Лоис Макмастър Бюджолд
Цивилна кампания (11)

Глава 11

Карийн се наведе през парапета на верандата пред къщата на лорд ревизор Вортис и огледа притеснено плътно запердените прозорци на фасадата.

— Може да не са си вкъщи.

— Казах ти, че трябваше първо да се обадим — отбеляза Мартя. Но в това време откъм вътрешността се чу топуркане на бързи стъпки, които със сигурност не принадлежаха на професорката, и вратата се отвори широко.

— О, здрасти, Карийн — каза Ники. — Здрасти, Мартя.

— Здравей, Ники — поздрави го Мартя. — Майка ти вкъщи ли си е?

— Да, отзад е. Искате да я видите ли?

— Да, моля те. Стига да не е твърде заета.

— Нее, ръчка нещо из градината. Влизайте. — Той им махна гостоприемно към задната градина и изтопурка обратно по стълбите.

Карийн потисна усещането, че нахлува неканена в чужда собственост, и поведе сестра си по коридора, после през кухнята към задната врата. Екатерин беше коленичила до една леха и я плевеше. Изскубнатите растения лежаха до нея на алеята, с корените и всичко останало, наредени в редици като екзекутирани затворници и се спаружваха под лъчите на залязващото слънце. Екатерин шляпна още един зелен труп в края на редичката. Заниманието й изглеждаше терапевтично. На Карийн й се прииска и тя да има какво да убие. Освен Мартя.

Екатерин вдигна глава и слабо подобие на усмивка проясни бледото й лице. Заби градинарската си лопатка в пръстта и се изправи.

— О, здравейте.

— Здрасти, Екатерин. — И понеже нямаше желание да се хвърля директно към целта на посещението им, добави: — Хубаво е. — Дърветата и драперията от пълзящи растения по стените превръщаха малката градина в зелен оазис в центъра на големия град.

Екатерин проследи погледа й.

— Направих проекта, колкото да си убивам времето, докато живеех тук преди години. Вуйна Вортис се е постарала да я поддържа в що-годе приличен вид. Сега бих направила някои от нещата по-различно, но… Както и да е — Махна към изящната маса и столове от ковано желязо. — Защо не седнете?

Мартя веднага се възползва от поканата, настани се и въздъхна изтерзано.

— Да ви предложа нещо? Чай?

— Благодаря — каза Карийн и също седна. — Не искаме нищо, благодаря. — В къщата нямаше прислуга, която да изпълнява подобни поръчки, така че Екатерин трябваше сама да иде в кухнята и да се погрижи за чая на гостите си. А сестрите щяха да се чудят дали да следват правилата на простолюдието и да хукнат след нея да й помагат, или да се придържат към тези на обеднялата висша ворска класа, като седят, чакат и се преструват, че не забелязват липсата на прислуга. Освен това току-що бяха яли и вечерята на Карийн тежеше като буца в стомаха й, макар едва да я беше докоснала.

Карийн изчака Екатерин да седне и чак тогава предпазливо подхвана:

— Отбих се просто да попитам… така де, чудех се дали… дали си чула нещо от… от Дом Воркосиган?

Екатерин застина.

— Не. Трябва ли?

— Ами… — Какво, Майлс, мономаниакът, още не й се е извинил? Карийн си го беше представяла как довтасва пред вратата на Екатерин още на следващата сутрин и я оплита трескаво в пропагандната си паяжина. Не че беше чак толкова неустоим — тя например винаги го беше намирала за съвсем устоим, поне в романтичния смисъл на думата, но пък и той никога не беше насочвал вниманието си към нея. Затова пък определено беше най-непреклонното човешко същество, което познаваше. Защо се бавеше толкова? Тревогата й набра сила. — Помислих си, че… надявах се… страшно се тревожа за Марк, това е. Минаха почти два дни. Надявах се, че може да си… чула нещо.

Лицето на Екатерин омекна.

— О, за Марк. Разбирам. Не. Съжалявам.

На никой не му пукаше особено за Марк. Пукнатините и крехките участъци в спечелената му с толкова труд идентичност бяха невидими за всички тях. Склонни бяха да го товарят с невъзможни отговорности и изисквания, сякаш беше, ами, Майлс например, и приемаха, че никога няма да се пречупи…

— Родителите ми ми забраниха да се обаждам на когото и да било в Дом Воркосиган, да ходя там и въобще… — обясни задавено Карийн. — Дори настояха да им обещая тържествено, иначе въобще нямаше да ме пуснат да изляза от къщи. На всичкото отгоре ми пратиха и копой. — Тя кимна отривисто към Мартя, чиято нацупена физиономия не отстъпваше много на сестрината й.

— Не беше моя идеята да ти ставам бодигард — възрази Мартя. — Някой да ме попита случайно? Не.

— Татко и мама — особено татко — се държат, сякаш още живеем в периода на Изолацията. Направо са се побъркали. Все ти повтарят, че трябва да пораснеш, а когато наистина пораснеш, се опитват да те спрат. Да те смалят. Все едно им се иска да ме криозамразят до края на живота ми. Или да ме набутат обратно в репликатора и да го заключат. — Карийн прехапа устни. — Само че аз вече не се събирам там, благодаря.

— Е — подхвана Екатерин с нотка на развеселено съпричастие, — поне ще си на сигурно място. Мога да разбера какво изкушение е това за родителите ти.

— Ти сама си влошаваш положението, между другото — обърна се Мартя към Карийн с тон на сестринска критика. — Ако не се беше държала като някоя умопобъркана, дето са я заключили на тавана, нашите нямаше да се вържат толкова, бас държа.

Карийн й се озъби.

— Това е вярно и в двете посоки — спокойно рече Екатерин. — Няма по-сигурен начин да накараш някого да се държи като дете, от този да го третираш като такова. Наистина е влудяващо. Много време ми трябваше, докато измисля как да спра да падам в този капан.

— Да, точно така — настървено потвърди Карийн. — Разбираш за какво говоря! А ти как ги накара да спрат?

— Не можеш да ги накараш — които и да се тези „те“ в конкретния случай — да направят каквото и да било — бавно каза Екатерин. — Зрелостта не е награда, която ти дават, защото си бил добро дете. Може да минат… години в опити да получиш полагащото ти се уважение, сякаш е някакъв вид увеличение на заплата или по-висок пост. Само ако се справяш достатъчно добре, само ако си достатъчно послушен. Не. Трябва просто да… да си го вземеш. Да си го дадеш на себе си, предполагам. Казваш: „Съжалявам, че мислите така“ и си тръгваш. Но това никак не е лесно. — Екатерин вдигна поглед от скута си, където ръцете й триеха разсеяно полепналата пръст, и си спомни да се усмихне. Карийн усети хладни тръпки да полазват по гърба й. У Екатерин имаше и друго освен сдържаността, нещо, което на моменти всяваше респект у околните. В тази жена имаше неизмерими дълбочини, надолу и надолу, като кладенец до центъра на планетата. Бас държеше, че дори и Майлс не може да я върти както иска на пръста си.

„Колко трудно е да си тръгнеш?“

— Сякаш само ей толкова ги дели — тя вдигна палец и показалец, раздалечени на милиметри един от друг — от това да ме накарат да избирам между семейството и любимия. И това ме плаши, и ме вбесява. Защо да нямам и двете? Ще е твърде голям късмет ли, или какво? Дори да оставим настрани каква ужасна вина ще струпа това върху бедния Марк — той знае колко много означава семейството ми за мен. Самият той не е имал семейство и представата му до голяма степен е идеализирана, но все пак…

Пръстите й затропаха нестройно по градинската маса.

— Всичко в крайна сметка опира до парите, трижди проклети да са. Ако наистина бях зрял човек, щях да си имам свои собствени доходи. Тогава щях да мога да си тръгна, когато пожелая, а те щяха да знаят, че мога, и нямаше да са така неотстъпчиви. А сега си мислят, че ме държат на каишка.

— Да — тихо рече Екатерин. — Парите. Те са един съвсем реален фактор.

— Мама ме обвини, че мисля само от днес за утре, но не е така! Проектът с маслените буболечки — то си е като училище. Краткотрайно забавяне със страхотна перспектива в по-далечен план. Прегледах подробно анализа, който направиха Марк и Ципис. Не става въпрос за бързо забогатяване. А за голямо забогатяване. Мама и татко си нямат и представа за какво богатство става въпрос. Мислят си, че през цялото време само съм се задявала с Марк, а аз си скъсвах задника от работа и знам съвсем точно защо. А междувременно си заработих повече от една месечна заплата под формата на акции, заровени в мазето на Дом Воркосиган, а дори не знам какво става там! — Така силно стискаше ръба на масата, че пръстите й бяха побелели, не й стигаше и дъх, така че се наложи да млъкне за малко.

— Значи не си се чувала и с доктор Боргос, така ли? — обърна се Мартя към Екатерин.

— Ами… не.

— Направо ми дожаля за него. Така настоятелно се опитваше да се хареса на всички. Надявам се, че Майлс не е наредил да убият всичките му буболечки.

— Заплахите на Майлс не касаеха всичките му буболечки — отбеляза Карийн. — Само бегълките. Ако питаш мен, ще ми се Майлс наистина да го беше удушил. Жалко, че го спря, Екатерин.

— Аз ли!? — Устните на Екатерин се изкривиха в замислена гримаса.

— Какво толкова? — сопна се Мартя на сестра си. — Човекът само разкри на всеослушание, че си доказано хетеросексуална. Знаеш ли, ти наистина си изигра лошо картите, предвид опита, който би трябвало да си понатрупала на Бета. Ако беше използвала последните няколко седмици да пускаш по някой и друг подходящ намек пред мама и татко, като нищо можеха сега да ти благодарят на колене, задето се мотаеш около Марк. Макар че лично мен вкусът ти към мъжете наистина ме удивлява.

„Онова, което Мартя не знае за натрупания ми бетански опит — твърдо реши Карийн, — няма да ми навреди.“

— Или пък наистина щяха да ме заключат на тавана.

Мартя махна пренебрежително с ръка по повод на последното предположение.

— Доктор Боргос и без това си беше достатъчно изтормозен. Никак не е честно да затвориш един нормален човек в компанията на Клечун и Масчо и да очакваш, че ще се справи.

— Клечун и Масчо? — попита Екатерин.

Карийн, която и преди беше чувала шегата, я удостои с мълчаливата гримаса, която заслужаваше.

— Разправяха го като виц преди време — каза Мартя. — На мен ми го каза Иван. — Екатерин продължаваше да я гледа неразбиращо, така че тя добави с неохота: — Нали се сещаш — Крачун и Малчо, тънкият и дебелият.

— Оо. — Екатерин не се засмя, макар че се поусмихна за миг. Имаше вид сякаш смила играта на думи и не е сигурна дали остатъчният вкус й харесва.

— И според теб Енрике е нормален? — обърна се Карийн към сестра си.

— Е… поне внася разнообразие сред представителите на породата „лейтенант лорд Ворбожидарзажените“, които срещаш на всяка крачка във Ворбар Султана. Не те натиква в някой ъгъл и не ти проглушава ушите с брътвежите си за военна история и оръжейни новости. Вместо това те натиква в някой ъгъл и ти проглушава ушите с биология. Кой знае? Може пък в него има хляб за съпруг.

— Да бе, стига жена му да няма нищо против да се маскира като маслена буболечка, за да го примами в леглото — язвително рече Карийн. Вдигна по два пръста като антенки до главата си и се наведе да мушне с тях Мартя.

Мартя се изкиска, но все пак каза:

— Според мен на него му трябва о̀правна жена, така че той спокойно да си работи по четиринайсет часа на ден в лабораторията.

Карийн изсумтя.

— Която и да е тази нещастница, най-добре ще е веднага да вземе юздите в свои ръце. Вярно, че Енрике ражда биотехнологични идеи със същата скорост, с която нашата котка ражда котенца, но е също толкова вярно, че каквото и да спечели от тях, ще го изгуби за нула време.

— Прекалено доверчив? Мислиш, че хората ще се възползват от него?

— Не, просто е прекалено отнесен. Макар че, в крайна сметка, резултатът е същият.

Екатерин въздъхна, вперила поглед някъде в далечината.

— Ще ми се да можех да работя поне четири часа, без някой да ме прекъсва.

— Ооо — проточи Мартя. — Ти си друго нещо. Ти си от хората, които измислят най-невероятни неща от едното нищо. — Тя огледа преценяващо малката градинка. — Губиш си времето с тези дреболии. Просто си родена за изследователска и развойна дейност.

Екатерин се усмихна криво.

— Да не казваш случайно, че имам нужда не от съпруг, а от съпруга? Е, ако не друго, това поне е малко по-различно от настоятелните намеци на снаха ми.

— Пробвай на колонията Бета — посъветва я Карийн и въздъхна носталгично.

За известно време разговорът се отклони в тази неангажираща посока. Приглушеният градски шум долиташе над стените и покрай къщите, а косите слънчеви лъчи лазеха бавно по пътя си и не след дълго масата потъна в хладната привечерна сянка.

— Онези буболечки наистина са крайно отвратителни — каза Мартя след малко. — Никой нормален човек няма да ги купи.

При това обезкуражително наблюдение, което не чуваше за пръв път, Карийн изви гръб като настъпана котка. Буболечките работеха. Маслото им беше най-съвършената храна, измислена досега от науката. Все някъде трябваше да има пазар за него. Но хората бяха толкова предубедени…

Мартя изви устни в лека усмивка и добави:

— Макар че кафявото и сребърното бяха направо разкошни. Помислих, че Пим ще припадне от ужас.

— Ако знаех какво е намислил Енрике — скръбно рече Карийн, — можех да го спра. Непрекъснато говореше за изненадата си, но аз не му обърнах достатъчно внимание — не знаех, че може да направи такова нещо с буболечките.

— Аз обаче можех да се досетя, ако се бях замислила — каза Екатерин. — Нали прегледах дисертацията му. Номерът е в подбора на микробите. — Мартя вдигна въпросително вежди и Екатерин обясни: — Именно подборът на създадени чрез биоинженерство микроорганизми в стомаха на буболечките върши истинската работа по разлагането на приетата храна на съставните й елементи и превръщането й във, ами, в каквото там избере проектантът. Енрике има десетки идеи за бъдещи нехранителни продукти, включително и широко приложение в радиационното прочистване на околната среда, което би могло да заинтересува доста хора… Както и да е, поддържането на микробната флора в равновесие — в хармония, както го нарича Енрике — е най-деликатната част. Буболечките са просто самовъзпроизвеждащ се мобилен хардуер, който е носител на микробния подбор. Формата им е произволна. Енрике просто е взел най-ефикасните функционални елементи от десетина вида насекоми, без въобще да се замисля за естетическия им вид.

— Типично. — Карийн много бавно изправи гръб. — Екатерин… ти обаче разбираш от естетика.

Екатерин махна с ръка.

— В известен смисъл може да се каже.

— Напротив, разбираш, и още как. Косата ти винаги е в ред. Дрехите ти винаги изглеждат по-добре от тези на всички останали, а едва ли харчиш повече пари за тях.

Екатерин поклати глава в мрачно съгласие.

— Притежаваш онова, което лейди Алис нарича „безпогрешен вкус“ — продължи Карийн, все по-въодушевено. — Тоест, погледни само тази градина. Марк, Марк разбира от пари и сделки. Майлс е експерт по стратегия и тактика, и по това как да прилъже хората да направят онова, което иска. Е, може би не винаги… — Устните на Екатерин се свиха, когато Карийн спомена името му, така че тя побърза да продължи: — Още не съм решила от какво разбирам аз. Ти… ти разбираш от красота. За което искрено ти завиждам.

Екатерин, изглежда, се трогна.

— Благодаря ти, Карийн. Но наистина не е кой знае…

Карийн размаха възмутено ръце.

— Не, слушай, това е важно. Мислиш ли, че ще можеш да направиш хубава маслена буболечка? Или по-скоро, да направиш маслените буболечки хубави?

— Не съм генетик…

— Нямам предвид тази част. А дали можеш да внесеш промени в дизайна им, така че хората да не получават напъни за повръщане като ги видят. И които Енрике да приложи върху буболечките.

Екатерин свъси вежди и очите й се втренчиха съсредоточено в нищото.

— Ами… явно е възможно да се промени цветът на буболечките и да се добавят разни елементи върху гръбчетата им. И това явно е нещо сравнително просто, ако съдим по скоростта, с която Енрике произведе… ъъ… воркосиганските буболечки. Трябва да се пазим от фундаментални структурни промени в коремчетата, долната челюст и така нататък, но двете двойки крила и сега нямат някакви съществени функции. Предполагам, че тях бихме могли да променим, както си поискаме.

— Да? Продължавай.

— Колкото до цветовете… добре би било да се потърсят естествени цветове, от природата. Птици, животни, цветя… огън.

— Идва ли ти нещо наум?

— Идват ми наум поне десетина неща. — Тя кривна устни нагоре. — Изглежда твърде лесно. Кажи-речи всяка промяна ще доведе до подобрение.

— Не каква да е промяна. Трябва ни нещо великолепно.

— Великолепна маслена буболечка. — Устните й се извиха доволно, а в очите й за пръв път тази вечер просветна непресторена бодрост. — Виж, това се казва предизвикателство.

— О, би ли се заела с това, би ли могла? Ще го направиш ли? Моля те? Аз съм акционер и имам също толкова право да те наема, колкото Марк или Енрике. На теория поне.

— За бога, Карийн, не е необходимо да ми плащаш…

— Никога — пламенно рече Карийн, — абсолютно никога не казвай на хората, че не е необходимо да ти плащат. Защото ценят само онова, за което са платили. Дай им нещо безплатно и вече решават, че им се полага по право. Вдигай цената си толкова, колкото позволява пазарът. — Поколеба се и добави притеснено: — Все пак ще приемеш да ти платим в акции, нали? Мама Кости се съгласи за консултациите по вкусовите подобрения, които направи за нас.

— Трябва да отбележа, че сладоледът беше страхотен — призна Мартя. — А и пастетът не беше лош. Разковничето беше в чесъна, ако питате мен. Стига да не се замисляш откъде е дошло нещото.

— И какво, да не би някога да се замисляш откъде идват обикновеното масло и сладоледът? И месото, и кървавицата, и…

— Мога да ти гарантирам, че телешкото филе, което ядохме, е било стопроцентов ват-продукт. Леля Корделия не би позволила да се сервира нещо друго.

Карийн махна раздразнено с ръка и попита:

— Колко време мислиш, че ще ти трябва, Екатерин?

— Не знам… ден-два предполагам, поне за предварителния проект. Но със сигурност ще трябва да говорим с Енрике и Марк.

— Аз не мога да ида в Дом Воркосиган — въздъхна Карийн. — Но дали не може да се срещнем тук?

Екатерин погледна Мартя, после пак Карийн.

— Не ми се иска да подливам вода на родителите ти, нито да действам зад гърба им. Но това си е съвсем законен бизнес. Може да се срещнем тук, ако получиш разрешението им.

— Може би — каза Карийн. — Може би. Ако им дам още някой ден да се поуспокоят… В краен случай ти можеш да се срещнеш с Марк и Енрике сама. Но ми се ще и аз да присъствам, ако намеря начин. Знам, че ще мога да ги убедя, стига само да имам възможност. — Протегна ръка към Екатерин. — Решено?

Екатерин избърса развеселено засъхналата пръст от дланта си в полата, наведе се през масата и стисна ръката на Карийн.

— Решено.

Мартя възрази:

— Знаеш, че мама и татко ще ме вържат за полата ти, ако заподозрат, че и Марк ще е тук.

— Значи ще трябва да ги убедиш, че присъствието ти не е наложително. И без това си истинска досада, както добре ти е известно.

Мартя й се изплези, но все пак сви рамене в знак на неохотно съгласие.

През отворения прозорец на кухнята долетяха гласове и стъпки. Карийн вдигна глава — може би вуйната и вуйчото на Екатерин се връщаха. И ако някой от тях бе говорил с Майлс или леля Корделия, или… Но за нейна изненада през вратата влетя Ники, последван с по-спокойна стъпка от гвардеец Пим, издокаран в пълната фамилна униформа, спретнат и лъскав като за графска инспекция. Пим тъкмо казваше:

— … за това не знам, Ники. Но се чувствай поканен да идваш когато поискаш в апартамента ни и да си играеш със сина ми Артур. Всъщност снощи той пита за теб.

— Мамо, мамо! — Ники изприпка до градинската маса. — Виж, Пим е дошъл!

Изражението на Екатерин се изпразни от съдържание, сякаш кепенци се бяха захлопнали пред лицето й, и тя вдигна предпазливо поглед към новодошлия и каза с неутрален тон:

— Здравейте, гвардеец. — После се обърна към сина си. — Благодаря ти, Ники. Сега се прибери в къщата.

Ники си тръгна, като на няколко пъти погледна обидено назад. Екатерин зачака.

Пим се изкашля, усмихна й се стеснително и вдигна ръка към челото си в подобие на военен поздрав.

— Добър вечер, мадам Ворсоасон. Надявам се, че ви заварвам в добро здраве. — Очите му се плъзнаха към сестрите Куделка и той ги удостои с любезно, макар и нелишено от любопитство кимване. — Здравейте, госпожице Мартя, госпожице Карийн. Аз… не очаквах да ви заваря тук. — Имаше вид сякаш трескаво прехвърля в главата си възможни редакции на някаква репетирана реч.

Карийн не по-малко трескаво се зачуди дали би могла да се престори, че забраната да разговаря с когото и да било от Дом Воркосиган се отнася само за членовете на семейството, а не и за гвардейците. Усмихна се с копнеж на Пим. Може би той би могъл да говори с нея. Родителите й не можеха да наложат параноичните си забрани на други хора, нали така? Но след кратката пауза Пим само поклати глава и насочи вниманието си към Екатерин.

Извади от туниката си някакъв дебел плик. Плътната кремава хартия носеше печат с герба на Воркосиган — съвсем същия, като онзи върху гръбчетата на маслените буболечки, — а писмото беше адресирано на ръка с четлив, едър почерк, само с две думи: „Мадам Ворсоасон“.

— Мадам. Лорд Воркосиган ме прати да ви предам това лично. Каза да ви кажа, че съжалява, задето се е забавил толкова. Заради канализацията е, да знаете. Е, милорд това не го каза, но си беше голямо премеждие и наистина забави нещата като цяло. — Той огледа тревожно лицето й, търсейки някакъв отклик на казаното.

Екатерин взе подадения й плик и се втренчи в него, сякаш имаше вероятност да съдържа експлозив.

Пим отстъпи крачка назад и сведе глава в официален поклон. После, след като никой не каза нищо, повторно отдаде чест и каза:

— Не исках да се натрапвам, мадам. Моля да ме извините. Ще тръгвам вече. Благодаря ви. — И се обърна кръгом към вратата.

— Пим! — Името му, откъснало се от устните на Карийн, прозвуча почти като писък. Пим се закова на място и направи обратен кръгом. — Да не си посмял да се измъкваш така! Какво става там?

— Не престъпваш ли обещанието си? — попита любопитно ухилена Мартя.

— Добре де! Добре! Ти го попитай тогава!

— Оо, аман. — Мартя се предаде с въздишка и се обърна към Пим. — Та кажи, Пим, какво е станало с канализацията?

— Не ми пука за канализацията! — извика Карийн. — Искам да знам какво става с Марк! И с акциите ми.

— Е и? Мама и татко казаха, че не ти е разрешено да говориш с никого от Дом Воркосиган, така че нямаш късмет. Аз искам да знам за канализацията.

Веждите на Пим хвръкнаха нагоре, докато осмисляше казаното, а в очите му проблясна весело пламъче. Гласът му обаче беше пропит с благочестива невинност:

— Страшно съжалявам да чуя това, госпожице Карийн. Надявам се комодорът скоро да преосмисли нещата и да вдигне карантината от Дом Воркосиган. Така, милорд ми заръча да не се размотавам много-много и да не притеснявам мадам Ворсоасон с разни несръчни опити да оправя нещата, нито да й досаждам с предложения да изчакам за отговор, нито да я ядосвам, като й вися на главата, докато чете писмото. Кажи-речи точно така го каза. Не ми е нареждал обаче да не разговарям с вас, млади дами, понеже не очакваше, че ще ви заваря тук.

— Аа — проточи Мартя с тон, който, поне според Карийн, прокапваше от злобничко задоволство. — Значи ти можеш да говориш с мен и Карийн, но не и с Екатерин. А Карийн може да говори с Екатерин и мен…

— Не че умирам да говоря с тебе — промърмори Карийн.

— … но не и с теб. Това значи, че аз съм единственият човек тук, който може да говори с всички. Колко… хубаво. Та да се върнем, ако обичаш, на канализацията, драги ми Пим. Не ми казвай, че тръбите пак са се запушили.

Екатерин пъхна писмото в джоба на болерото си, облегна лакът на страничната облегалка на стола, подпря брадичка на дланта си и се заслуша в разговора, свъсила вежди.

Пим кимна.

— Боя се, че стана точно това, госпожице Мартя. Късно снощи доктор Боргос — устните на Пим се свиха неодобрително при името на ескобареца — толкова бързал да възобнови издирването на липсващата царица, че взел двудневния добив буболечешко масло — около четиридесет или петдесет килограма, както изчислихме по-късно, — което започвало да прелива от къщите им поради факта, че госпожица Карийн не била на разположение, за да се погрижи както трябва за него, и го изхвърлил цялото в канала на лабораторията. Където то попаднало в определена химическа среда, която станала причина то да се… отложи. Като мек пластилин. И да запуши напълно главната тръба, което, при повече от петдесет души в къщата — целият антураж на вицекраля и вицекралицата пристигна вчера, плюс колегите ми гвардейци и семействата им — доведе до една доста тежка и крайно неприятна криза.

Мартя прояви лошия вкус да се изхили. Пим продължи да изглежда като превзета стара мома.

— Лорд ревизор Воркосиган — продължи гвардеецът, като хвърли скришом поглед към Екатерин — обладавайки богат военен опит с канализациите, както лично ни информира, откликна незабавно, и, въпреки жалостивите молби на майка си, свика и поведе грижливо подбрана бойна команда към мазето, за да се пребори с проблема. Командата бяхме аз и гвардеец Роик, между другото.

— Твоята смелост и, ъъ, комунални умения ме удивляват — пропя Мартя, като го гледаше с нарастващо уважение.

Пим скромно сви рамене.

— Необходимостта да газиш до колене в буболечешко масло, тоалетна хартия и, ъъ, всички останали неща, които отиват в канализацията, едва ли може да бъде отказана с чест, особено когато те води човек, на когото се налага да гази, хм, доста над коленете. По причина, че милорд знаеше съвсем точно какво прави, се справихме доста бързо всъщност, за което получихме множество похвали от членовете на домакинството. Но ме изпратиха да донеса писмото на мадам Ворсоасон по-късно от предвиденото, по причина, че тази сутрин всички се успахме.

— Какво стана с доктор Боргос? — попита Мартя, при което Карийн заскърца със зъби, стисна юмруци и ядно подскочи на стола си.

— След като предложението ми да го вържем надолу с главата на тавана на мазето, докато, хм, течното ниво се покачва, бе най-несправедливо отхвърлено, графинята си поговори с него за това какво може и какво не може да се изхвърля в канализацията. — Пим въздъхна дълбоко. — Милейди е твърде добра.

Разказът очевидно бе стигнал най-после до края си, така че Карийн сръга Мартя в ребрата и изсъска:

— Питай го как е Марк.

Проточи се кратко мълчание. Пим чакаше търпеливо преводача си, а Карийн си мислеше, че само някой с неразбираемото чувство за хумор на Пим би могъл да работи за Майлс, без психическото му здраве да пострада, Накрая Мартя се предаде и троснато попита:

— Е, как е онзи, дебелият?

— Лорд Марк — отвърна Пим с леко натъртване, — на косъм спасил се от сериозни здравословни проблеми след опит да погълне… — устата му застина отворена, докато той трескаво търсеше начин да промени посоката посред изречението, — макар и видимо разстроен от злощастното развитие на събитията по-предната вечер, беше изпратен да помага на доктор Боргос в лова на буболечки.

Карийн без проблеми разчете какво се крие зад това „видимо разстроен“. „Лакомник се е измъкнал. А навярно и Ревльо.“ О, мамка му, а Марк се беше справял толкова добре с потискането на Черната банда…

Пим продължи:

— Мисля, че ще говоря от името на цялото семейство Воркосиган, ако кажа, че всички се надяваме госпожица Карийн да се върне колкото се може по-скоро и да възстанови реда. Поради липса на информация за събитията в семейството на комодора, лорд Марк не беше сигурен как да процедира, но това скоро ще се промени. — Единият му клепач потрепна в намек за намигване по посока на Карийн. А, да, Пим беше служил навремето в ИмпСи и се гордееше с този факт от биографията си — за него не беше тайна как да мисли в две посоки едновременно. Да се хвърли на земята и да гушне ботушите му с писъци: „Помощ, помощ! Кажи на леля Корделия, че побърканите ми родители ме държат затворена!“ би било напълно излишно, със задоволство осъзна тя. Разузнавателната информация за вражеските планове беше попаднала в добри ръце.

— Освен това — добави Пим със същия любезен тон — тубите с буболечешко масло, натрупани в коридора на сутерена, вече създават проблеми. Вчера се сринали върху една от прислужничките. Младата дама беше дълбоко разстроена.

Дори и мълчаливо слушащата Екатерин ококори очи при така обрисуваната картина. Мартя се изхили без стеснение. Карийн успя да потисне ръмженето си.

Мартя хвърли кос поглед към Екатерин и добави смело:

— А кльощавият как е?

Пим се поколеба, проследи погледа й и накрая отвърна:

— Боя се, че канализационната криза го разведри само за кратко.

После отправи поклон към трите дами едновременно, като ги остави сами да си представят що за непрогледен мрак трябва да цари в нечия душа, щом петдесет килограма буболечешко масло в главната тръба минават за разведряващи на фона на останалото.

— Госпожице Мартя, госпожице Карийн, надявам се скоро да посрещнем отново цялото семейство Куделка в Дом Воркосиган. Мадам Ворсоасон, позволете да се оттегля и моля да ме извините за неудобството, което може неволно да съм ви причинил. От името на собствения си дом, и на Артур, може ли да попитам дали на Ники все още му е разрешено да ни идва на гости?

— Да, разбира се — със слаб глас отговори Екатерин.

— В такъв случай довиждане и приятна вечер. — Той вдигна любезно ръка към челото си, тръгна към градинската порта и излезе в тясната уличка между къщите.

Мартя поклати невярващо глава.

— Откъде Воркосиган си намират хората?

Карийн сви рамене.

— Предполагам, че им се пада каймакът на империята.

— Това важи за мнозина от висшата ворска класа, но никой от другите си няма човек като Пим. Или като Мама Кости. Или като…

— Чувала съм, че Пим бил лично препоръчан от Саймън Илян, докато той още оглавяваше ИмпСи — каза Карийн.

— О, ясно. Значи мамят. Това обяснява нещата.

Ръката на Екатерин се плъзна към джоба на болерото, където се криеше красивият кремав плик, но за най-дълбоко разочарование на Карийн, не го извади и не счупи печата. Явно нямаше да го прочете пред непоканените си гостенки. Следователно беше време да си тръгват.

Карийн стана.

— Екатерин, много ти благодаря. Помогна ми повече от… — „от собственото ми семейство“, последното успя да предъвче, преди да е излязло от устата й. Нямаше смисъл да вбесява Мартя, след като беше склонила на този неохотен и намусен частичен съюз срещу родителското тяло. — А онова за разкрасяването на буболечките беше съвсем сериозно. Обади ми се веднага щом имаш нещо готово.

— Още утре ще подготвя нещо, обещавам ти. — Екатерин изпрати сестрите до портата и я затвори след тях.

В края на пресечката Пим, явно чакал търпеливо облегнат на наземната кола, ги сгащи из засада.

— Тя прочете ли го? — тревожно попита той.

Карийн сръга Мартя.

— Не пред нас, Пим — каза Мартя и завъртя очи.

— По дяволите. — Пим погледна към облицованата с плочи фасада на Вортисовата къща, наполовина скрита от дърветата. — Надявах се… по дяволите!

— Как е Майлс, ама наистина? — попита Мартя, като проследи погледа му и килна глава настрани.

Пим се почеса по тила.

— Е, вече не повръща и не стене. Сега обикаля като привидение из къщата и си мърмори под нос, когато няма какво да го разсее. Бездействието го убива, ако питате мен. Тръпки ме побиваха, като го гледах с какъв ентусиазъм се захваща с канализационния проблем. От моя гледна точка де, ако ме разбирате.

Карийн го разбираше много добре. В края на краищата, накъдето и да хукнеше Майлс, Пим беше длъжен да го последва. Нищо чудно, че всичките му подчинени наблюдаваха ухажването му със затаен дъх. Представи си разговорите, които се водеха в кухнята: „За бога, няма ли някоя да вкара дребосъка в леглото си преди да ни е пощурил всичките?“ Всъщност едва ли, повечето от хората на Майлс бяха достатъчно запленени от чара му и едва ли биха се изразили по толкова груб начин. Но можеше да се обзаложи, че по същността си реакцията им се свежда до същото.

Пим заряза безрезултатното си наблюдение на къщата на мадам Ворсоасон и предложи на сестрите да ги закара. Мартя, навярно предчувствайки кръстосания родителски разпит, учтиво отклони предложението от името и на двете. Пим потегли. Следвана по петите от личния си копой, Карийн тръгна в обратната посока.

* * *

Екатерин бавно се върна при градинската маса и седна на стола си. Извади плика и втренчи поглед в него. Кремавата хартия беше впечатляващо тежка и плътна. Върху капачето се мъдреше вдлъбнатият герб на Воркосиган, впечатан дълбоко в дебелата хартия малко встрани от центъра. Не го беше поставила машина, нечия ръка го беше ударила там. Неговата ръка. Размазан с палец червеникав пигмент запълваше вдлъбнатините и правеше образа видим, в съгласие с най-строгите изисквания на висшия ворски етикет, по-официален и от восъчен печат. Екатерин вдигна плика до носа си, но и да имаше някаква следа от неговата миризма, беше твърде слаба, за да я различи със сигурност.

Въздъхна, предчувствайки очакващото я емоционално изтощение, и внимателно отвори плика. Също като адреса, листът вътре беше изписан на ръка.

„Скъпа мадам Ворсоасон“ — започваше писмото. — „Съжалявам.

Това е единайсетата чернова. Всичките започваха с тази дума, дори и ужасната версия в рими, така че май ще е най-добре да я оставя.“

Мислите й набиха спирачки със скърцане и се фокусираха върху един-единствен въпрос — кой е изхвърлил кошчето му и може ли да бъде подкупен. Пим навярно и най-вероятно не. Тръсна глава да прогони тези мисли и продължи да чете.

„Веднъж ме помолихте никога да не Ви лъжа. Така да бъде. Сега ще Ви кажа истината, дори да не е най-доброто или най-умното нещо, което мога да направя, а дори не и най-унизителното.

Опитах се да Ви открадна, да Ви атакувам из засада и да пленя онова, което смятах, че никога не бихте ми дали доброволно. Вие не бяхте кораб, който да отвлека, но така и не можах да измисля друг план, освен уловките и изненадата. Макар да не бях планирал чак такава изненада като онази на вечерята. Революцията избухна преждевременно, защото слабоумният конспиратор взриви по погрешка тайния си склад с амуниции и подпали небето с намеренията си. Понякога тези инциденти раждат нови нации, но по-често завършват зле, с бесилки и гилотини. И с хора, които бягат към спасението на нощта. Не съжалявам, че Ви помолих да се омъжите за мен, защото това беше единствената искрена и истинска част сред целия дим и отломки, но ми иде да умра, заради начина, по който го направих.

Държах чувствата си в тайна от Вас, но трябваше да ги запазя в тайна и от другите, докато не отмине годината на спокойствие, за която помолихте. Но се огънах пред ужаса, че през това време може да изберете друг.“

Кой „друг“ си представяше той, че може да избере, за бога? Не беше искала никого. Вормонкриеф не подлежеше на обсъждане. Биърли Ворутиър дори не се беше престорил, че намеренията му са сериозни. Енрике Боргос? „Ужас.“ Майор Замори, е, Замори изглеждаше достатъчно мил. Но скучен.

Зачуди се кога качеството „нескучен“ се бе превърнало в основния й критерий за подбор на мъжете. Някъде десетина минути след като се беше запознала с Майлс Воркосиган, може би? Проклет да е, задето й беше развалил вкуса. И преценката. И… и…

Продължи да чете.

„Така че използвах градината като претекст да бъда близо до Вас. Нарочно и с пълно съзнание вкарах в капан най-съкровената Ви мечта. За това би било слабо да кажа, че съжалявам. За това ме е срам.

Заслужили сте си всяка възможност за израстване. По-лесно е да се престоря, че ми е убягнал сблъсъкът на интереси, в който ме поставяше желанието ми да Ви дам някои от тези възможности, но това би било поредната лъжа. Влудяваше ме да гледам прангите, които спъваха стъпките Ви, когато можехте да надбягате самото време. В живота на повечето хора тези моменти на апогей идват веднъж и за кратко.

Обичам Ви. Но страстта и копнежът ми отиват далеч отвъд тялото Ви. Исках да си присвоя силата на очите Ви, начина, по който те виждат форми и красота там, където все още ги няма, и ги извайват от нищото, за да ги пренесат в материалния свят. Исках да притежавам честта на сърцето Ви, която не се огъна пред зловещите кошмари на онези злощастни часове на Комар. Исках куража Ви, и волята Ви, и предпазливостта и спокойствието. Предполагам, че съм искал душата Ви, а това е повече, отколкото човек може да поиска.“

Тя отпусна ръка, потресена. Пое си дълбоко дъх няколко пъти и отново вдигна писмото.

„Исках да Ви дам една победа. Но поради самата си природа, победите не могат да бъдат подарявани. Трябва да бъдат взети, и колкото повече са пречките и колкото по-ожесточена е съпротивата, толкова по-голяма чест носят те. Победите не могат да бъдат подаръци.

Но подаръците могат да бъдат победи, нали? Точно това казахте Вие. Градината можеше да бъде Вашият подарък, една зестра от талант, умения и въображение.

Знам, че вече е твърде късно, но позволете ми да отбележа, че тази победа би била повече от достойна за нашия Дом.

Искрено Ваш,

Майлс Воркосиган.“

Екатерин подпря глава на ръката си и затвори очи. След няколко жадни вдишвания успя да овладее препускащия си пулс.

Изправи отново гръб и препречете писмото на гаснещата светлина. Два пъти. То не изискваше, не молеше, дори не очакваше отговор. Което беше добре, защото едва ли би могла да измисли и две свързани изречения в момента. Какво се очакваше от нея да прочете в това писмо? Изреченията, които не започваха в първо лице единствено число, започваха с „но“. Не беше само искрено, беше оголено до кокал.

С опакото на мръсната си ръка тя размаза преливащите сълзи по горещите си бузи, да се охладят и изсъхнат. Обърна плика и отново се загледа в печата. В периода на Изолацията във вдлъбнатите печати като този е била втривана кръв, като знак за категоричната и лично изявена лоялност на изпращача. По-късно били изобретени меки пигментиращи пастели в цяла палитра от цветове с различно значение. Бордото и цикламеното бяха запазени за любовни послания, розовото и светлосиньото — за писма, оповестяващи раждане, черното — за смърт. Печатът, който Екатерин изучаваше в момента, беше оцветен с най-консервативния и традиционен цвят — керемиденочервено.

Което се дължеше на факта, осъзна тя, примигвайки стреснато през сълзи, че е била използвана истинска кръв. Съзнателно търсена мелодрама от страна на Майлс или навик до степен на безусловен рефлекс? Не се и съмняваше, че мелодрамата не му е чужда. Даже започваше да подозира, че Майлс не пропуска случай да й се наслади от дъното на душата си. Но докато гледаше петното и си го представяше как убожда палеца си и размазва капката кръв върху печата, все повече я обземаше ужасяващата увереност, че за него този акт е бил естествен и безусловен като дишането. Можеше дори да се обзаложи, че има един от онези кинжали с врязан в дръжката печат, каквито висшите лордове са носели навремето. Техни имитации можеха да се купят в антиквариатите и магазините за сувенири, с притъпени остриета, разбира се, защото отдавна никой не ги използваше по предназначение. Истинските печатни кинжали бяха реликви от времето на Изолацията и в редките случаи, когато някой от тях се появеше на пазара, цената му стигаше до десетки и стотици хиляди марки.

Майлс вероятно използваше своя, за да отваря писмата си или да си чисти мръсотията под ноктите.

Кога и как всъщност бе отвличал кораб? Беше повече от сигурна, че не си е изсмукал това сравнение от пръстите.

Напуши я неканен смях. Ако пак го видеше някога, щеше да му каже, че хора, които са работили за Секретни операции, не бива да пишат писма, докато ги разпитват с фаст-пента.

Макар че ако той наистина се гърчеше в злокачествен пристъп на откровеност, какво да кажем за частта, която започваше с „Обичам те“? Тя обърна отново писмото и препрочете откъса. Четири пъти. Напрегнатите, едри, четливи букви затрепкаха пред очите й.

Нещо липсваше обаче, осъзна тя, докато четеше за пореден път писмото. Признанията изобилстваха, но никъде нямаше призив за опрощение, нито покаяние, нито молба да я види или чуе отново. Нищо, на което тя да откликне по какъвто и да било начин. Беше много странна тази недоизказаност. Какво ли означаваше? Ако беше някакъв вид таен код на ИмпСи, тя не разполагаше с шифъра.

Може би не молеше за прошка, защото не вярваше, че е възможно да я получи. Сигурно не е лесно да се чувстваш така… Или пък просто бе прекалено арогантен, за да се моли? Гордост или отчаяние? Кое от двете? Макар да подозираше, че може да има по равно и от едното, и от другото… „Не пропускайте разпродажбата — подсказа й някакъв вътрешен глас, — само тази седмица, два гряха на цената на един!“ Това… това звучеше съвсем „а ла Майлс“, някак си.

Спомни си за познатите до болка горчиви кавги с Тиен. Как беше мразила този отвратителен танц между скандала и одобряването и колко често беше поемала по краткия път. Щом така и така накрая ще си простите един на друг, защо да не бъде сега и да се спестиш дните на болезнено напрежение? Директно от греха към опрощението, прескачайки междинните стъпки на покаянието и възмездието… Просто давай напред, просто го направи. Но те не бяха отишли много напред. Сякаш винаги се връщаха към началната точка. Може би именно затова хаосът се беше повтарял, отново и отново, в безкрайна затворена система. Може би не бяха научили достатъчно добре урока си, пропускайки междинните стъпки.

Когато си допуснал сериозна грешка, как продължаваш напред? Как да продължиш успешно от злощастната позиция, в която си се озовал, напред, а не назад? Защото пътят назад е на практика невъзможен. Времето заличава пътеката, останала след стъпките ти.

Но пък тя и не искаше да се връща назад. Не искаше да знае по-малко, отколкото вече беше научила, не искаше да се смалява. Не искаше да върне тези думи в небитието — ръката й несъзнателно смачка писмото и го притисна до гърдите й, после грижливо го заглади върху плота на масата. Просто искаше болката да спре.

Когато го видеше следващия път, трябваше ли да отговори на злополучния му въпрос? Или поне да знае какъв точно е отговорът? Имаше ли начин да каже „Прощавам ти“, без това да означава „Да, до края на живота ми“, някакво място по средата, където да застане? Още сега и тук отчаяно се нуждаеше от място по средата, където да застане.

„Не мога да отговоря сега. Просто не мога.“

Буболечките. Можеше да се заеме с буболечките, ако не друго…

Гласът на вуйна й, който я викаше, проби омагьосания кръг на мислите й. Вуйна й и вуйчо й явно се бяха върнали от ресторанта. Тя набута трескаво писмото в плика, скри го в джоба на болерото си и разтърка енергично очи. Опита се да нагласи някакво изражение, каквото и да е изражение, на лицето си. Усещаше ги като маски, до едно.

— Идвам, вуйно — извика тя и стана да прибере лопатката, да изхвърли плевелите и да влезе в къщата.