по предназначение, за онова, за което той го е направил.

Уморената, отрудена домакиня в нея — пестеливата съпруга на Тиен — беше ужасена. Скритата някъде в гърдите й душа прозвъня като камбана в резонанс с думите на Майлс. Да. Точно така трябваше да бъде. Мястото на седлото беше под някоя елегантна дама, а не под стъклен похлупак. Градините трябваше да бъдат виждани, помирисвани, преброждани, плевени и прекопавани. И сто обективни мерки не даваха сбора от значението на една градина — правеше го единствено насладата на потребителите й. Само употребата й придаваше някакво значение. Откъде беше научил това Майлс? „Дори само за това бих могла да те обичам…“

— Така. — Той се ухили в отговор на усмивката й и си пое дълбоко дъх. — Бог ми е свидетел, че трябва да се заема с някакви физически упражнения, иначе цялата тази кулинарна дипломация, с която се занимавам напоследък, ще обезсмисли опитите на Марк да се разграничи от мен. В града има няколко парка с алеи за езда. Само че не е много забавно да яздиш сам. Дали бихте желали да ми правите компания? — попита той и примигна донякъде безхитростно.

— Много бих искала — искрено отговори тя, — но не мога. — По очите му видя как в главата му изникват дузина контрааргументи, готови да щурмуват пролуката във вражеската линия. Вдигна ръка преди да ги е изрекъл на глас. Трябваше да сложи край на тази разглезваща я доза фалшиво щастие преди то да е прекършило волята й. Принуденото й съглашение с Василий й позволяваше само да вкуси от Майлс, а не да му се наслади до насита. Не да се натъпче до пръсване… Обратно към грубата реалност. — Изникна нещо ново. Василий Ворсоасон и брат ми Хюго дойдоха да ме видят вчера. Подтикнати, очевидно, от едно противно писмо с автор Алексей Вормонкриеф.

И заразказва накратко за посещението им. Майлс я слушаше внимателно, с безизразно лице. Като никога не я прекъсна.

— Обяснихте ли им как стоят нещата? — бавно попита той, когато тя поспря, за да си поеме дъх.

— Опитах се. И само се вбесих, защото те просто… не обърнаха внимание на думите ми и предпочетоха да вярват на противните клюки, внушени им от онзи глупак Алексей. Хюго искрено се тревожи за мен, предполагам, но Василий е затънал до гуша в криворазбрания си семеен дълг и преувеличените си представи за декадентската развала на столицата.

— Ааа — тихо отрони Майлс. — Романтик, разбирам.

— Майлс, те бяха готови да отведат Ники веднага! А аз нямам никакво законово основание да се боря за попечителство. Дори да изправя Василий пред окръжния съд в окръг Ворбретен, не бих могла да докажа, че е неподходящ за настойник… защото не е такъв. Просто е твърде лековерен. Но се сетих — със закъснение, едва снощи — за новия статут на Ники във връзка със съображенията за сигурност. Дали от ИмпСи не биха направили нещо, за да спрат Василий?

Майлс се намръщи и веждите му се свъсиха.

— Вероятно… не. Не е като да иска да отведе Ники извън планетата. От ИмпСи няма да имат възражения, ако Ники отиде да живее във военна база — нещо повече, навярно биха го сметнали за по-безопасно място, както от къщата на вуйчо ви, така и от замъка Воркосиган. По-анонимно. Не мисля, че биха се зарадвали и на един съдебен процес, който отново да привлече вниманието към комарската афера.

— Биха ли направили нещо, за да не се стига дотам? И в чия полза?

Той издиша замислено през зъби.

— Във ваша, ако ги помоля, но ще бъде напълно в техен стил да го направят по начин, който да поддържа максимално параванната история — а именно като такава определят слуховете за убийството малките им еднопистови мозъчета, както ме уведомиха преди няколко дни. Не смея да се намесвам — само ще влоша положението. Чудя се дали някой… чудя се дали някой е предвидил това?

— Знам, че Алексей дърпа конците на Василий. Мислите ли, че някой дърпа конците на Алексей и се опитва да ви подмами към някакъв самоунищожителен публичен ход? — А това би превърнало нея в последната брънка от веригата, посредством която тайният враг на Майлс се опитваше да го изкара на незащитима позиция. Извод, от който я побиха тръпки. Но само ако тя — и Майлс — реагираха така, както очакваше врагът.

— Аз… хм. Възможно е. — Продължи да мръщи чело. — Много по-добре ще е вуйчо ви да изясни нещата вътре в семейството. Все още ли го очаквате да се прибере от Комар преди сватбата?

— Да, но само ако неговите така наречени „дребни технически подробности“ не се окажат много по-сложни, отколкото очакваше преди да замине.

Майлс изкриви лице в израз на съпричастност и разбиране.

— Значи в такъв случай няма гаранции. — Замълча за миг. — Окръг Ворбретен, а? Ако се стигне дотам, Рене Ворбретен ми дължи услуга и мога без много шум да го накарам да, ъъ, да уреди нещата. Може да прескочите окръжния съд и да се обърнете директно към него. Което ще ни спести и намесата на ИмпСи. Това, разбира се, няма да свърши работа, ако Сигюр спечели графската титла на окръг Ворбретен.

— Не искам да се стига дотам. Ники и без това си има достатъчно тревоги. Не искам да го товаря допълнително. — Седеше напрегната и трепереща, дали от страх или гняв, или от отровната им комбинация, й беше трудно да прецени.

Майлс се изправи, приближи се и седна предпазливо до нея на ореховата ракла, после я погледна изпитателно.

— По един или друг начин накрая всичко ще си дойде на мястото. След два дни предстои гласуването на двата иска за наследство в Съвета на графовете. Мине ли вотът, ще изчезне и политическата мотивация да се вдига шум около обвинението срещу мен, и цялата тази история ще започне да заглъхва. — Това щеше да прозвучи много утешително, ако не беше добавил: — Поне така се надявам.

— Не трябваше да предлагам карантината ви да трае, докато свърши годината ми на траур. Първо трябваше да изпробвам Василий със Зимния празник. Сетих се твърде късно. Не мога обаче да рискувам Ники, просто не мога. Преживяхме твърде много, за да го изгубя сега.

— Мисля, че инстинктите ви водят добре. Дядо ми обичаше да цитира една кавалерийска поговорка: „Трябва да прекосиш тежкия терен възможно най-леко“. Просто ще се снишим за известно време, така че да не тревожим бедния Василий. А когато вуйчо ви се върне, ще му обясним как стоят нещата. — Той я погледна косо. — Или пък може просто да не се виждаме за една година.

— Това би ми било изключително неприятно — призна тя.

— Е, значи този вариант го изключваме. — Той се усмихна.

— Но аз дадох дума, Майлс. Не исках, но го направих.

— Били сте принудена. Тактическото отстъпление не е лоша стратегия при изненадваща атака. Първо трябва да оцелееш. След това да избереш свой терен за битка. И след това да контраатакуваш.

По някакъв начин, не благодарение на нея, бедрото му се беше озовало до нейното — не я докосваше съвсем, но тя усещаше топлината и твърдостта му дори през двата слоя плат — сивия и черния. Нямаше как да положи глава на рамото му за утеха, но би могла да плъзне ръка около кръста му и да отпусне буза на темето му. Би било приятно усещане, балсам за душата. „Не трябва да го правя.“

„Напротив, трябва. Сега и винаги…“ Не.

Майлс въздъхна.

— Поредният удар, нанесен ми от собствената ми репутация. А аз си мислех, че единствените хора, чието мнение означава нещо, сте вие с Ники и Грегор. Не се бях сетил за Василий.

— Аз също.

— Баща ми ми даде следната дефиниция — каза, че репутацията е онова, което другите хора знаят за теб, а честта е онова, което сам знаеш за себе си.

— Това ли имаше предвид Грегор, когато ви каза да говорите с него? Баща ви, изглежда, е мъдър човек. Бих искала да се запозная с него.

— И той иска да се запознае с вас. Разбира се, веднага след като ме снабди с дефиницията си, ме попита аз как се оценявам по отношение на честта и репутацията. Той има… има око за това.

— Мисля, че… знам какво е имал предвид. — Би могла да обвие пръсти около ръката му, която лежеше отпусната върху бедрото му толкова близо до нейната. Със сигурност би я усещала топла и насърчителна в дланта си… „И преди си предавала себе си от глад за физическа близост. Недей.“ — В деня, когато умря Тиен, аз се превърнах от човек, който е дал, и е спазвал, клетва до живот, в човек, който я е стъпкал в прахта и е продължил напред. Клетвата ми бе означавала страшно много за мен или поне… бях жертвала страшно много в замяна за нея. И досега не знам дали част от вината не е моя. Не мисля, че Тиен би се втурнал така глупашки навън онази нощ, ако не го бях изненадала с новината, че го напускам. — За миг замълча. Таванското помещение тънеше в тишина. Дебелите стари каменни зидове не пропускаха шумовете на града. — Не съм каквато бях преди. Не мога да се върна назад. Не ми харесва много онова, в което съм се превърнала. И все пак… удържам. Но нямам представа как да продължа. Никой никога не ми е давал карта на този път.

— А, да. Онзи път — каза Майлс. В гласа му нямаше и помен от недоумение — говореше като човек, който много добре знае за какво става въпрос.

— Към края единствено клетвата ми не беше станала на прах. Когато се опитах да поговоря за това с вуйна Вортис, тя ме успокои, че не съм направила нищо лошо, защото всички знаели, че Тиен е задник. Разбирате ли… това няма нищо общо с Тиен, бил той светец или чудовище. Ставаше въпрос за мен и за моята дума.

Той сви рамене.

— И какво толкова му е неразбираемото? За мен е повече от очевидно.

Тя обърна глава и сведе поглед към лицето му, извърнато към нея с израз на търпеливо любопитство. Да, той наистина разбираше… и в същото време не се опитваше да я успокои, като подценява тревогите й, нито като я убеждава, че са без значение. Усещането беше като да отвориш врата, за която си мислел, че води към килер, а тя ти разкрива нова земя, която се простира докъдето ти стига погледът. „Ооо.“

— Опитът ми показва — каза той, — че проблемът с клетвите от вида „по-добре да умра, отколкото да ги престъпя“ е, че в крайна сметка, при наличие на достатъчно време и ерозия, те разделят света на два вида хора — мъртви и клетвопрестъпници. Въпрос на оцеляване.

— Да — тихо се съгласи тя.

„Той знае. Знае всичко, чак до горчилката от съжаление за стореното или нестореното, която покрива разкаляното дъно на кладенеца, обитаван от душата. Откъде го знае?“

— Смърт пред безчестие. Е, поне никой няма основание да се оплаче, че съм нарушил реда им… Знаете ли… — Понечи да отклони поглед, после я погледна право в очите. Лицето му беше побледняло. — Не се оттеглих от ИмпСи точно по здравословни причини. Илян ме уволни. Защото бях фалшифицирал един доклад за пристъпите си.

— О! — каза тя. — Това не го знаех.

— Знам, че не сте го знаели. Не се хваля наляво и надясно с този факт, по очевидни причини. Така отчаяно се опитвах да запазя кариерата си — адмирал Нейсмит беше всичко за мен, животът, честта и до голяма степен идентичността ми — а вместо това я провалих. Не че сам не си бях постлал за това. Адмирал Нейсмит започна като лъжа, лъжа, която по-късно изкупих, като го превърнах в истинска личност. И сработваше наистина добре, за известно време. Малкият адмирал ми даваше всичко, което някога смятах, че искам. Скоро започнах да вярвам, че всички грехове могат да бъдат изкупени по този начин. Излъжи сега, пък после ще оправиш нещата. Същото, което се опитах да направя и с вас. Дори и любовта не е по-силна от навика, нали?

Сега тя наистина се осмели да плъзне ръка около кръста му. Нямаше причина и двамата да гладуват… За миг той застина като човек, който предлага храна на диво животно и се опитва да го примами към себе си. Тя дръпна смутено ръката си.

Екатерин си пое дъх и каза несмело:

— Навици. Да. Имам чувството, че съм наполовина осакатена от старите си рефлекси. — „Стари белези на ума.“ — Тиен… сякаш непрекъснато е само на една мисъл от мен. Дали смъртта му ще избледнее някога, как мислите?

Той не я погледна. Не смееше ли?

— Не мога да отговоря вместо вас. Моите собствени призраци вървят заедно с мен, неканени, но вездесъщи. Плътността им постепенно изтънява, или пък аз свиквам с тях. — Обходи с поглед таванското помещение, издиша шумно и добави: — Казвал ли съм ви как стана така, че убих дядо си? Великия генерал, оцелял след сетаганданците, Лудия Юри и всичко, което столетието е можело да хвърли отгоре му?

Тя отказа да се хване на въдицата и да реагира с какъвто там потрес заслужаваше според него драматичното му изявление, а само вдигна въпросително вежди.

— Разочаровах го до смърт — в деня, когато се провалих на приемните изпити за Академията и се простих с първата си възможност за военна кариера. Той умря същата нощ.

— И разбира се — сухо рече тя, — причината сте били вие. Няма начин да е имало нещо общо с факта, че дядо ви е бил кажи-речи на сто години.

— Да, да, знам. — Майлс вдигна рамене и я погледна изпитателно изпод тъмните си вежди. — Точно както вие знаете, че смъртта на Тиен беше злополука.

— Майлс — каза тя след дълга, замислена пауза — да не би да се опитваш да се надпреварваш с мен по призраци?

Думите й, изглежда, го потресоха и устните му се отвориха да отрекат възмутено, но в крайна сметка възмущението му се стопи до едно затихващо: „Ооо“. Той удари леко чело в рамото й, сякаш си блъскаше главата в стена. Когато отново заговори, накъсаният му глас не прикриваше съвсем добре искрената му тревога:

— Как можеш да ме търпиш? Дори аз не мога да се търпя!

„Мисля, че това беше истинската изповед. Изглежда, си стигнахме един на друг до дъното.“

— Шш. Шшш.

Сега той взе ръката й и пръстите му се свиха около нея с топлотата на прегръдка. Тя не се дръпна стреснато, макар че странна тръпка пролази по гръбнака й. „Да се подлагаш на глад не е ли също предателство, срещу самия себе си?“

— Ако използвам бетанската психологическа терминология на Карийн — каза тя леко задъхано, — имам Нещо във връзка с клетвите. Когато си станал имперски ревизор, отново си положил клетва. Въпреки че вече си бил престъпил една. Как го понесе?

— Ами… — Той се огледа разсеяно. — Когато са ти връчвали честта, не са ли ти дали от модела с бутон за рестартиране? Моят е ето тук — каза той и посочи към пъпа си.

Тя не можа да се сдържи — смехът си проби път с лакти през горчилката и отекна в ниския таван. Нещо вътре в нея, натегнато до точката на пречупване, се отпусна при този смях. Когато я караше да се смее така, беше като да пуснеш светлина и въздух до рани, които са прекалено черни и болезнени, за да ги докоснеш, а със светлината и въздуха идваше и надеждата за изцеление.

— За това ли служи? Не знаех.

Той се усмихна и отново хвана ръката й.

— Една много мъдра жена веднъж ми каза, че човек просто продължава напред. Не съм чувал добър съвет, който в крайна сметка да не се свежда до това. Дори и съветите на баща ми.

„Искам да бъда с теб винаги, така че да ме разсмиваш, докато не се почувствам добре.“ Той гледаше дланта й в своята, сякаш му се искаше да я целуне. Бяха достатъчно близо един до друг, за да усеща тя всяко негово и свое дихание, хармоничния им ритъм. Мълчанието се проточи. Беше дошла да се откаже от него, а не да го целува и гали… ако продължаваха в същия дух, щеше да направи точно това. Уханието му изпълваше ноздрите й, устата й, и сякаш нахлуваше с кръвта до всяка клетка на тялото й. Интимността на плътта изглеждаше лесна след много по-трудната интимност на умовете.

Накрая, с цената на неимоверно усилие, тя се отдръпна — и с навярно не по-малко усилие той пусна ръката й. Сърцето й препускаше като след крос. Каза, с надеждата, че гласът й звучи нормално:

— Значи според теб трябва да изчакаме вуйчо да се прибере и да се заеме с Василий. Наистина ли мислиш, че тази глупост е замислена като капан?

— На такъв мирише. Не съм съвсем сигурен обаче от каква дълбочина извира вонята. Възможно е да си имаме работа само с Алексей, който е решил да ме извади от състезанието.

— Но пък човек се замисля за това кои са приятелите на Алексей. Разбирам. — Опита да заговори делово: — Е, смяташ ли да заковеш Ришар и Сигюр в Съвета вдругиден?

— Има нещо в тази връзка, което трябва да ти кажа. — Погледна встрани, потупа устните си с пръст и я погледна отново. Все още се усмихваше, но очите му бяха сериозни, почти безизразни. — Струва ми се, че направих стратегическа грешка. Сигурно се досещаш, че Ришар Ворутиър се възползва от слуховете и се опита да ме принуди да гласувам за него?

— Помислих си, че нещо от този сорт може да е станало, зад кулисите — отвърна тя колебливо. — Но не предполагах, че е било толкова директно.

— Грубо всъщност. — Той се намръщи. — Тъй като изнудването не е сред любимите ми похвати, отвърнах на удара, като заложих цялото си влияние, доколкото го имам, на Доно.

— Браво!

Той се усмихна, но поклати глава.

— Двамата с Ришар се озовахме в безизходно положение. Ако той спечели графската титла, моето открито противопоставяне го принуждава, повече или по-малко, да изпълни заканата си, за което ще разполага и с правото, и с властта. Няма да действа незабавно — предполагам, че ще му трябват няколко седмици, докато набере съюзници и мобилизира ресурсите си. А ако има и най-малкия усет за тактика, ще изчака да мине сватбата на Грегор. А оттам нататък ти е ясно какво следва.

Стомахът й се сви. Беше й повече от ясно, но…

— Може ли да се отърве от теб, като те обвини в убийството на Тиен? Мислех, че всяко подобно обвинение ще бъде анулирано.

— Ако по-разумните сред приятелчетата му не го разубедят… става сложно. Всъщност, колкото повече мисля за това, толкова по-зле ми изглежда. — Разтвори ръка с дланта нагоре върху коляното си и започна да брои на пръсти. — Покушението отпада. — Ако се съдеше по гримасата му, това беше предназначено да прозвучи като шега. Почти. — Грегор не би го позволил за нещо по-дребно от държавна измяна, а, за жалост, Ришар е лоялен към Империята. Той, изглежда, наистина вярва, че съм убил Тиен, което го прави почтен човек, в известен смисъл. Вариантът да дръпнем Ришар настрани и да му кажем истината за Комар отпада директно. Бих казал, че ни очаква сложно маневриране около липсата на доказателства и присъда в този смисъл, че от ИмпСи може да изфабрикуват някакви доказателства, но направо ми се завива свят, като си помисля какви може да са. Нито моята, нито твоята репутация ще им бъдат първостепенен приоритет. А ти със сигурност ще се озовеш под светлината на прожекторите, рано или късно, а аз… няма да съм в състояние да контролирам всичко, което се случва.

Екатерин беше стиснала зъби до болка. Прокара език по устните си, за да отпусне напрегнатите мускули на челюстта си.

— Бях специалист по издръжливостта. В старите дни.

— Надявах се да ти донеса нови дни.

Нямаше представа как да отвърне на това, така че само сви рамене.

— Има и друг избор. Друг начин да отклоня този… тази кал.

— Какъв?

— Мога да отстъпя. Да прекратя кампанията. Да гласувам въздържал се… не, това едва ли ще е достатъчно. Да гласувам в полза на Ришар, тогава. Да отстъпя публично.

Тя си пое рязко дъх. „Не!“

— Грегор ли те помоли да го направиш? Или ИмпСи?

— Не. Засега поне. Но се чудех дали… ти не би искала да го направя.

Тя погледна встрани и бавно си пое дъх, издиша — и така три пъти. Когато го погледна отново, каза:

— Мисля, че след това и на двама ни ще се наложи да използваме този твой бутон за рестартиране.

Той изслуша думите й с каменна физиономия, като се изключеше едва забележимото потрепване в крайчеца на устата му.

— Доно няма достатъчно гласове.

— Стига да получи твоя… ще е достатъчно за мен.

— Стига да разбираш какви са вероятните последствия.

— Разбирам.

Нямаше ли нещо, с което да помогне на каузата му? Е, тайните врагове на Майлс едва ли биха дърпали толкова много конци, ако не искаха да предизвикат някакъв прибързан и необмислен ход. Неподвижност тогава, и мълчание — не на уплашена жертва, а на ловец, който чака в засада. Тя погледна изпитателно Майлс. Беше си сложил обичайната жизнерадостна маска, но напрежението прозираше под нея…

— Просто от любопитство — кога за последен път използва пристъпния си стимулатор?

Той не я погледна в очите.

— Преди… доста време. Бях прекалено зает. Знаеш, че ме поваля на легло за цял ден.

— А по-добре ли е да те повали насред залата на Съвета в деня на Страшния съд? Не. Чака те гласуване, ако не се лъжа. Ще го използваш довечера. Обещай ми!

— Да, мадам — смирено рече той. Неразгадаемото пламъче в очите му подсказваше, че не е толкова съкрушен, колкото се опитваше да внуши физиономията му на сритано куче. — Обещавам.

„Обещания.“

— Трябва да тръгвам.

Той стана, без да спори.

— Ще те изпратя. — Тръгнаха ръка за ръка по пътечката сред капаните на захвърлената история.

— Как стигна дотук?

— С такси.

— Да кажа ли на Пим да те закара?

— Да.

Накрая двамата потеглиха заедно в задното отделение на широката стара бронирана кола. Говореха за дребни неща, сякаш разполагаха с всичкото време на света. Пътуването беше кратко. Не се докоснаха, докато той й държеше вратата да слезе. Колата потегли. Затъмненият купол скри… всичко.

* * *

Мускулите на Иван, задвижващи усмивката му, сдаваха багаж. Дворецът Ворхартунг тънеше в пищна украса за приема, който Съветът на графовете даваше в чест на комарската делегация, пристигнала за сватбата на Грегор, която комарците упорито наричаха „сватбата на Лайза“. Светлини и цветя красяха главното преддверие, широките стълби към галерията на Съвета и просторната зала, където беше сервирана вечерята. Приемът свърши двойна работа — освен в чест на сватбата беше в чест и на решението за разширяване на слънчевото огледало, което беше одобрено, или наложено силом, в зависимост от политическите възгледи на присъстващите, миналата седмица в Съвета. Императорски дар за булката от наистина планетарен мащаб.

Богатата вечеря беше последвана от речи и холовидео презентация, която демонстрира не само плановете за огледалото, което беше жизненоважно за бъдещето на комарското тераформиране, а и неоповестяван досега проект за нова скокова станция, която предстоеше да бъде построена от съвместен бараярско-комарски консорциум, включващ „Индустрии Тоскана“ и „Ворсмит ООД“. Майка му го беше натоварила с грижата за една комарска наследница, която трябваше да забавлява на това интимно соаре от петстотин души. Уви, въпросната наследница беше надхвърлила шейсетте, омъжена и леля на бъдещата императрица.

Тази жизнерадостна сивокоса дама се радваше на голям дял от „Индустрии Тоскана“, на няколко хиляди комарски планетарни акции с право на глас и на неомъжена внучка, която явно боготвореше, и изобщо не се стряскаше от факта, че е заобиколена от множество представители на висшата ворска каста. Иван се възхити на портретните холоснимки на внучката и се съгласи, че момичето е чаровно, красиво и, по всичко личи, изключително интелигентно. Но понеже освен това било само на седем години, предпочели да го оставят у дома. След като чинно разведе леля Ана и свитата й от подлизурковци из двореца, като й посочваше най-забележителните му архитектурни и исторически качества, Иван съумя да натика цялата групичка обратно сред тълпата от комарци около Грегор и Лайза и се зае да планира бягството си. Докато леля Ана, извисила глас да надвика глъчката, информираше майка му колко „сладко момче“ бил синът й, той се сля на заден ход с тълпата и си запробива път към сервитьорите, разставени на пост покрай стените с подноси, които се огъваха под тежестта на коктейлите.

Едва не събори двама влюбени, които си пробиваха път по страничната пътечка и бяха толкова заети да се зяпат, че не виждаха къде вървят. Лорд Уилям Ворташпула, наследник на граф Ворташпула, наскоро бе обявил годежа си с лейди Кася Воргоров. Каси изглеждаше чудесно — блеснали очи, поруменели страни, дълбоко деколте — по дяволите, беше ли взела мерки да уголеми бюста си, или просто беше доузряла през последните две години? Иван още си блъскаше главата над последното, когато тя улови погледа му. Тръсна глава, при което цветята, вплетени в правата й кестенява коса, подскочиха, вирна самодоволно нос, стисна по-здраво ръката на годеника си и подмина Иван. Лорд Ворташпула измрънка кратко подобие на поздрав преди да бъде завлечен от половинката си.

— Хубаво момиче — обади се нечий дрезгав глас до лакътя на Иван и той стреснато се обърна. Далечният му братовчед граф Фалко Ворпатрил го гледаше изпод невероятно рошавите си сиви вежди. — Жалко, че я изпусна, Иване. Заряза те за по-висока титла, а?

— Каси Воргоров не ме е зарязала — разгорещи се Иван. — Дори не съм я ухажвал.

Басовият смях на Фалко изразяваше твърде неприятно за Иван недоверие.

— Майка ти ми каза, че Каси много си падала по теб, навремето. Изглежда, напълно се е възстановила. Каси, не майка ти, горката жена. Макар че лейди Алис, изглежда, също е превъзмогнала разочарованието си от злополучните ти любовни връзки — каза той и погледна към другия край на салона, където се тълпеше групата около императора и където Илян кавалерстваше на лейди Алис по обичайния си ненатрапчив начин.

— Нито една от любовните ми връзки не е била злополучна, сър — намусено каза Иван. — Всички приключиха по взаимно приемлив начин. Решението да не се обвързвам е мое.

Фалко само се усмихна. Иван, понеже не желаеше да захапва повече въдицата, се поклони любезно на възрастния, но изпъчен като младо момче граф Ворхалас, който се беше приближил до стария си колега Фалко. Фалко беше или прогресивен консерватор, или консервативен прогресист, спечелил си лошата слава на фурнаджийска лопата, ухажвана и от двете страни. Откакто Иван се помнеше, Ворхалас беше ключовата фигура на Консервативната партия, която се явяваше вечна опозиция на предвожданата от Воркосиган Центристка машина. Не беше лидер на партията, но репутацията му на човек с желязна последователност го правеше фигурата, която всички останали взимаха за пример.

Ивановият братовчед Майлс избра точно този момент да се появи на пътечката, усмихнат и с ръце в джобовете на воркосиганската фамилна униформа в кафяво и сребърно. Иван напрегна мускули, готов да се шмугне встрани от огневата линия, в случай че Майлс си търсеше доброволци за каквато там небогоугодна интрижка замисляше евентуално в момента, но братовчед му само го поздрави небрежно. Измърмори по едно „добър вечер“ на двамата графове, а на Ворхалас кимна почтително — жест, който старият човек му върна след миг на колебание.

— Какви са ти плановете, Воркосиган? — поинтересува се Фалко. — Ще ходиш ли на приема в Дом Ворсмит след края на тукашното мероприятие?

— Не, приема ще го покрие останалата част от екипа. Аз ще бъда на партито на Грегор. — Поколеба се, после се усмихна любезно. — Освен, може би, ако вие двамата сте склонни да преразгледате иска на лорд Доно и предпочетете да идем някъде и да го обсъдим?

Ворхалас само поклати глава, но Фалко се изсмя високо.

— Откажи се, Майлс. Безнадеждно е. Господ ми е свидетел, че се стараеш с всички сили — аз поне все в теб се препъвам, където и да ида през последната седмица — но се боя, че Прогресистите ще трябва да се задоволят с победата си за слънчевото огледало.

Майлс хвърли поглед към оредяващата тълпа и сви рамене. Доста се беше потрудил да осигури одобрението на проекта, внесен от Грегор, помисли си Иван, като същевременно лобираше интензивно за Доно и Рене. Нищо чудно, че изглеждаше изцеден.

— Всички инвестирахме в собственото си бъдеще с това решение. Мисля, че разширяването на огледалото ще започне да носи плодове на империята много преди да е завършило тераформирането.

— Хм — смънка неутрално Ворхалас. Той беше гласувал въздържал се по въпроса за огледалото, но Грегор си беше осигурил мнозинство и това обезсмисли гласа му.

— Ще ми се Екатерин да беше тук тази вечер и да види това — с копнеж добави Майлс.

— Ти защо не я доведе впрочем? — попита Иван. Не проумяваше стратегията, избрана от Майлс по този въпрос — смяташе, че за обсадената двойка би било много по-добре да отправи открито предизвикателство към общественото мнение и така да го пречупи с постоянството си, вместо да прекланя малодушно глава пред него. Пък и фукливата храброст би била много повече в стила на Майлс.

— Ще видим. След утре. — После добави под сурдинка: — Ще ми се проклетото гласуване вече да беше минало.

Иван се ухили и на свой ред сниши глас:

— И това да го чуя от бетанската ти уста? Наполовина бетанска. Мислех, че одобряваш демокрацията, Майлс. Или вече не ти харесва чак толкова?

Майлс се поусмихна, но отказа да захапе въдицата. Пожела лека нощ на събеседниците си и се отдалечи с известна вдървеност в походката.

— Момчето на Арал не изглежда добре — отбеляза Ворхалас, загледан след него.

— Е, все пак се уволни по здравословни причини от Службата — подсети го Фалко. — Цяло чудо е, че се задържа там и толкова. Предполагам, че старите му проблеми са му представили сметката.

Това беше вярно, помисли си Иван, но не в смисъла, който влагаше Фалко. Физиономията на Ворхалас беше замръзнала в сурово изражение, навярно от мисълта за пренаталните солтоксинови увреждания на Майлс и ролята на семейство Ворхалас в нанасянето им. На Иван му дожаля за стареца и каза:

— Не, сър. Беше ранен по време на акция. — Всъщност сивкавият оттенък на кожата и затрудненията в движението навеждаха на мисълта, че Майлс наскоро е имал пристъп.

Граф Ворхалас го погледна и се намръщи замислено.

— Да те питам, Иване. Ти го познаваш добре. Какво мислиш за грозните слухове, които циркулират из града — за него и за покойния съпруг на онази жена… Ворсоасон?

— Мисля, че са стопроцентова измислица, сър.

— Алис казва същото — отбеляза Фалко. — А ако някой знае истината, това е тя.

— Вярно е. — Ворхалас погледна към антуража на императора в другия край на обления в светлини претъпкан салон. — Освен това е вярно, че тя е стопроцентово лоялна на семейство Воркосиган и би излъгала без колебание, за да защити интересите им.

— Наполовина сте прав, сър — сухо рече Иван. — Тя е стопроцентово лоялна.

Ворхалас махна успокоително с ръка.

— Не е нужно да ме иронизираш, момче. Предполагам, че никога няма да узнаем със сигурност. С възрастта човек се научава да живее с полуистини.

Иван преглътна ядния си отговор. Граф Ворхалас беше шестият човек тази вечер, отправил му подобни, повече или по-малко директни въпроси относно делата на братовчед му. Ако на Майлс му се беше наложило да изтърпи и половината на това, никак не беше чудно, че изглежда смазан. Макар че, нацупено си помисли Иван, едва ли бяха много хората, достатъчно смели да му зададат подобен въпрос в лицето — което означаваше, че Иван обира целия огън, предназначен за Майлс. Типично, просто типично.

Фалко каза на Ворхалас:

— Ако няма да ходиш у Ворсмит, защо не дойдеш у нас? Там поне ще можем да пийнем по нещо, без да висим прави. Отдавна искам да си поговорим на спокойствие за онзи хидропроект.

— Благодаря, Фалко. Това звучи много по-привлекателно за старите ми кокали. Нищо не вдъхва такова уморително вълнение сред колегите ни от перспективата голяма сума пари да смени притежателя си.

От което Иван заключи, че големите промишлени фирми в окръг Ворхалас не са успели да се закачат за новото и изключително перспективно комарско начинание. Оцъклената безчувственост, пълзяща по нервните му окончания, нямаше нищо общо с алкохолното предозиране — напротив, означаваше, че е пил твърде малко. Тъкмо се канеше да продължи пътя си към бара, когато пред погледа му попадна една още по-обещаваща разсейка.

Оливия Куделка. В дантелена рокля в бяло и бежово, която успяваше да подчертае още повече русата й стеснителност. И беше сама. Временно поне.

— Извинете ме, господа. Съзирам приятел в нужда. — Иван избяга от сивокосите старци и се спусна към плячката си с лъчезарна усмивка на уста и ум на бързи обороти. Нежната Оливия винаги беше убягвала някак от скенера му, затъмнена от по-големите си и по-дръзки сестри Делия и Мартя. Но Делия беше избрала Дъв Галени, а Мартя беше отблъснала ухажването му по твърде недвусмислен начин. Може би… може би беше прибързал, прекратявайки попълзновенията си към семейното дърво на Куделка.

— Добър вечер, Оливия. Каква хубава рокля! — Да, жените отделяха толкова време и внимание на дрехите си, че подобна оценяваща реплика винаги вършеше работа като за начало. — Забавляваш ли се?

— О, здрасти, Иване. Да, разбира се.

— Едва сега те видях. Майка ми ме прикачи да се подмазвам на едни комарци.

— Дойдохме доста късно. Това ни е четвъртото място за тази вечер.

„Ние?“

— И другите ли са тук? Видях Делия и Дъв, разбира се. В тълпата около Грегор са и май няма да се измъкнат скоро.

— Така ли? О, добре. Ще трябва да им кажем здрасти преди да си тръгнем.

— Къде ще ходиш след това?

— На приема в Дом Ворсмит. Голяма тъпканица ще е, но може да се окаже изключително полезно.

Докато Иван се мъчеше да разгадае последното загадъчно изречение, Оливия вдигна поглед и зърна някого. Устните й се разтвориха и очите й грейнаха, което за един твърде неприятен момент напомни на Иван за Каси Воргоров. Той проследи разтревожено погледа й. Но видя само лорд Доно Ворутиър, който тъкмо се сбогуваше със старата си приятелка графиня Вормюир. Графинята, в елегантна червена рокля, която допълваше поразително черния тоалет на Доно, го потупа по ръката, засмя се и се отдалечи. Графиня Вормюир все още беше скарана със съпруга си, доколкото знаеше Иван. Което го накара да се запита колко ли време прекарва с нея Доно и как. От което пък мозъкът му се сви като убоден.

— Дом Ворсмит, казваш? Може и аз да дойда. Няма начин да не извадят хубавото вино за повод като този. Как ще стигнете там?

— С наземна кола. Искаш ли да те закараме?

„Идеално.“

— Ами да, благодаря ти. — Беше дошъл тук с майка си и Илян — той, за да спаси боята на бързата си кола от опасностите на претъпкания паркинг, а майка му — за да е сигурна, че синът й що се появи където трябва и ще изпълни каквото му е наредено. Не беше предполагал, че отсъствието на собствената му кола ще се окаже тактическо преимущество. Усмихна се сърдечно на Оливия.

Доно се приближи към тях с доволна усмивка, която притеснително напомни на Иван за изгубената лейди Дона. Доно не беше сред хората, в чиято компания Иван държеше да го виждат повече от крайно необходимото. Може би щеше да успее да сведе до минимум светските задължения на Оливия и да я отведе оттук възможно най-бързо.

— Празненството, изглежда, е на път да се разтури — каза Доно на Оливия и кимна на Иван. — Да се обадя ли Забо да докара колата?

— Първо трябва да се видим с Делия и Дъв. После можем да тръгваме. О, предложих на Иван да го закараме до Дом Ворсмит. Ще се поберем, нали?

— Разбира се. — Доно се усмихна лъчезарно на Иван.

— Тя взе ли пакетчето? — попита Оливия Доно и хвърли поглед към червената рокля, която се мяркаше сред тълпата.

Усмивката на Доно се разшири за миг, превръщайки се в забележително по своята зловредност ухилване.

— Мда.

Докато Иван все още се опитваше, и не успяваше, да измисли как да се отърве от персоната, осигуряваща транспорта, Биърли Ворутиър се провря между масите и се стовари отгоре им. По дяволите! От трън та на глог, че и по-висок.

— Здрасти, Доно — поздрави Биърли братовчед си. — Още ли смяташ да завършиш вечерта у Ворсмит?

— Да. И теб ли искаш да закараме?

— Не. Имам други планове. Но ще съм ти признателен, ако ме хвърлиш до вкъщи.

— Разбира се.

— Бая си поговорихте с графиня Вормюир на балкона. Припомняхте си добрите стари времена, а?

— О, да. — Доно се усмихна бегло. — Това-онова, нали знаеш.

Биърли го изгледа настойчиво, но Доно се направи на ударен и не навлезе в подробности.

— Успя ли да се добереш до граф Ворпински следобед? — попита Биърли.

— Да, най-накрая, както и до двама други. Вортейн е безнадежден, но понеже бях с Оливия, поне се държа учтиво. Ворфолс, Ворхалас и Ворпатрил отказаха дори да ме приемат, за съжаление. — Доно хвърли донякъде многозначителен поглед към Иван изпод черните си вежди. — Е, за Ворфолс не съм сигурен. Никой не отвори вратата и може наистина да не си е бил вкъщи. Нямаше как да преценя.

— И как изглежда понастоящем разпределението на гласовете?

— На кантар, Биърли. Нещо, за което дори не смеех да мечтая, честно казано. И от тази несигурност направо ми се свива стомахът.

— Ще ти мине. Ъъъ… на кантар в чия полза? — попита Биърли.

— Не в наша. За съжаление. Е… — въздъхна Доно, — друго едва ли можеше и да се очаква.

Оливия рече натъртено:

— Името ти ще остане в историята. — Доно притисна ръката й върху лакътя си и й се усмихна благодарно.

Биърли сви рамене, което по неговите стандарти се равняваше на успокоителен жест.

— Никой не знае какво може да се случи и да обърне нещата.

— До утре сутринта? Не много, страхувам се. Зарът вече е хвърлен, повече или по-малко.

— Горе главата. Остават ни още няколко часа да обработим гостите в Дом Ворсмит. Просто бъди нащрек. Аз ще ти помогна. Ще се видим там…

И така, вместо да си пообщува насаме с Оливия, Иван се озова натъпкан с нея, Доно, Забо и още двамина от гвардейците на Ворутиър в задното отделение на официалната кола на покойния граф Пиер. Пиеровото возило беше едно от малкото превозни средства, които можеха да бият Майлсовата реликва от времето на Регентството, както по мухлясал от старомодност лукс, така и по параноичната си степен на бронираност, благодарение на която най-високата му скорост приличаше на клатушкащо се търкаляне през гъста кал. Не че не беше удобна — по космическите станции Иван беше нощувал в хотелски стаи, които бяха по-малки от задното й отделение. Но незнайно как Оливия се беше озовала между Доно и Забо, а Иван споделяше телесна топлина с двамата гвардейци.

Бяха преполовили пътя до Дом Ворсмит, когато Доно престана да се взира смръщено през купола, наведе се рязко към интеркома и нареди на шофьора си:

— Йорис, отбий към апартамента на граф Ворфолс. Да видим дали този път ще ни отвори.

Колата се заклати и направи обратен завой. След няколко минути жилищната кооперация на Ворфолс се изпречи пред погледа им.

Родът Ворфолс биеше рекорда по избиране на губещата страна във всички бараярски войни от последното столетие, включително колаборационистична политика спрямо сетаганданците и подкрепа за погрешната страна във Вордарианското претендентство. Донякъде необщителният им сегашен представител, потиснат от многобройните поражения на предците си, живееше на ръба на мизерията в столичния град, препитавайки се от наема, който един предприемчив селянин с грандиозни амбиции му плащаше за проветривата стара семейна къща. Вместо регламентирания взвод от двайсет гвардейци Ворфолс държеше само един, също толкова потиснат и застаряващ човечец, който изпълняваше двойна служба като всички останали в прислугата на графа. И все пак упоритият и продиктуван от най-различни опасения отказ на Ворфолс да се присъедини към която и да било фракция, партия или проект, без значение колко добронамерени изглеждат, поне означаваше, че няма да гласува автоматично в полза на Ришар. „А гласът си е глас — помисли си Иван, — без значение колко ексцентричен е притежателят му.“

Тесен многоетажен гараж, пристроен към сградата, осигуряваше подслон за колите на живущите срещу солена такса, без съмнение. Местата за паркиране в столицата обикновено се даваха под наем с цена на квадратен метър. Йорис вмъкна наземната кола на Пиер през тесния вход и моментално наби спирачки — всички места за посетители на първото ниво бяха заети.

Иван преосмисли плана си да остане с Оливия в уютната кола, когато тя скочи да придружи Доно. Доно остави Йорис да чака някое място да се освободи и ескортиран от Оливия и гвардейците си, излезе през входа за пешеходци и заобиколи към входната врата на кооперацията. Разкъсван между любопитството и предпазливостта, Иван се помъкна след тях. С отсечен жест Забо остави един от хората си на пост до входа, а друг до асансьора на третия етаж, така че когато стигнаха до апартамента на Ворфолс, се бяха стопили до не толкова внушителната групичка от четирима.

Над номера на апартамента имаше дискретна медна табелка, завинтена накриво. Шрифтът на надписа „Дом Ворфолс“ трябваше да мине за внушителен, но предвид обстоятелствата изглеждаше просто трогателен. Което припомни на Иван често повтаряното твърдение на леля му Корделия, че управниците са държавници само в представите на поданиците си. Лорд Доно натисна звънеца.

След няколко минути от интеркома прозвуча нечий сърдит глас. Малкото квадратче на екрана си остана тъмно.

— Какво искате?

Доно погледна Забо и прошепна:

— Това Ворфолс ли е?

— Май да — измърмори Забо. — Не е достатъчно треперлив за стария му гвардеец.

— Добър вечер, граф, Ворфолс — спокойно каза Доно в интеркома. — Аз съм лорд Доно Ворутиър. — Махна към придружителите си. — Вярвам, познавате Иван Ворпатрил и моя главен гвардеец Забо. И госпожица Оливия Куделка. Отбих се да поговорим за утрешното гласуване, касаещо графската титла на моя окръг.

— Много е късно — каза гласът.

Забо завъртя очи.

— Не бих искал да нарушавам почивката ви — притисна го Доно.

— Добре. Вървете си.

Доно въздъхна.

— Разбира се, сър. Но преди да си тръгнем, поне бихте ли ми казали как смятате да гласувате утре?

— Не ми пука кой Ворутиър ще получи титлата. Цялото семейство е малоумно. Господ да ви убие и двамата.

Доно си пое дълбоко дъх и продължи да се усмихва.

— Да, сър, но помислете за последствията. Ако се въздържите и вотът се провали, ще трябва да се проведе отново. И отново и отново, докато не се стигне до мнозинство. Нека също така ви обърна внимание, че братовчед ми Ришар е много неспокоен човек, избухлив, любител на фракционерството и политическите боричкания — нима бихте искали такъв колега в Съвета?

Интеркомът мълча толкова дълго, че Иван се зачуди дали Ворфолс не се е върнал в леглото.

Оливия се наведе в обхвата на камерата и каза усмихнато:

— Граф Ворфолс, ако гласувате за лорд Доно, няма да съжалявате. Той ще служи усърдно както на окръг Ворутиър, така и на Империята.

След малко гласът се обади отново:

— Ти си едно от момичетата на комодор Куделка, нали? Това означава ли, че Арал Воркосиган поддържа тази идиотщина?

— Лорд Майлс Воркосиган, който замества баща си в Съвета, ме подкрепя напълно — отговори Доно.

— Доста си неспокоен май.

— Без съмнение — любезно се съгласи Доно. — Та как все пак смятате да гласувате?

Още една пауза.

— Не знам. Ще си помисля.

— Благодаря ви, сър. — Доно им даде знак да тръгват и малката свита го последва към асансьора.

— Това не прозвуча много окончателно — отбеляза Иван.

— Имаш ли представа колко окуражително звучи „Ще си помисля“ на фона на някои от отговорите, които получих? — жално отвърна Доно. — В сравнение с някои от колегите си граф Ворфолс е извор на либералност. — Подбраха гвардееца и слязоха с асансьора. Когато стигнаха до приземния етаж, Доно добави: — Трябва да признаеш, че Ворфолс е почтен човек. Има не един и два непочтени начина да изстиска средства от окръга си, за да живее малко по-охолно тук, но не го прави.

— Ха! — обади се Забо. — Ако аз бях един от васалите му, щях даже да го насърча да открадне нещо, по дяволите! По-добре ще е от този фарс. Ворите просто не живеят така. Човек с неговото положение все трябва да поддържа някаква фасада.

Излязоха от сградата — Забо отпред, Доно и Оливия незнайно как озовали се един до друг, Иван след тях, следван на известно разстояние от двамата гвардейци. Когато влязоха в гаража през входа за пешеходци, Забо спря рязко и каза:

— Къде е колата, по дяволите? — Вдигна китка към устните си и повика шофьора по комуникатора: — Йорис?

Оливия неспокойно каза:

— Ако някой друг е дошъл да паркира, Йорис е трябвало да мине през целия гараж, до най-горното ниво, после да се спусне до изхода от другата страна и да заобиколи пресечката. Тук няма място да се обърне такава кола.

— Не и без… — започна Забо. Прекъсна го тихо жужене, долетяло сякаш отникъде, звук добре познат за слуха на Иван. Забо падна като отсечено дърво.

— Зашеметител! — изрева Иван и се хвърли зад най-близката колана вдясно. Огледа се за Оливия, но тя се беше метнала в обратната посока заедно с Доно. Още два добре насочени изстрела повалиха скочилите вляво и вдясно гвардейци, макар че единият успя да стреля веднъж напосоки преди да се строполи на земята.

Иван, клекнал между колоната и една очукана наземна кола, изруга безсилно — беше невъоръжен, — и подаде глава да разбере откъде са дошли изстрелите. Колони, коли, слабо осветление, сенки… по-нагоре по рампата нечий силует се отдели от сянката на една колона и се скри между паркираните нагъсто возила.

Правилата при престрелка със зашеметители бяха прости. Сваляш всичко, което се движи, и ги сортираш по-късно, като се надяваш, че никой от пострадалите няма слабо сърце. Иван можеше да вземе зашеметителя на изпадналия в безсъзнание гвардеец на Доно, стига да успееше да се протегне достатъчно, без да привлече огъня…

Някой прошепна откъм рампата:

— Накъде тръгна той?

— Към входа. Гоф ще се погрижи за него. Ти гледай да гръмнеш онзи проклет офицер.

Което означаваше, че нападателите са най-малко трима. Добре, нека са четирима. Най-малко четирима. Проклинайки претъпкания гараж, Иван отстъпи заднишком на ръце и колене от колоната и се опита да намери пролука между редицата коли и стената към входа. Ако стигнеше до улицата…

Сигурно беше отвличане. Ако беше замислено като покушение, нападателите им щяха да изберат смъртоносно оръжие и досега групичката им да е оплескала стените на гаража с кръв. В тесния процеп между две коли, надолу към края на рампата вляво от Иван, се мерна нечий бял силует — вечерната рокля на Оливия. Иззад колоната там се чу тъп удар, последва го гаден звук — като от тиква, разплескала се върху цимент.

— Браво! — долетя гласът на Доно.

Майката на Оливия, напомни си Иван, навремето беше служила като личен бодигард на невръстния император. Пробва да си представи образователните сеанси майка-дъщеря, провеждащи се в уютната атмосфера на дома на Куделка. Беше повече от сигурен, че програмата не се изчерпва само с уроци как се бърка кекс.

Една облечена в черно фигура хукна през празното пространство.

— Ето го! След него! Не, не… трябва да остане в съзнание!

Тичащи стъпки, борба и тежко дишане, удар, задавен вик… като се молеше всички да са достатъчно заети, Иван се хвърли към зашеметителя на гвардееца, грабна го и се шмугна обратно зад прикритието си. Откъм издигащата се рампа вдясно долетя рев на кола, която се придвижваше бързо и незаконно на заден ход към тях. Иван рискува да хвърли едно око иззад бронята на прикриващата ги кола. Очуканият пикап наби рязко спирачки на завоя и широко отворените му задни врати се разлюляха. Двама мъже заблъскаха Доно към него. Устата му зееше, краката му се плетяха, а на лицето му бяха изписани болка и удивление.

— Къде е Гоф? — излая шофьорът, извил врат към двамата си другари и плячката им. — Гоф! — извика той.

— Къде е момичето? — попита единият от тях.

Другият каза:

— Зарежи момичето. Хайде, помогни ми да го натикаме отзад. Ще свършим работата, ще го оставим и ще сме се измели преди да е изтичала за помощ. Малка, заобиколи и се погрижи за високия офицер. Той не беше предвиден в картинката. — Издърпаха Доно в пикапа — не, само наполовина вътре. Един от мъжете извади от джоба си шише, свали капачката и го остави до вратата на пикапа, така че да му е подръка. Какво ставаше, по дяволите?… „Това не е отвличане.“

— Гоф? — извика неуверено към сенките човекът, изпратен да сгащи Иван, докато подтичваше превит на две покрай колите.

Изключително неприятното, предвид обстоятелствата, жужене на вибронож пропя откъм ръката на мъжа, наведен над Доно. Залагайки всичко на една карта, Иван скочи и стреля.

Уцели без проблеми мъжа, който търсеше Гоф — човекът се разтресе, падна и не мръдна. Хората на Доно носеха тежки зашеметители и не без причина, очевидно. Иван успя само да опърли единия от другите двама. Те зарязаха Доно и се хвърлиха зад пикапа. Доно се свлече на пода на гаража и се сви на топка. При всичката стрелба наоколо това решение едва ли беше по-лошо от спринт към изхода, но Иван съвсем ясно си представяше какво ще стане, ако пикапът тръгне назад.

По-нагоре по рампата, от другата страна на пикапа, изплющяха още два изстрела.

Тишина.

След малко Иван извика предпазливо:

— Оливия?

Отговори му някъде от горния край на рампата с изтънялото гласче на малко момиче:

— Иване? Доно?

Доно се разтресе на пода и изпъшка.

Иван предпазливо се изправи и тръгна към пикапа. Като изчака няколко секунди, навярно да види дали Иван няма да привлече нова стрелба, Оливия се надигна иззад прикритието си и затича надолу по рампата към него.

— Откъде взе зашеметителя? — попита той, когато Оливия изскочи иззад пикапа. Беше боса, а вечерната й рокля се диплеше около хълбоците, натъпкана в чорапогащника.

— От Гоф — каза тя и разсеяно си оправи полите. — Доно! О, не! — Напъха зашеметителя в деколтето си и коленичи до облечения в черно мъж. Когато вдигна ръката си, тя беше покрита с кръв.

— Само ми поряза крака — изохка Доно. — Не уцели. О, боже! Оооох!

— Лежи неподвижно, любов моя! — заповяда Оливия. Огледа се трескаво, скочи и надзърна в тъмното товарно отделение на пикапа, после решително отпра дантелената фуста на вечерната си рокля. Продължи да я дере на ивица, като остави едната по-широка за тампон. Наложи го върху дългия плитък прорез по дължината на Доновото бедро и го превърза стегнато, за да спре кървенето.

Иван заобиколи пикапа, хвана двете жертви на Оливия за яките и ги извлече така, че да са му под око. Междувременно Оливия беше вдигнала Доно да седне и в момента главата му почиваше между гърдите й, а тя го галеше по косата. Доно беше блед, трепереше и дишаше неравномерно.

— Удари те в слънчевия сплит, нали? — попита Иван.

— Не. По-надолу — изохка Доно. — Иване… помниш ли, че винаги, когато някой от вас, момчетата, го сритаха в топките, по време на спортна среща или нещо друго, помниш ли как се смеех, докато нещастникът се превиваше? Съжалявам. Не знаех. Съжалявам…

— Шшт — успокои го Оливия.

Иван приклекна да погледне отблизо. Първата помощ, оказана от Оливия, си беше свършила работата — бежовата коприна беше напоена с яркочервена кръв, но кървенето определено беше намаляло. Доно нямаше да им умре в ръцете от загуба на кръв. Нападателят беше срязал панталона му. Виброножът лежеше захвърлен на пода. Иван стана и внимателно огледа бутилката. Извърна глава при силната миризма на течен бинт. Замисли се дали да не го даде на Оливия, за да спре окончателно кървенето, но бог знае какви гадории можеше да са прибавили към лекарството. Вместо това затвори грижливо шишето и огледа сцената.

— Изглежда — с разтреперан глас рече той, — че някой е искал да обърне знака на бетанската ти хирургическа операция, Доно. Да те дисквалифицира точно преди гласуването.

— И аз стигнах до същия извод — измърмори Доно.

— Без упойка. Течният бинт сигурно е трябвало да спре кървенето. За да са сигурни, че ще оцелееш да видиш провала си.

— Това е ужасно! — отвратено извика Оливия.

— Това — въздъхна Доно — е работа на Ришар. Най-вероятно. Не мислех, че ще стигне толкова далеч…

— Това… — почна Иван и млъкна. Навъси се, впил поглед във виброножа, и го подритна с върха на ботуша си. — Не казвам, че одобрявам постъпката ти, Доно, или онова, което се опитваш да направиш. Но това просто не е редно.

Доно плъзна ръце към слабините си.

— По дяволите — въздъхна той. — Даже не го бях изпробвал още. Пазех се. Поне веднъж в живота си исках да съм девствен за първата си брачна нощ…

— Можеш ли да станеш?

— Шегуваш ли се?

— Не. — Иван се огледа неспокойно. — Къде остави Гоф, Оливия?

— До третата колона — посочи тя.

— Добре. — Иван отиде да го довлече при останалите, като се чудеше къде ли се е дянала колата на Пиер. Гоф също беше в безсъзнание, но изглеждаше доста по-зле от жертвите на зашеметителя, вероятно заради зеленикавия оттенък на кожата си и странната мека подутина на главата. По обратния път той спря до Забо да повика Йорис по комуникатора му. Не получи отговор, но пък се увери, че пулсът на главния гвардеец е равномерен.

Доно се размърда, но още не беше готов да се изправи. Иван се намръщи, огледа се и изтича нагоре по рампата.

Зад следващия завой откри колата на Пиер, изтласкана встрани и напреко на бетонната пътека. Нямаше представа как бяха подмамили Йорис да излезе, но младият гвардеец лежеше зашеметен пред колата. Иван въздъхна и го завлече в задното отделение, после върна внимателно колата на заден ход и я спря до пикапа.

Доно вече не беше толкова прежълтял и седеше съвсем леко приведен напред.

— Трябва да го заведем на лекар — разтревожено каза Оливия.

— Да. Ще ни трябват лекарства — съгласи се Иван. — Стимуланти за някои — хвърли поглед към Забо, който помръдна и изпъшка, но не успя да се добере до съзнание — и фаст-пента за други. — Навъси се към купчината тела от другата страна. — Някоя от тези мутри да ти е позната, Доно?

Доно примижа.

— Никога не съм ги виждал.

— Наемници, предполагам. Наети чрез бог знае колко посредници. Може да минат дни преди градската полиция или ИмпСи, в случай че се заинтересуват, да стигнат до дъното на тази история.

— Дотогава гласуването ще е минало — въздъхна Доно.

„Не искам да имам нищо общо с това. Не е моя работа. Не е моя вината.“ И все пак случилото се беше политически прецедент, който нямаше да се хареса никому. Беше си направо безобразно. Беше просто… нередно, и толкова.

— Оливия — внезапно каза Иван, — можеш ли да караш колата на Доно?

— Мисля, че да…

— Добре. Помогни ми да ги натоварим вътре.

С помощта на Оливия, Иван успя да натовари тримата зашеметени гвардейци на Ворутиър в задното отделение при нещастния Йорис, а обезоръжените мутри метнаха в собствения им пикап. Иван заключи вратите отвън, после взе виброножа, незаконните зашеметители и шишето с течния бинт. Оливия помогна нежно на Доно да докуцука до колата си и го настани на предната седалка с ранения крак навън. Иван задържа поглед върху двойката — русата глава сведена към черната, въздъхна дълбоко и поклати глава.

— Накъде? — извика Оливия, докато натискаше контролните бутони за спускане на купола.

Иван се метна в кабинката на пикапа и викна през рамо:

— Към Дом Ворпатрил!