Лоис Макмастър Бюджолд
Цивилна кампания (4)

Глава 4

Иван тъкмо беше приключил с мисията си по доставянето на сто ръчно изработени покани за императорската сватба в щаба на Операции, които по-нататък щяха да бъдат препратени извън планетата до подбрани висши офицери, когато видя Алексей Вормонкриеф, който също преминаваше през охранителните скенери във фоайето на сградата.

— Иване! — извика му бодряшки Алексей. — Точно ти ми трябваш! Изчакай ме.

Иван спря до автоматичните врати, като съставяше наум достоверно звучаща заповед от „тази, която ръководи парада до след сватбата“, в случай че му потрябваше претекст да се спасява. Алексей не беше най-умопомрачително отегчителният досадник във Ворбар Султана — няколко господа от по-старото поколение си оспорваха понастоящем титлата, — но определено беше достоен за техен наследник. От друга страна, Иван беше особено любопитен дали семето, което беше посял в ушите му преди няколко седмици, не е родило вече забавен плод. Алексей най-после мина през проверката и се приближи леко задъхан.

— Тъкмо ми свърши дежурството, а на теб? Да те черпя едно, какво ще кажеш? Имам една специална новина и искам пръв ти да я чуеш — избълва той и се залюля на пети.

Щом Алексей плащаше, защо не?

— Добре.

Двамата пресякоха улицата и влязоха в таверната, която офицерите от Операции смятаха за своя колективна собственост. Заведението беше нещо като институция, отворило врати само десетина минути след като Операции се беше преместил в новата си по онова време сграда, малко след войната за Претендентството. Атмосферата беше съзнателно мрачна, тихомълком обезкуражавайки всеки дамски набег в този мъжки бастион.

Седнаха на една маса в дъното. Някакъв мъж в хубав цивилен костюм висеше на бара и обърна глава след тях. Иван позна в него Биърли Ворутиър. Повечето градски контета не бяха чести клиенти на офицерските барове, но Биърли никнеше, където не го сееш. Връзките му край нямаха. Той козирува насмешливо на Вормонкриеф, който настойчиво му махна да седне при тях. Иван вдигна вежда. Биърли неведнъж беше казвал, че презира компанията на хора, които, както сам се изразяваше, влизат невъоръжени в битката на умовете. Иван не можеше да си представи защо му е да търси дружбата на Вормонкриеф. Привличане на противоположностите?

— Сядай, сядай — каза Вормонкриеф на Биърли. — Аз черпя.

— В такъв случай ще седна, и още как — отвърна Биърли и се настани елегантно на стола. После кимна сърдечно на Иван, който му върна кимването, застанал нащрек. Майлс не беше тук да му служи като словесен щит. Биърли никога не се заяждаше с Иван, когато Майлс беше наблизо. Иван не беше съвсем сигурен дали това се дължи на факта, че братовчед му винаги беше крачка напред и обираше всичките лоши топки, или Биърли просто предпочиташе по-достойния съперник. А може би Майлс вървеше с крачка напред, защото беше по-достойният съперник. От друга страна, може би братовчед му гледаше на Иван като на личната си мишена и просто не искаше да го дели с друг. Семейна солидарност или просто извратено чувство за собственост у Майлс?

Набраха поръчките си на устройството в центъра на масата и Алексей вкара кредитния си чип.

— О, приеми най-искрените ми съболезнования, между другото, за смъртта на братовчед ти Пиер — каза той на Биърли. — Все забравям да го спомена, защото не носиш семейния траур. А трябва, да знаеш. В правото си си, кръвните ви линии са достатъчно близки. Определиха ли най-после причината за смъртта?

— О, да. Сърдечна недостатъчност, строполил се като дърво.

— Веднага ли е починал?

— Доколкото е възможно да се определи, да. Беше действащ граф, така че аутопсията му е била пълна. Ако не беше такъв асоциален тип, някой можеше и да открие тялото преди мозъкът да се е увредил необратимо.

— Толкова млад, на няма и петдесет. Срамота е, че почина, без да остави наследник.

— Още по-голяма срамота е, че и другите ми чичовци Ворутиър не умряха без наследници. — Биърли въздъхна. — Щях да си имам нова работа.

— Не знаех, че си хвърлил око на окръг Ворутиър, Биърли — каза Иван. — Граф Биърли? Политическа кариера?

— Опазил бог. Нямам никакво желание да се присъединя към групата дърлещи се изкопаеми в Двореца Ворхартунг, а окръгът ме отегчава до сълзи. Призрачно място. Само ако плодовитият ми братовчед Ришар не беше такъв завършен кучи син — с което не искам да обидя покойната му майка, — бих му пожелал всичко най-хубаво в бъдещото му поприще. Ако се добере до него. За жалост, той наистина го намира за хубаво, което пък моментално лишава въпросното поприще от всякаква хубост, що се отнася до мен.

— Какво му е на Ришар? — попита безучастно Алексей. — Виждали сме се няколко пъти и ми се стори солиден човек. Политическите му възгледи са съвсем разумни.

— Няма значение, Алексей.

Алексей озадачено поклати глава.

— Биърли, нямаш ли поне малко уважение към семейството си?

Биърли махна подразбиращо се с ръка и каза:

— Аз въобще нямам семейство като хората. Вместо уважение — отвращение. С навярно едно или две изключения.

Челото на Иван се набръчка, докато той си проправяше път през лабиринта от думите на Биърли.

— Ако се добере до него? С какви пречки би могъл да се сблъска Ришар? — Ришар беше най-големият син на най-големия чичо, пълнолетен и, доколкото знаеше Иван, в добро психическо здраве. Исторически погледнато, това, че някой е кучи син, никога не се бе възприемало като основателен претекст за недопускане до Съвета на графовете, който в противен случай би бил далеч по-малоброен. Дисквалифицираха те само ако си копеле. — Да не би някой да е открил, че и Ришар е сетаганданец като бедния Рене Ворбретен?

— За жалост не. — Биърли погледна Иван и в очите му проблесна някакво странно, пресметливо пламъче. — Но лейди Дона — мисля, че ти я познаваш, Иване — внесе в Съвета официален иск за възпрепятстване само ден след смъртта на Пиер, което временно блокира утвърждаването на Ришар.

— Дочух нещо такова, но не обърнах внимание. — Иван не беше виждал лейди Дона, по-малката сестра на Пиер, на живо — а колко жива беше дамата навремето, — откакто тя се беше отървала от третия си съпруг и се беше оттеглила в окръг Ворутиър, където пое задълженията на официална домакиня на брат си и на неофициален негов заместник в управлението на окръга. Говореше се, че нейната дума тежала повече от тази на Пиер в ежедневните управленски дела. Вече трябваше да гони четирийсетака и Иван се зачуди дали не е започнала да дебелее. Което не би я загрозило непременно. Кожа като слонова кост, къдрава черна коса до под кръста и горещи кафяви очи като въглени…

— А аз се чудех защо се бавят толкова с утвърждаването на Ришар — каза Алексей.

Биърли сви рамене.

— Ще видим дали лейди Дона ще успее да защити иска си, когато се върне от колонията Бета.

— Майка ми каза, че е странно, дето е заминала преди погребението — рече Иван. — Не била чувала да е имало вражда между нея и Пиер.

— Даже се разбираха доста добре, като за хора от моето семейство. Но проблемът не търпеше отлагане.

Забежката на Иван с Дона беше незабравима. По онова време той беше зелен млад офицер, а тя — с десет години по-голяма от него и временно без съпруг. Не бяха си говорили много за роднините си. Така и не й беше казал, осъзна той, как сладостните й уроци му бяха спасили задника няколко години по-късно, по време на онази ужасна дипломатическа мисия на Сетаганда, която за малко да завърши с катастрофален провал. Наистина трябваше да й се обади, когато се върнеше от колонията Бета. Ами да, тя можеше да се е депресирала от понатрупалите се годинки и да се нуждае от малко утешение…

— И на какво основание е подала иск за възпрепятстване? — попита Вормонкриеф. — И какво общо има с това колонията Бета?

— Е, това ще го разберем, когато се върне. Ще бъде изненада. Лично аз най-искрено й стискам палци. — На устните на Биърли потрепна особена усмивка.

Питиетата им пристигнаха.

— О, чудесно. — Вормонкриеф вдигна високо чашата си. — Господа, да пием за свещения брачен съюз. Изпратих Баба!

Иван замръзна с чаша на педя пред устата си.

— К’во?

— Срещнах една жена — самодоволно рече Алексей. — Всъщност мога да кажа, че срещнах жената. За което трябва да благодаря на теб, Иване. Въобще нямаше да разбера за съществуването й, ако не беше ти. Биърли също я видя — тя е напълно достойна да стане мадам Вормонкриеф, не смяташ ли, Биърли? Има страхотни връзки — племенница е на лорд ревизор Вортис. Ти откъде научи за нея, Иване?

— Аз… запознахме се у братовчед ми Майлс. Тя изработва парков проект по негова поръчка. — „Как успя Алексей да стигне толкова далеч за толкова кратко време?“

— Не знаех, че лорд Воркосиган се интересува от озеленяване. Свят широк, хора всякакви. Както и да е, успях да се добера до името и адреса на баща й, докато водехме онзи светски разговор за фамилните дървета. Южния континент. Наложи се да купя на Бабата билет за отиване и връщане, но затова пък тя е една от най-опитните сватовници — не че са останали много — във Ворбар Султана. Винаги наемай най-добрите, така казвам аз.

— Мадам Ворсоасон е приела предложението ти? — рече стъписан Иван. „Въобще не съм искал да се стига до това…“

— Е, смятам, че ще приеме. Когато й препратят офертата. Вече почти никой не използва старата официална традиция. Надявам се да го възприеме като романтична изненада. Направо ще се разтопи. — Зад самодоволството му прозираше известна тревога, която той успокои с голяма глътка бира. Биърли Ворутиър отпи от виното си, като заедно с него преглътна и думите, напиращи на езика му, каквито и да бяха те.

— Смяташ, че ще приеме? — предпазливо попита Иван.

— За жена в нейното положение не виждам защо да не приеме. Така пак ще си има собствен дом, както навярно е свикнала, а как иначе ще се сдобие с такъв? Тя е истински вор и със сигурност ще оцени деликатността ми. Освен това така ще подлея вода на майор Замори.

Значи засега не беше приела. Още имаше надежда. Това тук не беше празнуване, а нервно бъбрене, нуждаещо се от алкохолен седатив. Добра идея — Иван на свой ред отпи жадно от чашата си. „Чакай малко…“

— Замори? Не съм казвал на Замори за вдовицата.

Иван се беше спрял на Вормонкриеф след грижливо обмисляне, понеже кандидатурата му в най-голяма степен обещаваше достоверна заплаха, която да постресне Майлс, без на практика да поставя ухажването му в реална опасност. По отношение на статута, един вор от средна ръка, който дори не притежава лордска титла, не можеше да се състезава с графски наследник и имперски ревизор. Физически… хм. Може би не беше обърнал достатъчно внимание на този аспект. Вормонкриеф изглеждаше доста добре. Окажеше ли се мадам Ворсоасон извън обхвата на Майлсовото силово поле от интензивен чар, сравнението можеше да се окаже… твърде неприятно. Но Вормонкриеф беше глупак — нямаше начин тя да го предпочете… „А колко женени глупаци познаваш? Все някой ги е предпочел. Това едва ли е голяма пречка.“ Замори обаче… Замори беше сериозен човек и определено не беше глупак.

— Боя се, че го чу от мен, макар и неволно. — Вормонкриеф вдигна рамене. — Няма значение. Той не е вор. В очите на семейството й това ми дава предимство, което Замори не може да стопи. Преди е била женена за вор, в края на краищата. А и сигурно съзнава, че сама жена не може да отгледа сина си като хората. Ще бъде финансово бреме, вярно, но ако тропна по масата, все ще я убедя някак да го изстреля в истинско ворско училище скоро след сватбата, така мисля. Там ще го направят мъж и ще му избият глезотиите от главата преди да са му станали навик.

Бяха изпили бирата си и Иван поръча по още едно. Вормонкриеф отиде до тоалетната.

Иван загриза кокалчетата на ръката си и погледна Биърли.

— Проблеми ли имаш, Иване? — небрежно се осведоми Биърли.

— Братовчед ми Майлс ухажва мадам Ворсоасон. Предупреди ме да я оставя на мира, иначе щял да ме направи основна мишена на остроумието си.

Веждите на Биърли подскочиха нагоре.

— Значи ще ти бъде забавно да наблюдаваш как унищожава Вормонкриеф. Или по-скоро ще ти допадне обратният вариант?

— Направо ще ме изкорми, ако разбере, че аз съм пуснал Вормонкриеф по дирите на вдовицата. И Замори! Божке, лошо ми се пише.

Биърли се усмихна бегло с единия край на устата си.

— Стига, стига. Нали бях там. Вормонкриеф я отегчи до сълзи.

— Да, но… може би положението й е такова, че… Може би е склонна да приеме първия билет, който обещава да я измъкне от него… чакай, ти? Ти пък как си се озовал там?

— Алексей… много приказва. Има такъв навик.

— Не знаех, че си търсиш съпруга.

— Не си търся. Не се паникьосвай. Нито възнамерявам да тропосам някой Баба — боже, какъв анахронизъм само — на бедната жена. Все пак нека да отбележа, че аз не я отегчих. Дори ми се стори, че успях да я заинтригувам донякъде. Не е лошо като за първо разузнаване на терена. Може и за в бъдеще да взимам Вормонкриеф със себе си, когато реша да опипам почвата пред някоя дама — като един вид ползотворен контраст. — Биърли вдигна глава да се увери, че обектът на анализа им не се връща, после се наведе напред и сниши поверително глас. Но не продължи по темата, нито по същество, нито като повод да упражни остроумието си. Вместо това прошепна: — Знаеш ли, мисля, че лейди Дона много би се радвала, ако я подкрепиш в предстоящото дело. Би могъл много да й помогнеш. Например да прошепнеш това-онова в ушето на твоя лорд ревизор — нисичък, вярно, на затова пък изненадващо убедителен в новата си роля, направо останах впечатлен — на лейди Алис, на самия Грегор дори. Всичките сте все важни особи.

— Те са важни особи. Аз не съм. — Защо, по дяволите, Биърли му се подмазваше? На него? Сигурно искаше нещо, при това го искаше много.

— Какво ще кажеш да се срещнеш с лейди Дона, когато се върне?

— О? — Иван примигна. — Това да, с удоволствие. Но… — Той премисли положението. — Не съм съвсем сигурен какво се надява да постигне. Дори да осуети утвърждаването на Ришар, графската титла и окръгът ще отидат при някой от неговите синове или по-малки братя. Освен ако не си замислил масово убийство на следващата ви семейна среща, което предполага по-голямо усилие, отколкото бих очаквал от теб, не виждам какво печелиш от всичко това.

Биърли се усмихна едва-едва.

— Вече ти казах, че не се интересувам от графството. Поговори с Дона. Тя ще ти обясни всичко.

— Ами… добре. Желая й късмет, все пак.

Биърли се отпусна назад.

— Добре.

Вормонкриеф се върна и поде на нова сметка несвързаното си бърборене относно ворската си сватовническа тактика, докато се наливаше с втората си бира. Иван безуспешно се опита да смени темата. Биърли се измъкна точно преди да дойде негов ред да поръча пиене. Иван се извини с имперските си задължения, без да уточнява в какво се състоят те, и най-после избяга.

За известно време не трябваше да се мярка пред очите на Майлс, но как? Не можеше да подаде молба за преместване в някое забутано посолство преди да е минала проклетата сватба. А тогава щеше да е твърде късно. Дезертьорството също беше възможност, мрачно си помисли той — можеше да си опита късмета в Кшартианския чуждестранен легион. Не, при всичките галактически връзки на Майлс нямаше и едно ъгълче във възлената връзка, колкото и да е забутано то, което да го спаси от гнева на братовчед му. И от жилото на остроумието му. Налагаше се да разчита на късмета си, което при Вормонкриеф беше равнозначно да заложи на отегчителната му природа, а при Замори… какво — отвличане? Убийство? Може би ако го запознае с други жени? А, да! Не с лейди Дона обаче. Нея Иван възнамеряваше да запази за себе си.

Лейди Дона. Виж, тя не беше провинциална пубертетка. Всеки съпруг, осмелил се да повиши глас в нейно присъствие, рискуваше тежка телесна повреда. Елегантна, изтънчена, уверена… жена, която знае какво иска и как да си го поиска. Жена от неговата собствена класа, която познаваше правилата на играта. Малко по-възрастна от него, да, но пък при продължителността на живота, която се увеличаваше с такива темпове напоследък, какво от това? Само погледнете бетанците — бетанската баба на Майлс, която сигурно отдавна беше чукнала деветдесетте, си била хванала осемдесетгодишно гадже, моля ви се. Защо не се беше сетил по-рано за Дона?

Дона. Дона, Дона, Дона. Хм. Тази среща не би я пропуснал за нищо на света.

* * *

— Поканих я да изчака във вестибюла пред библиотеката, милорд — долетя до ушите на Карийн познатото боботене на Пим. — Ще искате ли да ви донеса нещо?

— Не. Благодаря — чу се по-тихият глас на лорд Марк откъм централния коридор. — Нищо не носи. Това е всичко, благодаря.

Стъпките на Марк изкънтяха по каменните плочи — три бързи крачки, две подскачания, леко колебание, после по-премерени стъпки, които го доведоха до портала на вестибюла. „Подскоци? Марк?“ Карийн скочи, когато той се показа иззад ъгъла. О, Боже, не бе възможно да загуби толкова килограми за толкова малко време и това да не се отрази на здравето му — вместо познатата й, малко прекалено закръглена, но затова пък стабилна снага, сега той беше провиснал отвсякъде, съвсем различен, с изключение на широката му усмивка и блесналите очи…

— А! Стой там и не мърдай! — нареди й той, грабна една табуретка, сложи я пред краката й, качи се на нея и я прегърна. Тя също го прегърна и за известно време разговорът беше отложен в полза на трескавите целувки — давани, връщани и така по няколко пъти.

Той спря да си поеме дъх, колкото да попита:

— Как дойде дотук? — След което през следващата минута не й даде възможност да отговори.

— Пеша — каза тя задъхано.

— Пеша? Сигурно има километър и половина!

Карийн сложи ръце на раменете му и се дръпна малко назад, колкото да огледа лицето му. Беше прекалено блед, констатира неодобрително тя, почти сивкав. Още по-лошо, погребаната му прилика с Майлс изплуваше на повърхността заедно с костите — наблюдение, което би го ужасило, както тя много добре знаеше. Така че го запази за себе си.

— И какво от това? Баща ми е идвал пеша дотук всеки божи ден, с бастуна си и така нататък, когато е бил секретар на лорд регента.

— Ако се беше обадила, щях да пратя Пим с колата — по дяволите, сам щях да дойда. Майлс ми позволи да използвам скутера му винаги когато ми потрябва.

— Въздушен скутер? За шест пресечки? — извика възмутено тя между поредните две целувки. — В хубава пролетна сутрин като тази?

— Ами, тук нямат подвижни тротоари… ммм… О, това беше хубаво… — Завря нос в ухото й, вдъхна аромата на немирните къдрици, които си мряха да го гъделичкат, и очерта спирална линия от звучни целувки от ухото й чак до ключицата. Тя го прегърна здраво. Целувките сякаш прегаряха кожата й като миниатюрни огнени стъпки. — Липсваше ми, липсваше ми, липсваше ми…

— И ти и ти и ти и ти ми липсваше. — Макар че можеха да пътуват заедно, ако не беше настоял да се отбие на Ескобар.

— Разходката поне те е затоплила… може да се качим в стаята ми и да съблечеш всичките тези сгорещени дрехи… може ли Сръдльо да си поиграе малко, а?

— Тук? В Дом Воркосиган? При всичките гвардейци, дето се мотаят наоколо?

— Нали тук живея? Засега. Освен това гвардейците са само трима, от които единият спи през деня. — Челото му се сбърчи загрижено. — У вас? — попита той с крехка надежда.

— Още по-лошо. Къщата гъмжи от родители. И сестри. Сестри клюкарки.

— Да си наемем стая някъде? — предложи той след миг на смутено мълчание.

Тя поклати глава и затърси обяснение за обърканите си чувства, които сама не разбираше.

— Може да вземем скутера на Майлс…

Последното я накара да се изкиска въпреки всичко.

— Много е тясно. Дори ако и двамата се нагълтаме с гадните ти хапчета.

— Да, не знам къде му е бил акълът, когато е купувал това нещо. Трябвало е да вземе просторна въздушна кола с широки и удобни тапицирани седалки. Които могат да се разтягат. Като онази огромна наземна кола, която им е останала от времето на Регентството… хей! Може да се сврем в задното купе, да затъмним купола…

Карийн поклати безпомощно глава.

— Където и да е на Бараяр?

— Точно в това е проблемът — каза тя. — Бараяр.

— А в орбита? — Той посочи обнадеждено към небето.

Карийн се засмя горчиво.

— Не знам, не знам…

— Карийн, какво има? — Сега вече наистина изглеждаше притеснен. — Да не би аз да съм направил нещо? Да съм казал нещо? Какво съм… да не би още да се сърдиш заради лекарствата? Съжалявам. Съжалявам. Ще ги спра. Ще… ще напълнея отново. Каквото кажеш.

— Не е това. — Тя отстъпи половин крачка назад, макар че никой от двамата не пусна ръцете на другия. Карийн килна глава встрани. — Макар да не разбирам защо когато човек отслабне, изглежда с половин глава по-нисък. Странна оптическа илюзия. Защо масата се отразява на ръста, физиологично имам предвид? Както и да е. Причината не е в теб. В мен е.

Той стисна силно ръцете й и я зяпна сащисан.

— Не разбирам.

— Мислих за това през десетте дни, докато те чаках да пристигнеш. За теб, за нас, за мен. През последната седмица се чувствам все по-странно и по-странно. Докато бяхме на Бета, изглеждаше толкова нормално, толкова логично. Открито, официално, одобрено. Тук… не събрах сили да кажа на родителите си за нас. Опитах се. Дори на сестрите си не можах да кажа. Ако се бяхме прибрали заедно, може би нямаше да изгубя смелост, но… но я изгубих и толкова.

— Да не си… да не би да мислиш за онази бараярска народна приказка, в която главата на любовника се озовала в тавата с босилек, когато роднините на момичето го хванали?

— Тава с босилек? Не!

— Аз си мислех за нея обаче… Подозирам, че сестрите ти биха могли да го направят, ако се съюзят. Да ми връчат собствената ми глава, тоест. А знам, че и майка ти би могла — нали тя ви е отгледала всичките.

— Как ми се иска леля Корделия да беше тук! — Чакай, това май не беше най-подходящата реплика, както се развиваше разговорът. Тави с босилек, мили боже! Марк така го блъскаше параноята… твърде много. Няма значение. — Не за теб мислех, въобще.

— О. — Гласът му прозвуча безучастно.

— Не това исках да кажа! Мислех за теб ден и нощ. За нас. Но се чувствам толкова неспокойна, откакто се върнах. Сякаш с кожата си усещам как се нагъвам обратно на старото си място в бараярската културна матрица. Усещам го, но не мога да го спра. Ужасно е.

— Защитна окраска? — От тона му личеше, че може да разбере желанието да се скриеш. Пръстите му зашариха по ключицата й и пропълзяха нагоре по шията. Умееше да разтрива, а един масаж би й дошъл така добре в момента… Толкова усилия беше положил, докато се научи да докосва и да бъде докосван, докато се пребори с паниката, с инстинкта да се отдръпне и с пристъпите на задушаване. Дъхът му се учести.

— Нещо такова. Но мразя тайните и лъжите.

— Не можеш ли просто… да кажеш на семейството си?

— Опитах се. И не можах. Би ли могъл ти да им кажеш?

Марк направо се вцепени.

— Искаш аз да… Това със сигурност ще ми осигури босилека.

— Не, не, чисто хипотетично.

— Бих могъл да кажа на моята майка.

— И аз бих могла да кажа на твоята майка. Тя е от Бета. От друг свят, от другия свят, онзи, където всичко беше наред. С моята майка не мога да говоря. А преди ми беше толкова лесно. — Осъзна, че тялото й трепери, мъничко. Марк също го усещаше, през ръцете й — разбра го по израза на лицето му, когато вдигна глава към нея.

— Не разбирам как изглежда толкова нормално там и толкова нередно тук — каза Карийн. — Би трябвало да не е нередно тук. Или да не е редно там. Съвсем се оплетох.

— В това няма никакъв смисъл. Тук или там, каква е разликата?

— Щом няма разлика, тогава защо си направи целия този труд да отслабнеш преди отново да стъпиш на Бараяр?

Той отвори уста, после я затвори. Най-после каза:

— Добре де. Става въпрос само за два месеца. Мога да преживея два месеца.

— По-лошо е. О, Марк! Няма да мога да се върна на Бета.

— Какво? Защо да не можеш? Бяхме планирали… ти беше планирала… да не би родителите ти да подозират нещо за нас? Забраниха ли ти?

— Не е това. Поне не мисля, че е. Заради парите е. Или по-скоро заради липсата им. И миналата година нямаше да мога да замина, ако не беше стипендията на графинята. Мама и татко казват, че нямат възможност, а аз не знам как да изкарам толкова пари за два месеца. — После прехапа устни в пристъп на подновена решителност. — Но смятам да измисля нещо.

— Но ако не можеш да… аз още не съм приключил с нещата си на Бета — жално изрече той. — Имам да уча още една година, толкова ще продължи и терапията ми.

„Или повече.“

— Но смяташ да се върнеш на Бараяр след това, нали?

— Да. Но цяла година разделени… — Той я стисна по-здраво, сякаш разни гневни родители се спускаха отгоре им да я откъснат от него още тук и сега.

Целуна ръцете й.

— Няма нужда да се паникьосваме — обърна се сериозно той към кокалчетата й. — Имаме цели два месеца да измислим нещо. Всичко може да се случи дотогава — вдигна глава и й отправи подобие на нормална усмивка. — Както и да е, радвам се, че си тук. Непременно трябва видиш моите маслени буболечки.

— Какво да видя?

— Защо всички се затрудняват толкова с това име? Мислех, че е съвсем простичко. Маслени буболечки. А ако не бях отишъл на Ескобар, въобще нямаше и да разбера за тях, така че с един удар уцелих два заека. Лили Дърона ми каза за тях, или по-скоро за Енрике, който си имаше известни неприятности. Гениален биохимик, но нищо не разбира от финанси. Платих му гаранцията и му помогнах да спаси експерименталните си кошери от слабоумните кредитори, които ги бяха конфискували. Щеше да си умреш от смях, ако ни беше видяла как за малко не оплескахме нещата при набега в лабораторията му. Хайде, ела да ги видиш.

Докато я теглеше за ръката през огромната къща, Карийн озадачено попита:

— Набег? На Ескобар?

— Може би набег не е най-точната дума. Мина съвсем безкръвно, слава Богу. Обир с взлом, може би. Наложи се да изтупам от прахта някои от предишните си умения, ако щеш вярвай.

— Не звучи много… законно.

— Да, но затова пък моралното право беше на наша страна. Буболечките си бяха на Енрике — той ги е създал, в края на краищата. И си ги обича като домашни любимци. Плака, когато умря една от любимите му царици. Беше много трогателно, по някакъв странен начин. Ако точно в онзи момент не ми се искаше да му извия врата, сигурно щях да се развълнувам до дъното на душата си.

Карийн тъкмо започваше да се пита дали проклетите лекарства за отслабване нямат някакви странични ефекти върху психиката, за които Марк не й беше казал, когато стигнаха до едно помещение, всъщност едно от пералните помещения в сутерена, сети се тя след кратък размисъл. Не беше стъпвала в тази част от къщата, откакто със сестрите й бяха играли на криеница като деца. Прозорците, разположени високо в каменните стени, пропускаха по някой и друг лъч слънчева светлина. Някакъв дългурест човек с тъмна коса — не изглеждаше на повече от двайсет и няколко години, се мотаеше отнесено сред натрупани безразборно кутии в различни стадии на разопаковане.

— А, Марк — каза той. — Трябват ми повече рафтове. И маси. И осветление. И повече топлина. Момичетата са се разкиснали. Ти ми обеща.

— Може да проверите какво има в таванските помещения преди да хукнете да купувате ново оборудване — практично ги посъветва Карийн.

— О, добра идея. Карийн, това е доктор Енрике Боргос от Ескобар. Енрике, това е моята… една моя приятелка, Карийн Куделка. Най-добрата ми приятелка. — Марк стискаше здраво и собственически ръката й, докато казваше това. Но Енрике само й кимна разсеяно.

Марк пристъпи към един широк покрит метален поднос, закрепен не особено стабилно върху сандъка отдолу, и каза през рамо на Карийн:

— Не гледай, докато не ти кажа.

Спомен от премеждията й като най-малката от четири сестри се раздвижи в главата на Карийн: „Отвори уста, затвори очи и ще получиш една голяма изненада…“ Като разумна жена, тя пропусна инструкцията му покрай ушите си и се приближи да види какво прави.

Марк вдигна похлупака на подноса — отдолу се разкри гърчеща се маса от кафяво-бели гадинки, които бръмчаха тихо и пъплеха една върху друга. Очите й различиха потресено детайлите — инсектоиди, големи, много крака и размахани пипала…

Марк пъхна ръка в гъмжилото и от устата на Карийн се изплъзна едно „Пфу!“, преди да е успяла да го преглътне.

— Няма нищо. Не хапят и не жилят — увери я ухилено той. — Ето, видя ли? Карийн, запознай се с маслената буболечка. Буболечко, това е Карийн.

Той протегна ръка — в дланта му се мъдреше една от гадинките, голяма колкото палеца й.

„Той наистина ли очаква да пипна това нещо?“ Е, нали беше минала през бетанско сексуално обучение, в края на краищата. Какво толкова? Разкъсвана между любопитство и отвращение, тя протегна ръка и Марк прехвърли буболечката върху дланта й.

Малките крачка на насекомото я погъделичкаха и Карийн се изкиска нервно. Не помнеше да е виждала по-грозно живо същество през живота си. Макар че част от нещата, на които беше правила дисекция в курса си по ксенозоология миналата година, можеха да минат и за по-гадни — но пък преди да ги спиртосат, сигурно бяха изглеждали по-добре. Буболечките не миришеха лошо всъщност. На зелено някак, като окосено сено. Ако някой се нуждаеше от баня, това беше по-скоро създателят им.

Марк се впусна да обяснява как буболечките преработвали органичната материя в отвратителните си на вид коремчета и лекцията му беше допълнително усложнена от педантичните технически корекции относно биохимичните подробности, които новият му приятел Енрике вмъкваше при всеки удобен случай. От биологична гледна точка изглеждаше разумно, доколкото можеше да прецени Карийн.

Енрике откъсна листенце от цвета на една бледочервена роза, която лежеше с още дузина други в една кутия. Кутията, която също се крепеше на магия върху купчина сандъци, беше с марката на една от водещите цветарски фирми във Ворбар Султана. Енрике сложи листото в дланта й до буболечката, буболечката го стисна с предните си щипки и загриза крайчето му. Той се усмихна с обич на насекомото.

— А, още нещо, Марк — добави той, — на момичетата ще им трябва още храна, колкото се може по-скоро. Тези ги взех сутринта, но до довечера ще свършат. — Той махна към луксозната кутия.

Марк, който беше зает да наблюдава изражението на Карийн, която на свой ред зяпаше буболечката в ръката си, изглежда, чак сега забеляза розите.

— Откъде взе тези цветя? Чакай малко, купил си рози за буболечешки фураж?

— Попитах брат ти откъде да взема нещо ботаническо със земен произход, което да се хареса на момичетата. Той ми даде един номер и ми каза да се обадя и да поръчам. Кой е Иван? Но се оказа ужасно скъпо. Боя се, че ще се наложи да преосмислим бюджета си.

Марк се усмихна едва-едва и изглежда, преброи до пет преди да отговори:

— Разбирам. Малко недоразумение. Иван е наш братовчед. Боя се, че все някога ще ти се наложи да се запознаеш с него. Има други ботанически работи със земен произход, които са значително по-евтини. Може да си набереш от тях вън… не, по-добре да не те пращам сам… — Впери в Енрике поглед, наситен с дълбоко противоречиви емоции, почти като онези, които се четяха по лицето на Карийн, докато зяпаше буболечката в ръката си. Която вече беше преполовила розовото листенце.

— О, освен това трябва да ми намериш помощник за лабораторията в най-скоро време — добави Енрике, — така че да мога да се посветя изцяло на новите си изследвания. И да ми осигуриш достъп до всичко, което хората тук знаят за местната биохимия. Не бива да губим ценно време, преоткривайки колелото, нали се сещаш.

— Мисля, че брат ми има някакви връзки в университета на Ворбар Султана. И в Имперската академия на науките. Убеден съм, че ще може да ти осигури достъп до всичко, което не е свързано с имперската сигурност. — Марк засмука устната си, свъсил вежди в типичната за Майлс гримаса на трескава умствена дейност. — Карийн… ти не каза ли, че си търсиш работа?

— Да…

— Какво ще кажеш за работата на лабораторен помощник? Нали на Бета изкара два курса по биология?

— Бетанско образование? — наостри уши Енрике. — Някой с бетанско образование в това затънтено място?

— Само два въвеждащи курса — побърза да обясни Карийн. — А на Бараяр има много хора с галактическо образование в най-различни области на науката. — „Той какво си мисли, че още сме във времето на Изолацията?“

— Все е нещо като за начало — отсъди Енрике одобрително. — Аз обаче тъкмо се канех да те попитам, Марк, дали имаме достатъчно пари да наемаме човек на този етап?

— Хм — беше единственото, което каза Марк в отговор.

— Какво, да не си свършил парите? — обърна се невярващо към него Карийн. — Какво си правил на Ескобар?

— Не съм ги свършил. Просто за момента са вложени в множество неликвидни активи, а и изхарчих доста повече от предвиденото. Касае се за временен проблем с паричния поток, който се надявам скоро да разреша. Но трябва да си призная, че си отдъхнах, когато Майлс се съгласи да настаня Енрике и проекта му тук за известно време.

— Може пак да опитаме с продажба на акции — предложи Енрике. — Така направих преди — обясни той на Карийн.

Марк примижа.

— Не мисля. Вече ти обясних за покритието, нали?

— Но хората наистина използват този начин да наберат рисков капитал — отбеляза Карийн.

— Но обикновено не пускат на борсата акции, чиято равностойност покрива петстотин и осемдесет процента от реалните активи на компанията им — каза Марк.

— О!

— Щях да се разплатя — отхвърли с възмущение обвинението Енрике. — Бях толкова близо до големия пробив, че не можех да спра точно тогава!

— Ъъ… извини ни за момент, Енрике. — Марк изведе Карийн в коридора и затвори плътно вратата. После се обърна към нея. — Той няма нужда от помощник. Има нужда от майка. Боже, Карийн, нямаш представа колко ще ми помогнеш, ако му стегнеш малко юздите. На теб спокойно бих могъл да поверя кредитните чипове, би могла да водиш счетоводството, да му следиш джобните пари, да го държиш далеч от тъмните улички, да не му позволяваш да бере цветята пред Императорския дворец или да се дърли с охраната от ИмпСи, или каквито там самоубийствени неща му дойдат наум. Работата е там, че, хм… Какво ще кажеш да ти дам акции като допълнителна гаранция срещу заплатата ти, поне на първо време? Така няма да имаш много пари в брой, знам, но пък нали каза, че искаш да спестяваш…

Тя погледна нерешително към маслената буболечка, която все така гъделичкаше дланта й, довършвайки последните остатъци от розовото листенце.

— Наистина ли можеш да ми дадеш акции? Акции от какво? Ако… ако нещата не потръгнат така, както се надяваш, няма да имам нищо друго, на което да разчитам.

— Ще потръгнат — настойчиво я увери той. — Ще се погрижа да потръгнат. Притежавам петдесет и един процента от проекта. Ципис ми помага да се регистрираме официално като изследователска и развойна компания със седалище в Хасадар.

Искаше от нея да заложи общото им бъдеще върху неочаквания му интерес към биоиндустрията, а тя дори не беше сигурна дали Марк е напълно с ума си.

— А какво мисли твоята Черна банда за всичко това?

— Не е по тяхната част.

Е, това звучеше успокоително. Явно беше дело на доминиращата му личност, тази на лорд Марк, и беше за доброто на цялостната му същност, а не интрига на някоя от подличностите му, обслужваща единствено собствените й егоистични нужди.

— Наистина ли мислиш, че този Енрике е чак такъв гений? Марк, отначалото си помислих, че вонята в лабораторията идва от буболечките, но не миришат те, а той. Кога се е къпал за последен път?

— Сигурно е забравил да го направи. Спокойно можеш да му напомняш. Няма да се засегне. Всъщност приеми го като част от работата си. Карай го да се мие и да яде, поеми контрола над кредитния му чип, заеми се с реда в лабораторията, карай го да се оглежда и в двете посоки, преди да пресече улицата. Освен това така ще имаш извинение да идваш тук всеки ден.

Погледнато от този ъгъл… а и Марк пак я гледаше с едно от онези свои изражения на сритано кученце. По свой особен начин Марк го биваше почти колкото Майлс, решеше ли да придума човек да направи нещо, за което въпросният човек подозира, че по-късно ще съжалява дълбоко. Явно беше заразно и се предаваше в семейството.

— Ами… — Тихичка бръмлива оригня привлече погледа й надолу. — О не, Марк! На твоята буболечка й е лошо. — Няколко милиметра гъста бяла течност се точеше от устата на буболечката върху дланта й.

— Какво? — Марк пристъпи разтревожено напред. — По какво съдиш?

— По това, че повръща. Пфу! Да не би да е скокова болест? От нея някои хора повръщат дни наред. — Тя се огледа трескаво за място, където да остави буболечката, преди да е избухнала или нещо друго. А може би следващият симптом на буболечешката скокова болест беше буболечешка диария?

— О, нищо й няма. Това е нормално. Така произвежда буболечешкото си масло. Браво, малката — похвали той буболечката. Или поне Карийн се надяваше, че се обръща към буболечката.

Карийн хвана решително ръката му и изтръска в шепата му лепкавото същество. После отри ръка в ризата му.

— Буболечката си е твоя. Дръж си я.

— Не искаш ли да стане наша? — предложи той. — Моля те…

Повръщаното всъщност не миришеше лошо. Даже миришеше по-скоро на рози, на рози и сладолед. Все пак Карийн прецени, че импулсът да оближе лепкавото нещо от дланта си е съвсем устоим. Марк обаче… не беше толкова устоим.

— О, добре де. — „Представа си нямам как успява да ме убеди за неща като това.“ — Договорихме се.