Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Civil Campaign, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 55гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor(2002)
Допълнителна корекция
Диан Жон(2011)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Цивилна кампания

Американска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 36

ИК „Бард“ ООД, 2002 г.

Библиотека „Избрана световна фантастика“ №91

ISBN: 954-585-314-X

История

  1. —Добавяне на анотация
  2. —Добавяне
  3. —Корекция

Глава 14

Майлс беше поръчал и получил от архива на двореца Ворхартунг копия на маса документи, сред които всички дела за наследство, гледани от Съвета през последните двеста години. Заедно с документите, които беше изровил от собствения архив на Дом Воркосиган, папките покриваха две маси и едно писалище в библиотеката. Тъкмо се беше зачел в едно сто и петдесет годишно досие, разказващо за семейната трагедия на четвъртия граф Ворлакиял, когато гвардеец Янковски се появи на вратата откъм малкото преддверие и съобщи:

— Комодор Галени, милорд.

Майлс изненадано вдигна глава.

— Благодаря, Янковски. — Гвардеецът кимна отсечено и се оттегли.

Галени прекоси голямата библиотека и огледа хаоса от листове, пергаменти и папки с бдителното око на бивш историк.

— Доста си зает, а? — поинтересува се той.

— Да. Ти нали си защитил докторат по бараярска история. Да се сещаш за някоя наистина интересна битка за наследство?

— Лорд Полунощ, конят — веднага откликна Галени. — Информацията никога не му достигала и непрекъснато повтарял „ииии“.

— Този вече го проучих. — Майлс махна към купчината в другия край на инкрустираната маса. — Какво те води тук, Дъв?

— Идвам по официална работа на ИмпСи. По въпроса за анализа, за който сте помолили, милорд ревизор, във връзка с някои слухове относно покойния съпруг на мадам Ворсоасон.

Майлс се намръщи.

— Закъсня. Вчера щеше да ми свърши доста по-добра работа. Не виждам какъв е смисълът мен да ме възпират със заповед, а онзи идиот Вормонкриеф да изтърси всичко пред Екатерин и Ники — в собствения им дом, за бога! — и да ги подложи на тормоз отгоре на това.

— Да. Илян казал на Алегре. Алегре каза на мен. Ще ми се аз да имах на кого да кажа… До среднощ още получавах доклади от информаторите и ги сравнявах. Чак късно вчера успях да определя някаква прилична степен на благонадеждност.

— О, не! Да не би Алегре лично да те е натоварил с тази… клюкарска история? Сядай, сядай. — Майлс му махна към един от столовете и комарецът го придърпа до масата.

— Естествено, че ще ме натовари. Нали присъствах на злополучната ти вечеря, която, изглежда, е задвижила цялата история, и, още по-важно, аз съм един от малкото осведомени хора по комарския случай. — Галени изсумтя уморено и погледът му автоматично се плъзна по документите върху масата. — Да не мислиш, че Алегре би допуснал някой външен човек в тесния ни кръг, особено щом може да го избегне, като натовари мен.

— Хм, имаш право. Не знам как си намерил време обаче.

— Трудно — горчиво отбеляза Галени. — Откакто ме повишиха в шеф на комарския отдел, почти всеки ден работя по половин смяна допълнително, след вечеря. Твоята история си я удържах от времето за сън. Сега обмислям дали да не зарежа обедите и вечерите и просто да си закача над бюрото хранителна тръба, от която да смуча, пристърже ли ми стомахът.

— Ако питаш мен, Делия няма да те търпи още дълго.

— Да, това също е вярно — раздразнено потвърди Галени.

Майлс изчака малко, но Дъв не се разпростря по темата. А имаше ли нужда всъщност? Майлс въздъхна.

— Съжалявам — каза накрая.

— Както и да е. От гледна точка на Службата за сигурност новините са добри. Досега няма данни да е изтекла секретна информация за обстоятелствата около смъртта на Тиен Ворсоасон. Никакви имена, никакви намеци за… техническа дейност, няма дори слухове за финансови злоупотреби. Засега се запазва благоприятната тенденция на пълна липса откъм каквито и да било комарски конспиратори в който и да било от няколкото сценария, в които ти си главният злодей, убиецът на Ворсоасон.

— Няколко сценария!… Колко версии циркулират — не, не ми казвай. Само ще вдигна кръвното. — Майлс изскърца със зъби. — И какво, значи съм се отървал от Ворсоасон — човек два пъти по-едър от мен — с помощта на някакъв дяволски трик от арсенала на ИмпСи, така ли?

— Може и така да се каже. В единствената съчинена досега версия, която включва и съучастници, поддържащите роли се падат на подли и корумпирани служители на ИмпСи. На които си плащал от джоба си.

— Това може да го измисли само човек, на когото никога не се е налагало да попълва някой от засуканите приходо-разходни формуляри на Илян — изръмжа Майлс.

Галени сви рамене и се усмихна.

— А има ли… не, нека аз го кажа — рече Майлс. — Няма данни от домакинството на Вортис да е изтекла някаква информация.

— Никакви — потвърди Галени.

Майлс измърмори няколко доволни ругатни под сурдинка. Знаеше, че не е подценил Екатерин.

— Направи ми една лична услуга и се погрижи да подчертаеш този факт в копието от анализа, което ще пратиш на Алегре, става ли?

Галени разпери пръсти в предпазлив жест, който не обещаваше нищо.

Майлс бавно издиша. Няма изтичане на информация, няма държавна измяна, само празна злоба и кофти стечение на обстоятелства. Както и опит за изнудване. Беше разстроило него, щеше да разстрои родителите му, когато стигнеше и до тях, а това щеше да е скоро, разстроило беше двамата Вортис, Ники, Екатерин. Бяха посмели да разстроят Екатерин… Майлс грижливо отклони вниманието си от клокочещия в стомаха му гняв. Гневът нямаше място в това. За разлика от прецизното планиране и безмилостните действия.

— И какво планира да направи ИмпСи по въпроса, ако въобще планира нещо? — попита накрая той.

— Засега колкото се може по-малко. Не е като да си нямаме други неща на главата. Разбира се, ще продължаваме да следим входящата информация за неща, които биха могли да върнат общественото внимание там, където не го искаме. Не е много, но този сценарий с убийството ни направи поне една услуга. За онези, които не вярват, че смъртта на Тиен Ворсоасон е била обикновена злополука, слухът предоставя достоверно звучаща засекретена версия, която обяснява защо разследването е било прекратено преждевременно.

— Обяснява значи — озъби се Майлс. „Ясно ми е накъде отиват нещата.“ Скръсти упорито ръце. — Това означава ли, че не мога да разчитам повече на вас?

— Ами… — проточи Галени. Доста продължително. Накрая, поради липса на повече въздух в дробовете, му се наложи да каже нещо. — Не точно.

Майлс оголи стиснатите си зъби и зачака Галени, който пък чакаше него.

Майлс пръв не издържа:

— По дяволите, Дъв, да не би да очаквате просто да си седя и да изям тия лайна в суров вид?

— Стига, Майлс, не ти е за пръв път. Мислех, че вие, от Секретни операции, се чувствате в свои води сред въпросните лайна.

— Не и когато са в собственото ми сандъче с пясък. Не и в собствения ми дом. Акциите ми с Дендарии бяха на принципа „удряй и бягай“. Вонята оставаше далеч зад гърба ни.

Галени сви рамене без капка съчувствие.

— Трябва също така да отбележа, че това са първоначални резултати. Само защото досега няма данни за изтичане на информация, още не значи, че… в един момент от небето няма да завалят лайна.

Майлс бавно издиша.

— Добре. Кажи на Алегре, че има своя жертвен козел. Ммеее. — След миг добави: — Но няма да се преструвам на виновен. Беше злополука с дихателна маска. Точка.

Галени махна с ръка в знак, че приема думите му.

— От ИмпСи няма да се оплачат.

„Наистина е добре — напомни си Майлс, — че няма пробив в секретността по комарския случай.“ Но това слагаше край на слабата му, неизречена надеждица, че може да повери Ришар и подлизурковците му на лишените от нежност грижи на ИмпСи.

— Докато само си приказват, така да е. Но кажи на Алегре, че ако се стигне до официално обвинение в убийство срещу мен в Съвета… — „Тогава какво?“

Галени присви очи.

— Имаш ли основание да смяташ, че някой може да повдигне такова обвинение? Кой?

— Ришар Ворутиър. Той един вид… ми го обеща на четири очи.

— Обаче не може. Освен ако не убеди някой от членовете да го повдигне вместо него.

— Може, ако надвие лорд Доно и бъде утвърден за граф Ворутиър.

— Майлс… ИмпСи не може да огласи доказателствата около смъртта на Ворсоасон. Дори и пред Съвета на графовете.

Майлс разчете последното като „особено пред Съвета на графовете“. И понеже познаваше тази непредсказуема институция, нямаше как да не се съгласи.

— Да. Знам.

Галени попита неспокойно:

— Какво смяташ да правиш?

Майлс си имаше по-основателни причини от опънатите нерви на висшите служители на ИмпСи, за да потуши без много шум цялата тази история. Две причини — майка и син. Ако го изпипаше добре, надвисналата над главите им юридическа каша въобще нямаше да засегне Екатерин и нейния Ники.

— Нищо повече — нито по-малко — от записаното в служебната ми характеристика. Малко политика. В бараярски стил.

Галени го изгледа подозрително.

— Не знам, но… ако наистина си решил да излъчваш невинност, ще трябва да се постараеш повече. Много… нервничиш.

Майлс… изнервничи.

— Има вина и вина. Не съм виновен за предумишлено убийство. Виновен съм, че прецаках работата. И не съм единственият, между другото — много сме. Начело с онзи глупак Ворсоасон. Ако само беше… по дяволите, всеки път щом слезеш от совалката в някой комарски купол, те карат да седнеш на едно столче и ти прожектират образователен филм за дихателните маски и поддържането им. А той беше живял там почти една година! Знаел е. — Майлс се умълча за миг, после продължи: — Не че аз не сглупих, като излязох от купола, без да уведомя своите хора.

— Работата е там, че никой не те обвинява в небрежност.

Устните на Майлс се извиха горчиво.

— Ласкаят ме, Дъв. Ласкаят ме.

— По този въпрос не мога да ти помогна — каза Галени. — Имам си достатъчно проблеми.

— Шах и мат. — Майлс въздъхна.

Галени го гледа дълго, после каза без предисловие:

— Сега за твоя клонинг.

— Брат.

— Да, за него. Знаеш ли… имаш ли представа… какви са му намеренията относно Карийн Куделка?

— Кой пита — ИмпСи или Дъв Галени?

— Дъв Галени. — Галени замълча, този път за дълго. — След… съмнителната услуга, която той ми направи, когато за пръв път се срещнахме на Земята, бях доволен, че оцеля и се измъкна. Дори не се изненадах прекалено, когато разбрах, че се е появил тук, нито — след като се запознах с майка ти, — че семейството ти го е приело. Дори се бях примирил с вероятността да се срещаме — от време на време. — Гласът му трепна едва доловимо. — Но не бях очаквал, че ще мутира в мой баджанак!

Майлс вдигна вежди в израз на частично съпричастие. Въздържа се да реагира грубо, като да се изкиска например.

— Бих отбелязал, че в известен, макар и изключително чудат смисъл, вие вече сте сродени. Той ти е доведен брат. Създаден е по поръчка на баща ти и според някои интерпретации на галактическите закони за клонирането това го прави негов син.

— От тази мисъл ми се завива свят. И ме заболява главата. — После сащисано се втренчи в Майлс. — Марк не се смята за мой доведен брат, нали?

— Засега не съм насочил вниманието му към тази законова постановка. Но само си помисли, Дъв, колко по-лесно би било за теб, ако ти се налага да го представяш само като свой баджанак. Така де, много хора имат баджанаци, от които се срамуват, то си е чиста проба житейска лотария. Всичко живо ще ти съчувства.

Галени му хвърли поглед, в който се четеше изключително слабо веселие.

— Просто ще сте некръвни роднини — каза Майлс с малко гадна усмивка. — А с леко разтегляне на семейните връзки аз също ще съм ви роднина. Много мило, нали?

Всъщност… ако Екатерин някога го приемеше, той моментално щеше да се превърне във вуйчо и зет, сдобивайки се с трима шуреи едновременно, всичките със съпруги — шуренайки, както и с цяла глутница племенници и племеннички. Да не говорим за тъста и така нататък. Зачуди се дали някой от тях ще се окаже достатъчно шантав, за да се срамува от него. Или… една нова и неприятна мисъл… дали той нямаше да се превърне в ужасния зет, от когото всички се срамуват…

— Мислиш ли, че ще се оженят? — сериозно го попита Галени.

— Не. Сигурен съм обаче, че и с лост не можеш да отлепиш Марк от Карийн. И макар Карийн да има основателни причини да не бърза, не мисля, че който и да било от членовете на семейство Куделка знае как да предаде нечие доверие.

Последното си спечели леко потрепване на веждите и онова почти недоловимо омекване на физиономията, което неминуемо застигаше Дъв, споменеше ли някой любимата му Делия.

— Боя се, че ще трябва да се примириш с Марк като с постоянен фактор в живота си — заключи Майлс.

— Уф — беше единственото, което каза Галени. Трудно беше да се прецени дали въпросното междуметие изразява примирение, или стомашна болка. Във всеки случай той стана и си тръгна.

* * *

Марк тъкмо влизаше във вестибюла с черните и бели плочки откъм асансьорите в задния коридор, когато се засече с майка си, която слизаше по централното стълбище.

— О, Марк — доволно рече графиня Воркосиган, сякаш тъкмо него бе искала да види. Той спря послушно и я изчака да слезе. Тя огледа спретнатото му облекло — любимия му черен костюм, разнообразен с — по негово мнение — незаплашително тъмнозелена риза. — Излизаш ли?

— След малко. Тъкмо се канех да намеря Пим и да го помоля да ми услужи с един от гвардейците си за шофьор. Имам делова среща с един приятел на лорд Ворсмит. Човекът е в хранителния бизнес и обеща да ми обясни как работи бараярската система на разпространение. Може в бъдеще да ни стане клиент, та реших, че ще е добре, ако пристигна с наземна кола, съвсем по воркосигански.

— Добра идея.

По-нататъшният й коментар бе осуетен от появата на две момчета, които завиха на бърз ход иззад ъгъла — синът на Пим, Артур, понесъл миризлива пръчка с памук, на върха, и момчето на Янковски, Денис, гушнало голям буркан. Децата изтрополиха нагоре по стълбите покрай графинята, като я поздравиха с по едно задъхано: „Здравейте, милейди!“

Тя ги изгледа и веждите й се вдигнаха развеселено.

— Нови попълнения за каузата на науката? — попита тя Марк, след като момчетата се скриха с топуркане и кикотене в дъното на коридора.

— За каузата на предприемачеството. На Мартя й хрумна гениална идея. Определи възнаграждение за всяка заловена маслена буболечка и пусна момчетата на гвардейците по петите им. По марка на парче, плюс премия от десет марки за царицата. Енрике се върна към работата си и по цял ден реже гени на филийки, лабораторията е в идеален ред, а аз най-после мога да насоча вниманието си към финансирането на проекта. Прибираме буболечките по две до три на час, така че би трябвало да приключим с това до утре, или най-късно до вдругиден. Слава богу, засега никое от децата не се е сетило да се вмъкне в лабораторията и да освободи още буболечки, така че да поднови икономическия ресурс. Може би ще е добре да измайсторя някакви заключалки за къщите им.

Графинята се засмя.

— Я стига, лорд Марк, не обиждай чувството им за чест. Та те са деца на нашите гвардейци.

— Аз бих се сетил за това, когато бях на техните години.

— Ако буболечките не бяха на васалния им лорд, може би и те щяха да се сетят. — Усмихна се, но усмивката й бързо увехна. — Като говорим за обиди… Исках да те питам дали си чул онези злостни слухове, които се разпространяват за Майлс и неговата мадам Ворсоасон.

— Последните няколко дни почти не съм излизал от лабораторията. А Майлс рядко слиза долу, кой знае защо. Какви злостни слухове?

Тя присви очи, хвана го под ръка и го поведе към малкия вестибюл пред библиотеката.

— Илян и Алис ме дръпнаха настрана снощи, на вечерята у Воринис, и ме осведомиха какво става. Добре че го чух най-напред от тях. По-късно още двама от гостите настояха да ми разкажат алтернативните си версии… всъщност единият търсеше потвърждение. Другият, изглежда, се надяваше, че ще предам думите му на Арал, понеже самият той не смеел да ги повтори в лицето му, това дребно безгръбначно нищожество. Изглежда, из столицата циркулират слухове, че докато е бил на Комар, Майлс по някакъв начин се е отървал от покойния съпруг на Екатерин.

— Е — разсъдливо отвърна Марк, — ти знаеш за това повече от мен. Вярно ли е?

Веждите й се стрелнаха нагоре.

— Интересува ли те наистина?

— Не особено. От всичко, което успях да разбера — между редовете най-вече, защото Екатерин не говори много за него, — Тиен Ворсоасон си е бил чиста загуба на храна, вода, кислород и време.

— Майлс казвал ли ти е нещо, което… което да породи у тебе съмнения за смъртта на Ворсоасон? — попита тя и седна до огромното старинно огледало, което красеше външната стена.

— Всъщност, не — призна Марк, дръпна един стол и се настани срещу майка си. — Макар да останах с впечатлението, че се смята за виновен в известна небрежност. Ако питаш мен, щеше да е много по-интересно, ако наистина й беше направил услугата да я отърве от онова копеле, мъжа й.

Графинята замислено въздъхна.

— Понякога, Марк, въпреки безспорните успехи на бетанската ти терапевтка, влиянието на Джаксън Хол, изглежда, взема надмощие.

Той невъзмутимо сви рамене.

— Съжалявам.

— Трогната съм от неискреността ти. Само бъди така добър да не повтаряш тези твои, без съмнение, искрени думи пред Ники.

— Може и да съм отраснал на Джаксън Хол, мадам, но не съм пълен глупак.

Тя кимна, явно успокоена. Понечи да заговори отново, но в този момент двойните врати на библиотеката се отвориха широко и влязоха комодор Дъв Галени и Майлс.

Щом забеляза графинята, комодорът спря и я поздрави учтиво. Поздравът му към Марк беше също толкова любезен, но комодорът изглеждаше някак нащрек, сякаш Марк току-що се е възстановил от отвратителна кожна болест, а той самият е прекалено възпитан, за да коментира белезите. Марк го поздрави по същия начин.

Галени не се застоя. Майлс изпрати госта си и пак тръгна към библиотеката.

— Майлс! — повика го графинята, стана и го последва. Марк провлачи крака след тях, защото не беше сигурен дали майка им вече е приключила с него, или напротив. Тя настигна Майлс при едно от канапетата до камината. — Разбрах от Пим, че твоята мадам Ворсоасон е била тук вчера, докато двамата с Арал бяхме навън. Била е тук, а аз съм я изпуснала!

— Не беше точно светско посещение — каза Майлс. Нямаше накъде да мърда, така че се примири и седна на канапето. — А едва ли можех да я задържа, докато двамата с баща ми се върнете — в полунощ.

— Има някаква логика в думите ти — каза майка му и окончателно затръшна капана, като седна решително на канапето срещу него. Марк се настани предпазливо до нея. — Кога все пак ще ни бъде разрешено да се запознаем с нея, това питам аз?

Той я погледна нащрек.

— Не… сега. Ако нямаш нищо против. В момента нещата между нас са в доста деликатно, хм, положение.

— Деликатно — повтори като ехо графинята. — Това не е ли значително подобрение спрямо опропастения живот, придружен с повръщане?

Мигновена надежда проблясна в очите му, но той поклати глава.

— За момента е трудно да се каже.

— Разбирам. Но единствено защото Саймън и Алис бяха така добри да ни го обяснят снощи. Може ли да попитам защо трябваше да чуем за тази отвратителна клюка от тях, а не от теб?

— О, съжалявам — промърмори Майлс. — Самият аз чух за това едва онзи ден. Напоследък пътищата ни се разминават, затънали сте в светски задължения и така нататък.

— Знаеш го от два дни и си мълчиш? Сега разбирам на какво се дължи внезапният ти интерес към колония Хаос, който така ентусиазирано проявяваше последните два пъти, когато се оказвахме заедно на масата.

— Е, наистина ми беше интересно как вървят нещата на Сергияр. Но трябваше да изчакам и анализа на ИмпСи.

Графинята погледна към вратата, през която преди малко беше излязъл комодор Галени, и изхъмка:

— Аха. Това обяснява идването на Дъв.

— Именно — кимна Майлс. — Ако ставаше дума за изтичане на секретна информация, работата щеше да е съвсем друга.

— А такова няма?

— Така изглежда. По всичко личи, че си имаме работа с една изцяло политически мотивирана художествена измислица, сътворена въз основа на изцяло случайно стечение на… случайности. С автори — малка група графове от Консервативната партия и техни блюдолизци, които в последно време съм засегнал по един или друг начин. Реших да се справя с това… политически. — Лицето му застина в мрачна и сурова гримаса. — По мой си начин. Всеки момент очаквам Доно Ворутиър и Рене Ворбретен, между другото. Имаме да обсъдим някои неща.

— А, съюзници? Добре. — Очите й се присвиха доволно.

Той сви рамене.

— Нали точно това е политиката, повече или по-малко. Или поне за мен е така.

— Това е по твоята част. Оставям го на теб и теб на него. Но какво ще стане с теб и Екатерин? Смяташ ли, че вие двамата ще издържите на натиска?

— Тримата. Не изключвай Ники. Още не знам.

— Мислех си — каза графинята, като го наблюдаваше внимателно — дали да не поканя Екатерин и Карийн на чай. По женски.

Израз на тревога, ако не и на откровена паника, се изписа на лицето на Майлс.

— Аз… рано е. Просто… е рано.

— Рано? — разочаровано рече графинята. — Тогава кога?

— На Карийн техните няма да й разрешат да дойде — вметна Марк. — Нали… мислех, че са прекъснали отношенията си с нас. — Трийсетгодишно приятелство, унищожено от него. „Добра работа, Марк. Кое ще е следващото? Случайно да подпалиш замъка Воркосиган?“ Това поне би решило проблема с плъзналите навсякъде буболечки…

— Ку и Дру ли? — попита графинята. — Е, разбира се, че ще ме отбягват! Сигурно не смеят да ме погледнат в очите след онова изпълнение на вратата.

Марк не беше сигурен как да интерпретира това, макар че Майлс изсумтя смутено.

— Тя ми липсва — каза Марк и ръцете му се свиха безпомощно в скута. — Имам нужда от нея. След няколко дни трябва да започнем с представянето на продуктите от буболечешкото масло пред потенциални клиенти на едро. Смятах, че ще мога да разчитам на Карийн. Аз… аз не се справям много добре с продажбите. А Мартя е прекалено… директна. Карийн обаче няма грешка. Може да продаде каквото поиска на когото поиска. Особено на бараярските мъже. Те само дето не лягат по гръб и не размахват лапи във въздуха — направо е невероятно. А и, и… мога да запазя спокойствие, когато тя е с мен, без значение колко хора ме дразнят в момента. О, искам да се върне… — Последните думи се изплъзнаха от устата му като приглушен стон.

Майлс погледна майка си, после Марк и поклати глава в развеселено отчаяние.

— Не се възползваш достатъчно от бараярските си ресурси, Марк. Разполагаш, току под носа си, с най-могъщата потенциална Баба на планетата, а дори не си я вкарал в играта!

— Но… какво би могла да направи тя? При тези обстоятелства?

— На Ку и Дру ли? Даже не ми се мисли.

Майка му се усмихна, но после скръсти ръце и огледа замислено голямата библиотека.

— Но, майко… — заекна Марк, — дали ще можеш? Би ли опитала? Не смятах да те моля, след всички неща… които се изприказваха онази вечер, но наистина съм отчаян. — „Отчаяно отчаян.“

— Аз пък не смятах да се натрапвам, без да съм изрично помолена — каза му графинята и зачака, удостоявайки го с широка, подканяща усмивка.

Марк, изглежда, премисляше казаното. Устата му оформи на два пъти непривичната дума, за упражнение, преди той да оближе устни, да си поеме дъх и да я изстреля в празното пространство:

— Помощ?

— Ами, разбира се, Марк, ще се радвам да ти помогна! — Усмивката й незнайно как придоби вид на хладно оръжие. — Мисля, че знам какво трябва да направим — трябва да седнем тук заедно, петимата — ти, аз, Карийн, Ку и Дру — точно тук, да, точно тук, в тази библиотека, и да си поговорим хубавичко.

Представата за подобна сбирка го изпълни с наченки на ужас, но той стисна колене и кимна.

— Да. Тоест… ти ще говориш, нали?

— Всичко ще мине добре — увери го тя.

— Но как ще ги накараш да дойдат тук?

— Мисля, че спокойно можеш да оставиш това на мен.

Марк хвърли поглед на брат си, който се подсмихваше. Изглежда, въобще не подлагаше думите й на съмнение.

Гвардеец Пим се появи на вратата и каза:

— Извинете, че ви прекъсвам, милейди. Милорд, граф Ворбретен току-що пристигна.

— А, добре. — Майлс скочи, бързо отиде до дългата маса и се зае да събира листове, бележки и папки. — Заведи го в апартамента ми и кажи на Мама Кости да задейства нещата.

Марк се възползва от възможността:

— Пим, ще ми трябват колата и шофьор след — погледна часовника си, — десетина минути.

— Ще имам грижата, милорд.

Пим излезе да изпълни нарежданията. Майлс, с решителен израз и куп документи под мишка, излетя след гвардееца си.

Марк погледна неуверено графинята.

— Тръгвай — усмихнато му рече тя. — А като се върнеш, мини през кабинета ми да ми разкажеш как е минала срещата.

Даже звучеше заинтригувана.

— Дали не би искала да инвестираш в проекта ни? — предложи й той в изблик на оптимизъм.

— Ще поговорим за това. — Тя му се усмихна с неподправена обич, което я правеше един от много малкото хора във вселената, от които можеше да очаква подобно нещо. Тайничко развълнуван, той забърза навън.

* * *

Охранителят от ИмпСи при портата пропусна Иван, после се върна в будката си, призован от бибипкането на комвръзката си. Иван отстъпи встрани, изчаквайки железните порти да се разтворят широко и да пропуснат лъскавата бронирана наземна кола, която изтрещя надолу по улицата. Краткотрайна надежда разцъфна в гърдите му при мисълта, че може да се е разминал с Майлс, но неясният силует, който му помаха през затъмнения заден купол на колата, беше прекалено закръглен. Марк излизаше някъде, а не Майлс. Когато Пим го въведе в апартамента на Майлс, Иван завари братовчед си да седи до прозореца с граф Рене Ворбретен.

— О, извинете — каза Иван. — Не знаех, че си зает.

Но вече беше късно да се оттегли. Майлс, който се бе обърнал изненадано към него, овладя неприязненото си изражение, въздъхна и му махна да влезе.

— Здрасти, Иване. Какво те води тук?

— Майка ми ме прати да ти дам тази бележка. Представа нямам защо просто не ти се обади по комтаблото, но шансът да се измъкна не беше за изпускане, така че не седнах да споря с нея. — Иван му подаде тежкия плик с емблемата на двореца, подпечатан с личния герб на лейди Алис.

— Да се измъкнеш? — попита развеселено Рене. — А аз си мислех, че си се сдобил с една от най-приятните службици, на които могат да се надяват офицерите във Ворбар Султана.

— Ха! — мрачно възкликна Иван. — Искаш ли я? Все едно работиш в един кабинет с цял отбор бъдещи тъщи в предсватбена истерия, всяка от които е вманиачена на тема контрол. Не знам откъде майка е намерила толкова много ворски драконки. Обикновено човек се сблъсква с тях поединично, при това заобиколени от цяло семейство, което да тормозят. Да ги събереш всичките накуп, при това обединени от обща цел, просто не е редно. — Той си придърпа един стол между Майлс и Рене и седна на ръба му, в красноречиво временна поза. — В моя случай йерархията е обърната наопаки — двайсет и три командирки и един подчинен — аз. Искам да си се върна в Операции, където началниците ми не започват всяка своя безумна заповед със заплашителното предисловие „Иванчо, миличък, такъв си ми добричък, нали ще…“ Какво ли не бих дал да чуя един хубав, басов, стопроцентово мъжки рев „Ворпатрил!“… От някой друг освен от графиня Воринис, де.

Ухиленият Майлс понечи да отвори плика, но после спря и се заслуша — Пим говореше с някого в преддверието долу.

— А, добре. Точно навреме — каза Майлс.

За особено неприятна изненада на Иван, посетителите, които Пим въведе в покоите на господаря си, бяха лорд Доно, Биърли Ворутиър и гвардеец Забо. И тримата поздравиха Иван с отвратително лъчезарни усмивки. Лорд Доно разтърси сърдечно ръката на граф Рене и седна до ниската масичка срещу Майлс. Биърли подпря лакти на гърба на Доновия фотьойл и огледа присъстващите. Забо си придърпа обикновен стол като на Иван, седна малко по-встрани от благородниците и скръсти ръце на гърдите си.

— Извинете ме за секунда — каза Майлс и отвори плика. Извади бележката на лейди Алис, плъзна поглед по нея и се усмихна. — И така, господа. Ето какво пише леля ми Алис. „Скъпи Майлс… — следват обичайните любезности, после — Кажи на приятелите си, че според графиня Ворсмит, Рене може да разчита на гласа на съпруга й. Колкото до Доно, ще трябва да понатиснем малко, но темата за бъдещето му като убеден поддръжник на Прогресивната партия може да даде плодове. Лейди Мери Ворвил също докладва за благоприятен вятър в платната на Рене, благодарение на милите спомени, които баща й, граф Ворвил, пази от военновременните си приключения с покойния му баща. Първоначално смятах, че ще е неделикатно да лобирам в полза на лорд Доно пред графиня Ворпински, но тя ме изненада с доста ентусиазираното си одобрение на трансформацията, предприета от лейди Дона.“

Лорд Доно се засмя високо въпреки опита си да се сдържи и Майлс спря да чете и вдигна въпросително вежда.

— С граф, по онова време лорд, Ворпински бяхме доста добри приятели за известно време — обясни Доно с немалка доза самодоволство. — Това беше след теб, Иване. Мисля, че тогава ти беше на Земята заради онази задача в посолството.

За облекчение на Иван Майлс не попита за подробности, а само кимна разбиращо и продължи да чете, възпроизвеждайки много точно интонацията на лейди Алис:

— „Една лична визита на Доно при графинята, която да я убеди в реалността на промяната и в нейната необратимост — «необратимост» е подчертано, — може да бъде от полза на този фронт.

Според доклада на лейди Вортугалов няма много надежда нито за Рене, нито за Доно, що се касае до свекър й. Тя обаче — ха, слушайте само, — е преместила рождения ден на първия внук на графа с два дни напред, което случайно съвпада с деня, за който е насрочен вотът, и е поканила графа да присъства на отварянето на репликатора. Лорд Вортугалов също ще бъде там, разбира се. Освен това лейди Вортугалов спомена, че съпругата на графския заместник, който ще гласува вместо него в Съвета, вехне от копнеж да получи покана за императорската сватба. Смятам да отпусна една от резервните на лейди ВорТ., която да я даде на персона по свой избор. Заместникът на графа няма да гласува против желанието на господаря си, но може да се случи така, че да закъснее значително за въпросното сутрешно заседание или въобще да не се яви. Това не е плюс за вас, но може да се окаже неочакван минус за Ришар и Сигюр.“

Рене и Доно бяха започнали да си водят бележки.

— „Старият Ворхалас храни лична симпатия към Рене, но няма да гласува срещу интересите на Консервативната партия. И понеже безкомпромисната честност на Ворхалас не отстъпва по безкомпромисност на другите му разбирания, боя се, че каузата на Доно е обречена по отношение на него.

За Вортейн също няма надежда — не си хабете силите на този фронт. Аз обаче получих достоверна информация, че съдебното дело относно ползването на водните източници по границата между неговия окръг и този на съседа му, граф Ворволинкин, все още не е решено, а спорът се води с грозно ожесточение, от което страдат и двете семейства. Обикновено не бих допуснала, че е възможно да смразим граф Ворволинкин с Консервативната партия, но няколкото думи, прошепнати в ухото му от неговата снаха, лейди Луиза, която той много обича, че гласът му за Доно и Рене сериозно ще вбеси — подчертано — противника му, довели до наистина невероятен резултат. Можете спокойно да го включите в списъка на поддръжниците си.“

— Виж, това е неочакван подарък — доволно рече Рене и започна да пише още по-усилено.

Майлс обърна листа и зачете отново:

— „Саймън ми разказа за отвратителното поведение на“ — е, това не е важно, така, така, ха, — „изключително лош вкус“ — подчертано, благодаря ти, лельо Алис, такаа. — „И, най-накрая, скъпата ми лейди Воринис ме увери, че гласът на окръг Воринис също ще бъде в полза на двамата ти приятели. С обич, лейди Алис.

P.S. Няма извинение това да се свърши надве-натри в последната минута. Екипът ми, начело с мен, държи цялата тази каша да се разчисти възможно най-скоро, така че поканите да бъдат изпратени на когото трябва и навреме. В интерес на бързото решаване на тези неотложни въпроси, чувствай се свободен да товариш Иван с всякакви дребни задачи, за които сметнеш, че може да ти бъде от полза.“

— Какво?! — възкликна Иван. — Това последното си го измисли! Дай да видя… — Със самодоволна усмивка Майлс бутна писмото към Иван, който се наведе над рамото му да прочете последното изречение. Беше написано с безупречния почерк на майка му. По дяволите!

— Ришар Ворутиър седеше ей там — каза Майлс и посочи стола на Рене, — когато ми каза, че лейди Алис нямала глас в Съвета. Фактът, че е присъствала активно на ворбарсултанската политическа сцена повече години от всички нас, взети заедно, изглежда, му убягва. Толкова по-зле. — Усмивката му стана още по-широка.

Обърна се и погледна Пим, който влезе в дневната, бутайки количка за сервиране.

— Да ви предложа нещо освежаващо, господа?

Иван живна, но за негово разочарование на количката за сервиране беше сервиран чай. Е, и кафе, както и поднос със сандвичевите уникати на Мама Кости, които приличаха на декоративна хранителна мозайка.

— Вино? — подсказа обнадеждено той на братовчед си, когато Пим се зае да налива напитките. — Или бира поне?

— По това време? — каза Рене.

— Моят ден започна отдавна — увери го Иван. — Повярвай ми.

Пим му подаде чаша кафе.

— Това ще ви освежи, милорд.

Иван неохотно пое чашата.

— Когато дядо ми провеждаше политически консултации в този апартамент, винаги познавах дали заговорничи със съюзници, или преговаря с противници — каза Майлс. — Когато присъстващите бяха негови приятели, ги гощаваше с чай, кафе и закуски, така че да са във форма и да слушат внимателно. Когато си имаше работа с другия сорт, винаги се сервираше стряскащо изобилие и богат асортимент от алкохолни напитки. С напредването на срещата качеството спадаше, но дотогава гостите вече не бяха в състояние да направят разликата. Не пропусках случай да се вмъкна, когато ординарецът му вкарваше количката с виното. Ако си кротувах, обикновено не ме забелязваха и не ме гонеха от стаята.

Иван придърпа стола си по-близо до подноса със сандвичите. Биърли зае също толкова стратегическа позиция от другата страна на количката. Останалите гости взеха поднесените им от Пим чаши и засърбаха. Майлс приглади на коляно един лист с надраскан на ръка дневен ред.

— Първа точка — започна той. — Рене, Доно, лорд пазителят на ораторския кръг определи ли вече времето и реда на гласуване по исковете ви?

— Един след друг са — отвърна Рене. — Моят е пръв. Трябва да си призная, че нямах търпение да се свърши, така че съм доволен.

— Наистина е добре, но не по причината, за която си мислиш ти — каза Майлс. — Рене, когато те призоват в Кръга, ти трябва да го отстъпиш на лорд Доно. Който, след като гласуването по иска му приключи, ще ти го върне. Ясно е защо, нали?

— Да — каза Рене. — Извинявай, Майлс, не знам къде ми е бил умът.

— Аз… май не схващам съвсем — каза лорд Доно.

Майлс започна да изброява на пръсти вариантите.

— Ако те утвърдят за граф Ворутиър, Доно, ти можеш веднага да заемеш мястото си и да дадеш гласа на окръг Ворутиър в полза на Рене, като по този начин увеличиш с един гласовете за него. Но ако Рене мине пръв, мястото на окръг Ворутиър все още няма да е заето и гласът няма да се зачете. И ако Рене загуби — да речем с един глас, — ти също ще загубиш гласа на окръг Ворбретен при твоето гласуване.

— Ааа — проточи Доно. — И смяташ, че опонентите ни са си направили същата сметка? Оттам и ползата от смяна на реда в последния момент.

— Именно — потвърди Майлс.

— Те няма ли да се досетят за намеренията ни?

— Поне доколкото знам, те все още не подозират, че действате заедно — отговори му Биърли, като сведе глава в леко подигравателен поклон.

Иван му се намръщи.

— И колко време ще мине, докато го узнаят? Откъде да сме сигурни, че няма да изпееш на Ришар всичко, което чуеш и видиш тук?

— Няма да го направи — каза Доно.

— Така ли? Ти може и да си сигурен на чия страна е Биърли, аз обаче не съм.

Биърли се ухили самодоволно.

— Да се надяваме, че Ришар споделя объркването ти.

Иван поклати глава, отхапа половината от един пухкав еклер с пълнеж от скариди, който направо се разтопи в устата му, и го прокара с глътка кафе.

Майлс се наведе, бръкна под стола си и извади папка с полупрозрачни листове голям формат. Взе горните два и подаде по един на Доно и Рене.

— Винаги съм искал да го изпробвам — доволно рече той. — Тези ги намерих на тавана снощи. Дядо ми ги използваше като тактически помагала, а, ако не се лъжа, този номер го е научил от баща си. Сигурно бих могъл да съставя компютърна програма, която да прави същото. Това са планове на банките в залата на Съвета.

Лорд Доно вдигна своя лист към светлината. Два реда празни квадрати се извиваха в полудъга.

— Банките не са надписани — каза той.

— Предполага се, че щом си опрял до плановете, значи знаеш кой къде седи — обясни Майлс. Отдели отде един лист и му го подаде през масата. — Занеси си го вкъщи, попълни квадратите и ги запомни, става ли?

— Става и още как — каза Доно.

— Според теорията целта на тези скици е да сравниш два свързани и последователни вота. Оцветяваш в определени цветове всяко квадратче, тоест всеки окръг — да кажем червено за „не“, зелено за „да“, празно за тези, които още не са решили или за чиито намерения нямаш информация — и налагаш скиците една върху друга. — Майлс сложи на масата шепа цветни моливи. — Съвпаднат ли два зелени или два червени квадрата, повече не се занимаваш със съответния граф. Или няма нужда да се занимаваш с него, или няма смисъл. Където се получи празно върху празно, или празно върху цвят, или червено върху зелено, там трябва да концентрираш усилията си в лобирането.

— Аа — смънка Рене, взе два молива, наведе се над масата й започна да оцветява. — Колко просто и елегантно! Често съм се опитвал да правя същото наум.

— Ако си имаш работа с три или пет свързани вота, всеки с гласовете на шейсет души, не виждам кой и как може да ги съпостави наум.

Доно, нацупил замислено устни, запълни десетина квадратчета, после придърпа стола си към този на Рене, за да запише останалите имена в съответните квадрати. Рене, както забеляза Иван, оцветяваше много усърдно, като внимаваше да не излиза от очертанията. Доно драскаше с енергични, бързи движения. Когато приключиха, наложиха двата листа малко накриво един върху друг.

— Дяволите ме взели! — възкликна Доно. — Направо ти се набиват в очите, нали?

После снижиха гласове и се заеха да направят списък на хората, подлежащи на обработка. Иван бръсна трохите от скаридения еклер, полепнали по униформения му панталон. Биърли се размърда, колкото да внесе предпазливи предложения относно една-две леки корекции в разпределението на маркираните и немаркирани квадрати, основаващи се на негови впечатления, които той — о, съвсем случайно, да не си помислите — бил събрал, пребивавайки в компанията на Ришар.

Иван проточи врат и се зае да преброи единичните и двойни зелени квадрати.

— Още доста има да се пънете — каза той. — Без значение колко малко гласове получат Ришар и Сигюр и без значение колко от поддръжниците им бъдат възпрепятствани по един или друг начин в деня на гласуването, пак ви трябва мнозинство от трийсет и един гласа, или ще кажете чао на окръзите си.

— Работим по въпроса, Иване — каза Майлс.

Ако се съдеше по блясъка в очите и опасно жизнерадостното му изражение, братовчед му беше превключил на режим „пълна газ“, реши Иван. И се кефеше, при това. Зачуди се дали скоро Илян и Грегор няма горко да се каят за деня, в който бяха свалили Майлс от любимите му секретни галактически операции и го бяха приземили у дома. Грешка — правилният въпрос беше колко скоро ще започнат да се каят.

Размишленията му бяха прекъснати по възможно най-неприятния начин, когато палецът на братовчед му се спусна решително към две от празните квадратчета, които Иван се бе надявал да убягнат от вниманието му.

— Граф Ворпатрил — каза Майлс. — Аха. — И се усмихна на Иван.

— Защо гледаш мен? — попита Иван. — Не е като да си пием всяка вечер пиенето с Фалко Ворпатрил. Ако искаш да знаеш, когато го видях за последен път, старецът ми каза, че съм безнадежден лентяй и че съм срам за майка ми, за него самия и за всички дядковци Ворпатрил. Е, не каза „дядковци“, каза „здравомислещи“. Което си е все същото.

— О, Фалко те намира за поносимо забавен — безмилостно опроверга Майлс личния опит на братовчед си. — Но което е по-важно, за теб няма да е проблем да уредиш една среща на Доно със стареца. А нищо не пречи да кажеш и някоя добра дума за Рене.

„Знаех си аз, че ще се стигне до това, рано или късно.“

— Щях да рискувам здравето си даже ако му бях представил лейди Дона като своя годеница. Той по принцип не си пада много по семейство Ворутиър. Да му представя лорд Доно като бъдещ колега… — Иван потръпна и впери очи в брадатия мъж, който отвърна на погледа му с многозначителна извивка на устните.

— Годеница ли, Иване? — поинтересува се Доно. — Не знаех за тези ти намерения.

— Е, сега вече нямам шанс, нали? — троснато рече Иван.

— Да, сега, както и през последните пет години, когато тъпеех в провинцията. Аз бях там. Къде беше ти? — Доно пресече с вирната брадичка жалния опит на Иван да протестира. А от едва доловимия проблясък на горчивина в кафявите очи на бившата лейди Дона го побиха тръпки. Доно забеляза неудобството му и разтегли устни в бавна и доста злобна усмивка. — Наистина, Иване, вината е изцяло твоя. Много бавно действаш.

Иван се сви като ударен. „По дяволите, тази жена… мъж… особа ме познава прекалено добре…“

— Както и да е — продължи Доно, — налага му се да избира между Ришар и мен, така че във всички случаи ще си има работа със семейство Ворутиър. Единственият въпрос е кого от двамата ще предпочете.

— А аз не се съмнявам в способността ти да изтъкнеш всички недостатъци на Ришар — вметна Майлс.

— Някой друг може и да може. Не аз обаче — каза Иван. — Офицерите на действителна служба не бива да се забъркват в партийната политика, така че точка по въпроса. — Той скръсти ръце и изправи снага — или поне горната част от нея, по причина че седеше — като символ на ненакърнимото си достойнство.

Майлс почука по писмото на майка му.

— Да, но имаш законна заповед от назначения ти началник. В писмен вид при това.

— Майлс, ако не изгориш това проклето писмо след срещата, значи съвсем си се побъркал! Толкова пари, че не знам как не е избухнало в пламъци от само себе си! — Написана на ръка, предадена на ръка, без електронно или каквото и да било друго копие където и да било — директивата „унищожи след като прочетеш“ беше повече от ясна.

Зъбите на Майлс се оголиха в усмивка.

— Учиш ме как да си гледам работата ли, Иване?

— Категорично отказвам да имам повече нещо общо с това. Когато се съгласих да доведа Доно на вечерята ти, му заявих, че това е последната услуга, която му правя, и държа на думата си.

Майлс го изгледа. Иван се размърда неспокойно. Надяваше се Майлс да не се сети да звънне в двореца за потвърждение. По-безопасно беше да се опъне на майка си в нейно отсъствие, отколкото очи в очи. Нагласи на лицето си непреклонна физиономия, намести се в стола си и зачака — с известно любопитство — какво ще измисли Майлс, във вид на изнудване, подкуп или тактика от позиция на силата, за да го убеди в правотата си. Да заведе Доно у Фалко Ворпатрил щеше да е наистина неудобно. Тъкмо обмисляше как да се представи пред Фалко като напълно незаинтересован страничен наблюдател, когато Майлс каза:

— Добре. А сега да минем на…

— Казах не! — отчаяно извика Иван.

Майлс го погледна с лека изненада.

— Чух те. И се съгласих — няма да те използваме. Повече за нищо няма да те моля. Успокой се.

Иван се облегна назад, обзет от дълбоко облекчение. А не от, увери сам себе си той, дълбоко разочарование. И със сигурност не от дълбока тревога. „Но… но… но… противното дребно джудже се нуждае от мен, кой иначе ще му извади кестените от огъня…“

— А сега да минем на следващата точка — продължи Майлс, — която е свързана с мръсните номера.

Иван го зяпна ужасено. „Десет години като най-довереният агент на Илян в секретните операции на ИмпСи…“

— Не го прави, Майлс!

— Какво да не правя? — спокойно се поинтересува Майлс.

— Каквото си намислил. Просто недей. Не искам да имам нищо общо с това.

— Канех се да кажа — продължи Майлс, като му хвърли един изключително безизразен поглед, — че ние, понеже сме на страната на истината и справедливостта, не е нужно да се принизяваме до такива мошеничества като, да речем, подкупи, убийства или по-леки форми на физическо насилие, или — ха! — изнудване. Пък и тези неща са склонни да… се връщат върху главите на вдъхновителите си. — Очите му засвяткаха. — Трябва обаче да бъдем нащрек за подобни ходове от страна на опонентите ни. Като се започне с очевидното — приведете пълния състав на гвардейците си в бойна готовност, погрижете се колите ви да се охраняват от чуждо вмешателство и, последно, но не и по важност, погрижете се да си подсигурите алтернативни маршрути и начини на придвижване до двореца Ворхартунг в деня на гласуването. И още нещо: преценете от колко хора можете да се лишите и пратете най-доверените и изобретателните от тях да се погрижат дискретно за благополучното пристигане на поддръжниците ви.

— Щом няма да се принизяваме, как ще наречеш онази игричка с утробния репликатор на семейство Вортугалов? — възмутено настоя Иван.

— Ще я нарека пример за напълно неочакван късмет. Никой от тук присъстващите няма нищо общо с това — спокойно отвърна Майлс.

— Значи не е мръсен номер, стига да не може да се проследи до нас, така ли?

— Точно така, Иване. Бързо схващаш. Дядо би се… изненадал.

Последното, изглежда, беше накарало лорд Доно да се замисли, защото той се облегна назад и започна да поглажда брадата си. От леката му усмивка по гърба на Иван полазиха тръпки.

— Биърли. — Майлс погледна към другия представител на рода Ворутиър, който гризеше лениво един сандвич и или слушаше, или дремеше, в зависимост от това как интерпретира човек притворените му очи. Сега ги отвори и се усмихна. Майлс продължи: — Да си чувал нещо в тази връзка от страна на Ришар или Сигюр, което трябва да знаем?

— Досега поне, изглежда, се ограничават с обичайните средства. Още не си дават сметка, че им дишате във врата.

Рене Ворбретен ги изгледа със съмнение.

— Мислиш ли? Поне според моя списък не изглежда така. А когато и ако си дадат сметка — а мога да се обзаложа, че Борис Вормонкриеф няма да остане за дълго в неведение по въпроса — как смяташ, че ще реагират?

Биърли разклати ръка в смисъл „и така, и така“.

— Граф Вормонкриеф е уравновесен човек. Каквото и да стане, това няма да е последното му гласуване. Тепърва има да ни радва с присъствието си в Съвета. Не че е безразличен към съдбата на Сигюр, но не мисля, че би пресякъл линията заради него. Ришар… е, за него това гласуване е всичко, нали така? Самата мисъл, че му се налага да положи усилия, го вбесява от самото начало. Ришар е непредсказуем по принцип и става все по-непредсказуем с всеки ден. — Тази характеристика, изглежда, не притесняваше Биърли, даже напротив — той като че ли черпеше някаква лична наслада от нея.

— Е, дръж ни в течение, ако настъпи някаква промяна — каза Майлс.

Биърли сведе глава с ръка на сърцето и с тънка усмивка на устните.

— Живея, за да служа.

Майлс вдигна очи и го изгледа пронизващо. Иван се зачуди дали старият девиз на ИмпСи, прозвучал така саркастично в устата на Биърли, всъщност не приляга твърде добре като обръщение към човек, вложил толкова много от себе си в служба на империята. Потръпна при мисълта за предстоящата размяна на реплики, в случай че Майлс реши да накаже Биърли за тази му проява на безвкусен хумор, но за негово облекчение Майлс подмина казаното без коментар. След още няколко минути, през които присъстващите си разпределиха подлежащите на обработка графове, срещата приключи.