Лоис Макмастър Бюджолд
Етан от Атон (5)

Глава 5

Етан се стресна и се събуди: нещо тежко падна върху корема му. Той рязко скочи и панически се озърна наоколо. Пред него стоеше командир Куин. В едната си ръка тя стискаше джобното си фенерче, а с другата барабанеше нетърпеливо по празния кобур на парализатора. На коленете си Етан напипа обемист пакет — пълен комплект униформено станционерско облекло, увито около съответстващия им чифт ботуши.

— Преобличайте се! — заповяда Куин. — И по-бързо. Изглежда, че намерих начин да се избавим от тялото, но трябва да побързаме, за да заварим необходимите ни хора.

Тя равнодушно му помогна да се справи с непознатата дреха и отново го накара да седне на платформата. След бързата рекогносцировка, проведена от командир Куин, те напуснаха залата така незабележимо както и проникнаха в нея, и заплуваха по коридорите на станцията.

Сега на Етан поне не му се струваше, че мозъка му плува в буркан със сироп. Предметите престанаха да се размиват и придобиха точни очертания. Светът отново стана цветен. Само че гаденето не преминаваше, периодически надигайки се по подобие на лунните приливи. Етан чувстваше острата недостатъчност от още няколко часа сън.

— Ще ни забележат — каза той, когато платформата се вмъкна в коридор, по който сновяха хора.

— Не и в тези облекла. — Ели кимна към комбинезона. — Заедно с платформата те дават същия ефект като шапка-невидимка. Червеното е цвета на „Докове и шлюзове“ и най-многото, което могат да си помислят за нас е: ето още един товарач на своята платформа. Разбира се, само до тогава, докато не си отворите устата или докато не започнете да се държите като планетник.

Те доплуваха до голямо помещение, където в строги редове растяха хиляди моркови; брадатите корени плуваха във влажната мъгла, изпускан от хидропонния разпрашител, а пухкавите зелени връхчета блаженстваха под лъчите на светосимулаторите. Въздухът в помещението беше наситен с влага и аромата на някакви химикали.

Коремът на Етан изкъркори. Куин, продължавайки да управлява платформата, се огледа.

— Струва ми се, че не трябваше да ям онези бонбони… — мрачно отбеляза Етан.

— За бога, само не тук! — замоли се тя. — Или използвайте…

Етан мъжествено преглътна.

— Не!

— Слушайте, а може би едно морковче ще успокои корема ви? — загрижено попита Куин и протягайки се, издърпа един от най-близката редица. — Ето, вземете.

Етан послушно взе мокрия морков и след като го огледа съмнително, го пусна в един от многобройните външни джобове на комбинезона.

— Благодаря. Може би по-късно.

Те се издигнаха над десетки редици, гъсто засадени с най-различни зеленчуци, и се насочиха към люк, който се намираше почти под тавана. „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО!“ — гласеше светещия зелен надпис. Куин игнорира забраната с дързост, която се стори на Етан почти социално опасна. Той огледа вратата, която със съскане се затваряше след тях. „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО!“ — беше повторено и от тази страна. Значи тук, на станция Клайн, също имаха свои нива на допуск…

Ели снижи платформата на следващото кръстовище, пред врата с надпис „АТМОСФЕРЕН КОНТРОЛ. ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО! САМО ЗА ПЕРСОНАЛА!“. По този признак Етан безпогрешно определи, че точно натам са се отправили.

— А сега, — каза командир Куин, ставайки от позата си „лотос“, — каквото и да стане, постарайте се да мълчите. Произношението ви веднага ще ни издаде. Или е по-добре да останете с Окита, докато не приключа тук?

Етан енергично замята глава, представяйки си как ще обяснява на някой случайно минаващ началник, че той въобще не е убиец, търсещ място да скрие трупа.

— Е, добре. Още един чифт ръце няма да ми е излишен. Но бъдете нащрек. Когато трябва да се действа, ще ви кажа.

Ели го преведе през пневматичните врати; платформата заплува след тях като куче на каишка.

В първия момент на Етан му се стори, че са попаднали в някакво подводно жилище. Той беше очарован. Прозрачни стени с височината на триетажна сграда удържаха чистата вода, пълна със зеленина и обляна от светлина. Милиони микроскопични сребърни мехурчета весело играеха между тънките стебла на подводните растения, ту замирайки за миг, ту подскачайки нагоре. Някаква амфибия с дължина поне половин метър, провирайки се през джунглите, доплува до кристалната стена и се втренчи в Етан с огромните си очи. Черна с напречни ивици, гладка и блестяща, сякаш току-що я бяха лакирали.

— Кислородно-въглеокисния обмен за станцията — понижавайки глас, обясни командир Куин. — Тези водорасли са отгледани специално за производство на кислород и за поглъщане на въглеродния двуокис. Но при това те, разбира се, се размножават. Затова, за да не се източва водата и така да се каже, да се коси тревата, ние отглеждаме особена порода тритони, които вършат цялата мръсна работа. От това, разбира се, се получават твърде много тритони…

Техник в син комбинезон изключи монитора на контролния пулт и с недоволен вид се обърна към влезлите.

— Привет, Дейл! Забравил ли си ме? Ели Куин. Дом ми каза къде мога да те намеря.

Недоволната гримаса се смени с широка усмивка.

— А… Да, каза ми, че те е срещнал… — Техника се доближи до Ели с явното намерение да я прегърне, но в последния момент се смути и неловко стисна ръката й.

Веднага се завърза оживена беседа, по време на която Етан, след като не беше представен, се стараеше да не прави излишни движения, да не отваря уста и да не се държи като планетник. Първите две точки бяха доста лесни, но последната явно беше проблем: Етан нямаше представа кои именно действия са неподобаващи за жител на станцията. Накрая той неподвижно застина до ръба на платформата, опитвайки се изглежда като детайл от местния барок^[1].

Своя твърде подробен разказ за флотата на дендарийските наемници, сторил се на Етан твърде неуместно лирично отклонение, Куин завърши със следната фраза:

— И представи си, тези нещастници никога през живота си не са опитвали печени тритонови крачета!

На лицето на техника се отрази весело изумление.

— Нима?! Нима във вселената все още има хора, толкова ощетени от съдбата? И те никога не са яли тритонова крем-супа?

— Не. И тритон на шиш също! — с шеговит ужас продължаваше Куин. — И тритон с чипс!

— И тритон със сос прованс? — подхвана техника. — И рагу от тритон? И сос? И гуляш-пълзящ, и тритонова чорба?

— Те не са чували дори за пушени тритонови бутчета — трагично добави Куин. — А пък тритоновия хайвер е деликатес, който не са и сънували!

— А тритонови яйца?

— Тритонови яйца? — повтори Куин, вече истински озадачена.

— Последното изобретение — обясни техника. — Накратко, свалят месото, смилат го, правят от него топчета и ги пекат.

— Уф-ф! — въздъхна наемничката. — Олекна ми. А пък аз си представих нещо съвсем неприлично.

И двамата се разсмяха. Етан отново преглътна и тайно се огледа, надявайки се да открие поне нещо, приличащо на писоар. Две хлъзгави черни твари доплуваха до стената и с изпъкнали очи се втренчиха в него.

— Знаеш ли, — след като се насмя, продължи Куин, — сетих се, че след като в тази смяна се занимаваш с улов, то може би ще ми отстъпиш малко тритончета. Ще ги замразя и ще ги взема с мен. Ако, разбира се, няма проблем с това.

— Та тук направо сме се зарили с тях — изсумтя техникът. — Моля! Можеш да вземеш сто килограма, двеста, триста…

— Не, сто ще стигнат. Точно допустимия товар. Ще нагостя само командния състав, ще организирам банкет за избраници!

Дейл разбиращо се усмихна и я поведе нагоре по стълбите — там, където свършваше стъклената стена. Етан, подчинявайки се на жеста й, внимателно закрачи след нея. Платформата послушно заплава след Етан, завършвайки шествието.

Техникът ги доведе до малко мостче. Отдолу, поклащайки се с леки вълнички, шумеше водата; прохладният вятър освежи Етан и прочисти главата му, намалявайки болката. Той вървеше, държейки се здраво за парапета. Няколкото водовъртежа долу свидетелстваха за това, че някъде под изумрудено-зеления килим са скрити мощни помпи. Зад този воден басейн имаше друг, зад него — трети, а редицата продължаваше още по-надалеч.

Мостчето се разшири, а шума на водата премина в истински рев. Техникът вдигна капака на подводния кафез, натъпкан догоре с хлъзгавите, извиващи се черно-червени твари.

— Майко мила! — отчая се техника. — Колко са много! Наистина ли не искаш да нахраниш цялата си армия?

— Бих я нахранила, ако можех — отговори Куин. — Между другото, искаш ли аз да закарам излишните в раздробителя, след като си подбера? От ресторантите не са ли поръчвали днес?

— В моята смяна — не. А ти взимай, не се стеснявай.

Техника разблокира кафеза и той започна бавно да се повдига, освобождавайки се от водата и пресовайки черно-червената маса. Още едно натискане на клавиш, звук на зумер, сноп синя светлина… Даже от разстояние Етан почувства мощното действие на парализатора. Тритоните веднага престанаха да се извиват и замряха, неподвижни и блестящи.

Техникът измъкна голяма пластмасова касетка от редицата подобни и я сложи на цифровите везни точно под вратичката на кафеза. След това монтира съединителен жлеб и отвори кафеза. Отпуснатите черни тела се плъзнаха надолу, пляскайки в зелената касетка. Когато цифрата на везните достигна „сто“, той спря потока. Сваляйки с помощта на силов манипулатор пълната касетка, техникът сложи друга и повтори операцията. Третата касетка остана незапълнена. Дейл изведе на екрана общото тегло и въведе данните в компютъра.

— Искаш ли да ти помогна да ги прехвърлиш в контейнера? — предложи той.

Етан позеленя от ужас, но Ели само весело отказа:

— Няма нужда. Иди си при мониторите. А аз малко ще поровя тук. Ако ще вземам тритони за износ, трябва да избера най-добрите.

Техникът се ухили и се отправи към поста си.

— Гледай да избереш по-тлъстите! — извика на прощаване той.

Ели дружески му помаха с ръка и той, минавайки през люка, изчезна от погледите им.

— Значи така, — когато се обърна към Етан, от веселостта й не беше останала нито следа, — първо ще приведем в съответствие цифрите. Помогнете ми да сложа на кантара това животно.

Задачата се оказа доста тежка: Окита вече се беше вкочанил и упорито не желаеше да напуска временния си приют. След като свали всичките му дрехи и откопча колана му с пълен комплект бойно въоръжение, Куин ги завърза на стегнат възел.

Етан най-накрая се взе в ръце и с големи усилия качи тялото на везните. Колкото и безумно да му изглеждаше всичко, той знаеше едно: Атон е заплашен от голяма опасност. И затова най-голямото му желание — да се измъкне от наемницата — се смени с точно противоположното: да не я изпуска от погледа си дотогава, докато по някакъв начин не разбере всичко, което знаеше тя.

— Осемдесет и един килограма и четиристотин и петдесет грама — докладва той с онзи тон, с който се отчиташе само пред Особено Важни Персони, посещаващи Севарин. — А сега какво?

— Сега го сложете в една от онези касетки и добавете там тритони, докато общото тегло не стане сто килограма и сто и двайсет грама — заповяда тя, поглеждайки към екрана. Недостигащите грамове Ели добави, като извади от куртката си вибронож и отряза парче тритоново месо, след което решително захлопна капака.

— А сега — осемдесет и един килограма и четиристотин грама тритони в контейнера — изкомандва тя. Външно сякаш нищо не се беше променило: те останаха със същите три касетки и един контейнер.

— Може би все пак ще ми обясните какво правим всъщност? — помоли се Етан.

— Максимално опростяваме задачата. Сега, вместо твърде изобличаващия контейнер с мъртъв планетник ние имаме безобиден контейнер с напълно законни деликатеси. Останаха само дреболии — да се отървем от осемдесет и малко килограма парализирани тритони.

— Но нали не се отървахме от тялото! — Етан неразбиращо поклати глава. — Възнамерявате да изхвърлите тритоните обратно ли? — с надежда попита той. — Няма ли да се удавят? Ще могат ли да плават след контузиите?

— Нищо подобно! — искрено се възмути Куин. — Та това би разбалансирало цялата система! Тук нещата са много тънки. Смисъла на упражненията ни се свежда до това, да запазим теглото, изменяйки съдържанието. А що се отнася до тялото, сам ще видите.

* * *

— Е, как е? Приключихте ли? — извика им техникът, когато изплуваха от люка с контейнера и касетките, натоварени на платформата.

— Да бе, ще приключим! — сърдито изръмжа Куин. — Чак сега се сетих, че трябваше да взема някой по-голям контейнер. Сега ще се наложи да се връщам още веднъж. Знаеш ли какво, я ми извади пропуск, а аз ще закарам всичко това в раздробителя. Услуга за услуга. Така или иначе ще минавам оттам, за да се видя с Теки.

— Ама разбира се, нямаш проблеми! — засия техникът. — Благодаря ти!

Той извади от компютъра данните, записа ги на дискета и я връчи на Куин, която незабавно побърза да се махне.

— Отлично — издиша тя с облекчение.

Крилата на пневматичната врата едва се бяха съединили зад тях, когато Куин се отпусна и разкърши рамене — първия признак на умора, който забеляза Етан.

— Трябва лично да контролирам последното действие — каза тя и като забеляза въпросителния му поглед, добави: — Бихме могли да оставим касетките тук, те така или иначе ще отидат в раздробителя по график, но в главата ми непрекъснато се върти една ужасна мисъл: ами ако в последната минута дойде поръчка от Транзитната Зона, Дейл отвори касетката и…

— Поръчка, за тритони? — намръщи се Етан.

— Да — тя се усмихна. — Но в ресторантите се сервират като „жабешки бутчета от най-високо качество“ — така са посочени в менюто.

— А това, ъ-ъ… етично ли е?

Ели сви рамене.

— Трябва да се извлича полза от тях. Сред пристигащите сноби това ястие се ползва с голяма популярност. А на коренните жители тази гадост даже безплатно не можеш да пробуташ — вече ни се повдига от тях даже като ги гледаме. Но службата по биоконтрол отказва да ги замени с нещо друго. Тези лапачи на водорасли карат кислородната система да работи с максимална производителност. Така че се налага да се примиряваме: кислородът преди всичко. А тритоните са просто производствен остатък.

Те отново заплуваха по коридорите. Етан косо погледна наемницата, седяща в поза „лотос“ с отсъстващ израз. Трябва да опита…

— Какъв е този генетичен проект? — внезапно попита той. — Е, онзи, с който се е занимавал Милисор. Знаете ли нещо за това?

Ели внимателно го погледна.

— Човешка генетика. Честно казано, освен това не зная почти нищо. Някои имена и няколко ключови думи… Един Бог знае какво са замисляли там. Може би са проектирали някакви чудовища. Или са отглеждали супермени. Сетагандийците са просто параноидално зациклени на тема война. Може би са смятали да отглеждат в репликатори батальони от войници-мутанти, а после да завладеят с тях цялата Вселена…

— Едва ли — възрази Етан. — Във всеки случай, не батальони.

— Защо пък не? Защо да не отгледат толкова, колкото пожелаят, ако имат възможност?

— Да, разбира се, можеш да произведеш цяла армия бебета, макар че това ще струва невероятно много. Трябват ти опитни техници, скъпо оборудване, материали. Но нима не разбирате, че това е само началото? И това е нищо в сравнение с разходите, които са необходими за възпитаване на дете. При нас на Атон децата са основното разходно перо в държавния бюджет. Разбира се, храна, после — жилище, образование, облекло, медицинско обслужване… Само възпроизводството на населението, без да броим прираста, поглъща почти всичките ни ресурси. Нито една държава не е в състояние да си позволи да отглежда такава специализирана армия.

Ели Куин удивено вдигна вежди.

— Колко странно. На другите планети ежедневно се раждат десетки хиляди бебета, но държавите изобщо не обедняват от това.

— Така ли? — заинтересува се Етан. — Не разбирам как е възможно. Само заплащането за възпитание на дете е направо астрономическо. Предполагам, че някъде грешите.

Ели широко разтвори очи, сякаш изведнъж я бе осенило.

— А, да. На другите планети това не се счита за труд и затова никой не плаща за възпитание на дете.

— И какво се получава?! — изуми се Етан. — Мислим две, а пишем едно? Атонците никога не биха търпели подобен грабеж! Нима вашите възпитатели не са получавали дори социални кредити?

— Предполагам, — рязко подхвърли Ели, — че на всички останали планети това се нарича майчински дълг. И предлагането обикновено превишава търсенето — сред жените винаги има стачкоизменнички, които подбиват цената.

Етан беше обезкуражен.

— А нима повечето жени не са военни, като вас? Нима сред дендарийските наемници има и мъже?

Куин се разсмя така гръмко, че минувачите започнаха да ги заглеждат.

— Четири пети от дендарийските наемници са мъже — най-после успокоила се, каза тя. — А що се отнася до жените, три от всеки четири са техници и не участват във военни действия. Почти навсякъде военната служба е организирана по този начин, с изключение на няколко места като Бараяр, където въобще не вземат жени в армията.

— Виж ти… — каза Етан и разочаровано добави: — Значи вие сте нетипичен екземпляр?

Неговият мислен дневник с наблюдения „Жената — такава, каквато е“ се попълни с нова информация…

— Нетипичен. — Ели помълча минута и добави: — Даже повече от нетипичен.

Те преминаха през арка, обрамчваща пневматична врата с табела: „ЕКОЛОГИЧЕН ОТДЕЛ. ПРЕРАБОТКА.“ Докато плуваха по коридорите, Етан успя да почисти моркова; сега, поглеждайки към безупречната белота на стените, оборудването и въобще на всичко наоколо, той внимателно скри обелките в джоба си и започна да яде. Той тъкмо лапаше последното парченце, когато стигнаха до врата, на която пишеше: „СТАНЦИЯ ЗА ПРЕРАБОТКА «Б». ВХОД САМО ЗА ПЕРСОНАЛА“.

Платформата навлезе в помещение, залято от ярка светлина; по стените се точеха редици от монитори. Лабораторната маса с отточен канал по средата се стори на Етан много позната: тя беше пълна с инструменти за органичен анализ. Множество разноцветни тръбопроводи с разклонения — за вземане на проби? — запълваха един от ъглите на стаята. Другия ъгъл се заемаше от огромен апарат с неизвестно предназначение.

Между тръбите се виждаха чифт крака в тъмнозелени панталони, украсени с небесно син кант. Висок глас ръмжеше нещо нечленоразделно. Изведнъж се чу съскане, изсвирване, нещо издрънча, зелените крака отстъпиха и собственичката им се изправи в цял ръст.

В ръцете си, покрити от дълги пластмасови ръкавици, тя стискаше някакво изкривено метално парче, от което се стичаше зловонна гъста течност. На легитимацията, закачена за джоба на гърдите й, пишеше: Ф.Хелда, зав.биоконтрол. Лицето на Ф.Хелда беше червено и толкова злобно, че Етан се уплаши.

— … тъпи планетници, идиоти! — завърши тя своята тирада, която накрая стана по-разбираема.

Виждайки Етан и неговата спътница, Ф.Хелда замълча и злобно присви очи.

— Кои сте вие? Нямате работа тук! Вие какво, не можете ли да четете?

Очите на Куин заплашително блеснаха. Но тя веднага се взе в ръце и се усмихна обезоръжаващо.

— Просто ви донесох тритоните от атмосферната служба. Малка услуга на Дейл Зиман.

— Зиман трябва сам да си изпълнява задълженията — изръмжа екотехничката, — а не да се предоверява на някакви невежи планетници! Веднага ще напиша докладна за него…

— Аз съм се родила и израснала на станцията — побърза да я увери Куин. — Разрешете да ви се представя, казвам се Ели Куин. Вие сигурно познавате моя братовчед Теки, той работи във вашия отдел. Всъщност мислех че той ще е тук.

— А-а, — проточи Ф.Хелда, малко поомеквайки. — Той е на станция „А“. Но вие не трябва да ходите там — почистват филтрите. Няма да има време за дрънканици, докато не настроят системата. Екологичната станция е място за работа, а не клуб за интересни срещи!

— Боже мой, а това пък какво е? — прекъсна наставленията й Куин, кимайки към загадъчната плячка на старшия екотехник.

Пръстите на Хелда се свиха около изкривения къс метал, сякаш искаше да го удуши. Привичната й административна сдържаност в присъствието на външни хора се бореше в нея с желанието да даде воля на яростта си.

— Още едно подаръче от Транзитната Зона. Просто да се чудиш как толкова неграмотни тъпанари могат да пътешестват из космоса! Само че, дявол да ги вземе всичките, неграмотността не е оправдание, всички правила са показани на холограмите! Някога това е бил авариен кислороден балон, при това много добър, докато някой кретен не го пъхнал в раздробителя за органична материя. И което е по-важно, наложило му се е първо да натроши балона, за да може да влезе! Добре поне, че е бил употребяван, иначе щеше да отнесе цялата тръба. Невероятна тъпотия!

Хелда прекоси стаята и хвърли това, което беше останало от балона в контейнер за отпадъци, пълен с неща явно също от неорганичен произход.

— Ненавиждам планетниците, — изръмжа тя. — Некадърни, мръсни, безотговорни животни!…

Тя свали ръкавиците, почисти пода с акустичната четка, дезинфекцира всичко с антисептик и обръщайки се към мивката, започна с настървение да мие ръцете си.

— Да ви помогна ли да оправите тези? — бодро попита Куин, кимайки към зелените кутии.

— Нямало е никакъв смисъл да ми ги носите предварително, — назидателно каза екотехничката. — След пет минути по график имам погребение и раздробителя е програмиран за производство на елементарна органика с изход към хидропонната станция. Всичко това изисква време. Така че разкарайте се оттук и предайте на Дейл Зиман, че… — крилата на входната врата се плъзнаха настрани и тя незабавно млъкна.

В помещението бавно доплува платформа, покрита с кадифе; след нея, навели глави, вървяха шестима станционери. Когато врата се затвори зад процесията, Куин даде знак на Етан и двамата незабележимо отстъпиха в далечния ъгъл. Хелда бързо опъна комбинезона си и изобрази печална физиономия.

Станционерите се събраха около безтегловната катафалка и един от изпращачите в скоропоговорка произнесе няколко банални траурни фрази. „Смъртта навсякъде е смърт. Пред нея всички са равни“, помисли си Етан. Макар и словесните изрази да бяха непривични, смисълът им напълно съответстваше на това, което се казваше в такива случаи на Атон. Може би цивилизациите не бяха толкова различни?

— Искате ли за последен път да погледнете покойника? — попита Хелда.

Роднините поклатиха глави.

— Според мен е предостатъчно, че дойдохме на погребението — отбеляза един от тях, мъж на средна възраст. Жената, стояща до него, укорително го стисна за ръката.

— Искате ли да присъствате на Погребването? — продължи Хелда.

— Ни най-малко — отзова се същия мъж и в отговор на неодобрителния поглед на спътницата си твърдо добави: — Когато на дядо му имплантираха органи, присъствах на всичките пет операции. Така че докато е бил жив, съм го почитал. А да гледам как го смилат на тор за цветенца — това, скъпа, не помага за подобряването на кармата.

Един след друг изпращачите си заминаха и екотехничката отново придоби привичната си агресивна деловитост. Хелда свали от покойника — фантастично древен старец — всичките му дрехи и ги изнесе в коридора, където вероятно я чакаше някой, за да прибере вещите. След като се върна, тя провери данните за личността на починалия, облече стерилен халат, сви устни и решително взе виброскалпела. Етан с професионален интерес наблюдаваше как на подноса, звънейки, падаха изкуствените органи: сърце, няколко артерии, костни имплантанти, тазобедрена става… След това подносът беше отправен в стерилизатора, а тялото — пренесено до странния апарат в ъгъла на стаята.

Хелда отключи затворите на големия люк, отвори капака и премести върху него покойника заедно с решетката, върху която лежеше. Закрепвайки решетката с фиксатори, тя затвори люка — отвътре се чу приглушено тупване — и отново го заключи. После натисна няколко бутона. Замигаха контролни лампички и апарата басово забуча, което явно свидетелстваше за нормалното протичане на процеса.

Докато Хелда беше заета в другия край на стаята, Етан шепнешком попита:

— Какво става там, в този апарат?

— Той разлага тялото на съставните му части и връща биомасата в екосистемата на станцията — също шепнешком отговори Куин. — Най-чистата животинска маса, като тритоните, се преработва във висша органика, която отива за захранване на протеиновите култури — така отглеждаме бифтеците и пилешкото. Но за подобно използване на човешките тела има определени предразсъдъци. Прилича на канибализъм, като че ли. Затова, за да не навява пържолата скръбни мисли за покойния дядо Неди, човешките тела преминават по-сериозна преработка, след което с тях се торят растенията. Според мен, това не е нищо повече от трик за естетите. В края на краищата всичко се завърта в кръговрата, така че няма никаква разлика.

Изяденият морков натежа като камък в корема на Етан.

— Но вие смятате да им предадете Окита за…

— Може би за месец ще стана вегетарианка — свирепо прошепна Куин. — По-тихо!

Хелда им хвърли раздразнен поглед.

— Какво се мотаете тук? — изграчи тя и взе Етан на прицел: — Ти какво, нямаш ли си работа?

Куин вежливо се усмихна и почука по зелените кутии.

— Трябва да освободя платформата.

— Ясно. — Екотехничката изсумтя, вдигна костеливото си рамо и се обърна, за да набере нов код на пулта за управление на раздробителя. После тя се въоръжи със силов манипулатор, вдигна най-горната кутия и я закрепи в нужната позиция на капака на люка. Капакът се захлопна; от вътрешността на машината се чу глухо почукване. Люкът отново се отвори и втората кутия зае мястото на първата. После — третата. Етан затаи дъх.

Третата кутия се опразни с неочакван грохот.

— Какво по дяволите?… — промърмори екотехничката и посегна към ключалките на люка. Куин побеля като платно и посегна към празния кобур на парализатора.

— Вижте, какво е това, хлебарка?! — закрещя изведнъж Етан с произношение, което, както се надяваше, можеше да мине за местно.

— Къде? — обърна се Хелда.

Етан мълчаливо посочи към противоположния ъгъл на стаята. Екотехничката заедно с Куин се заеха с претърсването. Хелда се отпусна на колене и загрижено прокара пръсти по шева между стената и пода.

— Сигурен ли сте? — попита тя.

— Нещо мярнах, — избърбори Етан, — с края на окото…

Хелда свирепо се вгледа в него.

— Вчерашния ти запой — това си мярнал! Кретен!

Етан виновно сви рамене.

— Все пак ще трябва да извикам службата за дезинфекция, — промърмори Хелда под нос. На отиване към ком-пулта тя натисна стартовия бутон на раздробителя и махвайки с ръка към неканените си гости, им заповяда да изчезват.

— Е, докторе, — каза командир Куин, когато се озоваха в коридора, — това беше гениална идея! Или… наистина ли видяхте хлебарка?

— Не, просто това беше първото, което ми дойде наум. Стори ми се, че е от тези, които се вбесяват от хлебарки.

— Юнак! — усмихна се одобрително Куин.

— Да не би тук да имате проблеми с хлебарките?

— Ами, общо взето, да. Освен всичко останало, те много обичат да похапват изолацията на проводниците. Представете си пожар на космическа станция и веднага ще разберете защо Хелда така се изплаши. — Тя погледна хронометъра си. — Боже мой, трябва да върнем платформата и контейнера на трийсет и втори док! Тритони, тритони, кой ще купи от моите тритони?… Аха, това е точно което ни трябва.

На кръстовището тя така рязко зави надясно, че Етан едва не падна от платформата, след което увеличи скоростта. След няколко секунди платформата спря пред врата с надпис „ХЛАДИЛЕН СКЛАД №297-C“.

Вътре те откриха бюро, а зад него — пухкава дежурна, която със скучаещ вид поглъщаше някакви печени кубчета, вадейки ги от пакетчето.

— Искам да наема вакуумен контейнер — каза Куин.

— Това е склад за станционери, госпожо — заяви дежурната, хвърляйки на красивата наемничка завистлив поглед. — Ако се обърнете към Транзитната Зона, ще можете да наемете…

Куин хвърли на щанда своята легитимация.

— Кубометър ще бъде достатъчно, и искам контейнера да е в пластмасов калъф. Чист калъф, имайте предвид!

Поглеждайки към легитимацията, дежурната влезе някъде навътре и след няколко минути се върна с контейнера.

Ели се подписа, остави отпечатък от палеца си и се обърна към Етан.

— Ще ги подредим красиво, нали? Нека готвача им се порадва, като ги размрази.

Те се заеха да подреждат тритоните в акуратни редички. Дежурната ги погледа, смръщила нос и свивайки рамене, се върна към ком-пулта, холограмния екран на който показваше нещо, поразително напомнящо на игра.

Явно беше крайно време да се реши въпроса с тритоните: някои от обречените амфибии вече започнаха да мърдат. На Етан му беше жал за тях далеч повече, отколкото за покойния Окита.

— Те няма да се мъчат дълго, нали? — попита той, гледайки дежурната, която отнасяше напълнения контейнер.

— От такава лека смърт и аз не бих се отказала — изсумтя Куин. — Те ще се отправят в най-големия фризер във Вселената — в открития космос. И всъщност, аз наистина ще ги отнеса на адмирал Нейсмит, когато приключа с работата.

— С работата… — повтори като ехо Етан. — Именно. Предполагам, че вече е време да поговорим за тази „работа“.

— С удоволствие — охотно се съгласи Куин, намествайки се по-удобно на платформата.