Александър Блок
Ти твърдиш, че съм хладен, затворен и сух… ^[0]

Ти твърдиш, че съм хладен, затворен и сух

да, и с тебе ще бъда такъв:

не за ласкава реч изковах своя дух,

не за дружба калих свойта стръв.

 

Ти самият преди бе по-мрачен, по-смел,

по звездите прочете вестта,

че грядущите нощи са тъмни, без цел,

че не знаем де свършва нощта.

 

Ето — сбъдна се всичко. Светът подивя,

няма фар на пустинния бряг.

За човек, неразбрал тези звездни слова,

нетърпим е околният мрак.

 

Той не знае какво досега е било,

и какво във нощта се таи —

той с умора, с погнуса отвръща чело

и копнежът за мъст го гнети…

 

Бях изпълнен с надежди и вяра, и смях,

доверчив бях, тъй както и ти.

И с детинска душа към света се стремях,

без боязън от зли клевети…

 

А сега тези чувства — къде ли са те?

Отлетяха към звездния град.

Онзи, който аз дирех с душа на дете,

днес за мене е чужд, непознат.

 

А самата душа — вечно чакаше зов,

да се втурне във буйна игра.

Изнемогна и тя от вражда и любов,

тази моя душа изгоря.

 

Днес остана ми свъсена вежда, уста

гневно свита — и тъжната власт

да бунтувам пак в женските жили кръвта

и да паля в тях зверската страст…

 

Ах, по хорските порти не хлопай със жар,

твоят стон ще остане без ек:

знай, не ще ти съчувства нещастният звяр,

който някога бил е човек.

 

Ти зад маска желязна скрий своите сълзи,

поклони се пред святия гроб,

със желязо сърдечния рай запази

недостъпен за тъпия роб.

 

1916