Александър Блок
Летят години. Светове летят…

Летят години. Светове летят.

С очи от мрак е празната вселена.

А ти, душа унила, уморена,

бълнуваш щастие — за кой ли път?

 

Какво е щастие? След зной — прохлада

на тъмен парк, на девствена гора?

Или порочна, гибелна наслада

от виното, от сластната игра?

 

Какво е щастие? Миг кратък, тесен —

забрава, сън, почивка подир труд…

Опомняш се — пак мрачен, неизвестен,

сърцето ти смразяващ полет луд…

 

Отдъхваш си — опасността отмина…

Но ето — тласък нов усещаш ти!

И виждаш пак: без цел и без причина

върти се пумпалът, трепти, свисти!

 

На хлъзгавия ръб ако застанем,

замаяни от звън и бързина —

ще полудеем в хаос непрестанен

от призраци, пространства, времена…

 

Кога ще свърши? Докога душата

ще слуша този трясък нетърпим…

Ужасен е светът! — Дай си ръката,

приятелю! И нека да заспим.

 

1912