Лоис Макмастър Бюджолд
Етан от Атон (7)

Глава 7

Етан поседя на купчината дрехи които бяха започнали да се покриват с плесен около час, докато дишането му не се успокои, а сърцето му не престана да блъска като чук. Той унило поразмишлява над това, как мълниеносно се изпарява цялата воля и решителност само от един изстрел на невроразрушител, след което огледа своето мрачно и далеч не комфортно убежище. В стаята на Куин поне имаше баня…

Сега той просто беше принуден да прибегне към помощта на станционните власти. Не може да се върне при наемницата, тя ясно му даде да разбере това; по отношение сключването на частичен мир със сетагандийците Етан вече не хранеше никакви илюзии. След като поблъска главата си в стената, което тя (главата) напълно заслужаваше, Етан се вдигна на крака и започна да разглежда тясното си жилище.

Работните комбинезони, с които беше натъпкана стаичката, го накараха да си спомни за своя излишно забележим костюм на планетник. След това му дойде друга, още по-тревожна мисъл: ами ако неуморната Куин отново му е закачила „бръмбар“? Тя имаше много възможности да свърши това. Той се съблече до голо и смени атонския си костюм с нечий червен комбинезон и работни ботуши. Ботушите го убиваха, но Етан не се реши да си остави дори чорапите. Този маскарад, успокояваше се той, е нужен само за да може да се добере незабелязан до най-близкия пост на службата по безопасността, която освен това първо трябва да намери. Това изобщо не беше кражба: при първата възможност той ще върне всичко.

Измъквайки се от килера, Етан погледна номера на помещението за да може да вземе по-късно дрехите си и завивайки наляво, закрачи по коридора опитвайки се да подражава на равната, целеустремена походка на станционерите. Скоро срещна две жени в сини комбинезони, возещи се на натоварена платформа, но те явно бързаха за някъде. Етан не посмя да ги спре, за да попита за пътя: човек в червен работен комбинезон трябва да си знае всичко сам. Дори да го нямаше акцента му, това неминуемо щеше да им се стори странно.

Между другото, ако самият той не знае къде се намира, то от това не следва, че в същото неведение пребивават и враговете му… Той не успя сериозно да обмисли тази догадка, понеже отнякъде се чуха викове, шум и трясък. Две платформи се сблъскаха на кръстовището. Вопли и псувни се смесиха с трясъка на падащите на пода пластмасови кутии и с нечий вик, толкова яростен и пронизителен, че от него му зазвъня в ушите. Една от кутиите се отвори. Жълти пухкави топчици излетяха във въздуха и се завъртяха под тавана.

— Гравитация! Гравитация! — раздаде се женски глас. Етан вече беше разбрал на кого принадлежи той — екотехник Хелда от станцията за преработка, кльощавата заядливка в зелена униформа. Цялата почервеняла от ярост, тя го прониза с погледа си.

— Гравитация! Събуди се, бе кретен, ще се разлетят!

Измъквайки се от задръстването, Хелда, залитайки, се хвърли към стената, отпра някакъв капак и завъртя реостата. Птиците моментално прилепнаха на пода, като на смукала, безпомощно пляскайки с крила. От внезапно стоварилата се тежест краката на Етан се подкосиха и той се намери в обятията на екотехничката.

— О, богове, пак ти! — изръмжа Хелда. — Можех да се сетя веднага. На дежурство ли си?

— Не — изписука Етан.

— Отлично. Ще ми помогнеш да съберем тези дяволски птици докато не са заразили цялата станция с токсоплазмиди.

Етан без излишни уговорки падна на четири крака и започна да лази заедно с нея, събирайки нещастните птичета, залепени на пода от собственото си тегло.

Пъхайки последната птица в кутията и завързвайки го за по-сигурно с колана си, Хелда най-накрая обърна внимание на жертвите от катастрофата, които сега лежаха по гръб на пода и стенеха, дишайки тежко през уста. Когато тя върна гравитацията в нормата облекчението беше такова, че Етан едва не излетя.

Един от пострадалите беше в същата зелена униформа като на Хелда. От раната му на челото течеше тънка струйка кръв. Ефектна рана, оцени Етан, но несериозна. Чиста кърпичка върху пореза — не от неговите ръце, естествено, той беше пипал птиците — за миг ще оправи всичко. Двамата побелели от страх младежи от втората платформа — в един от тях опитното око на Етан бързо разпозна женска особа — се притискаха един в друг и с ужас се блещеха към кръвта. Те явно се считаха за убийци.

Стискайки юмруци, за да не може да докосне нищо, Етан се постара да придаде на гласа си повече авторитет и обясни на изплашеното момче как да спре кръвта. Момичето пищеше, че е счупила китката си, но Етан беше готов да се обзаложи на всичките си бетански долари, че има обикновено навяхване. Хелда, държаща ръцете си точно като него, натисна с лакът бутона за свръзка и извика помощ — първо, екипа за обеззаразяване от собствения й отдел, второ — службата по безопасност и чак на трето място — медик за пострадалите.

На Етан сякаш камък му падна от сърцето. Сега нямаше нужда да търси пост на службата по безопасност — те сами щяха да дойдат тук. Той ще се предаде на властите, а едновременно с това ще се измъкне от този лабиринт.

Чистачите пристигнаха първи. Пневматичните врати блокираха заразения участък и екипа започна да обработва стените, пода и тавана с акустични четки, рентген-стерилизатор и мощни дезинфектанти.

— Оправи се със службата по безопасност, Теки — заповяда Хелда на асистента си, качвайки се на предоставената от колегите й закрита пътническа платформа. — И се увери, че са съставили протокол на тези нехранимайковци.

Младежите пребледняха още повече, не забелязвайки от страх как Теки им намигна.

— Хайде качвай се, да тръгваме! — сопна се Хелда, обръщайки се към Етан.

— А? Ъ-ъ… — междуметията може би скриваха акцента му, но да се получи информация с тях беше много сложно. Той все пак рискува:

— Къде?

— В Карантината, разбира се!

„В Карантината? За дълго ли?“. Последните думи той вероятно беше произнесъл на глас, понеже чистача, побутващ Етан към платформата, счете за необходимо да го поободри:

— Просто ще се измиеш както трябва и ще си направиш инжекция. Ако имаш някаква важна среща, можеш да й се обадиш оттам. Ние всички ще се застъпим за теб.

Етан искаше да разубеди чистача от това подтискащо предположение, но му пречеше присъствието на екотехничката. Оставяйки се да го набутат в кабината, той с напрегната усмивка седна колкото се може по-далеч от жената. Подвижният капак с щракане се затвори, заглушавайки всички външни звуци. Платформата се понесе напред, а срещу нея вече бързаха двама патрулни с черни комбинезони с оранжеви ивици. Етан отчаяно се притисна към прозрачната повърхност. Дори и да закрещеше, нямаше да го чуят.

— Не докосвай лицето си — разсеяно му напомни Хелда, оглеждайки за последен път местопроизшествието. Там, изглежда, всичко вече беше наред: чистачите взеха на буксир платформата с птиците и разблокираха вратите.

Етан й показа свитите си юмруци, демонстрирайки съзнателност.

— Ти като че ли най-накрая си усвоил правилата на хигиената — измърмори Хелда, хвърляйки му ироничен поглед. — Аз пък аз реших, че „Докове и шлюзове“ вече наемат умствено недоразвити…

Етан сви рамене. Тишината ставаше подтискаща. Етан се прокашля и кимайки към скорошната авария, дрезгаво попита:

— Какво беше това?

— Двама сополанковци. Играли си на космически изтребители, гадинките. Ще съобщя за това на родителите им. Като искаш скорост — вземи си автокар. Платформите са работен транспорт. Или питаш за птиците?

— Птиците.

— Дяволите да ги вземат тези търговци! Да беше чул как пищеше капитана, когато му конфискувахме товара. Като че ли има право да разнася зараза из цялата галактика. Впрочем, можеше и да е по-лошо. — Хелда въздъхна. — Поне не са пак крави.

— Крави? — изхриптя Етан.

Тя изпръхтя.

— Цяло стадо живи крави. Водеха ги някъде за племенно размножаване. Наложи се да ги режем на парчета, за да влязат в раздробителя. По-голяма гадост не можеш и да си представиш. На атоми ги разложихме, честна дума. Собствениците дадоха станцията под съд, но загубиха — очите й заблестяха. — Ненавиждам всякаква мръсотия! — добави тя след кратка пауза.

Етан отново сви рамене, надявайки се, че този жест ще бъде изтълкуван като израз на солидарност. Тази страшна жена беше последния човек на станцията, с когото би пожелал да воюва, ако, разбира се, не броим гем-полковник Милисор.

— „Докове и шлюзове“ разкараха ли вече онази купчина боклуци от тринайсети док? — изведнъж попита Хелда.

— Кхъ-кхъ… — закашля се Етан.

— Ама какво ти е? Да не си се простудил? — намръщи се тя.

— Не, вчера си ударих гърлото — избърбори Етан. Само това оставаше, да го заподозре в някаква инфекция…

— А-а — проточи Хелда с разочарования вид на ловджийско куче, изпуснало плячката си. Сега й се налагаше да се наслаждава само на собствения си монолог, и тя веднага си намери нова жертва.

— Пфу, какво гнусно зрелище — посочи тя с пръст някъде настрани. Етан погледна, но не видя нищо освен две вървящи по своите задачи станционерки. — Просто е изумително как човек може да се разпусне до такава степен!

— Кой? — в пълно недоумение попита Етан.

— Ами онази тлъста девойка.

Етан се огледа. Според професионалния му поглед, затлъстяването беше практически незабележимо, отчитайки особеностите на женската фигура.

— Неправилен обмен на веществата — застъпи се той за бедното момиче.

— Ха! Отлично оправдание за тези, които нямат и капка самодисциплина. Сигурно нагъва през нощта тонове от някакъв вносен планетен боклук. — Хелда гнусливо се намръщи. — Ужасна гадост. Никога не знаеш къде и как е произведено това. Аз, например, ям само наши, екологично чисти продукти — постно говеждо и салати, без всякакви там мазни подправки, сосове… — дългата лекция за диетата и храносмилането зае цялото оставащо време, докато транспорта пристигна на местоназначението си.

Етан почака докато Хелда излезе от кабината, отлепи се от седалката си и предпазливо подаде глава навън. Болничната миризма запълваща карантинната зона, веднага предизвика у него остър пристъп на носталгия по Севарин. Той преглътна топката в гърлото си.

— Насам, моля. — Екотехник-мъж в стерилен халат с жест му показа пътя. Други два техника незабавно се заеха да дезинфекцират платформата с рентген-стерилизатор. Етан го насочиха нататък по коридора, а техника го следваше по петите, почиствайки с акустична четка невидимата зараза от стъпките му.

Етан влезе в малка стая, приличаща на съблекалня. Техника накратко го инструктира как да вземе дезинфекционен душ, след което се отдалечи с червения комбинезон и ботушите, мърморейки:

— Ама че хора! Никакво бельо!…

Легитимацията и кредитната му карта останаха в джоба на комбинезона. Етан едва не се разплака от яд. Но вече нищо не можеше да се направи… Той щателно се изми, изсуши, почеса най-сетне отдавна сърбящият го нос и започна да обикаля покрай душовете, губейки търпение. Тъкмо започна да преценява всички „за“ и „против“ идеята, с див рев да се втурне гол по коридора, когато техника се върна.

— Привет. — Той остави комбинезона и ботушите на скамейката, притисна инжектор към ръката на Етан и каза: — Контролата е на изхода. От тази страна. До скоро. — И моментално изчезна.

Етан се хвърли към дрехите. Портфейла му си стоеше — или бе сложен отново — в джоба. Той с облекчение въздъхна, облече се и готвейки се за чистосърдечно признание, разкърши рамене. От лаконичната реч на техника той разбра само едно: трябва да излезе от противоположната страна…

Вече бе решил, че отново се е заблудил, когато видя врата, а зад нея — стая. Едновременно с Етан към вратата се приближи високия слаб екотехник от „птичата“ платформа, Теки — с интересна бледност на лицето си и превръзка на главата. Той се спря, затаи дъх и с енергично кимване предложи на Етан да мине пръв. Причината за неговите действия бързо се изясни — вътре ги очакваше кльощавата Хелда. Забелязвайки все пак Теки, тя сложи ръка на гърдите му и го прониза с леден поглед.

— Време е да оставиш на спокойствие този ком-пулт. Мисля, че вече те помолих да предадеш на приятелката си да не те търси в работно време.

— Това не беше Сара — с физиономия на оскърбена невинност отговори Теки. — Това беше една роднина. По работа. — Явно отвличайки вниманието на Хелда от себе си, той се вкопчи за Етан. — А ето го и нашия помощник!

Етан се прокашля и се отправи към бюрото, не знаейки с какво да започне своето заявление. Присъствието на Хелда не влизаше в плановете му. Тази жена изглежда бе вездесъща.

— Така — каза контрольора в зелен комбинезон, седящ зад ком-пулта, и протегна ръка. — Картата ви, ако обичате.

Етан разбра, че му искат някакво стандартно за жител на станцията удостоверение. Той пое въздух, събра кураж и погледна към намръщената Хелда. Чистосърдечното му признание прозвуча така:

— Ъ-ъ… м-м… Не го нося.

Хелда изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да започне да мята мълнии.

— Трябва да я носите по всяко време, докер!

— Преоблякох се — отчаяно заусуква Етан. — Остана в другия комбинезон… — Ако сега успееше да се измъкне от лапите на тази страшна жена, веднага ще хукне като луд към властите!

Тя отвори уста, смятайки да каже още нещо, но изведнъж се намеси Теки:

— Стига де, Хелда, остави човека да си почине. Той наистина ни помогна с тези проклети птици. — Намигайки, той хвана Етан за лакътя и повлече към противоположния изход. — Ще се прибереш, ще вземеш картата си и ще се върнеш, разбрахме ли се?

— Но как може?… — започна Хелда, но контрольора кимна в съгласие.

— Не й обръщай внимание — шепнеше младия човек на Етан, извеждайки го през вътрешните врати, през ултравиолетовия шлюз, и накрая, до пневматичната врата. — Тя всеки може да изкара от нерви. Вероятно затова тлъстото й чедо избяга при планетниците, за да не се побърка. Предполагам, че даже едно „благодаря“ не ти каза?

Етан отрицателно поклати глава.

— Е, тогава аз ти казвам „благодаря“ — Теки весело кимна, усмихна се и изчезна зад вратата.

— Помощ! — едва чуто каза Етан, оглеждайки се на всички страни. Той се намираше в поредния безлик коридор на станцията, неотличаващ се по нищо от хилядите други. В душата му нещо се сви, той замижа, въздъхна тежко и закрачи напред.

* * *

Два часа по-късно той все още продължаваше да върви, абсолютно уверен, че се върти в кръг. Постовете на службата за безопасност, забележими отдалеч в Транзитната Зона, в Станционерната Зона не се виждаха никъде. Или те, както складовете с дрехите, са скрити в стените и са отбелязани само с някакви особени знаци, известни само на посветените? На крака му, протъркан от чуждия ботуш, се пукна още един мазол. Етан тихо изпсува…

Най-накрая, достигайки до поредното кръстовище, той едва не заскача от радост: наоколо отново се замяркаха плакати и указатели. Той зави. Още няколко разклонения, някаква врата — и той отново е на оживен булевард! Недалеч, точно до фонтана, светеше карта-указател.

— Така. Аз съм тук — промърмори той, сочейки с показалеца си по холограмата. — Най-близкия пост е ето там — той вдигна поглед и съпостави знака върху картата с огледалната кабинка, разположена на тераса в другия край на булеварда. Само на едно ниво под булеварда се намираше неговият хотел. Хотелът на Куин се намираше на две нива по-нагоре. Хубаво би било да можеше да определи мястото, където го изтезаваха сетагандийците… недалеч оттук, това беше сигурно. Той събра смелост и закуцука нагоре по булеварда, следейки с крайчеца на окото няма ли наблизо мъже с гримирани лица или жени в сиво-бели униформи.

„СЛУЖБА ЗА БЕЗОПАСНОСТ НА СТАНЦИЯ КЛАЙН“ — гласеше светещия надпис на покрива на кабината. Етан влезе. Кабината се оказа огледална и непрозрачна само отвън, а отвътре се откриваше прекрасен изглед към булеварда. Малката стаичка беше запълнена от монитори и ком-пултове. Блюстителят на реда седеше, вдигнал крака на масата, поглъщаше някакви печени топчета от пакетче и разсеяно поглеждаше към пъстрата тълпа.

„Блюстителка“ — поправи се Етан и мислено застена. Млада, тъмнокоса, в оранжева с черно униформа, тя малко приличаше на командир Куин. Етан се прокашля.

— Ъ-ъ… извинете… Дежурна ли сте?

Тя се усмихна.

— Уви, да. От минутата, в която обличам тази униформа, та до края на смяната, когато я свалям, плюс всичкото време, когато им хрумне да ме извикат по спешност. Но в 24:00 смяната ми свършва — бодро добави тя. — Какво ви е мнението за тритоновите яйца?

— Не-не, благодаря — отказа Етан, неуверено усмихвайки се в отговор. Нейната усмивка стана ослепителна. Той реши да започне от другия край. — Да сте чули нещо за човека, който тази сутрин е стрелял с невроразрушител на булеварда?

— Ами как иначе! Защо, вече и в „Докове и Шлюзове“ ли говорят за това?

Етан изведнъж разбра откъде идва объркването: червения комбинезон я заблуждаваше.

— Аз не съм станционер — каза той.

— Аха, веднага го разбрах по акцента ви — охотно се съгласи момичето и се изправи на стола, подпирайки с ръка брадичката си. В очите й светеше жив интерес. — Пътешествате по галактиката като работник-емигрант? Или бягате от някакви проблеми?

— Не-не, нищо подобно… — гледайки усмивката й, Етан също продължи да се усмихва. Може би това е някакъв техен задължителен ритуал при междуполово общуване? Нито Куин, нито екотехник Хелда използваха такива интензивни мимически сигнали, но Куин сама призна своята нетипичност, а екотехничката беше съвсем ненормална. Усмивката му помръкна. — Та какво за този изстрел?

— Да не сте разговаряли с някой от свидетелите на произшествието? — звездите в очите й леко поугаснаха, но затова пък в погледа й се появи внимание. — Трябват ни колкото се може повече свидетелски показания.

Етан се напрегна.

— Така ли? Защо? — внимателно попита той.

— Започнато е разследване. Този човек разбира се, се кълне, че е стрелял случайно, докато е показвал оръжието на приятеля си. Но информатора който ни съобщи за изстрела заяви, че са стреляли в бягащ от тях човек. Информаторът после изчезна нанякъде, а с така наречените свидетели е ясна работата — отначало сами се натискат с показания, а после, когато нещата опрат до подробностите, се оказва, че точно в момента на изстрела един си е връзвал връзките на обувките, а другия е гледал в съвсем друга посока… — Тя въздъхна. — Ако се докаже, че човека с невроразрушителя наистина е стрелял в някого, ще го депортират. Но ако изстрела е бил случаен, то всичко което можем да направим, е да конфискуваме нелегалното оръжие, да глобим собственика и да го пуснем по живо, по здраво. Така и ще се наложи да направим след дванайсет часа, ако не бъде доказана злонамереност.

Значи Рау е арестуван! Етан се усмихна — широко и радостно, като герой от реклама.

— А приятеля му?

— Подкрепя му версията, разбира се. Самият той е чист отвсякъде, няма за какво да го пипнем.

И така, ако правилно е разбрал, Милисор е на свобода. Усмивката се стече от лицето му. И Сети, когото Етан никога не е виждал и не може да познае, също е на свобода. Край, време е да си признава…

— Казвам се Еркхарт — започна той.

— А пък аз — Лара — отговори момичето.

— Много ми е приятно — автоматично се отзова Етан. — Но…

— Така се е казвала баба ми — доверително съобщи тя. — Изобщо, струва ми се, че семейните имена дават удивително усещане за приемственост, нали? Е, докато не се сблъскаш с някоя Стерила, например. Това е една моя нещастна приятелка. Така се измъчи с името си, че сега го съкращава до Ила.

— М-м… Аз… е-е… не исках да кажа това.

Тя наклони глава.

— Какво „това“?

— Извинете?

— Кое от това, което казахте, беше не онова, което искахте да кажете?

— Е-е…

— … ркхарт — довърши тя. — Много мило име. Смятам, че няма защо да се стеснявате от него. Или може би в детството са ви дразнили за него?

Етан застина с отворена уста, съвсем изваден от релси. Но преди да успее да намери начин да върне разговора в деловия тон, друга жена-офицер, по-възрастна, изскочи от асансьорната шахта, съединяваща поста с горното ниво. Безцеремонността с която се появи безпогрешно я издаваше като командира.

— На поста, сержант, не се разрешават никакви странични разговори! Разрешете да ви го напомня още веднъж — подхвърли тя през рамо, приближавайки се към шкафчето си. — Зарежи приказките, имаме повикване.

Зад гърба на командирката си момичето направи гримаса и прошепна на Етан: „В 24:00, нали?“, стана и гледайки как началничката й взема от шкафчето два парализатора, вече загрижено попита:

— Нещо сериозно ли, госпожо?

— Трябва да се претърсят нива C-7 и C-8. Задържания е изчезнал от предварителния арест.

— Избягал ли е?

— Не казват, че е избягал. Казват — изчезнал. — Жената-офицер сви устни. — Когато началството започне да се изразява двусмислено, може да си помислиш всичко, което си поискаш. Арестувания е онзи мръсник, когото хванаха с невроразрушителя. Вече видях това оръжие — отличен военен модел, доста използван. — Тя затегна към колана си кобур с парализатор, утежнен модел, и подаде подобен на сержантката.

— А, ето какво било. Дезертьор, значи. — Сержантката оправи униформата си, огледа лицето си в малко огледалце и със същото внимание провери оръжието си.

— Нищо не значи. Залагам каквото искаш срещу бетанските ти долари — никакъв дезертьор не е, а още един проклет агент на някое военно разузнаване.

— О, не, само не това. Сам ли е, или с група?

— Надявам се, че е сам. Група — това е най-лошия вариант. Непредсказуеми, хладнокръвни, плюещи и на закона, и на обществената безопасност! А след като едва не си счупиш врата да ги гониш и успееш да ги прибереш живи, някое посолство веднага хуква да ги измъква и всички улики и свидетелски показания отиват по дяволите… — Тя се обърна и замаха с ръце към Етан:

— Хайде, изчезвай оттук, затваряме. — А на момичето заповяда строго: — Няма да се отдалечаваш и на крачка от мен, ясно ли е? И никакви геройства!

— Слушам, госпожо.

И ето — Етан отново стоеше на терасата, а момичето-сержант и началничката й бързаха на задание. Етан в глупаво отчаяние протегна ръце към тях. Сержантката се обърна и кокетно помаха с пръсти за довиждане.

* * *

Три коридора напред. Две нива нагоре. По безкрайните лабиринти в хотела на Куин. Познатата врата… Етан облиза пресъхналите си устни и почука.

И още веднъж почука.

И замря…

Крилете на вратата се разтвориха. Какво беше удивлението му, когато насреща му се изтъркаля робота-чистач! В стаята нямаше никой друг; вътре цареше толкова безупречен ред, сякаш тук никога никой не бе живял.

— Къде се е дянала?… — простена той, без да може да сдържи разочарованието и досадата си.

— Моля, формулирайте въпроса си, сър — с готовност се отзова робота.

Етан се хвърли към него.

— Командир Куин, която беше в тази стая — къде е?

— Предишният наемател напусна в 11:00, сър. Предишният наемател не е оставил информация за бъдещото си местопребиваване.

В единайсет? Значи тя е напуснала буквално няколко минути след като той самия гордо излезе от хотела.

— О, Бог-Отец!…

— Сър, — вежливо изчурулика робота, — моля, формулирайте въпроса си.

— Не говоря на тебе! — сопна му се Етан.

Роботът почтително наклони корпус.

— Желаете ли да узнаете още нещо, сър?

— А? Не, не…

С тихо бръмчене робота се отдалечи по коридора.

* * *

Две нива надолу… Три коридора… Но постовата кабинка все още беше затворена. Още не са се върнали.

Етан тежко се отпусна на тротоара до фонтана и зачака. Ако Рау, стреляйки в него, е нарушил закона, значи закона сега защитава Етан. Какво значение има?! След като се скара с Куин, службата за безопасност е единствената му надежда.

— Доктор Еркхарт?

Нечия ръка се отпусна на рамото му. Етан подскочи като ужилен, обърна се…

— Кой сте вие?… — със сподавен глас попита той.

Светлокосият млад човек направи крачка назад, без да отмества от Етан втренчения си поглед. Той беше среден на ръст, строен и гъвкав, облечен по непозната планетна мода — в бродирана куртка без ръкави и свободни панталони, стегнати на коленете от удобни, високи ботуши от някаква свръхмека кожа.

— Извинете. Ако вие сте доктор Етан Еркхарт от планетата Атон, то именно вас търся.

— Защо?…

— Много се надявам, че ще можете да ми помогнете. Моля ви, сър, не си отивайте… — той умолително протегна ръка, виждайки че Етан отстъпва все по-далеч и по-далеч. — Вие не ме познавате, но аз много се нуждая от Атон. Казвам се Терънс Си.