Александър Блок
Как тежко за мъртвеца е всред нас…

Как тежко за мъртвеца е всред нас

на страстен и на жив да се преструва!

За да достигне чинове и власт,

не бива звук от кости да се чува…

 

Спят живите. А той, напуснал гроба,

отива в банка, в съд, в сенат, в бюро…

Вън — бяла нощ, а вътре — черна злоба,

и дращи той с ликуващо перо.

 

Цял ден се труди над книжа досадни.

А свърши ли служебният живот —

той на сенатора, въртейки задник,

нашепва непристоен анекдот…

 

Здрачава се. И пръска кал дъждецът

по къщи, стълбове, лица, коси…

Към нови безобразия — мъртвеца

понася го със скърцане такси.

 

И в шумна зала с мраморни колони

мъртвецът влиза. С елегантен фрак.

Посрещат го с усмивки благосклонни

стопанка глупава, съпруг — глупак.

 

От скука изнурен, потраква кости.

Но музиката ще ги заглуши…

Подава той ръка на всички гости —

той трябва като жив да се държи!

 

С приятелка се среща. Той я гледа:

тя също мъртва е — и затова

зад светската им сдържана беседа

се чуват непресторени слова:

 

„Ах, тъжна моя, залата е странна.“

„Ах, тъжни мой, студена е пръстта.“

„Среднощ е.“ — „Да, но чака пак покана

за валс NN. В теб влюбена е тя…“

 

А там NN го търси с поглед страстен,

сърцето й вълнува се, тупти…

Върху лика й девствено-прекрасен

напразно живата любов блести…

 

Той шепне й пленителни за нея,

а всъщност незначителни слова.

И вижда: раменете руменеят,

 

на рамото му слага тя глава…

И светска злост словата му прахосват,

той шепне от неземна злост вбесен…

„Как умен е! И как е влюбен в мен!“

От странен звук слухът й е смутен:

        пак кости костите докосват.

 

1912