Робърт Бърнс
Девойката, която ми постла легло

По пътя ме застигна мрак,

планински вятър, силен мраз.

Замрежи всичко ситен сняг

и без подслон останах аз.

 

За щастие във моя смут

една девойка ме видя

и мило в своя дом приют

за през нощта ми даде тя.

 

Дълбоко й благодарих,

учтиво преклоних чело —

учтиво й се поклоних

с молба да ми даде легло.

 

Тя с тънко ленено платно

легло във къта ми постла,

наля ми в каната вино

и „лека нощ“ ми пожела.

 

Когато до самия праг

със свещ в ръката тя дойде,

девойката замолих пак

възглавница да ми даде.

 

С възглавницата във ръка

се върна тя при мен завчас.

Със таз възглавница — така

я взех в прегръдките си аз.

 

Тя трепна в моите ръце

и каза, като в мен се сви:

„О, ако има в теб сърце,

моминството ми остави.“

 

Тя бе с коси от мек атлаз

и бяло като крин чело.

С уханни устни беше таз,

която ми постла легло.

 

Бе хладен нежния й крак

и кръгла малката й гръд:

две малки, бели преспи сняг,

навяни в тоя таен кът.

 

Целувах милото лице,

косите й от мек атлаз.

И тъй, с момичето в ръце,

във сън дълбок потънах аз.

 

И пред разсъмване почти,

за път когато бях готов:

„О, ти, опропасти ме ти“ —

ми каза моята любов

 

Целунах скъпото лице,

очите, пълни със тъга,

и казах: „Тия две ръце

ще ми постилат отсега.“

 

Тогаз тя взе една игла

и дълго ши през тоя ден.

Сама по хладните стъкла

тя риза шиеше за мен.

 

Години има оттогаз,

бледнее бялото чело.

Но все по-скъпа ми е таз,

която ми постла легло.